Линдси Грейвс
Да си хванеш съпруг (2)

Глава втора
Парите като градивен елемент

Кейтлин Лач трябваше да си тръгне по-рано от обяда, защото този следобед беше неин ред да вземе сина си и другите деца от училище. Синът на Джесика Ди Сантини също беше в Сейнт Матюс и по принцип графиците им съвпадаха, но Джесика имаше кого да помоли за помощ — една от онези стари детегледачки, работили толкова дълго в семейството, че вече могат да се смятат за част от него, — докато Кейтлин трябваше да разчита единствено на себе си.

Тя излезе от хладната сграда на Историческото общество и горещината я обгърна като в пещ — края на септември, а навън още беше над 90 градуса^[1]. Вече съжаляваше горко, че се бе отказала от паркинга на музея — струваше седем долара на час! — и беше предпочела безплатния на Пинто, на шест пресечки оттук. Сложи си слънчевите очила с по две букви С от двете страни на рамките — единственото оригинално нещо на Шанел, което притежаваше — и се затътри нагоре в непоносимата жега.

Кейтлин Влач. О, да, наясно беше с малкия си гаден прякор: неведнъж се бе оказвала достатъчно близко, за да чуе когато някое от тези навирили носа си в небесата зомбита й викаше така. Макар че като цяло това не я притесняваше толкова. Тя виждаше нещата по друг начин: сексуалното й излъчване представляваше заплаха за тях; ако се налагаше да ги търпи да говорят зад гърба й, за да се чувстват по-малко застрашени, но да й позволяват да кръжи поне в най-външните слоеве на обществото им, нека така да е.

Истината беше, че колкото и мижаво да бе социалното положение, което си беше извоювала в Сан Карлино, то едва-едва се крепеше и то най-вече върху измислици. Доколкото знаеха Кралицата на пчелите Лали и останалите, тя живееше основно от издръжката, която й плащаше извънредно богатият й бивш съпруг, в момента с нервно разстройство. Голям майтап! Добре де, Рави наистина работеше в офиса на Смит Барни в Сан Франциско, но само като младши анализатор.

И не ставаше въпрос за някакво си аристократично нервно разстройство. Той просто полудя — превъртя напълно.

Всичко беше започнало почти точно шест години след като се ожениха. Малки страностти в поведението: тъпчеше се с мидена яхния на закуска, започна да се смее като хиена по време на тъжните сцени във филмите. След това започнаха пристъпите на мъка и риданията, разнообразявани от моменти на безумно харчене, които изтощиха тринайсет кредитни карти от тринайсет различни банки и запратиха семейството надолу по спиралата на дълговете. И тогава откри религията. Будизма, по-точно — е, поне собствената му версия за него. Обръсна си главата. Боядиса всичките си дрехи в оранжево — джинси, нагръдници, включително смокингите. Издигна деветфутова статуя на тантрически вбесен Буда във всекидневната и започна да й прави жертвоприношения. Кейтлин се завръщаше всеки ден от работата си като мениджър на спа център в Пасифик Хайтс в къща, смърдяща на развалена папая и вкиснало мляко.

Изпадалото му в паника семейство най-накрая се намеси и го изпратиха при някакви богати роднини в Калкута, където му поставиха диагнозата бързо прогресиращо биполярно разтройство и му предписаха съответните лекарства; по това време Кейтлин вече беше подала молба за развод по взаимно съгласие и беше отвела шестгодишния си син Ейдън в изискания стар мисионерски град Сан Карлино за едно ново начало.

Постъпката й беше единствената възможна. Тя нямаше никакво намерение да позволи Ейдън да расте в сянката на лудия си баща. Беше твърдо решена да му осигури нещо много по-добро.

Само че докато успее, стойността на чека с месечната им издръжка беше почти микроскопична.

Не че тя залъгваше някого, че е богата. О, моля ви! Ексцентричната й едноетажна вила с две спални дори не беше в очертанията на Колина Линда, а повече от половин миля извън селището. Но по нейно мнение, не се налагаше човек да е заможен, за да се движи с правилните хора. Номерът беше да изглежда, че упражняваш контрол над живота си. С други думи, трябва да се постараеш да изглежда сякаш начинът ти на живот е въпрос на избор, а не резултат от жестоката действителност. Например: избираш да носиш фънки дрехи, купени по разпродажби, защото смяташ, че е забавно и оригинално — да, да, социално приемливо е. Носи ги обаче, защото нямаш друг избор и последният ти долар е отишъл за поправка на пробития покрив — социално самоубийство.

