Фазил Искандер
Сандро от Чегем (7)

Чичо Сандро и неговият любимец

С Тенгиз се запознах в дома на чичо Сандро на един гуляй, уреден по случай благополучното оздравяване на стопанина на къщата, който, според неговите думи, бил вече с единия крак отвъд, но вторият крак се оказал по-здрав, и той го задържал на отсамния бряг.

През време на една доста незначителна трапеза, което било особено обидно, чичо Сандро се почувствувал зле. Той усетил, че сърцето му се опитва да спре. Но той не се смутил. Ударил се с пестник в гърдите и то пак заработило, макар и не така усърдно, както преди.

И след това през цялата нощ от време на време то се опитвало да спира като тежко натоварено магаренце по планинска пътека, но чичо Сандро всеки път го принуждавал да върви по-нататък с удар на пестник по гърдите.

Така или иначе, според думите на очевидци тази нощ на него му стигнали мъжество и сили да доседи като тамада на масата до зори.

Рано сутринта той станал от масата, взел си довиждане с домакините и тръгнал за къщи. Казват, паднал, когато отварял вратничката на собствения си дом. Някой от съседите видял проснатия чичо Сандро (нечувана поза за великия тамада), вдигнала се тревога, събрали се хора и го внесли в къщи.

След половин час новината за случилото се обходила жителите на това крайградско селище и се пръснала и в града. Съчувствуващи се тълпели в двора и в къщата. Всички предлагали услугите си, а неутешимият Тенгиз докарал при него тайното светило на местната медицина.

Няколко часа след падането чичо Сандро дошъл на себе си и видял наведено над него лицето на светилото.

— Не се обиждай, но не те познавам — уж рекъл чичо Сандро, след като доста дълго се взирал в него с вече виделите другия свят очи.

Зарадвали се близките от разумните му думи и правилни догадки.

— Де ще го познаеш — обадил се Тенгиз, — под було го държим като годеница.

Тази шега окончателно върнала чичо Сандро към живота. Той тутакси счел за свой дълг да обясни на околните, че паднал не защото бил пиян, а защото се препънал в един корен, подал се над земята пред входа на неговата вратничка.

— Е, щом работата е в него, ей сега ще го отсека — рекъл Тенгиз и излязъл от стаята.

Измъкнал от кухнята брадвата, спуснал се при вратничката и скоро се върнал с едно чепато парче корен, прилично на отсечена лапа на дракон.

През следващите дни този корен, леко одялкан и измит, чичо Сандро, легнал в кревата, го държеше в ръце и го показваше на посещаващите го лица като веществено доказателство за неговото падане под въздействието на външни сили, а не на алкохолните пари.

Когато след два дена го навестих, той лежеше в кревата и държеше в извадените си над одеялото ръце това възлесто, изкривено парче корен на големина колкото един естествен бумеранг.

Чичо Сандро мълчаливо посочи с него стола и когато седнах до възглавницата му, той и на мен, въпреки протестите на стрина Катя, повтори версията за своето падане, като добави, че през нощта бил валял дъжд и коренът бил силно подкопан. Като ми даде да го помириша, изведнъж ме попита с хитровата усмивка не мирише ли коренът на черница.

— Като че ли — казах аз, — а какво?

— Поразмърдай си ума — рече той, като взе корена от мен и почна да го мирише.

— Пак със своите глупости — обади се стрина Катя и като пъхна в шишенцето с валериана една пречупена кибритена клечка, взе да му капе в чашката и да брои капките с устни.

— На моя участък няма черница — рече той и ме гледаше лукаво от възглавницата, — най-близката е през пътя у съседа… Разбираш ли?

— Не — казах, — и какво?

— Там живее един ендурец — продума чичо Сандро и кимна от възглавницата в този смисъл, че не може да каже всичко и присъствието на жена си.

Разсмях се.

— Съвсем си е загубил ума тоя стар пияница — забеляза стрина Катя с равен глас, като се мъчеше да не сбърка при броенето и да не разлее капещото лекарство. Тя се приближи до него и внимателно му подаде чашката.

— Гледай я, първак ми нацедила — каза чичо Сандро, надигна се от възглавницата, пое чашката, намръщи се и я изпи, още веднъж се намръщи, отпусна се на възглавницата и въздъхна: — Ако някой ме убие, това ще е тя… А пък ти напразно се смееш, като дойде пролетта, ще видим.

— Защо пролетта? — не разбрах аз.

— Ще видим кое дърво ще почне да съхне. — Той дигна корена с една ръка, а с другата го хвана в най-дебелата част. — Дърво, което загуби такъв корен, не може да не изсъхне поне на половината… Тогава вие, зяпльовци, ще разберете, че ендурци навсякъде са прострели своите корени.

Помислих си, че чичо Сандро, който се срамува от този неприятен случай, а най-важното, като се мъчи да отклони многогодишните опити на стрина Катя да го раздели от любимата му обществена длъжност, е придал на този корен смисъла на мистично страшилище.

— Ела идущата неделя — каза ми той на прощаване, — хората искат да отбележат моето оздравяване.

— Кълна се в бога, че пръста си няма да помръдна за тази безсрамна прищявка — рече стрина Катя, замряла скръбно на стола до краката му. Тя каза това, без да промени позата си.

— Ами че ти може й да не се помръднеш — хората ще направят всичко — каза чичо Сандро, размърда се под одеялото, намести се по-добре и помириса корена, сякаш чрез тази миризма преценяваше степента на опасностите от ендурските коварни замисли.

В неделя при залеза на топлия есенен ден отново се изкачвах към къщата на чичо Сандро. Следата от отсечения корен все още личеше пред вратничката като дълбока ямичка. Къде води останалата част на корена, трудно беше да се разбере, защото коренът минаваше покрай стобора и от двете си страни слизаше надълбоко в земята. Разбира се, ако се разкопаеше улицата, би могло да се проследи накъде води той, но засега никой не беше се досетил да направи това.

Още долу на пътеката чух сдържана глъчка на гласове — гостите бяха се събрали. Изкачих се.

Пред къщата се издигаше шатра, покрита с платнище, за провеждане в нея на празничното пиршество.

Пред входа на къщата стоеше братът на чичо Сандро, същият онзи старец Миха, който едно време ме натовари да предам на брат му жбана с меда. До него, подпрян на тоягата си, стоеше старият ловец Тендел, който все още гледаше с пронизителни ястребови очи.

Миха веднага ме позна, стисна ми ръката, поблагодари ми, че не съм отказал да дойда и да отбележа това радостно събитие.

