Фазил Искандер
Сандро от Чегем (6)

Пазителят на планините

Четирима седяхме върху ствола на повален бук, пушехме и чакахме кога ще тръгнат колите. Тук, на горската поляна, образувана от сечището, силно миришеше на прясна дървесина. Надясно в края на поляната се виждаше дървена постройка, в която се помещаваха канцеларията на секачите и лавката. Сега и двете бяха затворени.

До канцеларията се издигаха натрупани една върху друга розови, прясно обелени греди. Също такива дебели, грамадни трупи бяха пръснати по цялата поляна. Сякаш силна вода ги бе изнесла от гората, после се оттекла, а гредите така си бяха и останали на поляната. Всъщност тука ги довличат от гората с трактори, а оттук вече ги откарват с камиони в града.

Два тежкотоварни камиони, вече натоварени, стояха до канцеларията. Двамата шофьори бяха отишли заедно с местни свани в къщата на единия от тях. Шофьорите живеят сега в града и когато се срещнат с тях, земляците им ревниво ги подлагат на трапезна проверка.

Такава дълга гощавка и чакахме сега да свърши, седнали върху стъблото на поваления бук. Не се опасявахме, че шофьорите ще се напият, защото да срещнеш по тези високопланински пътища пиян шофьор, е също тъй малко вероятно, както да срещнеш лунатик по покрива на многоетажна къща.

Заедно с мене на ствола седяха Котик Шларба, преподавател в селскостопанския институт, художникът Андрей Таркилов и неговият приятел от Москва Володя, също художник.

Прекарали бяхме една седмица на алпийските ливади, а сега се връщахме в града. По-точно момчетата отиваха в града, а аз възнамерявах да се спусна до минералните извори, дето трябваше да се срещна с чичо Сандро. Бяхме се уговорили с него още в града.

Тук, при пастирите, ни покани един роднина на Андрей, завеждащ колхозната ферма. Макар че когато пристигнахме, самият завеждащ да не се оказа на работното си място, прекарахме чудесно времето, може би тъкмо за това, че той не се оказа на мястото си.

И ето че сега, след едноседмична почивка в планините, след леденото кисело мляко, след вечерите край димящите огньове, след дългите и безуспешни ловни излети по каменистите върхове над проходите, ние в очакване на шофьорите седим върху ствола на стария бук, греем се на слънчице и само нарядко си подхвърляме по някоя и друга дума — през седмицата бяхме си изприказвали всичко.

От време на време покрай нас минават свани — секачи, които се връщат от гората в къщи или в летния си лагер, построен до рекичката. Едни носят на гръб брадви, други — моторни триони. Когато ни наближават, те поздравяват, попоглеждлт ни с изпитателен поглед и отминават.

Стори ми се, че мене те, кой знае защо, поздравяват по-дружелюбно, отколкото другите. Но после, когато един от тях ме заобиколи откъм гърба и ме огледа, разбрах каква е работата. Те поздравяваха не толкова мен, колкото моята карабина, която стърчеше на рамото ми. А тъй като, другите нямаха никакво оръжие — само Андрей носеше малокалибрена винтовка — почтителното внимание към моята особа беше напълно оправдано.

Най-после около колите се появиха хора. Двама се качиха на каросериите и започнаха да пристягат с въжета натоварените греди. Останалите — бяха всичко осем души — даваха съвети отдолу. Ако се съди по необикновено гръмките им гласове, всички добре си бяха пийнали. Подир няколко минути двамина се отделиха от останалите и се насочиха към нас.

Единият, по-младият, беше облечен във ватени панталони и стара каубойка със запретнати ръкави. Беше небръснат, нисък и широкоплещест и явно пиян, което се забелязваше отдалече. Вторият, дребничък и сух, беше с ботуши, широк брич и тесен черен кител, закопчан догоре. Стъпваше твърдо и имаше войнишка осанка. В ръка стискаше лъскава брадвичка, напомняща онези брадвички, с които домакините насичат месото.

— Здравейте, другари — каза той с малко скръбен глас, когато заедно със своя спътник спряха при нас.

Станахме и всеки от нас се ръкува с единия и с другия. Човекът с брадвичката втренчено ни огледа няколко мига, като отблъскваше вълните на пиянството, премигваше с ципестите си клепачи и мърдаше дъвкачите на сухото си, изопнато дребно лице.

Обикновено след такъв мрачен поздрав поискват документи, обаче той не поиска нищо, а само седна до мен. Може би заради карабината ми той ме сметна старши на групата ни, което не отговаряше на истината, защото по-старши беше Котик — и по възраст, и защото искаше това.

Вторият сван, който беше явно пиян, сумтеше добродушно и клекна пред нас, види се, за да може да общува с всички ни наведнъж. Той имаше тежка волска глава на пияница и сини изпъкнали очи. От време на време главата му падаше на гърдите и всеки път, като я повдигаше, той ни оглеждаше с едно и също детско любопитство. Всеки път, щом повдигнеше глава, той отново се учудваше, без да може да разбере как сме изникнали пред него.

— Откъде бяхте? — все така скръбно попита сванът с черния кител, като оглеждаше накриво всички ни.

— Ние сме от града, а този другар е от Москва — дружелюбно и ясно рече Котик, като с гласа си даваше да се разбере, че запасите на неговото дружелюбие са неизтощими.

— Какво сте правили тук? — със скръб и почуда запита черният кител, като се извърна с рамо към нас. Едната му ръка се опираше на коляното, а другата, която беше по-близо до мен, се опираше в дръжката на брадвичката. Сега беше ясно, че той е пиян като пън, но с всички сили се държи. От всички пияни най-опасни са тия, които се мъчат да изглеждат трезви.

— Бяхме на гости при колхозните пастири, наши добри приятели — пак така ясно и миролюбиво каза Котик.

— По име? — неочаквано запита черният кител, като премигваше с ципестите си птичи клепачи.

Стана тихо.

— Какво значи по име? — запита сред тишината Котик.

— По име — значи по име — непоколебимо потвърди черният кител, като ни оглеждаше накриво.

Вторият сван, който гледаше в мен, ми правеше някакви знаци. Никак не можех да разбера какво иска да ми каже със своите пиянски знаци и кимания, та за всеки случай в отговор дигнах с рамене.

— Не ви разбирам — рече Котик, като бранеше своето скромно право да отговаря само на ясни въпроси.

— Тук, в планините, има няколко колхоза — най-после обясни този с ококорените очи, като се олюляваше на подгънатите си крака, — затова пита по име…

— А, колхозът — зарадва се Котик и погледна Андрей.

