Лорън Донър
Валиант (16)

Глава 16

— Не! — Тами изгледа нацупено Валиант.

— Казах на Джъстис, че ще отида. — Той отвърна на погледа й.

— Но ние ще се женим днес, не помниш ли?

— Ще се върнем дотогава. — Мъжът се намръщи. — Тами, Джъстис лично ме помоли да отида с тях. Моля те да ме разбереш. Ние всички му дължим толкова много. А иска толкова малко от мен. Когато те отвлякоха, той направи всичко възможно, за да се върнеш при мен. Помоли ме и аз не можах да му откажа.

Тя кимна.

— Изглеждам дребнава, когато поставяш въпроса по този начин, нали?

Той пристъпи напред и я придърпа в прегръдките си.

— Не е дребнаво да се чувстваш разочарована, че няма да се оженим днес. Но утре няма да ни спре нищо. С хеликоптерите, в рамките на час, ще стигнем до Колорадо и до сутринта трябва да съм обратно тук.

— Бъди много внимателен и се върни при мен! — изрече Тами.

— Винаги ще се връщам при теб.

— Дали ще бъде опасно?

Валиант се поколеба.

— Мястото е охранявано много добре. Там държат деветдесет от нашите хора, Тами. Също като 927.

— Разбирам. И той ли ще дойде?

— Джъстис реши да не го взимаме. Мъжът току-що излезе от клетката. А ние ще имаме нужда от контрола и уменията, които придобихме след като бяхме освободени. 927 се разсърди, но ни разбра. Най-важното е нашите хора да бъдат свободни.

— Знаеш ли дали оня идиот, лудият доктор, е казал на Джъстис къде са другите бази?

— Да. Работи се по въпроса. Ние ще намерим нашите хора и ще ги освободим!

— Ние? И ти ли ще участваш?

Той се поколеба.

— Не. Тази мисия ще ми бъде единствената. Откакто те срещнах, се укротих. Но Джъстис се притеснява, че мястото може да е заредено с експлозиви. Сетивата ми са по-изострени, отколкото на повечето Видове и той има нужда от мен в екипа за тази задача. Лекарят, който заловихме, не е сигурен дали клетките са минирани. Смятам да се грижа за теб и това ще е последният път, когато ще рискувам живота си. Просто имам нужда да направя нещо, тъй като чувствам, че му го дължа за всичко, което стори, за да се върнеш при мен. Ще работя с някои от останалите момчета от Дивата зона, които са като мен — имат силно обоняние — за да ги обуча. Така Джъстис ще може да ги взима със себе си, ако се нуждае от помощ в бъдеще.

— Експлозиви? — Скова я страх, щом си представи какво може да се случи.

— Ето защо трябва да отида. Мога да ги подуша. Ще бъда в безопасност.

— Добре — съгласи се тя. — Нощта прекарана далеч от теб беше ужасна и не желая тя да се повтаря.

— Но друг мъж те е държал в обятията си. — Не скри ревността си.

— Беше студено, а и в действителност нямах право на избор. Имаше само едно легло и бях много уплашена. Нямах намерение да се боря с него, Валиант. И съм много щастлива, че не ми счупи врата или че не ме докосна по лошия начин.

— Аз съм все още ядосан. Неприятно ми е, че те е държал и някой друг, освен мен.

— Обичам те. Не бъди ревнив.

— Знам това. Ще отсъствам за кратко време. Ще летим до там и по тъмно ще атакуваме.

— Само вие ли ще бъдете?

— Не. — Поклати глава. — Ще има и отряд със специално предназначение. Така постъпват винаги. Джъстис каза, че познава хората и от двете команди, които ще работят с нас. Спомена, че са добри мъже, на които им е възложено да ни помагат. Действат по заповед на министерството на правосъдието. До сутринта ще се върна.

— Ще ми се обадиш ли, след като всичко свърши, за да ме уведомиш, че си добре? Много се притеснявам за теб.

— Ще ти се обадя. Джъстис винаги носи у себе си телефон. Наредено ми е да не се отделям от него.

— Да. — Тами се усмихна. — Той винаги носи със себе си телефон и лаптоп.

— Трябва да тръгвам. — Валиант се наведе и я целуна по устните.

Младата жена го сграбчи за фланелката и го придърпа към себе си, разтвори устните му със своите и задълбочи целувката. Езиците им се преплетоха. Валиант изръмжа и я притисна силно. Тами се усмихна вътрешно. Това беше едно от нещата, които обичаше у този огромен мъж — една целувка и беше готов да я отведе в леглото. Валиант се отдръпна. Присвитите му очи блестяха.

— Направи го нарочно!

— Направих нарочно кое? — Опита се да звучи невинно.

Той хвана ръката й и я притисна към предната част на черните си панталони.

— Това!

Тами потри твърдата му мъжественост. Той изпъшка и притисна слабините си по-близо до дланта й. Младата жена стисна ерекцията през панталоните му, посегна и със свободната си ръка свали ципа, след което разкопча горното копче.

— Тами! — изстена исполинът.

— Имаш още няколко минути. — Избута надолу дънките и бельото му. После вдигна полата, смъкна надолу бикините си и ги изрита. — Вземи ме!