И така тя си измисли десетки малки измами. Защо кара седемгодишна камионетка Волво. (Най-безопасната кола на света, момичета!). Защо никога не наема детегледачка, дори почасово. (Отдавна съм взела решението да не позволявам на непознати да отглеждат сина ми). Защо работеше по четирийсет часа ма ден в Центъра за изнасилвания. (На този етап от живота си чувствам нужда да направя нещо наистина смислено). С помощта на роднините на Рави, които плащаха таксата за обучението на Ейдън, и с ежедневните си малки икономии, като откриването на безплатен паркинг, тя успяваше да поддържа илюзията за разумно независима разведена жена.

Само след две пресечки безмилостна жега Кейтлин се потеше като бегач на дълги разстояния. Умът й се отплесна към другите, които все още бъбреха безгрижно в хладното удобство на климатичната инсталация и сигурно отказваха втората порция лимоново суфле. Двеста и петдесет гущера беше изсипала за тъпия билет, а дори не получи своя дял от десерта.

Но, припомни си тя, беше получила нещо по-добро — интересната информация за Дейвид Клементе. Проблемът със Сан Карлино беше, че жените доминираха. Градът беше окичен с цветя, пъстроцветен и морски, подходящ беше единствено за отглеждане на безупречни домати и обяди сред розовите градини. Жените — особено онези, чиито души имаха нужда от покой — го поглеждаха, казваха Ах! и го правеха свой дом. В града имаше толкова разведени жени, колкото изоставени фабрики имаше в старите индустриални райони.

Това, което нямаше, бяха неженени мъже. Нямаше сериозна икономика, която да ги привлече: нямаше си Холивуд като Л.А., който се намираше на хиляда мили южно оттук, нито пък Силиконовата долина на Сан Франциско на двеста и петдесет мили северно. На практика разводът беше единственият начин някой финансово стабилен мъж да остане сам и когато се случеше такова нещо, на секундата се намираше кой да го грабне.

Колко време щеше да остане Дейвид Клементе свободен? Може би половин наносекунда?

Кейтлин избърса потното си чело. Тази блуза вече имаше нужда от химическо чистене. Което означаваше, че може да се прости с парите, които спести от паркинг.

Мислите й се върнаха към Дейвид Клементе. Какво знаеше за него? Горе-долу толкова, колкото и всички останали — че беше наследил няколко офис сгради в Лос Анджелис през осемдесетте, когато бизнесът с недвижими имоти беше в рецесия. Беше направил удар с идеята да превърне полуразрушените сгради в отделни складове с различни размери, които даваше под наем за седмица, месец или година. Кейтлин нямаше как да не се възхити на красотата на този план: при една рецесия, когато хората се местеха на по-тясно, им трябваше склад за нещата, за които не им остава място; при излизането от рецесията харчат като луди и им трябва склад за всички неща, които сменят.

След това Дейвид беше започнал да обновява стари офис сгради в целия запад и да конструира евтини съоръжения за Далечния изток. Така постепенно Корпорация Клементе разшири обхвата на дейностите си: спортен франчайзинг, няколко фирми за високи технологии, компания за поздравителни картички и т.н., но сърцето на империята си оставаха складовете. Кейтлин си представяше всички онези тъмни, задушни места, пълни с проядени от молците люлеещи се столове и детски рисунки, и грозни настолни лампи, и албуми на разни групи от шейсетте, и дори трупове, и откраднати шедьоври.

И всичко това носеше милиарди долари.

Всъщност тя беше виждала Дейвид само веднъж. Семейство Клементе имаха осиновен син на име Ноа, който за малко ходеше на училище в Сейнт Матюс в долния на Ейдън клас. На една от безбройните учителски срещи тя се оказа въвлечена в разговор с баща му на тема важността на фонетиката или на някаква подобна псевдо-образователна тема, преди директорката Мира Диърсоу на практика да я избута с тялото си и да започне да се подмазва на най-богатия родител в училището си. Старанията й обаче се оказаха напразни, защото само след няколко месеца семейството отписа Ноа от училището и го запрати в друго, по-скъпо и претенциозно — по системата learning loop^[2].

