Фазил Искандер
Сандро от Чегем (4)

Комарджии

Трето денонощие в големия салон в къщата на известния тютюнотърговец Коля Зархиди се играеше голяма игра.

Играеха нард^[1]. Тази нощ три пъти се подменяха свещите в свещниците и малко по малко играчите отпадаха, отиваха в по-скромни ъгълчета, дето посръбваха винце и играеха карти на малки суми. Някои се тълпяха около ниската масичка в средата на салона, като че представляваха кордобалет при двамата основни солисти — домакина и един ендурски търговец на добитък.

Чичо Сандро познаваше Коля Зархиди, защото Коля купуваше тютюн от баща му, а освен това и самият той държеше няколко плантации в село Чегем, както и в някои други села. През лятото в къщата на чичо Сандро често гостуваха роднини на Коля Зархиди, особено онези, които тръшкаше всесилната по онова време колхидска треска. Идвал беше там и Коля.

Когато отиваше в града, чичо Сандро непременно се отбиваше при своя високопоставен побратим, който ценеше у него пъргавината му, когато работата се отнасяме до опасни приключения, и твърдостта на краката му при пиене.

Въпреки своя солиден авторитет на едър тютюнотърговец, Коля Зархиди беше известен в Абхазия като гуляйджия и комарджия. По-вярно е да се каже, че този прочут гуляйджия и комарджия Коля Зархиди все пак не губеше наследствения си усет на търговец и специалист по тютюните.

Тази игра се подготвяше отдавна. Сред насъбралите се имаше няколко тайни съюзници на търговеца на добитък, но още повече не много тайни приятели на Коля. Между тях на първо място беше чичо Сандро, предварително предупреден и поканен от Коля. При такива игри всичко можеше да се случи и човек трябваше да бъде готов на всичко.

Коля Зархиди разчиташе да пипне от тази игра големи пари. Обаче на провидението беше угодно друго. Трето денонощие с малки прекъсвания дребният бледен грък седеше срещу чорлавия широкоплещест търговец на добитък със зорки очи на умен глиган и рунтави вежди.

Късметлията Коля този път губеше. Ако спечелеше „оин“, търговецът на добитък отвръщаше с „марс“, тоест двойна игра. Търговецът играеше смело и със замах, разкриваше се и позволяваше да бият неговите пулове. Битите пулове неочаквано разбиваха отбраната на гърка и после на своя ред биеха и връщаха неговите пулове.

Четири пъти гъркът сменява заровете, но нищо не помагаше, те се обръщаха така, както искаше търговецът на добитък. На него му вървеше и винаги от десетки възможни комбинации почти безпогрешно той избираше най-сигурната за продължение на партията. Така понякога сред чарда от нежнооки телета той намираше и туряше белег на най-мощния за бъдеще, най-якоглавия производител.

Освен това на него му вървеше, както върви на всички търговци на добитък в света. А нищо друго не изостря така способностите, не вдъхновява, както когато на човек му върви, и нищо не спомага на вървенето така, както вдъхновената игра.

През тези три денонощия между партньорите станаха няколко неприятни спречквания във връзка с оценката на някои плантации, но всичко мина благополучно, защото в качеството на третейски съдия през тази последна нощ беше поканен персийският търговец Алихан като представител на солидна неутрална нация.

Алихан държеше в града кафе-сладкарница под наименование „Кеф“, дето се продаваха източни сладкиши собствено производство, топли и студени напитки и, разбира се, турско кафе.

След като всички плантации бяха проиграни, предложиха на Алихан да си върви, но той, кой знае защо, остана и взе да помага на младата домакиня, любовница на тютюнотърговеца, да прави кафе и да го поднася на гостите.

Тази сънлива дебелана, волоока хубавица на име Даша, Коля Зархиди беше отвлякъл, по-точно като че беше взел назаем от своя приятел, гарнизонен офицер, също такъв гуляйджия като него. Даша отдавна му харесваше, може би той дори щеше да се влюби в нея, ако имаше повече време. Но време Коля нямаше и затова една нощ, когато Коля се връщаше с приятели на файтони след един гуляй вън от града (Даша и офицерът й пътуваха в един файтон с него), той попита офицера:

— Какво ще кажеш, ако Даша дойде с мен?

— Ще кажа „уф“ — отговори офицерът.

Даша бе родом от Екатеринодар, където този офицер на връщане от отпуск в Русия и се отби на гости при един свой другар. Почти на шега, на смях той тайно я отведе от къщи, като обеща да й покаже Москва и там да се ожени за нея.

Чак в Туапсе, когато видя морето, Даша се досети, че не отиват в Москва, а тъкмо в противоположна посока. Даша стана, за да слезе от дилижанса, с който се разхождаха сега покрай морето, но дилижансът се движеше много бързо, при това в него имаше и чужди хора. Даша се засрами от чуждите хора, въздъхна и седна на мястото си. След два дена, когато вече наближаваха Сухуми, тя се успокои и каза, че морето й напомня степта, само че по степта може да се ходи, а по морето не може.

Този офицер живееше с нея вече четири години, понякога я биеше с камшика, за да предизвика у нея интерес към живота или да стигне до нейната заспала душа, или поне да я отучи да разказва сутрин своите безкрайни като степни пътища с еднообразни пътни знаци еротични миражи.

