Фазил Искандер
Сандро от Чегем (2)

Чичо Сандро у дома си

Веднъж, когато се канех да си тръгвам от планинското селце Чегем, дето бях на гости при мои роднини в къщата на дядо ми, казаха ми, че иска да ме види един човек.

Излязох от къщи и забелязах старец, който се бранеше от кучетата и влизаше в двора. В едната си ръка държеше доста голям жбан^[1]. Разпъдих кучетата и се приближих до него.

Като погледнах стареца, стори ми се, че съм го виждал някъде, но не мога да си спомня къде. По-точно даже не самия старец, а това, с каква радостна злост се нахвърлиха върху него кучетата и с каква нестихваща ярост той се отбраняваше от тях, ми напомниха познато зрелище, но никак не можех да си припомня кога и къде съм го виждал.

И едва по-сетне, вече в автобуса на връщане, си спомних, че това беше пак там, до дядовата къща. Ясно, че трябваше да се отдалеча от това място, за да възстановя в паметта си полузабравената картина.

Спомних си, че през детинството ми, през време на войната, когато живеех у дядо, този човек минаваше от време на време покрай нашата къща и кучетата винаги го нападаха със същата весела злост и той със същата нестихваща ярост се бранеше от тях, при това, без да ускори или забави крачка.

Тогава у нас говореха на смях, че той ходел пеша чак до града, понеже през време на войната коли имаше рядко, пък и да се качиш в тях, не беше лесна работа.

Беше странно, по-точно някак чудно, че кучетата се нахвърляха само на него, защото той минаваше тук твърде често, така че те биха могли да свикнат с него, както свикваха с всички останали, но кой знае защо, те никак не искаха да свикнат с него. Ето защо, без да излиза човек от къщи, можеше да определи по лаенето на кучетата, че тъкмо той минава по пътя.

Разбира се, обикновено някой излизаше да прогони кучетата, но не винаги се получаваше това, пък и той, изглежда, никак не се боеше от тях, а минаваше с торба или без торба със своята уверена походка, даже успяваше, ако се връщаше от града, да надвика кучешкия лай и да съобщи военните новини и без да спира, отминаваше напред. Ала, повтарям, всичко това си спомних вече в автобуса, когато се връщах.

… Поздравихме се със стареца. Той повдигна жбана и в същото време, докато поглеждаше към кучетата с презрителна ярост, ме помоли да предам в града това малко подаръче на неговия брат Сандро.

Извих поглед към жбана. Работата не беше от приятните. Да го мъкна с мен десетина километра до автобуса, а след това да търся в града някой си Сандро. Но и направо да му откажа, също ми беше някак неудобно, запънах се, което старецът и използува. Като разбра погледа, който хвърлих на жбана, той изпревари отказа ми и рече, че ще ме изпрати до колата.

— Добре — съгласих се аз, — но къде живее той?

— Книга написа внучката — отговори той, заби тоягата си в земята (при тава пак погледна накриво кучетата, като че искаше да им даде да разберат, че винаги ще успее да грабне тоягата, когато потрябва) и извади от джеба си лист от тетрадка.

На него с едър детски почерк беше написан адресът. Сега отново съжалих, че се съгласих, но вече беше късно. Брат му живееше в покрайнините на града. Наистина дотам редовно ходеха автобуси, но все пак какво удоволствие е да се влачиш при този Сандро. Мързелът е изобретателен и на мен ми хрумна, че може би той работи някъде в града, така че по-удобно ще бъде да занеса жбана на работата му. Попитах за това стареца.

— Сандро не е от простите, а е надзирател — рече старецът, както ми се стори, със скрита насмешка над моето невежество. На абхазки думата „надзирател“ значи още и „ръководител“.

Опитах се да разбера какво надзирава. Старецът отново ме погледна в очите със скрита насмешка и сега разбрах в какво се крие нейният смисъл: не мога да не познавам надзирателите, защото те не са чак толкоз много, и ако аз не принадлежа към тях, това не значи, че те не съществуват или че аз не съм ги чувал.

— Той ходи на сборищата, дето се срещат по-първа ръка хора — поясни той търпеливо и в същото време ми даваше да разбера, че няма да мога да го надхитря.

След половин час си взех довиждане с роднините и потеглих на път. Между впрочем те ми напомниха, че става дума за същия онзи Сандро, който преди войната живееше недалеч от къщата на дядови. После вече, след нашите първи срещи в града, аз, както става това, си опомних много нещо, свързано с живота му на село, но тогава напомнянето за него почти нищо не ми каза.

Моят спътник излезе много услужлив и рядко мълчалив старец. По пътя направи няколко опита да вземе раницата ми, а когато пътеката минаваше през шубраките на лещака, той придържаше надвисналите клончета и ме пропускаше да мина напред.

Когато се спуснахме до реката и стояхме на брега в очакване на сала, кой знае защо, той натопи жбана във водата и го държа там, докато пристигна салът. Защо му беше притрябвало да охлажда меда, за мен това си остана загадка. Той не можеше да не знае, че медът изобщо не се разваля, а такова кратковременно охлаждане, все едно, никаква полза нямаше да принесе. Слънцето печеше доста силно и в края на краищата реших, че той беше потопил жбана в студената планинска река просто за да достави удоволствие на меда или дори на самия жбан.

— Да не загубиш жбана, че ми трябва за една работа — каза старецът, когато се качвах в автобуса.

