Фазил Искандер
Сандро от Чегем (8)

Тали чудото на Чегем

През този незабравим летен ден се водеше съревнование между най-добрите низачки на тютюн от двете тютюновъдчески бригади на село Чегем. Съперничките (едната от тях бе петнадесетгодишната дъщеря на чичо Сандро Тали или Талико, или Таликошка, другата — деветнадесетгодишната внучка на ловеца Тендел — Цица) се състезаваха за първия в Чегем грамофон с цял набор плочи.

Който не беше виждал Тали, той нищо не знаеше, а който я беше виждал и успял да я разгледа, той беше загубил всичко, защото в душата му завинаги оставаше свежата сянка на нейния образ и случваше се след много-много години човек да си я спомни и изведнъж да въздъхне с някаква горчива благодарност към съдбата.

На петнадесет години тя беше дългоръка юношка с детска шия, с тъмнозлатисти очи, с кестеняв пух и гъст бретон на красивата си главица, който постоянно подскачаше на челото й, когато тя тичаше.

И само необикновената по своята изящност линия на брадичката, лунната линия, напомняше за небесния замисъл на нейния облик и в същото време извикваше незабавно и напълно земно желание да докоснеш тази брадичка, да я усетиш на пипане: такава ли е гладка и завършена, както изглежда отстрани?

Но малко ли миловидни и дори просто красиви момичета имаше в Чегем? С какво се отделяше тя сред другите?

Лицето й дишаше — ето с какво се отличаваше тя от всички друга! Дишаха очите й, бликаха, както блика дъното на едно изворче, като изтласква струйки златисти песъчинки, тъмно дишаха подочията, дишаше шията така, че честотата на ударите в пулсиращата жилка можеха да се броят на пет крачки от нея. Дишаше голямата й сочна уста, по-точно дишаха ъглите на устните не за да крият тайната на нейната чудна усмивка, но сякаш непрестанно да подготвят тази усмивка дълго преди устните й да се разтворят. Като че устните и все се опиват и опиват от околния въздух, поемайки от него някакво слънчево вещество, за да може с благодарното сияние на усмивката да отвърне на сиянието на деня, на шума на живота.

 

 

Едва ли не от самото си рождение момичето беше белязано със знак, а по-точно със знаците на небесна благодат.

Веднъж, когато беше на четири или пет месеца, майка й я държеше на едната си ръка, а с другата сваляше бельото от въжето, опънато по дължината на верандата. Неочаквано момиченцето дигна ръчички към клоните на ябълката, надвиснали над верандата, и взе да вика: „Луна! Луна!“

И тук, като се вгледала по посока на вдигнатите розови ръчички, майката извикала от учудване и без малко не изтървала дъщеричката си: през клоните на ябълката сред тихото предзалезно небе се сребрял бледният диск на луната.

Научили за това необикновено явление, чегемци няколко дни наред идвали да видят чудото, а детето, достатъчно било да кимнат към небето, с необикновена радост издигало ръчички и бодро казвало: „Луна!“

Някои чегемци предложили да се уреди дежурство с цел да не се пропусне онзи миг, когато детето ще произнесе своята втора дума, та като съпоставят двете думи, да разберат какво е искало да каже, започвайки своя речник с такъв висок предмет като луната.

Между другото местният учител, като изслушал с усмивка (която тутакси не харесала на чегемци) съобщението за това чудо, пак с усмивка го опровергал.

Той обяснил, че науката по съвсем друг начин гледа на този въпрос. Обяснил, че най-вероятно е някой да е държал в ръка голяма червена ябълка и да я е сравнил с луната, а детето е чуло това и то залегнало в главата му. И ето че веднъж, като видяло на дървото плодове, прилични на онази ябълка, погрешно ги нарекло с онзи знак, а дискът на луната, дори и да се е виждал през клоните на ябълката, няма никакво отношение към това. Така обяснил чудото учителят от непълното средно училище, открито в Чегем в началото на двадесетте години.

Поради присъщото им гостоприемство (науката в Чегем е гост, те чувствуваха това) чегемци не се заловиха да спорят с науката, а предложиха на учителя да дойде сам и да се убеди, че детето именно луната нарича луна, а не ябълката.

На следния ден по-късничко надвечер учителят отиде в дома на чичо Сандро и при значително струпване на народ направи опита. Проверката на чудото се извършваше в условия, изключващи всякаква случайност. Майката изнесе детето на двора и се спря на такова място, дето дискът на луната сияеше на небето в пълна самота, а не през ябълкови клони. Учителят застана до майката и за учудване на чегемци извади от джеб една румена ябълка, побутна я с пръста на другата ръка и е коварна наивност в гласа попита:

— Луна?

Детето веднага вирна главичка, намери с очи луната, простря ръчички към нея и усмихвайки се с беззъбата си уста, меко поправи учителя:

— Луна! Луна!

Учителят не се предаде. Той още няколко пъти изразително показваше своята ябълка и с търпеливо престорена тъпота (чегемци смятаха, че не е нужно да се престорва) питаше:

— Луна?!

Всеки път момиченцето се дръпваше от ябълката и почти измъквайки се от ръцете на майка си, сочеше небето и с удоволствие произнасяше харесалото му наименование на небесното тяло.

В края на краищата то, изглежда, се досети, че учителят иска да го обърка и внезапно, като се протегна от майчините ръце, доста силно го цапна с ръчичка по бузата. От изненада учителят изтърва ябълката и тя се търкулна по надолнището на двора. Чегемци весело задюдюкаха, учителят взе да се озърта смутено, което бе изтълкувано неправилно от детето като опит да си намери ябълката, и то, види се, от съжаление към учителя, се наведе от ръцете на майка си и започнала да му сочи къде се е затъркаляла ябълката, като и този път нито веднъж не направи ни най-малък опит да я нарече луна.

Посраменият учител напусна двора, като на бърза ръка подхвърли на чегемци вървешком, че до луната има триста хиляди километра. В друго време тази новина може би щеше да направи силно впечатление на чегемци, но не и сега.

— Сега и други неща можеш да кажеш — смееха се чегемци и кимаха подир отиващия си учител: виж го, чуди се как да се измъкне.

Не бе успяло пълнолунието да се смени е тънкия сърп, когато станало второ чудо и пак на същата веранда. Стрина Катя оставила тук заспалото в люлката дете, а тя отишла в градината, дето прекарала около два часа.

Като набрала пълна пола шушулки зелен боб, който се канела да сготви за обяд, стрина Катя се върнала от градината, изкачила се на верандата и изведнъж видяла, че люлката се люлее силно, а детето тананика, наистина без думи, трапезната песен „Многая лета“.

Като отпуснала ръце и разсипала боба, майката замръзнала на мястото си и гледала своята едничка щерка. Щом забелязало майка си, момиченцето престанало да пее и също вперило поглед в нея. Люлката се люшнала още няколко пъти и спряла…

Изглежда, че този, разправяше по-после стрина Катя, Невидимия, който люлеел люлката, се засрамил или изплашил от пристигането на майката и тихо се измъкнал настрана, за да види какво ще стане по-нататък. Като се опомнила, стрина Катя се спуснала към люлката, грабнала момиченцето и ту го целувала, ту го пляскала (изпитване чрез противоположни дразнители), докато се убедила, че то е цяло.

Такъв случай не можеше да се остави без внимание. Трябваше веднага да се изясни кой е посетил детето — пратеник на аллаха или на шейтана. Същия ден надвечер Хабуг докара от съседното село моллата.

Моллата прочете над възглавето на детето спасителна молитва, при което я чете достатъчно дълго, за да направи впечатление на реален труд. Като затвори корана, той направи амулет, дето стрина Катя допълнително тури и квитанцията за платения данък, и една облигация („Май че няма да попречи“), след което проши триъгълника на амулета с един копринен конец и го върза на шията на детето. Моллата се престори, че не забеляза страничните хартийки, турени от стрина Катя в амулета: няма какво да се прави, налага се човек да се примирява с предразсъдъците на обществения живот.

Стрина Катя попита моллата дали не трябва да се преустрои верандата, щом като на нея е станало такова нещо.

— Каква ти веранда, я да пренесем цялата къща — поправи я чичо Сандро с известна жлъчна подигравка.

Без да обръща внимание на жлъчната подигравка на чичо Сандро, моллата отбеляза, че засега верандата и още повече къщата няма нужда да се преустройват, защото, ако се съди по признаците, детето е било посетено от пратеник на аллаха. Очевидно в този момент, когато момиченцето за пръв път е произнесло: „Луна!“ — той е полетял от луната и днес след десетдневен полет се е появил до главата му. Какви белези има, че това е бил ангел, а не шейтанско изчадие?

Първо, като сочило луната, както сами вие казвате, момиченцето през цялото време се радвало, усмихвало се и се смяло, а това е характерно тъкмо за посещението на небесен жител. Второ, когато Невидимия почнал да люлее люлката, то запяло „Многая лета“, което говори само по себе си. А трето (тук моллата лукаво се усмихна и посочи лястовичите гнезда под корниза на верандата), лястовиците непременно са щели да усетят пратеника на шейтана и с цвъртене биха го подгонили, както преследват ястреба, враната или, да речем, сойката.

Така говореше моллата, единственият притежател и читател на свещената книга — Корана — в Кенгурийския район.

Тук един от чегемците си спомни думите на учителя относно разстоянието между земята и луната и веднага изчисли средната скорост на ангелския полет, която според него трябвало да се равнява на тридесет хиляди километра в денонощие.

— Ако през това време никъде не е сядал да си почине — уточниха някои.

— Че къде може да седне? — добавяха други, с което намекваха, че в небесата липсват всякакви опорни точки.

— Бива си го — съгласяваха се останалите чегемци, поразени не толкова от скоростта, с която ангелът се придвижва в небесните простори, а от неговата необикновена издръжливост, позволила му да измине този десетдневен път, без никъде да почине.

Въпреки ясната като божи ден разгадка на това добро чудо, за да бъде изключена всякаква случайност, моллата нареди да се изгори кукурузено брашно, да се смеси със ситно накълцана сол и да се посипе около люлката, когато тя, разбира се, бъде с детето на верандата.

Ако ангелът реши отново да се приближи до детето, тогава на разсипаното брашно няма да има никакви следи, защото нашият мюсюлмански ангел по-скоро ще стане на пепел, отколкото да стъпи на хляба и солта — символа на нашето мюсюлманско гостоприемство.

А ако това е бил шейтанът (което е малко вероятно) и ако той, след като е успял да преодолее отблъскващата сила на талисмана (което е още по-малко вероятно) и реши отново да се приближи до люлката, тогава на посипаното брашно непременно ще останат следи от свинските му копитца. Защото за шейтанското изчадие няма по-голямо удоволствие от това да тъпче нашия хляб и сол, символ на древното ни гостоприемство.

Между другото, моллата много строго заповяда, след като се посипе брашното, смесено със солта, никой да не поглежда, защото, обясни той, все едно, нищо няма да видите, а можете с това да ядосате най-вече шейтана.

Тези допълнителни инструкции моллата даваше, когато вече седеше на софрата и топеше в благоухаещия джанков сос хрускащите късове от печеното на шиш пиле. Впрочем още веднага, преди да напусне трапезата, той попита стрина Катя по какъв начин тя приготовлява своя джанков сос, който много му харесал.

Изчервена от удоволствие, стрина Катя каза, че нейният сос не представлява нищо особено, може би разликата е, че в него има два-три вида малко известни треви, които тя отглежда в градината си. Веднага изтича в килера, изнесе оттам торбичка с три сорта семена, отделени едно от друго с възелчета.

Моллата сложи в джеб торбичката със семената на ароматичните треви, яхна коня си и като повлече на въженцето изработения козел, напусна двора. Вече от пътя той викна да пратят за него, ако се появят следите на шейтанското изчадие. Гласът му, който подкарваше опиращия се козел и гръмко изказваше подозрение, че шейтанското изчадие се е вселило в него, още известно време се чуваше под къщата на чичо Сандро, а после затихна. Стрина Катя стоеше на портата и с блажена усмивка слушаше гласа му.

— Твоите болести на мойта глава да паднат — рече стрина Катя и сякаш осенена с благодат, се върна в къщи.

На следната сутрин тя смля на ситно сол, препече брашно и посипа с тази миролюбива смес около люлката на своята дъщеря, като предварително я извади на верандата. След това както обикновено тя отиде в градината да пооплеви туй-онуй, както казваше. Приблизително след около час се чуха писъците на разтревожените лястовици. Отначало стрина Катя реши да изтърпи някак, но майчиното сърце не издържа, пък и тези писъци до такава степен станаха пронизителни и остри („Просто се забиват в главата ти“), че тя затича към къщи.

Едва скочи от прелеза в двора, когато с очите си видя пищящите мълнии на лястовиците, които се мяркаха над кукурузената нива и явно преследваха някого. По-късно тя се кълнеше, че видяла как се тръскали ресите на кукуруза пред летящите лястовички. Било ясно, че пратеникът на шейтана, като не успял да набере височина, летял (макар и невидим), като докосвал с мръсните си криле ресите на кукуруза.

— Чернушка! Чернушка! Дръж го, дръж! — викаше стрина Катя, като проклетисваше кучето, което се бе запиляло някъде.

Като изтича на верандата, тя видя, че люлката пак се люлее, а детето, извадило ръце, с всички сили стиска в пестничета амулета. Стрина Катя извади момиченцето от люлката, опипа го и като се убеди, че то е цяло и здраво, отново го остави в люлката и едва сега забеляза, че тънкият слой брашно, посипан около люлката, е изчезнал.

Тук, според нейните думи, тя изпитала леко размътване на разума: от една страна, лястовичките явно гонили пратеника на шейтана, от друга страна, люлката можеше да бъде разлюлявана само от пратеника на аллаха. От една страна, няма следи от богохулника, който тъпче символа на гостоприемството, от друга — самият символ е изчезнал някъде. Дали не действуват и двете сили наведнъж, не се ли е разиграла пред люлката на нейната единствена дъщеря битка на задгробните сили?

Четири дни наред се повтаряше едно и също нещо и не се знаеше какво се появява при люлката на малкото. Само едно беше ясно, че през време на дългия път до земята това същество беше успяло здравата да огладнее — печеното брашно със ситно скълцаната сол всеки път изчезваше.

Все пак на петия ден стрина Катя не издържа — може би й омръзна да пече всяка сутрин брашно, а може и неизвестността да й омръзна. Тя каза на чичо Сандро, че ако той не доведе моллата, тя сама ще отиде за него.

— Добре — рече чичо Сандро, — ти ги нахрани за последен път, а аз тръгвам.

Но чичо Сандро не отиде за моллата. Жал му беше да загуби още един козел. Без да каже никому нищо, той излезе от къщи, а после се върна тихичко през задния вход в къщи, зареди ловната си пушка и се притаи до прозореца, откъдето добре се виждаха и люлката, и брашното, насипано около нея, и лястовичките, които стремително влитаха и излитаха под корниза.

И неочаквано отведнъж всичко се промени: люлката силно се заклати, лястовичките бясно закръжиха и чичо Сандро чу приближаващо се откъм кухнята внимателно потропване на нокти по пода на верандата. „Излиза, че той няма копита, а нокти“ — успя да помисли чичо Сандро за грешката на моллата и с разтупано сърце вдигна пушката, като реши отведнъж да стреля и от двете цеви, а после каквото ще да става!

Може би още миг — и той щеше да убие за смях на чегемци своето куче. Да, това беше Чернушка. Под радостните викове на малката и скърцането на клатещата се люлка, придружено от писъците на пикиращите лястовички, кучето се приближи до люлката, грижливо излиза около нея всичкото брашно, мимоходом лизна протегнатата към него ръка на момиченцето и като се озърташе блудливо, напусна верандата.

Вече долу, на полянката на двора, лястовичките с още по-голяма смелост, понеже имаха пространство за маневриране, налитаха и почти го докосваха с бръснещ полет, а то с всички сили се сдържаше да запази достойнството си и да не побегне, докато се задруса леко към кукуруза.

Види се, нервите на Чернушка все пак не издържаха, до самия плет тя се обърна и тракна зъби към докосналата я по ухото лястовица, така че цялото ято гръмна с взрив от чирикащо негодувание.

— А отгоре се и зъби?!

С взрива на чирикащото негодувание се сля вопълът на стрина Катя от градината и кучето тутакси се метна тежко през плета и хукна презглава из кукуруза, изпроводено от развълнувания шум на лястовичките.

Същата вечер в присъствието на най-близки роднини, насядали около пламтящото огнище, чичо Сандро, като се подсмиваше и в същото време кимаше към жена си, която също седеше тук на отделно столче, разказваше какво бе видял през деня.

(Между другото неговите кимания към жена му имаха двояк смисъл: от една страна, той като че канеше да се посмеят на нейните предразсъдъци, а, от друга страна, обръщаше внимание на слушателите върху това, че и тя постоянно клюмаше глава.)

Това беше доста обикновена картина. Изпотрепана от работа през деня, след вечеря стрина Катя сядаше ей така с жъмка вълна и вретено и започваше великата борба с будуването, и не се знае кой побеждаваше, защото нейното будуване беше запълнено със спомени от видените сънища, а дрямката не спираше работата й.

Като въртеше вретеното и източваше от облака на вълната нишката, тя заспиваше през времето, докато вретеното стигне до пода. За тези няколко секунди тя успяваше не само да заспи, но и да види нещо насън. Важното е, че картината на нейните сънища в този промеждутък по наситеност с действия никак не съответствуваше нито на краткия й сън, нито на кроткия й нрав.

— Де да беше наяве така чевръста — подмяташе по този повод чичо Сандро, когато тя се събуждаше и веднага разказваше съня си.

— Я виж какво ще стане по-нататък — молеше я някой от съседите или близките, ако сънят им се виждаше интересен и незавършен.

И тя врътваше вретеното и послушно заспиваше. И макар не веднага, а обикновено след петия, шестия опит все пак попадаше в коловоза на желания сън и го поглеждаше докрая.

Беше забавно да наблюдава човек как тя се готви да влезе в този коловоз. Ето я седнала, вдига по-високо ръка и присвила очи, сякаш се взира в очертанията на сумрачната страна на сънищата и като че се мъчи да познае местността, дето е минал нейният сън, мислено сякаш оглежда да не би да го прескочи и върти вретеното. Понякога доста бързо улучваше коловоза на нужния й сън, друг път много дълго, а напъти и нищо не излизаше. Случваше се хората вече да бъдат заети с други разговори, собствено дори да са забравили в какво е била съблазънта на продължението на нейния сън, когато тя отново го измъкваше от хаоса на задгробните сенки.

— Пак бях там — съобщаваше тя, вече будна и намотаваща на вретеното изтеглената през време на съня част от нишката.

— Я виж, я виж! — кимаше с насмешка към нея чичо Сандро, но и той слушаше.

— Е, какво има там? — питаше понякога някой от съседите. — Не видя ли някого от нашите?

И стрина Катя разправяше пресния си сън като току-що разкопан гроб. Там е работата, че нейните сънища обикновено представляваха полулегални срещи с близки и далечни роднини и съселяни, напуснали този свят. И онези, които вече бяха там, при среща с тези, които още са тук, вечно им изразяваха своето недоволство, предявяваха своя тъжна, понякога доста забъркана сметка, и най-важното, като сами предварително знаеха, че тази сметка никой няма да плати, мъчеха се да я изложат колкото може по-точно, което трябваше да легне като допълнителен упрек върху съвестта на онези, които се срещаха с тях. Те се държеха приблизително така, както селянин, залежал се дълго в болница, може би завинаги, при среща със своите близки им дава стопански напътствия за в къщи, чувствувайки, че те ще направят всичко не така както трябва и все пак няма сили да се откаже от горчивата сладост на укоряващия съвет.

(Тук вашият скромен историограф иска да вземе думата и да сподели своите наблюдения над естеството на съня, което в никакъв случай не е опит да се намали стойността на откритията в тази област, направени от стрина Катя или дори от чичо Фройд.)

Колкото и да разгадаваме един сън, който ни е направил силно впечатление, неговият истински смисъл е вече в това, че макар и за миг, е разкъсал пред нас пелената на всекидневието и ни е дал да почувствуваме трагичната шир на живота. В това се крие неговото могъщо освежаващо предназначение. Колкото и да е глупав или забъркан сюжетът на един сън, неговият скрит смисъл никога не е дребен: неосъзната или често несподелена любов, коварство, страх, срам, милосърдие, жалост, предателство.

Сюжетът на съня може да се сравни с една маймуна, която с кинокамера на шията е притичала през джунглите на нашето подсъзнание, а може това и да е боклукът на живота, изхвърлен от прибоя на пустинен бряг. И внезапно сред стотиците безсмислени кадри намираме няколко, които откриват мъничко истинския смисъл на виденото, или в боклука край брега едно нищо и никакво парцалче е утежнило с тънка болка нашия сън и ние, събудили се или още насън, се досещаме, че то ни е напомнило роклята на отдавна някога любима жена, а пък ние сме си мислили, че всичко е забравено…

(Сега вече почваме да разбираме, че са били нужни стотици нелепи кадри, за да направят убедителни онези два-три, които са ни поразкрили малко смисъла. Защото, ако всички кадри малко или много ни водеха логично до смисъла, бихме могли да заподозрем, че някой ни е пробутал нравоучителна басня. Убедителността на находката е толкова по-остра, колкото по-истински е боклукът, от който сме я измъкнали…)

Разбира се, стрина Катя, оправяйки се в своите сънища, не винаги стигаше до смисъла, често тъй си и затъваше в боклукчивите сенки на своите видения или пък не успяваше през цялата вечер да попадне отново в коловоза на интересуващия я сън, оставяше вретеното настрана, хващаше главнята, загребваше пепел и покриваше жарта й като семе, което заравят в земята, за да може утре огнището отново да разцъфти с дружните кълнове на плодоносния огън.

— Днес някак нищо не излиза… Време е да спим — казваше тя, при което сладко се прозяваше.

— Човек може да си помисли, че цялата вечер се е занимавала е нещо друго — неизменно отвръщаше на нейните думи чичо Сандро, като зад привичната си насмешка скриваше досадата си, че не е успял да научи как е завършил нейният последен сън.

Обаче в онази вечер, когато чичо Сандро разказваше на смях какво е видял през деня, до това беше още далече. Момиченцето също лежеше тук в люлката си и в знак на всеобщата радост и от собствената й необикновена живост сама люлеше люлката си. И изведнъж, като гледаше баща си, който тъкмо в това време разказваше как без малко не застрелял кучето си, момиченцето се усмихна и каза:

— Тате!

И тук роднините и съседите, като съпоставиха хода на предишните чудеса, стигнаха до неопровержимия извод, че през цялото това време, като се почне от неочаквано познатата и наречена по име луна, пеенето (макар и без думи) на трапезната песен, саморазлюляването в люлката, детето се е стремило към едно — да промълви „тате“, с което пророчески намекнало за неговото велико и вечно призвание на тамада.

