Фазил Искандер
Сандро от Чегем (3)

Чичо Сандро и черният лебед

Принц Олденбургски стоеше замислен край езерото на гагринския парк, както Петър край водите на Балтийско море. Стоеше, леко подпрял на бастуна грамадното си, все още жилаво въпреки възрастта си тяло.

Александър Петрович нямаше настроение. Свитата заедно с адютанта, на брой шестима души, която стоеше до него на дългата и широка като петербургски проспект паркова алея, с цялата си поза изразяваше готовност да се втурне и да изпълни всяка негова заповед, както и незабавно да се разбяга на всички страни.

Свитата мълчаливо следваше принца. Самият принц пък следеше черния австралийски лебед, който безшумно се плъзгаше по водата към него. Сякаш някоя малка пиратска фрегата безстрашно атакуваше имперския крайцер, сиреч самия принц.

Това беше стар яростен самец, който гореше от желание да се бие с младия си съперник, спрял се във водата на две крачки от принц Олденбургски. Младият лебед, извил безкостна шия, с глупаво безгрижие се пощеше под крилото с червения си великденски клюн.

Беше чуден слънчев ден в началото на октомври. Леката сянка на принца падаше върху водата. Младият лебед, който стоеше в неговата сянка, продължаваше да се поще с клюн под крилото. Александър Петрович помисли внезапно, че младият лебед тъкмо затова е безгрижен сега, защото чувствува неговата бащинска сянка. Може би така и да беше.

В това време старият побойник, протегнал копиевидна глава, приближаваше към брега. „Ще го клъвне, гадина проклета“ — помисли си принцът, когато лебедът, без да намалява скорост и да променя своите войнствени намерения, навлезе в неговата сянка. С неочаквана смелост принц Олденбургски се наведе и удари с бастуна по водата пред сами носа на стария самец. Последният се спря и възмутено вирна глава. После протегна шия и вече без да се придвижва, се опита да достигне своя безгрижен съперник. Принц Олденбургски натисна шията му с бастуна и едва отбутна упорито задържащото се тежко тяло на лебеда. След това още няколко пъти удари с бастуна по водата и старият самец, малко охладен от оловните капки, които се посипаха върху него, зави назад, за да набере скорост за нова атака.

Розовият пеликан Федка дремеше на изкуственото островче, положил на крило тежкия меч на човката си. Понякога той отваряше око и без особено любопитство следеше какво става. Така умното, уважаващо себе си куче понякога през дрямка следи боричкането на кутренцата.

Огромен бял ням лебед, привлечен от шума на водата, се приближи внимателно и проплува покрай принца. Имаше странно противоречие между белоснежното величие на неговото царствено плъзгащо се тяло и израза на алчно любопитство в глупавичкото око, увенчаващо божествената шия. Хаосът на световната глупост и жестоката глупост на всички жени гледаха от това око.

Лебедът, когото принцът защищаваше, без дори да забележи опасността, продължаваше сладострастно да се поще под крилото си.

Александър Петрович се изправи и въздъхна. Сега с особена тъга си спомни какво му липсваше през последните седмици. Спомни си меките силни пръсти на своята масажистка Елеонора Леонтиевна Картухова или Картучиха, както обикновено я наричаха гагринци, пък и самият принц, когато биваше шеговито или, обратно, сърдито настроен.

Близо преди месец той й заповяда да остане под домашен арест и под никакъв предлог да не се явява из улиците на градчето под страх от заточение в далечни краища, понеже се беше разкрило безобразното коварство на тази жена.

През тези дни принцът беше зает с грижи по приготвянето на хотела за пристигащите от Петербург фрейлини на императрица Александра Феодоровна. Тъкмо тогава неочаквано се запи, по-право с неочаквана широта се запи бившият войник от Преображенския полк, който си изкарваше хляба в градчето с отрова за мишки и пикочогонни средства. Когато един от приятелите му по чашка попитал бившия преображенец откъде има толкова пари, войникът се изтървал, та казал, че Картучиха купила от него отрова за мишки, за да отрови пристигащите фрейлини, които между впрочем не пристигнаха.

Преображенецът в пияно състояние се изтървал, приятелят по чашка в нетрезво донесъл. И макар Александър Петрович и да не повярвал напълно, че Картучиха наистина се кани да отрови фрейлините на императрицата или поне една от тях, която той уж се канел да прелъстява, обаче самият й опит да го шантажира по този начин хвърли принца в законна ярост.

В миналото Картучиха беше масажистка и любовница на принца, като съвмещаваше тези две естествено прерастващи една в друга длъжности. Но през последните години все по-често й се налагаше да се ограничава само с масаж по причина на мирно угасващите страсти на стареещия принц. Той вече беше прехвърлил седемдесетте.

А Картучиха, като мислеше, че принцът е охладнял именно към нея, бясно го ревнуваше и с особено изтънчени масажи се опитваше да възстанови своята втора длъжност.