— Няма да го загубя — отговорих, като подразбирах какво означава този уж страничен интерес към жбана.

Той стоеше до колата и търпеливо чакаше да тръгнем. Казах му да си върви в къщи, но той остана да чака, като продължаваше да се усмихва загадъчно, сякаш аз пак се опитвах да го надхитря в нещо. Струва ми се, той искаше да се увери, че жбанът с меда поне е потеглил в нужната посока.

— Предай на Сандро, че ще докарам орехи и кукуруз, щом се оправя! — викна той, когато автобусът потегли. При това закима с глава, като да разкриваше по-дълбокия смисъл на своите думи: да, да, аз ще проверя там как си се справил с моята поръчка.

На следния ден не без усилия намерих участъка на чичо Сандро, както го наричах после. Впрочем така го наричаше едва ли не целият град.

Засаден с плодни дръвчета и мандаринови храсти, участъкът беше разположен на един стръмен склон. Изкачвайки се по тясна пътечка към къщата, помислих си, че стопанинът и тук, близо до града, си е избрал място, което в умален вид повтаря релефа на планините. Топлият есенен ден клонеше на залез. Във въздуха се носеше миризмата на презрели смокини и тънкият аромат на цитрусови растения. Приближих до къщата.

Спретната миловидна бабка стоеше на стълбището, къткаше кокошките с гальовен глас и равномерно като сеяч пръскаше шепи кукуруз. Като ме забеляза, тя обра от полата си последната шепа зърна, изсипа ги и като тръсна престилката, приветливо ми се усмихна.

— Стопанинът в къщи ли е? — попитах аз.

— Теб търсят — обърна се тя към верандата.

Като чух гласа й, изведнъж си спомних името й: стрина Катя!

— Кой? — запита от верандата сдържан, но силен мъжки глас.

Верандата беше открита и се зачудих, че онзи, който говореше, не се вижда. Реших, че стопанинът лежи на кушетка.

— Първи път го виждам — рече бабичката, като мимоходом ми се усмихва, сякаш се извиняваше, че е принудена да дава обяснения пред мен.

— Нека се качи — обади се гласът някъде отдолу.

Изкачих се на верандата и видях чичо Сандро. Той седеше на нисичко столче и миеше краката си в леген.

— Заповядайте — каза той и леко се понадигна, с което показваше, че легенът му пречи да направи по-широк жест на гостоприемство и сякаш едновременно предлагаше да се убедя в неговата потенциална широта.

След това той седна по-удобно на столчето, търкайки крак о крак, огледа ме с вежливо любопитство, като показваше, че любопитството му изцяло е погълнато от моята духовна същност и никак не се простира върху жбана.

— По външността ви виждам, че сте градски — рече той, като търкаше с хрущене силните си гъвкави стъпала на краката.

Казах му името си, обясних му целта на моята визита и седнах на стола, който ми поднесе стопанката. Чичо Сандро мръдна вежди към жбана и полугласно подхвърли на жена си:

— Прибери го.

Бабичката взе жбана и като ми се усмихна в смисъл, че човек от моя ранг никак не е трябвало да се затруднява с някакъв си мед, отнесе го в кухнята.

Като се учуди, че от онези, довоенните времена доста много съм пораснал, макар че би било много по-чудно, ако бях си останал същият, той отправи укори срещу бързо течащия живот, успокои се и захвана да ме разпитва за роднините и изгледите за плодородието през тази година. Отговарях и го разглеждах.

Това беше рядко благообразен старец с къса сребриста коса, бели мустаци и бяла брадичка. Розовото му прозрачно лице излъчваше почти неприлично за възрастта младежко здраве. Всеки път, когато повдигаше глава, на високата му породиста шия се появяваше мазна гънка, каквато се среща у престарелите чревоугодници. Не, това беше лека, почти прозрачна гънка, бих казал, с висококалорична мазнина, каквато трупа вероятно много здравият организъм, който без особени усилия се справя със своите обикновени функции, а през останалото време този неуязвим организъм се развлича с тази мазнина, както, да речем, не много заетите жени се развличат с плетене.

С една дума, това беше красив старец с благороден, почти монетен профил, ако, разбира се, един монетен профил може да бъде благороден, с малко студени, леко изпъкнали сини очи. В неговото лице съжителствуваше благатият дух на византийските извратености с израза на риторичната свирепост у престарял лъв.

През време на нашия повърхностен разговор той продължаваше да мие краката си, като от време на време доливаше от една каничка топла вода, сякаш добавяше в легена благовонни масла.

Като изми краката си, той ги разположи, но гледаше да има симетрия, на ръба на легена и продължавайки да говори с мен, подхвърли на жена си: — Донеси.

Бабичката влезе в кухнята и донесе оттам стара, но чистичка кърпа. Той взе от ръцете й кърпата и леко повдигна и двата си крака, с което показваше, че легенът може да бъде прибран, което и стори тази миловидна бабичка. Тя дигна легена и веднага плисна водата от стълбището.

Чичо Сандро опря петата на единия си крак на пода и като продължаваше да държи другия във въздуха, започна грижливо да го изтрива с кърпата. Избърса единия си крак с единия край на кърпата, после с другия край другия крак, сякаш даваше на всеки крак, а също така и на околните хора урок по справедливост и равноправие при ползуване благата на живота.