Той смяташе, че търпи Даша, докато дочака сполучлива женитба, когато ще може да се измъкне от армията, от Кавказ, от тази маларична дупка и от просташкия разкош на провинциалните гуляи. Но сполучлива партия никак не му падаше, а за Москва не стигаше времето на отпуската и необходимите познанства. През време на гарнизонната си служба той достатъчно се окавкази, за да седи на трапезата на местните тютюнотърговци, но не чак толкова, та някой от тях да поиска да се сроди с него и да му отдели част от своите богатства или, още повече, да го вземе за съдружник.

При безгрижния кавказки живот Даша разцъфтя и бързо се приспособи към чуждите форми на блаженство. Тя вземаше участие в гуляите на своя възлюбен, като вълнуваше сътрапезниците му с телесната щедрост на младостта и сънливия си цъфтеж.

Но тя обичаше най-много да пие турското кафе с прочутата лимонада на братя Логидзе. Научи се да си гледа и като изпиеше кафето, обръщаше чашката наопаки, за да се стече утайката, а после се вторачваше в нея. Това, което показваше утайката, тя съпоставяше с картините на своите сънища, събираше ги заедно и мислено прокарваше кривата на съдбата.

— Ще се случи нещо — казваше с въздишка тя, като завършваше врачуването.

Показванията на кафеената утайка, потвърдени от сънищата, наистина се сбъдваха, защото в живота винаги все нещо се случва.

Така и сега, като чу разговора на своя възлюбен и Коля, Даша разбра, че се сбъдва онова, което трябваше да се сбъдне, и замълча. Тя само прехапа устни от смущение и по-здраво завърза кърпата на шията си, като че беше почувствувала на лицето си полъха на съдбата. Заедно с това тя се обиди на своя възлюбен заради неговия отговор-въздишка и с покорна тъга разбра, че никога не ще може да му прости това.

От този миг нейното мъждукащо съзнание се обърна към Коля. Тя си спомни, че дребният пъргав грък винаги й беше харесвал, че е изпитвала към него почти майчинска нежност. Само че от неговата пъргавина понякога й се замрежваше пред очите, приискваше й се някак да го усмири, само че не знаеше как да направи това. И в обстоятелството, че и по-рано й се искаше да усмири Коля Зархиди, Даша отгатна стар намек на съдбата и окончателно се успокои. Тя взе да мисли как ще го впримчи с една всеобгръщаща нежност, ще го покрие с ласки, ще го омае с гукане. „Сигур ще се усмири“ — мислеше тя, като предварително се мъчеше да не пропусне, а най-важното — да не забрави новите си сънища, които ще види на новото място.

Рано сутринта, докато Даша старателно спеше на новото място, Коля стана (измъкна се криво-ляво) и както обикновено отиде в кафенето, дето след хашиша, чачата^[2] и турското кафе поизтрезняваше и получаваше прясна търговска информация.

Коля се измъкна, но многобройните негови роднини останаха в къщи. И когато майка му влезе в неговата спалня, където обикновено влизаше сутрин, за да я прибере и по миризмите да разбере къде е гулял синът й и колко е пил, и изведнъж откри в леглото на сина си жена, бабичката ревна. Още не беше се случвало такова нещо — нейният единствен син, Коля Зархиди да доведе руска жена в честната гръцка къща. На шума се стекоха роднините, цяла дузина кривокраки и патриархални храненички.

Даша се събуди и се опита да се надигне, като сънливо се усмихваше с усмивката на гимназистка, която си спомня своя първи бал. Всъщност тя се мъчеше да си спомни какво бе сънувала тази нощ. Изразът на лицата и врявата, вдигната от жените, постепенно вкараха Даша във враждебната действителност. Тя направи още един опит да стане и всъщност дори седна в леглото, като оглеждаше учудено жените и се вслушваше в тяхното враждебно ломотене.

— А ние с Коля решихме… — започна тя и изведнъж се забрави, разтърси одеялото и лъхна жените със сладостната зараза на преспания грях.

— Дяволос! — закрещяха те и се втурнаха вън от стаята, като се препъваха в прага на вратата.

Същата вечер в дома на Зархиди се събраха на семеен съвет всички роднини, сред които имаше доста почтени търговци. Възрастните омъжени сестри на Коля беснееха като гладни тигрици. През време на съвета те на няколко пъти се втурваха към неговата спалня, дето очакваше своята участ Даша, за да я пребият. За щастие мъжете навреме ги хващаха и оттегляха назад с доброволно — преувеличено усърдие.

Като се успокоиха, сестрите предложиха Коля да бъде обявен за луд и въз основа на това да бъде поставен под опека. Но този начин още тогава се струваше остарял на опитните хора и затова почтените търговци взеха да възразяват. Те твърдяха, че това веднага ще бъде използувано от другите тютюнотърговци, за да разклатят търговското му име. За майката също беше обидно да обявява Коля за луд и тя не подкрепи дъщерите си.

Самият Коля откровено и нахално се присмиваше на близките си, защото беше сигурен в своя главен коз: той беше единствен син на баща си и абсолютно беше невъзможно да бъде продължен славният род Зархиди, без да прибягнат до неговите услуги, и при това доброволно.

В края на краищата по съвета на най-стария роднина решиха да почакат, докато Даша омръзне на Коля, защото, както поясни той, всяка жена омръзва на мъжа си, ако не се опитват да му я отнемат.

Стиснала устни, майката скръбно се съгласи с това решение, обаче сестрите настояваха Коля да каже точно кога ще му омръзне тя.

— Отде да знам! — викаше Коля и весело размахваше ръце.