Луната означаваше времето на неговата дейност, разлюляването в люлката и пеенето на трапезната песен — резултатът от неговата дейност. (Мисълта, че детето е могло да запомни тази мелодия, защото доста често я използуваха по време на нощните гуляи в дома на чичо Сандро, кой знае защо, никому не дойде в главата.)

— Виждаш ли, дори детето те осъжда — не много на място, но затова пък целенасочено, като се мъчеше да използува всеки случай, за да отклони чичо Сандро от неговите трапезни стремежи, каза стрина Катя и като завъртя вретеното, заклюма глава.

— Наопаки — отвърна чичо Сандро, като се смееше на неуместната й бележка, — тя каза първо моето име, което значи, че ме одобрява.

 

 

Момичето растеше необикновено палаво и още преди да проходи, се опитваше да танцува под всякакъв вид звуци, от които можеше да се изтръгне ако не мелодия, то поне ритъм. Така то се отскубваше от ръцете или се люлееше в люлката, щом чуеше звънеца на кравата, тракането на градушката по покрива, хлопането на дланите по ситото и дори кудкудякането на кокошките.

На осем години то се научи да свири на китара и вечно я мъкнеше по пътя между голямата къща и съседите.

На дванадесет години свиреше всички мелодии, които някога са били известни в Чегем. Можеше да свири във всяко положение — седнало, право, легнало, тичешком и дори яхнало мулето на дядо си, което пък според наблюденията на чегемци леко танцувало, когато чуело дрънкането на струните.

Но то обичаше най-много да свири, седнало на върха на дядовата си ябълка. Неведнъж някой летен ден, тракайки с орехите, насипани вътре в китарата, ще се изкачи на ябълката и там, на самия връх, в разсохата на клоните и преплитането на лозниците си намираше свое уютно местенце, дето можеше да седи и да наблюдава с часове Чегем и неговите околности.

Понякога върху главата на пътника, който минаваше по горночегемския път, изведнъж отгоре, от небето, се стоварваше буйна мелодия и спрял, той дълго пулеше очи да разбере откъде идва тази мелодия, но и след като схванеше, че тя се разлива от ябълката, той продължаваше своя път, като се опитваше да открие кой се е спотаил там и нерядко се препъваше, пък се и просваше на каменистия горночегемски път. И тук мелодията се прекъсваше от смях.

Някои пътници при това много се сърдеха и се кълняха в костите на всички свои покойници, че над този дом, види се, е паднала магия, морава чума и сибирска язва, щом като момичетата му хойкат с китари по дърветата като вещици.

— Вместо да прехвърляте костите на своите покойници, по-добре ще е да се присъедините към тях! — викаше момичето подир сърдития пътник и нарочно с всички сили удряше по струните.

А пък как посрещаше гости то!

— Дядо, у нас идват! — ще се развика радостно понякога то отгоре и кънтейки с китарата, ще се свлече от дървото.

— Може да не идват у нас! — с надежда питаше стрина Катя, на която беше дошло до гуша от гости.

— У нас! У нас! — викаше, докато слизаше Тали и като скачаше на земята тичаше към портата.

А стрина Катя кореше хората, които за свое собствено разорение са се заселили до големия път, и отиваше в къщи, та след минута да излезе оттам в ново качество, а именно в качеството си на добродушна домакиня, която приветливо се усмихва на гостите.

А Тали вече лети вън от портата, изпреварвайки кучето, и се спуска да прегръща и да дърпа към къщи роднините, познатите, а понякога и просто случайни хора, които са замръкнали на горночегемския път.

Случваше се по някой път да осъмне над трапезата, като налива на гостите вино, поднася закуски и с жадно, благодарно любопитство слуша всичко, което говорят те. А след това накрая ще настани всички гости да спят, ще им помогне да се съблекат, с някаква обезоръжаваща смелост и чистота ще оправи одеялото на пийналия, ще пожелае лека нощ на всички и ще отнесе лампата, светнала със своето прозрачно лице — не се знае лампата ли осветява лицето или лицето лампата… „Дявол го знае“ — ще си помисли гостът през сладката дрямка и ще заспи, без да е разбрал нещо, та после, след години и години, да си припомня тази вечер и с нагарчаща сладост да се радва на всяка нейна подробност.

През зимата, когато падаше дълбок чегемски сняг, яхнало дядовото си муле, момичето вървеше пред всички дечурлига от околността и правеше пъртина до училището на селсъвета. Гласчето му, особено звънливо на снега по това време, понякога се чуваше в половината Чегем и всеки, който чуваше как то подвиква на мулето, ободрява малките и вечно спори със своите братовчедки, като ги нарича два пъти прокиснато мляко и три пъти прокиснал каймак, неволно се усмихваше на неговия разпален глас в снега, на неговата неукротима енергия.

И всеки, който го е срещал по това време на горночегемския път и е виждал как на стръмния склон зачервено подвиква ту на своите спътници, ту на мулето, като го удря с крак, обут в дебел, домашна изработка, вълнен чорап и пъхнат в чувяк от нещавена кожа със стърчащо оттам снопче особена трева, която слагат, за да е меко и топло, при това изглежда много вкусна, защото, като издебва момент, мулето постоянно се опитва да си щипне оттам поне мъничко, поне няколко тревички, всеки, който е виждал как то нито за секунда не млъкваше, а на най-стръмното се обръщаше и предлагаше на някого да се хване за опашката на мулето и отпъждаше онези, които се опитват да се хванат за тази опашка, макар по негово мнение да не заслужават тази чест, пък онези, които са се уловили, доказват, че те са я заслужили или поне ще я заслужат в най-скоро време, и най-сетне цялата тайфа се изсипва на гребена на хълма, за да се прехвърли веднага на другата страна — всеки, който е виждал тази картина, после, много години по-късно, си я спомня като видение с пронизителна свежест, младост и щастие.

На връщане от училище, като минаваха през буковите и кестенови гори, децата избираха най-стръмните надолнища и седнали на чанти и торбички, се пързаляха с тях. Успееха ли да очистят целия пласт сняг, то на оголената, почти суха земя, покрита със замръзналия пламък на окапалите листа, изведнъж се откриваше недокоснато от дивите свини и катеричките съкровище от кестенови или букови жълъди. Ако излезеха достатъчно много, тогава и на мулето се падаше да похапне. Тук му е мястото да се каже, че мулето на стария Хабуг по много признаци, които смело могат да минат за пряко признание, смяташе ученическите години на Тали за най-очарователните в своя живот. Излиза, че то, както и всички други животни, които го заобикаляха, го обичаше и разбираше едва ли не от половин дума.

Така или иначе, момичето от детинство беше облагодетелствувано с дарбата, ако може така да се каже, да възприема света, с дарбата на милосърдието и добродетелността. Освен това необикновената любов на дядо му към него му даваше усещането за всесилие и през детските си години то често действуваше с лишната разточителност на малка принцеса.

Веднъж то подари коня на чичо Сандро на едни геолози, които се изкачваха в лагера си от града и бяха спрели на почивка до голямата къща. Тали им донесе да се напият и един от тях, най-младият, след като се напи, кимна към коня, който пасеше в двора:

— Не можем ли да го наемем?

— Защо ще го наемете? — отговори Тали. — Вземайте го така.

— А вие? — пообърка се малко момъкът, както по-късно се оказа, студент-практикант.

— Ние си имаме и муле — каза Тали, сама домъкна от къщи седлото, улови коня и помогна да го оседлаят.

Когато вечерта чичо Сандро се върна и научи за нейната пакост, мълчаливо, без да каже нищо, за пръв път в живота си накъса сноп коприва, но при това не взе под внимание бързината на неговите крака. А и копривата късаше прекалено внимателно. То избяга от него в кукуруза, а оттам се промъкна до стрина Маша, която го тури да спи при нейните седем щерки. Поради икономия на постелно бельо дъщерите на стрина Маша спяха в стаята си направо на пода върху кози кожи. Те отстъпиха на Тали място до стената, така че, ако чичо Сандро речеше да се добере до нея, ще трябваше да преодолее огнедишащия заслон, образуван от телата на младите великанки.

Дали защото те, тези момичета, поради бедност от детинство не се обличаха, или това беше последица от тяхното могъщо здраве, по-скоро и едното, и другото, но личеше, че на техните тела беше присъщ някакъв особен топлинен обмен, някакво повишено разходване на топлина. Ако човек се вгледаше в коя да е, той би могъл да забележи една лека мараня, която струеше над тях и особено забележимо на сянка. Във връзка с това от чегемци беше забелязано, че тяхното куче, което през зимата спеше под къщата, избираше място за сън точно под стаята, дето спяха момичетата. Според чегемци те дотолкова затопляли пода, че кучето чувствувало под къщата топлината, излъчвана от могъщото кръвообращение на момите.

Не се знае дали чичо Сандро щеше да рискува и да разбута това тлеещо с таен пожар огнище, за да се добере до своята дъщеря, защото през нощта се върна онзи момък, яхнал неговия кон. Началникът на геоложката група излязъл достатъчно умен човек, за да не приеме подаръка на момичето.

Чичо Сандро, който много подозираше, че ендурски конекрадци, престорени на геолози, са задигнали коня от неговата глупачка, се зарадва доста и уреди на момъка малък гуляй, като покани и двама-трима съседи.

— Къде е тук моята? — чу се през нощта гласът на стрина Катя в стаята при дъщерите на стрина Маша. — Ставай, докараха коня, ще бъдеш виночерпец.

Този студент излезе млад гуляйджия и никак не можеше да се укроти чак до сутринта, макар и да му намекваха, че чичо Сандро не му подхожда твърде за трапезни състезания.

— Не може да бъде — перчеше се момъкът под смеха на околните — този сух абхазец да ме надпие!

Самият той имаше мощно телосложение, но по мнението на повечето от сътрапезниците беше малко кашкав, което в края на краищата трябваше да го злепостави. Други възразяваха, че той е кашкав по наши, по чегемски понятия, а по руски понятия може би и да не е кашкав. На това първите възразяваха, че той все пак пие наше вино, а не руска водка, поради което може да бъде смятан за кашкав.

— И това е вярно — съгласяваха се онези, които намираха младия гуляйджия не чак толкова кашкав, — ще видим, ще стане ясно.

Като видя Тали, момъкът съвсем се разфука, защото тя много му хареса, а най-важното, стори му се доста по-голяма. И колкото повече пиеше, толкова по-голяма му се струваше тя.

Напразно старият Хабуг се опитваше да му обясни на руски, че „сухата земя пие много вода“ (кимане към чичо Сандро), „мокра земя пие малко вода“ (кимане към негова страна), студентът се разпали.

— Не може да бъде — викаше той под смеха на околните, като приемаше този смях за следствие от неговото остроумие — този сух абхазец да ме надпие!

Заедно с първите утринни лъчи пред студента сложиха поднос с осем чаши вино, приличен на фантастично цвете с кървави алкохолни листчета. Чичо Сандро току-що беше излокал нектара си от също такова цвете и сега с известно иронично любопитство се облизваше и гледаше студента. Студентът стана и леко една след друга изпи две чаши.

— Ето ви го кашкавия — каза един от гостите, когато студентът със същата лекота дигна и допря до устните си третата чаша.

И тук стана неочакваното. Третата се сгромоляса върху останалите пет чаши, а студентът като попарен излетя от къщи.

— Няма търпение — пръв се досети чичо Сандро и бащински се усмихна подир тичащия студент, — дано успее да си отвърже гащите…

Разбира се, студентът не се върна повече на трапезата, макар че пратиха човек да го доведе. Това следваше да се очаква — прекалено много му беше харесал виночерпецът.

След време питаха чичо Сандро: откъде, значи, той е знаел, че студентът няма търпение именно в този смисъл, а например не в смисъл, че виното е тръгнало обратно към гърлото?

— Много просто — отвръщаше чичо Сандро, — когато не издържа стомахът, човек предварително побледнява и се изпотява, а когато не издържи мехурът, нищо не се забелязва.

— Какво ли няма да забележи този Сандро, ей — казваха чегемци и цъкаха с езици в смисъл, че и век да живееш, неук си оставаш.

Друг много по-печален случай разкрива известни нейни душевни особености, които по-късно, когато тя стана възрастна жена, разцъфтяха с такава мощна сила.

За да разкажем за нея, трябва да се върнем няколко години назад. Един от синовете на Хабуг, а именно Бадра, беше страстен ловец. Той често ловуваше с Тендел и, изглежда, през време на един от многодневните зимни походи се простудил силно, по-точно хванал плеврит, който в края на краищата го довел до туберкулоза.

— През тази зима — спомняше си по-късно Тендел — гледам, закашля се някъде из пътя и изплюе на снега кърваво петаче. Закашля се и изплюе кърваво петаче. Кажеш му: „Защо храчиш кръв, драги?“ — „Ами така, казва, изглежда, простудил съм се някъде…“ Мислил, че се е простудил, а пък то какво излезе.

Така разказваше Тендел, седнал обикновено до горящото огнище и заедно с последните си думи самият той плюеше в огнището, може би за да убеди за лишен път околните, че лично той се откашля със здравата храчка на стар пушач.

Горкият Бадра две години кашля, а после умря. От него се зарази жена му и също умря след две години. От жена му се зарази голямата им дъщеря Катуша, която се грижеше за нея, и умря. И когато тази пролет болестта се откри и в сина на Бадра, огнеокия Адгур, двадесетгодишен момък в разцвета си, роднините, които живееха в близко тяхно окръжение, тихо решиха помежду си да не пускат децата си в тази запустяла къща. В къщата бяха останали всичко двама души: Адгур и неговата по-малка сестра Зарифа, осемнадесетгодишна девойка, сякаш окаменяла от ужас в очакване на своя ред.

Откакто бе заболял нещастният Бадра и до ден-днешен всички роднини и особено старият Хабуг кой с каквото можеше помагаше на семейството. И сега Адгур след болницата прекара един месец в санаториум и, разбира се, парите за това даде дядо му.

При все това решението да не пускат децата в къщата на Бадра беше прието. Патриархалните хора отначало изобщо не вярват, че болестта може като бълха да прескочи от един човек на друг, но после, като се убедят, че човек може да се зарази от болест, изпадат в обратната крайност и стават прекалено подозрителни.

И ето, Адгур се върна в къщи и изведнъж почувствува, че всичките му надежди за оздравяване се препънаха в тихо сплотеното отчуждение на роднините. Цяла седмица Тали гледа как той се разхождаше самотен и неспокоен и сърцето й се свиваше от жал по него. За пръв път в живота си тя почувствува, че в света, който сияеше за нея в очакване на безкрайно щастие и на който тя отвръщаше с благодарна усмивка заради щастието на очакваното щастие, тя почувствува, че в този свят има и с нищо необяснима жестокост и подлост. Защо нейният братовчед, в когото тя с възторг долавяше красотата и силата на цветущия момък, трябваше да умре от тази страшна болест? И как може да бъде изоставен в такива дни? Нали все пак някои оздравяват, нали така казват за това самите възрастни. А как ще оздравее той, когато вижда, че всички са го изоставили, защото не вярват, че той може да се спаси?

Такива мисли се мяркаха в главата й, но повече от мислите тя разбираше чрез собствения си срам как да постъпи правилно, наруши забраната и отиде в къщата на своя братовчед.

Отиде там по пладне, когато сестра му вече се беше върнала от колхозната нива и приготвяше в кухнята качамака. Той седеше до огъня край огнището, зиморничаво огърбен и протегнал към топлото мръзнещите си ръце.

— Тали — попита той, като я видя, — пратили ли са те за нещо?

Очите му се оживиха. Също като че ветрец подухна загасващи въгленчета в огнище.

— Не — каза тя, — аз просто така…

Тя влезе и с някакво вдъхновение от страха („Само да не си помисли, че се боя“) се тръшна на едно столче до него. С пресипналия си глас той започна да й разправя, че видял диря на мечка в котловината Сабида, че трябва да се иде там на варда, но сега на него му е трудно сам, а другар не може да се намери… Той беше наследил от баща си страстта към лова.

Сестра му, която бъркаше в котела качамака, когато той взе да разказва за мечката, изведнъж го погледна с някакво ужасило момичето язвително учудване, като че искаше да каже: „Господи, той още разговаря като жив?!“

Адгур не забеляза този поглед, а може и да бе свикнал с него, та необърна внимание. Тали забеляза, че котелът, който висеше на веригата над огъня, е отдръпнат силно на другата страна на огнището, дето стоеше Зарифа. Тали чувствуваше, че сестрата на Адгур се старае колкото може по-малко да бъде в досег с брат си и даже не крие това.

Докато той разказваше за мечата диря, тя си спомни един ярък слънчев ден, когато до къщата на нейния братовчед се чу изстрел, после още един и още. А подир това след известно време от котловината Сабида се дочу гласът на Адгур, който викаше, че е убил кошута, за да му помогнат да я донесе.

Наблизо нямаше никой от мъжете, поради това само деца и жени тръгнаха да го посрещнат. И Тали беше сред тях. Той се изкачваше по стръмната пътека зачервен, разкопчан, със святкащи очи, с кошутата, метната на раменете му и отпуснала чудната си главица на гърдите му. Като я придържаше за вдървените крака, той се изкачваше, висок и гъвкав, безсилен да прикрие възторга и тържеството си, разправяше някакви подробности и подвикваше на тичащите до него, затъващи и изскачащи от снега кучета. Кучетата, които лижеха капещата кръв, се въртяха около него и понякога със скимтене от възторг се опитваха да скочат ту до лицето му, ту до неговия лов.

— Махайте се! Какво сте побеснели! — подвикваше им той, като се опитваше да придаде на гласа си гневно учудване, но гневно учудване не се получаваше, а се получаваше възторг, упоение, което той изпитваше с цялото си същество и което чувствуваха и кучетата и затова, без да чуват неговите навиквания, продължаваха да лудуват, като изскачаха от снежните преспи, скимтяха, и се търкаляха около него.

Такъв го беше видяла Тали сред тълпата жени и деца, застанала в края на котловината Сабида, откъдето той пъртеше дълбокия сняг и се изкачваше към тях цял разкопчан, измъчен, мокър от снега, със струйки пот, които се стичаха по лицето му, с очи, пламтящи с горящ син огън, с ръка, която постоянно загребваше сняг и с един замах го напъхваше, даже по-точно, жадно го размазваше по устата си.

А след това тук, в същата тази кухня, докато край силно разпаления огън дереше трупа на животното, окачен на въже за една греда, той разказваше как случайно забелязал кошутата от двора и сам не вярвайки на себе си от щастие — все пак така близо до къщи по-рано никога не се приближавали — с един изстрел я повалил.

После изтичал долу в котловината и когато стигнал до нея и я хванал за единия крак, тя изведнъж се дръпнала с такава сила, че той отлитнал на няколко метра, а сърната въпреки тежката си рана скочила на крака и побягнала, но той все пак успял да се прицели и да гръмне (той като че наблягаше на това, че успял да се прицели, тоест не случайно и втори път я улучил) и тя отново паднала и той отново изтичал при нея, вече сигурен, че тя е убита, ала когато отново я хванал за крака, тя се дръпнала с невероятна сила, обаче той и с другата си ръка успял да се вкопчи в същия крак и все пак, въпреки двете получени рани, тя го влачила по дълбокия сняг десетина метра, но тук се омаломощила и рухнала. Обаче и след това още няколко минути те се вардаляли в снега, докато той успял да забие в гърлото й ножа, и тук най-после тя притихнала.

Бучеше грамаден огън, над който вече беше окачен голям котел за варене на месото, а той разказваше и дереше животното, като ту смъкваше отделящата се с хрущене от трупа кожа, ту внимателно, за да не я порази, със същия нож отделяше жилавата ципа, която като че слепваше кожата с месото, понякога теглеше с една ръка влажната еластична кожа, а пестникът на другата от време на време буташе под кожата, за да облекчи нейното отделяне.

Бучеше огънят, хрущеше сегиз-тогиз кожата и от цялото му мокро облекло се вдигаше пара и под него лесно се долавяше гъвкавата сила на младото здраво тяло. После до дългата ниска софричка децата ядяха варено месо с качамак, след това разнасяха по своите домове дяловете за съседите и разказа, как техният братовчед убил една дива сърна. Нима той същият седи сега, прегърбил своето опустошено тяло, и простира сред лято към огъня мръзнещите си ръце?

След няколко минути сестрата мълчаливо сложи пред Адгур ниска софричка, плесна му от котела топка качамак и като кимна на другата страна на огнището, дето беше сложила софричка за себе си, попита Тали:

— Ще хапнеш ли с мен?

— Аз тука — рече Тали.

Без да й отвърне нещо и без ни най-малко да се зачуди на думите й, сестрата извади от котела още една топка качамак и я тури до топката на брат си — не много далече, но не и много близо.

Все така мълчаливо тя сложи между тях чинийка с нарязано сирене, две чинии с боб и тури направо на софричката няколко парчета мокро кисело зеле. След това тя постави вече в ъгълчето до брат си буркан с някаква лекарствена мазнина.

Като правеше всичко това мълчаливо, тя сякаш казваше на Тали: „Ти можеш да играеш на благородство, това си е твоя лична работа. Но аз зная какво нещо е тази болест и ще направя всичко, за да не умра.“

Адгур започна да вади от буркана парчета мазнина. Той вършеше това, като позвекваше неприятно с металическа лъжичка, която се възприемаше от Тали като някакъв болничен инструмент. Чегемци ползуваха само дървени и костени лъжици.

Щом поднесе всичко наведнъж — Тали разбра, че тя направи това, за да не се приближава излишно до софрата — Зарифа мълчаливо излезе от кухнята, сгълча кучето, застанало на отворената врата, и като седна върху перилото на кухненската веранда, мълчаливо и равнодушно ги гледаше оттам.

Тя седеше върху перилата на верандата, озарена от слънцето, дългокоса, силна девойка и ни най-малко не скриваше своето намереше на всяка цена да оцелее.

Понякога кълба дим от огнището се проточваха към отворената врата, и тогава седящата на перилата девойка за миг изчезваше. Но сетне тя отново се появяваше там в същата поза и тази неизменност на нейната неподвижна поза, изглежда, също подчертаваше решителните й намерения да оцелее.

Тали не я осъждаше за желанието й да оцелее, но тя чувствуваше, че грубата откровеност на това желание означава увереност, че брат й трябва да умре. И тъкмо с тази увереност тя никак не можеше да се примири…

Той направи със своята ужасна металическа лъжица трапчинка в качамака, тури там парчетата мазнина от буркана и сега мазнината се разтапяше и течеше по качамака. Той ядеше боб, квасеше качамака в това разтапящо се масло и с хрускане късаше със зъби скърцащото и пускащо сок зеле.

Енергията, с която той ядеше — Тали чувствуваше това — говореше не толкова за неговия апетит, колкото за яростното му желание да не се предава. Той като че пращаше подкрепления на своите отслабващи сили. И всеки път, когато хапката минаваше през страшно изтънялото му гърло, тя чувствуваше с цялата си кожа усилията на неговата воля, с които той прокарваше всяка хапка, сякаш повтаряше: „И ти ми помогни… И ти ми помогни…“

Момичето не искаше да яде, но въпреки това се мъчеше да яде както обикновено, без да издава с нищо своето състояние. Неочаквано той се закашля и дълго не можеше да спре и докато продължаваше да кашля, взе да сочи нещо с ръка, а Тали отначало никак не можеше да разбере какво иска да каже той с това и изведнъж разбра и той тутакси разбра, защото тя му кимна с глава в знак на това, че е разбрала. Тали се беше досетила, че знаците, които той й правеше с ръце, означаваха, че той се е закашлял не от своята болест, а от това, че огънят много пуши.

