Фазил Искандер
Сандро от Чегем (5)

Битката при Кодор

В онези далечни времена, разправяше чичо Сандро, имало случаи, когато човек не можело носа си да подаде, без да се забърка в някоя история.

Този ден чичо Сандро бил на гости при свой приятел в село Анхара, разположено на живописния бряг на Кодор. В това голямо и заможно село от половин година вече бил разположен меншевишки отряд. На другия бряг на реката се намирали червените. На това място бил направен единственият тогава мост на Кодор.

По това време имало или така изглеждало, пък се и престрували, че има, временно равновесие на силите. Така или иначе, двете страни, както онази, така и нашата; скучаели и от нямане какво да правят, а също така и за разнообразяване на войнишката кухня биели риба с бомби.

Биели риба на два-три километра над моста и мъртвата пъстърва плувала нагоре с корема надолу по течението. Понякога рибата, убита на нашия бряг, отивала на другия, понякога обратно.

Щом се разнасяли взривовете, от двете страни на реката се трупвали деца, защото войниците и червеноармейците, колкото и да се стараели, не смогвали да изловят всичката риба — водите дори тук, в долното течение на Кодор, са много бързи.

Тъй като не било още ясно кои ще настъпват, по взаимно съгласие и уговорка двете страни, за да не повредят моста, биели риба на доста голямо разстояние от него. По този начин тия сравнително мирни взривове се разнасяли почти всеки ден.

Когато меншевиките се разположили в това село, те веднага го обявили за „закрит град“, за да не могат червените разузнавачи да ги шпионират. Освен това се боели и от партизани, макар че, както после се изяснило, по тези места нямало никакви партизани, защото онези, които искали да воюват на страната на болшевиките, просто можели да преплуват Кодор и да се присъединят към тях.

Щом меншевиките обявили селото за „закрит град“ и започнали да ограничават влизането и излизането на хора в него, жителите му с особена острота започнали да преживяват принудителната раздяла със своите близки и не можели да се успокоят, докато онези не дойдели при тях или пък те самите не ги спохождали.

А какво ще стане със свещените древни традиции — с необходимостта да отидеш на сватба и други родови тържества? Ами бдението край постелята на болния роднина? Ами годишнината от смъртта, четиридесетте дни? За погребения да не говорим.

С една дума, надигнал се ропот, а командуването, като не се решавало да усложни своите отношения с местното население, още повече, че отрядът до голяма степен се прехранвал за негова сметка, и в същото време като се мъчело да запази престиж, отменило своята заповед и обратно — обявило село Анхара „открит град“ за всички освен за болшевиките.

Сега местните жители се успокоили и вече почнали не така болезнено да преживяват разлъката с близките си и вече никой никого не канел прекалено настойчиво и никой никъде не отивал без особена нужда, а всичко се правело с мярка, както това изискват обичаите и собственото желание.

Така стоели нещата в село Анхара до първите дни на май 1918 година. Именно през тези дни чичо Сандро гостувал на своя приятел, жител на това село, и може да се каже, пред неговите очи историята мръднала от мястото си и не напълно уверено се затъркаляла по черноморското шосе.

Приятелят на чичо Сандро се казвал Миха. Той бил, според неговото описание, човек строен, приятен на вид и умен. Разперил леко ръце и оглеждайки своята представителна фигура, чичо Сандро казваше за него:

— Виждаш ли мен какъв съм. Той беше горе–долу не по-лош.

Според думите на чичо Сандро същият този негов приятел забогатял от свине. Всяка есен той закарвал свинете си в най-затънтените места с кестен и бук и ги държал там чак до първи сняг.

В онези времена по тия места лежали на земята кестени и букови жълъди до коляно. Свинете дебелеели невероятно бързо, така че към края на есента някои вече не можели да стават на крака, пълзели по корем и продължавали да ядат и да тлъстеят. В края на краищата, когато падал първият сняг, закарвали свинете в къщи и оттам — на пазара.

Най-преуспелите в затлъстяването трябвало да пренасят с магарета, понеже те сами не могли да се придвижват. Естествено вълците и мечките унищожавали известна част, но все едно, печалбата от продажбата на свинете покривала тази фира и ущърб от хищниците.

Нито преди него, нито, струва ми се, след него никому не идвало на ум да премества свинете на есенна паша в кестеновите гори, както преместват тревопасните на летни пасища.

Впрочем всичко това няма никакво отношение към същността на моя разказ. По-точно почти никакво.

Вярно, че времето било тревожно. И когато по пътищата на Абхазия хората започнали да срещат магарета, натоварени със свине, с тези злобно квичащи многопудови тулуми с месо върху дългоухите търпеливци, тогава мнозина, особено старците, видели в това зрелище мрачно предзнаменование.

— Ще докараш някоя беля — думали те на Миха, като се спирали на пътя и изпровождали с поглед този чудноват керван.

— Самият аз не ям — пояснявал той мимоходом, — само продавам на нечестивците.

Та ето тази сутрин чичо Сандро и приятелят му седели на масата и закусвали. Ядели студено месо с топъл качамак. Чичо Сандро нарязвал месото на правилни парченца, намазвал ги с аджика, слагал ги в уста, след което пак там прибавял залък качамак, без да забрави предварително да го натопи в джанков сос. От време на време домакинът наливал червено вино.

Разговорът се водел около това, че планинските абхазци за разлика от долинните са по-консервативни и все още не искат да отглеждат свине, докато това е много доходна работа, защото планините са препълнени с букови и кестенови гори.

Домакинът давал да се разбере, че той цени широтата на възгледите, която проявява чичо Сандро като представител на планинска Абхазия, още повече, че в самото село Анхара мнозина никак не можели да се помирят, че Миха пред очите на всички, ни в клин, ни в ръкав, забогатял от свине.

Земляците завиждали на Миха и понеже не можели вече да го настигнат със забогатяване от свине, не им оставало нищо друго, освен да го овикват, че е лош абхазец.

Чичо Сандро се оплаквал, че няма време да се занимава със свине, а баща му не се съгласява да ги отглежда от глупава мюсюлманска упоритост. Миха обещавал, като му падне случай, да поговори по този повод с бащата на чичо Сандро, макар и да му било неясно, защо чичо Сандро намира време за всяка що-годе прилична трапеза (в пределите на Абхазия), а за отглеждане на свине не му стига. Докато говорел с госта си, Миха по навик се вслушвал в мирното грухтене на свинете в кочината и в глухите взривове откъм реката. Днес тези взривове се чували по-ясно и разговорът, предизвикан от залисването на тези неприятни звуци, неволно се завъртял около последните новини.

Работата била там, че по-миналата нощ на меншевиките пристигнало подкрепление и те почнали да се готвят за щурмуване на моста. И едното, и другото, доколкото това било възможно, те се мъчели да скрият от чуждо око. Разбира се, не им се удало да скрият и другият бряг вече знаел всичко.

Във всеки случай веднага след пристигане на подкреплението, тоест на следния ден, още от сутринта червените започнали да бият риба съвсем близо до моста, с което показвали, че те знаят и за пристигналото подкрепление, и за готвения щурм.

След пристигане на подкреплението заели големия хамбар на местния княз, който той използувал обикновено за обществени събрания (разбирай — пиршества) при лошо време.

Те поставили усилена охрана и започнали да строят нещо в хамбара. А какво строели — никой не знаел. Знаели само едно: че меншевиките купили от местното население десет коли, но използували от тях само колелетата, а защо не използували останалите дървени части, било неизвестно. Освен това те купили от местните селяни кестенови греди и дъски и нека кажем честно, платили щедро, на добра цена.

С една дума, ясно беше, че там нещо се строи, че това нещо ще бъде на колелетата от колите, обаче какво представлява то, никой не знаеше.

Едни казваха, че меншевиките строят грамадна бомба която ще закарат на тези колелета до Сухуми и там, като я търкулнат от височината на Чернявската планина ще я тикнат в града и ще го вдигнат във въздуха. Други разправяха, че се строи не бомба, а дървен брониран автомобил. Наистина на въпроса, какво ще послужи за двигателна сила на този брониран автомобил, никой не можеше да каже нищо определено.

В съседство с този хамбар се простираше зелено поле, селското пасище, и някои селяни се безпокояха да не би през време на строежа това съоръжение да се пръсне и да осакати добитъка или някого от хората.

Този ден, който ние описваме сега с перото си, свободно от предразсъдъци, беше насрочено събрание пред канцеларията на старшината. На него трябваше да се яви възрастното население от мъжки пол.

Насилствена мобилизация беше малко вероятна, макар и не напълно изключена, затова Миха не бързаше за събранието, а чакаше новини оттам, още повече, че за неявяването си той разполагаше с достатъчно важна причина — в къщи имаше гост.

След като жена му дотича от съседите и каза, че няма да има мобилизация, защото на събранието че придумват — придумват, но да ограждат с кордон, не ограждат, домакинът реши да отидат там заедно с чичо Сандро.