— По име „Микоян“ — едва прикривайки раздразнението си, подсказа Андрей. Цялата тази история бе почнала да го дразни.

— Правилно — съгласи се черният кител и като направи на лицето си една гримаска на човек, който знае повече, отколкото говори, добави: — Не се обиждайте, но такъв е редът…

— То се знае! — възкликна Котик.

— А вие какво работите? — запитах аз съседа си.

— Заместник-лесничей съм — каза той важно и взе да разкопчава горния джеб на китела си.

— Оставете, няма нужда! — каза Котик и простря ръка, като се мъчеше да му попречи.

— Шапката си забравих там при един другар — рече той, като с длан неочаквано напипа на челото си доста видим ръб от шапката. И не можеше да се разбере този ръбец ли му напомни, че му няма фуражката, или разговорът за длъжността му го накара да си спомни за тази съществена част от униформата му.

Обстановката явно се разведряваше. Сега заместник-лесничеят не се подпираше на брадвичката си като на ефес на шпага, а просто я сложи на колене. Изглежда, сега престана да се сдържа и се одряма. Вече не разглеждаше ръбеца от шапката си върху челото, а като опря лакът на коляно, отпусна глава на ръка и задряма.

Вторият сван като че бе чакал този миг, та засили своите налудничави кимания и смигания. Най-после го разбрах.

— Карабината ли? — попитах.

— Продай ми я — радостно ми закима той.

— Не се продава — рекох.

— Тогава да направим смяна — изведнъж произнесе той градската думичка.

— Не — казах, като гледах да не го дразня, — не мога.

— Немски автомат ще ти дам — бързо пошепна той, — защото не мога спокойно да гледам тези руски карабинки.

— Не — казах, като гледах да не го дразня.

— Дай да я разгледам — рече той и протегна ръка.

Въздъхнах и свалих карабината.

— Защо ти е карабина, като имаш автомат? — казах аз, като гледах да похваля неговия автомат за сметка на моята карабина.

Той щракна затвора и погледна през цевта.

— Автоматът не е много удобен за лов, не бие далече — рече той и дигна глава. — А патрони имаш ли?

— Патроните са далече в раницата — казах твърдо. Изглежда, той почувствува това, защото, като се прицели нанякъде, и щракна с ударника.

— Тъкмо тия руски карабинки обичам — каза той, като с неудоволствие ми връщаше карабината.

Взех карабината, сложих я на рамо и почувствувах облекчение, че всичко свърши така добре.

— За колко може да се наеме един водолаз? — неочаквано запита той.

— Защо ти е водолаз? — попитах.

— Знам едно езеро — рече той просто, — на дъното му има немско оръжие. Водолаз ми трябва.

Ние се разсмяхме, а момъкът отново се замисли. В този миг черният кител дигна глава и взе да мъмре нещо своя земляк. Сванът, който клечеше, добродушно се оправдаваше, като поглеждаше към нас като на съюзници. Черният кител постепенно се успокои и като сведе интонацията си до дребно административно раздразнение, млъкна.

— Дръж си езика — приключи той накрая на руски и дигна брадвичката от коленете си.

— Даже няма и да питам — отговори му сванът, обърна се този път към Котик и попита: — Водолазът има ли право да дойде тук?

— Не можем да ви излъжем — рече Котик добросъвестно, — от такива работи не разбираме.

— Какво приказваш, драги? — извърна се черният кител. — Как може да дойде тук водолаз? Водолазът е държавно лице. Водолазът няма право да се отдалечи от морето. Ти какво си — да не си райком, военком, селсъвет?!

— Само за един ден ми трябва водолаз — каза младият сван, без да обръща ни най-малко внимание на тази страшна тирада, — сам ще го докарам и откарам като министър.

— Я кажи тогава, кое е това езеро? — неочаквано го нападна откъм друга страна заместник-лесничеят.

— А-а — лукаво проточи младият сван и помаха с дебелия си показалец пред носа си, — това е моя тайна. Освен на водолаза на никого няма да я кажа.

— Ще те привлека под отговорност — каза черният кител, поклати тъжно глава и погледна остреца на брадвичката, сякаш четеше върху него съответния член от закона.

— Кажете — запитах го аз, леко развеселен, — за какво ви е тази брадвичка?

Право казано, ако не бях забелязал върху тилника на тази брадвичка нещо като металически печат, навярно не бих го запитал за това. Искаше ми се да разбера всъщност какво прави той с нея — да речем, с удар на тилника отбелязва сухите дървета или прави някакви засечки, или просто е символ на неговата горска власт.

Щом казах това, устата му се стисна в решителна ивица, птичите му клепачи замръзнаха. Почувствувах, че съм допуснал най-страшната дипломатическа грешка в живота си. Това беше равносилно през време на аудиенция при някой крал неочаквано да чукнеш с пръст по короната му и да попиташ: „А за какво ти е туй нещо, драги?“

Той стана бавно, отдалечи се на няколко крачки, обърна се и като притисна брадвичката до бедрото си, неочаквано изписка:

— Граждани, документите!

— Другарю, вие не го разбрахте правилно — каза Котик, стана и с виновата усмивка тръгна към него.

— Граждани, документите! — отново изписка черният кител и дори направи крачка назад, за да не допусне лично съприкосновение с Котик. При това той едва не настъпи другия сван. Във всеки случай катурна го както беше клекнал и онзи седна на земята, като в глупаво недоумение разпери ръце: на, ето какво прави с мен властта, но какво общо имам аз с тази работа?

Даже сваните, които стояха до камионите като чуха гласа му, за няколко секунди замълчаха.

— Гено! — викна един от тях и, изглежда, попита какво има.

Гено изгледа отдолу, отгоре дребната гневна фигурка на помощник-лесничея и нещо каза в този дух, че с него шега не бива.

Наистина всичко това вземаше глупав обрат. Черният кител нямаше намерение да се шегува. Забелязах, че кокалчетата на пестника му, който стискаше брадвичката, побеляха.

От нас четиримата документи имаха само Котик и Володя. Володя вече се ровеше в раницата си. Котик подаваше своите документи. Това беше една червена книжка удостоверение на извънщатен лектор на обкома на партията.

Човекът с черния кител подържа в ръка книжката, хвърли няколко погледа от снимката към оригинала и я върна на притежателя й. Личеше, че тя му направи добро впечатление.

— А тези придружават ли ви? — попита той и с едно кимане на глава ни обедини в едно.

— Да, придружават ме — каза Котик с усмивка и сложи книжката в джеба си.