Никога по-рано принц Олденбургски не се чувствуваше след тези масажи толкова освежен и бодър, но съвсем не за любовни наслади, а за държавна дейност, което тази глупачка, без която той вече не можеше да мине, никак не можеше да разбере.

Бог да й е на помощ на тази Картучиха, жената си е жена, но нима в Петербург го разбират? Царят, когото Александър Петрович въпреки всичките му слабости така нежно обича, постоянно е въвеждан в гибелни заблуждения от придворните интриганти. Колко навременни и прекрасни начинания бяха провалени поради това, че хората, които го заобикаляха, поставят своята лична корист над интересите на империята, което така ловко използуват за своята агитация юдите социалисти.

Когато в началото на века той отиде при царя с проект да се създаде на Черноморското крайбрежие климатична станция, която след време да бъде превърната в кавказка Ривиера, царят с неочаквана бързина одобри неговото предложение. Едва по-късно Александър Петрович се досети, че по този начин в Петербург просто искат да се отърват от него. Александър Петрович знаеше, че в двореца просто го считат за чудак, понеже той винаги, без да държи сметка за лицата, с цялата откровеност на верноподаник излагаше своите мисли относно средствата за спасяване на царя и руската държава. Всички Олденбургски принцове са били такива и всички са били смятани за чудаци.

За създаването на кавказката Ривиера принц Олденбургски изтъкна доста сериозен аргумент, който се заключаваше в това, че руските богаташи ще ходят в Гагри, вместо да прахосват парите си в гуляи по Средиземноморското крайбрежие. Но дори самото това доста важно предложение беше само един тънък тактически ход. Истинската пламенна мечта на принца, засега грижливо скривана от всички, се състоеше в това, че тук, на Черноморското крайбрежие, вътре в руската империя, той ще създаде един малък, но уютен остров на идеалната монархия, царство на реда, справедливостта и пълното сливане на монарха с народа и даже с народите (сякаш нарочно за удобство на експеримента брегът беше богат с многообразие на чужденци).

Така израснаха на дивото крайбрежие дворци и вили, на мястото на блатото бе създаден грамаден „парк за наслади“, както го наричаха, пристанище, електростанция, болница, хотели и най-после гордостта на принца — работническа трапезария с две отделения: за мюсюлманските и за християнските работници. В двете отделения на трапезарията кухнята беше отделена от общата зала със стъклена преградка, за да могат шмекериите на готвача постоянно да бъдат пред очите на работниците.

Това беше лично изобретение на принца, което там, в Петербург, също можеше да се стори смешно. Но бунтът на броненосеца „Потемкин“, не забравяйте, господа, е почнал от кухнята!

И все пак венец на всичко направено тук от принца е най-доброто в Европа пожарно депо, дето всеки инструмент е прономериран, а най-смелите и силни жители на градчето се снабдени с особени метални плочки със съответен номер, така че в случай на пожар да не се суетят, да не вземат каквото им попадне, а да тичат към мястото на бедствието всеки със своя инструмент.

Най-ценните сгради на градчето бяха снабдени с надупчени тръбопроводи, разположени в средата на тавана на всяко помещение. Според замисъла при случай на пожар в тези тръби трябваше да се помпа вода под голямо напрежение, за да може пламъкът да се гаси не само отвън, но и като с внезапен кавалерийски рейд в тила на врага, да се унищожава отвътре. Потомствен преображенец, участник в турската кампания, принцът беше вещ в такива неща.

Вярно, пожарите в Гагри като в турска баня избухваха крайно рядко, но нали по същия начин се вземат и санитарните мерки. Санитарията е велико нещо! Не случайно на времето си принц Олденбургски беше възглавявал комисия за борба с чумата.

Подобно на великия Петър принц Олденбургски създаде в Гагри кунсткамера с живи и мъртви чудеса, Кунсткамерата беше организирана, за да развие любознателността на местните жители. За интересни експонати принцът възнаграждаваше щедро. За избягване на бюрократичната рутина в тази работа с особена заповед Александър Петрович беше наредил хората с интересни находки да се изпращат лично при него.

В кунсткамерата се пазеха образци от местни минерали и руди, грамадна древногръцка амфора със засъхнало на дъното като питка вино, все още не съвсем ръждясали стрели и феодални мечове, женско седло на големина колкото камилски гръб, наречено седлото на „неизвестна амазонка“, и много други неща, не по-малко любопитни и поучителни.

Живата природа беше представена с препарирани местни орли, които с ненавист се взираха в своите живи събратя. Тук се мъдреха също така и едно кукурузено стъбло с четиринадесет кулена, корени от абхазки жен-шен, съвсем бял див глиган албинос, папратово дърво, голямо колкото вишна, див бивол, уловен в планините, но по-късно познат от стопанина си и обявен за подивял.

Освен всичко друго принц Олденбургски много експериментираше по украсяване и развитие на самата природа, макар че наред с успехите в тази област имаше и досадни несполуки.

Така петдесет розовобузи анголски папагалчета, купени от берлинския зоопарк, бяха пуснати на свобода. Отначало папагалчетата добре се приспособиха и даже долитаха в парка, но после доста бързо ги изкълваха объркалите се на първо време ястреби.