Верен на своето правило заради големите обществени дела да не забравя малките лични удоволствия, чичо Сандро грижливо изстърга от костта, която лежеше пред него, костния мозък, намаза го леко с аджика и пъхна всичко в устата си, като с жест показа на домакина, че сега е готов да върви на събранието.

Чичо Сандро и Миха излязоха на верандата, дето си измиха ръцете и изплакнаха устата си. Спуснаха се долу, в двора. Тук ги посрещна десетгодишното момче на домакина, което с целия си вид изразяваше готовност да изпълни всяка заръка.

Чичо Сандро си помисли, че неговият приятел, въпреки че се занимава с отглеждане на свине, все пак правилно, по нашенски възпитава децата си. Той погледна одобрително момчето и му поръча да улови неговия кон и да го прибере в двора. Искаше да бъде готов за всичко.

— Сега никога не можеш да знаеш дали да гониш някого, или да бягаш от някого — каза той на своя приятел, на което онзи с разбиране кимна.

Чичо Сандро и Миха излязоха на междуселския път. Откъм морето духаше свеж бриз, долу под стръмния склон жълтееше с всичките си ръкави делтата на Кодор. Слънцето така трепкаше върху свежата и къдрава зеленина, че на човек му се искаше да застане до младия храст на лешника и кротко да го огризе.

Чичо Сандро си рече, че такива мисли не са навременни и като плесна с камшика по мекия кончов на ботуша си, бодро закрачи, сякаш леко танцуваше под небесната музика на този цветущ и тревожен ден.

Когато се спешеше от коня, чичо Сандро обичаше да ходи ей така, с камшик. Той чувствуваше, че човек с камшик винаги прави благоприятно впечатление на другите. Като държеше в ръка камшика, разстъпяше се и пошибваше с него по кончова, чичо Сандро чувствуваше как в него укрепва господарската готовност да яхне ближния си, докато същият този камшик често пред очите на чичо Сандро извикваше и укрепваше у ближния способността да бъде яхнат. Чичо Сандро забелязваше, че при размахването на камшика в очите на някои дори се появяваше като че ли робска тъга по яхването.

Чичо Сандро обичаше да се разхожда с камшик, но не защото се стремеше да яхне ближния си. В това имаше своего рода военна хитрост, самоотбрана. Ако ти имаш вид на човек, който се стреми да яхне ближния си, думаше чичо Сандро, тогава всеки случай другите няма да се стремят много-много да яхнат теб.

Разбира се, имаше случаи, когато видът на този камшик предизвикваше у някои хора раздразнение, но чичо Сандро смяташе, че това е просто завист или ревност към неговата господарска готовност да яхне ближния си.

По пътя взеха да се срещат жители на селото, които на коне или пеша отиваха на събранието. Някои бързаха, а пък други не си даваха зор. След известно време те настигнаха една кола, натоварена с пясък. Приятелите забързаха, защото знаеха — тя отива към онзи хамбар, дето меншевиките строят своето тайно оръжие. Излиза, че за това оръжие на тях им е притрябвал пясък и те са наели селяни да им го карат.

Известно беше, че коларите, които докарваха пясъка, не ги допускат до самия хамбар. Заповядват им да отидат настрана и сами вкарват колата в хамбара, сами я разтоварват и след това закарват празната кола при стопанина й, за да отиде пак за пясък.

Като се изравни с колата, чичо Сандро веднага позна коларя — беше Кунта Маргания, който едно време работеше като пастир и живееше у тях.

Като видя чичо Сандро, Кунта се зарадва и без да спира, скочи от колата. Прегърнаха се. Сега Кунта вървеше до чичо Сандро и от време на време размахваше дългия остен над биволите:

— Де-е! Хайде!

Колата скърцаше немилостиво, а биволите, навели рогати глави, я теглеха, като че се мъчеха да тръгнат на различни страни.

Докато разговаряше с Кунта, чичо Сандро го поглеждаше и мислеше, че раничко се е състарил Кунта. Той нямаше повече от четиридесет, но изглеждаше едва ли не вече старец. Малък на ръст, дългорък, с изкривен от работа, силно превит гръб, той приличаше на гърбав. С чувяки от нещавена кожа сега крачеше безшумно до него и напомняше на чичо Сандро собственото му детство, така далечно и така безгрешно.

Кунта беше човек добър и, нека го кажем направо, глупав. Почти не можеше самостоятелно да ръководи стопанство — разоряваше се. Обикновено след това отиваше да пастирствува при някого, след няколко години пастирствуване стъпваше на краката си, залавяше се за самостоятелен живот и отново се разоряваше.

Вярно, според слуховете, сега Кунта имаше голям син и с негова помощ се оправял със своето просто стопанство. След обичайните въпроси за здравето на роднини и близки Кунта изведнъж се оживи.

— Чухте ли? — попита той и надникна в очите на чичо Сандро.

— Зависи какво — рече той.

— Меншевиките набират доброволци — важно забеляза Кунта.

— Това и без друго се знае от всички — рече Миха.

— Казват — поясни Кунта с известно лукавство, — превземат ли Сухуми, ще разрешат да се претършуват магазините на болшевишките търговци.

— Излиза, ако превземем Сухуми, задигай каквото щеш? — попита чичо Сандро, като се присмиваше на Кунта и смигаше на Миха.

— Колкото щеш, не се разрешава — каза Кунта, без да се усеща, че му се подиграват, — разрешено е само толкова, колкото един човек може да отнесе на гръб.

— Ти какво би искал да вземеш? — попита чичо Сандро.

— Манифактура, пирони, сол, гумени ботуши, халва — с удоволствие изброяваше Кунта, — за стопанството всичко трябва.

— Слушай, Кунта — рече сериозно чичо Сандро, — седи си дома и си яж качамака, иначе лошо ти се пише…

— Неразбория — въздъхна Кунта, — в такова време мнозина се сдобиват с имот.

— Седи си дома — потвърди и Миха, — сега не знаеш къде ще намериш, къде ще загубиш…

— На тебе ти е лесно, имаш свине — като за сигурна твърда валута напомни Кунта и като помисли малко, добави: — Самият аз не отивам, сина пращам…

Излязоха на една полянка пред канцеларията и веднага до тях долетя шумът на тълпата. Под една голяма клонеста черница се виждаха около триста-четиристотин селяни. Онези, които се бяха настанили под сянката на черницата, седяха направо на тревата. Зад тях, застанали прави, се тълпяха останалите. Сред тях изпъкваха десетина-петнадесет конници, които не бяха пожелали да слязат от конете. На коневръза се размахваха стотина конски опашки.

Кунта се сбогува с приятелите и леко скочи на колата.

— Я почакай — спомни си чичо Сандро за тайното оръжие на меншевиките, — знаеш ли нещо за него? — Той кимна към хамбара.

— Не ни допускат близо — рече Кунта.

— А ти опитай, престори се на смахнат — помоли го чичо Сандро.

— Добре — съгласи се унило Кунта и като замахна с остена, опали надлъж по гърба отначало единия, а после и другия бивол, така че над яките гърбове на животните се вдигнаха два стълба прах.

— Той, горкият, няма защо и да се преструва на смахнат — забеляза Миха.

Чичо Сандро кимна с онзи топъл израз на съгласие, с който всички ние кимаме, когато става дума за умствените слабости на нашите познати.

— Ертоба! Ертоба! — беше първото нещо, което улови чичо Сандро, когато се приближиха с Миха до тълпата. Това бяха непознати на чичо Сандро думи. Приближиха се до тълпата и внимателно надникнаха към средата й.

До самия дънер на дървото зад дълга маса седяха няколко души. Масата, отдавна забита в земята за всякакви обществени нужди, сега от уважение към онова, което ставаше, беше покрита с персийски килим, собственост на местния княз.

Самият княз, възрастен стегнат мъж, също седеше зад масата. Освен него там седяха и двама офицери — този, който беше с отряда, и онзи, който беше пристигнал с подкреплението. Чичо Сандро веднага определи по очите им, че и двамата са заклети комарджии, нощни птици.

Редом с княза седеше и явно дремеше грамаден грохнал старик с черкезка, с дълъг кинжал на пояса, с башлък, завързан накриво по яничарски на голямата му мустаката глава. Мустаците му бяха дълги, но сякаш огризани от времето, оредели. Това беше известният в миналото главорез Нахарбей.

При все че по произход беше прост селянин, заради нечуваната си дързост и свирепост при разправа със своите неприятели той се ползуваше с уважение почти наравно с най-почтените представители на княжеските фамилии, което от своя страна подсказваше характера на заслугите, с които далечните прадеди на сегашните князе бяха ги издигнали някога сред тълпата на обикновените хора и ги бяха направили князе.

Нахарбей дремеше, навел глава над масата, като през дрямката сегиз-тогиз хващаше с устни провисналия мустак. Понякога отваряше очи и гледаше оратора със страшен склеротичен поглед.

Този оратор стърчеше в края на масата. Никой не знаеше каква длъжност има, но чичо Сандро, като прецени това, което ставаше, реши, че е меншевишки комисар. Той беше човек с бледожълто лице, с прекалено широки жестове на ръцете и бляскащи очи.