Той продължаваше да кашля, в гърлото му нещо мъчително бълбукаше и бълбукаше и тя изведнъж усети капчица слюнка, която пръсна от клокочещото му гърло и се заби на лицето й малко по-високо от горната й устна. Момичето се вледени от ужас, помисли, че това е краят, че сега то, разбира се, ще умре и в същото време чувството на срам и дори позор за своето малодушие, ако то му даде да разбере неговия страх, беше до такава степен силно, че то се овладя и само миг по-късно изтри с ръкав мястото, дето се беше лепнала капката от неговата слюнка, и което, кой знае защо, мъчително го сърбеше.

Сестра му продължаваше да седи на перилата и през цялото време на кашлицата не промени нито неподвижната си поза, нито израза на окаменялото си от равнодушие лице.

Те се нахраниха и станаха от софричката. Тали гребна вода с черпака и му поля, когато излязоха на верандата. Той изми ръцете си и особено грижливо плакна устата си и триеше с пръст здравите си скърцащи зъби. Изглежда, той обичаше особено много зъбите си, защото те бяха единствената част от организма му, която никак не беше пострадала през време на боледуването.

Щом излязоха да мият ръцете си, сестра му завърза устата и носа си с черна забрадка, навярно отделена само за тази цел (тя висеше на верандата като траурен знак) — та като се забради с нея, тя изнесе софричката, на която бяха обядвали. Повдигна я за единия край и тръсна от нея останките от храната, които незабавно, като излая и пропъди кокошките, поде и изяде кучето. После я заля с вряла вода от едно гърне, което през цялото време стоеше до огъня, след това със същата вода от гърнето изми чиниите, прибра софричката, свали забрадката и я закачи на едно пиронче, изми си грижливо ръцете и влезе в кухнята.

Тали седеше с него на кухненската веранда и той й разказваше за някакво чудодейно лекарство, което прави една жена, живуща в Донбас.

Вниманието, с което Тали слушаше разказа му, правеха думите за чудодейното лекарство по-убедителни, сякаш някой отстрани потвърждаваше, че всичко това е истина. Възбуден от надеждата за оздравяване, отчасти потвърдена от вниманието, с което младата му братовчедка го слушаше, отчасти със самото й идване тук, той наистина се ободри и развесели.

Когато тя си отиваше, той гледаше стройната й босонога фигура, още острите й, но вече смекчени от намека за женственост движения и мислеше с умиление: „Какво момиче ни расте!“ През време на боледуването си май че за пръв път помисли за това и се възхити от нещо, което нямаше пряко отношение към неговото здраве.

Вечерта, когато момичето седеше у тях си в къщи пред огнището и миеше в едно легенче краката си, то се закашля.

— Не тичай боса през росата! — взе да мърмори стрина Катя, която не знаеше нищо за нейното посещение в къщата на охтичавия й братовчед.

А Тали почувствува, че всичко вътре в нея замря: значи, тя вече се е заразила…

Вече в леглото на няколко пъти я спохождаше кашлица и тя окончателно се убеди, че сега нищо не може да я спаси. С някаква сладостна жал тя се видя умираща и даже мъртва и страшно й беше мъчно за дядо й и въпреки всичко, като си спомняше този ден и посещението при братовчеда, тя чувствуваше, че и сега ни най-малко не се разкайва за това. Не би могла да каже защо, само знаеше, че не бива човек с такава мъка да бъде оставен самичък и това беше по-силно от всички останали доводи и тук тя самата не можеше нищо да обясни. Смътно чувствуваше, че онова доверие в света и хората, онази щастлива способност да извличаш постоянната лекота и радост от самия въздух на живота са свързани някак си с това, че тя нямаше в душата си нито едно движение, с което да тули, да крие нещо за своя изгода, за своя плячка. И тъй като в тази широта, откритост и доброжелателност към всичко наоколо беше залогът на нейното окрилено щастливо състояние, тя предварително несъзнателно знаеше, че никак не бива да се прикрива, даже ако тази нейна широта понякога стане смъртно опасна.

… Като се събуди сутринта, тя се вслуша в себе си и с радостно учудване почувствува, че е здрава й че с нея никога нищо лошо няма да се случи.

Слънцето вече беше изгряло и полегато биеше в прозореца през клоните на ябълката. Сянката на лястовичката, която трепкаше при гнездото на верандата, сега трепкаше върху перденцето на прозореца, до който спеше Тали. Тали на шега почна да разклаща перденцето, като се удивляваше, че трепкащата сянка на лястовичката никак не пада от него.

„Глупава съм аз — помисли си Тали, като се събуди напълно, — ами че лястовичката не вижда, че разклащам сянката й, как тогава може да се плаши? А щом лястовичката не се страхува, значи, тогава и сянката й ще си трепти на пердето.“ Разсмя се на своята наивност, скочи от леглото и започна да се облича, като чувствуваше в себе си онази сладостна неутоленост от златистия, още неначенат летен ден, онзи апетит към живот преди започването на живота, който всъщност е истинското щастие.

 

 

Тали беше на дванадесет години, когато синът на воденичаря, къдрав, със ситни къдрици, с което, види се, я покори, с една дума, момче малко по-голямо от нея, макар и доста по-глупаво, я придума да избяга с него от къщи.

Използувайки това, че дядо й беше заминал за града да продава свини, тя се съгласи, взе си китарата и отиде при молитвеното дърво, дето се бяха уговорили да се срещнат.

За щастие още от самото начало ги преследваха неуспехи. Първият неуспех се състоеше в това, че синът на воденичаря намери, и то с голяма мъка, само един кон, който му даде назаем съседът.

Тъй като Тали не се съгласи да седне с него на едно седло, наложи се той да качи на седлото нея, а сам да седне отзад на гърба на коня, което от самото начало не се хареса на коня. Освен това на него не му се понрави видът на чудноватия предмет, който момичето държеше в едната си ръка, като ту го слагаше напреко на холката на коня, ту го издигаше над главата си.

Не бяха успели още да се почувствуват като влюбени бегълци, когато конят се отби от набелязания път и сърдито затича тръс към своята къща. Тали никак не можеше да стегне поводите на силната глава на животното и конят все по-бързо и по-бързо препускаше към своя дом, което никак не влизаше в сметките на бегълците: та нали един похитител никога не води направо в къщи своята пленница!

В това време конят, окончателно раздразнен от китарата, която сега Тали издигаше нагоре, понеже се боеше да не я строши о холката на коня, препусна с всички сили.

— Хвърляй китарата! — викаше синът на воденичаря, като с едната си ръка се държеше за задната дъга на седлото, а с другата се опитваше да стигне до китарата.

— За нищо на света! — отвръщаше Тали, като дърпаше ръката си с китарата, което караше коня бясно да блещи око към този кънтящ предмет и да препуска с още по-голяма бързина.

Така те прелетяха около три километра, докато синът на воденичаря по време на един опит да докопа китарата не падна от коня. Щом той падна, конят спря, сякаш беше решил да се примири с едно от неудобствата при условие, ако го избавят от другото.

Като се убеди, че синът на воденичаря е цял, Тали започна да му доказва, че китарата не играе никаква роля тук, че ето на, тя седи на коня с китарата, а конят си стои спокойно на място.

Търкайки натъртения си бут, синът на воденичаря се приближи до коня и го хвана изкъсо за юздата. В отговор на нейните думи той почна да я хока, като казваше, че ако мулето на нейния дядо позволява да му дрънкат с китара в ушите, то това не значи, че един добър кон ще търпи такова нещо.

Тук Тали, без да пести много приказките, започна да излага своето мнение за напскалските коне и техните къдрави ездачи. В това време на пътеката, където стоеха и спореха, се появи Хабуг. Той се изкачваше по пътеката и водеше за повода натовареното с покупки от града муле.

Ако те двамата седяха на коня или ако Тали беше без китарата, или поне да не се караха, старецът може би щеше да се досети за нещо. Обаче сега той само се зачуди.

— Ти къде по мръкнало мъкнеш тази китара? — попита той, като спря мулето до коня и с един мигновен поглед (без да ги удостоява с видимо различие) огледа момъка, който държеше коня, и самия кон.

— На воденицата — каза Тали, разочарована вече от своя годеник и може би окончателно убита от този поглед.

— На воденицата и без тебе има достатъчно шум — рече дядото и без да обръща внимание на воденичарския син, който стоеше избичен и държеше коня за юздата, хвърли поводите на мулето и протегна ръце на внучката си.

Той подхвана протегналата се по навик към него Тали, а тя, като го прегърна през шията и го хлопна с китарата по гърба, увисна на него, както стотици пъти беше висяла, когато, след като си измиеше краката в кухнята и стъпеше на столчето, се вкопчваше за врата му и той я носеше от кухнята през дългата веранда в стаята.

— Ама че си и ти, дядо — само рече тя, като се отпусна между чувала и кошницата, оправи полата си и сложи на колене китарата.

— Я ми дай дрънкалката си — рече Хабуг, взе от нея китарата, преметна я през рамо като брадва, взе поводите и тръгна.

Тали се обърна да види своя неудачен годеник. Той още продължаваше да държи коня изкъсо за юздата и още повече избичен, сега гледаше към Тали и с погледа си я упрекваше във велико предателство. Тали сви рамене в смисъл, че тя май не е виновна за случилото се, но той още повече се избичи и й даде да разбере, че именно нея смята виновна за всичко.

— А ти защо се изтърси от коня? — обидена му отвърна Тали и като сви рамене за последен път, обърна му гръб.

Излезе, че техните споглеждания, а може би и последните думи на Тали, събудиха смътни подозрения у стария Хабуг. Колкото повече мислеше по това, крачейки пред своето муле, толкова по-неподвижен ставаше неговият тил и походката му придобиваше свирепа бързина.

Мулето едва догонваше своя стопанин, когато пристигнаха в къщи.

— За какъв дявол?! — викна най-после старият Хабуг, като се обърна към внучката си. Личеше, че по това време подозренията му бяха напълно узрели.

— Какво, дядо?!

Мулето влезе в двора и сега Тали се обърна към дядо си.

— За какъв дявол?! Там, на коня?! — каза старецът, загубил дар-слово от възмущение, и като дръпна портата, с все сила я хлопна.

— Какво думаш, дядо? — рече Тали, цъфна в усмивка и протегна ръце към него.

И точно така, както когато бе протегнал ръце към коня и тя по навик го бе прегърнала за врата, така и сега, макар и да беше сърдит на внучката си, но като видя протегнатите й ръце, пое я и я свали от мулето.

Все пак слуховете, че Тали се опитала да избяга със сина на воденичаря и само благодарение на това, че мулето на стария Хабуг настигнало бегълците или според друга версия самото муле, на което те като че ли бягали, избрало удобно място и хвърлило похитителя така, че той се търкалял по стръмния склон, чак до самата воденица, взеха да се разпространяват сред чегемци.

Майката на Тали непрекъснато отхвърляше тези слухове, както и жената на воденичаря.

По този повод двете майки си разменяха задочни любезности. Стрина Катя каза, че Тали не е там някаква си бедна сиротинка, та да се омъжва за сина на воденичаря, на когото от глухота в ушите паяжина е пораснала.

Това, разбира се, не беше съвсем вярно, защото синът на воденичаря, макар и да не се отличаваше с голям ум, чуваше напълно сносно. Вярно, че баща му, поради дългата работа във воденицата, беше наистина възглух, обаче синът на воденичаря чуваше добре, макар понякога поради глупост за туй-онуй да питаше повторно. Ето защо стрина Катя и реши, че те страдат от наследствена глухота.

Като си дадем сметка, че и тя, макар и добра жена, по думите на чичо Сандро се отличаваше също с незабележителен ум, така че лесно можеше да сбърка едно нещо с друго, при това, като се има пред вид, че беше оскърбена от всички тези слухове, а освен това с глупавите, както и с глухите се разговаря по-силно от обикновено, какво за чудене има, ако тя бе решила, че на това момче от рождение ушите са натъпкани с паспал.

От своя страна жената на воденичаря разправяше, че син й никога не е имал намерение да се жени за Тали. Вместо да се ожени за Тали, казваше тя, по-добре ще е веднага да се ожени за нейната китара, поне ще има какво да ощипе. При това тя разясняваше, че ако нейният син е любезничил с Тали, той с това просто се е домогвал до нейната братовчедка Фируза, най-възрастната дъщеря на многодетната стрина Маша.

Наистина наскоро синът на воденичаря се ожени за яката Фируза. По този повод чегемци разправяха, че жената на воденичаря решила на всяка цена да докаже, че нейният син е напълно достоен за чегемска девойка.

Подобно на московската милиция, която счита, че човечеството се дели на две части — едната, която вече има жителство в Москва, и другата, която още мечтае да стори това — чегемци бяха убедени, че цяла Абхазия мечтае да се сроди с тях. Да не говорим за ендурци, които мечтаят не толкова да се сродят с чегемци, колкото да ги покорят и дори не да ги покорят, а просто да ги изтребят, да превърнат в пустош цветущото село, а после и самите те да се махнат, та навсякъде да се говори, че собствено казано, никакъв Чегем никога не е имало, че това е измислица, видение в уморените очи на пастирите, които отиват към алпийските ливади и правят почивки по тези места.

Няколко ендурски семейства, които отдавна живееха в Чегем, се намираха под постоянно тайно наблюдение на чегемци. По време на тревожни слухове или стихийни бедствия те неизменно обръщаха погледи към своите ендурци, за да си изяснят тяхната позиция по дадения повод.

— Интересно, какво говорят ония? — питаха се те един друг в такива случаи и всеки отговор се възприемаше като коварен, но заедно с това и глупав опит да се скрие тяхното истинско, най-често като че злорадо отношение към всичко, което тревожеше чегемци.

Всичко това не им пречеше при обикновени условия да се отнасят напълно приятелски към своите ендурски чуждородци, обаче в трудни минути чегемци започваха да подозират ендурци в тайни интриги.

Да речем, лято, суша. Покрай кукурузната нива, дето копае с мотиката чегемец, минава някой от местните ендурци.

— Я кажи, земляк — обръща се онзи, който копае кукуруза, — дали ще вали?

— Кой го знае — отвръща ендурецът, като за малко поглежда небето и си отминава.

Чегемецът отново се хваща за мотиката и известно време работи мълчаливо. И изведнъж се усмихва и си дума на себе си, от което следва, че през цялото това време той напрегнато е обмислял отговора на ендуреца.

— Кой го знае — повтаря той с някаква смирена ирония думите на ендуреца, — да даде господ на нас толкова добро, колкото неща вие криете от нас…

Ала така или иначе, но синът на воденичаря наистина се ожени за дъщерята на стрина Маша. Тали подари на своята братовчедка плат за рокля, докаран от дядо й тъкмо в деня на нейното несполучило бягство. В деня на заминаване на годеницата тя вземаше такова дейно, такова празнично участие, че просто на никому не можеше да дойде на ум, че самата тя само преди половин година се канеше да бяга с него от къщи.

— Той е добър — говореше тя с удоволствие, като решеше пред огледалото своята братовчедка, — а туй, дето падна от коня, това няма значение, нали, стрино Маша?

— Умница — съгласяваше се стрина Маша, като дошиваше с размах, както и всичко, което тя вършеше, простичката рокля на дъщеря си. — Важното е, че със сина на воденичаря никога гладна няма да останеш… Я ела тука, върлино, да премерим — добавяше тя, като откъсваше със зъби конеца и оглеждаше своята работа.

Където и да се появеше Тали, тя внасяше навсякъде онзи изблик на жизнени сили, с които я бе наградила природата. Даже на погребението на някоя далечна баба, която тя през живота си нито веднъж не беше виждала, тя изведнъж се заливаше в такива ридания, че по-близките роднини започваха да я успокояват, като й казваха, че нищо не може да се направи, бабичката си е поживяла.

— Все едно, жалко е — обливайки се в сълзи, говореше тя през ридания.

След половин час пак тя пламтеше със своето одухотворено личице и разказваше нещо на връстничките си, а около нея започваха да искрят очи, да се чуват кискания, особено весели поради сдържаността им.

— Тали! Все пак не си дошла на сватба! — чуваше се гласът на някой от близките й.

През тези години Тали най-много не обичаше у хората бавността, навъсеността, мрачността. Често пъти ще се втурне в тютюневия хамбар, дето уморените, омърлушени жени мълчаливо нижат тютюн, и ще закрещи:

— Подигнете вашите дважди развалени, трижди вкиснати лица!

Тръшва се до майка си или до някоя от своите братовчедки, грабва от нея иглата и започва да потраква с тютюневите листа. Жените оживяват, стресват се, освеженият им мозък съвсем неочаквано си спомня за някого, чиито кирливи ризи излиза, че са забравили да развяват.

На четиринадесет години тя имаше своя трудова книжка и се смяташе за една от най-добрите низачки на тютюн в Чегем, а след година (най-после се докопахме до този ден, от който започнахме разказа) тя стана единствената съперница на другата най-добра низачка на тютюн — възрастната мома Цица.

Като научи, че една от двете най-добри низачки е дъщерята на чичо Сандро, председателят на колхоза беше неприятно учуден.

— Онази същата лудетина ли е, дето през зимата ходеше с мулето на училище? — попита той Миха, като преглеждаше сведението.

— Същата — с удоволствие кимна Миха, — огън, а не момиче.

— Хубаво — мрачно се съгласи председателят и като остави настрана сведението, се замисли.

… И така обявено беше, че за грамофона ще се състезават двете момичета — Цица и Тали, нанизали по това време, от всички най-много тютюн.

Самият грамофон заедно е плочите се намираше у стрина Маша, защото тя се смяташе за първа активистка в село Чегем. Нейната къща и по-рано приличаше на младежки клуб отчасти благодарение на изобилието от щерки (седем момичета и нито едно момче), отчасти благодарение на нейния собствен общителен характер. Сега, след появяването на грамофона, тук почнаха да се отбиват и възрастни, и стари чегемци, за да послушат как грамофонът говори със своя малко възглух (на езика на чегемци — повреден) глас.

Чегемци знаеха, че в града се продават различни плочи със записани руски, грузински и дори абхазки песни и всякаква музика, но до Чегем те още не бяха стигнали, защото досега никой нямаше грамофон. Все чакаха някой друг, особено от местните ендурци, да купи, за да разберат дали гласът на говорещия човек, отделен от самия човек, не докарва разболяване на добитъка или окапване на гроздето.

С една дума, в зеленото дворче на стрина Маша през тези дни се събираха особено много съселяни.

Самата стрина Маша, възпълничка (рядко и затова ценно за планинките телосложение), седнала на една голяма кожа от тур под сянката на лавровишнята, спокойно навиваше ръчката на грамофона. При това обикновено от устата й стърчеше нахапана праскова, която тя придържаше по този начин, докато навиваше пружината на грамофона и слагаше плочата върху въртящия се диск.

Наоколо всички бършеха и ядяха праскови, които от време на време донасяше в полата си някоя от дъщерите на стрина Маша и ги изсипваше направо на тревата под сянката на лавровишнята. С праскови дървета беше ограден целият двор на стрина Маша, но мога да се закълна, че нито един човек никога не ги е вкусвал в зрял вид — всичко се изяждаше до зрънце от многобройните посетители на нейната къща още преди прасковите да узреят.

Мъжът на стрина Маша, когото тя донякъде презираше, че от него никак не може да се роди момченце, рядко идваше в къщи, защото работеше на колхозната ферма като пастир. Почти цялото лято той прекарваше на алпийските ливади, където угояваше добитъка, а през останалото време също биваше рядко в къщи, тъй като и фермата бе разположена на няколко километра от дома му, пък и самият той поради многото години пастируване дотолкова беше отвикнал от хората, че по собственото му признание почваше да му се вие свят, когато видеше заедно пет-шест души, особено ако те проявяваха през време на разговор склонност към излишни жестикулации. Затуй предпочиташе да си седи на фермата при своите кози.

Когато се завръщаше в къщи за няколко дни, той вършеше някои мъжки работи — ще поизправи и поднови плета, ще подостри колове за боба, ще отсече дърво в двора и тям подобни. Обикновено пристигаше страшно обрасъл, но стрина Маша още същия ден стопляше котел вода, миеше го и го бръснеше собственоръчно. След обръсването лицето му като че изразяваше мъчително раздразнение от своята срамна голота и това раздразнение няколко дни не слизаше от лицето му, докато той се занимаваше с домакинството, като подвикваше на щерките си и постоянно бъркаше имената им.

— Ей, Фируза, или как те викаха! — крещеше той някъде от покрива на хамбара.

— Татко, аз не съм Фируза, а Тата — отвръщаше дъщерята. — Фируза се омъжи миналата година…

— Знам и без теб! — сърдеше се той и добавяше, като потракваше с брадвичката, нещо от този род: — Зад къщи край точилото трябва да има един голям гвоздей… Та да ми го донесеш тука, ако приятелките на твоята маминка още не са го използували…

След няколко дни, като си свършеше домашните мъжки работи (според неговото разбиране, както язвително уточняваше стрина Маша), той с видимо облекчение, всъщност даже с тайно ликуване, потегляше към своите кози. По наблюдения на чегемци всеки път след продължително отлъчване той се връщаше в къщи, натрупал мрачна яростна мечта да направи момче, и скоро заминаваше при своите кози, вече отнапред с недоверчива мрачност, с лошо предчувствие, сякаш се прислушваше към процеса на бременността у жена си.

Жена му с нечувана лекота отново му раждаше момиче и всичко започваше отначало. Всяко момиче се раждаше по-здраво от предишното и като се почне още с третото, те напомняха добродушни великанки, а най-малкото, още съвсем бебе, когато го забравяха в люлката, а това се случваше честичко при обществената насоченост на стрина Машините интереси — та когато туряха детето в люлката и го забравяха под сянката на лавровишнята, а сянката се извърташе, тогава детето ставаше от люлката и с пъшкане самичко я преместваше на сянка, след което отново лягаше в нея, стига да имаше желание да лежи.

Според чегемци нарастващата сила в телосложението на Миховите дъщери беше последица пак на неговите старания да се сдобие с момче, но тъй като в неговата жена действуваше само едната чедотворяща форма, а именно женската форма, старанията на Миха, макар и да се отразяваха във вид на нарастваща мощ на мъжката сила в неговите дъщери, все пак никак не можеха да видоизменят единствената дадена й от бога форма.

Чегемци смятаха, че на жената от рождение се дават чедотворни форми. На повечето се дават и двете форми — и мъжката, и женската, а на някои се дава само една и тогава, колкото и да полагаш усилия, нищо няма да излезе. Това е все едно да наливаш вино в гарафа и да искаш виното да приеме формата на обикновена бутилка.