Валиант я сграбчи за бедрата и я вдигна. Тя уви крака около голите му хълбоци. Тялото й бе вече готово, когато мъжът бързо проникна в нея. Стиснал здраво в шепи дупето й, затласка силно и бързо във влажната сърцевина. Тами притисна лице към гърдите му, стенейки високо срещу тениската му, като пожела това да бъде неговата кожа.

С помощта на ръцете си, които обгръщаха раменете му, тя задвижи бедра, като внимаваше членът му да се забива в нея така, че да й доставя най-сладкото удоволствие. В мига, когато кулминацията я връхлетя, изкрещя името му. В същата секунда със силен рев свърши и Валиант. После притисна отпуснатото й задоволено тяло до своето.

— Ето така трябва да си казваме довиждане, винаги. — Засмя се Тами.

— Съгласен съм. — Отвърна й с усмивка.

Младата жена вдигна лице и също му се усмихна.

— Просто се върни при мен невредим.

Огромният мъж отново я целуна по устата. Когато устните им се отделиха той допря нос до нейния и те се взряха в очите си.

— Притежавам всичко, за което си струва да живея. Имам теб. Ще бъда много внимателен.

На вратата се звънна. Валиант въздъхна. Тя отключи глезените си от хълбоците му. Той излезе от тялото й и я сложи да стъпи на крака. Тами се разсмя, докато наблюдаваше как Валиант оправя дрехите си и отива да отвори. Тя не трябваше да се притеснява за своето облекло. Пусна полата надолу и прикри липсата на бикините си. В коридора стоеше Тайгър.

— Да разбирам ли от силните шумове, които чух от асансьора, че вие двамата се сбогувате? — Ухили се доволно.

— Чул си ни? — Тами се изчерви.

— Всички в сградата чуха. С нетърпение очакваме деня, когато Джъстис ще ви разреши да заживеете в дома на Валиант. Къщата му е отделно в гората и достатъчно надалеч, за да не разбираме кога вие двамата правите секс. — Тайгър се вгледа в своя събрат. — Готов ли си сега, когато по подходящ начин каза довиждане на своята половинка?

Валиант се наведе и вдигна нещо от пода.

— Сега вече съм. — И се усмихна. Отиде до Тами и й подаде бикините, които бе изритала. — Пази ги, докато ме няма, така ще си мисля как ще ги разкъсам, когато се върна. Обичам те.

Тайгър се засмя.

Тами не му обърна внимание, беше много засрамена. Постави длан върху гърдите на Валиант, там, където биеше сърцето му.

— Аз също те обичам. Бързо се връщай вкъщи при мен.

Остана на място и изпрати с поглед мъжете. Пред вратата вече нямаше охрана на пост. Бяха хванали доносника, който предаваше информация за Джъстис и за ставащото в Резервата. Всички знаеха, че тя принадлежи на Валиант и никой нямаше да я притеснява. Освен това вярваха, че няма да напусне хотела без придружител, тъй като някои обитатели на Дивата зона представляваха опасност за нея поради нестабилното си психическо състояние.

Чарли Артцола никога повече нямаше да бъде проблем. Така й бяха казали. Затвори и заключи вратата, чудейки се за части от секундата дали адвокатът бе мъртъв. Мислено сви рамене. В действителност, изобщо не я интересуваше неговата съдба, след като нямаше повече да създава проблеми. Джъстис я бе уверил в това.

 

 

Минаваше полунощ, когато телефонът иззвъня. Тами се хвърли към него.

— Валиант?

— Откъде знаеш, че съм аз? — Дълбокият му глас прозвуча развеселено.

— Защото никой друг не би ме потърсил в този късен час, а и ти ми обеща, че ще се обадиш. Добре ли си? Как вървят нещата? Освободихте ли ги? Всички ли са добре?

— По-бавно. — Засмя се Валиант. — Добре съм. Имаме няколко ранени, но те ще се оправят. Спасихме всички. Не ни очакваха тук и тъй като беше през нощта, охраната бе малобройна. Човеците бягаха, вместо да се опитват да убият нашите хора преди да успеем да стигнем до тях. Спасяването им се оказа доста лесно.

Тами въздъхна с облекчение.

— Притеснявах се.

— Знам. Благодаря ти, че те е грижа, това означава много за мен. В рамките на следващите дванайсет часа ще ги транспортираме до Резервата. Разполагаме само с два хеликоптера и ще трябва да направим няколко курса. Джъстис не иска да ги травмира още повече с дълго пътуване, а и не искаме да ги излагаме на външния свят, като наемем по-голям самолет, за да ги транспортираме наведнъж. Прекалено много въпроси и твърде много бюрокрация. Оставам тук докато евакуираме и последната група. Лягай и си почивай, секси. Ще се прибера утре по обяд.

— Добре. Липсваш ми.

— И ти ми липсваш. Обичам те.

— И аз те обичам.

Тами затвори натъжена; отсъствието му й действаше зле. Би дала всичко сега да е изтегнат до нея, в леглото. Не можеше да повярва колко се бе пристрастила към него. Измъкна се от кревата и отиде до тоалетната.

