Линдси Грейвс
Да си хванеш съпруг (4)

Глава четвърта
Кой получава ресторанта?

Джесика Ди Сантини влезе чисто гола в обзаведеното със стъкло и бежово дърво фоайе на Файв Крейнс кафе.

Е, не беше точно чисто гола. Беше облечена в съвсем прилична светла пола и тъмночервено кашмирено поло, без да се споменават кожените ботуши в бургундско червено, бежовите чорапи и съответното бельо и аксесоари. Само че влизаше в този ресторант за първи път откакто свали брачната си халка и имаше чувството, че светлината пада право върху голия й безименен пръст и хвърля сянка върху всичко останало. Ако някой от вечерящите вдигнеше поглед от хрупкавата си патица с лавандула или двойно преварените си макарони с шафран, със сигурност щеше да види точно това: тя беше гола, гола, гола.

Файв Крейнс беше техният ресторант. С Майкъл вечеряха тук поне по два пъти месечно през повечето години на брака си. Бяха отпразнували пет от общо шестнадесетте си годишнини тук, на тяхната специална маса до осмоъгълния прозорец; тридесет и деветия й рожден ден, когато още не можеха да се нарадват, че бучката в гърдата й не е злокачествена; шеметното повишение на Майкъл за шеф на неврохирургията.

Точно тук, за бога, в голямата колкото пощенска марка и ухаеща на бадемов ароматизатор тоалетна, бяха изтекли водите й в нощта, когато се роди Алекс.

Мястото беше обитавано от духовете на брачния й живот.

Каква лудост я беше накарала да го предложи като място за среща на по питие?

Истината беше, че поканата я свари неподготвена: беше решила, че е показала пределно ясно на Лали, че не желае да има нищо общо с никакви срещи с непознати. Толкова типично беше за Лали да не слуша какво й се говори и въпреки всичко да даде телефона й на бившия си съпруг.

Томас Брамбърг й се беше обадил преди няколко дни. Смешното беше, че той й звучеше още по-неподготвен за това обаждане от нея. Джесика се беше разсеяла от Бутър, дванайсетгодишната птичка на Роуън, която би трябвало да живее до 109 години, но точно в този момент се беше проснала в единия ъгъл на клетката си и издаваше гъргорещи звуци, които, доколкото Джесика разбираше от птици, звучаха като типично предсмъртно хъркане. Така че избъбри набързо:

— Добре, в четвъртък. Какво ще кажеш за Файв Крейнс! Имат доста приятен бар. — Веднага, след което, затвори телефона и занесе Бутър колкото може по-бързо при ветеринаря, който за щастие постави диагнозата птичи еквивалент на тийнейджърско цупене.

Тя погледна часовника си. Закъсняла беше, но явно не повече от него — на бара не се виждаше нито един сам мъж. С какво й беше казал, че се занимава? Имаше нещо общо с музиката, нали? Представи си застаряващо хипи, което се смята за особено секси в изтърканото си кожено яке. Може би с обеца или с татуировка, също като Лали.

Исусе Христе! Трябва да се беше побъркала.

Бюрото за резервации временно беше заето. Джесика можеше да види собственика и домакин, Джонатан Уинг, в основната зала, да ухажва Олбрайт, двойка архитекти, които, имайки късмета да бъдат чернокожи, почти удвояваха цветнокожото население на Колина Линда. Можеше да се измъкне и никой нямаше да разбере, че изобщо е била тук. Тя се обърна, почти решена да постъпи точно така, когато входната врата се отвори и вътре нахлуха Майкъл и Мозъка.

Вървяха ръка за ръка, толкова ухилени и погълнати един от друг, колкото двойка тийнейджъри. При вида на Джесика спряха като гръмнати. За секунда тримата стояха като хванати в капан от замръзнало време и се гледаха един друг с безмълвен ужас.

После лицето на Майкъл се разтегна в типичната идиотска усмивка, която не слизаше от устата му още докато траеха процедурите по развода.

— О, а, Джес — промърмори той. — Здравей.

— Здравей, Майкъл — процеди тя. — Здравей, Аманда.

Джонатан Уинг избра точно този момент, за да се върне обратно към бюрото за резервации.

— Добър вечер, д-р Ди Сантини — започна той и рязко спря, когато погледът му попадна върху бившата мисис Ди Сантини, а след това и върху предполагаемата бъдеща такава. — Аа… хъм… маса за трима?