Сестрите си отидоха, като мятаха гневни погледи към вратата, зад която чакаше своята участ Даша. Мъжете им, завиждайки на Коля, замислени се бавеха на мраморната стълба.

Решението да чакат, докато Даша омръзне на Коля, се оказа съдбоносно. Всичко стана обратно: тихата, сънливата Даша надви дузината войнствени и шумни гъркини.

Както и във всеки южен дом, в къщата на Коля още от сутринта започваше бясна дейност. Многобройната рода грабваше от сутринта метлите, пляскаше с мокрите парцали по пода, дрънчеше с кофите и тичаше за вода. Под кресливото ръководство на майката на Коля всички тези хрантутенички се юрваха с пазарските чанти, тракаха с кухненските ножове, стържеха нагара от свещниците и налепите от органични вкаменелости върху мидите, преравяха могили ориз, за да търсят развалени зърна, караха се с продавачите на плодове, които влизаха със своите магарета в двора на къщата, изхвърляха на прозорците и балконите и там на място биеха с тояги съвсем невинните дюшеци, шушукаха с гръцките свахи, постоянно чакаха непознати гости, с ужас се вслушваха в новините от Русия, където, според слуховете, работниците не пощадили не само гръцките търговци, ами и собствения си цар, като оставили жена му и децата му без залък хляб.

И какво? Сред това могъщо жизнеутвърждение на семействеността и любовта към домашното огнище ходеше сънливата волоока жена, шляпаше по мокрия под с боси крака и се опитваше да разказва своите степни сънища, непонятни и ненужни както валенки на кипърци.

И тази жена бе завладяла сърцето на единствения мъж, продължителя на славния род Зархиди?! Къде е справедливостта, къде е божественият промисъл?! Во истина боговете са отвърнали лице от Гърция и от всеки грък поотделно.

Веднъж на обед Даша отказа да яде пилаф с миди.

— Защо? — попита по неволя кротко свекървата.

— Те са отвратителни, те са като охлюви — каза Даша, без да подозира, че охлювите са още по национално блюдо от пилафа с миди. Във всеки случай за черноморските гърци.

— Боршът по-хубав ли е? — все със същото смирено любопитство запита Колевата майка.

Хрантутеничките облещиха очи и като гледаха да не вдигат шум с челюстите си, гледаха Даша. Надигаше се буря, но Даша не разбираше.

— Разбира се — рече Даша, — маминка готвеше такъв борш, че…

— Заминавай при маминка си, пари ще ти дам — ласкаво предложи майката на Коля.

— Не бива — въздъхна Даша, — татенцето мога да убия.

— А мене можеш — рече изтежко бабичката и стана от масата.

Изплашените до смърт хрантутенички я последваха.

Същия ден малка траурна процесия начело с майката на Коля Зархиди излезе от къщи, мина през града и хлътна в къщата на една от сестрите на Коля. Наистина при него остана преданата слугиня, на която бабата заръча да следи руската „дяволос“, която мечтае да разори сина й за радост на конкурентите тютюнотърговци.

Тя беше сигурна, че онзи офицер, подкупен от тютюнотърговците, е пробутал Даша на нейния простодушен син. Полека-лека тя започна да проучва чрез високопоставени хора колко е получил офицерът за своята операция, та да не даде много повече, когато реши да се откупи от Даша. Казват, че била се срещала и с него, но няма никакви свидетели, така че нищо не се знае със сигурност.

А Даша по цели дни седеше по халат с къси ръкавки на балкона на къщата, гледаше към улицата, сърбаше кафе и придружаваше всяка глътка с прочутата лимонада на братя Логидзе. Ако по улицата минеше някой познат, Даша го спираше и питаше:

— Коля не си ли виждал?

— Видях го, в кафенето е — отвръщаше обикновено минувачът.

— Прати го в къщи — нареждаше Даша и сърбаше кафето си.

Ако минувачът отговаряше, че не е виждал Коля, Даша не се огорчаваше.

— Прати го, ако го видиш — молеше Даша и тутакси забравяше човека, с когото току-що бе говорила.

Някой път човекът постояваше, пристъпяше от крак на крак, чакаше нещо и накрая, като въздъхваше бог знае за какво, продължаваше по-нататък своя помрачнял път.

Обикновено така прекарваше, тя своите дни, ако не чоплеше нещо в двора на къщата, дето беше разкопала една леха слънчогледи между благородните лаври, посадени от бащата на Коля.

Веднъж, когато Даша както обикновено седеше на балкона и сърбаше кафе, до къщата се приближи на кон бившият й възлюбен. Той спря коня, дигна глава и рече:

— Високо се изкатери ти, Дашка.

— Не ми е мъчно, че ме биеше — отговори Даша, като продължаваше да държи в ръка чашката с кафето, и се облегна с гърди на перилата на балкона, — а ми е мъчно, дето каза „уф“.

— Добре поживя тук, но стига — примирително я посъветва офицерът, — ето на, и майка му е избягала от теб.

— Сега аз Коля обичам — отговори Даша, — а с морските охлюви не можах да свикна…

Офицерът започна да се дразни вече и взе да я придумва, като преминаваше от любовни спомени към закани и обратно. Даша го слушаше кротко, подпряла глава на перилата и провесила грубата си дебела ръка, като изливаше на капки утайката на кафето и се мъчеше да улучи мърдащото ухо на коня. Най-после успя. Конят разтърси глава и раздрънка юздите.

— Значи, не искаш? — попита офицерът.

Даша продължаваше да лежи с буза на перилата и тихо клатеше своята волоока къдрава глава.