— И ти на времето си се потруди за него — рече той, напомняйки ми за жбана с меда, доставен цял на адресанта. — И ти си направил каквото си могъл, както и всички ние — продължаваше той, като ме причисли към хората, които честно бяха изпълнили своя дълг пред чичо Сандро, сякаш чичо Сандро се беше превърнал в символ на воински или друг някакъв там обществен дълг.

— Не ме позна, извинявай! — викна ми Тендел, като ме пиеше със своите ястребови очи.

Миха му обясни чегемския ми произход и даде да се разбере, че аз съм тук, в града, на длъжност.

… Пред къщата малко по-наляво от шатрата беше накладен огън, на който вече кипваше в един огромен средновековен котел запарката за качамака. Мъже шетаха около огъня. Наблизо беше вързано за една смокиня доста охранено теле.

На няколко крачки от него млад момък, види се някой от съседите, точеше на точилен камък голям ловен нож. От време на време момъкът го опитваше, като повдигаше ръкава на ризата си и бръснеше косми от ръката си. Бичето го поглеждаше мрачно, като да се досещаше смътно за предназначението на ножа. Бичето, разбира се, беше докарано от брата на чичо Сандро.

Присъединих се към онези мъже, които спокойно и радостно чакаха вечерта, разположили се живописно наблизо върху гредите.

Има някакъв особен вкус в приетите по нашите краища нощни бдения до леглото на болния или в очакване на гощавката за помен (не за тая нощ е думата!), когато поменът е свързан със смъртта на много възрастен човек. Никъде няма да чуеш толкова весели и дори пиперлии разкази за най-различни неща както на тези сборища. Изглежда, че близостта на смъртта или смъртната опасност изострят интереса към ярките спомени от живота.

Навярно и на влюбените бива особено сладостно да се целуват на гробищата сред надгробните плочи. Никога не съм изпитвал такова нещо, ако не се приравнят към гробищните плочи онези на газовите печки в комуналните кухни, дето през студентските години преди изпити се случваше късно през нощта да седя с някоя приятелка над учебниците в смътен страх, усилващ сладостта на прегръдките пред командорските крачки на татенцето в коридора или обратно — пред тихите призрачни стъпки на любопитните съседки.

В такива случаи винаги ме е раздрусвала ураганната бързина и точност на преображенията на милия облик, неоставящ никакви улики освен пламтящите устни и тъпия поглед, устремен в книгата!

Впрочем, аз се раздрънках излишно, защото този ден не можеше и дума да става за някаква смъртна опасност. На чичо Сандро бяха забранили да става, но той настоя да бъде сред веселящите се и подир едно малко съвещание на най-близките му хора решиха да го вдигнат от къщи и да го занесат в шатрата.

По този случай някои предложиха поради това, че креватът беше огромен и тежък, да бъде временно заменен с походно легло, а след това, ако иначе не става, да го пренесат с кревата.

Стрина Катя се съгласи с тях и привържениците на походното легло, може би от страх стрина Катя да не се отметне, бързо се заловиха да преместват чичо Сандро от кревата на походното легло.

Привържениците на целокреватното пренасяне на чичо Сандро малко объркани следяха дейността на привържениците на походното легло, като от време на време местеха угаснал поглед върху значително обезценения от липсата на чичо Сандро креват.

Още през време на съвещанието по повод начина на пренасянето на чичо Сандро стрина Катя, успя да му облече чиста горна риза и да му подаде панталоните, които той сам надяна под одеялото. Но сега, когато го преместиха на походното легло и метнаха отгоре му камилското одеяло, а нетърпеливите привърженици на походното вече го надигнаха и почнаха да го изнасят, разкри се, че изпод одеялото щръкнаха големите голи стъпала на чичо Сандро.

— Какво лежиш като умрял! — плесна ръце стрина Катя. — Да ми беше казал, като съм забравила…

Тя нареди да спуснат на пода леглото, нещо, което май никак не хареса на онези, които се бяха наканили да го носят, и се засуети да дири чорапи. Намери чорапи и започна да ги обува на упорито непрегъващите се крака на чичо Сандро. Това можеше да означава хем недоволство от нейната разсеяност, хем — желание да ободри привържениците на цялостното пренасяне, да им даде възможност да спечелят време.

Там е работата, че когато се показаха голите стъпала на чичо Сандро и трябваше да спуснат походното легло на пода, привържениците на кревата се съвзеха и решиха поне да излязат от къщи преди походното легло, та пред ония, които сега се бяха трупнали на двора, да не изглеждат много смешни, когато се спуснат на двора с празния креват, след като вече е пренесено походното легло с чичо Сандро.

И ето че те се втурнаха с кревата, докато стрина Катя намъкваше на непрегъващите се крака на чичо Сандро намерените най-после чорапи. За да се стигне до верандата, трябваше да се премине през три врати, което се оказа не лека работа, като се имат пред вид грамадността и тежината на това никелирано съоръжение и сравнително тесните врати, без да говорим за доста слабата конструктивна съобразителност на носачите, подсилена от вълнението, че ако тръгнат подир походното легло, ще молят да им се даде път да излязат напред.

Всичко това не можеше да не се отрази върху манипулирането със самия креват, особено с неговите решетести никелирани табли, които заедно със скърцането на люшкащата се пружина издаваха жаловити звуци.

Горката стрина Катя веднага откликна на тези звуци и като заряза походното легло с чичо Сандро, присъедини се към носещите кревата, като надаваше вик и нареждаше с глас при всяко болезнено съприкосновение на кревата с кошаците на вратата. В края на краищата нейните нареждания предизвикаха у чичо Сандро, когото носеха след нея, ревнива досада и той измърмори нещо подобно на това, че санким той не е от желязо, при все това никой не полага грижи да го носят по-внимателно.

— Да беше мислил за това, когато пиеше — отговори стрина Катя, без да се обръща.

Забавно беше да гледа човек как го изнасяха по стълбището, а той важно лежеше под живописно увисналото одеяло, важно се съсредоточаваше върху нежелателната тенденция към свличане на тялото му, не проявяваше никаква лична заинтересованост и даваше само незначителни наставления на носещите го четирима юначаги.

— Хайде, гледайте сега накрая да не се посрамите — рече той, когато носачите му стигнаха до средата на стълбището, а наклонът на леглото доби характер, застрашаващ със свличане на неговия горен, най-плодороден слой.

— Ах, боже, поне този корен да беше оставил — каза стрина Катя, която вече беше изостанала от носачите на кревата и сега следеше отдолу как спускат чичо Сандро по стълбището, а той лежи и с ръце над одеялото стиска своя корен като кормило за управление.