— Не! — рязко отвърна Мозъка. — Не сме заедно. — Безвкусна оранжева барета беше кацнала на темето й като някакво сюрреалистично творение на Салвадор Дали. На Джесика й се искаше да си представя, че целта й беше да прикрива грозния и незараснал още белег, останал от некадърното шиене на Майкъл; само дето много добре знаеше, че Мозъка има достатъчно гъсти кестеняви къдрици да покрие какъвто и да било белег.

— Нямам нужда от маса, Джонатан — намеси се и Джесика спокойно. — Имам среща на бара. — Тя се обърна много по-малко рязко, отколкото й се искаше, и се запъти към една от коктейлните маси, разпръснати около бара.

Аманда. Ъ-ман-дъ. Дори не беше толкова красива. Остър нос, сивкава кожа. Къдриците й си бяха добре, но и те не бяха оправдание за огромните й крака и за постоянно предменструалния й характер. Пък и не беше кой знае какво попадение от интелектуална гледна точка, доколкото Джесика можеше да прецени. Е, какво по-точно, докато се е ровел в гънките на сивото й мозъчно вещество, беше намерил за толкова неустоимо Майкъл?

Като че за да отговори на въпроса й, той изтопурка подир нея:

— Джес. Мога ли да говоря с теб за секунда?

Тя настръхна.

— Слушай, съжалявам за рязкото държание на Аманда. Ти просто ни изненада.

— Да, изненадващо е да ме видиш в ресторант, в който идвам от колко… от петнайсет години?

— Добре, виж, и двамата обичаме това място. Явно просто трябва да се справим с проблема. — Той пак се усмихна, този път не с идиотската си гримаса, а със сладката типично негова усмивка, която осветяваше кафявите му очи и разкриваше трапчинките му.

Тя си позволи да му се усмихне в отговор.

— Е, кой получава любимия ресторант? Мисля, че споразумението трябваше да включва и това.

— Да, предполагам, че трябваше… Е, с кого имаш среща, с Толър ли?

— Не. Не го познаваш.

— Ооо… — Той кимна, сякаш беше очаквал точно това.

— Хайде да поседнем за малко, съгласна ли си?

Тя се поколеба за момент, но после сви рамене:

— Окей, какво пък.

За нея беше шок да открие колко познато й беше да си седи така срещу него. Той беше Майкъл. Този графитен пуловер — беше го купила от разпродажба на Емпорио Армани и имаше един изваден конец на ръкава от онзи път, когато го закачи на пощенската кутия. Двете лунички, които сякаш поставяха ударение над лявата му вежда — колко пъти тя и децата го бяха дразнили за тях.

Всичко изглеждаше толкова… ами, нормално.

Може би и той мислеше така. Начинът, по който я гледаше с този мек блясък, може би откриваше, че да бъде тук с нея, точно на това място, връща всичко в своето спокойно и правилно старо положение отпреди Мозъка.

— Знаеш ли, може би е по-добре, че попаднахме на теб — каза той. — Има нещо, което искам да ти кажа. — Той й се усмихна дори още по-нежно и сърцето й трепна. — Ще се женя следващата събота.

Беше като шамар. Дори можеше да усети паренето по бузата си.

— Следващата събота.

— Съзнавам, че може би малко прибързваме, но причината е… аааа… Манди е бременна. Пета седмица, едва вчера разбрахме със сигурност. Близнаци са. — Произнесе думата самодоволно като продавач, който ти продава две на цената на едно — конци за зъби или шампоан с аромат на боровинка например.

Джесика вдиша с усилие.

— Каза ли вече на Роуън и Алекс?

— Още не, но ще им кажем. Имам чувството, че те доста ще се развълнуват, когато разберат, че ще имат цели двама нови роднини.

— Ти си безчувствен, егоистичен идиот — изрече бавно Джесика.

Лицето му почервеня от гняв, но само за секунда. Това беше типично за хирурзите: може случайно да срежат жизненоважен орган, кръвта да плисне като фонтан, на монитора да се види права линия и те все пак оставаха спокойни, студени и без да губят контрол над ситуацията.

— Исках да улесня всички нас — каза той спокойно и безстрастно, — но ти явно си твърдо решена да усложниш нещата колкото можеш повече. Така че просто ще ти кажа направо гледната си точка. Ситуацията при мен се променя. Ще имам нови гърла за хранене, нови сериозни задължения. Така че смятам да поискам значително намаление на месечната издръжка, която ти плащам.

— Не можеш да го направиш — ахна тя.

— Ти си адвокат, скъпа. Дяволски добре знаеш, че мога. Вече се обадих на Уайнър да насрочи предварително изслушване. — Той стана. — Искам да знаеш още нещо, Джесика. Каквото и да кажеш или направиш, няма да намали радостта ми от това прекрасно събитие. И се надявам, че някой ден и ти ще преживееш поне толкова щастие, колкото мен.