— Види се, малко съм те дънил аз тебе, Дашке! — викна офицерът, шибна коня с бича и полетя в галоп към морето.

— Види се, малко — повтори Даша и заплака, продължавайки да лежи с буза на перилата, съвсем забравила да прибере ръката си с обърнатата чашка в шепата.

Така Даша завинаги остана при безпътния Коля Зархиди. Същата вечер най-голямата от сестрите на Коля се опита да се вмъкне в къщата, за да се справи собственоръчно с Даша. За щастие Коля се оказа в къщи. Той бе затворил парадната врата с верижка, но сестра му се вмъкна в къщата през входа откъм двора. Коля едва успя да я задържи. Като жалко отмъщение тя изпочупи всичките слънчогледи в Дашината леха, с което много я огорчи. Още същата вечер Коля собственоръчно закова вратата, която водеше към двора, и нареди на Даша да не отваря парадната врата на непознати хора, докато не ги види от балкона.

— И без това винаги съм на балкона — рече Даша.

Десетина дни след идването при Даша офицерът, нейният бивш възлюбен, се застреля. През цялото това време той пил непрекъснато, но в онова утро, по думите на ординареца, бил спокоен и абсолютно трезвен. Седнал до масата и загледан в огледалото, грижливо се избръснал и наредил на ординареца да му донесе кърпа, натопена в топла вода. Ординарецът донесъл кърпата, помогнал му да направи топлия компрес, след което офицерът му върнал кърпата и казал:

— Благодаря, братле.

Отнасяйки кърпата, ординарецът се озърнал и видял, че офицерът се гледа отстрани в огледалото, като че изравнява с бръснача сколуфата си, внимателно вдигнал към него пистолета, погледнал в огледалото и стрелял. По този повод някои разправяха, че това е кротък случай на запойно пиянство, други — че тук има пръст някаква жена. Интересно, че за Даша никой не помисли, защото всички знаеха как се беше отнасял с нея и как ядовито казал „уф“, когато я давал на гърка.

Разпитан строго, ординарецът повторил същото, само си признал, че преди изстрела офицерът не му казал „благодаря, братле“, а че това измислил той самият, да поразкраси нещастието.

Началникът на гарнизона, който пратил рапорт за случая, писал, че офицерът турил сам край на живота си по време на пристъп от тропична треска, с което облагородил версията за запойното пиянство.

Така стояха работите и животът по онова време, когато дребният строен грък и тежкият ендурец бяха седнали на живот и смърт насред салона до ниската игрална масичка.

Играта продължаваше. Бледните листенца на пламъчетата на свещите подскачаха, когато търговецът на добитък разклащаше в длан, хвърляше на дъската тракащите зарчета и се удряше със същата длан в гърдите, сякаш даваше клетва за вярност.

Двете малки кубчета се въртяха като луди и се търкаляха по лакираното дъно на дъската за игра.

— Шеш-беш!

— Иохан, моля!

— Ду-се!

— Иохан, моля, да?!

— Джару-се!

— Ду-ек!

— Иохан, моля те като брат!

— Дьор-джар!

— Иохан-раз! Иохан-два! Иохан-три! Иохан-четири!

Ударите от придвижваните пулове, особено когато лягаха върху битите, плющяха като бичове на пастири. В гласа на Коля, когато обявяваше падналите се зарове или викаше желаните, се долавяше трепетно отчаяние. Като печеливш, търговецът на добитък играеше шумно, фамилиарничеше със съдбата — със смях и шеги викаше своите зарчета, което нервираше гърка и даваше на ендуреца допълнителен психологически превес.

— Шешове-бешове! — говореше той. — Сваляй пешове!… Ду-бара-дубрински — съобщаваше — танцува, лезгински!

Коля Зархиди продължаваше да губи. Плантациите и двата тютюневи склада останаха назад. Пусната беше в движение къщата и нея, партия след партия, на едри парчета като новогодишна баница лапаше ендурският търговец на добитък.

Взе да се развиделява. Чичо Сандро се разстъпяше нервно из салона. Той търсеше изход от създаденото положение и не можеше да намери. Двама от гостите се спогледаха и тихичко излязоха. Чичо Сандро се досещаше, че тези хора са свързани с други тютюнотърговци, които кръвно са заинтересувани първи да научат окончателния изход от играта. Трябваше да се спасява Коля, трябваше да се спре играта и да се завърти обратно, но как да се направи това, като се запази приличие?

От излишек на енергия чичо Сандро надникна в кухнята, дето персийският търговец доказваше със сдържана разпаленост нещо на Даша. От съседната стаица долиташе тихото надгробно песнопение на слугинята, заключена там от Коля, за да не го шпионира и да не се меси в играта.

На чичо Сандро се стори, че персийският търговец вече уговаря Даша да бяга с него. Всеки случай при вида на чичо Сандро той замълча и дигна рамене, с което искаше да покаже, че той нищо подобно не е говорил, а и да е приказвал нещо такова, може веднага да си вземе думите назад. При това той отпускаше своите не според възрастта му дълги мигли, за да позагаси упорития блясък в очите, който повече от думи издаваше тайните домогвания на хоросанския сластолюбец. Чичо Сандро мълчаливо излезе от кухнята. Той не приемаше това за сериозно, опасността беше не тук.

Чичо Сандро се приближи до масичката, за да проследи поредната партия. Търговецът на добитък бе вдигнал глава и като собственик оглеждаше тавана на салона. И изведнъж кимна мълчаливо на чичо Сандро и посочи с ръка един от ъглите, дето от влагата леко се бяха размазали рисунките на орнамента.