Кейтлин си беше създала впечатление за средно хубав мъж, малко от типа дразнещ интелектуалец, със сресана на една страна, пригладена с вода прическа като на малките момченца. (Защо милиардерите винаги бяха с гадни прически? Дали не си мислеха, че ходенето на фризьор струва два милиарда?) Сега се сети, че през цялото време беше държал погледа си фиксиран някъде около дясното й слепоочие, което правеха мъжете, когато се стараеха да не зяпат гърдите й. И след като оная подмазвачка Диърсоу тръгна да го влачи нанякъде, той хвърли последен издайнически поглед през рамо към нея.

Естествено от тази неочаквана среща не беше произтекло нищо особено. Пък тя не беше и очаквала, въпреки че провери в сайта на училището как се казва имението му в Колина Линда и го разгледа в интернет. Освен това се опита да убеди Ейдън да се уговори да си играе с Ноа Клементе.

— Точно този ли? Много пърди — беше отговорил Ейдън и с това въпросът приключи.

Най-накрая паркинга!

Тя се насили да измине последните няколко метра до него и след това да се изкачи нагоре по захабеното метално стълбище до второто ниво, където отвори волвото с дистанционното. Благословен, благословен климатик! Включи го на пълна мощност, пооправи мокрите медни кичури, залепнали за слепоочието й, и освежи червилото си (Сашими Мими на МАК^[3]). Когато се почувства достатъчно на себе си, даде назад и излезе от паркинга. Стрелката на горивото трептеше някъде около Е^[4]. Тя реши да рискува да остави децата по домовете им и да стигне до ARCO-то^[5] след входа на магистралата, където беше с девет цента на галон по евтино отколкото в кръвопийските бензиностанции в града.

Докато завиваше по булевард Пинто, клетъчният й телефон звънна. Тя изпревари един туткав ван за доставка на пелени и вдигна.

— Здравей, Кет. — Беше Хуанита Боско, старши съветник в Центъра. — Съжалявам, че те прекъсвам, скъпа, но имам проблем със Синтия Рудин. Отказва да подаде жалба.

— Да му се не види. Вчера прекарах на практика целия си ден да я обработвам. Беше се навила, когато я оставих.

— Да, знам, но сега казва, че всъщност никой не е наранен. Твърди, че сигурно всичко е било просто пиянска шега на някое хлапе и че искала да изтрие случката от ума си.

Типичното поведение на жертвите. Първа реакция: Намерете копелето, за да му откъсна топките. След това се включват срамът и унижението и нещата се трансформират: Искам само да се прибера, да оставя всичко да изтече в канала на банята като спомен за лош ден и никога повече да не се сетя за това.

— Кой се занимава с нея?

— Корвич.

Кейтлин тихо въздъхна. Андреа Корвич беше един от петте терапевти, които работеха в Центъра на доброволни начала и по мнение на Кейтлин беше само едно ниво над обикновен идиот. По-голяма част от клиентите на Центъра нямаха почти никакви пари: жени от по-неприятните квартали, най-вече мексиканки и никарагуанки или дрогирани колежанки, изнасилени на среща. Но тази Синтия Рудин беше находка: къщата в Колина Линда, където някой беше блудствал с нея, беше само една от летните й вили.

— Виж дали няма да се съгласи на няколко индивидуални сеанса. Препоръчай й Бенинхърст или Джули Грийнбърг.

— Не мога. Тя се върна в Л.А. Каза, че смята да обяви къщата за продан, защото никога вече не би се чувствала в безопасност тук.

— Добре тогава. Ще й се обадя като се прибера. Благодаря ти, Хуанита.

Безобидно пияно хлапе, друг път, помисли си Кейтлин, докато затваряше телефона. По-скоро потиснат малък перверзник. Заслужаваше да му отрежат топките, за предпочитане на градския площад по пладне. Само че имаше нещо не съвсем правдоподобно в тази история, или поне в реакцията на Синтия към нея. Защо една заможна жена ще се замъкне чак на другия край на града, за да ползва услугите на някакво долнопробно колежанско центърче? Откъде изобщо знаеше за този Център…? И гадните, почти комични подробности на самото престъпление… Кейтлин веднага се зачуди дали няма още нещо към историята, което мисис Рудин отказва да сподели.