Вкараха чичо Сандро в шатрата и го занесоха до средата, дето вече беше настанен креватът, а до кревата стрина Катя наведена разбухваше възглавницата. Като я сгълча, че тя прави това тук, дето хората ще ядат, а не го е направила по-рано, той се остави да го пренесат на кревата, а походното легло нареди да сгънат и да го изправят до таблата на кревата, където то стоеше като лодка, привързана до голям кораб за в случай на по-плитководни нужди.

Насядахме на дългите пейки, а по-точно на обикновени дъски, поставени върху тухли. По-широки дъски, набързо приковани за подпорки, служеха за маси.

Жените почнаха да раздават чинии с топъл качамак, да слагат от големи купи мръвки димящо месо, да сипват джанков сос.

Висок тънък момък, без да обръща внимание на шума около готовата всеки момент да започне вечеря, стоеше на една табуретка и довършваше електрифицирането на шатрата. Именно това беше Тенгиз.

Десетина-петнадесет минути, докато ние се настанявахме, той обтягаше един шнур, прикрепваше към него фасунга и най-после зави в нея последната крушка.

Редом с него до табуретката стоеше чернокоса миловидна девойка с ярка руменина на бузите, причинена, както после се изясни, от нейното смущение. От време на време Тенгиз вземаше от ръцете й някакъв инструмент, който тя изваждаше от сандъчето пред краката си, или й подаваше отгоре онова, което държеше в ръка.

Чувствуваше се, че той през цялото време се шегува с нея, като заедно с това леко, с артистична небрежност вършеше работата си. Думи не се чуваха, но атмосферата се чувствуваше. Когато й подаваше отгоре клещите или ножиците за тел, или чукчето, той така подмилкващо й се усмихваше, така многозначително задържаше ръката си, като че й пъхаше не много благоприлична картичка.

Сега ми хрумна, че като го гледах, спомних си глупавата мълва, че той уж бил незаконен син на чичо Сандро. Като всеки човек, който не вярва на сплетни, все пак мислено сравнявах външността на този момък с външността на чичо Сандро.

Разбира се, никаква прилика освен високия ръст между тях нямаше. Момъкът беше мургав, слаб, дори мъничко с инфантилно телосложение, докато във външността на чичо Сандро стройността се съчетаваше с меко изразена мощ.

Най-после Тенгиз завинти във фасунгата светналата крушка и вече без всякакво задиряне сам хвърли отвертката в сандъка, сякаш енергията на задирянето се превключваше в електрическа и станала общо достояние, загуби интимния си смисъл. Той скочи от табуретката и тутакси от всички страни се посипа: — Тенго, тука! Тенгиз, при нас!

Тенгиз разпери ръце и погледна чичо Сандро, който се бе изтегнал на кревата и оттам наблюдаваше с благ поглед масите. Леко усмихвайки се, той протегна ръката с корена и му посочи място до младите жени, откъдето можеше добре да го вижда и чува.

Моето място се оказа недалече от него и аз с любопитство го следях и се мъчех да се прислушвам в онова, което говори.

Скоро научих, че в дома му има телевизор — първият в селището, че наскоро си е прокарал телефон — също първи в селището.

По повод на телевизора той каза, че съседските деца направили къщата му на кино, така че сега там няма къде човек да се обърне, и той има намерение в най-близко време да продава входни билети, особено когато ще има филми за шпиони или футболни мачове с участието на тбилиския „Динамо“. Разбира се, той каза това на шега, сякаш прибавяше зрелищната притегателност на къщата си към другите свои притегателни качества. Без всякакъв видим повод той съобщи също така, че е засадил около целия си участък лаврови дървета.

— Сто корена лаврички — съобщи той, — нека растат.

Впрочем Тенгиз разказа, като се обърна вече към по-широк кръг гости, историята на своето запознаване с чичо Сандро.

Излиза, че това станало преди седем години. От районната милиция, дето работил дотогава, той минал на работа в Мухус като завеждащ гаража на милицията. Отначало нямал квартира и се опитал да наеме в това селище с цел по-сетне да си издействува участък и да си построи тук собствена къща. Обаче домопритежателите, според неговите думи, като научавали къде работи, вежливо му отказвали. Накрая отишъл при чичо Сандро. Чичо Сандро също го запитал къде работи. Тенгиз му казал, че работи в един гараж, ама на кого е гаражът, не казал. По-точно, не успял да каже.

— Да можеш дръвца да ми докараш — рекъл чичо Сандро, когато чул за гараж.

— Може да се нареди — казал Тенгиз и този отговор така харесал на чичо Сандро, че той веднага му дал квартира, без да пита повече за каквото и да било.

Още през първите дни чичо Сандро му разказал за много бурни събития от своя живот, при което някои от тях той сигурно не би споделил, ако знаел къде работи Тенгиз — няма значение дали е там в гаража, или не в гаража.

Така или иначе, когато веднъж Тенгиз излязъл от стаята си, меко казано, във военна форма, чичо Сандро така се смаял, че скочил от стола и му отдал чест. Впрочем, като видял, че Тенгиз няма намерение да му стори нищо лошо, окончателно се сприятелил с него.

Докато Тенгиз разказваше, чичо Сандро се усмихваше изтегнат, слушаше го доброжелателно и от време на време поднасяше корена до носа си, миришеше го и отпускаше ръка покрай одеялото.

Всички се посмяха на този приятен разказ, а Тенгиз си наля вино, покани и всички да си налеят, стана сериозен, изправи се и произнесе тост в чест на чичо Сандро.

Отначало тостът му обхващаше с епическа бавност живота на чичо Сандро като цяло, а после, както стъблото на дървото се разпростира естествено с живата зеленина на клоните си, го оживи с много частни подробности.

Според него чичо Сандро вървял по своя жизнен път, като се стремял да украсява празничните трапези, когато попадали на пътя му, а когато криволичещият жизнен път го довеждал до някой помен, тъй като в живота всичко се случва, той и тук не завивал настрана, и тук изпълнявал своя обществен дълг с онова приличие, с онова печално достойнство, което ни е завещано от дедите. Така че и тук оставали доволни от него и роднините на покойния, и съседите, и самият покойник, ако му е дадено да вижда оттам какво става тук при нас.

На това място Тенгиз спря за един момент, за да разреши този дуалистичен въпрос и го разреши в смисъл, че най-вероятно от всичко на умрелия е дадено да вижда много от това, което става тука, макар и не всичко, разбира се.

С кимания и положителни възклицания слушателите изразяваха своето съгласие с неговото гледище, но се намери и скептик.

— Дай боже, моите врагове така да виждат, както покойниците виждат — рече той и изгледа сътрапезниците си, сякаш питаше: искате ли да проверите? — и натопи една мръвка в соса.