Мязаше, като че новият стопанин е повикал майстор и му показваше какви работи има да се извършат. Много усилие струваше на чичо Сандро да се сдържи. Той си наложи да се задълбочи в играта, още повече, че Коля печелеше тази партия.

Обаче, когато търговецът на добитък обърна тази партия назад, като постави на място всичките си бити пулове, а при това пътем удари и пуловете на противника, което неминуемо водеше гърка до следваща загуба, чичо Сандро не издържа. Той грабна сребърния нож за плодове, който лежеше на масичката, и с такава сила го удари в масичката, че ножът се счупи и острецът със свистене прелетя покрай главата на търговеца на добитък и се удари в стената. А на онзи и окото му не мигна. Той само прекара нокътя на палеца си по драскотината, оставена от ножа върху повърхността на масичката, и рече:

— Лакировката…

Чичо Сандро забеляза, че търговецът на добитък печелеше толкова повече, колкото по-нахално оглеждаше Даша. Когато поемаше кафето от ръцете й, той посръбваше, мляскаше с устни и като оглеждаше пищния й бюст, двусмислено хвалеше:

— Добър каймак, добър…

Този път, когато Даша събра на подноса празните чашки и сънливо се отдалечи към кухнята, търговецът на добитък повика един от своите хора и му пришепна нещо на ухото. Чичо Сандро разбра всичко, но се престори, че нищо не е забелязал. След известно време онзи се върна и се приближи до търговеца на добитък. Чичо Сандро тихичко мина в кухнята.

Оборила глава, Даша стоеше до печката, а персийският търговец развълнувано ходеше из кухнята, като от време на време размахваше ръце под напора на разкъсващия го гневен, но безгласен монолог.

— Какво има, Даша? — попита чичо Сандро.

— Викат ме в Ендурия, казват, че Коля сега е просяк — рече Даша замислена.

— Що за нац! — плесна ръце персийският търговец и погледна чичо Сандро, като с този поглед го канеше да продължи неговото възмущение от действието.

— А ти какво? — попита чичо Сандро.

— Аз какво? Каквото Коля каже — отвърна Даша.

— Що за нац! — отново плесна ръце персийският търговец, като изслуша Даша и с тона си показа, че този път той включва във възклицанието си по-широк кръг народи.

— Докато имате мене, не бой се, Даша — рече чичо Сандро загадъчно и излезе от кухнята.

Не се знае какво щеше да измисли чичо Сандро, ако в това ранно утро Даша още веднъж не влезе в салона с димящ поднос. Като я видя, търговецът на добитък изведнъж се облегна на стола назад, изпружи крак и гледайки усмихнат Даша, неочаквано запя:

„Пазар голям,

народ навред е.

Руска девойка върви,

път й сторете.“

— Пее! — с гръмовит глас възкликна чичо Сандро и като изхвърлен от прашка, излетя от салона. В салона стихнаха всички звуци. Взе да се чува как в трапезарията цъка фамилният часовник, а от стаята на слугинята долетя надгробното песнопение.

Всички почувствуваха, че във въздуха замириса на смъртна опасност. Търговецът на добитък, който в този миг взе кафето от подноса, внимателно повдигна чашката. Привържениците на гърка и на самия търговец на добитък замряха и жадно почнаха да следят ръката му в очакване дали ще трепне тя, или не. Но не трепна ръката на търговеца, издържаха биволските му нерви. Той отпи от кафето, облиза се, сложи чашката на масичката и каза, като кимна към вратата:

— За китарата изтича…

Привържениците на търговеца на добитък се посъвзеха.

— Сандро нищо не прави просто току-така — не много сигурно забеляза един от приятелите на гърка.

Не бе успял той да довърши, когато в салона се втурна персийският търговец и се развика:

— Сандро се качва!

Почти заедно с това се дочу засилващото се звънтене на метал по мрамор, бронзовият звук на съдбата. Гостите наскачаха от местата си, без да знаят за какво да се готвят, а дребният грък и търговецът на добитък продължаваха да седят до своята масичка, без да трепнат. Сега всички забелязаха, че кръвта бавно взе да се отдръпва от лицето на търговеца на добитък, а посивялото през тези три денонощия лице на гърка започна да става розово, сякаш те бяха свързани като скачени съдове, сякаш някакво невидимо спадане на налягането подгони тази обща кръв в обратно направление.

Античният звук от удари на копита по мрамор със забравена доблест опияняваше душата на дребния грък. И когато този звук стигна до самата врата, дето все още стоеше персийският търговец, последният с един ритник отвори и двете крила и като подплашен заек се метна настрана изпод самата огнедишаща муцуна на коня.

Със сдържан тръс чичо Сандро потанцува из салона, без да сваля от търговеца на добитък гневни изпъкнали очи. Чичо Сандро пресече салона, сам си отвори вратата и влезе в другата стая.

— Играй! — викна Коля на бавещия се търговец на добитък.

Онзи вяло хвърли заровете, като продължаваше, да се вслушва в отдалечаващото се потропване на копитата.

— Какво става, Коля?! — разнесе се страхотният вик на затворената слугиня.

— Сандро разхожда коня! — викна й в отговор повеселелият Коля.

— Махна ли се? — запита търговецът на добитък, когато звукът от копитата стихна в една от отдалечените стаи. Приятелите на гърка радостно му обясниха, че Сандро и никакъв случай не би могъл да се махне, дори и да иска, защото втория изход на къщата Коля е бил принуден да закове поради лошото поведение на голямата си сестри.

