Линдси Грейвс
Да си хванеш съпруг (18)

Глава деветнадесета
В града на курвите сме

Първият дъжд за сезона. Бурята беше преминала през града по класическия тихоокеански маниер — няколко минути водата се сипеше толкова плътно, че не можеше да се различи земята от морето; и после, точно когато човек си мисли, че целият град ще плувне във вода, пороят се превърна в нежен ръмеж. Обаче в момента, в който си готов да прибереш чадъра или да изключиш чистачките на колата си — хоп! — изсипва се нова водна завеса.

Първият дъжд винаги караше хората да шофират налудничаво — или пълзяха уплашено по пътищата със скорост шест мили в час, или пък криволичеха и лъкатушеха в платната си, сякаш се опитват да избегнат капките вода. Човек може да реши, че от небето валят жаби или саламандри, презрително си мислеше Лали, докато управляваше мерцедеса си по крайбрежната магистрала. За нея това беше нищо — веднъж беше минала с кола по целия аутобан от Виена до Берлин в толкова силен дъжд, че не можеше да види до края на предницата на колата си, но не спря нито веднъж. Сега наду клаксона заради едни малък РТ Cruiser, задмина го, вдигайки огромен воден стълб и влезе в отбивката за Винъс бийч.

Не бяха точно идеалните метеорологични условия за пазаруване на официална рокля. Лали беше обещала на Джейни да отидат за рокли в Пенелопи Силбърт, но Джейни не можеше да бъде намерена от няколко седмици — изчезнала бе на някакво мистериозно пътуване. Най-накрая се обади вчера и отговаряше дразнещо неопределено на въпросите къде е била. Беше вече доста късно за пазаруване — балът бе само след девет дни, а Пенелопи имаше нужда поне от една седмица за да направи изискваните промени.

Пенелопи Силбърт беше друго откритие на Лали очарователен, голям колкото дупка в стената бутик в складовата зона на Винъс, която напоследък се беше превърнала в свърталище на творци-модернисти, стъклари и авангардни скулптори. На входа нямаше никакъв знак, който да го отличава от другите помещения, освен вратата в цвят на синя слива. Човек трябваше да знае за този магазин, да е бил препоръчан от друг клиент както в магазините за алкохол по време на сухия режим и да има записан час. Вътре нямаше стока, изложена на закачалки и рафтове, само няколко италиански фотьойла, няколко съблекални, закрити от тънки тютюневи завеси, и една цяла стена, покрита с тройни огледала. Системата беше следната: споделяш с драматично изглеждащата Пенелопи какво ти трябва — нещо коктейлно, спортно или спортно-елегантно. Пенелопи веднага и доста точно определя размера ти на око, след което тя и асистентките й започват да материализират различни тоалети от разни невидими складови помещения, заедно с пълен набор от аксесоари.

Лали пристигна абсолютно точно за уговорения час в единайсет. Съвсем умишлено беше наблегнала на факта, че Пенелопи не толерира закъсненията и беше предложила Джейни да кара до мястото с нея, но Джейни беше измърморила нещо че имала уговорка по-рано в Санта Моника и да се били срещнели пред магазина.

Можеше ли Джейни да има афера с някой в Л. А.? — зачуди се Лали. Някой женен мъж, когото да трябва да пази в тайна?

Повече дразнещо, отколкото мистериозно.

Лали прие чаша китайски чай, сервиран от полиран керамичен чайник от една от асистентите, японско момиче, облечено като гимназистка последен курс.

— Е, към какво обръщаме погледи този сезон? — попита тя Пенелопи.

— Секси дрехи, това е голямата новина. — Клепачите на Пенелопи бяха оцветени в синьовиолетово, дузина емайлирани гривни дрънчаха музикално на двете й ръце, а гласът й, с неопределимия му акцент, дрезгавееше като от много изпушени цигари. — Роклите вадят всичко на показ — рамене, деколте, извивката в долната част на гърба. Надявам се не се плашиш от прилепнали платове?