Човекът с черния кител бавно огледа всеки един от придружителите. И в тази бавност се проявяваше уважението към неговата длъжност. Застанал прав, Володя му подаваше своя паспорт, но той не го взе. Андрей продължаваше да седи, малко картинно отпуснат, и гледаше помощник-лесничея с полупрезрителна насмешка.

— Разрешително за карабината — каза той кратко, когато погледът му стигна до мене.

Сърцето ми се сви. Никакво разрешително за карабината нямах. Бях я взел назаем от един мой роднина, бивш началник на градската милиция.

— Нямам разрешително — казах аз.

— Как нямате? — замига той с ципестите си клепачи, като отказваше да ме разбере.

— Карабината не е моя — казах, — взел съм я назаем.

— Нищо не знам! — извика той и се окуражи. — Може да си я взел назаем, може да си убил, може да си я задигнал…

— Аз знам — намеси се Котик, — взе я назаем от свой роднина, от бившия началник на градската милиция.

— Ех, тези руски карабинки — рече вторият сван, като гледаше отдолу нагоре, — кълна се в децата си, най-много тях обичам на този свят.

— Нищо не знам, конфискувам я! — извика човекът с черния кител.

— Оставете тая работа, другарю — миролюбиво го вразумяваше Котик, — как може такова нещо, какво ще кажем на неговия роднина, когато се върнем?

— Нищо не знам, още повече бивш началник на милицията — каза той, като все пак остави една малка вратичка за по-широка информация.

— Една хубава руска карабинка — възторжено каза вторият сван — аз ценя повече от два немски автомата.

— Ти си дръж езика — викна му черният кител, на което сванът не обърна ни най-малко внимание.

— Неговият роднина — рече Котик, при което Андрей цял се изкриви — е уважаван в града човек и няма да му бъде приятно, като научи, че сте конфискували карабината му.

— Ха! Уважаван! — възкликна черният кител и замахна с брадвичката. — Като е уважаван, защо са го уволнили?

Липсата на по-широки сведения той изтълкува като наличност на неизгодна за нас информация.

— Не са го уволнили, а се е пенсионирал — каза Котик.

— Не е моя работа — пак взе да упорствува черният кител, — моля да се предаде карабината до изясняване на нейната принадлежност.

— Да не си помислил да му я дадеш — рече Андрей на абхазки, — после няма да я видиш.

— Карабината няма да дам — казах аз непоколебимо, защото не чувствувах в себе си такава непоколебимост, — не сте ми я дали вие.

— Задържам ви заедно с карабината! — отряза той и отново дигна свойта проклета брадвичка.

Ама и мен ме засърбя езикът! Да бях премълчал за неговата брадвичка, нищо нямаше да се случи. Дигнах рамене.

Запалиха моторите на камионите и те започнаха да излизат бавно на заден, ход към пътя. Сваните вървяха подир камионите, сякаш ги подкарваха.

— Време е да тръгваме — рече решително Андрей и стана.

— Почакайте — заповяда помощник-лесничеят, но личеше, че не беше очаквал такава решителност.

— Не се горещи, Андрей — подхвърли Котик на абхазки.

— Ние също тръгваме — каза неочаквано черният кител. Малко смутено прекара ръка по косата си.

— Това си е ваша работа — студено рече Андрей и закрачи напред. Нисък на ръст, набит и дългорък, той приличаше сега на мече.

Черният кител започна да моли за нещо младия сван и както можеше да се досети човек, той искаше да му донесе от къщата, дето бяха гуляли, забравената фуражка. Тази къща, която се виждаше оттук, се издигаше от другата страна на реката, приблизително на двадесет минути път.

Младият сван тъкмо се надигаше от земята и докато се изправяше, изведнъж се хвана за гърба и силно изохка като от внезапно лумбаго, причинено или от молбата на помощник-лесничея, или от само себе си. Но и в двата случая жестът му показваше неизпълнимостта на тази малка услуга.

Тръгнахме към колите. Шофьорите слязоха от тях в заедно с другите свани ни чакаха.

— Аз не вземам неговата пушка — кимна лесничеят по-миролюбиво към гърба на Андрей. Стори ми се, че неуспехът с фуражката малко подобри неговия тон. — А защо? Защото карабината е бойно оръжие.

— Затова у вас с автомати тичат подир елените — каза Андрей, като се обърна.

— Щом ги пипнем, вземаме им ги! — викна му черният кител.

— Знаем от кого ги вземате — рече Андрей, без да се обръща.

— Не се заяждай, Андрей! — викна му Котик на абхазки.

— Ще го науча — отговори му Андрей на същия език, без да се обръща.

— Или ще даде карабината, или ще го задържа в селсъвета до изясняване — каза черният кител с нова упоритост. Изглежда, че беше забравил вече несполуката с фуражката или пък го беше вдъхновила близостта на останалите свани.

Приближихме се до колите.

— Така не може — тихо възрази Котик, с което искаше да покаже, че не бива да стига до слуха на останалите това неприлично, макар, възможно е, и случайно недоразумение, — та ние няма да оставим другаря си…

— Ваша работа — рече гръмко черният кител, като че със силата на гласа си отхвърляше версията за неприличие или още повече за случайност на недоразумението. — Нека някой доведе собственика на карабината.

Само това ни липсваше! Младият сван, който възторжено кимаше към моята карабина, изложи на останалите същността на работата. Няколко свани веднага гракнаха, обръщайки се към черния кител и както ми се стори, гракнаха доброжелателно по отношение на мен.

Но тук черният кител влезе в спор с тях, като от време на време хвърляше към мен злобни птичи погледи, след което обръщаше внимание на сваните върху своята брадвичка, която аз като че бях осквернил с моя въпрос. Сваните оглеждаха брадвичката, търсейки върху нея скрити следи от оскверняването.

От всички свани само един висок старец с изкривена — както после ми обясниха — от удар на мълния уста веднага започна да го подкрепя. Той мяташе към мен още по-злобни погледи от самия черен кител. Това беше стопанинът на дома, на който всички сега бяха гости.

След това по пътя научих защо той се злобеше така на мен. Излиза, че сваните, които живеят тук почти на края на алпийските ливади — а той е представител на тези няколко семейства — имат отдавнашна вражда с нашите пастири.

Алпийските ливади, на които няколко наши долинни колхози преместват добитъка, тези свани смятат за спорни, защото самите те живеят край тях и им са много сгодни.