Въпреки уверенията на специалистите, че маймуните не ще понесат местната зима, принц Олденбургски пусна на свобода десет маймуни от двата пола. Въпросът дали е възможно да живеят африкански маймуни остана открит, защото още преди настъпването на зимата местните ловци ги изпозастреляха.

Първата убита маймуна донесе на принца самият ловец, който нищо не знаеше за експеримента и поиска възнаграждение. После се яви цяла делегация от старейшини от околните села и доста настойчиво заяви, че по-нататък абхазците няма да търпят оскверняване на дядовските гори от човекоподобни твари. Принцът смири гордостта си и дигна ръце от маймуните в името на главното дело. Защото той се надяваше непрестанно да привлича чуждоземните с разумната целесъобразност на руското покровителство.

Цивилизацията на края вървеше с пълен ход; макар понякога да се натъкваше на неочаквани пречки. Така и този ден редица безобразни случки развалиха настроението му.

Точно в шест сутринта Александър Петрович се събуди по сигнала на тръбача и веднага напусна постелята. По замисъл сребристият звук на рога, който се разнасяше в шест часа над Гагри, трябваше да приканва жителите на градчето към съзидателен труд. Всъщност по сигнала на рога ставаха само принцът и работниците от ремонтните работилници.

Този ден принцът реши да започне обхода на своите владения от ремонтните работилници. Редиците на делово бръмчащите стругове и съсредоточените фигури на работниците, наведени над тях, винаги спомагаха за неговото радостно съзидателно настроение.

През това утро душевното състояние на принца беше недостатъчно ясно, все още му пречеше известна тръпка от вчерашното безобразие. Предишния ден той посети бараките, разположени недалече от Гагри, дето живееха пленени австрийци, работещи по прокарването на железопътната линия. Принцът намери общото състояние на бараките незадоволително. Особено го възмути положението, че при огромната вместимост на бараките те имаха само по една врата, което в случай на нощен пожар можеше да доведе до паника и човешки жертви. Принц Олденбургски заповяда на инженер Бартмер, началника на участъка, незабавно да извика всички дърводелци и до пет часа вечерта във всички бараки да се отворят врати през всеки трети прозорец. Точно в пет часа лимузината „Бенц“ на Олденбургски отново спря в дефилето Жоеквари недалеч от бараките. Към това време оставаше да се отворят и закачат три врати. На инженер Бартмер беше наложен едномесечен арест с изпълняване на служебните задължения.

Ето какво се беше случило вчера и защо в душата на принца бе останала известна тревога. За да възстанови яснотата на духа си, Александър Петрович реши да започне деня тъкмо от ремонтните работилници.

… Златистозеленото утринно небе обещаваше добър ден. Лимузината „Бенц“, водена от кожен шофьор италианец, го откарваше заедно със сънената свита и глупавия адютант при работниците.

— Зхавейте, бхатлета! — звънливо се разнесе из помещенията на работилниците и принц Олденбургски закрачи леко, съпроводен от майсторите, между дейно бръмчащите стругове.

Понякога той се спираше до някой струг и питаше майстора кой, какво и за какво работи и всеки път получаваше разумен умиротворяващ отговор. Настроението се подобряваше. А най-важното тези прекрасни, съсредоточени лица на работниците, които без сянка на угодничество или шмекеруване продължаваха да работят даже тогава, когато той се спираше до техните стругове. Като поблагодари на работниците за работата им, Александър Петрович седна заедно със свитата си в колата и продължи по-нататък да преглежда други заведения в градчето.

— Изключвай струговете — рече майсторът, след като проследи през прозореца отдалечаващата се кола. Част от струговете, ненужни за работата, веднага бяха изключени. Беше забелязано, че на принца се харесва, когато работят всички стругове.

Същото утро на закуската принцът научи за нови безобразия. Както обикновено, докато закусваше, той преглеждаше новата поща. Писмата, които се нуждаеха от незабавен отговор, се трупаха старателно на купчинка, а останалите се хвърляха на камарата за негодните или неизискващи бърз отговор.

Сега управителят доложи на принца за още две безобразия. И това му беше особено трудно, като се има пред вид характерът на безобразията и напрегнатото състояние на принца. Но, така или иначе, наложи се да доложи.

Първото безобразие се състоеше в това, че днес рано сутринта някакъв абхазец строшил главата на пазача в хотел „Алпийски“ с изтръгнатата от ръцете му пушка. Престъпникът, който не оказал съпротива, бил заловен от служителите на хотела и откаран в полицията заедно със своя кон. За оправдание той заявил, че пазачът го оскърбил чрез непристоен звук, като че нарочно издаден, когато местният жител пиел вода от извора до хотела.

Дали пазачът е издал непристоен звук, и при това нарочно, за да оскърби местния жител, беше неизвестно, защото самият пазач бе изпратен в състояние на безсъзнание в болницата, а други свидетели нямаше.