Говореше на чист абхазки език, но напъти вмъкваше в своята реч и руски и грузински думи. Всеки път, когато вмъкваше в речта си руски или грузински думи, старият Нахарбей отваряше очи и насочваше към него мътно-враждебен поглед, а ръката му стисваше дръжката на кинжала. Ала докато той правеше това, ораторът отново преминаваше на абхазки език и погледът на престарелия джигит се покриваше с пелената на дрямката, главата се отпускаше на гърдите, а ръката, стискаща дръжката на кинжала, се разтваряше и се свличаше на коляното.

От време на време ораторът вземаше чашата и отпиваше няколко глътки. Когато водата в чашата свършваше, седящият до него писар услужливо му наливаше от гарафата. Звукът от леещата се вода или звекането на гарафата в чашата също събуждаха за малко престарелия джигит.

Пред писаря лежеше разтворена тетрадка. Докато слушаше оратора, той почукваше с молив по масата, като го държеше с тънко подострения край нагоре. Оглеждайки селяните, той с поглед даваше да се разбере, че с удоволствие ще нанесе в своята тетрадка тази забележителна реч, но само че плодотворно преобразена в списък на доброволци.

През време на своята реч ораторът току изхвърляше ръка напред и със святкащи очи като че сочеше някакъв важен предмет, показал се в далечината. Чичо Сандро вече знаеше, че това се прави просто така, за красива убедителност на думите, но мнозина селяни още не бяха свикнали с този жест, още повече в съчетание със святкащите очи, затова постоянно се озъртаха назад, като се мъчеха да видят какво им сочи той. Онези които бяха посвикнали с този жест, се присмиваха на другите, които все още се озъртаха.

Надясно от чичо Сандро седеше на кон непознат селянин. Конят му поглеждаше накриво камшика на чичо Сандро, безпокоеше се и все се канеше да се дръпне настрана; но нямаше накъде да отиде, а стопанинът му, като не разбираше причината за безпокойството му, тихичко псуваше, защото свързваше по някакъв начин в едно неговото безпокойство и суетливостта на оратора.

След едно поредно изхвърляне на ръката, когато мнозина селяни неволно се обърнаха накъдето сочеше тя, конникът с доволна усмивка погледна чичо Сандро и рече:

— Като видях това за първи път, рекох си: какво ли сочи? Може, рекох си, добитък да е влязъл в нивите… Направените пакости сочи… Ама как, рекох си, аз от коня да не виждам, а пък той от своето място да забелязва?

В края на поляната зад един плет се виждаше кукурузена нива. Конникът, който поглеждаше чичо Сандро и заедно с това косо и към нивата, искаше да убеди своя събеседник, че той има много по-широк кръгозор от оратора и следователно ораторът не може да види нищо такова, което да не види той от своя кон.

След това неочаквано придръпна една клонка, която висеше над главата му, и започна да хвърля в устата си, като смучеше и мляскаше, мокрите продълговати дуди на черницата.

— Я тръсни — каза някой от насядалите отпред. Конникът улови по-здраво клонката и няколко пъти я тръсна. Черен дъжд от дуди се посипа долу. Отпред се създаде малка суматоха и писарят, който забеляза това, впери в конника осъдителен поглед. Чичо Сандро с присмех отбеляза, че писарят се мъчи да придаде на очите си същия блясък като на оратора. Постепенно селяните стихнаха и само конят шумно дишаше в тревата и обираше пръснатите дуди.

А в това време ораторът продължаваше да говори, като се мъчеше да разпали събранието и да го докара до състояние на митинг. Но събранието никак не стигаше до състоянието на митинг. На самия оратор, кой знае защо, пречеха взривовете, които неспирно се чуваха откъм реката, а и самите селяни, които задаваха всякакви въпроси, отклоняващи от митинга.

Щом се разнасяше поредният взрив, ораторът замираше, обръщаше към реката бледото си подвижно лице и казваше:

— Чувате ли?! Сами нарушават, а после ще се оплакват, че ние настъпваме!

Чичо Сандро никак не можеше да разбере на кого ще се оплакват болшевиките, ако меншевиките започнат да настъпват. Изобщо той много неща не разбираше от речта на оратора, като отчасти си обясняваше това със закъснението си на събранието, отчасти с всеобщото безумие.

Изглежда, че ораторът още преди пристигането на чичо Сандро беше обяснил защо меншевишката власт е добра, а съветската лоша. Сега вече, изхождайки от това, той наблягаше на изгодите, които ще получат селяните при меншевишката власт именно за това, защото тя е добра, а не обратното. А щом е така, казваше той, селяните са длъжни да проявят съзнателност и да влязат в редовете на доброволците. Всеки, който не надвишава тридесет и пет годишна възраст и още не е загубил съвест под влияние на болшевиките, трябва в това трудно време да постъпи в редовете на доброволците.

За онези, поясни той, които надвишават тази възраст и в същото време не са изгубили съвест под влияние на болшевиките, командуването ще направи изключение и ще ги приеме в редовете на доброволците. Така поясни той, макар никой да не го молеше за пояснение.

— Ертоба! Ертоба! — извикваше той при всеки сгоден случай.

— Каква е тази дума? — попита чичо Сандро своя другар, който във всяко отношение беше почти не по-лош от чичо Сандро, а по отношение на грузински и руски език даже по-добър.

— Ертоба значи единство — отговори Миха, — той иска да бъдем заедно с него.

Наляво от чичо Сандро стоеше непознат селянин. Чичо Сандро забеляза, че всеки път, когато недочуваше или недоразбираше оратора, той отваряше уста, като да включваше някакъв уред, който усилваше както смисъла, така и звука на ораторовата реч. Сега при думите на Миха той се обърна.

— Мога да бъда с един роднина заедно — рече той, като прегъваше пръст и с подигравателна усмивка кимаше към оратора, — с един съсед заедно, със съселянин заедно, но с този ендурец, когото за пръв път виждам, как мога да бъда заедно?

— Там е цялата работа, че дрънка глупости — обади се конникът, като отново придърпа клонката на черницата и търсеше с очи къде е отрупана по-гъсто с дуди. — Умният човек никога няма да сочи нещо, което и самият той не вижда.

— Утре настъпваме — обяви ораторът, — които са с нас, записвайте се до шест сутринта, а след шест, ако щете със злато да ни обсипвате, нито един няма да приемем… Побързайте в нашите редове! Ертоба, ертоба! — викна той и махна а ръка, сякаш подканяше цял оркестър да засвири единен марш.

— Ертоба! — повториха след него няколко гласа, а и те се запънаха по средата, смутени от своята самотност.

Като видя, че хората прекалено много се колебаят, ораторът реши да им помогне и каза, че ако някои сега се срамуват от близките си да се запишат направо, понеже роднините им са отишли с болшевиките, такива могат по-късно да се отбият в канцеларията и да се запишат тайно, защото командуването за разлика от онези (кимане към реката) уважава роднинските чувства.

Писарят оглеждаше събранието, мълчаливо спираше поглед ту на един, ту на друг и предлагаше да го запише в тетрадката, но онзи, на когото спираше погледа си, най-често се извръщаше настрана или ако не успееше да се извърне, слагаше ръка на гърди и отказваше, като с този жест на благодарност за доверието смекчаваше отказа си.

Все пак около петнадесет-двадесет души се записаха. Пръв по предложение на княза в отряда зачислиха като почетен доброволец стария Нахарбей. При това всички радостно зашумяха, писарят бавно, сякаш удължаваше удоволствието, го вписваше в тетрадката, а в това време ораторът уверяваше събранието, че духът на Нахарбей ще осени правото дело на меншевиките.

Самият престарял джигит, като чу своето име, придружено с доста голям шум, захапа мустак и спря върху оратора такъв неподвижен и дълъг поглед, че онзи не на шега се смути. Но тук над Нахарбей се наведе князът и му зашепна нещо на ухото. Нахарбей кимна с мустакатата си глава и се успокои.

— Задавайте въпроси — рече ораторът, ободрен от това, че все пак неколцина се записаха. После добави с намек към онези, които са оттатък реката: — Ние от въпроси не се боим…

Той победно огледа насъбраните и след като вече сам си наля вода от гарафата, започна да пие на големи глътки.

— Като воденица на вода работи — каза някой от задните редици.

— Работи като воденица, ама брашното не се вижда — добави друг.

— Синко — обърнаха се към оратора от тълпата, — казват, че ако превземем Сухуми, се разрешава да се опипат болшевишките търговци. Интересуваме се, вярно ли е това?

Ораторът все още пиеше вода, когато прозвуча въпросът, но като го чу, бързо остави чашата и замаха с ръка.

— Нищо подобно не съм казвал и дори нямам право да казвам! — някак си прекалено свадливо се отърва той, от което мнозина разбраха, че тъкмо така и ще стане, само че не искат да говорят за това направо.

— Чувай — изведнъж завика онзи, който стоеше наляво от чичо Сандро, — а какво ще стане с нас, ако тръгнем подире ви, а болшевиките победят?