А ги смятат за спорни, защото през време на войната, никой от колхозите естествено не е докарвал тук добитък, а след войната пък нямало какво да се докарва. Към времето, когато колхозите се съвзели, сваните свикнали да смятат тези ливади за свои. Първата година работата едва не стигнала до вадене на ножове. Сега се примирили, но останала враждебността.

Говоря така подробно за това, защото, ако не беше този старец, който не можеше да понася пастирите от долинните колхози заедно с техните гости, блюдото на везните можеше да се наклони на моя страна. Своя неголяма, но вредна роля е могла да изиграе и онази мълния, която по някаква мистична случайност влетяла едно време в устата му и може би го ожесточила завинаги. Така или иначе, той беше гощавал всички мои доброжелатели и те в края на краищата притихнаха и престанаха да спорят.

Вярно, че ни предстоеше да се движим в една и съща посока и това временно ни сближи. Като се съди по всичко, Котик доста сполучливо обработваше един грамаден сван, от онези, които ме защищаваха, а после се отказа. Котик седна заедно с него в една кабина и ми извика:

— По пътя ще измислим нещо!

Мен като почетен престъпник ме настаниха в първия камион, останалите момчета се наредиха във втория. На стъпалата от ляво и дясно на кабината се настаниха двамата свана, онези, които бяха дошли при нас. Любителят на руските карабинки стоеше вляво, а планинският пазач, сега мой пазач, стоеше от дясната ми страна.

Когато ни настаняваха, аз му предложих той да седне в кабината с неясната сметка да го натикам там в морална задънена улица. Въпреки моите молби той с непоколебимо достойнство отказа да влезе в кабината, като с това не ми позволи да го пипна с взаимно великодушие.

— Как може, вие сте гост — рече той важно, с което даваше да се разбере, че спазването на обичаите е продължение на спазването на законите и обратно.

Свалих от рамо карабината, влязох в кабината и седнах, като я турих между краката си. Свалих полупразната раница и я натиках в ъгъла на седалката.

Колата потегли. Няколко свани начело със стареца, който беше налапал мълнията, стоеха пред колите. Моят пазач извика нещо на стареца, според мен — помоли го да се погрижи за фуражката му, докато се върне. Старецът не му отговори нищо и ние продължихме пътя си.

Моето положение се усложняваше и от това, че изобщо сега нямах намерение да ходя до града. Канех се само да стигна до минералния извор, дето беше на почивка чичо Сандро. Бяхме се уговорили с него да се срещнем там и смятах да прекарам няколко дни при водите в обществото на чичо Сандро. Изворът се намираше доста нависоко, преди селсъвета, така че дори и да успеех с помощта на приятелите да се освободя там от моя пазач, все едно, неприятно щеше да бъде посред нощ да се блъскам назад към извора.

Движехме се бавно през гората. Слънцето още не беше залязло. Лъчите му позлатяваха листата на буките и кестените, докоснати от ранната планинска есен, и блестяха по неръждаемата зеленина на елите.

Свеж полъх от леко загнила зеленина нахлуваше от време, на време в кабината като награда срещу доста смрадната миризма на арак^[1], която лъхаше от моя придружител, когато при друсанията на камиона главата му леко хлътваше в кабината.

Колата трудно се движеше по неравния коловоз, на места каменист, на места преграден от оголените коренища на дърветата. Огромната тежест в каросерията понякога така разлюляваше корпуса на колата, че изглеждаше сякаш тя всеки момент може да се преобърне и да смаже някой от застаналите на стъпалата. Шофьорът непрекъснато удряше спирачките и превключваше скоростите.

От люшканията и друсанията моят пазач явно се размекна. Той ме гледаше с онзи всеопрощаващ поглед, с какъвто гледат хората, когато всеки момент могат да повърнат. На два пъти, когато срещахме погледите си, аз му предложих да заеме моето място, но той закриваше с ципести клепачи очите си на умиращ лебед и отказваше.

Погледът му ставаше все повече всеопрощаващ и аз започнах да му хвърлям умоляващи погледи, като го молех да ми прости за карабината. Отначало той не ме разбираше и като ме поглеждаше с известно недоверие, безсилно отпускаше клепачи. После разбра и не ми прости. „Ти виждаш, на мен и без друго ми е трудно, махни се от главата ми“ — говореше той с поглед. „Какво ви струва на вас това? А пък аз повече няма да правя така“ — крънках с поглед, като чаках кога ще отвори очи. „Виждаш, че на мен и без друго ми е трудно, а ако наруша закона, още по-трудно ще ми стане“ — обясняваше ми той със замъглен поглед.

Излязохме от гората и колата тръгна по път над дълбока пропаст и скалиста мокра стена, от която се стичаха множество водопадчета като тънък воден прах. Когато колата на едно място мина съвсем близо до стената, моят пазач, кой знае защо, погледна нагоре, сякаш имаше намерение да поздрави там някого. Но излезе, че няма кого да поздрави и той неочаквано се наклони и подложи главата си под една водна струйка. И след това всеки път, когато се появяваше подходяща струйка, той ловко се наклоняваше и я отсичаше с глава. И вече оттам, изпод струйката, сред леко светещата нимба от воден прах успяваше да ми хвърли сантиментален и в същото време недоумяващ поглед.

Като се освежи, той прехвърли брадвичката от дясната си ръка в лявата и с освободената си ръка извади от джеба си кърпа и започна да бърше с нея лицето и косата си.

Да се държи с една ръка за ръба на отворения прозорец на кабината, а отгоре на това да стиска със същата ръка и брадвичката — стори ми се толкова неудобно и дори опасно, че реших да му помогна.

— Дайте аз да я подържа — кимнах към брадвичката.

С тази нова дързост, след като вече бях достатъчно наказан за старата, сякаш му доказвах, че и старата дързост не е съществувала, всеки случай не е имало в нея онзи умисъл, а е било глупаво хлапашко любопитство.

Той спря да бърше главата си с кърпата и дълго ме гледа със скръбен поглед, като през цялото време се люлееше и друскаше заедно с колата и все пак не ме изпускаше от своето полезрение.

След това, като продължаваше да ме гледа, той пъхна кърпата в джеб, приглади с длан мократа си рядка коса и премести брадвичката в дясната си ръка. Види се, погледът му се мъчеше да определи дали може за повторно оскърбление да се наложи ново наказание.

Размърдах се леко, но погледът му изведнъж стана по-топъл. Изглежда, че той реши: не, не е имало повторно оскърбление, а само глупост.

— Елате в кабината — казах.

— Нищо, свикнали сме — отговори той и отвърна очи.