Мислите й тръгнаха в друга посока, защото пристигна в училището. Подреди се на дългата опашка. Волвото й беше като петънце сива ръжда в дългата серпентина коли с цвят металик. Докато чакаше започна да разтребва предната седалка; скри в жабката опаковка силно ментови Алтоид^[6] (дали беше вярно това, което се говореше за тези неща и оралния секс?) и компактдиск на Шаная Туейн, снимана на обложката по изрязан потник; набързо забърса от седалката с едно рязко движение на ръката сместа от пясък, трохички от бисквити и някаква лепкава зеленикава субстанция.

Задната врата се отвори и вътре се качи Уанда Престън. Тя беше стеснителна третокласничка, сложила на главата си огромни черни слушалки като някакви шантави обърнати навътре Микимауски уши.

— Здрасти, Уанда — поздрави я Кейтлин.

— Здрасти. — Тъничкият й глас се смеси със звука от iPod^[7]-a й.

Тя се премести навътре, за да направи място на Зандър Лоа, наполовина тайванец, който завършваше шести клас и имаше гъсти, дълги като на момиче мигли и уста, приличаща на развалена слива. Истински грубиян, който постоянно удряше и риташе другите деца, ако прецени, че има шанс да му се размине.

— Нещо тук вони — констатира той. — Като стари потни крака с гъбички.

Кейтлин не отговори. Беше забелязала главата на Ейдън в разпенения водовъртеж от деца и, както винаги, когато погледнеше сина си, почувства объркваща комбинация от почти непоносима любов и смазващо разочарование. За милионен път тя се зачуди какво беше тръгнало накриво. Той беше красиво бебе с копринена тъмна коса и пълни бузки, лъчезарно малко момче, и умно освен това — знаеше думи като селячество и канела, и благословен, както и цялата „Лека нощ, луна“ наизуст още преди да стане на три. Но сега косата му беше загубила блясъка си и беше придобила същия цвят на мокър пясък, който би имала и нейната, ако се случеше немислимото и тя спреше да я боядисва, и заедно с мъничките си очички и бебешките си сланинки малко приличаше на прасе. Тя го наблюдаваше как се приближава към колата, едното му рамо беше приведено под тежестта на раницата, сякаш носеше тухли в нея. Беше едва на десет. Тогава защо, о, защо й напомняше на мъж на средна възраст, работещ гадна работа, който брои скучните си дни до пенсия?

Той тежко се изкатери на задната седалка до Зандър.

— Здравей, сладки мой Ейдън — усмихна му се нежно Кейтлин.

Зандър се изсмя прикрито.

— Здравей, мамо — отвърна Ейдън сърдито.

Добре де, беше го поставила в неудобно положение. Беше прекалено голям за публични ласки, ясно й беше. Но просто не можеше да се спре; той сякаш имаше отчаяна нужда от малко любов и понякога тя се ужасяваше, че никой друг на света няма да му я предложи.

С въздишка се обърна към волана.

— Всички ли са натъпкани вътре?

Нестроен хор от „да“-та.

Тя излезе на пътя, поглеждайки разтревожена датчика за горивото и зави на север. Мишън стрийг, привличащи туристите антикварни магазини, вегетариански кафенета със самодоволно аскетски вид, бутици за ръчно изработени стоки, надписани с красиви букви. Наляво по Джакаранда, барове с жива музика и капанчета за такос и бира, които до падането на нощта щяха да са фрашкани с колежанчета. След това по Трета с измазаните офиси на разни адвокати и архитекти, антики от отминала епоха. После пряк път по криволичещите улички на един от по-богатите мексикански квартали, пред всяка къща имаше лаещ диво мелез и бугенвилиите растяха на воля.

— Мамо, Зандър ме удари!

— Не съм.

— Удари ме, а сега и лъжеш.

Удари го и ти, Ейди! Улучи го право по дългия навирен нос. От задната седалка се чу боричкане и удар, но явно победителят отново беше Зандър.

— Мааамоо — изхлипа Ейдън.