На вратата се позвъни. Тами погледна към часовника и се намръщи, беше малко след полунощ. Навлече халата и през антрето се отправи към хола. Притесни се, тъй като знаеше, че отвън в коридора вече няма пазач. Пристъпи към вратата, прехапала устни.

— Кой е там?

— Брийз. Донесох сладолед. Знам, че Валиант не е тук и си помислих, че няма да успееш да заспиш. Може ли да вляза?

Тами отключи и отвори вратата. Усмихна се на високата брюнетка.

— Влизай! Радвам се да те видя. Сладолед ли каза?

Гостенката пристъпи вътре, в ръцете си държеше покрит поднос.

— Не какъв да е сладолед. Донесох двойно полети шоколадови мелби. Ели ме научи да ги правя. Вътре има и парчета брауни^[1]. — Усмихна се на Тами от своята висота. — Сигурна ли си, че нямаш нищо против късното ми посещение?

— Да. Наистина се радвам, че си тук. Съмнявам се, че ще заспя. Валиант току-що ми се обади.

— Как е минало? — Брийз остави подноса на масичката за кафе и вдигна капака. Седна на дивана и подаде на Тами лъжичка, увита в салфетка. — Все още не съм чула нищо.

— Валиант каза, че са ги спасили и всички са добре. Имало няколко ранени, но нямало опасност за живота им.

— Толкова съм щастлива да го чуя. Трябва да взема мерки за настаняването на половин дузина жени, които са били държани там.

Тами се поколеба, не беше сигурна дали е удобно да попита, но искаше и тя да направи нещо.

— Имаш ли нужда от помощ?

— С удоволствие бих я приела.

Тами повдигна мелбата и я разгледа. Очите й се разшириха.

— Благодаря ти много. Леле! Това просто е… Еха! Погледни всичкия този шоколад! Това орехи ли са?

— Да.

— Обичам орехи и брауни. И шоколадова глазура. — Опита я. — И с малки парченца шоколад. Много е вкусно! Благодарности също и на Ели. — Направи пауза. — Можеш ли да ядеш шоколад? Валиант каза, че му ставало лошо от него.

— На някои Видове им прилошава, на други — не. — Усмихна се и загреба пълна лъжичка, а по лицето й се изписа удоволствие. — Аз го обичам.

 

 

Валиант мълчаливо наблюдаваше как шестте жени минават покрай него, водени от дребна човешка жена. Погледът му я проследи.

Косата й веднага грабваше вниманието. Тя беше червена като пламък, вдигната на опашка, която стигаше почти до задника й. Непознатата заведе женските Видове до хеликоптера, който ги чакаше, и те се качиха вътре. Валиант се намръщи. Обърна се и погледна към Тайгър.

— Коя е малката човешка жена с огнената коса?

Приятелят му погледна към хеликоптера, непознатата се виждаше ясно, тъй като вратите все още бяха отворени. Тя провери предпазния колан на всяка една от шестте Видове, преди да заеме място на последната седалка. Пилотът затвори страничната врата и се качи в кабината.

— Това е Джеси Дюпре. Обикновено участва в акциите, когато открием някоя от нашите жени — подаръци. Част е от човешкия екип със специално предназначение, отпуснат ни от правителството. Успокоява жените ни, когато ги намерим. Изненадан съм, че е тук. Обикновено се занимава само с онези, които са били продадени.

— Човек би си помислил, че тя ще се бои от нашите жени. Толкова е дребна в сравнение с тях.

Тайгър вдигна рамене.

— Не знам каква е задачата й, но я изпращат винаги, когато открием жена — подарък. Нямам представа защо сега е тук, тъй като тези не са били продадени, а само държани за тестове. Повикахме хората от екипа, а решението да я вземат със себе си бе тяхно.

Валиант кимна.

— Ще лети с тях до Резервата? И останалата част от екипа й ли ще идва?

— Не. Само тя. Настоя лично да ги съпроводи и да ги настани. Писна ми да споря с нея, така че се съгласих да дойде. Може да е дребна, но устата й е голяма.

— Джъстис не е ли против?

— Не знам. — Сви рамене Тайгър. — Все още е вътре с човешките екипи, за да им благодари за помощта и да изгладят подробностите. Още не е успял да се срещне с нея, късметлия. Безпощадна е като си отвори устата. Той ще хване последния полет с нас. — Погледна часовника си. — Искаш ли храна? Човеците доставиха пици за всички. Имат невероятен вкус!

— Бих хапнал. — Кимна Валиант. — Иска ми се да науча повече за храната на хората. Не мисля, че на Тами й доставя удоволствие да ме наблюдава как ям. Забелязал съм, че избягва да ме поглежда по време на хранене.

— Нека позная. — Засмя се Тайгър. — Полусурово месо? Да, повечето човешки същества се отвращават от него. Ще се насладиш на пицата. Много е вкусна. Половинката ти също ще я хареса. Мисля, че всички хора я предпочитат, както ние месото. — Повдигна рамене. — Всичко върху нея е нарязано на малки парченца, за да могат по-лесно да я ядат с плоските си зъби.

Валиант тръгна след приятеля си.