Изведнъж настъпи неловка тишина. Взе да се чува как на коневръза трака желязото в устата на конете и шушнат опашките им, пъдещи мухите. От една страна, всички чакаха с нетърпение да чуят какво ще каже ораторът, а, от друга, въпросът прозвуча твърде дръзко за тези гостоприемни краища. А нали и меншевиките бяха до известна степен гости, макар и неканени.

— Интересен въпрос — рече ораторът и погледна седналите до него на масата.

Двамата офицери презрително заклатиха глави, с което показваха, че изходът от предстоящото сражение не предизвиква у тях никаква тревога.

— Интересен въпрос — повтори ораторът и добави: — Но комунистите никога няма да ни победят, още повече…

Ораторът млъкна и многозначително кимна към хамбара, откъдето долитаха приглушено ударите на брадви.

— Кой го знае — миролюбиво забеляза съседът на чичо Сандро, който бе задал въпроса. Той се радваше, че криво-ляво се измъкна след своя въпрос.

— А защо не казвате какво правите там, в хамбара? — чу се нечий раздразнен глас от задните редици.

Виждаше се, че хора продължаваха да пристигат. Чичо Сандро не виждаше онзи, който говореше, но по гласа му почувствува, че той стои на слънце и може би дори без шапка.

— Може да се пръсне — продължаваше раздразненият глас, — а пък там пасе добитък, жени минават…

— Не може да се пръсне, няма да допуснем… Но нямам право да разгласявам военна тайна — отговори ораторът и прибави: — Утре сами ще видите.

— А какво ще правим онези абхазци — извика изведнъж някой от тълпата, — които използуват суматохата и на поразия отглеждат свине?

— Какви свине? — обърка се ораторът.

— Да, да, какво ще ги правим? — оживиха се от няколко страни завистниците на Миха.

Ораторът се обърка, но затова пък самият Миха ни най-малко не се обърка.

— Аз самият не ям, да ви вземат дяволите! — викна силно той. — Само продавам на нечестивците.

— И аз като гост потвърждавам! — звънко добави чичо Сандро.

Всички се обърнаха към него, мнозина учудени, понеже го виждаха за пръв път.

— Сандро от Чегем — като топъл, галещ слуха ветрец премина през тълпата.

— Ти си гост, може да не знаеш всичко — мързеливо се озъби онзи, който се обади за свинете.

— Вие питайте човека по работата — вметна князът, — а със своите свине и сами ще се оправим.

Князът също беше противник на свиневъдството. Той смяташе, че заедно със свинете в чистия живот на абхазците прониква гибелно неуважение към старшинството, глупашко опростяване на отношенията. Но неуместно беше сега да се занимават с това.

— А колко ще трае походът? — разнесе се глас от тълпата.

— Мисля, около месец — каза ораторът доста уверено.

— Охо! — силно се зачуди същият глас. — Как ще тръгна, когато след две седмици ще трябва да копая кукуруза, а, току-виж, и тютюнът втасал?!

— Нека близките… — започна ораторът, но не довърши, защото откъм реката пак се понесоха взривове. — Видите ли какво правят! — дръпна се той по посока на взривовете. — Те нарушават, а после ще разправят, че ние първи… — Интересува ме — раздаде се глас — до кое място ще воюваме — до Гагри или до Сочи?

— До Сочи и даже по-нататък.

— Защо по-нататък? По-нататък е Русия…

— За да победим окончателно, трябва да отидем и срещу Русия! — изкряска ораторът. — Но за това ни са нужни три неща…

Той млъкна, стисна устни и впи в тълпата нахално изцъклени очи, като предварително се мъчеше да внуши важността на това, което се кани да каже.

— Тихо бе, казва — някакви си три неща са нужни…

— Кон, седло и пушка — ето ги трите неща…

— Ертоба, ертоба, ертоба! — изстреля ораторът с такъв вид, сякаш каза нещо ново.

— Омръзна ни с това негово единство…

— Помнете ми думата — пак забеляза конникът и като огледа делово черницата, леко бутна напред коня, за да улови по-добра клонка, — човек, който сочи нещо, което сам не вижда, не е на себе си…

— Ти поне ще се наплюскаш с дуди — забеляза селянинът, който стоеше отляво на чичо Сандро, — ами ние защо се довлякохме тук?

— Шт! Някой от нашите ще говори…

Един старец се промъкна през тълпата, излезе от предния ред, заби спокойно тоягата си в земята, сложи на нея и двете си ръце и каза, че ще говори от името на мнозина, макар и не на всички.

Той каза, че някои са съгласни да служат в армията на меншевиките, но при условие да охраняват складовете, да готвят храна, да гледат коне. Но да стрелят, тези мнозина, макар и не всички, от името на които той говори, не са съгласни, защото сред болшевиките имат доста роднини и съселяни.

Ето защо, каза той, ако нашите доброволци вземат сега да стрелят по болшевиките, не е изключено някой от тях да улучи наш, а пролятата кръв ще вика за отмъщение и ще загинат много невинни. Особено неприятно е, каза той, че болшевиките и меншевиките или ще се примирят, или (добави той с някаква обидна непричастност) ще се победят едни други, а кръвното отмъщение ще продължава с години.

Ето защо тези мнозина, макар и не всички, от името на които той говори, са решили, че нашите доброволци могат да отидат на поход, но би трябвало да бъдат освободени от стрелба. С тези думи той измъкна тоягата си от земята и почтително, но с достойнство се изтегли заднишком и влезе в тълпата, която подкрепяше речта му с одобрителни подвиквания, може би тъкмо на тези мнозина, макар и не всички, от името на които той говореше.

— Когато се отнася за свободата, няма да се пазарим — забеляза ораторът, като направи кисела гримаса. Виждаше се, че речта на стареца никак не му хареса.

— Ще се пазарим! — злобно извика онзи, който беше говорил за хамбара.

Чичо Сандро, който го позна по гласа, се учуди, че онзи все още стои на слънце.

— … Едни казват — няма да се пазарим, други и те — няма да се пазарим — съвсем кипна онзи, който стоеше на слънце, и при това може би без шапка, — а ние сме отрязани от града: сол няма, манифактура няма!

— Не ме разбрахте добре! — викна ораторът, но сега други не му дадоха да говори.

— Точно така сме разбрали, защото и ламбени шишета няма! — провикна се някой и, кой знае защо, на всички стана смешно.

Тълпата се раздвижи и започна да се разпада на части и вече нито ораторът, нито изненаданият сякаш от непочтителността на своите земляци княз можеха да спрат някого. Едни се запътиха към коневръза, други, които бяха дошли пеша, се отдалечаваха, като викаха силно своите роднини и спътници.

Последното, което успя да изкряска ораторът, беше роднините на ония, които са отишли с болшевиките, да не пречат на своите съселяни да влизат в редовете на доброволците.

— Ние не агитираме вас, вие не агитирайте тях! — извика той и изхвърли напред ръце с изправени длани, сякаш намекваше за необходимостта да се съблюдава равенство на шансовете.

Чичо Сандро и приятелят му тръгнаха заедно към пътя, дето трябваше да мине Кунта. През временна събранието чичо Сандро постоянно поглеждаше нататък, за да не го пропусне. Най-после Кунта се появи насреща им.

— Престорих се на смахнат, ама нищо не излиза — рече той, като се изравни с приятелите. Спря колата и искаше да слезе от нея.

— Хубаво, карай — каза чичо Сандро и не му позволи да слезе от колата.

— Може би ще се отбиеш към нас — неуверено попита Кунта, като гледаше в лицето чичо Сандро, — все ще се намери едно пиленце за тебе…

— Благодарим, Кунта, друг път — рече чичо Сандро, като си мислеше за нещо свое.

Кунта заскърца нататък, като въртеше остена и си тананикаше песента на коларя. Миха и чичо Сандро погледнаха към черницата. Там вече нямаше почти никой. Князът и един от офицерите седяха на масата един срещу друг, като подреждаха пуловете на таблата. Наоколо се натрупаха неколцина зяпачи, а може би и желаещи да вземат участие в играта.

От чифлика на княза, който опираше до площада, три жени мъкнеха кошници със закуски и вино. На опустелия коневръз двама от княжеските хора, разговаряйки домакински грижовно, товареха на един кон престарелия Нахарбей.

— Какво мислиш за събранието? — попита Миха, когато свиха към къщи.

Чичо Сандро дълго не отговори и Миха търпеливо чакаше, защото знаеше, че думата на чичо Сандро е тежка.

— Това не е власт — рече чичо Сандро, като плесна с камшика по кончова си и силно, сякаш се мъчеше да надвие социалната глухота на Миха, повтори: — Помни ми думата, Миха, това не е власт.

— Какво да се прави? — попита Миха, като се вслушваше в своята кочина, макар къщата му да беше още далече и нищо да не се чуваше.