През цялото това време той разговаряше с мен, като понякога поглеждаше през отворената врата, сякаш очакваше някого, понякога даваше на жена си дребни домакински заръки. При това понижаваше глас и това звучеше като подадени в театъра реплики настрана, които уж зрителят не чува.

— Широките — рече той, неочаквано и бабичката му донесе чорапи, които той с удоволствие обу и внимателно изглади всички гънки по тях.

Бабичката сложи до него галоши — вече като нейна лична инициатива, но, изглежда, сбърка нещо, защото чичо Сандро веднага я поправи.

— Новите — каза той и както ми се стори, по случай моето пристигане.

Бабичката отнесе старите галоши и донесе нови, святкащи с черния си лак, с извити нагоре носове.

Чичо Сандро надяна галошите, изправи се леко и се оказа, при всичките си достойнства, още и висок, строен старец, широкогръд и теснобедрен, което малко размиваше иконописния му облик и заедно с това усилваше духа на византийските извращения, отчасти може би за сметка на галошите с извити носове.

— Ще сложиш тук — рече на жена си, като мина към масата, която беше в края на верандата.

Опитах се да откажа, но чичо Сандро не ме пусна. Бабичката покри масата с чиста покривка, след това донесе сирене, фасул, зеленчуци, хляб, кисело мляко в запотени буркани и чаени чинийки, напълнени с ароматен мед.

През време на вечерята чичо Сандро ме запита къде работя. Казах му, че работя във вестник.

— Писар? — попита той и наостри уши.

Казах му, че понякога пиша, а най-често оправям онова, което другите пишат.

— Значи, надзираваш пишещите — досети се и се успокои той.

За известно време чичо Сандро се замисли, а после ме погледна в очите и попита колко струва сега наемането на един човек от вестника за написване на фейлетон. Отговорих му, че за това нищо не се плаща.

— А тогава защо за едно съобщение за смъртта на някой близък вземат пари? — попита той.

Обясних му разликата и казах, че фейлетони се пишат за мошениците, паразитите и бюрократите.

— Значи, най-напред трябва да се вземе адвокат, който да докаже, че този човек е мошеник или бюрократ? — попита той.

— Каква е работата? — рекох аз.

— Имам враг в градския съвет — поясни чичо Сандро, — едно инженерче от Ендурск, макар и да крие произхода си. Трябва да получа пари за свличането, а той не дава.

— Какво е това свличане? — попитах аз.

— На моя участък има свличане, а къщата ми е застрахована. Този негодник не иска да подпише акта. Добре ще е да го посплашим с един фейлетон — каза чичо Сандро, стисна пестник и се закани на инженерчето от градския съвет.

В това време на верандата се изкачи една жена и като ни видя на трапезата, смутена спря.

— Драги чичо Сандро — каза тя, като се червеше и запъваше, — извинявайте, че ви напомням, но вие не сте забравили, нали?

— Как може! — възкликна чичо Сандро, понадигна се и с жест я покани на масата.

— Какво правите, седете си! — плесна тя ръце. — Аз се отбих само за минутка.

— Такива неща той не забравя — вметна стрина Катя и с тъга, и с насмешка.

— Я мълчи ти — рече чичо Сандро миролюбиво и добави, като погледна делово жената. — Вино откъде докарахте?

— Виното е лихнинско, пие се като лимонада — рече жената и добави: — Казват, че с тях ще бъде и един човек, просто, казват, някакво чудо невиждано… Кани се да надпие всички наши…

— Кой е той? — трепна чичо Сандро.

— Роднина на Шларбовци — поясни жената, — просто чудо невиждано, казват. Дано само не ни посрами, чичо Сандро, вие се постарайте.

— А-а, знам го, седял съм с него — спомни си чичо Сандро и презрително изпъчи долна устна. Чини ми се, в този миг той мислено прехвърли картотеката на своите гуляи, извади нужния му фиш й се увери, че съперникът не представлява никаква опасност. — Предай на вашите: онова, което той ще изпие, аз в едното си ухо го наливам — добави чичо Сандро и за нагледност се потупа по ухото.

— Зад вас ние сме като зад яка крепост, чичо Сандро — рече жената, заизмъква се към вратата и забърза. — Ще вървя, чичо Сандро, че колко работа още ме чака.

— След един час ще бъда у вас — рече той и се залови за киселото мляко.

— Зад вас ние сме като зад дебела стена — долетя гласът на жената вече от пътеката.

— Месото да не преварите, месото! — изведнъж напомни чичо Сандро с мощния си глас, когато тя вече беше се скрила в шубраките на мандарините.

— Не се безпокойте, чичо Сандро, ще внимаваме! — успя да отговори тя някъде отдолу.

— Не забравяй, че ти си стар — каза стрина Катя с безполезна тъга.

— С теб човек забравя ли — рече чичо Сандро, натопи лъжичката отначало в меда, а след това в киселото мляко и взе да яде. — Зет приемат в къщи — поясни той причината за посещението на жената, като леко, бих казал, дори красиво запращаше лъжичката в уста, — искат аз да бъда тамада. Не може да им се откаже — съседи.

— За тебе целият град е все от съседи — каза жената със същата безполезна печал, като се взираше в пътя, който минаваше под техния двор.

— И ти можеш да се гордееш с това — отбеляза чичо Сандро многозначително.

— Ти постоянно забравяш, че си стар — каза тя, като все още гледаше към пътя.