Второто безобразие се състоеше в това, че през нощта беше изчезнал един от трите черни лебеда, тъкмо любимецът на принца. Според слухове, тази нощ в парка се чували пиянски гласове на неизвестни хора, а ден преди това пазачът бил повален от тропическа треска.

— Да се разбере кой е знаел, че пазачът боледува — заповяда принцът.

Ала това не даде нищо, защото всички знаеха, че пазачът е болен.

Принцът заповяда на своя адютант да обиколи с моторна лодка морето в околностите на Гагри, за да не би лебедът просто да е отлетял от преследвачите си. Понякога лебедите и сами отлитаха в морето, но след това винаги се връщаха.

Търсенията на лебеда с моторната лодка завършиха безрезултатно. За пияните не се знаеше нищо освен това, че на, брега на езерото беше намерен един каиш без всякакви отличителни знаци, от което можеше да се заключи, че пияните, всеки случай един от тях, се е съблякъл и се е опитал да хване лебеда в самото езеро.

Без да даде воля на личните си преживявания, принц Олденбургски непреклонно продължаваше своя дневен ред, като заповяда да доведат престъпника към единадесет часа в парка, дето принцът през това време ще разглежда мястото на нощното произшествие.

Изчезналият лебед обикновено защищаваше младия самец от нападенията на стария побойник. Отчасти за тези му рицарски качества принц Олденбургски го и обичаше. Изобщо той много обичаше цялото свое птиче стопанство, но особено отделяше розовия пеликан и този изчезнал лебед заради красотата и благородството им.

След масажите на Картучиха, мътните да я вземат, и преглеждането на ремонтните работилници храненето на пеликаните беше третото по сила на въздействие успокояващо средство за Александър Петрович.

Розовият пеликан продължаваше да дреме на островчето, а трите черни лебедици, заради които старият самец не даваше мира на младия, спокойно пасяха в един отдалечен край на езерото. По всичко изглеждаше, че погълнат от процеса на враждата, старият самец беше забравил нейната причина. Сега той пак се приближаваше към своя съперник.

— Няма да мръдна оттук — промърмори принцът, като пак отпъди самеца и изтърсваше бастуна си.

— Водят го вече, ваше величество — както винаги не на място се обади адютантът и кимна към парковата алея, в края на която се появиха три фигури — началникът на полицията, преводачът от канцеларията на принца и престъпният абхазец.

Адютантът дори вдигна от гърдите си бинокъла и погледна към групата поради присъщата му, както смяташе принцът, неизлечима гламавщина. Бинокълът беше останал на гърдите му след безцелните търсения на изчезналия лебед.

Александър Петрович не обичаше своя адютант, понеже го смяташе за хаймана и безделник. Той отдавна би го изгонил, но подозираше, че адютантът го следи и от време на време донася за него в Петербург, затова нарочно от гордост продължаваше да го държи при себе си.

Принц Олденбургски отиде при свитата и погледна напред. Онези се приближаваха. Начело вървеше, изглежда, самият престъпник — строен млад човек с черкезка и меки азиатски ботуши. С едната си ръка той придържаше преметната през рамото вулия. Александър Петрович неволно се възхити от гъвкавата му рисова походка.

На около тридесетина крачки престъпникът се огледа и запита преводача на абхазки:

— Кой от тях е?

— Онзи с бастуна? — тихо отговори преводачът.

— Така си и мислех — рече младият човек.

Младият човек — уви, това беше чичо Сандро — се спря на около пет-шест крачки от принца, поклони се леко и измърмори поздрав на абхазки. Никой нищо не отвърна на поздрава му и той притихна, като се стараеше да смири природната живост на очите си, която сега не без основание можеше да бъде възприета като дързост, граничеща с нахалство.

Неловкото мълчание продължи няколко секунди, защото Александър Петрович почувствува неудобство, че се налага да съди стоешком. В това имаше някаква нередност и той мълчаливо се запъти към една пейка, която беше на десетина крачки от него под глицините.

Всички го последваха.

Най-после принцът седна, а свитата се раздели симетрично и застана от двете страни на пейката.

— Как стана работата? — попита принцът, като се сгърби, наведе напред и заоглежда изпод вежди чичо Сандро.

Този навик придаваше на позата му заплашителна стремителност и внушаваше на събеседника необходимостта да върви към истината по най-краткия път.

Чичо Сандро разбра това тутакси и като почувствува, че най-краткият път до истината ще бъде за него и най-гибелният, реши да не се поддава, а да му наложи свой път до истината. Началото на този път вече беше поставено в полицейския участък, дето той се престори, че не разбира руски език.

Преводачът преведе въпроса на принца. Чичо Сандро му кимна в знак на благодарност за превода и започна да излага своята версия за произшествието. Принц Олденбургски почувствува, че чичо Сандро се отклонява от най-краткия път до истината, прекъсна го и посочи с бастуна хурджина му.

— Какво шава в торбата му? — попита той преводача.

Чичо Сандро закима с глава и взе да развързва хурджина. За голямо удивление на околните и на самия принц той измъкна оттам малко задушения и изцапан със собствените си курешки черен лебед…

— Откъде? — трепна принцът, скочи леко на крака и взе от него любимата птица.