Дали за това, че мъжът на стрина Маша беше необщителен, или пък това беше присъщо на нейната собствена природа, но стрина Маша обичаше да бъде сред хората. А нищо друго не дава, особено на абхазката жена, такава естествена възможност да бъде сред хората, както колхозът. Ето защо стрина Маша беше една от най-добрите колхознички и от страна на ръководството винаги беше сочена за пример.

По онова време тя беше едва ли не единствената жена, която посещаваше колхозните събрания и при това съвсем доброволно.

Понякога се понагизди, излезе на горночегемския път и причаква идващите отзад или обратно — вика силно на вървящите отпред да я почакат, а другите чегемски жени я гледат от своите дворове и мърморят нещо подобно: „Върви, върви… Там ще ти направят момче…“

Така живееше стрина Маша със своите юначни щерки — бедно, свободно, небрежно. Децата и самата тя се хранеха с каквото намерят, но могъщата природа надделяваше и всички имаха вид на румени, силни и доволни.

И всеки ден, особено при лошо време, когато в колхоза беше невъзможно да се работи, в къщата беше пълно с чужди хора. А при хубаво време през удължената обедна почивка в двора свиреше грамофонът, дояждаха се последните праскови и започваха да се ядат първите варени кулени.

Пастирският вълкодав, оставен от домакина в къщи в качеството му на мъжка защита, след появяването на грамофона, объркан от обилието на идващи и отиващи си хора, изобщо престана да лае и почти по цели дни лежеше под къщата и тъжно следеше оттам онова, което ставаше на двора.

С течение на времето кучето свикна с гласа на грамофона и ако той го сварваше на двора, то тихо ставаше и се прибираше под къщата.

Смешната тънкост на неговото поведение (което, разбира се, не остана незабелязано от чегемци) се състоеше в това, че то се махаше не тогава, когато изнасяха грамофона от къщи и се настаняваха с него на сянка под лавровишнята и даже не тогава, когато слагаха плочата, а тогава, когато след поставяне на плочата, започваха да въртят ръчката. Сега то лениво се надигаше, отиваше бавно под къщата и там се тръшваше в прохладния прах и със сънлива скръб следеше какво става под лавровишнята.

През това лято в къщата на стрина Маша взе да се появява един млад момък от съседното село. Казваше се Баграт. Той беше по произход наполовина лаз^[1], наполовина абхаз. От мнозина чегемци бе забелязано, че този момък с дълбоко хлътнали очи и голям часовник от кировския завод на широката си китка, носен върху ръкава на ризата, силно смущава околните момичета.

Тогава в Чегем нямаше нито стенен (слънцето заменяше стенните часовници), нито ръчен часовник. Ръчни часовници имаха само председателите на колхоза и на селсъвета, и неведнъж, когато някое събрание се проточеше много време, те изведнъж започваха да сверяват часовниците си, като местеха напред или обратно, връщаха назад стрелките на циферблатите с някаква кабалистична отсянка, която убеждаваше чегемци, че тъкмо тези хора държат в своите ръце времето.

— Ех, време, време — обичат да казват чегемци по всеки повод и този израз, в зависимост от това, как го произнасят, има множество отсенки. При всички отсенки само времето неизменно се разглежда, по-точно е да се каже, се усеща като текуща стихия, но неподвластно на нас и не е в наша воля да влезем в него или да излезем. Можем да стоим и да чакаме в него като в поток: или потокът ще се усили и ще ни залее през главата, или изведнъж ще изчезне под подметките на краката ни.

Но струва ми се, че ние прекалено много се отклонихме от момъка, който с хлътналите си очи и с часовник от кировския завод на ръката будеше смътни и приятни мечти у чегемските момичета. Всъщност него и без часовник си го биваше. Среден на ръст, широкоплещест, със стройно телосложение, той за почтително учудване на чегемци имаше необикновена физическа сила.

За пръв път той се появи у стрина Маша тази пролет и й предложи да изоре обработваемия участък от двора й за два пуда кукуруз. Стрина Маша с радост се съгласи. Тя прати при Хабуг една от своите дъщери, за да й даде назаем воловете си. Воловете бяха докарани и момъкът за два дена изора участъка, като работи от тъмно до тъмно.

Щом получи своя чувал с кукуруз, той надена на ръката си часовника, метна чувала на рамо и тихо и мирно си отиде в своето село, изпроводен от нежните благодарности на стрина Маша.

— Дяволско момче — рече старият Хабуг, като прегледа работата му и прибираше в къщи воловете си, — съсипа ми воловете…

Цяла седмица след заминаването на младия орач в къщата на стрина Маша се усещаше силна миризма на мъжка пот, която с удоволствие душеше тя самата и всичките й дъщери.

— Ах, мъжага и половина — въздишаше и го споменаваше стрина Маша, — такъв да ми се падне…

Беше абсолютно непонятно какво има пред вид тя: мъж, син или зет. Работата е там, че роднини и съседи, като гадаеха защо е намислил за такава нищожна плата да изоре участъка й, стигаха до извода, че е хвърлил око на някоя от миловидните великанки, а именно на Лена. На нея той даваше часовника си, докато работеше, а през време на почивките я научи да определя времето, без да поглежда слънцето. Тя наистина се научи да определя времето по часовника, обаче после пак забрави и мина отново на слънцето. На стрина Маша такова предположение беше приятно, макар Лена да й се виждаше прекалено висока за този момък. Тя беше с една глава по-висока от него и като се съди по всичко, нямаше намерение да спира растежа си — ами че тя беше само на осемнадесет години.

И ето, почна той да се явява у стрина Маша. Ту сам ще се отбие, ту отдолу ще го извикат, когато понякога, минавайки по горночегемския път и за да скъси разстоянието — ще загромоли право надолу по сипеите на склона.

Във всички игри, които уреждаха чегемските момчета — било то хвърляне на камък, игра на топка (абхазко ръгби) или борба, — той винаги излизаше пръв. От всички някак изведнъж бе прието, че е невъзможно човек да се мери с него и само Чунка, братовчед на Тали, един млад гигант, който ревнуваше бясно успехите на чуждородеца, не можеше да се примири с това.

Понякога успяваше в едно или друго да се мери с Баграт. Така веднъж той сполучи да спре Баграт, когато онзи разблъскваше всички и летеше с топката към вратата на противника. Чунка скокна и го улови за пояса и като браздеше с върховете на силните си, влачещи се крака зеления двор на стрина Маша, успя да го спре.

Между другото Баграт въведе в Чегем нова игра — „късане на въже“. Същността на тази странна игра се състоеше в това, че се вземаше едно парче въженце, дълго около метър, завързваха се двата му края, след което в образуваната примка се пъхаха китките на двете ръце и със сила се дърпаха навън.

Известно време тази игра вяло цъфтеше благодарение присъствието на Баграт, а после бързо се забрави, първо, защото да се къса въже, е много трудно, а второ, защото — и това е по-важно от първото — просто е свидно за въжето.

Веднъж, когато Баграт беше пръснал из двора на стрина Маша скъсани въжета, криворъкия, който минаваше на кон по горночегемския път, без да спира коня, извика надолу:

— Страх ме е, че ще хвърчат вързалките от гащите, на чегемските момичета, когато този момък свърши въжетата!

Като чуха това, чегемските момичета дружно се разкискаха, показвайки със смеха си, че такава заплаха не им се струва чак толкова страшна.

Макар стрина Маша и да беше решила, че Баграт е хвърлил око на Лена и всячески намекваше за това на околните, все пак да го попита направо, щеше да бъде според чегемските обичаи най-голяма нетактичност.

— Слушай — шегуваха се чегемци с Баграт, като кимаха към младата великанка, — а как ще я целуваш?

— Ами ще подскачам — отвръщаше на шегите Баграт.

Трябва да кажем, че според чегемските обичаи всякакви там разговори се смятат за връх на безсрамието, ако се водят сериозно. Например, ако един ерген заяви на родителите на едно момиче или на други нейни роднини, че тя му харесва, независимо от тяхното отношение към него от този миг той се лишава от всякакво право не само да ходи в къщи при нея или в къщите на нейните роднини, но и във всяка къща, която се намира в достъпна за общуване близост.

Друго нещо е шегата. В шеговита форма можеш да кажеш всичко. В шеговита форма чегемци умееха да заобикалят цялото табу на езическата битова закостенялост. Дори си мисля, че бог (или друго, не по-малко отговорно лице), като е въвеждал в живота на чегемци суровите езически обичаи, всъщност е прилагал педагогическа хитрост за развиване у своите любимци (чегемци в това не се съмняват) чувството за хумор.

По този начин чегемци уж на шега се опитваха да разберат от Баграт какво преследва той при стрина Маша, но понеже и Баграт отговаряше с шеги, ужким се съгласяваше с тях, всичко оставаше както преди неясно. И само един човек със сладка тревога се досещаше защо той е тук — това беше Тали.

Те се срещнаха за пръв път миналата година. С рояк свои малки братовчеди и братовчедки (децата се лепяха за нея, макар тя понякога да ги тупаше) Тали стоеше на пътя недалеч от къщи. Тя брулеше зелените още орехи й възмутеното звънче на гласа й току навикваше децата, защото те тичаха да събират отбрулените орехи, преди да е успяла да падне тоягата на земята.

Преди още да я види, той се усмихна вече на гласа й, а после, когато зад завоя на пътя отведнаж се показа сянката на огромно орехово дърво и под него половин дузина малки дечурлига с жадно обърнати нагоре главички, с уста, изцапани до ушите със сока от зелените кори на орехите, а край тях едно дългокрако момиче-юношка със свободна басмена рокля с цвят на салата, с къси ръкави и също така обърнато нагоре лице и с цялата си тънка, но, изглежда, яка фигура, изтегната назад в замах, с тояжка в още по-силно изпъната назад ръка, с онзи особен момичешки жест, който с нищо не може да се сбърка, естествен в своята противоестественост, тоест жест, който сякаш се опитва да внесе плавност в онова, което по природа се полага да бъде рязко — той изведнъж почувствува някаква трогателност в цялата тази картина и се спря на пътеката срещу момичето. Децата и самото момиче, погълнати от предстоящото хвърляне, просто не го забелязаха. Това му се стори забавно, още повече, че момичето, като мълчеше и напрегнато се прицелваше, продължаваше да се извива назад и все повече да отдръпва ръката си зад гърба, докато краят на леко треперещата тояжка не допря до корема му.

— Гледай да не ме убиеш! — рече той.

Тали хвърли тояжката и бързо се обърна. Децата също отведнъж обърнаха главички назад. Като видя на две крачки от себе си този непознат момък с хлътнали очи, с широки гърди и с празен чувал, преметнат през рамо, тя изведнъж се засрами от своите изцапани ръце и бързо ги скри зад гърба си.

— А устата къде ще скриеш? — попита той.

Момичето се опита да избърше устата си с тила на ръката, спомни си, че силният сок на орехите не може да се изтрива, засрами се от своя срам и избухна:

— Я си върви по пътя!

Този път сърдитият й глас се оказа неочаквано нисък. Баграт се усмихна, отхвърли от рамото си чувала, дигна тояжката, изтървана от момичето, тръсна я, за да се убеди, че няма да се счупи, докато лети нагоре, с поглед разпъди децата от дървото, спря очи на един висок клон, гъсто отрупан с орехи, и с такава сила хвърли в него тояжката, че на земята се посипа зелен дъжд от орехи.

— Уу! — радостно завиха децата и се втурнаха да събират зелените, подскачащи по камъните топчета.

Някои от тях, най-зрелите, от силния удар изхвръкваха от обвивката си, святкаха със златистата си черупка и изчезваха в тревата. Децата се хвърляха подир тях с особена радост.

Баграт забеляза един голям камък, на който те бяха чупили орехи заедно с обвивките. Камъкът беше целият мокър от лютивия пресен сок на сплесканите и олюпени орехи. Баграт изведнъж почувствува детски апетит към тези недозрели орехи, набра си две шепи, пъхна ги в джеб, взе чувала и продължи пътя си.

Като гледаше подир него, Тали забеляза как той напипа ножа на бедрото си, изтегли го, взе да вади орехи от джеба си, разрязваше ги на две и като измъкваше ядката, хвърляше на пътя празните полукълба.

По-късно Баграт разправяше, че тъкмо тогава му се мярнала и веднага била забравена мисълта, че би било добре да вземе това момиче в къщи, да го измие както трябва, да го остави да попасе, без да излиза от двора, та малко да поправи тялото си, а след това да се ожени за него. Тази мисъл се мярна и изчезна, когато той, като дояде и последния орех, тури ножа в люшкащата се на бедрото му кания.

След половин час, като разпъди децата, Тали отиваше при дядо си, чувствувайки радост и смътно разбирайки, че тази радост е свързана с това, че тя се хареса на този непознат възрастен момък. Тя вървеше бързо по пътеката и с непонятно умиление намираше с очи (ето още, а, ето още едно!) гладко разрязани и чисто издълбани полукълба на орехи. Внезапно й се стори, че тези прясно издълбани полукълба й напомнят с нещо самия непознат. Тя много се зачуди на това неясно сходство. С какво една черупка от изяден орех, плюс това с дебела зелена кора отгоре, може да прилича на човек? Но тя приличаше и туйто! Може би хлътналите му очи напомняха ямките на тези изчовъркани полукълба, а може би дебелата зелена кора напомняше с нещо неговата набитост. Кой знае защо, тя изведнъж вдигна една от тези половинки и я помириса, като с удоволствие вдъхваше горчиво-нежния аромат на недозрелия орех, сякаш за пръв път го почувствува, макар самата тя цялата да беше просмукана с тази миризма. И изведнъж се засрами, че някой може да я свари с това занимание, хвърли зелената половинка, подскочи и се разсмя: стана й някак смешно, приятно и срамно…

Тук тя си спомни, че още сутринта беше видяла в градината един кулен, който вече можеше да се откърти. Това се познаваше така. Като съгледаш повече или по-малко налян кулен, трябва да разтвориш с нокти прикриващата го обвивка от шума, при което горната обвивка винаги бива по-дебела и груба, а долната тънка и нежна. Така че трябва да оголиш до самия кулен и като стигнеш до него, да смачкаш едно зърно: ако от него потече безцветен сок, значи, то още трябва да зрее, но ако пръсне мляко, значи, че може да се пече.

Но дядо изобщо не обичаше така да се пробва за зрелост кукурузът. Работата е там, че макар изпробваните кулени и да продължават да се наливат и да зреят, птиците, особено сойките, лесно навират човките си през тази вече веднъж отворена обвивка (колкото и да криеш, но това вече не може да се скрие) и постепенно изкълвават целия кочан.

Но можеше ли да се забрани нещо на неговата любимка? Пък и Тали почти безпогрешно познаваше зрелите кулени, защото това бяха същите кулени, които пускаха по-рано от другите своите ленени, розови и златни косички и тя ги заплиташе дълго, преди те да изсъхнат…

След десетина минути, когато скочи през прага на дядовата кухня, Тали внезапно замръзна — непознатият беше тук.

Излезе, че дошел да купува прасета. По това време Хабуг се беше научил да отглежда свини от особена дългозурлеста и жизнеустойчива порода. Като се кръстосваха с дивите глигани, тези свини даваха непретенциозно потомство, благодарение на необикновената си бързина на придвижване лесно се спасяваха от всякакви хищници и по същата причина в състояние на раздразнение понякога от бягане преминаваха към гонене, което караше да хукват в паника презглава не само чакалите, но и силните вълци.

Баграт вече беше избрал в кочината три шарени прасета, сега със стопанина се бяха върнали в кухнята и вече се пазаряха, като постоянно удряха ръце и се мъчеха да си внушат един на друг, че всеки от тях е в загуба, но нека така да бъде. Старецът натискаше момъка с целия си голям авторитет, но и момъкът се оказа рядко издръжлив и покачваше цената почти също така трудно, както старецът намаляваше.

И тук изведнъж Тали влетя в кухнята и замръзна на прага, защото никак не очакваше отново да види тук този момък. И той отново я видя развълнувана, с пулсираща шия, с детско дишащо лице, с недетско любопитство в очите и сякаш с израз на горещо доверие в бъдещето, с устни, все така изцапани със сока от орехите. В ръцете си държеше голям кулен, стегнато повит в зелената си одежда, смъкната откъм върха с дръзко движение, откъдето през редките лъскави, нежни и влажни косъмчета надничаха подутите от мляко зърна на кулена.

— Защо дойде? — рече старият Хабуг, като се намуси.

Тали бе прекъснала онази атмосфера на напомпване психологическото превъзходство, която той създаваше в продължение на техния пазарлък, за да прекърши този твърдоглавец, а сега на, струва му се, че всичко трябва да започне отначало.

— Вече е узряла, дядо! — извика Тали и с един скок от прага се намери до него. Тя натисна с нокътя на палеца си едно зърно, което пръсна мляко. — Виждаш ли?

— Тали, на какво приличаш? — извика баба й, като влезе от килера в кухнята и се мъчеше да смекчи пред чуждия човек ужасното впечатление от нейните ръце и лице. — Всичко това е от тези проклети орехи!

— Че той знае! — извика със смях Тали и изтича на верандата, дето висеше умивалник, докаран от чичо Сандро от града.

— Тя мисли, че все още е дете! — рече мрачно Хабуг и вече отново се канеше да се преструва на мрачен, за да покаже, че той губи от тази сделка и с това да създаде атмосфера на психическо превъзходство, но тук момъкът, кой знае защо, изведнъж се предаде.

— Добре, нека бъде, както ти казваш! — рече той и удари ръка по неговата.

— Я ни донеси по чашка — обърна се Хабуг към жена си.

— Ама че врат — рече си бабичката, като погледна Баграт в гърба и мина в килера, дето се пазеха сухата закуска и чачата^[2].

Баграт седеше до Хабуг край пламтящото огнище и почти не чуваше какво му говори старецът, а неволно се вслушваше в това, което става на верандата, дето по звука на клинчето на умивалника определи, че тя се мие, после по гласа, който пъдеше кучето, разбра, че е паднал сапунът и кучето е изтичало, като е видяло, че нещо е паднало от момичето.

После чу как то с пращене бели листата на кулена и този звук със своята някак си скърцаща свежест напомняше за отдавнашна незаличима детска радост от смяна на плодовете — ягоди, вишни, боровинки, джанки, сливи, лешници, кулени, орехи, грозде, ябълки, круши, дюли и най-накрая кестени… „Странно — помисли си той, — защо това свежо пращене на листата, които тя смъква от кулена, ми напомня така сладостно този кръговрат на плодовете, тази детска радост?“

В това време жената на Хабуг внесе в кухнята гарафа с розова чача, наряза сирене, начупи чурчхели и като принесе до огнището нисичката софра, нареди всичко това на нея. Старият Хабуг наля чача.

През отворената врата на кухнята той видя как тръска грива и върви през двора към верандата, дочуло като него сочния звук на листата, обелвани от кулена, мулето на Хабуг.

След миг мулето захруска листата от кулена.

— Виж го какво му се дояло! — чу той гласа й и съвсем ясно си представи как мулето е посегнало към очистения кочан.

— … И бог да не ни забравя! — чу той края на тоста на стария Хабуг.

Тали се втурна в кухнята с очистения кулен.

Те пиха и той почувствува струйката на огъня, която се спусна от гърлото надолу, почти до самия пояс.

— Ух — каза той този път искрено онова, което е редно да се говори по законите на гостоприемството, — огън негасен!

— Да, бива я — съгласи се старият Хабуг и плисна остатъка от своята чаша в огъня, който мигновено избухна със син пламък.

Тали седна на нисичко столче досами огъня, отмести главните, изгреба жарта и постави по-близо до нея своя кулен, като го подпря до една цепеница.

Столчето беше толкова нисичко, че тя седеше на него, опряла брадичката си на коляно, и с някакво любопитство, което смущаваше Баграт, го поглеждаше, ту вдигаше глава от коляното си и се обръщаше към огъня, за да отдръпне малко от него заруменилата се страна на кулена. Когато се обръщаше към огъня, лицето й нежно прозираше и той неволно задържаше поглед на нея.

След известно време нетърпима миризма на печена царевица загъделичка ноздрите на седящите в кухнята. Тали измъкна кулена, но не можа да го задържи, беше много горещ, куленът тупна до огнището. Тя отново го вдигна, удари го в столчето, на което седеше, изтърси от него струйка пепел и като го премяташе непрекъснато от ръка на ръка, за да не се изгори, забравила, че тук, в кухнята, има чужд човек, подчинявайки се на стара привичка, бързо го зави с края на полата на роклята си, с което оголи крака от над коляното, и едновременно с възгласа на бабата: „Тали, как не те е срам!“ — едновременно с този възглас тя успя („пук, пук!“) да счупи кулена на четири парчета и като взе едното, наистина най-дебелото, за себе си, с мълниеносно и някак презрително движение (голяма работа!) оправи роклята си, започна да яде парчето си, като отщипваше по няколко зрънца и шумно, за да ги охлади в устата си, поемаше въздух и заедно с това прехвърляше от ръка на ръка кулена и със самото това шумно поемане на въздух като че отговаряше на баба си: „Ти виждаш, и без това ми е горещо, какъв срам има тук!“

— На вид се е източила дълга, но главата й е празна — каза Хабуг и взе в своята ощавена длан парчето ароматен златист кулен.

— Чудно момиче! — каза Баграт, като се мъчеше да каже това с равнодушен глас и сам се чудеше на своето старание. Той също взе парче от кулена. — Машаллах! — рече той и като отрони шепа зърна, хвърли ги в устата си.

— Машаллах — повтори след него Хабуг, като се радваше, че този полуабхаз помни нашия стар възглас, с който се благославя цъфтенето, зреенето и изобилието.

Пиха още по чаша.

— Гледам те — ти си като чистокръвен абхазец — рече Хабуг на своя гост, доволен от сполучливата продажба на прасетата и от приятния вид на този почтителен момък.

— Значи, мога да стана абхазки зет? — попита Баграт, като се пошегува с Хабуг, но последният не забеляза това.

— Няма съмнение — непоколебимо му отвърна Хабуг, като наливаше от розовата чача.

Тали седеше до огъня и лицето й, дали защото беше озарено от жарта на огъня или от собствения си жар, светеше. Сега тя спокойно гризеше кулена и очите й със странно, смущаващо Баграт любопитство постоянно се спираха на него.

 

 

Обаче този ден, като се връщаше в къщи с прасетата, които сегиз-тогиз квичеха в чувала, Баграт не знаеше колко скъпо беше платил за тях. Той не знаеше, че момичето, на което беше брулил зелените орехи, ще го накара отново и отново да се връща към тази къща и да прави около нея стесняващи се кръгове, докато не избере двора на стрина Маша като стартова площадка на своя замисъл.

Но това се случи след година, а тогава той никак не можеше да повярва, че се е влюбил в това момиче, шийката на което, дявол да го вземе, можеше да се обхване с дланта на едната ръка.