— Когато имаме бебе би било добре да го храня с това.

— Да. Те вероятно са нарязали всичко на ситно, заради малките си усти.

— Непременно трябва да опитам тази храна. Тами ще бъде доволна, че се подготвям за бащинството.

Тайгър го потупа по гърба.

— Ти си добър съпруг, мой човек.

— Ще се постарая да бъда.

Валиант тъгуваше за Тами. Беше нетърпелив да се върне у дома, за да се ожени за нея и да й свали бельото.

Можеше и в обратен ред.

 

 

В 5.10 сутринта джоба на Брийз иззвъня. И двете жени подскочиха. Точно гледаха филм на ужасите по телевизията. Тами се засмя. Ухилена, гостенката й бръкна в джоба си и извади мобилен телефон.

— Тук е Брийз. — Заслуша се. — Тръгвам веднага. Благодаря. — Затвори, изправи се и се обърна към приятелката си.

— Трябва да тръгвам. Хеликоптерът ще кацне след двайсет минути. Транспортира освободените ни жени. Постигнахме договореност да живеят тук, в хотела. Очертава се дълга сутрин. Не знам колко е зле състоянието им. Бях избрана за тази работа, а не съм много добра в общуването с жени, изпаднали в шок. И аз бях така, когато ме спасиха. Не сме подготвени да се справяме с току-що освободените. Обикновено ги изпращаме на друго място, но сега нещата се случиха твърде бързо и Джъстис реши, че тук ще бъдат по-щастливи. Навярно е прав. Ще ми се да имах известен опит в тази дейност. Всичко, на което мога да разчитам, са спомените ми от хората, които се грижеха за мен.

Тами също се изправи.

— Още ли се нуждаеш от помощ? Не ти я предложих просто от любезност.

— Ти ни съдейства за списъка с дрехи, които трябваше да поръчаме за тях. Искаш ли да помогнеш при посрещането и при настаняването им?

— С удоволствие. И без това няма да спя. Вече е сутрин. — Тами се усмихна. — Мога ли да дойда с теб? Нямам какво да правя, освен да чакам Валиант да се върне. А и няма да заспя докато не си дойде.

— Да. Ще се радвам.

— Дай ми две минути да облека някакви дрехи, да прекарам четка през косата си и да си измия зъбите.

— Може ли да използвам тоалетната?

— Чувствай се като у дома си. До тази стая има още една баня. Последвай ме.

Тами се разбърза. Нахлузи един от захвърлените пуловери на Валиант, който миришеше на чисто. Искаше да носи аромата му и се надяваше жените да я приемат по-лесно. Обу черни памучни панталони. Използва тоалетната, изми си зъбите и си среса косата.

Гостенката й я подуши и се засмя.

— Умна си.

— Заради пуловера ли? Хрумна ми, когато го съзрях захвърлен върху облегалката на един стол. Мисля, че Валиант го носеше преди два дни. Да приема ли, че все още усещаш миризмата му върху него?

— Слабо, но достатъчно. Миришеш на Валиант. Те ще видят, че си човек, външността ти те издава, но ще те възприемат като по-малка заплаха.

— Добре. И така, къде отиваме? — Тами обу еспадрили и взе ключа за апартамента. Мушна го отпред в сутиена си, тъй като нямаше джобове, а чантата само щеше да й пречи.

— Ще ги посрещнем на хеликоптерната площадка. Разполагаме с микробус, готов да ни откара до там.

— Разнесохте ли по стаите дрехите, които поръчахме?

— Да. Направихме го веднага. Облеклата и храната ще ги чакат. Напълно окомплектовахме всяко помещение, поставихме също и почистващи препарати за телата им.

— Звучи добре. Хайде да вървим!

Тами никога преди не бе виждала толкова много мъже от Новите видове на едно място. Те почти бяха изпълнили старото фоайе на хотела. Когато двете излязоха от асансьора, всички разговори секнаха. Тами направи няколко крачки и спря, когато Брийз стори същото.

Младата жена погледна към по-високата си спътничка.

— Какво става?

Високата брюнетка внезапно изръмжа и се обърна. Тами видя един мъж бързо да се приближава към тях. Други двама го следваха по петите. И тримата Нови видове изглеждаха разгневени. Брийз пристъпи и застана между идващите насреща мъже и Тами.

— Какво искате? — звучеше ядосано.

— Отмести се! — озъби се единият в отговор.

— Назад! — изръмжа дълбоко Брийз. — Тя е с мен.

Тами нервно загледа тримата мъже. Осъзна, че помещението бе потънало в мъртва тишина. Там имаше най-малко тридесетина Нови видове, но никой от тях не проговаряше. Огледа се, но не забеляза нито едно познато лице. Погледът й се върна обратно върху този, който бе най-агресивен.

— Има ли някакъв проблем? — Брюнетката се намръщи.

— Тя е човек! — Острите му зъби блеснаха към Тами, когато пристъпи още една крачка.

Брийз застана на пътя му с вдигнати напред длани.