— Знаете ли — казах, — аз не ще мога да отида до селсъвета.

— Защо? — запита той.

— Трябва да сляза при извора.

— А аз трябва да сляза още по-рано — каза той.

— Защо? — попитах.

— Защото моята къща е по-близо — каза той и изразително ме погледна в смисъл, че службата и от него иска жертви, а камо ли от нарушителите.

— Мен ме чака един човек при извора — казах аз, — нали разбирате, ще се вълнува, тревожи.

— Добре — отговори той, като помисли малко, — слез при извора, но остави карабината.

— Без карабината и тъй, дето си искам, ще сляза — рекох.

— И това е вярно — съгласи се той.

— За тази карабинка какво ли не бих направил — обади се гласът на Гено от другата страна на колата.

Моят пазач трепна.

— Гено живее до извора — рече той, — ще предаде на твоя другар, че съм те задържал.

— Не става — казах.

Разбира се, чичо Сандро ме чакаше, но не чак с такава точност.

— Кажи му името, той ще отиде — настояваше пазачът.

— Сандро — рекох машинално.

— Сандро, но кой Сандро? — учуди се пазачът.

— Садро Чегемски — казах.

— Сандро Чегемски ли? — повтори той почти изплашено.

— Да — казах, но се вълнувах. Почувствувах, че името направи впечатление на всички.

— Уах! — каза сванът, който седеше мълчаливо между мен и шофьора. — А какъв ти се пада той?

— Изобщо роднини сме и съселяни — казах, като смекчих част от истината с част лъжа.

Тук всички свани, включително шофьорът и Гено от другата страна, гракнаха с кръстосано орловско гракане.

— Това същият онзи Сандро ли е — запита сванът, седнал до мен, — дето през двадесет и седма година докара тялото на Петро Иоселияни?

— Да — казах. Бях чувал смътно нещо за тази история.

— Петро Иоселияни, когото матросът уби на брега?

— Да — казах.

— За горкия Петро никой така и не отмъсти — въздъхна шофьорът, продължавайки да се взира внимателно в пътя.

— Дванадесет души пристигнаха в града, за да изгорят парахода заедно с матроса — рече сванът, който седеше до мен.

— А защо не го изгориха? — попита шофьорът, продължавайки да се взира внимателно в пътя.

— Не успяха — рече сванът, който седеше до мен, — параходът отплувал в морето.

— Че щяха да успеят, щяха — изведнъж се обади Гено, — само че не ги пуснаха дори на пристанището.

— Ти откъде знаеш? — обади се сванът, който седеше до мен. — Теб още не те е имало на света.

— Баща ми е бил с тях — рече Гено. — Петро е наш роднина.

— Дръж си езика! — внезапно кресна моят пазач, като навря глава в колата. — Не параход, а едно дърво — и него никой няма право да го изгори!

— Значи — каза седналият до мен, като изчака разяснението на заместник-лесничея, — това е същият онзи Сандро от Чегем?

— Същият — казах аз.

— Красив старец, и мустаци има, нали? — уточни седналият до мен сван.

— Да — казах.

— Миналата година, когато генерал Клименко идва на лов, той ли го придружаваше? — попита моят пазач, като се, взираше в мен.

— Да — казах, като се мъчех да не се пъча. Обстоятелствата работеха за нас.

— Генерал Клименко е чудесен генерал — рече сванът, който седеше до мен.

— Като маршал — такъв генерал е — каза Гено.

— И ловуването беше голямо — каза шофьорът, без да откъсва поглед от пътя.

— Другарят Сандро е уважаван човек — каза непоколебимо черният кител.

— Дума да не става! — извика сванът, който седеше до мен. — Няма да вземат човек от улицата да придружава генерал Клименко.

— Знам това — отряза го моят пазач.

Почувствувах, че моите шансове се подобриха. Погледът на заместник-лесничея не стана по-дружелюбен, не, сега той по-остро се вглеждаше в мен и сякаш с любопитство откриваше под горния порочен слой на моята душа слабите кълнове на добродетел.

Мръкваше се вече. Пътят все още вървеше над пропастта, в дъното на която слабо блестеше руслото на реката. Отвесната стена се смени с варовикови сипеи, които белееха в здрача:

На стотина метра отпред се показа кола. Тя стоеше в края на пътя. Около нея се трупаха няколко души.

— Там е станала авария — каза сванът, който седеше до мен.

— Кола ли е паднала? — попитах.

— Езиците — неуверено предупреди моят пазач.

— Да — каза онзи, без да обръща внимание на предупрежденията на пазача, — слава богу, отивала е за града в последен рейс, малко хора е имало.

— Езиците — по-строго вметна моят пазач.

— Дали се е спасил някой? — попитах с понижен глас.

— Едно момченце — каза седналият до мен, — изхвръкнало от колата и се закачило на едно дърво.

Пристигнахме до мястото на катастрофата и шофьорът спря колата. Всички слязохме от нея. Вторият камион беше малко изостанал. Приближих се заедно с всички до стръмнината.

Долу до самата вода лежеше сплескан като консервна кутия автобус. Отхвърлен при удара, единият колесник се виждаше на другия бряг на реката.

— Ето го туй дърво, за което се закачило момчето — каза сванът, който седеше до мене в колата.

На самия стръмен бряг от една пукнатина в камъните се издигаше възлесто стъбло на младо дръвче с широка корона, прилична на зелен парашут.

— Оставете, другари, няма нищо интересно! — викна моят пазач, като се обърна към втория камион.

Той едва сега пристигна и онези, които бяха в него, се насочиха към пропастта.

Без да обръщат внимание на неговото предупреждение, всички се приближиха до пропастта и надникнаха долу.

Покрай пропастта имаше циментови колонки, но дори наглед такива слаби, че, изглежда, със силен ритник можеше да се събори всяка от тях. Спирачките на автобуса отказали да работят и той се обърнал в пропастта, поваляйки колонките като кегли. Всяка година по тези места се случват подобни нещастия и всеки път, когато научавам за тях, възмущавам се и решавам някъде да пиша, някого да наругая, но после някак всичко се забравя, отминава.

— Е, как е — приближи се до мен Котик, — склони ли го?

— Струва ми се, че се поддава — рекох.

— И аз обработих моя — рече той, — на, разговаря с него.

Действително черният кител стоеше до свана от втората кола. Онзи му говореше нещо. Моят пазач го слушаше, навел глава. Брадвичката висеше в безволно отпуснатата ръка. Като че сега самият закон осъществяваше своето законно право на почивка.