Да, всичко това стана някак чудновато и неочаквано. И то с него, двадесет и шест годишния момък, когото момичетата отдавна заглеждаха, при това се мъчеха да направят своите бързи погледи малка частица от дълъг поглед и той чувствуваше това и знаеше още преди да се сдобие с кировския часовник. А вече след като си купи този часовник, взеха да го питат за времето и онези момичета, на които всъщност времето беше също така безразлично, както, да речем, възрастта на земята. А онези момичета, които по-рано го поглеждаха, като преставяха своите бързи погледи за малка частица от дълъг поглед, сега се осмеляваха да му хвърлят дълги погледи, като наистина ги представяха за кратки погледи, удължени поради разсеяност.

И изведнъж взе да си спомня нощем за това момиче. Вярно, усмивка — като слънчева пролука в облачно небе. Но колко е слабичко, боже мой!

И все пак колкото и да се ядосваше на себе си през сушавите часове на безсъницата, приятно му беше да си спомня нейния глас, така звънлив, че извика усмивката му, преди да я беше видял, а после изведнъж такъв нисък, гръден, когато тя се разсърди и каза: „Я си върви по пътя!“ Да си спомня онова упорито и бързо движение, е което тя скри ръцете си зад гърба, да си спомня как тя се втурна в кухнята с кулена и внезапно замръзна на прага, когато той се пазареше там с дядо й! И колкото и да е чудно, всичко, което си спомняше за нея, му се струваше или забавно, или смешно, но не и достойно за възхищение. Въпреки всичко това забавно и смешно го измъчваше и не му даваше да спи. Веднъж, когато отиде на воденицата, той видя мулето на дядо й, вързано там. Почувствува такава уплаха, че поиска тутакси да се върне назад, но сетне, като се засрами от своята боязън, реши да влезе във воденицата. Като чу крачките му, мулето се обърна и го погледна така, сякаш знаеше нещо за неговата тайна.

Но излезе, че във воденицата няма никой освен воденичаря Гераго, който сушеше над огнището тютюневи листа.

— Чие е това муле? — попита Баграт, за да разбере кой от тях е дошъл да меле кукуруз.

— Хабуг го остави — каза Гераго, като кимна към дървените нари до воденичния камък, дето имаше чували с кукуруз, които чакаха ред.

Когато отиваше на воденица, Хабуг винаги свързваше това с някакви работи, които му предстоеше да свърши в село Напскал, най-близкото до воденицата.

Баграт погледна нарите и тутакси с някаква зверска безпогрешност позна чувалите на Хабуг от козя кожа, макар че там имаше и други, също такива чували. Тъкмо тези му напомниха за нея („Дето бяха мъхести ли, кой знае?“ — мярна се в главата му) и сякаш проверявайки своята догадка, кимна към тях:

— Тези ли са?

— Да — кимна и Гераго, като бавно въртеше до самия огън длан с проснат на нея тютюнев лист. Без да каже нито дума повече, Баграт излезе от воденицата.

С тънката хитрост на безумец, минавайки по горночегемския път, той почна да следи голямата къща. Като я видя, сякаш се разочарова от нейната външност и известно време се успокояваше. Външността й отстъпваше на онзи образ, който създаваше любовното му въображение, и той всеки пък се радваше, че може да уличи своята страст в смешни преувеличения, а тя, страстта, сякаш засрамена от явните недостатъци на нейната външност, за няколко часа замлъкваше, а после всичко започваше отначало. Сам се учудваше на тази ненаситност, с която търсеше и намираше в нея недостатъци. Едно време тя ходеше чисто и просто с петна на краката: така става, когато хората седят много близко и много често край огъня с голи крака. Търсенията на недостатъци успокояваха малко самолюбието му, те като че го убеждаваха, че той не е стоял със скръстени ръце, преди страстта да го е обзела, а дейно й се е съпротивлявал.

Той даже не подозираше, че не той говори на своята страст: „Да отидем да я погледаме и ще видиш колко чини тя…“ — а самата страст му внушава да върви и да търси недостатъци в нея, та като използува това негово безопасно занимание, на страстта, той да я зяпа и изплашено да се любува и да се радва, че тя е жива!

Веднъж влезе в тютюневия хамбар, дето работеха жените от техните бригади. Отиде там със смътната надежда, че може да я срещне.

Наистина тя седеше до майка си и също нижеше тютюн. Като го видя, със светкавична бързина наведе очи и докато той стоя там, не ги вдигна нито веднъж. Той се смути и не знаеше какво да прави, но тук стрина Маша го помоли да помогне да внесат в хамбара върлините с тютюна, защото се задаваше буря. Това му даде възможност да се овладее и достойно да си отиде.

Обаче той беше силно смутен. Струваше му се, че тя се досеща за неговото чувство и му се сърди. Как бързо наведе очи! Не знаеше, че само изгряваща звездица на още неосъзнатата любов е способна на тази светкавична бързина, на тази лястовича чувствителност!

 

 

Напъти, когато старият Хабуг вземаше Харлампо за някакви стопански работи, тя пасеше козите на дядо си. Над къщата на Хабуг се издигаше хълм, покрит с гъста трева, лескови храсти, дрян и къпини. Тъкмо там пасеше тя козите на дядо си. Малко по-нагоре започваха ширнали се папратови пампаси, дето той се криеше и откъдето я следеше.

Тя непрекъснато нещо пееше или се надвикваше със своите братовчедки, дъщерите на стрина Маша, или играеше с козите — ту с една, ту с друга, заради някакви неясни заслуги слагаше на шиите им венец от цветя, а за още по-неясни провинения го вземаше обратно, ако козите сами не успееха да го изхлузят, което те се опитваха да сторят веднага щом тя им го даваше.

Понякога тя се залавяше с грамадния водач на стадото — с пожълтяла от времето дълга брада, с грамадни рога, върховете на които се събираха и като че образуваха триумфална арка, вход в глупостта. И този стар глупак с важно спокойствие търпеше, докато тя плетеше почтената му брада в малко почтена плитка, а отгоре на всичко тя му се и караше да не преживя храната си, докато е заета с брадата му.

Веднъж (изглежда, че беше ожадняла, а да слиза до извора, я мързеше) тя хвана една коза, легна под нея и почна безсрамно направо от вимето да нацежда в отворената си уста струйки мляко.

Кой знае защо, Баграт беше особено поразен от козата, която през време на това непристойно, както му се струваше, доене беше замряла, с глава, обърната към нейна страна, с израз на скрита в муцуната насмешка или във всеки случай на благосклонно недоумение.

Той почувствува, че няма какво да прави тук и тихо напусна своята наблюдателница. Тази нощ той почувствува такъв пристъп на яростна мъка — него вероятно го бе доубила тази сцена с козата — че той реши, каквото ще да става, да издебне случай и да се срещне с нея насаме.

След седмица той научи, че дядо Хабуг и Харлампо са отишли за няколко дни в котловината Сабида да цепят шиндри и разбра, че тя пак ще бъде с козите. Реши да я подмами в папратите и там да предостави всичко на случая.

Този ден на разсъмване той стана от леглото, взе от килера няколко бучки лизунц (долнокачествена сол, която хората държат за добитъка), внимателно ги натроши, насипа ги в джебовете си и потегли на път. Преди още да изгрее слънцето, той беше на хълма до къщата на Хабуг и като избра място, където козите пасяха най-често, започна да сипва сол и да върви към папратовите гъсталаци, за да навлезе в тях дотолкова, доколкото му стигне солта. По такъв начин, като посоли зелената салата за козите на Хабуг, той се спотаи в папратите и зачака.

Безумната му хитрост, ако вземем под внимание, че той се осланяше на козите, тоест на същества достатъчно безумни, напълно сполучи. Към десет часа сутринта част от козите намери следата от неговата сол и упорито се вмъкна в папратите въпреки заканите на Тали.

Той запомни завинаги този миг, когато тя навлезе в папратите и разбра, че сега тя няма къде да отиде, и изведнъж сърцето му започна да бие с бавни тласъци и всеки изгаряше тялото с тревожен, сладко сгъстяващ се пламък.

Щом тя навлезе в папратите, той престана да я вижда, но затова пък сега я чуваше с удвоена яснота. Чуваше пращенето и шумоленето от босите й крака по изсъхналите миналогодишни стъбла на папратите и мекото шумолене на живите папратови клонки, раздвижвани от ръцете й. Тези звуци, които го вълнуваха все по-силно и по-силно, ту стихваха, ту отиваха настрана и все по-сигурно завиваха към него, сякаш се насочваха към невидимата притегателна сила на неговата страст.

Около него ту тук, ту там се чуваше пращене, пръхтене, понякога блеене и дрънкане на звънче от скитащите из папратите кози, ала през всички тези звуци той ясно различаваше нейните стъпки и понякога чуваше гласа й, който хокаше козите: „Дано вълци да ви…“ — и отново шум от стъпки и шушнене на раздвижвани клонки.

Когато тя се спираше, за да съобрази как да върви по-нататък, той изведнъж чуваше високо в небето пеенето на чучулигите, което му навяваше някаква странна, неуместна печал.

Внезапно стъпките й замлъкнаха и този път тишината продължи много повече, отколкото трябваше, за да се огледа и види как да се движи по-нататък, да изпревари козите и да ги свърне назад. Той никак не можеше да разбере какво се беше случило и сам тръгна насреща й, като се мъчеше, кой знае защо, да стъпва колкото може по-тихо.

Измина около петнадесетина крачки и там, дето приблизително я очакваше, разтвори високите стъбла на папратите и я видя.

Тя седеше на тревата и силно превита, придържайки с две ръце стъпалото на десния си крак, озъбена и дори леко ръмжаща, гризеше палеца на крака си. „Малка вещица“ — мярна се в главата му, преди да съобрази, че с това тя се мъчеше да извади трън от крака си.

Изведнъж тя вдигна глава и го изгледа изпод вежди. Без да се изплаши ни най-малко от него и дори да се учуди (до такава степен беше ядосана от този трън), бавно отпусна крака си, изплю или махна от върха на езика си нещо ситно и като вдигна отново глава, рече просто:

— Ти ли си? Пък аз помислих, коза…

— Аз съм — рече той с глуха усмивка и взе да се приближава към нея.

Тя бързо стана. Той се спря.

— А какво търсеше тука? — попита тя, като едновременно се озърташе за невидимите кози и се вслушваше, като с интуитивна проницателност му помагаше да намери някаква проста причина за появяването си в папратите.

— Тебе — каза той и като направи още една крачка, спря.

Сега тя беше на три крачки от него и ако той имаше достатъчно смелост, би могъл да я улови, преди тя да успее да извика или да отскочи от него.

— Е да — проточи тя и очите й светнаха с такава непосредствена радост, че той почувствува лекота и яснота, сякаш напълно разбра, че иначе не може и да бъде.

— Да — рече той, като чувствуваше, че се владее, — искам да се оженя за теб.

— Сега?! — попита тя и на него му се стори, че очите й за някаква си част от мига огледаха местността в търсене на удобно местенце и изведнъж добави: — Ами козите?

Той се разсмя, защото това наистина прозвуча смешно и непонятно — тя или има пред вид, че сега сме пред очите на козите и да се женим е срамота, или това означаваше: „Как ще зарежа козите, щом ей сега ще се женим?“

Като видя, че той се смее и като разбра от това, че всъщност нищо неприятно не му е казала, тя също отначало се усмихна, като че предпазливо разтвори криле, а после се разсмя.

Смехът й звучеше с такава детска прямота, че на него изведнъж му дойде на ум: а знае ли тя изобщо какво значи да се омъжиш и не мисли ли, че мъжът — това е човек, който цял живот стърчи до нея, за да брули орехи?

А тя стоеше пред него, гледаше го със златистите си очи, като понякога ги обръщаше към шумовете в папратите и ъглите на устните й леко потрепваха, и лицето й както винаги дишаше, и пулсираше стъбълцето на шията й, а дясното й стъпало внимателно мърдаше по земята, и той разбра, че тя трие о земята палеца на крака си и проверява дали е останало или не връхчето на тръна.

Слънцето вече приличаше доста силно и от папратовите стъбла се носеше особен мирис на напечена папрат, печалният дъх на сътворението на земята, дъхът на несигурност и на леко разкаяние.

В този още свеж зной, в това тихо еднообразно шушнене на папратите просто като че виждаш Твореца, който, след като е сътворил Земята с нейната опростена растителност и със също такава опростена и затова в края на краищата погрешна представа за крайната съдба на нейните бъдещи обитатели — като че виждаш Твореца, който се промъква през също такива папрати ей към онзи зелен хълм, от който, трябва да се предполага, той се надява да полети в мировото пространство.

Но има нещо странно в походката на Твореца, а и към този хълм, кой знае защо, той не върви направо, а някак се движи неопределено: или към хълма, или покрай него ще мине…

А-а, сещаме се ние, той се опитва да измами назряваща зад гърба му догадка, че се кани да бяга, страх го е, че ей сега ще избухнат подире му воплите на изоставения свят, на недоработения замисъл: „Как?! И това е всичко?!“ — „Ама не, аз още не си отивам — сякаш говори по този случай неговата походка, — ще внеса още доста усъвършенствувания…“

И ето го върви с разсеяната усмивка на неудачник и крилата му отпуснато се влачат зад гърба му. Впрочем разсеяната усмивка на неудачник е призвана тъкмо да разсее у околните впечатлението от неговите несполуки. Тя, тази усмивка, казва: „А заслужава ли така втренчено да се взирате в моите несполуки? Я нека ги пръснем по протежение на целия ми живот, ако искате даже да ги нанесем на картата на живота ми във вид на верижки от острови в строго съответствие с общоприетите мащаби.“

И ето на тази разсеяна усмивка на неудачник, която сякаш ни казва: „А заслужава ли…“ — ние, тоест колегите му по служба, приятели, съседи направо му отговаряме: да, заслужава. Не сме такива глупаци, че да позволим на един неудачник с помощта на разсеяна усмивка да замаже своята несполука, да я сведе до нула, да я разтвори, както се казва, в морето на колегиалността. Защото несполуката на близък или далечен (по-добре все пак на близък) — това е неизчерпаем извор за нашия оптимизъм и ние, както се казва, никога не сме отричали материалната заинтересованост от неудачниците.

Даже в най-краен случай, ако ти си последен мухльо, лигльо и заплес и никак не можеш да използуваш несполуката на близкия, тогава можеш да отидеш при него и като поклатиш глава, да кажеш: „А аз какво ти казвах?“

… Обаче всичко това са подробности от далечното бъдеще, а сега нашият Творец си върви, усмихвайки се с разсеяната усмивка на неудачник, крилата отпуснато се влачат зад гърба му, сякаш милват къдравите върхове на папратовите стъбла, които, отхвърлили от себе си тези отпуснато влачещи се криле, всеки път сърдито се изправят. И сега в неговата забавена уклончивост ние забелязваме не само желанието да скрие своето дезертьорство (първото в света), но отчасти в походката му проличава и трогателната човешка надежда: може пък още нещо да успее да направи, да измисли, докато се добере до своя хълм.

Но нищо не се измисля, пък и не може да се измисли, защото работата е свършена: земята е завъртяна и всеки миг от нейното съществуване би усложнил безкрайно неговите сметки, защото всеки миг поражда ново съотношение на нещата и всяка крайна картина никак няма да бъде крайна, защото даже мигът, който ще отиде за нейното осъзнаване, ще бъде достатъчен последните сведения да станат предпоследни… Защото не можеш да кажеш на живота, на историята или на още нещо там, дето се носи, облива ни и смива от нас всичко — надежди, мисли, а после и самата плът до самия скелет… Защото не можеш да кажеш на всичко това: „Стой! Къде се тикаш?! Земята е затворена за ревизия.“

Ето защо той върви към своя хълм с такава несигурна, такава интелигентна походка и в цялата му фигура личи отпечатъкът на най-лоши предчувствия, свенливо уравновесена от руската надежда: белки нещо се нареди.

… Слънцето наистина доста силно припичаше и от буренаците се носеше особен мирис на напечена папрат, печалният дъх от сътворението на земята.

Яките стъбла, червеникави в подножието, се издигаха над земята, застлана със сухи останки от миналогодишното поколение папрати, през които си пробиваше път изумрудната зеленина на тревите и съвсем младите дебели розови безлистни стъбълца с твърдо завити върхове.

Един от тях, неволно счупен от крака й, стърчеше до нея и от месестото стъбло капеше гъста течност, нещо като кръв или сок, сякаш от онези далечни времена, когато още не е била определена разликата между кръвта на топлокръвните и сока на растенията, между жаждата на душата и жаждата на тялото.

Той отново почувствува сковаващата съзнанието страст и направи една крачка, а тя не само че не се отмести, не се изплаши, а сама му протегна ръка и изведнъж помилва, по-точно докосна окото му с грапавата си длан. В нейното прикосновение имаше повече трезво любопитство на дете, отколкото плаха нежност на момиче. Той прегърна с една ръка твърдия й детски гръб, напечен от слънцето.

— И какво толкова си намерил в мен, аз съм слаба — хем го предупреди тя, хем сама се учуди на онова силно очарование, което беше заложено в нея и което се проявяваше въпреки слабостта и младостта.

„Ако знаех“ — помисли той, притегли я до себе си и веднага почувствува димно-млечния мирис на нейното тяло, на нейните ръце, легнали на раменете му и изгарящи ги през ризата, нейното близко лице, лъхащо на свеж зной, и несдържаното любопитство на нейните очи. И вече готов на всичко, той все още не се решаваше да я целуне, сякаш светлината на съзнанието му озаряваше още премного детинското и чистотата на нейното лице, докато тялото му все по-плътно и по-плътно се притискаше до нея, сякаш потокът на страстите ги заля до гуша и вече не беше срамно за онова, което става в този поток, летящ като че покрай съзнанието.

— Сст! — изведнъж изсъска тя и ръцете й бързо се смъкнаха от раменете му и с пестници се опряха в гърдите му.

— Какво? — попита той, като не разбираше нищо и гледаше внезапно отдалеченото й лице.

— Иде някой — пошепна тя и кимна през рамо.

Той погледна нататък. На разстояние тридесет крачки от тях през клоните на папратите се виждаше каменистият връх на хълма, през който минаваше пътечка. Той огледа пустия връх на хълма, покрит с редки къпинови храсти и печално лъскави бели камъни, прилични на черепи от някакви праисторически животни, и си помисли, че тя нарочно е разиграла всичко това, за да го отвлече, обаче в този миг на върха на хълма се появи леко прегърбената фигура на охтичавия й братовчед.

Добре видим оттук, той се изкачваше на върха, сложил ръце отзад, с някаква тиха, безразлична крачка, с някаква пустотяла походка, равнодушен към всичко в света и отдалечен от всички с израза на горчива обида, застинала на слабото му лице, и с прегърбената си, зъзнеща даже в този пек фигура.

— Но той не ни вижда — пошепна Баграт, погледна лицето й и се смая от неговия израз на тъга и отчужденост.

— Нима и той ще умре — пошепна тя и някак се устреми подир изчезналия на другата страна на хълма братовчед.

Баграт почувствува бодването на ревността.

— Всички ще умрем — рече той и усети, че думите му паднаха в пустота.

Тя все още гледаше през рамото му към върха на хълма, зад който изчезна братовчедът й, и поклати глава. Той изведнъж се, почувствува като направило пакост дете, на което са открили жестокия смисъл на неговата шега. Тя вдигна очи и го погледна с тъжно учудване, като че питаше: „Нима можем да бъдем щастливи, щом край нас има такова нещо?“

Той не отговори нищо на нейния поглед, но просто се обърка. Почувствува, че зад нея стои някаква сила, и се обърка, понеже не можеше да си обясни откъде се е взела тази сила в това момиче.

— Знаеш ли — каза тя, като престана да се вслушва и наведе глава, — по-добре е да завърша училище и тогава, ако ти не размислиш, ще ме вземеш… Че то на дядо ми и без това…

— Какво и без това? — попита той.

— Ами сам разбираш, ще му бъде неприятно — рече тя, сякаш го молеше да не уточнява какво именно и защо ще бъде неприятно на дядо й.

Той беше сигурен, че дядото никога не ще се съгласи да даде своята любима внучка на него, мелеза.

— А какво ще каже баща ти? — попита той, като се чудеше, че тя говори само за дядо си и чувствуваше, че по-добре ще бъде в бъдеще да има работа с бащата, отколкото с дядото, упорит като мулето си.

— Е, татко — засмя се тя с усмивката на по-стария, който си спомня за по-младия, — той ще го преглътне.

 

 

През пролетта на следната година Баграт неочаквано се появи в Чегем и се зае срещу чувал кукуруз да изоре градината на стрина Маша.

Два дена преди съревнованието между Тали и Цица Баграт отново се появи в двора на стрина Маша. Този път той донесе завити в зебло цял куп грамофонни плочи, отделени една от друга с огромни листа от тиква. Внимателно като яйца ги вадеше от зеблото и една след друга изсвири всичките. Това бяха записи на руски, грузински и абхазки песни.

Като изсвири всички плочи, той отново ги нареди с тиквени листа между тях и ги зави в зеблото.

— Да ги беше оставил — рече стрина Маша, — няма да ги изядем…

— Ще ги подаря на тази, която спечели грамофона — отговори Баграт и като взе внимателно под мишница своя трошлив музикален товар, излезе от двора.

Чула тези думи, Талико, която седеше също тук на туровата кожа, се изтегна по гръб и легнала взе китарата и изсвири „Марша на челюскинци“ — най-модната по това време мелодия в Чегем. Не се знае откъде се беше взела тази мелодия и всъщност беше ли посветена на челюскинци, или това беше плод от фантазията на чегемските момичета, но те така я наричаха и Тали я свиреше най-добре от всички.

Но ето че настъпи решителният ден. Още от вечерта набраните купчини от зелени тютюневи листа лежаха в прохладата на хамбара, постлан заради този случай с прясна папрат, за да могат жените този ден да седят и работят на меко и празнично.

Около дузина жени и девойки от местната бригада, почти всички роднини помежду си, а ако не роднини, то най-близки съседки — всички начело със стрина Маша усърдно нижеха тютюн и още по-усърдно обсъждаха възможностите и резултатите от това съревнование.

Този ден Тали беше особено добра. Навела лице със старателно захапано езиче над дългата тютюнева игла, която стърчеше изпод мишницата й, тя нижеше със светкавична бързина.

„Хрус, хрус, хрус!“ — с прашенето на отхапана краставичка се нижеха на иглата тютюневите листа.

— Стига се пали, езика си ще прехапеш — казваше й от време на време стрина Маша, като я поглеждаше, — грамофонът е наш…

— Да, стрино Маша — отвръщаше Тали, — лесно ти е на тебе да говориш.

Като запълнеше иглата с тютюневи листа, тя (за миг прибрала езика си) притискаше до гърдите си и с жеста на бърз хармонист с три-четири подръпвания („шмяк, шмяк, шмяк!“) сваляше на канапа скърцащата низа и сега отново, притиснала я до гърдите си, със свистене изтегляше през нея свободната част на канапа и по този начин, като я докарваше (низата) почти до края на канапа, с бързи потупвания с длани разреждаше плътно сбитите листа до необходимата разреденост, предварително намотала края на канапа около палеца на крака си, всъщност очарователен и сам по себе си достоен за една малка лирична поема.