Той се отправи с почти доволна крачка към основната зала.

Да пукнеш дано, копеле мръсно! Това ще ми достави огромно щастие.

Точно това трябваше да му каже; за момент почти се изправи на крака, за да го настигне.

Не го направи. Остана на стола си, от върха на пръстите й пропълзя лед, който я закова на място. Навън се чу преминаващият влак, Южният Сърфлайнър, по средата на пътя си между Сан Диего и Сан Луис Обиспо. Прибави басови нотки към досадната музика в ресторанта. Влакови свирки и църковни камбани — това бяха типичните звуци на Сан Карлино, а в Колина Линда преобладаваше звукът на влаковете. Понякога Джесика го намираше за романтично. Като в старите филми на Хичкок и т.н. Само че точно сега я караше да се чувства безнадеждно отчаяна — като фигура от картина на Едуард Хопър, приведена на масата на приключваща среднощна вечеря…

О, вземи се в ръце, каза си тя.

Или още по-добре, вземи си едно питие.

Тя се надигна да извика бармана.

— Джесика? — Внезапно пред нея изникна някаква фигура. — Толкова съжалявам. Надявам се, че не си ме чакала дълго.

Имаше кожено яке — това си го беше представила вярно, — само дето беше кафяво, а не черно и почти безформено от носене. Над него леко закръглено лице. Доста голям нос, широка уста. Гъста, рошава коса, падаща свободно над огромни уши. По никакъв начин не би могла да си представи такъв мъж с Лали и за момент тя дори си помисли, че той е нещо като временен заместник, носеше й съобщение, може би, или беше шофьор, а истинският Томас Брамбърг я чакаше отвън в колата.

— Ти си Джесика, нали така?

— О, ъъъъ… Да, аз съм.

— Том Брамбърг. — И като някаква смешна игра на бивши съпрузи, той седна в стола, заеман допреди малко от Майкъл. — Отне ми векове да прекося града. Явно има някаква фиеста, децата размахват балони, а в центъра свири мариачи група. Трябваше да заобикалям по задните улички.

— Уличният фестивал на Тиера авеню. Всички го знаем и го избягваме. Трябваше да те предупредя.

— Е, нищо. Знаеш ли, всъщност очаквах да си доста по-различна. Притеснявах се, че ще изглеждаш… ами… не знам… по-анорексична.

Тя се усмихна леко.

— И аз очаквах ти да си различен. По-лъскав, предполагам.

— Съжалявам.

— О, не. Повярвай ми, това е по-добрият вариант. — Тя замълча. Оглеждаха се несигурно един друг. Изведнъж Джесика си припомни телефонния им разговор и с какво й беше казал, че се занимава. Беше композитор, който караше специализация и едновременно преподаваше в Морланд. — Значи си в колежа. В общежитие ли живееш?

— Не, имам къща на плажа. Колиба, но с изглед към океана.

— О. — Още една пауза. От залата за вечеря долетя смехът на Мозъка. Хък-хък-хък, не можеше да го сбърка с нищо друго. За най-голям ужас на Джесика напоследък Роуън започна несъзнателно да го имитира, онзи ден докато гледаше повторението на Свежия принц на Бел Еър например — хък-хък-хък.

Тя се изправи.

— Имаш ли нещо против да се преместим някъде другаде.

— Както искаш — учудено стана и Том.

Тя се втурна към изхода и изхвърча навън. Мъглата идваше откъм океана и образуваше причудливи форми, подобни на шалове и поли, извадени сякаш от някакъв зловещ призрачен килер. Още една влакова свирка проплака някъде в далечината. Известно време стояха неловко на тротоара без да се поглеждат един друг.

— Е, имаш ли някое конкретно място предвид? — попита той. — Не познавам много добре квартала.

Изведнъж тя не можеше повече да се сдържа. Започна да плаче, с дълбоки, мъчителни хлипания, накъсани от тихи стонове на безпределна мъка. Бегло чувстваше как ръцете му я обгръщат; зарови нос в реверите на якето му, вдишваше мъжествения му аромат, на кожа и афтършейв, на пот и сапун. Точно за три минути тя си изплака очите.

Когато спря, стана изведнъж. Последно разтърсващо вдишване и всичко беше приключило. Тя се отдръпна притискайки с длан възпалените си очи.

— Чувствам се като идиот.

— Хей, не се притеснявай. — Той извади пакетче Клийнекс от вътрешния джоб на якето си. — Изглеждат отвратително, но са чисти.