— И това е вярно — въздъхнаха някои от насядалите наблизо, като отчасти отхвърляха дори и най-далечната възможност да се правят с тях такъв вид опити.

— Каква светла глава трябва да имаш — продължаваше Тенгиз, — не говоря за белите коси, а говоря за съдържанието, че в нашето не леко време да преживееш, без никъде да работиш за себе си, а изцяло да отдадеш своя живот за нашите с вас интереси. Да, през целия си живот той никъде не е работил, ако не се смята тази нещастна градина, която той пази три години, ако не се лъжа?

Тук той обърна взори към стрина Катя като негова вярна спътница в живота и правдив свидетел за неговия собствен тост. Тя стоеше до кревата на чичо Сандро, където с леко побутване я доведоха другите жени, обслужващи трапезата, когато Тенгиз вече беше започнал да произнася своя тост.

— Той се съгласи да пази тази нещастна градина само заради кравата — прибавя тя, като се червеше като ученичка.

Изглежда, тя искаше да подчертае, че това малко отстъпление от правилата на неговия живот не е било лична прищявка или лекомислие, а само последица от крайна необходимост.

— Толкова по-добре — каза Тенгиз, като прие благосклонно тази справка, завърши тоста и предложи да следваме неговия пример.

Гостите пошумяха одобрително и го последваха.

Докато той говореше, чичо Сандро го слушаше, кротко подложил една ръка под главата си, и от време на време, при най-патетичните места на тоста, отпускаше клепачи, сякаш тихо се отдалечаваше и сетне отново се връщаше в шатрата. При това устните му бяха леко отворени в прислушваща се усмивка, която можеше да се изтълкува така: „Интересно, ще си спомни ли и за това мое достойнство? Я го виж, спомни си. Браво. А сега да видим… Излиза, че и това помни… А сега…“

През цялото време на тази приятелска вечеря Тенгиз постоянно се шегуваше със седналите до него жени, на които явно беше приятен, понякога разменяйте с чичо Сандро взаимни инициативи, понякога се намесваше с бележки в общия разговор.

Пиеше и ядеше, както забелязах, твърде малко. Държеше в ръка джебно ножче и цялата вечер обработваше един не твърде месест кокал, като изрязваше от него малки парченца месо, равнодушно ги пъхаше в устата си и подхвърляше шеговити бележки.

— Прост човек — каза той на един от своите съседи, който се канеше да отиде в селото и да посети един болен свой роднина, — защо ще ходиш, когато аз имам телефон. Утре ще позвъня в селсъвета и всичко ще науча…

Сякаш той страдаше от това, че никой не използува телефона за разлика от телевизора. Жителите на това селище, в основната си маса пришълци от абхазките планински села, прекрасно минават без телефон, като предпочитат да се разговарят направо, тъй като местността тук е хълмиста и звукът добре се разпространява във всички посоки.

През цялата вечер той не остави на мира този неизтощим кокал и като че главно беше загрижен да му придаде някаква особена скулптурна форма, а месото пращаше в устата си само за да не прави боклук наоколо. Той действуваше като опитен резбар на кост. По-късно се убедих, че той може да бъде и опитен намествач на кости.

Няма да крия, че незабелязано попаднах в небрежните мрежи на неговото обаяние. Самохвалството му носеше дотолкова откровен характер, че даже му отиваше. Изглежда, че и аз му бях харесал, защото към края на вечерята се оказахме един до друг. Като разбра, че се интересувам от планински лов, той каза, че ловът е негово любимо развлечение, че има приятели свани, които ще ни заведат в такива места, дето има толкова дивеч, че просто можеш с тояга да го биеш.

— Бъди готов, ще ти съобщя кога можем да заминем — каза той, като продължаваше да обработва своя кокал, лизвайки от време на време от остреца на ножчето парченцата месо.

Късно през нощта, когато свърши вечерята, ние с Тенгиз си взехме довиждане с чичо Сандро и се спуснахме на уличката, която водеше към шосето.

— Народен старец — каза той, като хлопна вратничката, — аз от все сърце го…

— И той тебе — отговорих и забелязах как Тенгиз кимна с глава в знак на съгласие.

Нощта беше прохладна и звездна. Във въздуха се носеше миризма на презряла „изабела“^[1] и съхнещ кукуруз. Когато се изравнихме с неговата къща, почна да ме уговаря да нощувам при него. Поблагодарих му, но отказах под предлог, че ме чакат в къщи.

— Обади се от моя телефон — предложи той и като примамка добави: — Ще ти разкажа как ходих на лов с един маршал, когато беше на почивка в Абхазия.

— Нямаме телефон в къщи — казах, като чувствувах, че за днес ми стига.

Разделихме се и аз се заспусках към шосето. Пред мен и зад мен се разотиваха по къщите си гостите на чичо Сандро, като разговаряха високо и се викаха един друг.

 

 

След около двадесетина дни чичо Сандро се яви при мен в редакцията. Той беше вече напълно здрав и няколко пъти го бях срещал за малко в кафенетата. Сега изглеждаше развълнуван.

— Какво се е случило — попитах, като станах и му посочих стол.

— Подиграха се с жената — каза той, като продължаваше да стои.

— Кой, къде? — попитах, понеже нищо не разбирах.

— Директорът на поликлиниката в поликлиниката — рече той и разказа подробности.

Стана ясно, че в новооткритата свободна поликлиника, дето стрина Катя отишла да лекува зъбите си, обещали да й поставят златни коронки, а след това в последния момент й отказали, оправдавайки се, че нямало злато.

И най-важното, самите те й предложили да й поставят вместо четири — шест коронки, макар че чичо Сандро и стрина Катя молели за четири зъба. И ето че сега, според неговите думи, след като изпилили излишно още два зъба, уж за да бъдело по-удобно поставянето на коронките, те казали: за това четиримесечие златото се свършило, трябва да почакат още един месец, тогава може би ще получат злато.

— А как да чака горката жена — продължи чичо Сандро, — когато не може да говори, не може да яде. Е, това, дето не може да говори, то даже не е толкова лошо, но дето не може да яде — това е прекалено.

— Че каква може да е причината?

— Като идем, ще разбереш — рече той, аз затворих вратата и излязохме заедно от редакцията. — Мисля — продължаваше чичо Сандро из пътя, — че те чакаха ревизия и за да покажат, че не само на спекуланти продават златото, но и поставят коронки на населението, ни обещаха, та отгоре на това ненужно още два зъба ни развалиха заради плана си. Сега или са намерили общ език с ревизията, или тя е отложена.