— Нима съм чак толкова стар? — попита чичо Сандро и ме погледна.

— Къде сте още вие — рекох аз.

След вечерята измихме ръцете си, при което чичо Сандро дълго и внимателно плакна с вода големите си жълтеникави зъби. После нахлузи на крака леките азиатски ботуши, облече черкезката, като леко сгълча жената, че газирите са лошо лъснати. С чиста кърпа той ги избърса и пристегна с кавказки пояс своята наистина тънка като на оса талия.

— Да идем да ти покажа какво е направило свличането — каза чичо Сандро и ние слязохме долу.

Чичо Сандро вървеше с лека танцуваща походка и аз отново се залюбувах на този сребърноглав, неправдоподобно запазен старец.

Той посочи с ръка циментовите пилони, които подпираха къщата. На два от пилоните наистина имаше пукнатини, според мен не толкова катастрофални. Ще избързам напред и ще кажа, че неговата къща и до ден днешен си стои на мястото, макар оттогава да минаха няколко години.

— Все пак бихме могли да го посплашим с един фейлетон — рече чичо Сандро, като забеляза, че пукнатините на пилоните не ми направиха голямо впечатление.

— Трябва да се посъветвам — казах неопределено.

Взех си довиждане с бабичката, а ние с чичо Сандро тръгнахме по пътеката към изхода.

— Не препивай, не забравяй, че си стар — с безполезна настойчивост подхвърли подире му бабичката. По всичко личеше, че тя му внушава тази мисъл вече десетки години.

— Ама че жена — измърмори чичо Сандро и без да се обръща, кимна с глава към жена си в смисъл, че тя съзнателно опростява сложния кръг на неговите обществени задължения.

Докато се спускахме, чичо Сандро ме запита дали няма сред моите познати сигурен железничар, на когото би могъл да повери плодове за изпращане в Москва. Казах му, че имам няколко познати железничари, но те по-скоро са мошеници.

— Такива не ми трябват — рече чичо Сандро, провря ръка между летвите и пусна отвътре мандалото на вратничката.

Излязохме на пътя.

Трябваше да тръгнем в различни посоки, но чичо Сандро се бавеше, като че искаше да попита за нещо много важно, но не се решаваше. Накрая попита няма ли между моите познати такива хора, които биха искали да купят пресни плодове направо от дървото. По интонацията разбрах, че не това е въпросът, който искаше да ми зададе — по-скоро този въпрос е крачка към онова, което той сега е решил да отложи. Казах му, че имам такива познати.

— Тогава доведи ги — рече той — или пък ела ти да си набереш.

— Добре — рекох аз.

— И помисли за инженерчето — напомни ми той внимателно.

— Добре — отговорих бодро, което явно му хареса.

Той се оживи.

— По-добре ще е дори да не се печати — добави той, — а така, просто да му се покаже, та да се сплаши…

— Ще помисля — казах сериозно.

— Ние, земляците, трябва да си помагаме един на друг — забеляза чичо Сандро на прощаване, — отбивай се.

Личеше, че е доволен и е решил, че засега му е достатъчно. Той тръгна, а аз постоях още малко, като се любувах на величествената му и до известна степен оперетна фигура, сякаш иронично съзнаваща своята оперетност и в същото време с оправдателна подигравателна усмивка кимаща на тайното шутовство на самия живот.

 

 

Така почнах да посещавам чичо Сандро. Възможно е, ако не бяха неговите разкази за преживените приключения, които с удоволствие слушах, да се срещаме много по-рядко. Смятам се за добър слушател, защото умея да се изключвам, когато разказът навлиза в отегчителния стадий на своето развитие. При това от време на време уточнявам по нещо, като се улавям за опашката на последната фраза, което и досега ми помага да поддържам репутацията си.

Във всеки случай чичо Сандро винаги слушах с неотслабващо внимание и не помня никога макар и за минутка да съм се отвлякъл.

Постепенно от тези разкази започна да се очертава неговият полуфантастичен на младини живот и твърде странната, във всеки случай необикновена старост.

Оказва се, че за пръв път чичо Сандро се преместил в града още в началото на тридесетте години. По онова време той се прославил като един от най-добрите танцьори на прочутия абхазки ансамбъл за песни и танци под ръководството на Платон Панцулай. Още тогава той танцувал почти като най-добрия танцьор от ансамбъла на Пат Патарай, във всеки случай разгорещено дишал в тила му и, кой знае, може би и чичо Сандро е щял да стигне до времето, когато би почувствувал в собствения си тил ревнивото дишане на първия солист, ако не станали някои събития през онези години.

Когато починал ръководителят на ансамбъла Платон Панцулай, чичо Сандро предвидливо закуцал, а после, след като се уволнил от ансамбъла, отново се върнал на село.

За втори път чичо Сандро напуснал селото вече след войната. По-скоро от предвидливост той завършил този път своето полвинчато бягство в околностите на града. Настанил се на такова място, където колхозите вече свършвали, а градът още не започвал.

През това време славата му на един от най-добрите разпоредители на трапезата, на весел и мъдър тамада, продължавала да расте и по време на моето запознаване с него беше достигнала значителни размери, макар тогава аз да не знаех нищо за нея. Като че дотогава живеех в друго измерение и веднъж излязъл от него, започнах да срещам чичо Сандро или да чувам името му доста често.