— Трябва да опитаме с болшевиките — каза чичо Сандро и изразително погледна Миха, — но при тях с голи ръце не можеш отиде…

— А как да разберем? — дигна рамене Миха, като все още безуспешно продължаваше да се вслушва в своята кочина. — Да подкупим стражата, време трябва, а утре ще започне…

— Аз съм намислил нещо — кимна чичо Сандро към тайния хамбар, — ще опитаме…

Ако се съди по това, че Миха веднага схвана мисълта на чичо Сандро, може да се извади заключение, че той бързо превъзмогна своята социална глухота. Нека не забравяме, че освен това той се вслушваше, наистина безуспешно, към своята кочина, сякаш с целия си вид искаше да каже: ще навлезем ли най-сетне в зоната на грухтенето, или все още ще се мотаем дявол знае къде?!

След два часа в буренаците на папратите неподвижно лежеше чичо Сандро и с цайсовия бинокъл следеше какво става при тайния хамбар.

Той виждаше как от време на време до него се приближава кола, как тя се спира, как от нея лениво скача коларят, отива настрана под шарената сянка на джанката, как един войник се качва на колата, а друг в това време разтваря вратите, където се вижда…

Че е възможно да се надникне през вратата на хамбара, чичо Сандро се досети, когато го оглеждаше още от площада. Но за да се използува промеждутъкът от пет-десет минути, докато колата минава през отворената врата, човек трябваше да бъде точно срещу нея, сиреч на пасбището, което се оглежда добре от всички страни.

В края на пасбището, приблизително на половин километър от хамбара, започваха буренаци. На часовите никак не можеше да им дойде на ум, че от такова разстояние някой може да наблюдава вратата. Пък и кой можеше да помисли, че в това село ще се намери човек с великолепен бинокъл, принадлежал някога на принц Олденбургски, а сега станал собственост на непознатия за меншевиките чичо Сандро?

Но какво видя той? Видя едно дървено съоръжение, малко по-високо от човешки бой, гигантски сандък, леко повдигнат от колелетата над земята. Колелетата бяха закрепени отвътре и едва се показваха изпод страничната стена на съоръжението.

Чичо Сандро тутакси се досети, че това нещо е направено така, за да бъдат защитени колелетата от вражеските куршуми, и се учуди на военната хитрост на ендурските меншевики.

Продължавайки да наблюдава, чичо Сандро стигна до извода, че страничните стени на съоръжението са двойни, защото на една от тях доста свободно стоеше войник и нещо правеше с лопата. Щом чичо Сандро се досети, че стените са двойни и тъкмо затова войникът така свободно стои на стената, той веднага съобрази, че войникът изравнява и трамбова пясъка, насипан между стените.

Сега чичо Сандро окончателно проумя предназначението на тази крепост на колелета. Той разбра, че под нейно прикритие меншевиките ще се помъчат да минат по моста. „Я ги виж тия ендурци — помисли си чичо Сандро, като свали бинокъла, — а ние цял живот ги смятахме за глупци.“

Той се обърна по гръб, с мъка протегна отеклия от неудобната поза крак и започна да гледа синьото небе. По храстите прошумя ветрец и чичо Сандро усети мирис на още влажна земи, на сухи миналогодишни папратови стъбла, чу високо над себе си пеенето на чучулигите и изведнъж си рече: „Защо ли лежа аз тук и разглеждам тази дървена чудесия?“

Страхувайки се да помръдне отеклия си крак, той гледаше небето и мислеше за преходността на човешките усилия. А и дали има смисъл да полага човек някакви усилия, щом като оттам, отгоре, Главният Тамада следи със своя небесен бинокъл всички хора, та всеки да прави онова, което му е предписано съгласно неговия велик замисъл?

Така мислеше чичо Сандро, като усещаше, че кракът му постепенно претръпва и започва да го слуша. Чичо Сандро го помръдна и почувствува как последните мравки минаха по него и изчезнаха заедно с обезкуражаващите мисли за преходността на човешките усилия.

„Подобно това — помисли си чичо Сандро — както моят крак след известен застой се подчини на моето намерение да го размърдам, така и аз след известна слабост трябва да се подчиня на неговия промисъл, който най-вероятно се състои в това, да лежа сред тия шубраки и да следя приготовленията на ендурците. Иначе от де на де бих могъл да се намеря тук“ — реши чичо Сандро и като се обърна по корем, вдигна бинокъла.

Сега у него оставаше само едно недоумение: каква сила ще движи това огромно и тежко съоръжение? Мотор? Но ако това е мотор от автомобилите, които сега с пръхтене и воня тичат по приморското шосе, тогава защо никой не го е чул? А ако е мотор от параход, тогава къде е коминът? Без комин нито един параход не се движи. Това чичо Сандро знаеше съвсем точно. Наистина някои приказваха, че този дървен брониран автомобил може да се тегли от биволи, запретнати отвътре, но чичо Сандро се съмняваше в това.

… Коли продължаваха да идват до хамбара. Вратата се отваряше и затваряше, но да види повече от това, което вече беше видял, не му се удаваше. След това един от войниците излезе от хамбара и отиде някъде, а подир известно време до хамбара се приближиха около четиридесетина войници и всички влязоха вътре. Чичо Сандро се досети, че тях ги доведе войникът, който излезе от хамбара.

Часовият, дето стоеше до вратата, тутакси влезе заедно с всички в хамбара и затвори след себе си вратата. Чичо Сандро заподскача от вълнение — до такава степен любопитствуваше да разбере защо се затвориха там.

Пристигна друга кола. Един от войниците излезе от хамбара и както обикновено я вкара вътре. Коларят както обикновено отиде настрана и приседна под сянката на джанката. Може би защото сега го нямаше на вратата часовия, но забравиха да я затворят след влязлата в хамбара кола.

Чичо Сандро се впи с бинокъла в отворената врата. Даже коларят, който седеше на хладно, този път забеляза, че никой не го следи, а вратата стои отворена, стана предпазливо и се премести на такова място, откъдето можеше да се вижда какво става вътре.

Чичо Сандро се усмихна. Забавно беше да наблюдаваш отдалече с бинокъл един наблюдаващ. Той отново си спомни за Главния Тамада и помисли, че може би и на него му е така забавно да следи със своя небесен бинокъл мене, както аз този колар? Точно така и си живеем ние, като се следим един друг — помисли чичо Сандро и без да се отвлича повече, следеше какво става в хамбара.

Пред очите на чичо Сандро съоръжението се помръдна от мястото си и отиде в дъното на хамбара. Той видя много крака, подаващи се приблизително до глезените изпод страничната стена. Сякаш чудовището оживя и запълзя, като се придвижваше с множеството къси крачета.

После то спря в размисъл, постоя и отново потегли напред. След това пак се отдръпна назад и най-после се спря точно срещу вратата. От чудовището се посипаха войниците. Те се изкатерваха на страничните стени и скачаха на земята. Един от тях докара колата до задната стена и заедно с няколко свои другари започнаха да насипват с лопати пясък в нея.

Сега на чичо Сандро всичко беше ясно. Той разбра, че войниците сами ще тикат отвътре своята крепост.

„Виж ги тия ендурци, виж ги, хитреци такива“ — мислеше чичо Сандро и тихичко се изтегляше от своята засада. И все пак ендурецът си остава ендурец: главата си крие, а опашката му стърчи. Краката се виждат, ще рече, тъкмо по краката може да се стреля.

В това време войниците започнаха да излизат от хамбара, коларят бързо се отдръпна към джанката, а подир войниците излезе от хамбара и празната кола. Вратата се затвори и до нея, както обикновено, застана часовият.

„Глупчо — помисли чичо Сандро, — сега вече може и да не стои.“ Все пак той чувствуваше известна ревност към коларя, който и без хитроумната измислица на чичо Сандро успя да види какво става в хамбара. Като се промъкваше през храсталаците, по заобиколен път чичо Сандро се връщаше към къщата на своя приятел.

 

 

През нощта, като дочака луната, чичо Сандро излезе от двора на своя приятел и се насочи към Кодор. Той реши да отиде няколко километра над моста, за да не срещне червени часови, и там да премине реката. Миха го придружи до реката.

— Май че тук дъното ще е по-добро — рече Миха, като се спри до един изоставен пристан. Изглежда, че по-рано тук е имало сал, но сега са го преместили другаде. От сала, беше останало само едно ръждясало желязно въже, прехвърлено над реката, и стълбовете на двата бряга.

След призрачната лунна светлина се носеха към морето водите на Кодор. От пролетното топене на снеговете реката беше придошла и помътняла. Чуваше се непрекъснатият шум на водата и чукането и глухите удари на камък о камък, търкаляни от течението. Миха още веднъж му напомни как да намери къщата, в която живее комисарят.

— Не забравяй и за мен да кажеш една думичка — извика той през шума на водата, — сбогом!

Чичо Сандро му кимна и с един удар на камшика вкара опиращия се кон във водата. С викове и свиркане Миха го подкарваше отзад.

Чичо Сандро се разбра с Миха, че в случай на победа на червените той ще се постарае да убеди комисаря, че Миха винаги е съчувствувал на червените. Освен това, ако работите потръгнат много добре, те се уговориха чичо Сандро направо оттам, от левия бряг, да покаже на комисаря къщата на своя приятел, още повече, че тя беше на едно издигнато място и до нея растяха два кипариса, та комисарят да предупреди своите бойци и през време на утрешния бой те да стрелят по-внимателно, като пазят къщата на левеещия се свиневъд.