— Скъпа, аз живея за прилепналите платове — разсмя се Лали.

— Това е добре, защото някои от клиентите ми квичат като прасенца. Прекалено изрязано, оплакват се. Е, самата рокля не е виновна, казвам им аз. Вината е в тялото, което се показва.

Лали пак се разсмя. Пенелопи беше такава фръцла — но вкусът и въображението й за дрехи бяха безупречни.

Вратата се отвори широко и влезе подгизналата Джейни.

— Слава богу, че съм на правилното място. Напълно се загубих по тези малки алеи, особено с този дъжд — нищо не виждах. — Носеше няколко номера по-голям дъждобран и шапка за дъжд в североизточен стил като онова момиче на картинката на солта Мортън. Лали си помисли: когато вали, е като из ведро^[1].

— Къде са дрехите? — очите на Джейни обходиха магазина.

— Носят ги от складовете отзад — отвърна Лали.

— Осигурявам всичко — намеси се Пенелопи. — Ще бъдете напълно доволна; не се безпокойте за нищо.

Джейни все още изглеждаше недоверчива.

— Навсякъде, където ме водиш, Лали, вадят разни неща отзад.

Гимназистката от японски произход се появи забързана отнякъде и помогна на Джейни да съблече дъждобрана си. Под него беше облечена с ръчно тъкана бяла тениска и габардинени панталони.

А под ръчно тъканата бяла тениска се беше обзавела с чифт огромни, стряскащи окото гърди.

Лали почти се задави с китайския си чай.

— О, боже мой! Ето какво си била намислила!

Лицето на Джейни светеше от гордост.

— Бру ми ги направи по-предната седмица. Не исках да казвам на никого, преди да съм сигурна, че всичко е наред. Идвам направо от кабинета му и той каза, че нещата са супер.

— И… ъъъ, какъв размер си избра?

— Чашка D. Може би в момента изглеждат по-големи, но Бру каза, че ще се смалят малко и ще започнат да омекват след още няколко седмици.

— Виждаш ли? — промърмори Пенелопи самодоволно. — Тази година най-важно е деколтето, голямото деколте.

Деколте ли? — помисли си Лали. Можеш да натикаш магистрала Вентура между тези цици и пак ще имаш място за маневри.

Джейни я погледна разтревожено.

— Как мислиш? Не са ли много големи? Да не би да прекалих?

— Не, не, не — побърза да я увери Лали. — Сигурна съм, че ще станат точно такива, каквито си си ги представяла.

 

 

Джейни не беше сто процента сигурна, че са точно това, което искаше. Трябваше да вземе толкова много решения. Гладки или неравни, кръгли или с крушовидна форма? Имплантант над мускула или под него? През разрез в мишничната ямка или около зърното?

Първите няколко дни след операцията в малкия хотел за възстановяване на Монтана авеню бяха доста тежки. Персоналът беше застанал на челна стойка, за да й угоди — точно както се очакваше за 850 долара на вечер, без рум сървиса и бакшишите, — но болката беше доста силна, а болкоуспокояващите й причиняваха ужасен запек. Горната част на тялото й беше плътно увита в превръзки като мумията на Тутанкамон и тя усещаше едно постоянно напрежение, сякаш хипопотам беше седнал на гърдите й. На сутринта на третия ден, когато Бру беше махнал превръзката, Джейни почти припадна. Две лъскави бежови плажни топки стърчаха право напред от ребрата й. Беше отвратително, откачено! Беше направила ужасна грешка!

Бру беше къткал и кудкудякал успокоително като квачка.

— Сега си спомни какво ти казах. Те ще се отпуснат, ще намалеят малко и ще изглеждат много по-естествени след месец-два. Отначало всички реагират като теб. Но, вярвай ми, ще забравиш за това веднага след като заемат истинската си форма.

Тя стоя още три нощи в хотел Брайърклнф. Постепенно втвърдеността и болката отминаха, а без болкоуспокояващите тя спокойно можеше да ходи до тоалетната. И да, алилуя, плажните топки понамаляха малко.