Завихме зад ъгъла, минахме два квартала и стигнахме до поликлиниката. На тротоара под сянката на един платан стоеше стрина Катя, скръбно закрила уста с края на черната си кърпа, с която беше забрадена главата й. Като ме видя, тя изобрази на лицето си бърчеста гримаса, в центъра на която, скрита под кърпата, трябваше да се намира смутена усмивка. После с упрек, като виновник за подигравката, тя погледна чичо Сандро.

— Какво съм крив аз? — каза чичо Сандро и дигна рамене.

— Ти ме накара — рече тя през кърпата, — щях да извадя болния зъб и — край на всичко.

Тя говореше с тих равен глас, като, изглежда, се стараеше да не дразни болката.

— Боли ли? — попитах.

— Така не боли, но когато поема въздух, просто ме пробожда — каза тя, помълча и добави като за нравствено страдание, което удвоява физическото: — Не мога да говоря.

— А ти недей говори — каза чичо Сандро.

— То на тебе това ти се ще — скръбно продума тя през кърпата.

— Нищо, стрино Катя, ей сега ще видим — казах бодро, та и на себе си да вдъхна кураж.

— Ти ни почакай тук — рече чичо Сандро и ние тръгнахме към входа.

— Че няма да хвъркна я — въздъхна тя подире ни.

— Най-интересното е — забеляза чичо Сандро, когато влязохме в поликлиниката, — че откакто болката не й позволява да говори, повече говори.

Минахме по един коридор, в който тук-там по пейките седяха хора с изкривени от зъбобол лица или вкаменени в мрачно очакване срещата с бормашината.

Стигнахме до кабинета на директора. Открехнах вратата и видях дребен човечец с бяла престилка, който седеше до масата и разговаряше с друг човек в бяла престилка.

Когато отворих вратата, и двамата погледнаха към нас. Няколко секунди онзи, който седеше на директорското място, размисляше, мъчейки се да разбере дали случайно съм се оказал на вратата заедно с чичо Сандро, или представляваме единна сплотена сила. Изглежда, реши, че сме заедно.

— Една минута — каза той и светна със златните си зъби, — ей сега ще се освободя.

Затворих вратата.

— Нямало злато — промърмори чичо Сандро, — самият той работи тук от два месеца, а устата му е вече пълна със злато…

Постояхме половин минута, като се вслушвахме в приглушено долитащите гласове от кабинета. Гласът на директора стана по-силен, види се, позвъни някъде. Изведнъж чичо Сандро допре глава до вратата. Стана ми неловко. Отидох настрана и седнах на една пейка до няколко мрачни пациенти, чакащи реда си. Чичо Сандро продължаваше да подслушва онова, което ставаше в кабинета. Никой не му обръщаше внимание.

Гледах в дъното на коридора, дето от време на време се появяваха сестри и лекари с бели престилки, в ръцете на всеки от тях имаше някакви книжа или папки с истории на болестите. Боях се, че някой от тях може да дойде пред кабинета на директора. Но никой не дойде, и не обърна внимание на чичо Сандро. Всеки беше зает с работата си.

Най-после чичо Сандро се отлепи от вратата и дойде при мен.

— За теб говореше — кимна той към кабинета.

— За мене ли? — повторих аз, кой знае защо убеден, че това не предвещава нищо добро.

— Питаше някого по телефона — обясни чичо Сандро, — а онзи му каза, че ти не седиш здраво на стола си.

— Защо? — попитах, макар сам да знаех защо.

— Те подозират, че ти си съобщил в Москва за козлотура — рече чичо Сандро и любопитно надникна в очите ми. — Казват, че редакторът постоянно мисли как да се отърве от теб…

Настроението ми се развали. Този подъл слух взе да ми омръзва. Най-важното, защо ще е било нужно аз да донасям, когато материалите за козлотура се печатаха в местната преса и един от тях даже беше препечатан в Москва?

Вратата на директорския кабинет се отвори и оттам излезе човекът, който бе седял гърбом към нас. Той също държеше в ръка дебела тетрадка. Като минаваше покрай нас, той ми хвърли бърз, недружелюбен поглед, сякаш знаеше за мен някаква неприятна тайна.

— Посплаши го с някой фейлетон — пошепна ми чичо Сандро, когато влизахме в кабинета.

— Моля, седнете — каза директорът и кимна към столовете. В тона му имаше доброто желание на човек, който е сигурен в своите карти. Продължавахме да стоим.

— Вече казах на другаря Сандро — продължи той, — ние не сме виновни, че така се получи. Това четиримесечие ни отказаха материал…

Той разпери ръце в смисъл, че обстоятелствата са по-силни от нашите добри намерения.

— Но в какво положение сте поставили жената — казах, — изпилили сте зъбите й и тя не може нито да яде, нито да говори…

— Но аз казах на другаря Сандро — рече той и енергично махна с ръка към чичо Сандро. — Можем да й поставим метални коронки, между впрочем то е по-трайно и по-хигиенично.

Обърнах се към чичо Сандро.

— Как, моята жена — рече той — ще ходи като вещица с желязна челюст?

— Всичко това са предразсъдъци, другарю Сандро — бодро се наведе директорът към чичо Сандро. — Металните коронки ще отиват повече на една стара жена.

— Тогава ги постави на твоята — рече чичо Сандро.

— Другарю Сандро, моля да не нагрубявате. — Той изпъчи длани като щитчета, на които е написан размерът на наказанието за нагрубяване.

— Като е за моята — може, а като е за твоята — нагрубявам!

— Вашата жена е наш пациент. А моята жена няма нищо общо тук. — Той отпусна щитчетата на дланите си върху масата, но в замяна на това в гласа му прозвуча метал. Може би от онзи, трайния, хигиеничния, от който правят коронки.

— Ами нали ти сам казваше, че вместо четири трябват шест, а сега нито една?

— Но аз ви казах — отново започна той, — не ни дават достатъчно злато.

Излязохме си.

— Трябваше да го заплашиш с фейлетон — каза чичо Сандро, когато минавахме по коридора, — да, ясно е, от теб никаква полза няма да има. Ще трябва пак да моля моя Тенго…

Излязохме от поликлиниката и отидохме при стрина Катя, която продължаваше да стои под сянката на платана, прикрила уста с края на черната си кърпа.

— Е, какво каза? — попита тя през кърпата с глас на човек, който не е очаквал нищо добро.

— Същото, което и по-рано каза — отвърна чичо Сандро. — Този нещастник не само че не може да ни помогне, ами и сам едва се крепи… Ей сега ще отида при Тенгиз, той ще им даде да разберат… А ти не ходи никъде. Седни ей там на пейката и чакай — кимна той към градинката през улицата, — а ако някой те закачи, не отговаряй, престори се на няма.