— Тя е човек, който живее тук с един от нашите мъже. Тя му принадлежи и той ще те направи на пихтия, ако се приближиш още малко към нея. Джъстис Норт я покани да живее с нас. Тя е една от нас, въпреки, че е човек. Давам си сметка, че като примат, обонянието ти не е толкова силно, но тя му принадлежи.

Мъжът изръмжа отново, същото сториха и двамата зад него. Тами усети опасност. Пое си дълбоко дъх и опита да успокои страха си, защото Валиант винаги й казваше, че неговият вид може да го подуши. Вдигна брадичка.

— Успокойте се. Не съм враг. — Беше горда, че гласът й прозвуча силно и не се разтрепери както ръцете й.

— Какво става тук? — проговори внезапно 927. Той безшумно приближи зад двете жени.

Тами се обърна, погледна го и му се усмихна, чувствайки малко облекчение да го види там.

— Предполагам, че не ме харесват.

927 изръмжа гневно към мъжете. Пристъпи напред и застана редом до Брийз. Брюнетката изглеждаше притеснена, когато погледна към новодошлия и тялото й се напрегна още повече. 927 дори не я удостои с поглед. Продължаваше да се взира предизвикателно в тримата.

— Тя е причината вие да сте свободни. Доктор Зенлит я беше отвлякъл и половинката й я проследи до мен. Не е като хората, които познаваме, 861. Разкарайте се! Жената е от нашето семейство. — 927 огледа помещението, срещна любопитните погледи на всеки един от присъстващите и гласът му се извиси: — Тя е от семейството и е приятел.

— Човеците никога няма да са ни семейство — изръмжа 861. — Чувствам се обиден, щом я погледна.

— Преодолей го! — озъби му се Брийз. — Тя няма да се махне. Живее тук. Същото важи и за още една човешка жена, която е половинка на един от нашите. Ето, подуши я! Тя принадлежи на мъж от Видовете.

861 пристъпи по-близо и вдъхна дълбоко. Намръщи се и приближи още. Високата брюнетка отстъпи назад, за да предпази Тами да не я докосне. Мъжът подуши отново и се дръпна назад.

— Това не ми харесва.

— Не е и нужно. Тя е тук и нищо лошо няма да й се случи. Къде е вашата благодарност? Щяхме да бъдем все още заключени в клетките, ако не беше любовта на половинката й към нея и нашия народ не му беше помогнал да я намери. Покажете уважение! — нареди грубо 927.

— Към хората, никога! — изръмжа 861.

Брийз тихо изруга и се пресегна. Пръстите й стиснаха пуловера на Тами отпред и я бутна към асансьора. Тропотът на обути в ботуши нозе привлече общото внимание. Във фоайето се втурнаха много Нови видове, облечени в черните униформи на НСО. Те бързо прецениха двамата мъже, които се обикаляха един друг. Тами също ги погледна и разбра, какво са видели — щяха да се бият. 927 щеше да я пази и защитава.

— Този в червеното е примат — извика високо Брийз. — Той преследва половинката на Валиант.

Мъжът в червено, 861, се нахвърли върху 927 и борбата започна. Офицерите от НСО се втурнаха напред, избутвайки всеки от пътя си. Само след секунди бяха сграбчили 861 и го притискаха към пода.

Тами се успокои. Хватката на Брийз върху пуловера й се отпусна и високата жена обърна глава, изучавайки приятелката си.

— Добре ли си?

— Да. Какво беше това?

927 приближи. Ръката, с която бе ударил противника си по лицето, кървеше. Един от острите зъби на мъжа беше срязал кожата му. Той спря на метър от тях.

— Извинявам се. Тези мъже са от същото място, където бях заключен. Те не се доверяват на хората. Когато 861 се успокои, ще говоря с него разумно.

— Всичко е наред — въздъхна Тами. — Мисля, че разбирам поведението му. Искаш ли да почистя и да превържа раната?

Един от офицерите на НСО приближи до тях.

— Ще го оставим да се успокои и ще говорим с него. — Той погледна към Тами. — Невредима ли си?

— Добре съм.

Офицерът вдиша дълбоко.

— Само си уплашена. — Обърна се и срещна погледа на 927. — Благодаря ти, че я защитава, докато го хванем. Нека да те заведа до клиниката, където ще се погрижат за раната ти.

— Става — съгласи се 927. После се усмихна на Тами. — Извинявам се още веднъж. Ще говоря с всеки един от тях. Ще бъдеш в безопасност. Няма да навреди, ако и Валиант поговори с всички. Той ще ги сплаши, ако аз не успея.

— Той е добър в това — засмя се високата брюнетка. — Казвам се Брийз. Благодаря за защитата.

927 я изгледа внимателно и се усмихна.

— Аз съм 927. За мен е удоволствие да се запознаем.

Усмивката на брюнетката се разшири.

— Ти си чаровник. Май също си от новите. Ела да ме потърсиш, ако имаш нужда от помощ при адаптирането.

— Ще го направя.

Офицерът се усмихна.

— Хайде да вървим в клиниката, герой.

Брийз хвана Тами за ръка и я изведе от фоайето до мястото, където ги чакаше бял микробус. Един от охраната седна зад волана, за да ги закара. Веднага след като влязоха вътре и вратата се затвори, Брийз се обърна към Тами.