— Благодаря — Джесика попи течността, стичаща се от ноздрите й, и издуха носа си. Горкият човек, не стига, че беше попаднал на пълна откачалка, ами и противна на всичкото отгоре. На якето имаше мокро петно с формата приблизително на Западна Вирджиния. Тя го зяпаше, докато се чудеше дали някой от познатите й е станал свидетел на представлението и ако да, дали е казал вече на Майкъл и Мозъка.

Подсмръкна и отново си издуха носа.

— Мисля, че идеята като цяло не беше толкова добра.

— И аз мисля така — съгласи се той.

Много по-късно, когато вече караше към къщи през гъстата като вълнено одеяло мъгла, започна да си спомня, че някъде по средата на ревливото й изпълнение беше усетила устните му да докосват лекичко косата й.

 

 

— Е, беше гадняр, така ли? — Роуън беше в кухнята и си готвеше вечеря. Откакто се обяви за крайна вегетарианка, често можеше да бъде засечена тук, заета с рязане и кълцане на неща като тропическа гулия и органичен японски патладжан; в случая беше надвесена над масата и подреждаше дебели парчета от готовата си продукция в дървена чиния. Краищата на боядисаната й дълга коса влизаха в чинията.

— Не, изглеждаше доста приятен. — Джесика остави чантата си на един стол. После събра косата на дъщеря си на опашка и я заметна през рамото й.

— Тогава защо го изрита толкова бързо?

Джесика се поколеба. О, по дяволите, Мозъка няма да пропусне да се раздрънка.

— Сблъсках се с баща ти и Аманда в ресторанта и това малко ме изкара от релси.

— Гадна работа.

— Аха, точно. Къде е Алекс?

— В стаята на Йоланда. Гледат някакво анимационно по един от испанските канали.

Роуън отряза върховете на някакви мъхнати зеленчуци. Сребърните и златните лентички на медицинската й гривна паднаха надолу към режещата ръка, малката й сребърна плочица с изписаната дума ЕПИЛЕПСИЯ и телефонен номер нежно се удряше в китката й. Не беше имала припадък, откакто беше на десет, почти четири години вече. Бяха й спрели всички лекарства и официално бяха обявили, че е в ремисия, но Джесика смяташе, че гривната е станала част от нея; Роуън я носеше както някои хора се кичеха с разпятия или еврейски звезди — не толкова от религиозност, колкото като символи на персонална идентичност. Джесика се радваше за това — винаги имаше рядката, но ужасяващо реална вероятност от релакс.

— Е, ще се видите ли отново? — попита я Роуън.

— Не мисля. Реших, че не се интересувам особено от срещи в момента. Бих предпочела да стоя с вас.

Роуън придоби едно от онези изражения с поклащане на глава и завъртане на очите — мооооля те, — които така добре беше усвоила, откакто стана тийнейджър.

— Знаеш ли, мамо, не можеш завинаги да страдаш и да се надяваш, че татко ще се върне при теб. Защото няма да стане. Той вече е с Аманда и ти трябва да свикнеш с мисълта за това.

На Джесика й се прииска да удари главата й в масата, да върви по дяволите епилепсията. Хайде да те видим колко небрежна ще бъдеш, хлапе, когато той те разкара от живота си заради тъпите си близнаци, помисли си тя. За да запази самообладание си взе морков от чинията и го захапа.

— Никой не страда, Роуън — спокойно обяви тя. — Ако не си забелязала, напоследък бях ужасно заета. Затънала съм до ушите в задължения. Само управлението на тази къща си е работа на пълен работен ден. Когато дойде време, в което почувствам, че имам нужда от други емоции в живота си, ще направя нещо по въпроса.

— Добре де, добре. Както кажеш. — Роуън пусна мъхестите парчета при останалите неща.

Джесика я позяпа за момент, все още опитвайки се да си възвърне самообладанието.

— Смятам да отида да кажа на брат ти и Йоланда, че съм вкъщи. — Обърна се рязко и се запъти към стаята на икономката.

 

 

Часове по-късно, когато Алекс беше заспал, Роуън се беше затворила в спалнята си да си пише с армия безбройни приятели, а от телевизора в стаята на Йоланда се носеше тихо мърморене на испански, Джесика се спусна в избата. Седемдесет и две хиляди долара им трябваха, за да я превърнат от пропитото с влага мазе в това, което беше. Сега беше с варовиков под и антична френска маса за дегустация, и стриктен контрол на влажността. Майкъл водеше дълги процесии от гости тук долу, сякаш в някакви свещени катакомби, всички смекчаваха гласа си до шепот, когато слизаха по витото стълбище. Но вместо костите на разни светци там имаше възхитителни, трудни за намиране вина с доминантен привкус на бъзовина, боровинки, кожа от самур и кой знае какво още? Конфитюр от нокти.