Към средата на петдесетте години той взел да се явява при длъжностни лица понякога с правото си на човек, който нееднократно се е срещал с тях на трапезата, а понякога просто ги посещавал с административни предложения. Така на мен ми е точно известно, че е ходил при едно висше длъжностно лице с предложение да бъдат върнати на местните реки, планини и долини техните стари абхазки имена, неправилно преименувани преди двадесетина години.

За съжаление тогава неговото предложение не било взето под внимание. И напразно, защото десет години по-късно се наложило да направят същото по спешен начин, което довело до известна обърканост и недомислия.

Когато настъпила модата да се защищават кандидатски дисертации, мнозина млади научни работници често се обръщали към чичо Сандро с молба да им разясни външните поводи за някои дореволюционни, а понякога и следреволюционни княжески междуособици. Чичо Сандро на драго сърце им разяснявал външните поводи, след което те разкривали в своите дисертации вътрешните причини и правели анализи на разложението на абхазкото дворянство. В списъка на използуваната литература чичо Сандро фигурирал като престарял очевидец на разложението.

Когато на първо време почнах да го посещавам, обикновено го намирах в една обществена градина, която той пазеше. Тази градина беше разположена недалече от неговия дом и принадлежеше на тютюневата фабрика. В градината растяха ябълки, круши, сливи и райска ябълка. Когато за пръв път се появих в тази градина, почти всички плодове там бяха вече обрани, само райската ябълка светеше с фенерите на своите плодове и няколко ябълки, абхазки предзимник, ако може така да се нарече този местен сорт, все още висяха по дърветата.

В тази градина чичо Сандро пасеше своята полулегална крава, вързана на дълго въже. Обикновено той седеше на един стар потник, спретнат и с такъв горд вид, сякаш държеше на пайвант не обикновена крава, а малък зубробизон, укротен лично от него. Понякога на шията му висеше прекрасен цайсов бинокъл, личен подарък, както впоследствие се изясни, от принц Олденбургски.

Забелязах, че от мястото, на което седеше той, добре се наблюдаваше пътят и ако на него се появяваше, от гледна точка на чичо Сандро, подозрителен човек, той откарваше кравата зад един голям кичест къпинов храст, като че нарочно отгледан в градината за тази цел.

Изглежда, че кравата беше така свикнала с това, че щом чичо Сандро ставаше, а често пъти и без да става, подръпваше въжето, тя сама закретваше зад храста и като че надничаше оттам и чакаше, докато отмине подозрителният човек. Интересно, нито веднъж не чух тази крава да замучи.

С това не искам да кажа, че чичо Сандро я беше приучил на мълчание или че тя самата разбираше незаконността на своето пребиваване в покрайнината на града. Все пак доста странно беше да види човек толкова чак безсловесно животно.

Когато за първи път го посетих в градината, случи се забавен епизод. Долу на пътя се появи милиционер, ако се съди по самуна хляб, който носеше под мишница, местен човек. Продължавайки да седи на своя потник, чичо Сандро леко се понапери.

Щом се изравни с нас, милиционерът се спря до стобора, кой знае защо, хвърли тъжен поглед на една от ябълките, после на чичо Сандро и каза:

— Пасеш ли я?

— Паса я — твърдо отговори чичо Сандро.

— Хубава ябълка ми отдели ти — въздъхна милиционерът и отново огледа ябълката, на която, както забелязах сега, всъщност почти нямаше плодове. Това беше ябълка местен сорт.

— Сам си я избра — отвърна чичо Сандро загадъчно.

— Добре ми услужи като на съсед — рече милиционерът и като наместваше хляба под мишницата си и все още продължаваше да мърмори, продължи пътя си.

— Какво значи това? — попитах аз.

— Заради кравата му отделих една ябълка — рече чичо Сандро, — пък тя тази година, както виждаш, не даде плод. Затова ми е сърдит.

— И отдавна ли я карате така? — попитах аз.

— Шеста година — рече чичо Сандро, — по-рано кози държех. През пролетта му давам да си избере дърво. Тази година не му потръгна. Дадох му като прибавка една слива-скорозрелка, но той пак е недоволен.

Запитах го защо постоянно следи пътя, щом като с милиционера е установил делови отношения.

— Ами инспекторът от райсъвета? — рече чичо Сандро.

— Отделете и на него някое дърво — предложих аз.

— Всички не можеш задоволи — отговори той, както ми се стори, малко раздразнен от моя неуместен шеговит тон.

Когато идвах тук, обикновено сядах до него и разговаряхме, при което чичо Сандро ме предупреждаваше да не седя на голата земя, тъй като от това според него произлизат повечето от болестите. Човек трябва да седи, уверяваше той, на камък, на дърво, на кожа от животно или в краен случай, ако няма нищо друго, на собствената си шапка. Според неговите думи той през целия си дълъг живот нито веднъж не бил седял на земята.

— И, както виждаш запазил съм се не зле — говореше той и поглаждаше с длан лицето си.

Нямаше какво да се възрази на това.

Почти по всеки повод той си спомняше случки от своя бурен живот или ме молеше да му разказвам какво става по света. Слушаше внимателно, но не се учудваше прекалено много, сякаш всичко, което става сега, е разновидност на онова, което той отдавна знае или сам е преживял.

Подвизите в космоса като че го оставиха равнодушен. Главното, което леко ме дразнеше, беше, дето отначало за всичко разпитваше най-подробно, а после, като ме изслушваше, махваше с ръка: санким всичко това не е истина.