Местейки внимателно крака, като потръпваше и се спираше всеки път, когато копитата му се хлъзгаха по камъните, конят вървеше напред.

Неочаквано чичо Сандро чу през бученето на реката гласа на Миха и се обърна. Миха сочеше с ръка някъде нагоре по течението и викаше нещо. Грохотът на водата не му позволяваше да различи думи, но чичо Сандро почувствува опасност и погледна нагоре по течението. Огромно чепато дърво ту се показваше над водата, ту потъваше и се носеше надолу.

„Край“ — помисли той и в същото време направи единственото нещо, което можеше. Той спря коня и извади крака от стремената. Конят, който не разбираше причините за това спиране, се опита да се обърне, но чичо Сандро стегна юздите и го задържа.

Той прехвърли камшика в лявата си ръка, за да може дясната му да бъде напълно свободна. Чичо Сандро реши, че ако дървото налети на него, той ще се опита да се отблъсне от него с ръка. Ако ли пък все пак удари коня и го катурне, трябва да бъде готов да го изостави.

В тези няколко секунди се решаваше съдбата на коня и на ездача. Той завинаги запомни тези мигове, когато черното дърво, мокро и лъскаво, потъваше и се изгмурваше и летеше срещу него, а до него в мътната вода подскачаше бясно и се люшкаше отражението на луната и конят ситно и непрекъснато трепереше под него.

На десетина метра от тях дървото потъна във водата и чичо Сандро замря, съсредоточил всичката си воля, и гледаше във водата, за да успее да изпревари всяка изненада. И все пак не успя.

То се изгмурна пред самата конска муцуна и със страшна сила шибна коня и чичо Сандро с мокрите си тънки клонки, така че чичо Сандро за миг ослепя от болка и изненада. Конят замота глава, чичо Сандро едва-едва успя да задържи поводите, а в следния миг той видя опашката на дървото, която се показа долу по течението, и се убеди, че това беше не клон, а цяло дърво, подмито от водата. Ако то беше връхлетяло на тях, естествено той нищо не би могъл да стори.

— Дий, мамка ти! — викна той и подкара коня.

Конят тръгна и чичо Сандро почувствува първите опарвания от ледената вода отначало в ботушите, а после все по-нагоре и по-нагоре.

— Дий, мамка ти, дий! — викаше чичо Сандро и непрекъснато подкарваше коня, за да не спира нито миг.

Сега над водата стърчеха само главите на коня и ездача. Чичо Сандро чувствуваше как се напряга тялото на животното, извито на една страна от мощното течение, и все му викаше и викаше, за да пречупи с властта на страха пред човешката воля властта на страха пред стихията на водата. И конят вървеше все напред и напред, а на чичо Сандро вече се виеше свят от това ужасно изобилие на устремената вода и от натрапчивия танц на мътното лунно отражение върху мътната повърхност на реката.

Внезапно конят трепна, потъна във водата, копитата му изгубиха дъното и чичо Сандро почувствува, че течението ги отнася. Ледената вода плисна през главата му. Бурката мигновено се изду като мехур на гърба му и този мехур го привдигна от коня и взе да го смъква от него. Чичо Сандро стисна с крака до болка в костите корема на коня и в този миг водата отново ги изхвърли.

— Дий, мамка ти! — викна той с всички сили.

Конят се устреми напред и с някакъв допотопен земноводен скок напипа с крака дъното и като зачука с копита по камъните, все по-уверено, все по-яростно, все по-победно го изнесе на плиткото на другия бряг. Чичо Сандро се обърна назад, махна с ръка на Миха и още разгорещен от смъртната опасност, подкара коня нагоре по полегатия бряг.

Приблизително след час той стигна до къщата, дето се беше настанил комисарят. Стопанинът на къщата беше още по-рядък от Миха за онова време абхазец, защото той изцяло живееше от търговия, държеше в селото дюкян, който се намираше направо в двора на неговия дом.

Този абхазец говореше добре руски и къщата му на високи стълбове изглеждаше даже за взискателния поглед на чичо Сандро внушителна и красива. Така че, като вземем под внимание, че къщата беше на самия път за Сухуми, всички удобства бяха подръка на комисаря: и преводачът до него, и къщата заможна, и най-близко до оживения път.

За всичко това си мислеше чичо Сандро, като отваряше портата и се учудваше, че в това чисто дворче със синееща от лунната светлина трева нямаше куче.

Като влезе в двора, той забеляза в черната гъста сянка на една лавровишна два руски коня с кавалерийски седла. Още по-рано той забеляза часовия, седнал на стълбището, и понеже онзи не му викна, чичо Сандро се досети, че спи.

Чичо Сандро безшумно скочи от седлото и върза своя кон до тези огромни и по негова преценка неудобни коне. Един от тях се пресегна да ухапе неговия кон, но чичо Сандро незабелязано от часовия, макар и да знаеше, че онзи спи, го опали с камшика.

Като шибаше с камшика кончова си, стараейки се с този мирен, но и достатъчно независим звук да събуди часовия, той се приближи до стълбището. На пода на верандата, преградил с крака горното стъпало на стълбището, прегърнал с ръце винтовката и отметнал глава на парапета, спеше боецът.

Като отиде съвсем близко до него, чичо Сандро се изненада от неговата младост, от остриганата му, длъгнеста като гърне глава и тъничка, просто измъчена шия, прегъната под тежестта даже и на тази малка главица.

„Само да не гръмне сънен“ — помисли си чичо Сандро и докосна рамото му с камшика.

— Ей! — повика го той и внимателно прибави новата дума: — Другарю…

Часовият не се събуждаше. Чичо Сандро огледа верандата, надникна в пустите тъмни прозорци на стаите, обърна внимание, че над парапета на верандата виси непознат предмет, както се досети чичо Сандро — казанче за миене със стърчащо от него клинче. На гвоздей до него висеше кърпа. Чичо Сандро вече беше виждал в богатски къщи големи мраморни умивалници, но такъв мъничък и удобен още не беше виждал. Той реши, че тази умивалка е докарал със себе си комисарят.

„Какво ли не измислят тези руснаци“ — с почуда си мислеше чичо Сандро, като оглеждаше умивалника. Прииска му се да подигне нагоре с края на камшика клинчето, но не се реши, защото се страхуваше от собственика.

Чичо Сандро пак докосна с камшика си рамото на червеноармееца. Онзи само промуча нещо насън, гърлото му взе да мърда, като че правеше над себе си усилия да се събуди. И наистина събуди се и навъсено, а най-важното безстрашно, което неприятно учуди чичо Сандро, го огледа.

— Комисарят ми трябва — рече чичо Сандро просто и изразително, за да не се усъмни съненият боец в неговото миролюбие.

— Не ми е заповядано да го будя — навъсено отвърна боецът, прегърна по-удобно винтовката и пак заспа.

Чичо Сандро изведнъж почувствува колко необикновено тежко го натиска на раменете мократа бурка и едва се подчинява на волята му вкочанясалото тяло. Той отново бутна часовия с камшика, този път много по-решително.

— Казах — не е заповядано, значи, край — рече боецът сърдито и веднага затвори очи.

Сега чичо Сандро забеляза, че до него в кухнята светна и оттам се дочу някакъв разговор шепнешком. Разбра, че там е стопанинът на къщата. Той вече искаше да отиде при него, но вратата се отвори и от кухнята излезе човек. Кой знае защо, той прикри очи с ръка и несигурно взе да се приближава към чичо Сандро, като се мъчеше отдалече да го познае, даже като че изпробваше дали подлежи този човек на познаване.

— По външния вид виждам, че си наш — каза човекът с леко съжаление, че познаването се установи на най-общ етнографски стадий.

— Да — каза чичо Сандро, — аз съм Сандро от Чегем.

— Добре дошел — рече стопанинът, като се радваше на родната реч и се чудеше на посещението, — но какво те е подгонило по такова време от Чегем?

— Не идвам сега от Чегем, а оттам — каза чичо Сандро и кимна към Кодор. Той хвърли поглед на боеца, но онзи безгрижно спеше.

— Но ти, виждам, целият си мокър. Ей — обърна се той към кухнята, — поразбутай главните, човекът трябва да се стопли. Да влезем — обърна се той към чичо Сандро. Тайният жар на любопитството придаваше на гласа му мъркащи нотки.

— Трябва да видя комисаря, но това момче не ме пуска — рече чичо Сандро.

— Тези цял ден се готвят за утре — забеляза стопанинът и кимна към часовия, — ей туй момче днес на два пъти препуска до Сухуми. Ако конят му остане жив, значи, аз нищо не разбирам от този живот.

— Да, такова е времето — проточи чичо Сандро неопределено.