— Слушай, вярно ли е — извика ми Големия сван, като едновременно с кимане на глава ме канеше да се приближа, — че Сандро от Чегем е твой роднина?

— Да — казах аз, като се приближих и с гърба си почувствувах подигравателната усмивка на Андрей.

Големия сван ме прегърна с едната си ръка, а с другата — моя пазач и направи няколко крачки, като че ни канеше на миротворческа разходка. Аз охотно се подчиних, но малкият пазач, макар и да не се съпротивяваше на дружеския жест, все пак се изпъна и вдърви под неговата ръка, подчертавайки с това своята самостоятелност. Големия сван меко му внушаваше нещо, докато се разхождахме около колите, а онзи мълчаливо го слушаше.

— Хайде в колите — каза нашият шофьор и всички се насочихме към колите.

— Не бива, драги, не бива — каза на руски Големия сван, когато се спряхме до нашата кола.

— Ще видим! — рече моят пазач и гордо дигна брадвичката. Сега законът като че пристъпи към своите обязаности, но този път може би за да изслуша смекчаващи вината обстоятелства. Големия сван ми направи обнадеждаващ знак, като заедно с това млясна с устни, мигна с разбойническо око и тръгна към своята кола. Шофьорите запалиха моторите, но тук черният кител неочаквано затича към третата кола и почна яростно да бута хората към нея, макар те и без това вече да се канеха да сядат, а шофьорът дори беше запалил мотора и просто чакаше ние да тръгнем.

Пътниците на тази кола се съпротивяваха на неговите побутвания, опираха се и спореха като всички хора, които блъскат, когато те и без друго вървят в същата посока.

Най-после една част от тях се качи в каросерията, двама седнаха до шофьора и колата потегли. Черният кител пъргаво се измъкваше назад и правеше с брадвичката заклинателни жестове като балетен магьосник и преведе колата покрай нас на по-широката незаета част от пътя.

Когато камионът минаваше покрай нас, направи ми впечатление, че шофьорът се стараеше да не закачи нашата кола, не гледаше пътя и още повече пазача с неговите заклинателни движения.

Все още не се качвах в колата, защото този път бях решил да настаня него.

— Сега седнете вие — казах, когато той, доволен от извършената операция, се върна към колата.

— Нищо, нищо — замота глава той и, кой знае защо, премести брадвичката от дясната си ръка в лявата и със свободната си ръка ми посочи кабината, което можеше да се изтълкува, че този жест е личен, извънслужебен.

— Сега вие седнете, а аз ще постоя — казах и също направих жест към кабината.

— Нищо, ние сме свикнали — каза той, като се наведе.

— Не — възразих твърдо, — сега вие ще седнете.

— Не си струваше — рече той и неохотно влезе в кабината.

Хлопнах вратата зад него, стъпих на стъпалото и се хванах по-здраво за долния край на отвора на прозорчето. Колата потегли.

Бързо се стъмваше. Когато отдясно свършиха варовиковите сипеи и отново над пътя надвисна стръмен склон, обрасъл с гора, стана съвсем тъмно.

Шофьорът включи фаровете. Непрекъснато скърцаха спирачките. Като че през цялото време моторът правеше физически усилия да не се засили с цялата си тежест и да се сгромоляса в пропастта. Пред всеки нов завой шофьорът превключваше скоростта и камионът за миг се спираше, сякаш си поемаше дъх.

Студен влажен въздух непрекъснато лъхаше от черната яма, на дъното на която колкото по-напред отивахме, толкова по-пълногласно шумеше реката. Прозрачни облаци покриваха и препокриваха небето, но през цялото време ту тук, ту там се откриваха големи звездни парчета небе. Звездите трепкаха и се полюшваха, сякаш отразени от повърхността на течащата вода.

Колата все още силно се навеждаше и аз никак не можех да свикна с това. Всеки път ми се чинеше, че тя ей сега ще се обърне на една страна и ще ме притисне до стената. Казвах си, че нищо подобно не може да стане. Обаче след няколко минути колата отново се наклоняваше и тялото ми се напрягаше, готово със скока на скакалец да изхвръкне от катастрофата, макар, разбира се, да нямаше къде да се скочи. А най-важното, всяко ново наклоняване настрана в самия момент на наклоняването изглеждаше по-силно и по-опасно от предишното, но после, когато колата се изправяше, ставаше ясно, че то ни най-малко не е по-голямо от другите.

Да се държа за ръба на прозоречния отвор, беше неудобно и постепенно ръцете ми се вдървиха от напрягането и вниманието ми се съсредоточи върху това да се задържа на стъпалото.

Когато колата вървеше равномерно, аз почти отпусках ръце, като им давах възможност да си починат, а после отново с всички сили ги стисках. Едва сега оцених силата и жилавостта на заместник-лесничея.

Ще отбележа, че той почти веднага заспа, още щом седна в кабината. Дремеше и вторият сван.

Отначало заместникът заспа, опрян на облегалото на седалката, придържайки на колене брадвичката като приспано дете. Сетне главата му започна да се смъква в ъгъла на кабината, а оттам, като се подгъваше при всяко друсане, започна да се смъква покрай вратата, след това, като промени посоката, леко се подаде през прозореца и се опря в гърдите ми.

Имаше нещо трогателно в тази доверчива беззащитност, с която тя се опря на гърдите ми и спеше с кротко похъркване. Ръцете му все така продължаваха да лежат на коленете, нежно крепейки брадвичката. Когато от друсанията брадвичката се свличаше от коленете му, без да се събужда, той я придърпваше, опипваше леко с длани повърхността й и се успокояваше. Така майката, която спи до детето си, без да се буди, оправя одеялото върху него.

Стараех се да не мърдам, за да не го разбудя. Сега бях сигурен, че ще се разберем с него. Душата ми потръпваше от нежност. Искаше ми се да помилвам рядката му коса, но се боях да не го събудя.

Пътят ставаше все по-добър и по-добър и колата вече не се клатеше така силно. Обаче да задържам опиращата в гърдите ми глава, ставаше все по-трудно. Не биваше да се помръдвам и аз доста силно се схванах.

В края на краищата реших се да преместя главата му върху облегалото на седалката. Опрях се с лакътя на дясната си ръка отвътре на вратата, внимателно повдигнах главата му с две ръце и като продължавах да се опирам с лакът на вратата, сложих я на облегалото на седалката. Главата не се събуждаше и обидено въздъхна. Така селяните внимателно вземат в ръце тиквата, която виси от плета, и я преместват на по-устойчиво място, за да не се откъсне под собствената си тежест.