— Един човек от наше село — рече той веднъж след моя пореден космически разказ — заби кол в градината си, а после разправяше на всички, че това е средата на земята. Ха опитай се да провериш!

Това ме засегна и аз малко разпалено се залових да му доказвам, че тук не може да има никаква лъжа.

— Чувай сега — каза той и важно докосна сребристите си мустаци, — един овчар, като свършил март, най-дъждовният и неприятен за пастирите месец, взел, че рекъл: „Слава богу, свърши този отвратителен март, сега човек може да си поеме дъх.“ Чул това март и се ядосал на овчари. „Ха — казва, — ще му дам да разбере на този нехранимайко.“ Помолил март април: „Дай ми назаем два дена да отмъстя на този гольо за обидата.“ — „Добре — казал април, — два дена ще ти дам по съседски, ама повече не искай, защото и на самия мене не ми стига времето.“ Взел март от април два дена и докарал такова време, че не можеш по нужда да се подадеш навън, камо ли стадото да изкараш. Какво да се прави? Гладните кози врещят, яретата се щурат, току-виж, изпукали без мляко. И все пак овчарят се оправил. Турил една котка в кози мях и го окачил на греда в обора, дето държал козите. Котката мяука в мяха и го люшка над главите на козите. А козите, както знаеш, са любопитни като жените. Зяпали те цели два дена и се мъчили да разберат защо този мях се люлее и мяука с котешки глас, а глада забравили. Ето така нашият овчар надхитрил март.

— Е, тука попрекалихте, чичо Сандро — смея се аз.

— Мене не можеш ме мина — усмихна се той доволен. — Сандро от Чегем все нещичко е видял на тоя свят… С какво друго ще ме смаеш?

— Разкажете още нещо — моля го аз.

— Като му дойде времето и мястото — отговаря той замислен и загледан надалече.

Под нас е живописен склон с къщи, които надничат от зелени градини и лозя. Къщите са най-различни: обикновени селски на високи пилони, а до тях набързо струпани колиби на едва стъпващи на краката си стопани, а освен това и двуетажни безвкусни къщя на процъфтяващите жители в покрайнината.

Чичо Сандро обгръща с поглед селището и подхвърля бележки по повод издигането или западането на отделни домакинства. Тук за пръв път чух за Тенгиз, когото той наричаше гальовно Тенго.

— Далече ще отиде този момък — каза той и посочи къщата му откъм верандата, уютно озеленена със стената на лозите, а от другата страна още със строителни скелета.

— А кой е той? — попитах.

— Надзирава всички моторни коли, които минават по ендурския път — каза чичо Сандро.

— Автоинспектор ли е? — попитах.

Възможно е в моя въпрос да му се стори недостатъчно уважение към неговия любимец, защото очите му внезапно пламнаха и свирепият израз на престарял лъв върху лицето му сега ми се стори не чак толкова надут, риторичен.

— Ти можеш да го наречеш и боклукчия, но той надзирава всички пътуващи моторни коли и има държавен пистолет…

— Аз и не споря — вметнах.

— Какъв спор може да има — успокоявайки се, забеляза той, — щом са му поверили пистолет, значи, поверили са му да стреля, когато стане нужда, а на теб — тук той неочаквано посочи с пръст капачката на писалката, стърчаща от джеба на сакото ми — са поверили това пищовче, стрелящо с мастило, пък ти се боиш да сплашиш инженерчето от градския съвет.

Оттогава гледах да бъда по-внимателен, когато ставаше дума за Тенгиз, и според силите си изобразявах на лицето си възхищение от неговия любимец.

Понякога срещах чичо Сандро на брега на морето, дето той седеше на някоя пейка, тракаше зърната на броеницата си и се любуваше на прелитащите чайки. Понякога се разхождаше важно по брега и от време на време поглеждаше хоризонта изпод длан, като че беше преоблечен адмирал, който очаква таен транспорт. Или го сварвах седнал на брега с вестник в ръце — и сега той неочаквано заприличваше на дореволюционен професор, успешно враснал се в социализма и поради това добре запазен, ако, разбира се, не се обръща внимание на екзотичното му облекло и на това, че за разлика от един професор той все пак четеше на срички.

Често прекарваше и в кафенетата, заобиколен от шумни компании, често от млади хора. Види се, той им разказваше весели неща, защото сегиз-тогиз оттам се разнасяха взривове от смях. Понякога улучвах, когато той току-що влизаше в кафенето, и тогава сядахме с него на отделна масичка.

— Срещам на пазара братята Ламба — започна веднъж той в кафенето без всякакъв увод, — отдавна исках да поговоря с тях, но все не ми се удаваше случай, „Да идем, казвам, в кафенето, искам да поговоря с вас.“ — „Да идем, казват, чичо Сандро.“ Влизаме, сядаме. Поръчвам за моя сметка кафе, коняк, боржом^[2]. Сервитьорката поднася. Мълча си. Чакам я да си отиде. Отива си тя. Гледам ги, седят срещу мене две дебели глави и мигат. „Досещате ли се, казвам, защо ви повиках?“ — „Не“ — казват дебелите глави, като се споглеждат. „А защо, казвам, сте толкова недосетливи?“ — „Не знаем“ — казват дебелите глави и пак се споглеждат. „Може би, казвам, родителите ви да са виновни?“ — „Не, казват, ние сме си такива.“ — „Значи, родителите ви не са виновни?“ — „Не са.“ — казват. „В това число и баща ви?“ — „В това число и баща ни.“ — „Тогава слушайте ме внимателно — казвам. — Познавах добре баща ви. Преди четиридесет години го уби лакеят на княз Чачба. С княза си разчисти сметките съветската власт, а лакеят до ден днешен си ходи по нашата земи и ви се присмива на ум, а понякога и открито. За четиридесет години съветска власт и най-загубените пастири, казвам, от най-затънтените пасища отвориха очи, а някои даже и депутати станаха. И досега ли сте толкова невежи, та не знаете: синовете са длъжни да отмъстят за баща си!“ И какво, мислиш, отговориха те на моите чистосърдечни достолепни думи? — обърна се чичо Сандро към мен.