— Може да ви изцапа — предупреди чичо Сандро, но преводачът не посмя да преведе. — Донесох ви го подарък — добави той.

Принц Олденбургски пристъпи с лебеда на ръце до езерото и сложи птицата на водата. Няколко секунди лебедът стоя безразличен на водата, но после внезапно трепна и с крясък заплува към средата на езерото, като отваряше с гърдите си триъгълник от ситни вълнички.

— Защо веднага не каза? — попита принцът, учудено спрял поглед на чичо Сандро. Нахалното обаяние на чичо Сандро взе да действува на принца.

— Носех му туй нещо подарък, но като се случи онова, реших: нека по-напред ме накажат, а после ще го подаря — отговори чичо Сандро.

— Че какво, благородно е — кимна принцът и пак седна на пейката. Всъщност, като видя в езерото няколко черни лебеда, чичо Сандро се поомърлуши, защото реши, че принцът вече си има такива неща и неговата находка не представлява голяма ценност.

— Къде го намери? — попита принцът, като се облегна на пейката и доброжелателно огледа чичо Сандро, сякаш му разрешаваше да удължи малко пътя до истината.

Чичо Сандро веднага почувствува това и без да скъпи багрите, разказа историята с улавянето на черния лебед.

В тази ранна утрин чичо Сандро потеглил на кон от Гудаут за село Ачандара, дето възнамерявал да погостува няколко дни на своя роднина и да дочака едно панихидно пиршество, което трябвало да стане в съседната къща. По нашите краища четиридесетте се правят не много точно — ту се нагаждат според времето, ту пък имат някакви стопански пресмятания — така че чичо Сандро решил, че по-добре е да не рискува и да почака на самото място, отколкото да пропусне една добра панихида.

Та яздел той по приморския път и изведнъж видял: недалече от брега на водата стои невиждана по нашите краища черна птица с дълга шия.

За лебедите на Олденбургски до този момент нищо не бил чувал, макар за самия принц много да слушал, но не бил го виждал нито веднъж.

И така, чичо Сандро се заинтересувал от тази птица и внимателно отишъл до самия бряг. Птицата също забелязала чичо Сандро и може би даже се заинтересувала от него, защото протегнала дългата си шия и го загледала. Чичо Сандро много се удивил на тази странна среща и решил да застреля птицата и да я занесе на роднината си за закуска, стига тя да не смърди много на риба. Според неговите думи била по-едра от една голяма пуйка.

Без да слиза от коня, чичо Сандро измъкнал своя „Смит-Уесън“, прицелил се и гръмнал. Птицата стояла на водата на около тридесет метра от брега, но той не я улучил. Ала най-важното е, че птицата не отлетяла никъде, а само отплувалата около двадесет метра, и то не навътре в морето, а покрай брега. Бутнал чичо Сандро леко коня и когато се изравнил с птицата, още по-внимателно се прицелил и пак гръмнал. Отново не улучил, а най-важното птицата не отлетяла никъде, а само проплувала покрай брега приблизително на същото разстояние. Разлютил се чичо Сандро, пак се изравнил с птицата и гръмнал в нея. И пак не улучил. Може би „Смит-Уесън“ не биел на такова разстояние, а може и птицата да била омагьосана. „Да имах у мене повече патрони — повтаряше понякога чичо Сандро, — щях да я докарам чак в Гагри, защото тя през цялото време плуваше в една посока.“ Чичо Сандро имал само пет или шест заряда и като ги пуснал на вятъра, изпаднал в такъв бяс, че решил с плуване да върви подир нея, щом тя не хвръква.

Без да му мисли много-много, той вкарал в морето своя шарколия. Преди това чичо Сандро никога не го бил изпитвал на море, но абхазките и мингрелските реки конят минавал добре.

Все пак морето не му харесало и той дълго се опирал. Чичо Сандро го вкарал във водата. Щом конят заплувал, тутакси станал послушен, защото нямало на какво да се опира. Проклетата птица го допускала доста близко, но щом я настигал, тя отплуввала, и пак все в посока на Гагри.

Или е ранена леко, или е призрак, мислел чичо Сандро и макар целият да се измокрил, дотолкова се разпалил, че не усещал студ. И най-важното, конят, разправяше чичо Сандро, вече като дресирано куче, попаднало на дирята на дивеч, сам се стремял подире й, но все пак не могъл да я настигне.

Не се знае как щяло да свърши всичко това, ако за щастие не излезли на плитко. Като почувствувал под краката си дъното, конят препуснал, пък птицата, разправяше чичо Сандро, не могла да препусне, защото, макар шията й и да била дълга колкото ръката му, все пак краката й били къси, особено в сравнение с тези на коня. В последния миг тя се опитала да се гмурне, но чичо Сандро успял да я пипне за черната задница и да я вдигне над водата.