След няколко минути внезапно като от друсане той се събуди. Отвори очи и без да промени позата си, наостри уши, сякаш се опитваше да долови как и в каква посока се е променила действителността, докато е спал, ако изобщо се е променила. При това ръцете му, които лежеха върху брадвичката, леко се свиха.

— Как спахте? — попитах с тон на майордом.

— Кой, аз? — учуди се той.

— Да — казах.

— Аз не съм спал — продума той, като прикриваше с ръка прозявката си, — той спи.

Той кимна към свана, който седеше до него и който наистина спеше. След това пак се отпусна на облегалото на седалката, като повтори точно позата, в която се събуди. Дори леко притвори очи. Всичко това трябваше да означава, че той и по-рано не е спал, макар, възможно е, и да е приличал на спящ човек. Не зная защо му трябваше да скрива своя невинен сън. Всеки случай аз се огорчих. Реших, че той ми внушава увереност в сигурността на своя контрол над мене.

След няколко минути той изведнъж побутна шофьора по рамото и онзи спря колата. Почувствувах, че черният кител има намерение да слезе от колата и се развълнувах. С поглед ми посочи, че иска да отвори вратата на кабината.

Слязох на пътя и застанах в смирена поза. Всъщност силно се вълнувах. Той отвори вратата и слезе, като някак си делово се ежеше от нощната прохлада.

Продължавах да стоя в смирена поза, чувствувайки, че тези мигове решават сега моята съдба.

И изведнъж почувствувах как той, почти без да гледа, със слабо движение на ръка — успях да забележа, че брадвичката беше в другата — ми посочи кабината.

Като гледах да не създавам излишна суетня, бързо се вмъкнах в кабината. Вмъкнах се ребром, за да не бода прекалено много очите му с тази нещастна карабина. И когато със спокойно ликуващо тръскане затварях вратата, успях да забележа най-удивителното. Успях да забележа как той с непостижимо лукавство отлепва очи от карабината, сякаш не с нея, а с мен се уговаряше, че не са се виждали един друг.

Постоя още няколко секунди да дочака втората кола, а после озарен и дори леко заслепен от нейните фарове, замахна с брадвичката, давайки й заповед да се държи близо до нас. Нашата кола потегли и той изчезна в тъмнината.

— Той живее тук — каза сванът, който седеше до мен. Излезе, че той се беше събудил. Възможно е дори да се бе събудил от моята радост.

— Да, разбрах — кимнах аз, като чувствувах огромна симпатия към този факт.

След физическото и нервно напрежение да седя в кабината ми беше необикновено уютно и топло.

— Знаете, добър момък е, грамотен, но обича малко… — рече съседът ми по кабина и като не намери подходяща дума, завъртя длан във въздуха, сякаш се мъчеше да покаже очертанията на отрицателните флуиди, извиращи от самата му длъжност.

— Да, разбрах — казах, като чувствувах огромна симпатия към всичко, в това число и към тези отрицателни флуиди.

Разказах му как моят пазач се опита да отрече, че е спал. Сванът се разсмя с глас, шофьорът също взе да се смее, макар че можеше да се разсмее и доста по-рано, когато се случи всичко това. Впрочем възможно е тогава той просто да не ни е слушал.

— Какво се смеете? — неочаквано се обади Гено от другата страна.

Сванът, който седеше до мен, с удоволствие повтори моя разказ и двамата се смяха заедно с шофьора.

— Значи, ти си държал главата му, а той казва, че не е спал? — попита моят съсед, като с ръце показваше въображаема глава.

— Да — казвам.

— Ха-ха-ха! — отново се разсмя той, като се облегна назад.

— Ха-ха-ха! — по-сдържано му пригласяше шофьорът.

— Ха-ха-ха-ха! — боботеше отвън Гено.

— Мислех — казвам, — че сванският обичай смята за позор човек да спи пред хората, затова той отрича.

Разбира се, тук аз изхитрувах, за да мога по околен път да похваля сванските обичаи. Получаваше се, че щом аз зачитам такива съмнителни свански обичаи, то човек може да си представи с каква почит ще се отнасям към истинските свански обичаи.

— Гено — викна моят съсед, — той мисли, че според нашите обичаи в кола не може да се спи!

— Ха-ха-ха-ха! — засмяха се и тримата.

— Аз спах тук прав! — викна Гено.

— Сванските обичаи — рече сериозно моят съсед не разрешават човек да спи само когато в къщи има гост.

— Аха — кимнах.

— А руските обичаи разрешават ли?

— Не — казвам, — руските обичаи също не разрешават.

— Гено — викна той, — чуваш ли, руските обичаи също не разрешават!

— Чувам — обади се Гено.

— Ха-ха-ха-ха! — друсаха се и тримата. „Вечната ирония на планинските жители към жителите от долините“ — помислих си аз.

— Обичаят се пази за сила — каза той изведнъж, като спря да се смее, — а на големия народ защо му е обичаят, като и без това си е силен.

„В това има нещо“ — помислих, макар и да не знаех какво именно.

След няколко минути Гено каза нещо на шофьора и той натисна спирачките. Те започнаха да спорят за нещо и аз почувствувах по доброжелателната властност, с която говореше, а после просто се пресегна и даде няколко пронизителни сигнали с клаксона, че той влиза в ролята на гостоприемен домакин.

— Слизайте от колата! — заповяда той и сам скочи долу.

Още в кабината забелязах, че надясно от пътя има къща на високи стълбове с осветени прозорци. Вратата на къщата беше отворена, а на верандата стоеше жена и гледаше към нас. Слязохме. След дългото пътуване беше приятно човек да стои на земята.

— Раницата си забрави — каза шофьорът.

Качих се в кабината и издърпах сплесканата в ъгъла раница. Пооправих я и я метнах на гръб. Нощта стана по-светла. От изток краят на небето над планината беше озарен от изгряващата луна. Облаците най-после се бяха укротили и като равна леха заемаха половината от небето, посребрени от още невидимата луна.

Жена с кошница в ръка вървеше през двора. От кошницата лъщяха гърлата на бутилки. Гено гръмко се разпореждаше. Когато пристигна втората кола, той нареди така да я прикарат, че с фаровете си да осветява радиатора на първата.

Всичко по-нататък стана за няколко минути. Той извади от кошницата парче чисто зебло и го постла върху радиатора. Достави пак оттам точилник бял хляб, отвори големия си ловен нож и го наряза на красиви парчета, наведен над радиатора и притиснал хляба до гърди. Хлябът скърцаше и се делеше на големи филии, които падаха на зеблото. После извади от кошницата пита кашкавал и като проточи сладострастно устни, бързо надипли върху хляба сочни резенчета. После все така бързо взе да вади от кошницата чаши и още докато ги вадеше, даде на жена си някакво нареждане и тя пъргаво се върна в къщи.