— Не знам — казвам.

— Тогава слушай, щом не знаеш — забеляза чичо Сандро, — ето що… „Чичо Сандро — казва дебелата глава на по-големия, — за такива работи ще ни арестуват.“ — „Овча главо — отговарям му, — разбира се, че ще ви арестуват, ако ви хванат. Но я си помисли какви хора са лежали в затворите по десет, по петнадесет години, а ти, значи, се отказваш да лежиш заради родния си баща? Отричаш ли се от него?“ — „Не се отричаме — отговаря ми тогава дебелата глава на по-малкия, — но може би в тази работа баща ни да е бил виновен?“ — „Ти какъв си — казвам, — съдия ли си?“ — „Не — казва, — аз съм магазинер.“ — „Тогава — казвам — изпълни дълга си, а пък съдията, като изпълни своя дълг, ще види кой е виновен.“ — „Не — казва, — ти, чичо Сандро, не ни забърквай в такива работи.“ Тук вече не издържах. Та аз му напомням за честта му, черпя го за моя сметка с коняк, за да пробудя неговото мъжество, а излизам аз виновен! „Дано — казвам — ковчег да купя за тебе от същия този твой магазин! Махайте се оттука и докато съм жив, кракът ви да не стъпва на пазара и на други обществени места!“ Думичка не рекоха — станаха и си отидоха. Какво да приказваме — забравиха хората какво е съвест, освиниха се… Вярно е, посбърках и аз: отначало трябваше да поговоря поотделно с единия и другия, но се осланях на тяхната съвест… Та баща им беше орел — добавя чичо Сандро след известно мълчание, сякаш още веднъж мислено прегледа всички възможни причини за поведението на братя Ламба, — но откъм майката, чини ми се, кръвта им е изпортена с ендурска примес.

Той допива изстиналото си кафе на няколко големи глътки и напълно се успокоява.

— Между другото моят Тенго ми помогна за свличането — спомня си той своя чистокръвен жребец, като мислено може би се оттласква от изпортения магазинер.

— Значи, платиха ви?

— Не, прокараха бетонна канавка за сметка на градския съвет — все пак е нещо…

След тази среща не се видяхме около месец и аз научих от други хора, че чичо Сандро прекарал автомобилна катастрофа. Пътувал в един камион със свои земляци за някакво голямо погребение в село Атари. Насреща им изскочил камион, който се връщал с хора от същото погребение. Оказало се, че шофьорът на насрещния камион поради неопитност препил на панихидата. С една дума, колите се сблъскали. За щастие никой не загинал, но имало мнозина ранени. Чичо Сандро се отървал сравнително леко — навехнал си крак и изгубил един зъб.

— Без малко не пристигнахме с наши покойници на това погребение — разправяше той по време на нашата следваща среща и като повдигна с пръст устна, показа единственото явно насилствено празно място между зъбите си в устата, която и без този зъб беше препълнена със здрави жълтеникави зъби.

Той седеше в градината на същия потник, само че сега до него стърчеше патерица, към която, както излезе, той се беше пристрастил след автомобилната катастрофа. Кравата с дългото въже също си пасеше тук; от време на време тя се откъсваше от своето питателно занимание, вдигаше глава и поглеждаше към пътя.

Тъкмо по това време се водеше кампанията за преразглеждане на пенсионната система. Дали чичо Сандро беше научил за това, или беше решил, че една автомобилна катастрофа не е нищо друго освен производствена травма, но той започна да ме моли да му помогна, за издействуване на пенсия. В известен идеален смисъл всъщност той беше получил производствена травма, но едва ли Собес^[3] би пожелало да разбере това.

Той ми показа две дълги заявления, в които изброяваше своите скромни заслуги в стопанското и културно (годините, прекарани в ансамбъла за песни и танци) строителство на Абхазия.

— Как мислиш, ще помогне ли? — попита той.

— Не зная — казах, като му върнах машинописните копия от заявленията. Изглежда, че оригиналите бяха вече изпратени…

— Пък и ти от твоя страна понатисни — помоли той, докато пъхаше книжата в джеб.

— Чичо Сандро — рекох, — но нали вие нямате трудов стаж?

— Шест години се грижа за тази градина, огън да я гори — каза той без особен ентусиазъм.

Личеше, че този въпрос беше повдиган не само от мен.

— Малко са — казах.

— Измислили някакъв си стаж — измърмори той, — човек може да помисли, че през всички тези години те са ме хранили. Щом човек не е грабил, не е убивал, значи, живял е от труд… А какво ще стане, ако направя постъпки като престарял колхозник?