Чичо Сандро страшно замръзнал и се ядосал на тази чудновата птица, особено след като я опипал и се убедил, че тялото й е твърдо като камък и никак не прилича на пуйка. Искал веднага да й смачка главата, но си спомнил, че тук наблизо, в Гагри, живее принц Олденбургски, който от скука купува разни работи.

Може да я купи, помислил чичо Сандро, пъхнал птицата в хурджина, закачен на седлото, и потеглил за Гагри.

След един-два часа чичо Сандро пристигнал в Гагри. Дрехите криво-ляво изпръхнали на него, но все пак бил силно премръзнал и много искал да пийне нещо, за да сгрее кръвта си, но нямало нищо за пиене, пък и нямал с какво да плати.

В Гагри той срещнал един абхазец и го попитал дали принцът все още приема разни работи.

— Ако му харесат нещата, приема — отговорил абхазецът.

Тогава чичо Сандро помолил да го заведе при принца. Но онзи отказал, оправдавайки се, че от вчера принцът не е в добро настроение.

— Че какво е станало вчера? — попитал чичо Сандро, като взел да се ядосва.

Сега абхазецът радостно, но под голям секрет му разказал, че вратите на бараките за пленените австрийци още не били направени и поради това принцът бил много сърдит, особено на инженер Бартмер, когото смятай за мъртъв и няма да сгрешиш.

Чичо Сандро още повече помрачнял и тогава абхазецът му казал, че в Гагри живее един грък, който прекупува подаръци за принца, а след това сам или чрез свои роднини му ги поднася.

— Къща си построи от тази работа — похвалил се той със своя познат грък и предложил да го свърже с него.

Чичо Сандро отказал. Тогава абхазецът го помолил да му покаже подаръка за принца, но чичо Сандро и сега отказал.

— Дребна работа — рекъл той.

— Имай пред вид, ако е орел — рекъл абхазецът, като оглеждал хурджина и се мъчил да отгатне какво има в него, — можеш да го хвърлиш на кучетата, орли вече не взема.

— Орел, ами — казал чичо Сандро, радвайки се на своята птица, — едва не ме изкълва заедно с коня.

Тогава абхазецът си тръгнал по пътя, а чичо Сандро останал сам и пак помрачнял.

— Че кога ще направят тези проклети врати?! — викнал подире му чичо Сандро.

— Никой не знае! — радостно се обърнал абхазецът. — Едно мога да ти кажа: за милион рубли не бих искал да бъда инженер Бартмер.

Абхазецът махнал с ръка и изчезнал зад ъгъла, като продължавал да се радва, че не е инженер Бартмер.

Чичо Сандро продължил по-нататък. Стигнал до хотел „Алпийски“ и видял онзи нещастен пазач. Чичо Сандро го попитал дали не може да види принц Олденбургски, за когото е донесъл нещичко интересно. Пазачът му отговорил, че не може да види принца и пак, както онзи абхазец, взел да му разказва за непоставените врати и пленените австрийци, макар за инженер Бартмер да не казал нищо.

Можем да си представим какво е било на душата на чичо Сандро, като слушал всичко това за втори път. А отгоре и пазачът се поинтересувал какъв подарък носи на принц Олденбургски.

— Камък или животно? — попитал пазачът.

— Всеки случай не е орел — отвърнал чичо Сандро, като едва се сдържал.

Виждайки, че заради тези глупави непоставени врати не ще може да се срещне с принца, отчаяният чичо Сандро попитал пазача как може да намери онзи грък, който прекупува всякакви работи за принца. На това пазачът нищо не му отговорил, а само подозрително го изгледал и сурово се затворил в себе си, с което намекнал за своята длъжност.

Чичо Сандро преглътнал тази обида, но за да не си помисли пазачът, че той се е изплашил от него, слязъл от коня и взел да пие вода от фонтанчето, което се намирало пред входа на хотела, макар да не му се пиело. Наведен, чичо Сандро направил пет-шест глътки от фонтанчето, когато изведнъж чул непристоен звук, издаден от гяурския задник на пазача.

Зашеметен от странните гагрински работи, а преди това измъчен от птицата, чичо Сандро не издържал. Той пуснал коня, скочил към пазача, грабнал му пушката и го халосал с приклада по главата. Облян в кръв, пазачът рухнал пред своя хотел. От хотела наизлезли служителите, хванали чичо Сандро и го пратили в полицейския участък.

Всичко това чичо Сандро разказа на принца, като пътем отхвърляше ненужните подробности и обратно, спираше се на полезните подробности. Така той реши, че за „Смит-Уесън“ не си струва и да споменава, затова пък разстоянието от брега до черния лебед смело увеличи до една верста.

— Но как си го съгледал от брега? — учуди се принцът.

— Ние, чегемците, имаме остро око — скромно поясни чичо Сандро.

Принц Олденбургски погледна изразително адютанта си.

— Но той го е намерил близо до Гудаут — напомни адютантът.

— А бинокълът? — запита Александър Петрович, на което адютантът нищо не можа да отговори.

— Така, значи — обърна се принцът към чичо Сандро, — всички чегемци имат остро око?