В цепнатините на дъсчената стена на кухнята стана светло и чичо Сандро разбра, че огнището е разпалено. Той вече се канеше да влезе там, но скръцна врата и от стаята на верандата излезе човек по долна риза. Шляпайки уверено с боси крака, той се приближи до бариерата. Това беше комисарят. Щом скръцна вратата, боецът мигновено скочи и застана мирно с винтовката.

— Какво има? — запита комисарят, като се наведе през парапета на верандата и чешеше в това време косматите си гърди.

— Идвам оттам — кимна чичо Сандро към Кодор.

— Е, та какво? — попита комисарят, като спря да се чеше, блъсна клинчето на умивалника и прекара мокра длан по ръждивата четина на лицето си.

Чичо Сандро, който очакваше по-достоен прием, обидено мълчеше.

— Може би ще ми разкажеш за дървения брониран автомобил? — попита комисарят, без да бърза много, като се любуваше, както се стори на чичо Сандро, на неговото смущение. Комисарят още веднъж бутна с длан клинчето, плисна вода на лицето си и погледна чичо Сандро по-осмислено.

— За това дойдох — рече чичо Сандро и като се мъчеше да си остане независим, плесна с камшика по ботуша.

— Ама че хора — усмихна се комисарят, — шести човек пристига с тази дивотия, при това всеки иска да се вземат под внимание неговите заслуги…

На чичо Сандро му беше доста неприятно да слуша това. Не стига, дето други са го изпреварили (този дяволски колар не само не е запазил тайната, ами, както се изясни по-късно, даже направил търговийка с нея през тази последна нощ), но особено неприятно беше това, че чичо Сандро всъщност чакаше от комисаря макар и скромна награда. Да речем, например поне обещание да пази през време на боя къщата на неговия приятел.

— Ти предай там на своите… — тук комисарят се запъна, защото чичо Сандро особено независимо и ловко плесна с бича по кончова на ботуша — че нас не ни е страх от никакво меншевишко плашило и нека повече никой не идва с тази новина — завърши той, като вече гледаше с омраза ръката на чичо Сандро, която стискаше камшика.

Възможно от раздразнение, но той удари прекалено силно с длан клинчето на умивалника и го вкара в казанчето. Струйката вода неспирно потече. „Интересно, какво ли ще прави сега?“ — помисли си чичо Сандро.

Комисарят не се залови нищо да прави, а неочаквано подложи глава под тази струйка, с което, както се стори на чичо Сандро, намекваше на него, че за червените няма никакви изненади и той, комисарят, е предвидил тази неспираща струйка също така, както и дървения брониран автомобил на меншевиките.

Чичо Сандро можеше да се закълне, че само миг преди удара по клинчето комисарят нищо подобно не е предвидил, но да докаже това, беше невъзможно. Комисарят държеше главата си под струята, като сумтеше и триеше с ръце врата си. Чичо Сандро чакаше или края на струята, или кога комисарят, без да дочака края й, все пак ще вдигне глава.

— Той казва, че те и без това ще се оправят — поясни стопанинът на абхазки, за да смекчи обстановката и тихо добави: — Не пляскай с камшика… Тези не обичат това…

Чичо Сандро беше оскърбен от приема, но все пак смяташе, че трябва да изкара работата докрай, толкова повече, че още не беше изложил на комисаря главното, а именно: как трябва да се борят с тази движеща се крепост. Все пак, в знак на обида от лошия прием, той реши да не говори повече на руски с комисаря.

— Кажи му — обърна се той към стопанина, като въпреки предупреждението продължаваше да поплясква с камшика по кончова — да поставят картечници под самия мост.

Стопанинът превеждаше, пулеше очи и поглеждаше накриво шляпащия камшик, но чичо Сандро предпочете да не забележи намека.

В това време комисарят вече вдигна глава, а младият часови, пъхнал ръка в казанчето, бъркаше в него, като се мъчеше да тури клинчето на мястото му. Най-после клинчето тракна в отвора с щракането на пушечен затвор, а комисарят изправи глава и взе да се бърше с кърпата. Часовият пак отиде до стълбището.

Докато слушаше превода, комисарят все по-втренчено се взираше в чичо Сандро.

— Че защо да съм длъжен да сменявам огневите точки? — попита той, като не сваляше очи от пляскащия камшик.

— Кажи му, че в крепостта трябва да стрелят отстрани и отдолу, защото краката на войниците се виждат до глезените — рече чичо Сандро и пак прекара края на бича по ботуша, сочейки докъде се показват краката на меншевишките войници изпод дървения брониран автомобил.

— Да беше махнал тоя камшик по-настрана — успя да продума стопанинът на къщата, но беше вече късно.

— Марш оттука! — ревна комисарят със страшен глас и чичо Сандро чу как ръката му тършуваше за кобура.

Май че чичо Сандро никога не се беше плашил така. Той почувствува, че тялото му все по-здраво и по-здраво се стяга в кожата, сякаш самата плът се мъчеше да се намали, да се преповие, да се престегне, да стигне до размер на един пашкул и да се спотаи в него.

И в същото време той виждаше с края на окото си как ръката на комисаря продължаваше да тършува по хълбока и успя да реши, че щом онзи извади пистолета, той ще трябва да скочи под къщата (къщата се издигаше на високи стълбове), да пребяга под нея, да се прехвърли през оградата и по-нататък да драсне през градината. С края на окото си той успя да забележи грамадното корито за мачкане на грозде, което стоеше под къщата, едно старо рало, подпряно на него, помисли си дано не се препъне в него, забеляза кучето, по-точно досети се, че това сиво безформено петно, което лежи до коритото, е куче, и изведнъж, за частица от секундата, си спомни, че през детинството му кучето вече влачеше чувяките му от нещавена кожа и точно така, свряно под къщата, ги гризеше там с часове. И ненадейно този спомен някак си потегли друга, много по-важна догадка, че комисарят е без поясок и, значи, без пистолет и колкото и да шари по хълбока си, въпреки всичко в този миг той не ще може да даде изстрел, а после ще видим.

— Другарю комисар, разрешете да го катурна — рече червеноармеецът и дигна винтовката.

Но тук стопанинът се опомни, спусна се напред и застана пред чичо Сандро.

— Не бива, момче! Гост ми е! Гост! — извика той, като гледаше боеца и отчаяно махаше пред лицето му с ръка.

— Стига де! — махна комисарят на своя часови и се обърна към стопанина. — А ти кажи на своя гост да не се меси.

— Добре, миличък — рече стопанинът и помъкна чичо Сандро към кухнята.

— С бич си играе — въздъхна червеноармеецът, като съжаляваше, че не можа да изрази своето възмущение по по-решителен начин.

— Ще ми се наиграят те — измърмори комисарят, — буди командира, ще се съвещаваме…

В огнището на кухнята вече гореше голям огън. Настаниха до него чичо Сандро. Стопанинът нареди да донесат водка и след миг жена му, пъргава и безшумна като прилеп, донесе бутилка розова чача, две чашки и чиния с надробени чурчхели^[1] за закуска.

Чак след като изпи подред шест-седем чашки, чичо Сандро почувствува, че му се възвръща животът. Стопанинът му предложи да почака качамака и да похапне добре, но чичо Сандро стана.

Стопанинът го изведе от двора и го изпрати чак до края на имението си.

Когато чичо Сандро седна на коня, той почувствува, че стопанинът някак неловко се повърта.

— Струва ми се, искаше нещо да кажеш? — попита той.

— Позна — съгласи се стопанинът и прибави: — Сам виждаш какво време е. Страхувам се, че утре ще дойдат тук меншевиките… Да не пострада семейството ми, че у нас е живял комисарят…

— Ще направя каквото мога — кимна чичо Сандро, като отговори с дълъг поглед на дългия поглед на стопанина.

— Сбогом — рече стопанинът и отпусна поводите на коня, който придържаше, докато разговаряше с госта.

Следният ден се оказа също така ясен и слънчев. От сутринта по цялото село се чуваше как реват крави и телета, биволици и малачета, овце и агнета, кози и ярета. И само магаретата ревяха както си знаят и гласът им беше самотен като гласа на пророка.

Мнозина очевидци на това утро сега твърдят, че добитъкът на село Анхара предчувствувал началото на сражението, макар да е трудно да се съгласим с достоверността на това твърдение, защото той, сиреч добитъкът, по заповед на командуването и по собствено желание на селяните се държеше затворен.

Ако го бяха пуснали както обикновено на пасището, може би той нямаше да реве така. Но тъй като гладният добитък, когато е затворен, винаги напомня за себе си, сега е трудно да се установи дали всъщност е предчувствувал кръвопролитието, или не. Още повече кръвопролитието на своите събратя, а именно на хората, тоест на онези, които им прерязваха гърлата, сушеха им кожите на разпъвачки и варяха месото им в грамадни котли за угощения. Така че откъде накъде той, тоест добитъкът, е длъжен да предчувствува човешкото кръвопролитие и да се тревожи по този повод, е непонятно.