Кейтлин спря на светофара на Силвър Крийкроуд и заговори в огледалото за обратно виждане:

— Зандър, спри веднага, че иначе…! — Че иначе какво? Можеше ли да измисли каквото и да е леко наказание, без да получи възмутено обаждане от Емили Лоа? — Не се шегувам! — добави тя тихо.

— Добре де, добре — промърмори Зандър.

Светофарът светна зелено, Кейтлин продължи по Силвър Крийкроуд и навлезе в рая.

Трябваше да й се признае на Колина Линда: беше най-живописно красивото малко градче, което беше виждана. Евкалиптови шубраци обграждаха ветровити улици. Красиви до смърт хасиенди с обкичени с цвят дървета и плетове. Славеше се със старинния си централен площад с исторически хотел, целият автентично реставриран — керемиди и ковано желязо, а като фон бледолилав и мъглив пейзаж на покритите с маслини планини в далечината. Тук дори слънцето грееше различно: не с белезникавата светлина на града Сан Карлино, а в искрящо сребристо и златно, сякаш някой беше нает да отговаря за разтапянето на различни монети в атмосферата.

На две пресечки от Силвър Крийк се намираше къщата на семейство Престън, бежова тосканска вила, която се отличаваше от съседните по изобилието от бели рози в двора си. Уанда премина пред колата сякаш в такт с музиката от iPod-а си и изчезна между цветята.

Още четвърт миля до къщата на семейство Лоа на Уест Стоунихил. Къщите се разпростираха все по-нашироко и имаше все по-голямо разстояние от пътя и между отделните постройки. Сега от колата можеше да се види само крайчеца на комин или върха на покрив.

Както обикновено, Емили Лоа чакаше отвън на тротоара. Тя нетърпеливо отвори задната врата и притисна безценния си син в обятията си. Човек ще си помисли, че са били разделени от години, а не само за някакви си жалки няколко часа, презрително си помисли Кейтлин.

След като майка и син приключиха със сърцераздирателната сцена, Емили помаха с показалеца си вместо здрасти и замъкна Зандър към невидимата къща.

Кейтлин превключи на ход и тръгна нагоре по улицата. Уест Стоунихил се разделяше на две: дясното платно щеше да я заведе обратно към Силвър Крийк и магистралата. Като стигна разклонението, един слънчев лъч освети предното стъкло като проблясване на златна монета; в отговор на неочакван импулс, тя зави наляво.

— Мамо, какво правиш? Защо тръгнахме насам?

— Просто искам да проверя нещо мъничко в този квартал. Толкова е красиво, не смяташ ли? — Тя даже подценяваше пейзажа. Навлизаха в земята на убийствени имения, истински замъци с басейни, които се подхранваха от естествени извори, с почти изкуствено тучно зелени морави, опиращи в океана.

— Трябва да се изпишкам — съобщи Ейдън.

Кейтлин си позволи още една дълбока въздишка.

Хлапето вечно трябваше да се изпишка, не можеше да изкара и петдесетина минути наведнъж без да се завре в първия срещнат кенеф или да пишка зад хибискуса на някой нещастник. Нервен пикочен мехур, го бяха нарекли педиатрите, един от поне деветдесет и деветте синдрома, с които Ейдън трябваше да израсте.

— Можеш да потърпиш десет минутки. Ще спрем на бензиностанцията в началото на магистралата.

— Не мисля, че ще мога.

— Повярвай ми. Знам, че можеш. — Тя му намигна окуражително. — Имам вяра в теб.

Тя зави надясно. Ако паметта й не я лъжеше, Сиера Алта трябваше да бъде някъде в тази посока. Бинго, a la derecha^[8]! След това тръгна наляво по една сърцераздирателно красива малка алея, оградена със стени от естествен камък, от които сякаш извираха щедро орлови нокти и бели грамофончета. Нищо тук не показваше, че парите са използвани като градивен елемент.

— Мамо, трябва да отида!

— Пет минути. — Тя намали до минимум. Алеята свършваше пред огромни порти от ковано желязо; бяха украсени със сложна плетеница от листа и цилиндрични цветя, които изглеждаха като естествено продължение на орловите нокти. Излишно е да се споменава, че нямаше табелка с номера. Имението, припомни си тя, си имаше име — Дванайсет дъба или Седемнайсет потока, или нещо такова, — но собствениците никога не биха проявили толкова лош стил да го напишат. Или знаеш чии са тези порти, или нямаш никаква работа тук.