— Да — рече чичо Сандро, без да мигне със своето остро чегемско око, — такава ни е водата.

— Интересно, каква е тази вода — рече принц Олденбургски замислен, — трябва да се изпрати човек за проба…

Чичо Сандро гледаше с ясен поглед принца, изразявайки готовност да прибави всякакви уточнения по повод на чегемските извори.

— Подарявам ти го за любознателността и остроочието — каза принц Олденбургски и кимна към бинокъла на адютанта.

Адютантът мълчаливо го свали и го подаде на чичо Сандро. Чичо Сандро благодари на принца и окачи бинокъла на врата си.

— Ех, че си късметлия — рече преводачът на абхазки.

Произшествието с пазача чичо Сандро изложи като че мимоходом, като гледаше да не развали доброто впечатление от останалия разказ. Каза, че като минавал покрай ресторанта, решил да пие вода и когато слязъл от коня и започнал да пие от фонтанчето, пазачът без всякакъв повод издал непристоен звук, което според абхазките обичаи се смята за страшно оскърбление. Ясно е, че той не издържал.

„Дивак — помисли си Александър Петрович, — но какво чувство за собствено достойнство.“

— Питай го — кимна той на своя преводач, — откъде знае, че с това пазачът е искал тъкмо него да обиди?

— Ами там нямаше никой друг — отговори чичо Сандро.

Свитата се разсмя. Принцът се намръщи: не съвсем законната симпатия към този млад човек взе да се предава и на свитата.

— Ами ако пазачът умре? — попита принцът, мъчейки се да разбере психологията на провинението на младия туземец.

— Значи, така му е било писано — отговори чичо Сандро и за пълна яснота почука с показалец по челото си.

— Тогава ще те пратим на каторга — рече принцът, който продължаваше опитите си да проясни в съзнанието му, упорито отказващо да рефлектира, цялата трагична нелепост на неговата постъпка.

— Знам, в Сибир — поправи го чичо Сандро и добави: — Значи, така ми е съдено.

— Добре, ами ако без да иска, е направил това? — не се предаваше принцът.

— Той беше длъжен веднага, преди още да бях успял да се обидя, да каже: „Прощавайте, без да ща!“ — радостно отговори чичо Сандро, с което показа, че при липса на зъл умисъл винаги може да се намери общ език.

Принц Олденбургски се замисли. Чичо Сандро, почувствувал, че разпитът, изглежда, е свършил, обърна наопаки своя хурджин, приклекна до езерото и започна да го мие.

„Дивак, но как свободно се държи — мислеше Александър Петрович, — не са прекарали крепостното робство, там — е цялата работа…“

— Ваше височество, какво да го правим? — запита началникът на полицията, който бе почувствувал, че да отнема повече от времето на принца, е неприлично и опасно.

— Ако пазачът дойде в съзнание, да се освободи, а ако стане друго, ще го съдим — каза принцът.

Заедно с преводчика и началника на полицията чичо Сандро пое по обратния път.

Началникът на полицията мислеше напрегнато върху думите на принца, като се мъчеше да вникне в техния скрит смисъл, да разбере няма ли капан, тайно изпитание. Той чувствуваше, че престъпникът се хареса с нещо на принца, иначе той не би му подарил бинокъла, но от друга страна, пак в негова угода, на принца, трябваше безусловно да се изпълняват законите.

От пристанището се разнесе гърмежът на шомполния топ, който възвести законното пладне. Принц Олденбургски изгледа свитата. Свитата подчертано замря, изразявайки пълно доверие към точната работа на шомполния топ. А по-рано имаше случаи, когато, щом гръмнеше топът, някой току ще погледне часовника си, сякаш с надежда, че топът изведнъж ще сгреши. Но топът не можеше да греши, защото беше свързан с електрическа жица с часовника на кулата.

В дванадесет часа започваше почивката на всички работнически предприятия в Гагри. Освен това беше време за хранене на пеликаните и чаплите.

Чул изстрела, розовият пеликан се хвърли във водата и сега с ракетни тласъци пресичаше езерото.

След няколко минути при езерото се появи боцманът от пристанището с мокро сакче, пълно със ставрида^[1]. Принц Олденбургски изискваше за хранене на пеликаните най-прясна риба, ето защо боцманът винаги държеше като запас едно сакче, напълнено с риба и накиснато в морето. Такава риба поне в течение на едно денонощие приличаше на прясно уловена.

Като видя боцмана, на излизане от водата пеликанът я разбълника, разпери грамадни криле, сякаш закриваше коридор на писта от възможни съперници, и затича към него. Колкото и да бързаше, пеликанът все пак се спря в края на алеята, там, където свършваше тревната покривка — знаеше, че по-нататък не е разрешено. След пеликана докуцука по-сдържано пеликанката, а после съвсем скромно, без да стигнат до границата на алеята, се спряха и чаплите.

Птиците по-добре от някои хора възприемаха реда, който с такава енергия насаждаше принц Олденбургски.