Най-странното нещо беше, че по нареждане на Бру трябваше да ги стиска по петнайсет минути няколко пъти дневно, за да продължават да омекват. Не й изглеждаше правилно да опипва собствените си гърди. Даже беше почти перверзно. Тя си помисли с неочаквана нежност за бившия си съпруг Роби — как хвърляше тайни погледи на момичетата с големи гърди. Не знаеш какво изпускаш, Роб, помисли си развеселено. Може би трябваше да изтича до онзи подобен на кънтри-клуб затвор в Петалума, да им нагласи среща насаме и да му осигури едно хубаво стискане, за да го възмезди за всичките години брак, в които беше лишен от това удоволствие.

Но, разбира се, не го направи. И сега вече нещата бяха доста по-добре. Гърдите й бяха намалели, доста омекнали и бяха възвърнали почти напълно естествената си форма. Вчера си беше сложила тениска без сутиен отдолу, за да се види в огледалото и този път почти се разплака от радост.

Изглеждаше…

Ами, за начало, най-накрая приличаше на момиче.

 

 

— Дами, съблечете се, ако обичате.

Пенелопи беше станала изцяло делова: губеше се време, а следващите клиенти щяха да пристигнат точно за уречените си часове. Лали и Джейни бяха насочени към подобните на арабски будоари места за преобличане. Асистентките започнаха да влизат и излизат от помещението, натоварени с вечерни чанти, шалове и шлейфове, брошки и шноли за коса. Златисти вечерни рокли се ветрееха от украсени закачалки като бойни знамена, а кутиите за обувки се трупаха на кули, чакащи да бъдат оценени.

Лали беше сякаш в приказка. Тя беше Пепеляшка, а Пенелопи беше нейната кръстница–вълшебница, която я пременяваше за бала. Беше магическо. Всеки тоалет, който носеше Пенелопи, беше по-поразителен от предишния: шифонена Пако Рабан без презрамки, палава Диор, дълга до коляното.

И най-накрая тази, която почти я накара да припадне. Сатенена ластична рокля на Галиано с цвета на аметист, който беше рождения й камък и блестеше невероятно на фона на матовата й кожа. Беше плътно прилепнала, с дълбоко деколте и с акцент, аранжиран под формата на цвете, сатенен шарф. Много вамп. Много в стил Джейн Харлоу^[2].

— Обичам я! — възкликна Лали.

— Тази е — съгласи се Пенелопи. За секунди нагласи цветето от шарфа и сви малко плата около бедрото на Лали.

— Трябва да я покажа на Джейни! — Лали дръпна завесата и нахълта при приятелката си точно когато тя излизаше от съблекалнята. За първи път геният на Пенелопи беше претърпял провал. Джейни беше нагласена в яркорозова рокля без презрамки, чието деколте оформяше цвете върху огромните й гърди, като някаква гротескна валентинка.

Лали не можа да се спре. Избухна в гръмогласен смях.

— О, господи мой. В града на курвите сме!

Джейни потрепна, сякаш я беше зашлевила.

— Явно изглеждам нелепо — измърмори тя.

Лали се овладя.

— Не, изобщо не е така. Извинявай, Джейни, просто роклята… — Устните й отново потрепнаха и тя бързо се върна в собствената си пробна, където се насмя безмълвно на спокойствие.

Вече не можеше да вижда лицето на Джейни. Така че не можа да разбере, че току-що превърна Джейни Мартинес в свой смъртен враг.

 

 

Четири дни непрестанен дъжд. Първоначалното освежаващо усещане, което бурите бяха донесли след дългите месеци неизменно синьо небе, сега отстъпваше на една цялостна тревожност в града заради хлъзгавата кал, течащите покриви и огромния проблем на жените с отворени обувки. Джесика се занимаваше с един доста объркващ теч вкъщи — сякаш произхождаше отникъде, просто извираше по средата на тавана на всекидневната, като портал към едно от онези зли измерения, които винаги се отваряха във филмите на ужаса. Обичайният й майстор, Гари, беше зает през следващите няколко дни. Също както и другите трима, на които беше взела телефоните от Жълти страници, а четвъртият дори не си направи труда да й вдигне. Тя пусна още едно съобщение на пейджера на Гари, в което го умоляваше да я вмъкне някъде в графика си. Най-накрая той се нави да мине около шест, но щеше да й се наложи да му плати повече за извънреден труд — което, изчисли Джесика, го изравняваше по заплата горе-долу с вицепрезидента на САЩ.