Чичо Сандро и Кунта поставяха на сушилните върлини вчерашните низи тютюн. Те хващаха за двата края четириметровия канап, който тежко увисваше от влажните листа, вдигаха го, леко го разтърсваха, за да изпаднат веднага онези листа, които лошо се държат, и го прикрепваха за върлината, поставена на дървено скеле. Запълнената върлина избутваха по скелето, докато опираше до по-рано поставените върлини, на които се сушеше тютюнът.

На обед, когато жените, като поскърцваха с дрехите си, просмукани от черното лъщящо тютюнево масло „зефирама“ (така го наричаха чегемци), отидоха на извора да се измият и закусят, Тали остана в хамбара. Без да прекъсва работата си, тя изсърба традиционната мътеница с качамак, която й донесе от къщи чичо Сандро.

— Не се трепи, дъще — за всеки случай не много силно й каза чичо Сандро, — дядо ти и без грамофон не живя зле.

— Все пак обидно ще бъде — отговори Тали, като доостъргваше паничката и облизваше костената лъжица, — аз мога да нижа по-бързо от всички…

— Ти сама знаеш чия дъщеря си — съгласи се чичо Сандро с неочаквана гордост, макар през целия си живот да не беше нанизал нито една игла тютюн.

Чичо Сандро прегледа работата й. Излезе, че до средата на деня Тали беше нанизала шестнадесет низи тютюн — горе-долу целодневната изработка на една работлива яка жена.

Като измъкна снопче папратови листа, Тали избърса ръцете си, взе китарата (както винтовката на добрия партизанин китарата винаги беше до нея), изтегна се по гръб, за да даде възможност на схванатия си гръб да почине малко, и изсвири „Марша на челюскинци“.

Десетгодишното момче, осиновено дете на Кунта, цял ден се въртеше из хамбара и не сваляше очи от Тали. Сега, когато тя започна да свири „Марша на челюскинци“, то почувствува, че на очите му предателски люти от сладостната тъга на тази мелодия. Момчето се страхуваше, че сълзите му може би ще предизвикат подигравки от страна на чичо Сандро или още повече на Тали, и не знаеше какво да прави — дали да избяга, или като надвие на сълзите, да дослуша докрая „Марша на челюскинци“. За да даде възможност на набраните сълзи да изтекат назад, той вдигна глава и се престори, че се е заинтересувал от нещо си там. Тук чичо Сандро го повика и му нареди да отиде в тютюневия хамбар, дето работеше Цица, и да разбере колко низи е нанизала тя от сутринта. В случай че те решат да скрият това, нареди му да види на око колко голяма е до нея купчината от нанизан тютюн.

— Ето, виждаш ли — посочи му той тютюна, нанизан от Тали, — тук има шестнадесет низи, а ето тук са около десетина, а пък тук не повече от осем…

— Добре — каза момчето и изтича от хамбара.

— Почакай! — спря го чичо Сандро. — Ако те попитат кой те изпрати, кажи: „Никой! Разхождах се и се отбих.“

— Добре — каза момчето и отново побягна.

— Почакай! — пак го спря чичо Сандро. — А ако попитат за Тали, знаеш ли какво да отговориш?

— Шеснаесе — рече момчето.

— Глупчо — поправи го чичо Сандро, — нищо не трябва да казваш. Речи само: „Не знам, не съм ходил там.“ Ясно ли ти е?

— Да — каза момчето и като стрела полетя, защото се страхуваше да не би пак да го спрат и съвсем да го объркат с нови подробности на тази интересна, но май че прекалено сложна игра.

— По-добре сам да беше отишъл — каза Тали, като остави китарата и отново се залови за иглата.

— Какво думаш — отвърна й чичо Сандро, — щом изляза оттук, те ще пратят шпионин!

Скоро всички жени се върнаха, насядаха по местата си и се заловиха за работа. Приблизително след час в хамбара влезе момчето и каза, че Цица има деветнадесет низи.

— Не може да бъде! — викнаха в един глас всички жени, като дигнаха глави и щръкнаха с иглите.

— Почакай! — викна гневно чичо Сандро. — На вид как е? Купчината до нея голяма ли е?

— Купчината си я бива, голяма е — рече момчето, объркано от общото възмущение.

— Лъжа е! Лъжа е! Лъжа е! — извика Тали. — На нея й помагат!

С тези думи тя захвърли иглата си, разплака се силно и отиде към къщата, като премесваше към риданията си клетви по адрес на своята съперница и на целия ловен клан.

— Дано изтръгна лъжливото ти сърце — ридаеше Тали, — дано го изпека на тютюневата игла като на шиш…

Жените в хамбара се умълчаха, защото се вслушвала и учудваха на новите подробности от нейните клетви, за да ги запомнят и използуват при нужда. Заслушаните им лица със забавна откровеност изразяваха раздвоеното им внимание, тоест на лицата им беше изписан общ израз на жалост към измамената Тали и частен израз на любопитство към сюжета на нейните клетви, при което частното любопитство ни най-малко не подозираше, че в дадения случай то е неприлично или противоречи на общата жалост.

— … И дано — продължаваше Тали, завършила мощен акорд от ридания — да нахраня с него нашите кучета! И дано те — тук тя повиши с още една съвсем неочаквана нота — „мляс, мляс!“ — да го изядат!

Тук седящите в хамбара най-добри познавачки на народните клетви се спогледаха. Неочакваният глагол, употребен от Тали с плакатна смелост, изваждаше в едър план муцуна на куче, което отмъстително мляскаше лъжливото сърце на съперницата.

— Не е лошо — рече една от тях и погледна съседката си.

— Не ще и дума — баш на място — съгласи се другата.

— Какво сте се кльокнали като квачки! — развика се чичо Сандро на жените. — Я се върнете тука! Не дай боже да чуят там…

Върнаха Тали в хамбара и едва я накараха да седне, когато оттам се чу глас.

— Кой плачеше при вас — питаше глас на жена от тютюневия хамбар.

— Какво ви казвах! — рече чичо Сандро и като се измъкна от хамбара, извика със своя звънлив глас: — Лена плака, Лена! Какво искате?!

С тези думи той вдигна бързо бинокъла и го насочи към хамбара на съседната бригада, сякаш искаше да се убеди какво впечатление са направили неговите думи на викащата жена.

— Да не е Макрина? — попитаха от хамбара.

— Да, да, Макрина е — каза чичо Сандро. — Тихо, че оная пак вика.

Без да сваля бинокъла от очи, сякаш това му помагаше да слуша (а то наистина му помагаше да слуша), той се вслуша.

— А пък на нас ни се счу… гласът на Тали, Тали! — донесе се отдалече гласът на Макрина.

— Ха! Така и предполагах! — усмихна се чичо Сандро. — Тали няма защо да плаче! Няма защо! — завика той, като гледаше разплаканите очи на дъщеря си. — Тали пее и се смее!

Чичо Сандро отново погледна с бинокъла и видя как жената се обърна към хамбара и видимо предаваше на останалите неговите думи. После в бинокъла се появи лицето на Макрина и по неговия ясен закачлив израз чичо Сандро разбра, че тя иска да каже нещо неприятно. „Чухме как пее тя, чухме!“ — долови чичо Сандро.

— Трябва да си гледате работата! Работата! Е-ей! — развика се чичо Сандро и влезе в хамбара, с което показваше, че не иска да губи време за празни приказки.

— Аз винаги мога да науча какво е нанизала и какво са й подхвърлили — рече Тали, без да се откъсва от работата си.

Всъщност Тали беше права, защото всяка низачка има свой почерк: една пробива нерва на тютюневия лист по-високо, друга по-ниско, трета — и така, и иначе, четвърта го чупи, докато го пробие, и тъй нататък. Но това занимание естествено е белялия и неприятно. По-добре да минем без него.

Чичо Сандро реши да прати отново момчето в хамбара на другата бригада, но за маскировка той склони Кунта след някое време също да надникне, уж че дири момчето.

Момчето се запъти натам, а след някое време подир него закуцука и Кунта. Когато пътят започна да се изкачва по хълма, Кунта по стар навик го скъси, с което силно разтревожи чичо Сандро.

— Гледай го тоя глупав пръч — мърмореше той, като го следваше с бинокъла, — ще видите, ако не пристигне преди момчето…

Без да дочака новини оттам, чичо Сандро влезе в хамбара. Сега той забеляза, че купът ненанизан тютюн на неговата щерка е много намалял, а до вечерта беше още далечко. С мълчаливото съгласие на всички други жени чичо Сандро взе да й прехвърля наръчи тютюневи листа, набрани от другите жени. При това той избираше най-едрите листа, защото колкото по-голям е листът, толкова по-лесно се нанизва и отгоре на всичко по-бързо запълва иглата. Това вече беше нарушение правилата на съревнованието, обаче сравнително неголямо. Нижеше все пак тя.

От време на време чичо Сандро излизаше от хамбара и гледаше с бинокъла. Най-сетне се появи Кунта.

— Е, какво? — започнаха да го питат нетърпеливите жени.

Видът на Кунта не хареса на чичо Сандро.

— Мрачен като гърба си — рече чичо Сандро и свали бинокъла.

Мрачността на Кунта се оказа напълно оправдана. Като пристигна в хамбара, той съобщи, че Цица е нанизала тридесет и две низи.

— Ах, така ли! — извика стрина Маша и като изтегли на своя канап и последната игла, хвана го за двата края и без да става, прехвърли тежката зелена гирлянда на седящата до нея Тали.

— И ние! И ние! — развикаха се всички останали жени и като наскачаха от местата си, започнаха да премъкват и прехвърлят на нейния куп нанизания от тях тютюн. Само за миг на Тали се прибавиха четиринадесет низи тютюн и тя отново излезе напред.

Тали се разсмя през сълзи и в неочаквано бравурно темпо изсвири „Марша на челюскинци“, сякаш поръси жените с взаимно освежаваща бодрост.

След около два часа чичо Сандро забеляза с бинокъла, че в тютюневия хамбар на съперниците влезе председателят на селсъвета Махта.

— Сега пред него няма да шмекеруват — рече той й свали бинокъла.

— Дума да не става, пред него няма да посмеят — съгласиха се жените и чак до вечерта вече всяка работеше само за себе си.

Чичо Сандро следеше тютюневия хамбар на съперниците и горночегемския път, та навреме да забележи председателя на селсъвета, ако той напусне съседната бригада преди края на работния ден.

По здрач вече Тали донизваше шестдесет и шестата низа тютюн. Според строгите условия на договора през време на съревнованието се разрешаваше да се ниже тютюн през всяко време на денонощието без използуване на изкуствено осветление.

Като дониза шестдесет и шестата низа, Тали грабна своята китара, и изтича до къщи. Тя трябваше да се измие, да се преоблече и да се яви в празнична премяна за получаване на заслужената награда. Беше спокойна за своя приз, по предварителни данни на разузнаването беше ясно, че Цица, въпреки роднинската помощ, не можа да надвиши петдесет низи.

Както хората, за да се оправят в най-забърканите явления на живота, изведнъж се обръщат за мнение от децата или от известни на всички глупци, сякаш чувствувайки, че в дадения случай човек не може да се добере до истината по логичен път, а може да я изтръгне от мрака с мигновения поглед на случаен наблюдател — така и чичо Сандро, като палеше фенера, за да пристъпи към преброяване и подреждане в един ред на всичкия нанизан през деня тютюн, попита помагащия Кунта:

— Какво мислиш за това състезание?

Кунта повдигна другия край на низата, разтърси го и когато го опънаха и поставиха отделно, каза, като се изправяше, доколкото му позволяваше гърбът да се изправи:

— Мисля, че състезанието е нещо като кръвно отмъщение… Печели онзи, който има повече роднини.

Не бе успял чичо Сандро да се наслади от патриархалната точност на неговото определение, когато край хамбара се разнесе бодрият глас на Махта:

— Изкуствено осветление е забранено!

Чичо Сандро долови в гласа му познатата интонация на леко опиянение от мечтата, каквото има при истинския алкохолик, когато предусеща близко и абсолютно сигурно пийване.

Беше решено (още през деня) да се уреди у стрина Маша дружеска вечеря за седемдесет-осемдесет души, в тесния кръг на най-добрите работници от двете бригади, дето на Тали ще бъде връчен грамофонът заедно с набора плочи. По този повод в двора на стрина Маша вече подреждаха масите, колеха кокошки и се събираха лампи от близките къщи.

— Изкуственото осветление минава за най-грубо нарушение на условията!

Като продължаваше възторжено да витийствува, Махта влезе в хамбара и се ръкува не само с чичо Сандро, но и с Кунта.

— Гледай, драги — отговори му чичо Сандро, като дигна високо фенера и показваше, че в тютюневия хамбар са останали несметни съкровища на човешкия труд, но самите хора, които да нарушат условията на съревнованието, ги няма.

— Знам — каза Махта, огледа тъмните преспи от неприбран тютюн и тръгна към изхода. — Браво на нашите момичета, браво!

И по възторжения му глас чичо Сандро разбра какво искаше да каже Махта; а той искаше да каже, че за такива момичета, колкото и да дигаш наздравици, все ще са малко. И чичо Сандро се зарази от неговото настроение.

— Я карай по-бързо — каза той на Кунта и улови края на една низа.

Тук от къщи се чу викът на жена му. Чичо Сандро хвърли низата и се изправи.

— Е-ей, ти! — викаше тя на мъжа си през ридания. — Тали няма ли я там?

— Какъв дявол дириш — викна чичо Сандро в отговор, — нали с тебе отиде да се мие?!

— Никъде я няма! — развика се в отчаяние стрина Катя и гласът й затрепера в надгробни ридания.

— Как така я няма?! — продума чичо Сандро и фенерът трепна в ръката му. — Я дръж!

Когато дотича в къщи, стрина Катя седеше на стълбището, безсилно отпуснала ръце на колене, и горестно клатеше глава.

Ето какво му разказа тя и по-късно много пъти преразказваше, а с годините нейните спомени не само че не помръкнаха, а, наопаки, обрастваха с нови и нови пресни подробности, които тя в този час не можеше да си спомни или даже смяташе за неуместно да си ги спомня.

Оказва се, че след свършване на работа, като взело новите си дрехи, момичето отишло заедно с майка си на извора. Там те напалили огън, стоплили вода и момичето, след като хвърлило своята просмукана със зефир рокля, измило се както обикновено в зелената колибка от елшови клони. Тук се миеха обикновено всички жени.

Стрина Катя не забелязала нищо особено от нейна страна, само обърнала внимание, че Тали много бърза и че на левия й крак по-горе от коляното има отпечатана следа от папратов лист. Отначало тя не му придала значение — ще речеш, преседяла си е крака. Макар че с присъщата й естествена непоследователност тя тутакси добавяше, че тази следа от папрат върху нежната кожа на щерка й още веднага не й харесала и тя нарочно я търкала с тривката, обаче тя не се махала.

— Да, личи, че това, което е отпечатано от съдбата — казваше стрина Катя, като въздъхваше, — с никаква тривка не можеш да изтриеш, ама аз не знаех това…

После, според думите на майката, момичето бързо се избърсало с кърпата и тук именно нещастната майка (според думите на същата нещастна майка) отново обърнала внимание, че следата от папратовия лист все още се вижда върху невинния крак на щерка й, но, изглежда, нищо вече не могло да се направи, съдбата набирала скорост като кола, излязла от града.

— Макар че кой знае — добавяше тя и въздишаше замислена, — може би ако бяхме напарили крака, щеше да мине…

С една дума, няма какво да се каже… Тали облякла крепдешинената си рокля (почти неносена), червената си вълнена блуза и червените пантофи, купени в града от горкия Хабуг (необувани нито веднъж още) и дори без да изсуши главата си, хукнала към Маша.

— Къде гологлава, там има чужди хора! — извикала стрина Катя подире й.

Но момичето вече се метнало през прелеза и изчезнало сред високите стъбла на кукуруза.

— Гребенчето си забравих — викнала Тали през шумоленето на кукуруза и повече не чула гласа й.

Тук стрина Катя се обърнала към огнището и видяла, че хвърлената много близо до огъня работна дреха на дъщери й вече тихо тлее и пуши. Едва изтичала до нея и роклята избухнала, облъхнала я със смрадния дъх на стар тютюнджия и се превърнала в пепел.

Стрина Катя не могла да разбере какво значи всичко това, макар още тогава да почувствувала известна тревога. Тя загасила огъня, наляла в стомната вода и извикала нагоре Тали да се връща. Отгоре се чул гласът на Маша, която казала, че Тали още не е идвала при тях. Тук стрина Катя съвсем се изплашила, но все пак си помислила, че момичето е изтичало към двора на стрина Маша, но като видяло, че там има много народ, наистина се е засрамило от мократа си несресана глава и направо през кукуруза, за да скъси пътя, е изтичала към къщи. Какво трябвало да прави? Нещастната й майка с тежката стомна на рамо, с долните дрехи на момичето, но без работната рокля, която, както тя вече каза, станала на пепел, без да спре нито веднъж, се изкачила до къщи.

— Тали! — викнала тя, като влязла в двора, но никой не й отговорил.

Краката й се подкосили, но тя все пак дотътрила стомната до кухнята и се втурнала в стаята на момичето. Гледа — китарата виси над леглото. Навела се — куфарът под кревата.

„Не е могло да избяга момичето с някого — мислила стрина Катя, — без да си вземе бельо за смяна!“ И все пак нещо й било криво, от главата й не се махала тази проклета следа от папратовия лист върху нежния крак на момичето над коляното.

Тя излязла на верандата и като видяла, че в тютюневия хамбар мъждука светлина, рекла си: ами ако са я повикали там за нещо? Извикала на мъжа си и като чула отговора му, съвсем паднала духом.

— Глупава си! — скара й се чичо Сандро. — Сега там е пълно с народ! Навярно се е завряла някъде и прави маймунджилъци с момичетата пред огледалото!

С тези думи той бързо се запъти към дома на стрина Маша. Там се бяха събрали вече почти всички, масите бяха наредени и жените постоянно изнасяха от кухнята закуски и ги слагаха на масите. Чичо Сандро се огледа, рефлекторно оцени закуските и определи центъра на пиршеството, тоест мястото на тамадата, тоест своето място, въздъхна и повика стрина Маша.

Стрина Маша излезе от кухнята, румена от огъня и разсеяна от съсредоточаване по предстоящото веселие. Чичо Сандро й разказа, че Тали е изчезнала някъде.

— Тъдява ще е — отвърна стрина Маша, като оглеждаше масите и се мъчеше да си спомни къде какво не стига.

— Дайте ми фенер! — викна чичо Сандро и един от младежите, който се вслушваше в техния разговор, изтича в кухнята и донесе фенер.

След миг всички знаеха, че Тали е изчезнала.

Половин дузина млади хора се спуснаха начело с чичо Сандро към прелеза. Като се изкачваха оттам нагоре по утъпканата пътека, скоро откриха мястото, дето Тали бе се отбила от пътеката и стъпвайки дълбоко в меката оран, беше тръгнала през нивата, като на места бе изпокъсала врежака на боба и краставиците.

— Фиу! — подсвирна един от момците, наведе се и вдигна огризка от краставичка опашка.

— Тя е! — възкликнаха всички в един глас, защото краставичката имаше много пресен вид.

— Или са я откраднали, или нищо не е станало! — извика един от младите чегемци, наречен Скорозрейката заради бързината и лекомислието на умствените му съображения. — Щом е откъсвала краставичка, значи, не е знаела, че ще я откраднат — поясни той своето предположение, което се стори на чичо Сандро не твърде убедително.

Тук някои се съгласиха с това предположение, че момиче, което е решило да бяга със своя възлюбен, няма да вземе да къса по пътя краставици, но някои се спряха и започнаха да спорят в смисъл, че всичко се случва на този свят. Още повече, че този ден тя се бе изпотрепала много от работа и може би силно й се е пиело.

Чичо Сандро потегли напред, не изпускайки от светлината на фенера следите на своята дъщеря. След две минути тези следи доведоха до задното стълбище на къщата на стрина Маша. Тук чичо Сандро страшно се развесели, защото реши, че това е една от детинските измишльотини на неговата дъщеря.

— Крие се някъде тука! — извика той и като предаде фенера на своя най-войнствен племенник Чунка, изтича в къщата.

Обърнаха наопаки всички стаи на къщата, даже се качиха на тавана, но никъде не я откриха. Желанието да поседи спокойно на празничната трапеза, дето тъкмо него щяха да изберат за тамада, беше толкова голямо у чичо Сандро, че това желание пораждаше все нови и нови надежди, че с дъщеря му нищо не се е случило и сега всичко ще се изясни и всички дружно ще се запътят към масите. Чичо Сандро си спомни, че под къщата лежи коритото за изстискване на гроздето. „Навярно там е влязла“ — помисли си той и като скочи от стълбището, наведе се и се завря под къщата. Като стигна до коритото, смъкна от него старата кравешка кожа и при това викна страшно:

— Излизай, лудетино!

В същия миг от коритото драсна кучето, обви го с облак прахоляк и с лай изтича в кукуруза.

— Ега те!… — изруга чичо Сандро и унило се изкачи в къщата, дето не само че не бяха намерили Тали, а, обратно, бяха открили, че е изчезнал грамофонът, макар плочите да си бяха на място, ако не се смята, че в суматохата една от тях беше счупена.

Сега на всички стана ясно, че работата е лоша и се заловиха да търсят нейните обратни следи, които, разбира се, бързо откриха. Направо с грамофона в ръце тя беше скочила от стълбището и се приземила на три метра от него. По-нататък нейните следи (сега по-дълбоки поради грамофона, както радостно обясниха чегемските детективи) водеха към най-затънтения ъгъл на крайдворния участък.

Тук се вдигна страшен шум в двора на стрина Маша. Жените виеха, мъжете крещяха да ги пуснат и те веднага ще унищожат целия род на този келяв мелез. Щом някой започваше да крещи да го пуснат, на него мигновено увисваха трима-четирима души, за да бъде ясно на всички, че не пускат момъка, иначе той чудеса би направил. Интересно, че докато успокояваха и гасяха това огнище на гнева, неочаквано пламваше един от гасещите, сякаш в него беше влетяла искра от това огнище, та сега всички се хвърляха да успокояват него, а изгасеното огнище някак срамежливо млъкваше и отиваше настрана: „Че какво, нека по-разгневеният и, значи, по-достойният отмъсти.“ Това не му пречеше след известна почивка понякога отново да пламне и да се втурва да отмъстява на оскърбителя и когато успокоителите го хващаха и със своите убедени погледи като че му говореха: „Ами че ние вече те успокоихме“ — той продължаваше да буйствува и да крещи, а с очи им отговаряше: „Санким, не съм виновен аз, излиза, че там още е останал огън, излиза, че не сте ме изгасили докрай.“

Особено много буйствуваше Чунка. Той скъса ризата си и даде във въздуха два изстрела със своя колт, с което събуди всички чакали наоколо и те вече до сутринта не престанаха да вият и да се лаят с чегемските кучета.

Като чу този шум, стрина Катя разбра всичко и със силни ридания, като от време на време викаше дъщеря си, взе да се приближава до къщата на стрина Маша.