Е, дали можеше да си измисли някаква работа наоколо, нещо, което да й позволи да осъществи контакт?

В мозъка й се зароди бегла идея, която за броени мигове израсна и се превърна в цял план. Сърцето й започна да блъска в гърдите, когато й се изясни какво смята да направи.

Кейтлин наби спирачки. Пресегна се и издърпа пред очите си кичур коса, за да се увери, че все още има някакъв блясък. След това, както ръката й беше още вдигната, бързо подуши под мишницата си. Без забележима лоша миризма и само съвсем леки петна от пот. Хвърли един поглед в огледалото, за да се увери, че Ейдън все още е с колан.

После настъпи газта, съвсем нежно, докато завърташе волана и наместваше колата косо спрямо портите.

След това се засили. Металът се удари в метал с висок и плашещ трясък. Звукът от строшени фарове се сля с уплашения писък от задната седалка. Тя скочи върху спирачките, но колата вече беше принудително спряла.

Исусе Христе, явно беше се засилила повече отколкото възнамеряваше.

— Ма-ааамо!

Кейтлин разкопча колана си и го преметна до себе си.

— Ейди, добре ли си?

— Току-що блъсна колата. Защо направи такова нещо?

Той изглежда беше добре, слава богу, слава богу! Един път обиденият му вопъл да е оправдан. Каква чудовищна майка ще блъсне нарочно колата в желязна врата, докато детето й е на задната седалка? Господи, трябваше да я заключат някъде!

— Наистина съжалявам, скъпи — каза тя, опитвайки се отчаяно да контролира гласа си. — Кракът ми някак се подхлъзна.

— Ти си глупава! Счупи колата ни. Сега какво ще правим?

— Не съм я счупила. Има само лека вдлъбнатина, не е голяма. — За да докаже думите си, тя превключи на задна. За втори път прозвуча музикалния трясък на фарови стъкла, разбиващи се в асфалта.

— Мамооо!

— Всичко е наред. Всичко е наред. — И наистина беше. Кейтлин надникна над предния капак и не видя никаква сериозна щета. Явно волвото наистина беше най-безопасната кола в света. И това ако не беше подигравка? Ударът не беше достатъчно силен дори да активира въздушните възглавници на седалките.

Тя изключи мотора, слезе от колата и започна да разглежда предницата. Фарът и мигачът отдясно бяха натрошени, сякаш някакъв Супермен ги беше ударил с огромния си юмрук, но щетите като че ли приключваха с това. Започна да проучва мястото, където колата й беше улучила портите. Няколко драскотини и останки от сива боя, но освен тях нищо повече.

Кейтлин реши да потърси нещо, което поне бегло да напомня интерком между орловите нокти, красиво виещи се около будката при портата. Неочаквано се чу изтракване, последвано от дискретно трополене, след което, сякаш по неизречената й команда — Сезам, отвори се! — портите започнаха да се разделят.

Малък сребристосив лексус се появи иззад вратата и спря при нея.

Исусе, разбира се, там горе трябва да има скрити камери.

Закъснелият шок най-накрая я завладя, разтърсвайки я като мокро коте; после премина във вибриращо вътре в нея кълбо от ужас.

В какво, по дяволите, се беше забъркала?

Тя нагласи на лицето си кукленска усмивка и с преднамерени движения тръгна към прозореца на шофьора. Зад волана седеше млад мъж с добре оформени мускули и какаова на цвят кожа, очите му бяха скрити зад очила с тъмни стъкла.

— Здравейте! — лъчезарно каза тя.

— Добър ден. Искате ли да ми кажете какво се е случило тук? — Неприятният тон на професионален охранител, лишен от всякакви чувства.

— Страхувам се, че току-що се блъснах в портите ви. Не бях разбрала, че пътят е без изход, така че се опитах да направя обратен завой и… предполагам съм се засилила малко повече. Тя палаво сви рамене: колко съм непохватна. — Наистина много съжалявам.

— Имате ли нужда от пътна помощ?