Тя беше с изострена чувствителност към заплати точно в момента, защото беше по средата на мъчителното си ежемесечно счетоводство. Смени току-що свършилия диск на Принс с Боб Марли и продължи системно работата си с купчината сметки, която се беше насъбрала в старата великденска кошница, използвана за тази цел. Сметката за дървосекача — сто и шейсет долара само за да махне изгнилия клон на евкалиптовото дърво. Двеста и двайсет на експертите по борба с насекомите за изтребването на гадинките, които прояждаха библиотеката. Онези дебелогъзи мъже, които махнаха порасналите във водопровода корени на дървета й, цапнаха пет стотачки.

Тя работеше, без да мисли. Нов порой от силен дъжд забарабани по покрива и обля прозорците в същия момент, в който телефонът звънна. Остави секретаря да вдигне и продължи работата си.

— Здрасти, Джесика? Дейв е. Хей, получих бележката ти и… ъъм подаръка и, ами, благодаря ти. Също нямам търпение да се видим отново. Позволих си нахалство то да преместя картичката ти на моята маса на бала. Надявам се да нямаш нищо против. Ще се видим там.

Джесика подскочи и се втурна през кухнята, за да вдигне телефона. Закъсня — отсреща се чу изтракването на затворена слушалка. Въпреки това продължи да стиска телефона и да се чуди дали да не му се обади — и щеше да набере телефона, от който току-що й беше звънял.

Проблемът беше, че не можеше много да си спомни бележката, която му беше изпратила. Имаше само смътна представа как кара до пощенската кутия и натъпква плика през процепа й. На връщане вкъщи беше вкарала колата прекалено навътре в гаража и беше ударила колелото на Роуън. Нямаше никакви поражения, но това я беше изплашило достатъчно, за да се държи далеч от избата оттогава.

Но какво беше писала в бележката?

И, по важно, какво беше сложила в писмото, освен листа? Гащички, нали така й беше предложил Толър? Ако беше така, тя се надяваше отчаяно, че: а) чифтът нямаше бримки или дупки; б) не беше от старите й боксерки Калвин Клайн с раздърпани ластици и в) какъвто и чифт да беше, поне да беше прясно изпран.

О, боже! Прекалено унизително бе дори да си мисли за това.

Може би не трябваше да ходи на бенефиса. Да зареже цялата тази история. Ако не се появеше, това щеше да неутрализира смисъла на писмото, а именно, че хвърля себе си, както и части от бельото си, в обятията на Дейвид. С изключение на това, че все пак щеше да й се наложи да обяснява съдържанието на плика. Дали не можеше да каже, че е било шега, ха, ха, ха? Гаден номер, изигран на двама им от някой друг? Или просто грешка — искала е да му прати съвсем благоприлично послание и — опа! — бикините, диафрагмата, сутиенът или каквото там беше, по някакви неведоми пътища се беше озовало в плика.

Тя изпъшка. Беше направила нещо много по-лошо от пиянско обаждане.

Беше изпратила пиянско писмо.

Тя се върна при компютъра и се нахвърли обратно на сметките. Напоителната компания — цяло състояние само за да се поправят пръскачките във вътрешния двор. Доктор Момо Руиз, духовит, скъпоплатен ортодонтист.

Нийман Маркъс. Постоянно й се струваше, че вече не си купува никакви дрехи, така че как можеше балансът да хвърчи чак до хиляда долара?

Какво ли бяха хиляда долара за един милиардер? Дали заслужаваха поне дванадесет секунди от времето му?