— Та-ли! — викаше тя, като че изплискваше от риданията си името на своята дъщеря.

— А-а-а — отвръщаха с ридания жените от двора на стрина Маша, като да й казваха: и ние скърбим с теб, и ние, както виждаш, не седим със скръстени ръце.

С една дума, всичко вървеше, както се полага. В такива случаи по-младите представители на рода, връстници на откраднатото момиче, трябва да проявяват нечуван бяс, докато старшите представители на рода трябва да скърбят и да се мъчат да вкарат този бяс в разумните рамки на кръвното отмъщение.

За голямо огорчение, както често се случва, намесиха се досадни дреболии, в дадения случай смешните претенции на ловния клан. С накаляване драмата на отвличането неговите представители започнаха все по-силно, все по-уверено да роптаят, че Талико, която е избягала и се е омъжила за момък от друго село, не е имала право да вземе със себе си грамофона.

— Но нали тя го спечели — чудеха се роднините на Тали, — нали тя беше наша колхозница?

— Не — отвръщаха твърдоглавците от ловния клан, — бягството явно е било замислено от преди съревнованието, значи, мислено тя вече е била там…

— Какво има толкова да се спори — престорено въздишаха роднините на момичето, — грамофона сега не можем върна, но виж, плочите, онези, които още не са счупени, можете да вземете.

На представителите на ловния клан такова ехидство се стори непоносимо и те се обърнаха за помощ към самия Тендел: все пак Цица беше негова пряка внучка. Но Тендел неочаквано махна пренебрежително с ръка: възможността да отиде на лов за живия похитител на момичето извика у него прилив на такава безкористна възбуда, че остана напълно хладен към възможността да получат грамофона. Той дори някак недооценяваше юридическата протекция, намерена от представителите на ловния клан.

— Огън да го гори вашия грамофон! — даже им подвикна той. — Вие що, не виждате ли какво става?!

Най-после преследвачите начело с Тендел с викове и пистолетна стрелба се изляха от двора на стрина Маша, а председателят на селсъвета напътствено им викаше от верандата:

— Напред, момчета! Само стахановката ми да не застреляте!

Тъпчейки невинния кукуруз, преследвачите дотичаха до плета; през който беше прескочила бегълката. Непосредствено зад плета течеше рекичка, един от малките притоци на Кодор. Всички минаха рекичката и веднага на глинестия бряг се откриха следите от краката на момичето, които неочаквано се превръщаха в конски копита.

— Тъкмо тук я е вдигнал на седлото при себе си — каза Тендел, а младите представители на рода заскърцаха със зъби в знак на омраза към похитителя.

Впрочем, съдейки по следите, тук е имало два коня, така че не е имало никаква нужда Баграт да вдига момичето при себе си на седлото. Почнаха да проучват накъде водят следите и откриха, че конете известно време са се въртели на брега, после са влезли във водата.

— За да заличат следите си! — извика Тендел и раздели преследвачите на две групи, та едната да върви нагоре срещу течението, а другата надолу.

Самият той възглави групата, която вървеше надолу по течението, в най-вероятната посока на бегълците. Не е чудно, че тъкмо с него се оказа и Чунка, който не спираше да напомня как винаги е ненавиждал Баграт, а също и чичо Сандро, който с удоволствие би тръгнал нагоре срещу течението, но се страхуваше да не би тези прекалено разпалени юноши да направят бели.

Преследвачите затихнаха, отдалечавайки се в гонитбата, сякаш се задълбочаваха в смисъл на своето предназначение, а останалите в двора безсмислено тъпчеха на едно място пред приготвените маси, озарени вече не само от лампите, но и от пълната луна, която се показа иззад хълма. Тук слово произнесе председателят на селсъвета.

— Приятели мои — каза той, — заминалите — заминали, я ние да заемем места около тези маси. Ако те върнат нашето момиче живо и здраво, гуляят ще бъде тъкмо на място. Ако не го върнат, ще сметнем тази трапеза като помен.

С тези думи той слезе от верандата и пръв зае място под най-голямата лампа до самото стъбло на лавровишнята. След него се устремиха останалите мъже, сякаш се радваха, че и на тях най-сетне дадоха възможност да се углъбят в нещо смислено и едновременно се удивляваха от приятната мъдрост на председателя на селсъвета.

Всички бързо насядаха около масите и само най-близките роднини ядяха и пиеха в кухнята, защото в такава случаи чегемските обичаи, макар и да не забраняват направо трапезите, но смятат, че най-близките роднини няма защо да си разпасват особено много поясите.

Само горката стрина Катя стоеше мълчалива до плета и гледаше натам, накъдето заминаха преследвачите. Тя плачеше тихо, като от време на време преминаваше на мотиви от погребалното песнопение. Беше наредено да не я закачат, но от уважение към семейството и рода да следят отдалече да не би тя да посегне на себе си. То се знае, никой не вярваше, че тя направо ще свърши живота си със самоубийство, но това се смяташе като най-тактичен израз на съчувствие към майчината мъка. С този обичай чегемци като че казваха на стрина Катя: „Твоята мъка е толкова голяма, че не е чудно, ако ти се опиташ да свършиш живота си със самоубийство. Но ти не правиш това само защото знаеш, че ние те следим и няма да ти позволим да посегнеш на себе си.“

Между това настроението на сътрапезниците бързо се подобряваше. Нощните пеперуди се въртяха не само около лампите, но и около светещите с розова „изабела“ чаши, като бъркаха метафизическата светлина на виното с прекия източник на светлина.

Понякога седящите около трапезата изведнъж се сепваха, искаха тишина и се вслушваха в нощните шумове, сякаш долавяха някакви тайнствени подробности от преследването: ту като че вик, ту като че цвилене на коне, ту като изстрели. След миг всички се убеждаваха, че така им се е сторило, но затова пък излизаше, че седналите на масите не просто седят и пият, ами заедно с това и тревожно бдят, вземат духовно съучастие в преследването.

А тостовете ставаха все по-дълги и по-дълги, така че се налагаше от време на време пиещите да се прекъсват, за да извадят с пръст от чашата и най-после да изхвърлят разбеснелите се пеперуди.

Те не даваха мира най-вече на председателя на селсъвета Махта, защото той седеше до най-голямата лампа и най-дълго от всички говореше, дигнал чашата.

— И какво толкова са ме харесали — мърмореше той, като се бранеше от пеперудите и постоянно ги вадеше от чашата си.

— Нашата светлина — обясни стрина Маша причината за изобилието на пеперуди близо до председателя на селсъвета или се пошегува.

Всеки случай тя нареди на една от своите юнашки щерки, а именно на Маяна, да стои с една домашна кърпа зад Махта и да разпъжда пеперудите от него. Простодушната Маяна известно време добре пъдеше пеперудите, но после се зазяпа и събори от масата заедно с пеперудите лампата; печената пуйка, няколко бутилки с вино и чинията с банички.

— По-добре пеперуди — каза председателят на селсъвета, застинал в оскърбителна неподвижност, докато около него събираха пръснатите закуски и чинии. Наложи се да изпъдят младата великанка в къщи и тя си отиде, като мърмореше:

— Че какво толкова съм направила?

Като гледаха могъщия й гръб и високата шия на древногръцка статуя, гостите наистина се досещаха, че тя можеше и по-сериозно да раздруса тези сближени една до друга маси.

— Приятели мои — каза Махта, след като на неговия участък от трапезата горе-долу възстановиха реда и гуляят прие характер на съвършено узаконен оптимизъм… — Приятели мои — повтори той, за да укроти шума от този оптимизъм, — независимо от изхода на мъжественото преследване от страна на нашите хора (тук се разнесоха риданията на стрина Катя, която все още стоеше до плета), рекордът на нашето прекрасно момиче никой не ще открадне, той ще бъде винаги с нас!

След този тост никой не прекъсваше гладкото и силно течение на веселието. В този момент някой, погледнал към високата огледална луна, изведнъж си спомни, че тъкмо с тази дума момичето беше започнало своето членоразделно общуване с хората, и ето сега в също такова пълнолуние тя се ожени, от което следва, че провидението още тогава е намекнало за това, което се случи след петнадесет години.

Но тук някой взе да спори, че може би всичко това не е съвсем вярно, защото тя вече е правила опит да бяга със сина на воденичаря, така че може и сега да я върнат, а пък луната като че няма нищо общо тук.

Споменът за сина на воденичаря извика на живот друга не по-малка тайнствена догадка, а именно — че всеки път тя бяга заедно със своята музика: онзи път китара, сега грамофон. С какъв ли инструмент, весело гадаеха гостите, ще избяга за трети път, ако сега я върнат?

Този въпрос доста дълго занимава сътрапезниците, макар по линия на музикалните инструменти, трябва направо да кажем, в Чегем нямаше кой знае какво — абхазката чамгури, гръцката кеменджа у няколко гръцки семейства, живеещи тук, и международната китара. Така че не е никак чудно, дето един от чегемците в края на краищата, направи смелото предположение, че следния път Тали, изглежда, ще се докопа до районното пиано, което се намираше в кенгурийския дом на културата.

С една дума, тези, които седяха на трапезата, прекарваха весело нощта. И само стрина Катя тихо плака цяла нощ, застанала до плета и загледана натам, накъдето заминаха преследвачите, мълчаливо плачеше богатирското момиче Лена, покрило главата си с една овнешка кожа, за да не чува шума от трапезата, и цяла нощ пъшкаше пастирът Харлампо, защото нощта му беше изпълнена със сладострастни, но, уви, даже насън недостъпни видения.

Преследвачите вървяха начело с Тендел надолу по течението на реката, като се утешаваха с мисълта, че по такова каменисто корито на реката конете не могат да отидат далече.

На около петнадесет километра от Чегем тази рекичка, която с неочаквана ярост се сгромолясваше от един праг, навлизаше в тясно дефиле. Така че според Тендел те трябваше да излязат на брега тук и по-нататък да се движат, като оставят по земята своите предателски следи.

Но, уви, като се приближиха до бучащия водопад, те се убедиха, че към брега не водят никакви следи. Някои от преследвачите, особено Чунка, все току се натискаха да надникнат отгоре в димящата и тътнеща двадесетметрова бездна, сякаш този безумец е могъл заедно със своята млада пленница и грамофона да се спусне там, разперил своята бурка.

Възможно е Чунка — най-яростният от преследвачите — да надничаше там с тайната надежда да види долу във водовъртежа на клокочещата дълбина въртящия се край на башлъка на потъналия похитител. Обаче нямаше никакви следи от сполучлив или несполучлив полет в бездната и преследвачите завиха назад.

— Пропуснали сме някъде следите — викна Тендел през грохота на водата и без ни най-малко да се смути от неуспеха, наопаки, с още по-голям ентусиазъм поведе преследвачите обратно.

Наистина на връщане той намери мястото, дето Баграт беше рискувал да излезе от водата и направо да се изкачи по много стръмния, обрасъл с чемширови храсталаци бряг. Тук всички, освен Чунка, започнаха в един глас да твърдят, че на това място коне не биха могли да се изкачат — до такава степен на тях самите не им се искаше да се катерят по този прекалено стръмен и див бряг. Но Тендел намери конски следи и на преследвачите не им оставаше нищо друго, освен да преминат рекичката и да драпат подир своя водач.

— С неговата проклета незнайна сила — говореше Тендел, като се напрягаше и провираше през разперените шубраци на чемширите — той е могъл с теглене да ги извлече…

Между това изкачването ставаше все по-трудно и по-трудно.

Преследвачите, поохладнели малко от умората, скоро изразходваха напълно цялата си ярост в безплодна борба с неочаквано шибащите ги по лицето клони на рододендрона и лавровишните и в откачване на дрехите си от бодливите къпинени стъбла и лианови повлекла.

— Гледайте! — неочаквано извика Тендел и се обърна към своите другари.

Той победоносно стискаше в ръка червено парцалче от блузата на Талико. Това парцалче предадоха на чичо Сандро, за да го познае, макар и без това да беше ясно, че това е нейната блуза. На чичо Сандро нищо не му оставаше, освен да познае блузата, и той, като не знаеше какво да прави с този странен трофей, тури го в джеб.

След известно време още няколко парцалчета от блузата бяха предадени на чичо Сандро, при което Тендел всеки път, обзет от ловна страст, му предаваше тези парчета от облеклото с такъв победоносен вид, сякаш беше сигурен, че могат да върнат момичето ако не цяло, то поне на части.

— Роклята тръгна! — викна Тендел и предаде назад парченце от плат, сякаш откъснато с точно и силно движение.

— Сигурно конят се е дръпнал неочаквано — говореха преследвачите, като гадаеха и се дивеха на лентообразната форма на откъснатото парче.

— Ако върви все така — внимателно се пошегува някой, — на мястото комай голичка ще я заведе.

Не се знае докъде щяха да стигнат с шегите си уморените преследвачи, ако Тендел, който вървеше напред, не показа със знаци, че трябва да се спрат и да мълчат. Всички се спряха и взеха да следят стария ловец, като се мъчеха да видят по-далече, обаче не видяха нищо освен кестенови дървета.

А между това самият Тендел от време на време се обръщаше и със знаци показваше, че вижда нещо много важно, може би даже самия похитител, който се опитва да използува доверчивостта на нещастното момиче.

„Ама тогава защо — все повече и повече вълнувайки се, мислеха преследвачите — той, старият ловец, с един точен изстрел не прекъсне подлите ласки на негодника или в краен случай не даде и на нас да видим какво става там?!“

Ето що говореха те без думи, като с нетърпеливи знаци се обръщаха към ловеца. Най-после Тендел им позволи да се приближат. Пред преследвачите се откри малка полянка, заобиколена от кестенови дървета, обрасла с гъста трева и постлана с миналогодишни кестенови листа.

Насред полянката се издигаше млад кедър, около който се виждаха гъсти храсти от черни боровинки. Именно към този млад кедър и сочеше Тендел, като със знаци обясняваше, че ако нещо се е случило, то се е случило тъкмо там. След това той пак със знаци нареди на всички да стоят по местата си, а самият той внимателно се приближи до младия кедър. Според него той веднага забелязал, че конете са били вързани за този кедър, а после, като разтвори боровинковите храсти, видя зелено пространство, очистено от окапалите листа по-скоро одухано от любовен вихър. Два храста бяха до такава степен изпомачкани, че дори старият Тендел си представи с каква сила е трябвало да се държат за тях, за да не излетят в небето.

Тендел се обърна и вече без дебнеща крачка, замислен, се приближи до своите спътници.

— Какво се е случило там? Ще ни кажеш ли най-после, или не? — запита Чунка, който губеше търпение.

И Тендел каза. Да, в този час той, празният стар ловец, произнесе думи, изпълнени с достойнство и красота даже според мнението на придирчивите чегемски сладкодумци.

— Приятели мои — каза той, — ние искахме да пролеем кръвта на похитителя на нашето момиче, но не и на нейния мъж…

— А-а-а — досетиха се преследвачите като че с облекчение хвърлиха от себе си оръжието, — значи, успял е?

— Няма защо да питате! — потвърди Тендел и всички започнаха да се спускат надолу.

Окончателно успокоени от бързината на влюбените, преследвачите се завръщаха в къщи с чиста съвест. (Впрочем много години по-късно Баграт признал на един свой приятел, че вдиганият през тази нощ от потерята шум им служил като прекрасен ориентир за безопасност.)

С една дума, преследвачите, умиротворени от умората, се промъкваха към реката. И само Чунка никак не можеше да се уталожи.

— Поне от конете да се бяха засрамили! — ръмжеше сега той и на двамата, като се провираше през шубраците на лавровишнята.

— Това е вече заяждане — защищаваше влюбените старият Тендел, — няма от какво да се срамуват — мъж и жена!

— Да, но можеше по-далече да вържат конете — никак не можеше да смири Чунка своето мрачно бушуващо въображение.

— Подир хората, може да се каже, войска се втурнала — гръмко спореше Тендел, — а той ще мисли конете къде да връзва…

Когато се спуснаха към реката, неочаквано над главите им, види се още в полусънно състояние, излетя орел. Чунка извади колта си и с един изстрел уби могъщата птица, което някак изведнъж го ободри и той престана да мърмори. Метна на гръб убития орел, скачи на шията си ноктите на птицата като железни закопчалки и като придържаше огромните крила като краища на боен плащ, възглави шествието.

Когато наближиха дома на стрина Маша, слънцето вече изгряваше иззад планините. Стрина Катя все още стоеше до плета и чакаше. На разсъмване, грохнали от виното и умората гостите се бяха разотишли, останали бяха само най-близките съседи и роднини.

Младите великанки прибираха масите, като ту слагаха в уста, ту хвърляха на събралите се околни кучета останките от нощната трапеза. Една от тях доеше кравата, като бе уловила с уста и захапала дотегналата й шибаща опашка на кравата и като продължаваше да дои, озърташе се с мустакато лице към онези, които следяха от верандата дали се връщат преследвачите.

Убедила се, че щерка й я няма между връщащите се, стрина Катя се разрева, както реват на умряло. Стрина Маша изтича при нея и взе да я утешава, като я милваше с ръка по гърба и с ласкав глас я молеше да бъде твърда. Другите чегемци, онези, които бяха останали у стрина Маша, бяха страшно заинтересувани какво е туй нещо, което виси на раменете на Чунка.

— Да пукна, ако това не е орел — рече най-после един от тях.

— Орел е, ама не е онзи… — клъвна го представител на ловния клан, като гледаше бронзовото трепкане на утринното слънце, което играеше по крилата на убитата птица.

На следното утро нещастният Харлампо от мъка преяде орехи. Той яде непрекъснато от сутринта до пладне. По пладне силното масло на орехите го удари в главата и той хукна подир една от козите, тъкмо по любимката на Тали, чиято шия беше превързана с червена панделка, по-право не самата шия, обръча от тел, на който висеше звънчето.

Отпосле мнозина говореха, че ако не била тази коза с червената панделка, можело все някак да се размине. Но сега той съгледа тази червена панделка и парите на ореховото масло под черепната му кутия се взривиха.

И ето, той полетя подир тази коза, която не беше глупава, и също си плю на петите. Отначало те обиколиха цялото село, като увлякоха след себе си кучетата, но после дали той я закара на пътеката, която водеше към воденицата, или пък тя самата сви нататък — не се знае, но козата, Харлампо и глутницата кучета, която тичаше подир тях, се устремиха надолу по стръмната винтообразна пътека.

Въпреки шума на воденичните колела във воденицата ги чуха, преди да разберат какво става. Всички, който бяха там, се изсипаха навън и се заслушаха в приближаващия се вой и лай на кучетата. Те решиха, че кучетата случайно са вдигнали някой глиган в гората, изгонили са го на пътеката и сега цялата глутница се носи подир него и всеки момент ще изскочат иззад канарата пред самата воденица.

Пушка нямаше никой, този-онзи само държаха брадви и тояги. Впрочем богатирската сила на Гераго би стигнала с един ритник да хвърли във въздуха глигана.

Никой нищо не разбра, когато иззад канарата изскочи една обикновена коза с изплашено треперещо на шията звънче. Тя изтича покрай хората, шмугна се в помещението на воденицата, разпръсна главните на огнището, изпари се и неочаквано скочи в коша, откъдето се сипеха зърната под камъните.

След миг иззад канарата се появи Харлампо със своите кучета, тичащи подир него. Сега всички разбраха, че се е случило нещо ужасно, а някои, които познаха своите кучета, започнаха да ги викат и успокояват с цел поне от тях да разберат нещичко.

Но нито пастирът, нито развълнуваните кучета можаха да предадат нещо смислено на събраните пред воденицата.

— Какво ти е? — викна Гераго и сграбчи в мощните си обятия пастира.

— Пусни ме! — викаше Харлампо, като се опитваше да се изтръгне и гледаше с обезумели очи в отворената врата, откъдето на свой ред от време на време се показваше от коша козята глава. Задните крака на козата бяха заровени в кукуруза, а предните постоянно се хлъзгаха по стръмните отшлифовани с годините дъски на коша, който имаше форма на обърната пирамида.

Предните крака, които тропаха като барабан, издигаха козата дотолкова, че тя подаваше глава навън, но сетне тя веднага се плъзгаше надолу, плискаше златисти фонтанчета кукуруз и отново захващаше своя безумен бяг на едно място, за да подаде в края на краищата глава от коша, да види Харлампо и отново да рухне. Харлампо виждаше всичко това през отвора на вратата с кръвясали очи.

— Какво ти е сторила тя? — разпитваше Гераго и все по-силно и по-силно притискаше до себе си пастира.

Като не можа да отговори нищо свястно на въпроса на воденичаря, пастирът продължаваше яростно да се бъхте в неговите обятия. Козата също продължаваше своя безумен бяг на място, като трополеше с копитцата си по стените на коша, понякога със скоростта на картечна стрелба, и през цялото време изплискваше със задните си крака златисти струйки кукуруз, които понякога излитаха даже през вратата на воденицата, което в края на краищата накара да излезе вън от себе си дори уравновесеният воденичар.

— Въжета! — ревна Гераго и тутакси положи на земята бедния Харлампо и здраво го овърза, тъй като във воденицата винаги е пълно с въжета, с които завързват товарите върху гърбовете на животните.

Неочаквано един от старите селяни бързо се наведе и помириса Харлампо.

— Ха — каза той, — всичко е ясно: орехово опиване.

Тук всички взеха да се навеждат и да миришат бедния Харлампо, като се убеждаваха, че от него мирише силно на орех като от прясно разцепено орехово дърво. По съвета на същия селянин, който пръв се досети и го помириса и изобщо се оказа не лош специалист по орехово опиване, пренесоха Харлампо и го натопиха в ледената вода на ручея, който движеше воденицата. Пак с негово одобрение Гераго внимателно, за да не повреди вътрешните му органи, сложи върху корема на пастира петпудов запасен воденичен камък, та, от една страна, по-плътно да заземи мълнията на безумието, а, от друга — течението да не отнесе самия Харлампо. Главата на Харлампо беше така приклещена отвсякъде с камъни, че дори и да желаеше, не можеше да се удави.

Цяло денонощие прекара пастирът във водата в това положение и всеки, който го видеше тук, се удивяваше, че воденичният камък, който лежеше на корема му, продължаваше да подскача, издавайки вътрешната работа на безумието, и едва към края на следния ден камъкът престана да подскача и Гераго внимателно пъхна ръка в дупката на камъка, вдигна го и като погледна спокойно изплувалото тяло на вързания пастир, хвана с другата си ръка въжетата и така извади на брега едновременно и воденичния камък, и пастира.

След време, когато някой от чегемците започваше да се хвали със силата на воденичаря, макар той и да не беше чегемец, но обслужвайки едновременно своето село и Чегем, отчасти като че ли принадлежеше и към чегемци — тъй че когато чегемци разказваха за неговата сила, те често привеждаха като пример как той леко извадил от водата едновременно петпудовия пастир и петпудовия воденичен камък. При това разказвачът не забравяше да посочи и стръмнината на брега, по която воденичарят е трябвало да се изкачи със своя десетпудов товар.