Чичо Сандро се обърна и без да се сбогува с мен, решително се запъти към автобусната спирка. Беше ми неприятно от моето бездарно участие в тази работа и жално за стрина Катя, която така си остана да стои с уста, прикрита с края на черната й кърпа.

— Върви, синко — продума тя през кърпата, — какво да се прави… И теб те разкарахме…

Наведох глава и тръгнах към редакцията.

Пред самия край на работния ден при мене влезе чичо Сандро.

— Да излезем — каза той с властния тон на човек, който ви дарява с житейски урок. Потътрах се подире му.

Спуснахме се долу. Стрина Катя стоеше до редакцията. Тя все още прикриваше устата си с края на кърпата, но сега правеше това съвсем другояче. Така девойката, която за пръв път си е начервила устните, ги прикрива от познати.

— Я се усмихни! — рече чичо Сандро, като се приближаваше до нея.

— Махни се, бре! — рече стрина Катя, като се мъчеше да скрие смущението си и не се решаваше да махне от устните си края на кърпата.

— Съвсем ли се побърка? — строго погледна чичо Сандро отгоре.

— Какво искаш? — рече стрина Катя и като махна кърпата, смутено се усмихна със златните си зъби. — Струва ми се, като че всички ме гледат в устата.

— Е, какво ще кажеш — обърна се към мен чичо Сандро, — добре ли са подковали бабичката ми?

— Забележително — рекох, като гледах как стрина Катя отново повдигна кърпата и грижливо скри в нея своето злато.

— Сега разбираш ли що за човек е моят Тенго?

— Но откъде е взел злато? — попитах.

— Ха! — възкликна презрително чичо Сандро. — Откъде го е взел? Ти по-добре попитай как стана всичко!

— Как стана? — попитах и той ми разказа как е станало.

— Когато с мотоциклета пристигнахме с грохот пред поликлиниката, всички прозорци се разтвориха и хората разбраха — работата става лоша. Тенгиз не изключи мотора си и ние влязохме вътре. Докато минавахме по коридора, вратите се отваряха и оттам също се подаваха ония мошеници, но щом се изравнявахме, под погледа на Тенгиз вратите — хлоп! Хлоп! Хлоп! Тенгиз отвори вратата на директорския кабинет — никой. Успял да избяга. Питам те сега: какво би направил ти на мястото на Тенгиз? Като беден пенсионер щеше да стоиш до вратата и да чакаш, докато се върне. А какво направи Тенгиз? Тенгиз влезе в кабинета и седна на мястото на директора. Едва що седна и звънна телефонът. Взема слушалката. „Ало“ — казва и гледа в мен. Види се, насрещният попита кой говори. „Тенгиз говори — отвръща, — началникът на автоинспекцията на ендурския път“. Онзи, види се, пита къде е директорът. „Директорът е избягал — казва, — тъкмо и ние го търсим. Има подозрение, че е избягал с държавното злато. Пътищата са блокирани.“ Онзи, види се, се изплаши и без да каже нищо на Тенгиз, затвори телефона. А Тенгиз спокойно си набира номер и говори със свои познати. И какво мислиш? След пет минути директорът влезе като бито куче в кабинета си, а Тенгиз — ах, ти Тенго мой! — продължава да говори по телефона, само че сега не гледа мен, а директора. С ръка му сочи: седни! — но онзи не сяда, защото иска в своето си кресло да седне. Най-после Тенго слага слушалката и гледа директора. „Какво ще кажеш?“ — пита Тенго. „Аз вече казах“ — дума директорът, като че се сърди, а всъщност го е страх. „Затова пък аз още не съм казал всичко — отговаря Тенго, — защото не понасям, когато обиждат бабичките, особено такива добри, скромни бабички като нашата стрина Катя. При това и спретната бабичка. Ако — казва — няма нищо в къщи, тогава един прост бобец ще ти поднесе, но в такъв вид, че пръстите да си оближеш. Та ето, когато обиждате такива бабички, когато чрез измама им изпилвате зъбите, а сетне вместо злато им предлагате желязо, аз — казва — оставям ендурския път и идвам в тяхна защита. А в това време ендурските нелегални фабриканти чрез шофьори-черноборсаджии превозват отклонени нефактурирани стоки.“ Изобщо Тенгиз държа такава реч, че без малко не се разплаках. Ала директорът наопаки: види се, реши, че Тенгиз има слабо място, щом говори за добри, скромни бабички. Но се излъга глупчото, защото Тенгиз никога няма слабо място, а винаги има свой подход. „Какво ми четете лекции — каза директорът силно, та да чуят сътрудниците му колко е храбър, — нямаме злато и изобщо станете от мястото ми.“ — „Имате злато“ — отговаря, Тенгиз и съвсем спокойно се опитва да отвори чекмеджето на бюрото, като се надява, че там има злато. „Не пипайте чекмеджето!“ — вика директорът и тича към него. Излиза, че тъкмо това било потребно на Тенгиз. Както ястребът грабва пилето, Тенгиз — хоп! — хваща го с една ръка за брадичката! Право казано, туй не ми хареса, дявол да го вземе, мисля си, по-добре бабата ми с желязна челюст да ходи. Устата на директора се раззина, дума не може да каже, почерня. „Ти имаш в устата си — каза Тенгиз, като го държи за брадичката и разклаща главата му — злато за две бабички и аз ще ти докажа това съвсем официално като старши автоинспектор от ендурския път.“ С тези думи той го пусна, кълна се в праха на баща си, изтърсва ръце и ние си тръгваме. „Доведи стрина Катя — казва ми на вратата, — а в това време той ще си спомни къде му е златото.“ С една дума, както виждаш, и злато намериха, и бабата ми подковаха, и нито копейка пари не взеха.

— Как нито копейка?

— Данъка на държавата платихме — добави стрина Катя, — а на тях нищо не дадохме.

— А се канехме да дадем петдесет рубли — добави чичо Сандро.

— Силен човек! — казах аз напълно искрено.

— Че как иначе — заключи чичо Сандро, — на ендурския път няма да поставят какъв да е загубенак.

Те си тръгнаха. Постоях още известно време и гледах подир тях — спретнатата бабка с черната кърпа и високият строен старик до нея. На самия ъгъл те се спряха, понеже срещнаха някакъв познат. Чичо Сандро направи жест към стрина Катя и аз разбрах, че отново се излага цялата тази история. Влязох в редакцията.

Не знам дали точно така беше станало, както ми го разказваше чичо Сандро, но близо месец след това се убедих, че Тенгиз е човек на най-решителните действия, а ендурският път крие в себе си не малко опасности.