— Не, моля ви, просто си счупих фара. Портите ви обаче са малко понадраскани, така че най-добре ще е да ви дам номера на застраховката си и така нататък. — Тя говореше пред собственото си лице, взиращо се в нея от тъмните стъкла на очилата му — беше откачено, сякаш репетираше реч пред огледалото. — И може би бих могла, не знам, например да оставя бележка за мистър Клементе? Искам да кажа, че го познавам. Малко. Синът ми е добър приятел с Ноа, ходеха заедно на училище в Сейнт Матис.

— Как се казвате?

— Кейт Лач. Кейтлин. Името на сина ми е Ейдън. Това в колата е той. Доста е стреснат, така че ако не е нахално може ли чаша вода?

Прозорецът на колата се вдигна. Шофьорът се задълбочи в разговор, който отвън изглеждаше сякаш води сам със себе си, докато Кейтлин чакаше и пренасяше нервно тежестта си от единия на другия крак. Прозорецът отново слезе надолу.

— Ще се качите в къщата. Последвайте ме, моля. — Стъклото отиде отново догоре и лексусът без проблеми се завъртя на 180 градуса на малкото пространство.

Тя изтича към волвото и запали мотора.

— Какво става? — настоя да разбере Ейдън.

Тя се наведе напред.

— Ще отидем до къщата на тези хора за минутка. Трябва да им дам номера на застраховката си и други такива работи.

— Маа-мо!

— Ще бъде само за миг. — Тя последва лексуса под арката, която разделяше надве части двуетажната каменна къщичка на портала. След това излязоха на шосе, направено от някакъв странен вид прозрачна розова настилка. Като да караш по натрошени скъпоценни камъни, помисли си Кейтлин. Алеята се виеше около лимонова горичка, натежала от плод; пресичаше безукорно зелени морави, след това се разливаше в блестящ басейн пред главната къща. Лексусът спря и шофьорът умишлено се забави, за да я изчака.

Кейтлин спря зад него.

— Хайде — подкани тя Ейдън.

— Не искам.

— Слизай от проклетата кола — изсъска тя.

След това излезе навън и се зае да изучава къщата. Английско провинциално имение в аристократичен стил, с древна фасада от сиви камъни. Голямо — всъщност огромно, — но без да изглежда масивно. Въздухът ухаеше на орлови нокти, евкалипт и рози.

Входната врата се отвори по същия магически начин, както и портите. Слаб възрастен мъж с черти на лицето, по-подходящи за маска от времето на маите, се появи на вратата, като портиер на някакво обитавано от боговете митично царство. Той се отмести на една страна в безмълвна покана. Кейтлин посочи с брадичка на Ейдън да я последва и прекрачи прага.

Огромно фоайе с най-високия таван, който бе виждала, се къпеше в почти еклектична светлина. Дърворезби, лакирани изящно. Ориенталски килим, толкова изтъркан, че на човек веднага му ставаше ясно, че е безценен. На едната стена грееше голяма картина на разпръснати тъжни триъгълници в розово и виолетово — може би въпросният Ротко, довел до абдикацията на Сузана Клементе?

Още един млад мъж се материализира от някаква съседна стая. С приличната си на перушина коса, боядисана светлоруса, и кръглите си тъмносини очи напомни на Кейтлин за един от онези малки тюленчета, които пребиваха до смърт за кожата им.

— Мисис Лач, как сте? Аз съм Бари Люис. — Той й протегна ръка. Мека, малко мазничка. — Съжалявам за инцидента, който сте преживели, слава богу, че не се е случило нищо сериозно. Мистър Клементе няма търпение да ви види.

— Той вкъщи ли е? — попита Кейтлин.

— О, разбира се, откакто реши да посвети цялото си време на фондацията, предпочита да работи оттук. В офис-крилото е, така че защо просто не дойдете с мен? — Той се завъртя като балетист на пръстите на едната си мокасина.

Невероятно! Глупавият й малък номер беше сработил по-добре, отколкото изобщо би могла да си представи. Инстинктивно и несъзнателно тя промени стойката си — рамене назад и надолу, за да изпъкнат гърдите й, гърбът леко извит, за да подчертае задника й.

— Хайде, Ейди — прошепна тя.

Той се промъкна при нея и пъхна ръка в нейната. Отвратителен мирис атакува ноздрите й.

По дяволите, мамка му, по дяволите! Нямаше начин да скрие факта, че синът й се беше напикал в панталоните.