Започна храненето. Александър Петрович извади от сакчето една голяма ставрида и я хвърли на пеликана. Пеликанът раззина чудовищната си човка и с ловкостта на куче улови във въздуха плячката. Само миг се видя как рибата с хлъзгане потъва по жлеба на долната челюст. Пастта хлопна с пълноценния звук на разтварящ се чадър. Александър Петрович хвърли риба и на пеликанката. Същият благороден костен звук с метален оттенък, само че на по-малък чадър. Това се повтори много пъти и клюновете на пеликаните все така щракаха и хващаха рибата.

Понякога Александър Петрович нарочно подхвърляше обезглавени екземпляри ставрида и двата пеликана с гневно движение, без да отварят човките си, отхвърляха опита да им пробутат непълноценна храна. Всеки път обезглавената риба се откриваше безпогрешно и във въздуха, което предизвикваше горчивия възторг на Александър Петрович. О, ако управниците на Русия и нейните народи също така точно улавяха пълноценните идеи и отхвърляха порочните!

Най-после пеликаните се нахраниха. Женската отиде настрана, а мъжкият разпери мощни криле от розов мрамор, протегна напред първобитния си клюн и застана в позата на непознат герб. С остатъците от техния обяд скромно се справиха чаплите.

Александър Петрович почувствува, че му се възвръща хармоничното състояние.

— Да вахвим да видим как са тухили вхатите на бахаките — обърна се той към свитата, докато бършеше ръцете си с чиста кърпа, подадена му от боцмана.

Когато сядаше в колата до кожения шофьор, помисли си: „Ако всичко се нареди добре, след обяд ще намина при Картучиха.“ Всъщност, мислеше той, това няма да бъде нарушение на собствената му заповед. Защото заповедта да остане под домашен арест, до края на който оставаха два дена, ни най-малко не изключваше всекидневните масажи. Масажите той отмени като лична немилост, макар и сам да страдаше от това.

— Пхедай, че ще отида след обяд — каза той на адютанта, като седна до шофьора и с това спря опита му да се качи в колата. Трябваше да му се покаже, че бездарното му обикаляне на залива за търсене на черния лебед не е останало ненаказано.

Адютантът предаде на лицето си израз на покаяние, макар да се радваше, че не ще се наложи да се мотае около тези смрадни бараки.

Лимузината „Бенц“ отиваше по посока на дефилето Жоеквари. Редките минувачи се спираха, гледаха колата на принца и самия Олденбургски. Той седеше облегнат назад, сякаш напълно се доверяваше на стремителността на мотора и поради това даваше почивка на собствената си стремителност. Сега извитата дръжка на прочутия му бастун свободно висеше на костеливата китка — верен признак за ясно състояние на духа.

След половин час веселият абхазец, който бе срещнал сутринта чичо Сандро, загуби своя митичен милион — инженер Бартмер беше опростен пред вид на това, че последната врата на последната барака (заповедта: на фасадата през три прозорец) по време на пристигането на принца беше поставена.

В шест часа вечерта огромният гръб на принца приемаше заслужена доза блаженство. Принцът лежеше в спалнята на Картучиха на една ниска кушетка, уютно хлътнала в течение на многото години от неговото едро тяло Картучиха работеше над него като разтъжен арендатор над своя участък. Александър Петрович заспиваше. Последните вълни на блаженството се стичаха към краката и се издигаха нагоре към тила. Картучиха го зави с леко одеяло и тихо излезе от спалнята.

След минута тя хлопна вратничката — отиваше по улицата при един съсед — турчин кафеджия, уж да купува кафе. Всъщност тя искаше да се покаже пред хората, за да разберат всички, че времето на великия гняв е сменено с милост. Макар принц Олденбургски и да не беше отменял своето наказание, тя от опит знаеше, че гърбът на Александър Петрович, вкусил от масажа, сам ще се погрижи за нея и в края на краищата ще смекчи суровата точност на заповедта.

На улицата Картучиха срещна санитаря, който тичаше от болницата към полицейския участък.

— Къде отиваш, Серафиме? — попита го Картучиха, като го спря.

— Пазачът дойде на себе си и поиска водица — рече санитарят, оглеждайки я като замаян, — тичам в полицията.

— А-а — каза Картучиха, — тичай тогава.

И санитарят препусна напред. Като чу съобщението на санитаря, заместник-началникът на полицията, изпълнявайки точно заповедта на своя началник, лично отвори килията, в която лежеше чичо Сандро, и го освободи, като при това каза:

— Махай се на майната си, докато пазачът е в съзнание. Да беше моя воля…

В какво се състоеше неговата воля, чичо Сандро тъй и не научи, макар да се досещаше, че тя не му обещава нищо добро. Той изведе бързо коня си от полицейската конюшня и излезе на улицата.

Този път чичо Сандро не попадна на панихидното пиршество в село Ачандара, понеже не се надяваше много-много на здравето на пазача, реши да не рискува и си замина за Чегем. Бинокълът, който се люшкаше на гърдите му, приятно го натискаше по врата и му напомняше за чудната среща с чудния принц Олденбургски.