 

 

В този неделен ден се уговорихме с Тенгиз да ме закара с мотоциклета си до завоя за село Атари, където отивах при роднини. Това не беше за него кой знае в каква тежест, защото самият той всяка неделя отиваше на село при свои роднини, а те живееха още по-нататък по същия път.

Той пристигна да ме вземе от къщи, седнах в коша и излязохме от града. Беше хубав слънчев ден и ние летяхме бързо покрай морето по ендурското шосе. На десетина километра от града Тенгиз изведнъж рязко натисна спирачките и мотоциклетът спря.

— Какво стана? — попитах аз.

— Трябва да проверя нещо — кимна той назад, като хвърли на коленете ми своите гладиаторски ръкавици, — ендурски афериста.

Обърнах се и видях далече зад нас обикновена камионетка. Тя ни настигна и сега минаваше покрай нас. Тенгиз вдигна ръка и небрежно махна. Забелязах, че в кабината седяха двама души. Като измина още двадесетина метра, колата, както ми се стори, неохотно спря. И досега не мога да разбера как позна той тази кола, защото нито веднъж през цялото време, докато пътувахме от града, не се обърна. Дали я позна по звука на мотора, или я видя в огледалцето, а може би и по някакви свои сложни автоинспекторски изчисления, но определи, че тъкмо по това време тя трябва да се появи тук, също тъй, както астрономите определят предварително времето за сближаване на небесните тела.

Така или иначе, колата спря и Тенгиз се запъти към нея със своята ленива, отпусната походка.

Докато седях в коша, видях как той се приближи до кабината и като сложи крак на стъпалото, заприказва с шофьора. Понякога до мен долитаха отделни думи, от които едва ли би могло да се разбере нещо, пък и аз не се мъчех да вниквам в тях.

От нямане какво да правя сложих на ръцете си неговите ръкавици. Те бяха тежки и аз се почувствувах потопен до лакти в средновековието. Почувствувах, че центърът на тежестта в моята същност се премести по посока на моите натежали ръце. Почувствувал леко желание да стисна с тези турнирни ръкавици рицарско копие или меч.

След миг, изглежда, липсата на останалите рицарски доспехи ме върна в обикновеното миролюбиво състояние и аз задрямах, усещайки на лицето си топлото есенно слънце и заслушан в шума на морето зад евкалиптовата горичка. В полусън долавях отделни думи, които долитаха до мен откъм колата. Така разговаряха там петдесет минути.

После отворих очи и видях как от колата се подаде дебелата червена ръка на шофьора, запретната до лакътя. Той подаваше на Тенгиз някакъв документ. Може би това беше наряд. Лицето на Тенгиз се промени. Гърбоносият му профил придоби насмешлив израз като на Мефистофел, комуто пробутват фалшива индулгенция. Той знае колко струва истинската, а камо ли пък фалшивата. Той хвърли към нея само един поглед и с лека досада я подаде в прозорчето. До мен достигна:

— Показвай… на баба си…

Говориха още известно време, а Тенгиз все стоеше в същата отпусната поза, стъпил с крак върху стъпалото на колата, а шофьорът, види се, му доказваше нещо. Дори се учудих на търпението на Тенгиз, а главното — на неговата добросъвестност. Все пак той имаше почивен ден и можеше да си позволи отдих.

Ала ето какво става по-нататък. Ръката от кабината му подава някакъв документ, по всяка вероятност шофьорска книжка, и Тенгиз, без да погледне, я пъха в джеба и тръгва към мотоциклета. Тук обаче се отваря вратата на кабината от другата страна и шофьорът бързо го настига.

Това е момък на около тридесет години, не висок на ръст, много широк в плещите, с небръснато лице, с червени като че от недоспиване клепачи. Той върви до Тенгиз и нещо му говори, а аз спирам вниманието си на широките му рамене и невероятно дебелите ръце, които се подават от запретнатите ръкави на каубойката.

Неочаквано забелязвам, че момъкът бърка в джеба си, вади нещо оттам, притиска се за момент до Тенгиз и пъха това нещо в панталона му.

Сега окончателно надвих на дрямката и се опулих срещу тях. Никак не можах да разбера дали наистина той му пъхна нещо в джеба, или на мене само така ми се привидя, защото нито на момъка, нито на Тенгиз се промени лицеизразът. Момъкът продължаваше да му говори нещо, а Тенгиз продължаваше да го слуша насмешливо. После се спряха и Тенгиз извади от джеба си книжката — сега бях сигурен, че това е шофьорската книжка — върна я на момъка, като леко я размаха пред носа му.

Момъкът му кимна с чорлавата си глава и сега особено ясно се забелязваше какви тежки рамене и ръце има, особено в сравнение с Тенгиз, висок и тънък като естраден танцьор.

Момъкът обърна широкия си гръб и бързо се запъти към колата. Тенгиз се приближаваше до мотоциклета със своята отпусната походка. И докато се приближаваше, никак не можех да разбера знае ли той, че момъкът му пъхна нещо в джеба, или изобщо това ми се е привидяло. И едва когато се приближи, разбрах по похотливо-самодоволната му усмивка, че той знае.

В този миг колата почти от място потегли с голяма скорост. Тенгиз продължаваше да се усмихва, но на мен ми се стори, че някаква тревожна сянка пробягна по лицето му. Той бавно пъхна ръка в джеба си и извади оттам една трирублева банкнота от старите.

В следния миг той захвърли с погнуса трирублевката и погледна с изкривено от гняв лице към пътя. Колата дигаше прах далече напред:

— Слизай! — ревна той.

Без сам да разбера как, мигновено се изтърсих от коша. Май че той ме изтърси от него като бобено зърно от шушулка.

Мотоциклетът изрева като излитащ самолет, облъхна ме с вихър от горещ въздух и прах и изчезна напред. Между впрочем тогава аз здравата му се разсърдих. По-скоро от глупавата непохватност, с която се изтърсих от коша, при това на ръцете ми останаха неговите турнирни ръкавици, което беше особено неуместно. Станах, свалих ръкавиците и като тупнах с едната от тях панталона си, изтърсих прахоляка от себе си. След това хвърлих ръкавиците на банкета на пътя и зачаках. Не знаех какво да мисля за всичко това и долових ясно само едно, че във въздуха замириса на лъжесвидетелство.

Тридесет минути мотоциклетът не се появяваше и аз надничах в кабините на идващите насреща коли, като се мъчех да разбера по лицеизраза на пътуващите с колите дали знаят нещо за това, което се беше случило напред, но изглежда, че никой нищо не знаеше, пък и коли нямаше чак толкова много.