Тя разгледа какво е останало от червените. Бутилка Опус Уан^[1] реколта 1983 година я повика от един рафт, последната от кашончето, изпратено на Майкъл от някакъв благодарен пациент — макар че като се вземе предвид, че пациентът беше шейсет и девет годишен магнат, Майкъл явно не беше го изчукал. Една бутилка от този вид сега се продаваше за около петстотин долара. Майк се грижеше за нея като за златно кюлче.

Беше взела със себе си чаша, най-грозната, която успя да намери, нащърбена, направена от дебела, мръсно-бяла изпечена глина и абсурдно декорирана с кенгуру в пелени. Извади корковата тапа. Напълни чашата догоре.

Наздраве, за теб, мръснико, вдигна тост тя и отпи грамадна глътка.

 

 

Лали не беше изгубила и секунда. Докато стигне до вкъщи, вече беше започнала организацията на официална вечеря. Представяше си я ясно: за двайсет — не, по-добре за шестнайсет — в двора й, под звездите, с ромолящите фонтани и сладкия дъх на цъфтящия среднощен жасмин. Кобалтов севърски порцелан. Прибори на Букчелато. Изтънчена храна, но не прекалено показна, може би едно блюдо с царевица или тиква, като тактична препратка към коренните жители на Америка. За атмосфера онзи млад бразилски китарист, който беше толкова забележителен на последното парти на Бенет Клайнър…

След като реши концепцията за вечерта, тя направи първото обаждане — до Вашингтон, офиса на местния конгресмен Мери Новачек. Мери беше много близка приятелка — поне след последната й предизборна кампания, когато Лали беше домакин на сума ти благотворителни следобеди, тъпчейки ковчежето на Мери с по двеста долара на човек. Лали информира помощника й, че планира малка вечеря в чест на Дейвид Клементе, собственик на Клементе Интернешънъл, както и на Фондация Клементе, и иска да я съчетае по време с посещението на шефката му в изборния й район.

След около час й се обади самата Мери. Конгресът имал ваканция третата седмица на октомври, това съвпада ли с плановете на Лали?

Прекрасно.

С Мери в джоба си, Лали накара асистентката си, Перла, болезнено затлъстяла млада жена с меден гласец, да направи второто обаждане — до племенния вожд на Топанга Роналд Елис Снелинг и жена му и да ги покани на вечеря.

Примамката беше здраво закрепена за кукичката. Сега трябваше да я пусне във водата.

Нейните хора (Перла) се обадиха на неговите хора:

— Мисис Лали Чандлър би искала да покани мистър Клементе на частна вечеря в подкрепа на образованието и добруването на индианците в Топанга. Племенният вожд Снелинг и конгресмен Мери Новачек също ще присъстват.

В продължение на два дни Лали спираше да диша и се напрягаше всеки път, когато телефонът иззвънеше. От нея все още капеше вода след тренировката сутринта на третия ден, когато видя Перла да бърза срещу нея:

— Ще дойде.

— Юпии — Лали плесна с ръце и се изправи на пръстите на босите си крака. — Сега вече можем да подготвим целия списък. Дай ми петнайсет минути.

— Казаха, че ще води някой.

— Кой? — замръзна Лали. — Някой от Фондацията ли?

— Не знам. — На Перла, която притежаваше типичната за пълните хора невъзмутима мудност на мисълта, й отне влудяващо много време да се консултира с бележките си. — Някой на име Кейтлин Лач. Само това ми казаха.

Влач?

Лали остана като гръмната. Кейтлин Влач? Мацката катерач по социалната стълбица с подозрително големите цици и отвратително жалкото си хлапе? Невъзможно беше — тя не играеше в неговата лига. И как, по дяволите, се беше добрала до него толкова бързо?

Известно време Лали се олюлява от неприятната изненада, после осъзна, че Перла все още я гледа. Тормозиш се за нищо, каза си тя. Това всъщност не беше кой знае каква заплаха; просто последните няколко дни я бяха поизнервили малко, това беше всичко. Може би половин валиум, просто за да му хване края — тогава спокойно можеше да преглътне новината.

Тя отиде да си вземе хапчетата, спомняйки си, че при дерматолога бяха в чантичката й Хермес. Същата тази чантичка, която беше оставила под надзора на Джейни Мартинес, когато влезе в кабинета — така че не трябваше да се изненадва, когато откри, че опаковката вече не е там.