— Познаваш този мъж? Великолепен е! Видя ли тъмните му очи?! — Брюнетката повя с ръка пред лицето си. — Трябва да си сменя панталоните. Сигурна съм, че са мокри. Когато си избира име, трябва да е нещо толкова секси и горещо, също като самия него.

— Да разбирам ли, че го харесваш? — Ухили се Тами.

— Определено изпитвам страст. Смяташ ли, че го привличат високите жени?

— На мен ми изглеждаше заинтригуван от теб.

— Сериозно? По-късно, след като се наспя, ще си направя труда да го потърся. Ще ми се да съм добре отпочинала, когато го намеря.

За минути стигнаха до хеликоптерната площадка. Машината току-що бе кацнала и вече я зареждаха с гориво. Страничната врата се отвори, когато микробусът спря, и жените започнаха да излизат. Тами остана до автомобила, от страната на Брийз, за да приветства новодошлите. Надяваше се никоя от тях да не я нападне. Изобщо не бе си представяла, че някой ще я намрази от пръв поглед или ще иска да я нарани. 861 със сигурност имаше такива намерения.

— Леле! — прошепна Тами, съзряла червената като пламък коса на жената, която първа слезе от хеликоптера. — Тя е най-дребният Нов вид, който съм виждала. Какво мислиш, че използва, за да получи подобен цвят? Изглежда като ярък пламък. Великолепна е!

— Тя е една от вашите — разсмя се Брийз. — Бих казала, че ползва боя за коса. Не е възможно цветът да е естествен.

— Може би черният панталон и черната риза правят косата й още по-впечатляваща. — Тами сви рамене.

— Бихме могли да я попитаме. — Новата й приятелка се усмихна и също сви рамене.

— Не! Никога не питай жена за възрастта й, както и дали цветът на косата й е естествен. Човешките жени се вбесяват от това.

— Наистина ли? — Брийз попи думите веднага. — Ще се постарая да го запомня.

Червенокосата приближи. Кимна и спря пред Брийз. Сведе поглед, а след това и глава. Изчака така няколко секунди, преди да погледне нагоре.

— Аз съм Джеси Дюпре. Исках лично да придружа вашите жени до тук. Човешки представител съм на правителството на Съединените Щати и част от екипа със специално предназначение, разпределен към Новите видове, който се занимава с търсенето и спасяването на изчезналите ви жени. Моля за разрешението ви да ги придружа до новите им домове и да остана, за да помогна с интегрирането им в обществото ви. Те ми се доверяват. — Погледът й стрелна Тами и очите й се разшириха. Жената се намръщи леко. — Не те познавам. Кой те доведе тук?

— Валиант. — Тами примигна към нея.

— Нима мислите, че тя е Нов Вид, така ли, Джеси Дюпре? — засмя се Брийз. — Тя не е от спасените жени — подаръци, а е човек и е половинка на един от нашите мъже. Името й е Тами Шаста.

Червенокосата примигна, яркосините й очи съвсем се окръглиха.

— О! Извинявам се. Бях останала с впечатлението, че в Резервата не живеят човешки същества. Заради ръста ви и липсата на лицевите белези предположих, че сте една от малкото жени — подаръци. Някои са били така добре възстановени, че докато не видиш зъбите или ушите им, не можеш да кажеш, че не са изцяло човеци.

— Валиант ми е разказвал какво са им сторили. Толкова е ужасно, че чак ми се гади. Но аз съм човек. Съжалявам за объркването.

Джеси кимна. Вниманието й се насочи отново към Брийз.

— Ще разрешите ли да им помогна при настаняването? Наистина бих оценила това. Знам, че не са жени — подаръци, но разполагам с време и съм много опитна в подпомагането на жените ви да се справят с внезапната промяна в начина им на живот.

Брийз погледна Тами, която сви рамене.

— Тя има опит.

Широка усмивка цъфна на лицето на брюнетката.

— Разбира се. Възложиха ми тази задача и, да ви кажа честно, нямам идея какво да правя. Ние не можем да се справяме с такива неща. Обикновено изпращат новоосвободените някъде другаде, но Джъстис настояваше този път да ги доведат тук. Ще ви бъдем благодарни за помощта.

— Благодаря. — Джеси се усмихна. Беше наистина красива жена, в края на двайсетте или началото на трийсетте. — С удоволствие ще направя всичко, което е по силите ми.

Тами изучаваше жените Нови видове, които излизаха от хеликоптера. Всички бяха високи и яки — с мускулести тела и в отлична физическа форма. Дрехите им бяха почти бели, а панталоните им точно като онези, които носеше 927. Дори забеляза същите дебели странични ръбове на облеклото им, когато една от жените мина покрай нея. Новият вид я погледна, после и Брийз, но никой не възрази срещу присъствието й.

— Що за дрехи са това? И защо са облечени по този начин? — прошепна Тами, вперила очи в приятелката си.

Брийз показа признаци на гняв и ноздрите й се разшириха.