Най-после мотоциклетът се появи. Движеше се с малка скорост. Приличаше на победител при надбягвания, който прави почетен кръг. Когато се изравни с мен, Тенгиз спря и уморено свали ръце от кормилото. Прашното му лице сияеше с победната ситост на кръвника, взел главата на своя враг.

— Какво стана? — запитах, като му подавах ръкавиците.

— Стана, каквато трябваше да стане — каза той, като изтриваше лицето си с една от тях.

Ето какво ми разказа, докато надничаше в кабините на минаващите коли и понякога кимаше на познати шофьори.

— След петнадесетина минути го настигнах. Виждам — не ми позволява да го задмина. Давам надясно — и той надясно. Опитам се наляво — и той наляво. Ще видим, мисля си, мръснико, кой кого ще купи. Не се приближавам много — знам: ще удари внезапно спирачките, ще се забия в него. Стар ендурски номер. Е, казвам си, хубаво, щом някоя насрещна кола се изравни с него, ще дам газ и ще се промъкна покрай насрещната. Но и него си го бива. Щом се появи насрещна кола — отбива вдясно, ама колкото онзи едва-едва да се промъкне, и не оставя за мене ни най-малко разстояние. Е, нищо, мисля си, ще видим кой е по-издръжлив. Лепнах се за него, вървя отзад. Той увеличава скоростта и аз увеличавам, той намалява — намалявам и аз. Иска по-близо да отида до него, че да спре изведнъж. Увелича малко скоростта, той иска да спре, аз намалявам. Пак увеличавам, мисли, че искам да го изпреваря, а аз пък намалявам. Най-после нервите му не издържаха. Натиска спирачките и свива надясно, а аз отляво минавам напред, зарязвам мотоциклета и изваждам пистолета. Разбра — намерил си е майстора. Спира колата. Приближавам. Седят — истински мъртъвци. Дебелият мълчи. А другият казва: „Прощавай, Тенгиз! Заклевам се в майка си, че се пошегувахме.“ — „И аз, казвам, искам да се пошегувам. Слизайте!“ Държа ги под прицел, защото дебелият е голям аферист — на всичко е способен. „Застанете с гръб към мен“ — казвам. Застават. „Ти се отдалечи на три крачки“ — казвам на шофьора. Отдалечава се. Обискирам приятелчето му, джобовете му празни. Обискирам късичкия. Още по тила му виждам, че в джеба му има нещо. Вярно. Пачка пари в джеба му. Без да ги броя, слагам ги в моя джоб. „Двеста ли са?“ — питам. — „Да — мучи, — двеста.“ — „Вярно, таксата, казвам, за превоз на нефактурирани найлонови блузки от Ендурск до Мухус. Сега заминавайте и разправяйте в Ендурск как сте подиграли Тенгиз с една стара трирублевка.“ Мълчат. Късият сумти. Чувствувам, че да можеше, би ме изял, но се бои да не се задави с куршума. Седнаха в колата и докато не заминаха, през цялото време ги държах под прицел, защото този малчо е първият аферист в Ендурск.

С тези думи той извади пачката десетачки от джеба си и ги преброи.

— Наистина ли са двеста? — попитах аз.

— Да, но не е там работата — рече той, като сложи парите в портмонето си и скри портмонето в джеба на китела.

— А в какво? — попитах.

— Представяш ли си как можеше да ме опозори! — възкликна Тенгиз и като прехапа устни, заклати глава. — Ха нека сега разправя кой кого е опозорил.

— А щеше ли да стреляш, ако не бяха спрели? — запитах.

— А нима иначе този аферист би спрял? — рече той, като сложи ръкавиците и запали мотора.

— Но за това биха те турили в затвора?

— Разбира се — съгласи се той и вече по-силно, за да надвика мотора; — Когато засягат честта на човека, той рискува всичко!… Сядай, тръгваме!

Седнах в коша.

— Искаше да ме опозори, мръсникът му — отново си спомни той, като завиваше.

Потеглихме. След известно време Тенгиз ми викна нещо и кимна към пътя, като намали скоростта. Видях на шосето тъмна следа от гумите на внезапно спряла кола. Следата отиваше надясно, като че колата се беше занесла. Той отново даде газ и остави назад мястото на своя дуел с ендурския шофьор.

— Да ме опозори! — стигна до мен през шума на мотора и аз видях как потръпна гърбът му. Така потръпват от чувство на погнуса хората, когато си спомнят по какво чудо са успели да избягнат нравствено падение.

Той благополучно ме докара до завоя за село Атари, а сам продължи нататък. Стори ми се, че вече се беше успокоил. Във всеки случай позата му на мотоциклета изразяваше обикновената за него ленива отпуснатост.

Лесно е да се досети човек, че оттогава не се стремях много-много към мотоциклетни разходки с Тенгиз.

… Приблизително след една година научих, че са го уволнили от работа. Срещнах го веднъж на улицата.

— Вече знаеш? — попита ме той, взирайки се в очите ми.

— Чувах — казах аз.

— И какво мислиш?

— Ти сам знаеш — казвам, — може да се смята, че леко се отърва.

— Всичко това са глупости — махна той с ръка, — не е там работата.

— А в какво?

— Интриги — рече той многозначително. — Мястото ми е добро, мнозина ми завиждат… Но аз няма да оставя това така, ще се оплача…

Докато говорехме, той поглеждаше пътя в очакване, както можеше да се разбере, на подходяща кола. Най-после дигна ръка и до него спря една частна „Волга“. Изглежда, че още не беше загубил магията на властта.

— Ще ме откараш ли до Кащака? — каза той на собственика на колата.

Онзи с мрачна покорност кимна с глава.

— Интрига — повтори той още веднъж, като седна до водача и кимна с глава, сякаш намекваше за някаква могъща корпорация, която се кани да го унищожи, но с която той има намерение да се бори и се бори.

И виждаше се, че се бори и борбата не беше лека. Всеки случай отначало корпорацията беше взела връх. След няколко месеци го видях зад кормилото на едно такси близо до пазара. Той седеше, облегнат на седалката, и с ленива снизходителност чакаше, докато се настанят отзад няколко кресливи жени с пазарски чанти, едната от които беше извадила ръка през прозорчето и държеше за краката писукащ букет от пилета.

С цялата си поза, изразяваща снизходително равнодушие към настоящето, кой знае защо, той ми напомни (така ми се стори) емигрант-монархист, принуден в чужда страна да се занимава с унизителна работа, но който вярва в своята правота и чака своя час.

За разлика от емигрантите монархисти, Тенгиз го дочака. Само след половин година той беше върнат, наистина в качеството на обикновен инспектор, на същия ендурски път. Изглежда, беше необходим неговият опит.