— Какво общо има тук сестрата? — намръщи се търговецът на добитък и всички почувствуваха, че нервите му не издържат.

Чичо Сандро се разходи из всички стаи на къщата. Извадил крака от стремената, пътем отхвърляше или отместваше маси, столове и всичко, което можеше да пречи на свободното движение на коня. В трапезарията, видял отражението си в голямото стенно огледало, конят зацвили и се опита да влезе в него. Чичо Сандро едва го обърна и го подгони назад.

Този път той влетя в салона, шибна коня с камшика и прескочи през масичката на играчите.

— Браво, Сандро! — развикаха се в един глас привържениците на гърка, а ендурецът в знак на протест остави заровете в дъното на игралната дъска.

— Играй! — заповяда му Коля, извади от джоба си пистолет и го постави на масичката до табакерата си.

— Кажи му да не скача — помоли търговецът на добитък, — не съм свикнал да играя под кон.

— Успокой нервите си и играй — отново му заповяда гъркът и почука по масата с дулото на пистолета като учител с показалка.

Създаваше се деликатно положение. От една страна, по неписаните и затова твърди закони на играта печелившият е длъжен да играе дотогава, докато губещият има какво да губи, но, от друга страна, чичо Сандро правеше дявол знае какво. Търговецът на добитък се обърна към своите привърженици, но те, сломени от дързостта на Сандро, а може би и от любопитство към това, което ставаше, решиха, че все пак е длъжен да продължи играта, щом Сандро ще скача през игралната маса с еднакъв риск за двамата играчи, тоест през средата на масата.

— Защо трябва да скача, защо? — опитваше се да вдигне глас ендурецът.

— Съдба — отговаряха му.

В качеството си на третейски съдия отново беше избран персийският търговец като представител на солидна неутрална нация.

Поставиха го до стената по такъв начин, че между вратите, средата на масичката и мястото, което заемаше той, минаваше права линия и той можеше да вижда точно доколко се отклонява конят на чичо Сандро през време на скока.

Играта бе продължена. Чичо Сандро скачаше само на едната страна, защото за обратната страна нямаше място да се засили. Така че от салона той излизаше обикновено на празен ход, без да забрави да метне страшен поглед на търговеца на добитък.

Всеки път, чуеше ли приближаващото тропане на копитата, ендурецът навеждаше глава, като я криеше между рамене, докато конят прескачаше масичката. Щом конят прескочеше, той гледаше с надежда персийския търговец. Но онзи тъжно клатеше глава в смисъл, че Сандро и този път не се е провинил.

Понякога, като стигнеше с препускане до масичката, чичо Сандро внезапно обръщаше коня, уж че не е измерил засилването, и се връщаше за нов набег. Тези лъжливи опити още повече объркваха търговеца на добитък.

А дребният грък с всеки скок на чичо Сандро ставаше все по-уверен, все по-весел — предишната сполука се връщаше при него. И когато по време на един от скоковете на чичо Сандро той вдигна своята чашка с кафе и отпи глътка под самия летящ и лъхащ горещ въздух корем на коня, привържениците на гърка зареваха и заръкопляскаха: „Браво, Коля!“

Търговецът на добитък клюмваше.

— Конят се уморява — започна да се тревожи той след десетия скок.

— Нищо, беше се застоял — отговори чичо Сандро и като потупваше коня по шията, излезе от салона да се готви за нов скок. След минута от дъното на къщата се разнесе страхотен грохот, сякаш конят заедно с ездача се беше провалил в джендемите.

— Нали ти казах, конят се е уморил! — развика се радостно търговецът на добитък и скочи от мястото си.

Ала тук отново се дочу тропането на копитата на приближаващия кон, а търговецът на добитък, все още прав, взе да свива главата си между раменете, като постепенно се снишаваше.

— Какво стана, Сандро — викнаха в един глас гостите, когато той се появи на вратата.

— В огледалото влезе — отвърна чичо Сандро в полет, докато прескачаше през масичката. — Мислеше, че друг кон върви — залови се да пояснява чичо Сандро, като слезе долу и галеше по шията разгорещеният кон, за да го успокои малко — но той не знае, че в Абхазия друг такъв кон като него няма…

Всъщност това беше кон макар и местна порода, но с доста интересен косъм — дорест и в същото време ярко петнист като рис. Чичо Сандро казваше, че конекрадците два пъти бягали от бащината му конюшня, когато неочаквано съглеждали неговия кон сред другите. И макар да е трудно да се установи защо са бягали конекрадците, според думите на чичо Сандро излизаше, че те са вземали неговия кон за див звяр, поставен да пази обикновените коне.

— Никак не можах да му задържа главата — продължаваше да обяснява радостно чичо Сандро, докато излизаше от салона и се изтърсваше от ситните парченца стъкло на огледалото като от вода.

— Защо? — възторжено запитаха привържениците на гърка.

— Такава шия има — вече на вратата каза чичо Сандро, — че параход може да вдигне. — И без да се обръща, излезе от салона.

— Този кон му отива — рече замислено Даша, загледана подире му.

Струва ли си да казваме, че търговецът на добитък губеше партия след партия? Приблизително, на четири конски скока се падаше една загуба.

— Как е? — питаше чичо Сандро, скачайки с коня през играчите.

— „Оинът“ е мой — радостно отвръщаше гъркът и нареждаше пуловете, ако партията беше приключена.