— Държаха ни оковани, като всичките ни крайници бяха с вериги. Така беше по-лесно за надзирателите да ни събличат и да сменят облеклото ни — дърпат ръбовете и те се разтварят. Там има зашито велкро, което се отлепва и после при натискане отново се залепва. Така не се налага панталоните да се събуват надолу по краката или блузите — през главата.

Отговорът отврати Тами и тя доби съвсем нова представа за ада, който бяха изтърпели оцелелите. Грозните дрехи имаха своето предназначение и то не й хареса. Тя избута мрачните мисли назад в съзнанието си и опита да изглежда по-благосклонна към освободените жени.

Микробусът побра цялата група. Тами се усмихваше на жените, но нито една не отвърна на приятелския жест. Пет от шестте все пак открито се бяха вторачили в нея. Някои изглеждаха объркани, докато една имаше съвсем уплашен вид. Две бяха успели напълно да скрият емоциите си. Тами се фокусира върху изплашената жена, която седеше на седалката зад нея.

— Аз съм Тами. Тук си в безопасност. Всичко ще бъде наред.

— В шок са — обясни тихо Джеси. — Ще са нужни няколко дни, докато осъзнаят, че в рамките на няколко часа целият им живот драстично се е променил завинаги.

Тами тъжно се усмихна на тази, която все още я гледаше със страх.

— Наистина, всичко ще бъде наред. Това е едно чудесно място за живеене. Сега и аз живея тук и много го обичам.

Жената облиза устните си.

— Какво си ти?

— Човек.

— Повече си. — Тя поклати глава.

— О! — Тами бавно се размърда и протегна ръка към нея. — Подушваш Валиант. Нося неговия пуловер. Той е Нов вид и ние живеем заедно.

Жената я изгледа с празен поглед.

— Нов вид е името, с което всички вие се наричате — обясни Джеси. — Това го измислиха хората ви, тъй като сте комбинация от различни породи.

Пътничката зад Тами кимна, после се поколеба.

— Живееш с един от нашия вид?

— Ние сме… — Зачуди се как да обясни.

— Приятели. Предимно се размножават заедно. — Притече й се на помощ Брийз. — Решили са да останат един с друг до смъртта си.

— Но тя е човек! — Жената изглеждаше шокирана.

Брийз се усмихна.

— Тя е добър човек. Никога не би навредила на нашия вид. Двамата с Валиант се обичат.

Всички бяха зяпнали Тами, сякаш е нещо, което не можеха да проумеят. Тя се опита да не позволи това да й попречи. За тях бе нещо, което не бяха очаквали.

— Чувстваш ли се така, сякаш си обитател в зоопарка? — попита Брийз и се разсмя.

— Само малко — отвърна усмихната Тами.

Останалата част от пътуването до хотела прекараха в мълчание.

 

 

Фоайето на хотела бе опразнено. Тами бе облекчена, че мъжете са си отишли; не искаше да рискува още една конфронтация. Джеси и Брийз тихо разговаряха за настаняването на новопристигналите жени. Тя забеляза, че и шестте все още я наблюдаваха. В асансьора се притиснаха една в друга и започнаха да я миришат. Младата жена се постара да не допусне това да я обезпокои. Изпита голямо облекчение, когато вратите се отвориха на четвъртия етаж.

Тами, Брийз и Джеси показаха на жените техните самостоятелни стаи и им демонстрираха как да използват всичко вътре. Новоосвободените и понятие си нямаха как да пуснат душа или да напълнят вана. Не знаеха как да боравят с телефона, как да отворят прозорците или да заключат вратата. Часове по-късно трите напуснаха четвъртия етаж, уморени, но и доволни, че всичко бе уредено.

— Леле! — въздъхна Брийз. — Не осъзнавах колко малко съм знаела, когато ме освободиха.

Джеси кимна.

— Поне могат да четат и да пишат. Някои от жените-подаръци никога не са били обучавани. Бих казала някъде около половината от тях. Това зависи от възрастта, на която са били продадени.

— Толкова е ужасно — въздъхна Тами, спомняйки си онова, което бе научила за бедните жени.

— Да — съгласи се Джеси. — Така е. Аз съм единствената, която се занимава с тях. Има два екипа със специално предназначение, влизащи в рамките на работната група, сформирана да работи единствено с Организацията на Новите видове. Всички са мъже. В началото не са осъзнавали, че е необходимо с тях да има и жена при спасяването на продадените жени — подаръци. Първите два пъти са влезли, без в екипа да има женско присъствие и са ги травмирали силно. Повече, отколкото е необходимо. Можете ли да си представите?! Та това е направо глупаво. Изобщо не са помислили как това би се отразило на жена, която е била насилвана, заключена в продължение на години и изведнъж е заобиколена от две дузини мъже, облечени в пълни бойни униформи и въоръжени до зъби. — Джеси стисна устни и поклати глава. — Най-накрая ме взеха в екипа. Момчетата ритат задниците, а аз се справям с жените.

— Как успя да получиш тази работа? — Тами огледа вътрешността на кафетерията, когато влязоха в нея.