Като измъкна три бутилки и постави две от тях върху огнедишащата маса, започна да разлива третата, обръщайки вертикално бутилката с мътния арак. Огънят на вдъхновението от посръбването придаваше на движенията му бързина и щедра съразмерност. Не беше успял да привърши наливането, когато жена му дотича и със смутена усмивка постави върху радиатора недостигащите чаши.

Всички, освен шофьора на втората кола, се струпаха около радиатора. Вдигнал капака на своя камион, онзи надничаше в мотора.

Предчувствието за пийване както винаги създава душевен подем. Всички изпитваха взаимна приятност.

— Хайде! — властно предложи домакинът и извика шофьора на втората кола.

Без да се обръща, шофьорът отказа, но след две-три повторни покани избърса ръцете си с някакъв парцал и неохотно се приближи до нас.

— Нали ви казвах — рече Котик с блеснали очи, — че всичко ще се нареди добре.

— Че как иначе! — рече Големия сван, който стоеше до него.

Взехме в ръце чашите. Двамата шофьори взеха по парче хляб и кашкавал и започнаха да ядат, с което показаха, че нямат намерение да пият. Андрей също се инатеше и неговият другар от Москва бързо дръпна протегнатата си към чашата ръка.

— Какво правиш — тихо му рече Котик на абхазки, — ей сега ще се обидят.

— Моля да ме извините, момчета — каза Андрей, като се обръщаше към домакина и се мръщеше от неловкост, — просто не се чувствувам добре.

— Пий — каза домакинът, като с гласа си даваше да се разбере, че сега няма време да се впуска в подробности.

Андрей взе чашата. Московският му другар бързо последва неговия пример.

— Твоята опашка просто ме разсмива — каза Котик на абхазки. Той обичаше Андрей и го ревнуваше от московския му приятел.

— Моля ти се, остави го на мира — отговори Андрей и пак се намръщи.

— Да дигнем чашите — обяви домакинът, като пресече излишните разговори — за щастливия път, за нашето запознаване и за това никой на никого да не се обижда, още повече, че карабинката е на място — добави той за яснота.

— То се знае — казах аз.

И всички пиха. Хлябът и кашкавалът ми се сториха много вкусни. Домакинът наля още по една чаша. И двамата шофьори, като си взеха по парче хляб и кашкавал, се отдалечиха при другата кола. Гено каза нещо кратко на жена си и тя отиде в къщи и след минута се върна с две бутилки.

— Защо? — рече Котик, макар очите му да заблестяха като маслини.

Кашкавалът беше мазен и да го яде човек с хляб след тази отровна течност беше просто наслада. Изглежда, че този хляб шофьорите докарваха от града.

Дигнахме по втора чаша.

— За стопанина на този дом, за чудното сванско гостоприемство, за вечните господари на тези вечни планини! — каза Котик и изпи чашата си.

— Благодаря, драги! — каза Големия сван и пи.

— Благодаря от името на вечните господари и вечните планини — каза вторият сван и пи.

— Гмадлаб — каза домакинът на грузински и пи.

Другарят на Андрей почака, докато Андрей поднасяше чашата към устата си, и като се убеди, че друг път за чашата не ще има, изпи своята. Всички пиха и на всички още по-силно се прииска да ядат мазен свански кашкавал с бял хляб.

Между това над тези вечни планини се появи пълната луна и малко смутена, че ни свари над такава трапеза, започна да се издига в небето. Така един мой познат, когато едва-що си успял да седнеш някъде с приятели, внезапно се появява, въоръжен със своята смутена усмивка.

— Ти си нататък — каза Гено и кимна към реката. Отвъд реката на полегат склон беше се разположил минералният стан: панаирджийски бараки, колиби и палатки на самодеен селски курорт. Някъде по средата на този стан мигаше огън.

Изпихме по чаша, а после още по една. Гено искаше да прати жена си за нова бутилка, но Големия сван и Котик решително се противопоставиха при мълчаливото одобрение на жената.

Взехме си довиждане и момчетата се настаниха в колите заедно със своите спътници. Запалиха моторите и докато втората кола на заден ход излизаше на пътя, Гено извади от джеба си пистолет и даде във въздуха няколко прощални изстрела. От колите се разнесоха радостни викове.

Жената на Гено замаха с ръка към къщата и викна нещо сърдито на мъжа си. По някаква неуловима интонация разбрах какво викаше тя.

— Децата ще събудиш, децата! — викна тя.

— Ако желаеш, мога да те изпратя — каза Гено, като пъхаше пистолета в джеб — или остани у нас?

— Благодаря, ще вървя — казах.

Разцелувахме се братски и аз подадох ръка на жена му. Тя неловко премести кошницата от дясната си ръка в лявата и стеснително ми я протегна.

Пресякох пътя. Високо в небето се сребрееше луната, като покриваше делтата на реката и стана при изворите от другата страна с магьосническа светлина. Лунното осветление прави земята пустинна, сякаш премахва от нея излишните предмети.

На другата страна огънят още гореше и аз бях сигурен, че около него все още седят хора и слушат поучителни истории от живота на чичо Сандро.

— За водолаза като брат те моля! — викна Гено.

— Добре — казах аз и се обърнах.

Жена му като бърза лека сянка пресичаше двора. Той все още стоеше на портата.

— Пиши до селсъвета, ще ми го предадат! — викна Гено.

— Добре — казах, — стига да се уговорим с него…

— За Гено Иоселияни, не забравяй! — викна той.

Махнах с ръка и започнах да се спускам надолу към реката. След дългото пътуване и дългото стоене на едно място ми беше приятно и леко да вървя. Главата ми си оставаше ясна и чиста и освен шума от наближаването на реката в нея май че нищо не шумеше.

… Избързвайки малко напред, трябва да кажа, че тъй и не изпратих в планината водолаз. Понякога, кой знае защо, нощем, аз си спомнях за своето обещание и ми ставаше съвестно. Но там е работата, че нямам нито един познат водолаз. А да се уговарям с непознат водолаз, който да отиде в планината по печалба, ми се струваше подозрителна работа и малко вероятна. Изобщо долу, край морето, всичко това изглежда малко фантастично, също така, както и нашият долинен живот, когато споменаваш за него някъде в планината, на равнището на алпийските ливади.