Два часа и половина продължи тази необикновена игра под корема на летящия кон. През това време Коля Зархиди успя да си възвърне всичката загуба, всичката наличност и да спечели каляската на търговеца на добитък, с която онзи беше пристигнал от Ендурия.

Навярно в ход щяха да бъдат пуснати ендурските кланици, ако конят наистина не се беше уморил. След четиридесетия скок чичо Сандро не излезе от салона, а като прекара близо до масичката на играчите коня, изправи го на задни крака и няколко съкрушителни секунди стоя така над масата, издигнал нагоре главата му, ронеща кървава пяна върху игралната дъска.

Щом конят спусна копита, търговецът на добитък стана.

— Губя и свършвам — рече той, като някак си странно взе да бърза, и сега всички забелязаха, че това вече не е онзи всесилен търговец, а просто стар, сломен човек.

— Ваша работа — отвърна Коля и скри пистолета в джеб. Беше му се върнала коректността на крупен тютюнотърговец.

Все още разгорещен, чичо Сандро излезе на балкона, разкопча ризата си и изложи гърдите си на прохладния утринен ветрец.

Околните селяни подкарваха своите магарета, натоварени с грамадни кошници със зеленчук, плодове и пуйки с червени гуши, и крачеха към пазара. Сгушени от утринната прохлада, пристанищните работници се тътреха към пристанището и само тумбички алкохолици, разпознавайки се оживено един друг, целенасочено бързаха към хашните и кафенетата.

С вид на уморен победител чичо Сандро гледаше утринния град.

— Сандро, като на брат ти се моля — викна му Коля, — ще види някой и ще разкаже на майка ми за коня!

— Ти на моя кон задницата трябва да целуваш — каза чичо Сандро и влезе в салона.

— И ще я целувам, кълна се в праха на баща си — отвърна Коля.

Пуснатата слугиня изнасяше пълна кофа с потрошени чинии. В трапезарията конят на чичо Сандро беше хлътнал със заден крак в бюфета. Освен огледалото и бюфета и още едно парченце мрамор колкото пестник, отчупено от стълбището с копитото на коня, когато той излизаше от къщата, нямаше никакви други щети от скачанията и препусканията на чичо Сандро.

Позволиха на търговеца на добитък със собствената си каляска да отиде до хотел „Ориентал“, откъдето той същия ден замина за Ендурия с местния дилижанс.

Разправят, че тъкмо през тази година работите му тръгнали назад. В Ендурия се издигнал друг търговец на добитък. Той тайно купил в Кубан огромен брой изтощен от липсата на храна, добитък, прехвърлил го на летните пасища по алпийските ливади и през есента ордите на затлъстелия кубански добитък се втурнали на пазара в Ендурия и разорили стария търговец на добитък.

Разправят, че след този двоен удар старецът се побъркал. Коля Зархиди — справедливостта изисква да му се признае това — като научил за станалото, пратил от Сухуми в Ендурия един известен градски психиатър и наредил да го лекува за негова сметка, докато търговецът, не дойде на себе си.

Колкото и да е чудно, но го излекувал не психиатърът, а Октомврийската революция, когато тя се утвърдила реално в Закавказието. В деня, когато старецът научил, че цялото имущество на младия търговец на добитък е конфискувано от новата власт, той запалил за нейно здраве в Иллорския манастир петдесет свещи човешки бой от най-благоуханен цебелдински восък. Освен това направил народно пиршество, на което нахранил ендурските просяци с десетината си последни вола.

Старецът дотолкова се оправи, че след известно време отиде да работи като месар в един от своите бивши дюкяни, дето изкара до края на своите дни.

Като последица от онази знаменита игра с Коля му остана една малка чудатост: чуеше ли чаткането на конски копита, даже те да бяха и на най-обикновен товарен кон, старецът вмъкваше глава в раменете си и замираше в позата, в каквато го сварваше тревожещият душата му звук. Купувачите бързо свикнаха с тази негова малка чудатост и не го закачаха, докато той сам не се съвземаше.

След знаменитата победа гуляите в дома на Коля Зархиди и в околните ресторанти продължиха почти непрекъснато до самата Октомврийска революция.

Злите езици твърдят, че Коля Зархиди възнаградил чичо Сандро с Даша, обаче други разправят, че това не е могло да стане, защото и без това си било станало. Самият чичо Сандро и досега отхвърля с негодувание и двете предположения.

Възможно е намесата на чичо Сандро в тази знаменита игра (тя тъкмо с това е и знаменита, че той се намесил в нея) да изглежда за съдържателите на европейските игрални домове недопустим натиск върху психиката на играча, но аз все пак съм склонен да смятам постъпката на чичо Сандро за исторически прогресивна.

Така или иначе, той помогна да се запази имуществото на Коля Зархиди, което, с изключение на стенното огледало, пробития бюфет и други дребни повреди, изцяло премина в ръцете на съветската власт.

— Нали ви казах, че ще стане нещо — напомняше Даша, когато съгласно решението на местния съвет им предложиха да напуснат къщата, което те и направиха.

Наистина майката на Коля Зархиди пак се изхитри да остави в къщи слугинята, която сега работеше като чистачка и обитаваше една от пристройките в двора. Този път майката на Коля я остави тук, за да следи съветската власт, нещо, което безусловно беше много по-сложно. В къщата бяха настанени учрежденията на местното управление.