Глупава мисъл. Тя я изтика от ума си.

Приключи с работата си и забеляза, че най-сетне пороят беше намалял до постоянен ръмеж. По чакъла на алеята затрополи кола. Тя надникна от прозореца на кухнята, за да разбере дали караше Майкъл или Аманда: като видя Майкъл, грабна бейзболната си шапка, намести я на главата си и излезе да говори с него.

Алекс изскочи от задната седалка.

— Мамо, ходихме на Ренесансовия панаир и виж татко какво ми купи! — Показа й евтина на вид дървена мандолина. — Татко каза, че мога да прекъсна уроците си по пиано и да започна да се уча на това, ако искам.

— Можем да го обсъдим — отвърна Джесика.

Роуън излезе от предната врата, ухаеше на някакъв екзотично-тежък парфюм и носеше тюркоазена на цвят пазарска чанта.

— Беше доста тъпо тази година. Трябваше всичко да се събере под тентата заради дъжда, така че много неща просто ги нямаше.

— Неприятно. Слушайте, деца, приберете се вътре. Искам да поговоря с баща ви няколко секунди.

Алекс и Роуън си размениха погледи, в които се смесваха надежда и тревога. Когато влязоха в къщата Джесика се приближи към предното стъкло на Майкъл.

— Ще се намокриш — каза й той.

Тя нахлупи козирката на шапката по-надолу към челото.

— Адвокатът ти не е отговорил на нашата молба за отлагане.

— Защото молбата ви не струва. Имахте повече от месец, за бога; колко време ще ви трябва още? — Тя забеляза, че и той си имаше сувенири от панаира — медальон от фалшиво злато висеше на врата му, по-скоро от епохата на Хенри VIII, отколкото от Елизабетинската, а на задната седалка лежеше пластмасов скиптър. Колко подходящо! Той беше Майкъл Първи, цар на Болницата. Суверенен управител на всичките си владения.

— Имам нужда от още няколко седмици — каза му тя. — Без значение дали ти го разбираш или не, разноските по децата са се повишили рязко напоследък и ще продължат в същата посока. Мисля, че това трябва да се вземе предвид. Едва се справям при сегашното положение.

Той се изсмя неприятно.

— От това, което аз чувам, скъпа, се справяш съвсем добре. Така се случи, че съм наясно каква сума си броила, за да се появиш на бала Лос Ниньос.

Можеше да се разчита на Толър, че ще клюкарства за такива работи из целия град.

Тя получи изненадващо вдъхновение.

— Не разбирам какво искаш да ми кажеш с това — безгрижно му отвърна тя. — Може би не си чул, че ще бъда на масата на Клементе. Бях поканена от Дейвид. Всъщност допреди няколко минути говорих по телефона с него.

Ефектът от тези думи върху бившия й съпруг беше повече от задоволителен. Челюстта на Майкъл увисна почти до нивото на медальона му. Адамовата му ябълка започна да подскача нагоре-надолу. Прокара ръка през намазаната си с мъжки гел коса.

— Дейвид Клементе? — Гласът му излезе доста трудно.

— Ъх-ъ.

— Не знаех, че вие, ааааа… Искам да кажа, откога се виждаш с него?

— О — проточи тя, — от известно време.

— Аз не… тоест, знаех, че Алекс ходи на онова парти за Хелоуин, но ти и Дейвид…

Джесика можеше да си представи мислите, които преминаваха с бясна скорост през ума на Майкъл. Могъщ член на борда на болница Мишън Мърси заинтересован от бившата му жена… Което означаваше, че бившата може да окаже влияние върху бъдещето на началника на неврохирургията…

Което означаваше, че предишната съпруга се превръщаше в сила, с която трябваше да се съобразява.

— Ами, предай на Дейвид много поздрави — добави той с невесела усмивка.

— Добре.

— И виж, ще говоря със Стан за това отлагане. Не е чак толкова голяма работа. Още няколко седмици, нали?

— Да — отговори Джесика.