— Всъщност чрез баща ми. Той е сенатор и бе назначен да представлява Новите видове във Вашингтон. Татко предложил помощта ми, когато разбрали, че е по-благоразумно в екипа да участва жена, която няма да е заплаха за намерените жени — подаръци. Първата, която назначили, била психиатър. Но не потръгнало добре. Тогава баща ми настоял на своето и в крайна сметка аз поех работата. В началото бях малко ядосана, тъй като той не ме попита, но аз обичам онова, което правя. За съжаление прекарвам много време в чакане. Иска ми се повече от тях да могат да бъдат намерени. Не бих имала нищо против да работя по осемдесет часа седмично, ако това означава повече спасени жени.

— Лесно ли ги намирате? — Тами взе една чиния и започна да я пълни с храна от бюфета. Сложи си няколко понички и мъфини. Нямаше много голям избор в ранните утринни часове. Готвачът не започваше приготвянето на закуската преди шест, според работното време окачено на стената. И другите две жени напълниха доволно чиниите си.

— Трудни са за откриване. Общо до сега сме намерили двайсет и три. Успяхме да проследим някои, които бяха в неизвестност, но повечето от тях не оцеляха.

— Толкова е тъжно. — Тами потръпна.

— Те не са като нас — заяви тихо Брийз. Срещна любопитния поглед на приятелката си. — Жените — подаръци са дребни и не могат да се защитават сами. Били са жестоко малтретирани, все едно да риташ с ритници малко кученце.

— О!

Джеси въздъхна.

— За Новите видове е трудно да приемат някои от тях, защото са толкова травматизирани, че в началото не могат да търпят никого около себе си. Няколко църкви с изолирани женски приюти бяха така добри да вземат някои от тях. Там пращаме особено крехките жени.

— Те плачат и пищят, когато наоколо има мъже. Подскачат и треперят. — Гласът на Брийз прозвуча разстроено. — И когато видим това, ние се вбесяваме.

— Вината не е тяхна, че се държат по този начин. — Джеси стисна зъби.

— Не сме ядосани на тях. Гневим се на онова, което им се е случило, на това, че са създадени по-слаби и се боят от нашите мъже, които се отнасят добре с женските ни. Чувстваме ярост, че са били съвсем сами. На нас ни позволяваха да се виждаме, макар и рядко — само когато ни събираха за разплод — но можехме да се надушваме върху хората, които влизаха в клетките ни. Това ни утешаваше. А те са били лишени от тази утеха. Точно тези неща ни вбесяват. — Брийз се вторачи в червенокосата. — Гневът ни никога не е бил насочен към тях. Никога!

— Съжалявам! — извини се Джеси. — Виждала съм реакциите на вашия вид, когато доведа жена-подарък. Просто предполагах, че яростта е насочена към тях, защото плачат и са много уплашени, когато видят други от техния вид. Знам, че в действителност уважавате силата и смелостта.

— Да, така е. Но искаме и да защитаваме по-слабите. Разбираме, че най-вече те се нуждаят от състраданието ни.

Тами привърши със закуската си.

— Леле! Слънцето изгря. — Погледът й се отдръпна от прозореца в дъното на кафетерията.

— Трябва да си починеш, преди Валиант да се върне. — Брийз се изкиска. — Ще иска да те отведе в леглото, но няма да ти позволи да спиш. Нужен ти е всичкия сън, който можеш да получиш, докато все още имаш възможност.

— Днес ще се женим — припомни й Тами.

— Какво? — Джеси се задави с кафето си.

— Ще се женим. — Тами се усмихна. — Той попита и аз приех. Иска всичко да е законно и съм щастлива от това.

— Има още едни — изрече Джеси с усмивка. — Така че вие ще сте втората женена смесена двойка. Страхотно! Нямах намерение да ви изпръскам с кафе, но това просто ме изненада.

— Изчакай, докато ги видиш заедно — разсмя се Брийз. — Това ще те изненада още повече. Колкото тя е нисичка, толкова той е висок. Огромен мъж — с ръст около два метра и тежък над сто килограма.

Ухилена Джеси намигна на Тами.

— Смела жена!

— Той е сладък!

Брийз се засмя.

— За нея е сладък. Ние треперим от страх, когато се ядоса, а тя му се усмихва. Само не се плаши, Джеси, когато чуеш днес силни шумове. Налага се да те настаня на третия етаж до техния апартамент. Ще се нуждаеш от място за няколко дни, докато си тук да ни помагаш за жените. Валиант е комбинация с лъв. Не го забравяй!

— Какво пропускам? — обърка се Джеси.

Тами знаеше, че бузите й са пламнали от срам.

— Той реве след секс. След това пояснение, си тръгвам. — Тя махна с ръка. — Надявам се да видя и двете ви на сватбата. Елате, ако имате възможност.

— Майтапеше се, нали? — Джеси звучеше шокирано.

Брийз се засмя.

— Не, не се шегуваше. Тя също е уникална, както казвате вие. Всички научаваме кога се размножават. И с нетърпение очакваме момента, когато ще се преместят в къщата на Валиант, за да можем най-сетне да спим спокойно.

Докато си тръгваше Тами изстена, благодарна, че след всичко това все още можеше да се движи. Бързо стигна до асансьора, щастлива, че пред рецепцията не се мотаеха мъже, и взе за удивително кратко време разстоянието до апартамента.