Макар Коля естествено да беше разорен, все пак много нещо в живота му се оправи. Първо, майка му се примири с неговата любовница, която сега не можеше да му стори нищо лошо, като се полакоми за имота му. Даже самата тя настоя Коля да се ожени за нея, което той направи, като бързо оформи лесния в онова време съветски брак.

Отначало им дойде доста нанагорно, но после през време на непа персийският търговец отново отвори своето кафе-сладкарница, което този път предпазливо нарече „Кейфующ пролетарий“. Той взе за съдружник бившия тютюнотърговец, все още опитвайки се да осъществи своите хоросански намерения спрямо Даша. Коля се числеше на работа, макар по цели дни да пиеше кафе и водка за сметка на бившите си приятели, а понякога даже и за сметка на своите бивши работници от тютюневите складове.

Във връзка с последното обстоятелство някои хора проучиха дали не размътва главите на своите бивши работници. Както се изясни, Коля не размътваше главите на работниците и го оставиха на мира, та да се прековава съобразно хода на историята или да отмира заедно с непа.

Като се разпускаше понякога със своите бивши приятели, а сега декласирани чашкаджии, той викаше на Алихан да даде за негова сметка две бутилки. Алихан по цели дни стоеше на тезгяха, от сутрин до вечер правеше кафе в джезветата и даваше напитки.

— Каква сметка? — питаше неизменно Алихан, когато чуваше това нахално искане, разперваше ръце и учудено повдигаше кръглите си вежди.

Въпреки всичко той все пак изпращаше исканите бутилки, защото Даша беше до него. Със сънлива мудност тя разнасяше поръчките и никой не й се сърдеше, защото тъкмо затова хората идваха тогава в кафенето — да се побавят, да покефуват, както показваше фирмата на кафенето, да си поемат дъх от шеметния летеж и трясък на времето.

Но на съдбата било угодно да издигне още веднъж Коля Зархиди.

На страната беше нужна валута. На международните пазари все още помнеха абхазките високопланински тютюни. Необходимо беше да се възстановят старите търговски връзки и да се организират нови.

Наркомът на републиката го покани в своя кабинет, разположен в бившата къща на Коля. Той обясни на Коля в какво се състои работата й му предложи честно да работи със съветската власт. Срещу това обеща да даде на Коля прилична квартира и да му върне всичко, което се намери от реквизираните мебели.

— Съгласен съм — каза Коля, — само че мебели не ми трябват.

— Защо? — учуди се наркомът и като се наведе над масата, тури длан на ухото си: той беше малко глух, нашият нарком.

С шмекерска усмивка (всеки грък си е малко Одисей) Коля кимна към фамилния часовник, който висеше зад гърба на наркома. Наркомът се обърна и каза със своята мила, обезоръжаваща усмивка:

— Бие силно, пък аз лошо чувам.

Но аз се отплеснах. По такъв начин Коля Зархиди отново се оказа на работа. През следната година той уреди закупуване на тютюните от населението, преработката им и по-нататъшната им продажба в чужбина.

Наркомът на републиката му довери лично да замине с тютюните в Цариград, откъдето след известно време докара злато. След година Зархиди закара в Турция още по-голяма партида тютюни и получи срещу нея още повече валута. А още след две години той откара в Турция едва ли не цял параход с ароматичен високопланински тютюн и не се върна. В Цариград играят комар направо в кафенетата и изглежда, че Коля не се е сдържал…

Това вероломство (волно или неволно) силно огорчи наркома. Но май че Коля Зархиди всички огорчи със своята постъпка освен персийския търговец, което в достатъчна степен говори за неговата аполитичност. Той постигна своето — Даша остана при него.

Но и на него не му беше сладък животът — свършваше непът, настъпваше държавният сектор. Като начало на Алихан предложиха да раздели кафе-сладкарницата и свободно да си избере едно от двете: или кафенето, или сладкарницата. Алихан помисли и избра кафенето. След известно време му предложиха да престане да продава в кафенето спиртни напитки, като заедно с това разшири асортимента на разхладителните. Алихан се съгласи, но се изхитри и продължаваше да продава изпод тезгяха спиртни напитки. И понеже работата отиваше към пълно ликвидиране на частния сектор, предложиха му да престане да продава в кафенето кафе, но да запази разхладителните напитки. Този път Алихан не се съгласи и съвсем затвори кафенето.

Алихан се крепеше. Сдоби се със сергия на колелета, на която продаваше източни сладкиши собствено производство: рахатлокум, козунаци, халва, шербет… Безполезно упорствувайки, той все още продължаваше да се нарича търговец.

Като такъв го доведе в нашия двор баща ми. Той се пресели у нас заедно със своята гологлава, развлечена жена, която в двора наричаха понякога бивша хубавица, а понякога, види се за съкращение, просто бившата.

По цели дни, за това си спомням смътно, тя си правеше кафе на мангала, разиграваше слабия висок старец и все го навикваше, когато той изкарваше от двора на своята сергия малката витринка на мохамеданския рай.

После, кой знае защо, той престана да продава източни сладкиши и премина на печени кестени и както разправяха възрастните, станал морфинист. След няколко години се пресели заедно с жена си в Крим и миризмата на печени кестени постепенно изветря от двора.

Седи вечер по някой път чичо Алихан на прага пред своята стаичка, напарва мазолите си с топла вода, пуши и си тананика персийски песни. Виждам още стъкленеещия поглед на продавача на кестени и чувам мелодията, която вцепеняваше със своята сладка мъка за безсмислието на живота, безкраен като кервански път за никъде.

Аллах, псимилах, рахмани до сур аллах! — Блажен е, който е блажен…