Трябва да се каже, че слушателят обикновено пропускаше покрай ушите си забележката относно стръмнината на брега, което не беше съвсем справедливо. Но, от друга страна, и слушателят можеше да бъде разбран, защото по никой начин не можеше да разбере за какъв дявол воденичният камък е лежал върху гърдите на пастира, а при това и самият пастир лежал също във водата.

Разбира се, на разказвача само това му и трябваше и той разказваше цялата тази история от самото начало, което ние в дадения случай нямаме намерение да правим, а просто само ще продължим от онова място, на което се бяхме спрели.

По такъв начин след като воденичарският камък престанал да подскача, извлекли бедния Харлампо от водата, развързали го и цяла нощ го топлили във воденицата край добре разпаления огън.

— Сърцето ми се пръсна — каза той на сутринта, кой знае защо, на турски, когато вече се беше сгрял на огъня.

Като че заедно с ореховото безумие ледената вода на ручея, промивайки мозъка му, случайно бе измила оттам и знаенето на абхазки език, наистина доста слабо, но за един пастир, още повече грък, напълно достатъчно. Впрочем чегемци доста добре знаят турски език, така че за тях не представляваше никаква трудност да общуват с притихналия Харлампо.

На сутринта отпратиха Харлампо назад, като му дадоха в ръка въженцето, с което беше вързана козата, която впрочем също се бе успокоила. През това време тя не само се беше успокоила, но отчасти даже се беше угоила, защото тук нямаше кой да я пасе и Гераго я държеше вързана и я хранеше с чист кукуруз.

Във всеки случай след някое време тръгна нагоре подир тях и един чегемец, който тъкмо беше смлял своя кукуруз. Като ту подкарваше своето магаренце, ту го позадържаше, според неговите думи той отдалече следил пастира и козата, но нищо особено нито в поведението на пастира, нито в поведението на козата не забелязал.

Единственото нещо според неговите думи, което могло да се каже, то е, че от време на време козата се обръщала към Харлампо, изпръхтявала и продължавала напред, а пастирът не й обръщал никакво внимание.

Тук му е мястото да кажем, че когато решиха да отпратят Харлампо заедно с козата, Гераго прояви изключителна чувствителност, която съвсем не беше задължителна за човек с такова мощно телосложение, и не само се досети да свали от нашийника на козата червената панделка, но и затъкна на глухо самото звънче със снопче трева, за да не разбужда то със звънтежа си горчиви спомени у Харлампо.

В стадото на стария Хабуг имаше пет кози със звънчета на шиите и чичо Сандро, следвайки мъдрия пример на Гераго, за всеки случай затъкна със снопчета трева и звънчетата на останалите кози. След всичко случило се в къщи с ужас очакваха пристигането на стария Хабуг, който през всичкото това време не беше у дома — почиваше на Киселите води в планината. На осмия ден след бягството на Тали (въпреки очевидното стрина Катя все още го наричаше отвличане) старият Хабуг влезе в двора, яхнал своето муле. Домашните не се решиха да му съобщят за случилото се, а дали самият той беше научил за това, засега никой не знаеше.

Стиснала скръбно устни, стрина Катя излезе да го посрещне. Харлампо тъкмо прекарваше през двора стадото кози със зловещо обеззвучени звънчета.

— Това пък какво е? — запита Хабуг, като кимна към стадото.

— Сполетя ни лошо нещо — въздъхна стрина Катя и в същото време не се решаваше да му каже нещо по-определено.

— А козите какво общо имат с това? — попита старецът.

— Тоя сиромах нещо се… — леко кимна тя назад към Харлампо, показвайки, че присъствието на самия пастир й пречи да говори по-определено.

Старият Хабуг мълчаливо слезе от мулето, хвърли поводите на снахата и когато стадото пое към отворената порта, започна да лови от него козите със звънчета на шиите и да вади от звънчетата тревните запушалки. Без да се учудва ни най-малко на отново зазвънялото стадо, Харлампо мина покрай стария Хабуг подир козите си.

— Нищо, ще потърпи… Не е княз Шервашидзе — каза старият Хабуг, като се изправи и изразително изгледа стрина Катя, по което тя веднага разбра, че старецът знае всичко.

Така, без да подгъне крак, старият Хабуг натовари на мулето два чувала орехи и десет пити пушено сирене (кенгурийският прокурор беше голям любител на пушеното сирене), взе свидетелството за раждане на внучката си и училищното й свидетелство и се запъти към Кенгур. Старецът знаеше, че съветската власт не одобрява твърде много, когато омъжват непълнолетни момичета, и затова се надяваше чрез съда да вземе обратно внучката си и ако му потръгне, да арестуват съблазнителя. Надвечер той беше пред портата на кенгурийския прокурор. Прокурорът лично излезе от къщи и отиде до портата.

— Какво те води насам? — попита той, като поздрави и отвори портата.

Докато пропускаше в двора натовареното муле, той се опитваше по формата на товара да отгатне каква ще е молбата на стария Хабуг.

— Вярно ли е — запита старият Хабуг, като влизаше с мулето в двора, но се спря на самата порта, — че сега властта не одобрява момичетата да се омъжват, докато не се развият на тяло?

— Не се съмнявай нито за миг — отговори прокурорът и жално погледна претовареното муле, мъчейки се с поглед да облекчи неговата участ.

— Тогава помогни ми — каза Хабуг и те разтовариха заедно с прокурора мулето.

Когато влязоха с прокурора в къщи, старият Хабуг показа свидетелството за раждане на своята внучка, издадено от чегемския селсъвет, както и училищното свидетелство за успеха. На всеки от тия документи беше написан известният афоризъм: „Героизъм и смелост за ученика е да се учи за отличен.“

Свидетелството за успеха на момичето не заинтересува особено много прокурора, но свидетелството за раждане той разгледа надълго и дори го вдигна и го провери на светлина.

— Смятай, че момичето ти е в кърпа вързано — каза той, като връщаше свидетелството за успеха и тупна свидетелството за раждане като ценен документ, който ще запази за борбата. — Ела веднага щом те повикам! — каза прокурорът, като изпровождаше стария Хабуг.

Хабуг седна на своето муле и същата нощ се върна в къщи.

Сам по себе си опитът да си върне чрез съда внучката след всичко случило се беше за онова време необикновено смел. Но Хабуг така обичаше внучката си, така беше сигурен, че нейното бягство е последица от доверчивостта и добротата й, сиреч грешка, която трябва да се поправи, така вярваше в нейните необикновени достойнства (в което беше прав), че нито на йота не се съмняваше в нейното щастливо бъдеще, ако успее в съда. Това, че тя може да бъде щастлива при човека, с когото беше избягала, се изтикваше, изпъждаше от съзнанието чрез силата на неговата любов, на неговата горчива обида, че всичко стана много рано и без негово знание.

Десет дни наред плака стрина Катя до кревата на своята дъщеря, наредила на него нещата й — снимки, грамофонни плочи, при което счупената плоча също лежеше до другите, сякаш символизираше катастрофата заедно с червените парцалчета от блузата и лентообразното парче от крепдешинената рокля.

В поменния речитатив на стрина Катя мотивът на прекъснатото не навреме детство заемаше главно място:

— Още не са изсъхнали плитчиците на кулените, които ти заплиташе. Още не са престанали да бозаят яренцата, които ти за пръв път тикна в бозките на техните майки… Ох, дано изсъхнат бозките на твоята майка, макар и без това отдавна да са изсъхнали. Ох, още неизсъхнало мастило в твоята мастилница, а ти я заряза… Като ястреб пиле теб те разкъса лошият лаз, само перца долетяха до бедната ти майка…

Но това място обикновено тя вземаше замислено в ръце парцалчетата от нейното последно облекло, държеше ги известно време в ръка и ги слагаше на друго място, сякаш придаваше на цялата тази драматична експозиция, без да променя основния тон, малко по-нов мотив.

На петия ден чичо Сандро забеляза, че в поменния речитатив започна с известна иронична настойчивост да се прокрадва (види се, сама чувствуваше, че престъпва границата, но хипнозата на творчеството я увличаше) мотив на жалост към горките грамофонни плочи, които зарязала, както зарязала и своята бедна майка.

— За бога, остави тия плочи — гърмеше чичо Сандро, когато я сварваше с този мотив. — Какви горки са те?

Без да прекъсва речитатива, чула гласа на мъжа си, тя отстъпваше от този мотив, но както разбираше чичо Сандро, продължаваше да се върти в опасна близост около него.

През следващите най-близки дни поменното песнопение все повече и повече се насищаше с прозаичната мисъл, че момичето й, почти голо и босо, без бельо за смяна, се намерило при чужди хора. Този мотив дотолкова утежни нейното песнопение, че в края на краищата мелодията слезе на земята и гласът на стрина Катя, започнал с реторическия въпрос: „Нима ти си баща?“ — премина във всекидневния ритъм на домашните разправии.

Чичо Сандро беше напълно готов, щом така е дошла работата, да предаде куфара с нещата на своята дъщеря, но той наистина не знаеше къде е тя. Бяха уведомени роднините във всички села, в случай че научат нещо, да предадат на родителите къде е Тали. Ала никой нищо не знаеше.

И едва след един месец стана известно къде се е скрил Баграт със своята възлюблена. Той я беше завел в село Члоу. Макар Тали нито веднъж през това време да не беше излизала от къщата, дето той я беше завел, откриха я по един забавен признак.

Самата тя естествено не излизаше от къщи, но местната младеж, както това е прието, се отбиваше при младоженците. Скоро на всички вечеринки в село Члоу почнаха да се разнасят ридаещите звуци на „Марша на челюскинци“, което не можеше да не стигне до Чегем.

Една нощ куфарът с нещата беше препратен в село Члоу, а след седмица младите се преместиха в къщи си. Куфара препрати, разбира се, Кунта. Между другото като заплащане, задето препрати куфара, той измоли от стрина Катя парчетата от счупената плоча, като казваше, че са му нужни за една работица, а за каква, не съобщи. Отпосле се разбра, че той се опитал да стопи в тигана парчетата от плочата и да залее с тази разтопена маса дупките на гумените си ботуши.

Горкият Кунт, кой знае защо, беше решил, че гумените ботуши и грамофонните плочи са направени от един и същ материал. Но се оказа, че материалът, от който са направени плочите, макар и добре да омеква на огъня, не се слепва с гумата.

Докато Тали бягаше с Баграт и се криеше в село Члоу, славата й на една от най-добрите низачки на тютюн излезе от своето скривалище, защото няма по-несъвместими неща от славата и нелегалността. Така че славата й излезе от скривалището си и във вид на голяма вестникарска снимка в републиканския вестник „Червени субтропици“ литна по цяла Абхазия.

Вече от къщата на мъжа си в село Наа тя беше поканена в Мухус на събор на челниците в селското стопанство, дето, като разказваше за своите успехи, нарече стрина Маша своя учителка по низане на тютюн.

Впрочем снимката беше рядко сполучлива. В къщата на чичо Сандро тя и досега се пази под стъкло и дори на пожълтялата повърхност на лошата вестникарска хартия и досега се вижда как трепка, как диша нейното лице.

Тя е изобразена като смееща се амазонка с тютюнева игла, стърчаща от подмишницата й като копие и нанизваща на това копие сърцевидни тютюневи листа. При известно въображение тези тютюневи листа могат да бъдат оприличени на разплесканите сърца на поклонниците, които тя нанизва на своето копие. Това още повече е допустимо, защото, между нас казано, и тютюневите листа са фалшиви, понеже, когато я снимаха, тютюн вече нямаше, така че невъзмутимият фотокор й пъхна шепа платанови листа, от което, казано направо, е и предизвикан нейният неудържим смях на фотографията.

След появяването на вестникарската снимка неочаквано издигнаха чичо Сандро и го направиха бригадир на онази бригада, в която така славно се бе проявила Талико. Стрина Катя си достави броя на вестника със снимката на дъщерята и го включи в своята поменна експозиция, без да се смущава, че ухилената мутричка на нейната щерка наред с червените (отчасти приличащи на кървави) парцалчета от нейната блуза унищожават зловещия смисъл на последните веществени доказателства, за нейното похищение.

Тя упорито продължаваше да твърди, че дъщеря й била задигната насила, че парцалчетата от блузата и роклята най-добре от всичко доказват нейната героична съпротива срещу варварския натиск на тоя лаз.

Сега тя рядко, горе-долу веднъж в седмицата, се впускаше в поменен плач. Сега най-често плачът й беше обърнат към вестникарската снимка като към най-пресен и малко оплакван предмет. Понякога плачът й се прекъсваше от най-неподходяща фраза:

— Като че е отслабнала, горката…

Тя поднасяше по-близо до очите си вестника и дълго разглеждаше снимката на дъщеря си. А понякога се случваше погледът й да премине върху снимката на един изпълнен с мъжество и доблест боец от интернационалната бригада. Той беше поместен на същата страница на вестника.

С известна майчинска ревност тя дълго го разглеждаше, без да разбира кой е изобразен на нея, но чувствувайки, че това е човек, като се съди по вида му, който може да защити себе си и своите близки, и личи, че е извършил не малко подвизи, щом са го поместили във вестника с гранати и пушка.

— Поне за такъв да беше се омъжила, глупачке — казваше тя с известна тъга й добавяше, като поразмисляше: — Ама кой ще ни даде на нас такъв.

След появяването на снимката във вестника старият Хабуг се оживи повече от всички. Без да дочака да го повика кенгурийският прокурор, той оседла мулето си и тръгна за прокурора без всякакъв товар, само пъхна в джеба си вестника с образа на внучката.

Сега, мислеше той, славата на внучката му ще облекчи и нейното връщане. Но се получи обратното. Когато той пристигна до портата на прокурорския дом, насреща излезе жената на прокурора и усуквайки го от срам („Усуквайки го от безсрамие“ — разправяше после старецът, когато разказваше това), взе да го уверява, че прокурора го няма в къщи, че утре ще бъде в кабинета си и че той изобщо сега разговаря по работа само в кабинета си.

Сега старият Хабуг разбра, че работата е лоша, но реши да почака до следния ден. Наистина на следния ден прокурорът прие в кабинета си стария Хабуг и му обясни, че сега, когато момичето е получило такава слава, не трябва никого да съдят, защото властите още по-силно не одобряват това, отколкото когато непълнолетни момичета се похищават от някакъв безделник.

— Впрочем — добави той — отвличане също няма.

— Защо? — запита старецът, като едва сдържаше яда си, тъй като никак не можеше да проумее как така трудовата слава на неговата внучка укрепва позициите на този чуждородец, а не на роднините на момичето, които са я възпитали.

— Грамофона — каза прокурорът с престорено съжаление, — ако тя не беше помъкнала грамофона там, дето той я е чакал с коня.

Докато разговаряше с Хабуг, прокурорът постоянно откъсваше очи от снимката във вестника, който старецът беше турил пред него, и отново се задълбочаваше в разглеждане на снимката, което явно не съдействуваше за придвижване на работата и още по-силно раздразваше стареца.

— Какво сте се хванали за този грамофон — процеди Хабуг, като се опита още веднъж да насочи мислите на прокурора в нужното направление, — това може да бъде изтълкувано така: тя го отнасяла в къщица този момък насред път я е уловил заедно с грамофона. Ще се намерят свидетели…

— Не — каза прокурорът, този път даже без да бе откъсва от снимката.

— Свидетелството за раждане! — ревна старецът, дръпна от прокурора вестника и взе да го сгъва.

— Ето, заповядайте — рече прокурорът, извади свидетелството за раждане от чекмеджето на бюрото и го подаде на стареца. — Аз самият щях, но сега не може.

— Ще пратя нашия гръбльо да върнеш всичко, което взе — рече Хабуг и без да се обърне, тежко закрачи към вратата.

— Разбира се — прокурорът го настигна на вратата, — аз даром копейка не вземам.

Наистина след няколко дни Кунта изкара от двора на прокурора двата чувала с орехи и девет пити сирене; тъй като десетата, както му обясниха, била вече изядена. Чичо Сандро смяташе, че десетата пита сирене беше задържана като възнаграждение за юридическата консултация. За да не сърдят упорития Хабуг, той нареди на стрина Катя и на Кунта да не казват, че прокурорът не е дал десетата пита. От своя страна стрина Катя, когато отвори чувалите с орехи и видя, че там вместо висококачественият чегемски орех има повече дебелокорест от низината на село Атара, не каза това на чичо Сандро, за да не го дразни. Напълно възможно е, че жената на прокурора, която връщаше ясика^[3], просто беше объркала географията на подаръците.

 

 

Дните течаха. Постепенно раната, нанесена от Баграт, заздравяваше в душата на стрина Катя. Всеки случай един прекрасен ден тя прибра в скрина цялата си поменна експозиция, а портрета на дъщерята, изрязан от вестника, постави в рамка под стъкло.

Май че най-тежко от всички преживяваше старият Хабуг, макар нито веднъж никому да не се оплака за своята обида. Единственото нещо, забелязано от всички, бе, че той не понася вида на възлестите въжета в къщата на стрина Маша. Всъщност у стрина Маша още няколко години се употребяваха в домакинството въжета, неравни от многобройните си възли — последен спомен, от коварните дари на Баграт.

На следната година през един летен ден, когато цялото семейство седеше в кухнята и обядваше, изведнъж пред самата порта на къщата се раздадоха два изстрела. Всички замряха.

Първа се досети каква е работата стрина Катя.

— Я излез — рече тя на мъжа си и лицето й се освежи от вдъхновено любопитство.

Чичо Сандро изтича към портата, дето един конник от село Наа пъхаше в кобура пистолета си и заедно с това се мъчеше да успокои подплашения кон.

— Наша Тали роди две момченца! — викна той и като дигна коня на задни крака, обърна го и го подгони назад по горночегемския път.

Чичо Сандро така си и замря на мястото, изобразил с ръце жест на гостоприемство: я влизай в двора, а там ще видим. Всъщност този жест естествено беше условен: без достатъчно сложния церемониал на примирението нито един роднина на Баграт не можеше да престъпи прага на Голямата къща. Пък и самият този вестоносец не се хареса на чичо Сандро. Неговата джигитовка в непосредствена близост, със самохвалното съобщение за благополучното и изобилно раждане като че намекваше издалеч за някакви особени достойнства на техния род: вижте, и конете играят под нас, както ние искаме, и жените ни раждат най-добре.

Разбира се, чичо Сандро се радваше, че неговата щерка е родила сполучливо. Но защо пред него, великия тамада, така се кълчат? „Да ми паднеш ти на мен — мислеше си чичо Сандро — на една добра трапеза, ще те накарам собствения си бълвоч да изсърбаш.“

— Какво има? — нетърпеливо го срещна на прага стрина Катя.

Чичо Сандро мълчаливо влезе в кухнята. Обстановката беше сложна: от една страна, радостна вест, от друга страна, не се знае какво ще каже баща му, който най-болезнено от всички преживява бягството на внучката.

— Две момченца е родила — рече бодро чичо Сандро, като влезе в кухнята и седна до огъня, — като начало не е лошо…

— Горкото момиче — тихо занареждаха бабата и стрина Катя.

Старият Хабуг мълчеше. Личеше, че шегата на чичо Сандро никак не го развесели. Като се наобядва, той поседя още известно време мълчаливо до огнището, а после излезе на верандата, взе на рамо брадвичката си и тръгна за гората, дето сечеше колчета за боба.

— Ти къде? — запита го бабата, която изтича след него на двора, макар и без друго да знаеше къде отива. На нея, както и на всички в къщи, просто им се искаше да разберат какво да правят с тази новина, как да се държат занапред с Тали.

— Това Наа е маларична дупка — рече старецът, без да се обърне, и излезе през портата.

Бабата влезе в кухнята и предаде думите на стария Хабуг. Всички разбраха, че това е начало на прощаването. Думите му можеше и отчасти трябваше да се разбират като намек да поканят внучката да дойде с децата през лятото в Голямата къща.

Чегемци, които винаги и във всичко търсят допълнителен смисъл, като научиха, че такова младо момиче като Тали е родило две момчета, решиха, че това не е просто току-така, защото, види се, тук по някакъв начин се е проявило мястото, дето е минала първата им брачна нощ. През това лято до младия кедър, под който беше постлал своята нетърпелива бурка Баграт, наистина беше прокарана народна пътека.

Излезе, че този кедър е така богат с отделяне на сочна огнелюбива смола (някои казваха, че той станал такъв след почивката край него на влюбените, че всяко негово клонче, запалено от единия край и забодено с другия в земята или в някоя цепнатина на дъсчената стена, гореше като свещ, фенерче или факел в зависимост от своята дебелина).

Впрочем за съществуването на такива особено силно промити със смола иглолистни, дървета пастирите добре знаят и често ги използуват на алпийските ливади като осветителни прибори.

Но на всички, особено на жените, се искаше да мислят, че този кедър е съвсем особен. В края на краищата някои от тях стигнаха дотам, че тайно взеха да пият отвара от ароматичните клонки на този кедър и от тях лъхаше на силен терпентинов одеколон, но откъде се е взел този одеколон, тогава мнозина не се досещаха. И чак след една година, когато стрина Маша роди близначета, но за голямо нейно съжаление пак момичета, тя си призна, че пила от същата тази отвара.

Чегемци, които както по-рано се събираха в двора на стрина Маша, като видяха тези близначета, сметнаха за свой дълг да й напомнят изпитаната чегемска теория за формотворчеството на жените, която тя напразно се е опитала да надхитри.

Като се чудеха на нейното неразбиране, те отново и отново й обясняваха, че никаква отвара не може да променя дадената от бога или природата (тук чегемци не виждаха принципиална разлика) чедотворяща форма. В най-добрите случаи, казваха те, отварата само може да прочисти, да доведе в работно състояние онази форма, която съществува.

— Всъщност така се и получи — говореха те, като намекваха за близначетата, — засилила си своята чедотворна форма и си постигнала това, че тя те е заредила наведнъж с две момичета.

— Май че така си е — отвръщаше стрина Маша, изваждаше огромните си гърди и слагаше до тях подадените й близначета.

Близначетата се лепяха едновременно за гърдите, втренчили едно в друго алчно око, което сякаш неясно си спомняше своя събрат по доземен живот, но не изразяваше по този повод никаква радост и главно никак не проявяваше намерение да дели с него благата на сегашния живот.

Този поглед на кърмачетата които сучеха мляко от гърдите на майката и в същото време с едно око се поглеждаха едно друго, караше добродушните щерки на стрина Маша да изпадат във възторг.

— Ех, време, време… — казваха, някои чегемци по същия този повод.

— Струва ми се, за всички ще стигне — без да разбира каквото и да е, думаше стрина Маша и навеждаше очи към децата. А после се обръщаше към някоя от дъщерите и по навик добавяше: — Да беше ми донесла нещо да хапна, а…

 

 

Тук оставяме чегемци, още повече, че те прекрасно си карат и без нас, обаче, ако стане нужда, пак ще се върнем към тях, ако, както се казва, бог ни даде сили и при това никой не ги отнеме. А сега напускаме Чегем, защото е пусто даже и в любимия Чегем без Тали, без нейния весел глас, без нейната утоляваща душата усмивка…