Позоваването на това, че добитъкът престанал да се обажда, щом започнала престрелката, също не говори нищо. Първо, след такова шумово въздействие като престрелката на две армии, не ще и дума, добитъкът е могъл да се изплаши и да млъкне. А, от друга страна, не е изключено добитъкът и да не е млъкнал, но просто са престанали да го чуват поради грохота на битката. В края на краищата добитъкът е могъл да млъкне и поради здрав смисъл, тоест като е разбрал, че докато хората разговарят помежду си със своите плюкала и кречетала, за него май че ще е по-добре да помълчи, защото, все едно, никой няма да го чуе.

По повод на всичко това аз мисля, че твърдението на някои очевидци, какво добитъкът на село Анхара проявил масово ясновидство и предсказал боя, няма сериозна научна почва.

И така, точно в осем чада сутринта меншевиките открили силен картечен и пушечен огън по позициите на червените. Нашите им отговорили със същото, макар според печалното наблюдение на очевидци този път тяхната огнева мощ да отстъпвала на противника.

След половин час пред очите на цялото село Анхара от хамбара изпълзяло дървеното чудовище и се насочило към моста. Минавайки отначало през селото, то вървяло равномерно и страшно, но после, по стръмното към моста, то се засилило прекалено много, ударило се в страничното перило, потрошило го и без малко не се изтърсило в реката.

Вътре в чудовището, когато то, загубило управление, летяло към перилото, разправят, че чували вопли на хора. Така че е възможно, преди още да успее да порази червените, то да е осакатило някой и друг от меншевишкия отряд.

Когато чудовището слязло към реката, стрелбата и от двете страни била прекратена. Изглежда, на червените направили силно впечатление огромните размери на това съоръжение. Ако червените престанали да стрелят, изумени от този пръв и може би последен в света дървен танк, то меншевиките престанали да стрелят вероятно за да дадат възможност на червените спокойно да се ужасят от своето положение. Психологически това било вярна крачка, всеки случай така намират познавачите на военната тактика.

Но после, когато танкът (или чудовището, или бронираният автомобил, или крепостта? — чичо Сандро през всичкото време го нарича различно), когато се засилил и счупил перилата на моста и едва ли не с едната си третина надвиснал над реката, а най-важното, когато се чули виковете на смазаните от него собствени меншевишки войници, червените се свестили и от другия бряг долетели доста обидни за меншевиките смях и дюдюкане. За меншевиките това било особено обидно, защото и едното, и другото добре се чувало от жителите на село Анхара.

Обаче след известно време (военното щастие е променливо) станало ясно, че смехът и дюдюкането били преждевременни. Работата е там, че войниците, които се намирали вътре в крепостта, успели да се оправят, да дадат заден ход, да изправят своята машина и помнейки издевателския смях и дюдюкането, с удвоена ярост се втурнали срещу позициите на червените. Според думите на чичо Сандро ендурци горе-долу понасят издевателския смях, но дюдюкането ги довежда до невероятна свирепост.

Естествено нашите посрещнали приближаващия се танк с картечен и пушечен огън, но това било все едно да стреляш с прашка по бивол. Нашият кестен е твърд като желязо. А при това строителният материал, както знаем, бе получен от меншевиките не по някакви си там държавни доставки, а пресен, направо.

Трябва да кажем, че чудовището не само се приближавало, но и доста гъсто поливало позициите на червените с пушечен огън. За тази цел между гредите били пробити наблюдателни отвори. И когато то взело да се приближава до другата страна на моста, нашите трепнали, още повече, че помнели своя издевателски смях и дюдюкане. Отначало побягнали неопитните бойци поради своята неопитност, а после трепнали и страхливо побягнали и опитните бойци именно защото били опитни и никога не били виждали подобно нещо.

Наистина комисарят и командирът успели да спрат бойците и да създадат нова отбранителна линия. Кой знае, може би в тази минута комисарят да е съжалявал, че не послушал чичо Сандро, може би, ако беше поговорил с него човешки, чичо Сандро да му беше разправил доста интересни неща за нравите на ендурци, по-специално би му дал да разбере, че при общуване с ендурци дюдюкането трябва да бъде напълно изключено, поне през време на бой.

Може би комисарят сега да съжалява за всичко това, макар че може и да не е съжалявал, защото в суматохата е можел и да не си спомни предложението на чичо Сандро, че в чудовището трябва да се стреля отстрани и отдолу, защото краката на ендурци остават открити до глезените.

Когато от левия бряг забелязали, че червените побягнали, меншевиките се спуснали подир тях в конни и пеши редици. Дали защото поривът бил толкова голям, или движението по моста все пак било опасно, но много конници се хвърлили в реката и почнали да я преминават с газене благодарение на това, че тук тя била малко по-широчка и по-плитка, отколкото там, дето я бе преминал чичо Сандро.

Сега червените пречукали някои, а други водата ги отнесла, така че сами се издавили. Все пак повечето се добрали до другия бряг. Тук му е мястото да кажем, че на самия край на моста дървеният танк пробил с едно задно колело настилката, хлътнал там и вече никак не искал да се помръдне от мястото си.

Тъкмо това забавяне помогнало на червените да укрепят новата си отбранителна линия, но меншевиките били вече на другия бряг.

Казват, че когато конниците преминали по плитката Кодор, изведнъж над всички пушечни изстрели и картечна пукотевица се понесъл страхотен човешки вик. Викала жената на Кунта.

Синът на Кунта яздел бял кон и всички от селото, които следели боя, го виждали. Виждал го и чичо Сандро, който следял заедно с Миха това интересно сражение, застанал зад един от кипарисите, които украсявали двора на приятеля му. И тъй като чичо Сандро следял със своя бинокъл всичко, което ставало, виждал повече от останалите.

Синът на Кунта се спуснал заедно с останалите конници към делтата на Кодор и вече бил преминал един от нейните плитки ръкави, когато изведнъж конят на вървящия пред него се дръпнал настрана, хвърлил своя ездач и побягнал назад.

Ядосаният конник скокнал и се хванал за опашката на попадналия му бял кон. Това бил войник, а не доброволец, защото, според думите на чичо Сандро, доброволецът щял да изтича подир своя кон, а не би се хванал за опашката на чуждия.

В бинокъла се виждало как синът на Кунта се обърнал към войника и взел да се разправя с него, а конят пръскайки чакъл, се въртял между главното русло и един ръкав. Изглежда, че стигнали до съгласие, защото Кунта спрял коня, войникът се метнал по корем на него, конят тръгнал напред и вече във водата войникът успял да прехвърли крак и да седне зад гърба на ездача.

Те минали най-силния бързей, когато изведнъж конят и двамата ездачи изчезнали под водата. Селото ахнало в един глас, но сега над водата, вече много по-надолу, се появили главата на коня и две човешки глави. След миг отново всички изчезнали, а после се появила над водата само една човешка глава. Виждало се как човекът се бори с течението, как то го отнася и отнася надолу.

Той изплувал под самия мост и когато излязъл на брега, всички познали по дрехите, че е оцелял войникът. Именно тогава се разнесъл страшният вик на жената на Кунта. Изглежда, тя до последния миг се надявала, че ще изплува нейният син.

Този ден сражението окончателно се пренесло на другата страна и когато до мръкнало оставали два-три часа, жителите на Анхара се решили да пуснат на пасището прегладнелия добитък.

Почти цяла седмица наблизо до тези места се водили упорити боеве. Така разказват за това учебниците по история, позовавайки се на очевидци, а същото потвърждават и очевидци, позовавайки се отчасти на учебниците по история. Но после бойците на славната Десета армия разбили и отхвърлили противника вън от пределите на Абхазия.

Но до това за съжаление било още далече, както от описания, така и от следващия ден, когато чичо Сандро срещнал Кунта на междуселския път.

Кунта вървял с мокро раздуто седло на гръб. Като видял чичо Сандро, той се спрял мълчаливо и впил в него недоумяващ поглед. Чичо Сандро и Миха, който го изпращал, слезли от конете и се приближили до него, за да му изразят своите съболезнования.

Кунта мълчал. Когато гледал зачервените му клепачи, големия му, сега скръбен нос, жилестите му пестници, които стискали подпругата на седлото, чичо Сандро едва се сдържал да не се разреве като жена.

На няколко километра от моста надолу водата била изхвърлила трупа на коня. Кунта свалил от него седлото, за да не го откраднат. Сега го занасял в къщи, откъдето се канел да излезе заедно със свои съселяни да търси тялото на сина си. Казал, че щом погребе сина, ще отиде да догони меншевиките, за да се срещне с онзи момък, който се качил на коня при сина му.

— Защо? — попита чичо Сандро.

— Може преди смъртта си момчето да му е казало нещо — продумал Кунта и беззвучно заплакал само с очи. Сълзите се стичали заедно с потта по лицето му и от време на време той ги бършел с пестника си, който силно стискал подпругата.

Какво можел да му каже чичо Сандро? Той мълчаливо прегърнал Кунта, който се запрепъвал из пътя с мокрото старо седло на гръб.

— Какъв беше вчера и какъв е днес! — въздъхнал Миха, като гледал подире му.

Чичо Сандро нищо не отговорил и те отново се качили на конете.