Засмях се.

— Но моите братя — отвърна той на моя смях — редовно плащат на село всичките си данъци…

— Едва ли това ще помогне — казах.

— Ще видим — рече чичо Садро, — ще се посъветвам с моя Тенго. Ти чу ли какво е направил той?

— Не — казах аз, като внимавах да се владея.

— С електрическа помпа изкарва вода на своя участък — това прави! — възкликна чичо Сандро.

— Забележителен човек — казах аз и твърдо погледнах очите му.

— В добрия смисъл — поправи ме чичо Сандро и също твърдо ме погледна в очите.

На пътя пак се появи милиционерът. Чичо Сандро малко се поизпъна в очакване на момента, в който милиционерът ще се изравни с нас. Когато се изравни, милиционерът отново се спря и бегло погледна своето дърво, но сякаш с презрителната надежда, че ще види по него неочаквано появили се плодове, макар сега и по другите дървета вече да нямаше нито един плод.

— Пасеш ли я? — премести поглед той на чичо Сандро.

— Паса я — с достойнство отвърна чичо Сандро.

— Дано имаш толкова щастие, колкото полза имам аз от твоето дърво — издума милиционерът и продължи пътя си.

— Другия път ще си избереш летни! — извика подире му чичо Сандро.

Милиционерът се спря, обърна се и печално проточи:

— Летни… Нищо, Сандро, ще дочакаш и по-лошо от това, което си изпати — добави той и отмина.

С тази загадъчна фраза милиционерът, види се, искаше да внуши, че автомобилната катастрофа е деликатно подсещане от онзи, който свише следи нашите постъпки и от време на време с леки шамарчета напомня за себе си.

— Върви си, върви си, глупако — рече скептично чичо Сандро, но не много високо.

— А защо не му харесват летните сортове? — попитах аз.

— На нашия сорт хубавото му е, че е дебелокор… през пролетта може да се продава…

Като че с тази забележка за изгодата от дебелокорите абхазки ябълки завърши този път нашата среща. През следващите години, явно изгубил надежда да ме използува по административна линия, чичо Сандро ми възлагаше, ако идвах при него през сезона, само да бера плодове.

— Можеш да ядеш до гуша — говореше той, застанал под дървото, и ми подаваше кошницата отдолу, когато аз се катерех на долния клон.

Между впрочем той все пак получи пенсия още същата зима. Вярно, неголяма, нещо около двеста рубли стари пари, но все пак пенсия. Просто не знам какво беше използувал за това — дали автомобилната катастрофа, дали още нещо друго. А може би всички хора, стигнали до неговата възраст, независимо от трудовия стаж, изобщо имат право на пенсия.

— Не — каза той, като че възразяваше кротко някому, — все пак нашата власт не е лоша, разбира нуждите на човека.

— Все пак как я получихте? — полюбопитствувах аз.

Седяхме на една масичка в същото крайморско кафене. Опитвайки се да загладя моята вина за неучастие в пенсионните му работи, поръчах шише коняк, боржом и кафе — лек горивен материал за нашите беседи.

Беше един от онези чудни декемврийски дни, когато слънцето не пече, разпасало си пояса, а праща своята топлина в благородна, сдържана дозировка. Чичо Сандро, беше в отлично настроение. Като оглеждаше разсеяно, но доброжелателно масичките, той изслуша моя въпрос, поглади мустаци, отметна леко глава назад и докосна една нежна гънка на шията си.

— Знаеш ли какво е това? — запита той с развеселени очи.

— Мазнина — отвърнах просто аз.

— Мазол — отговори той с шеговита гордост.

— От какво? — попитах, като се мъчех да доловя неговия строен, макар все още непонятен силогизъм.

— Мислиш ли, че е лесно да бъдеш вечен тамада? — отговори и още по-силно отметна глава, като показваше, че когато човек пие, налага се през цялото време да я държи в такова положение. Отново пипна гънката на шията си и дори поощрително я потупа в смисъл, че тя още ще му послужи.

Именно през време на тази среща стана дума за божествените провидения. В това време вестниците бяха препълнени с разкази за снежния човек и туй-онуй и аз му разказах.

Той ме изслуша с интерес и спокойно потвърди, че всичко това е истина, че самият той на младини видял в планината горската жена, както той я нарече по наш начин. Тя изскочила пред очите му от храсталаците с дълги до коленете, развяващи се коси и побягнала надолу към котловината, като тичешком се удряла с ръце по главата, както правят това нашите жени при оплакванията.

— Не се ли изплашихте? — попитах аз.

— Не — рече той просто, — имах пушка. Дори се опитах да я настигна, но тя като драпна из шубраките на рододендрона, сякаш в земята потъна.

— Какво, искахте да я хванете ли? — попитах.

— И аз не зная — дигна рамене той, — не искам да измислям. Изобщо, когато една жена тича, на теб ти се ще да хукнеш подире й, а тогава ние пастирствувахме в планините и аз не бях виждал жена няколко месеца. В ония времена мнозина бяха виждали горски хора, но сред тях твърде рядко се случваха жени. Но, виж, имах друг случай в планините и тогава наистина се изплаших. Но това ни погоди той — заключи чичо Сандро и кимна с глава към небето.

— Как той? — повторно попитах, защото никога до този момент не бях чувал чичо Сандро да се позовава на небето.

— Той или някой от неговите хора — уточни чичо Сандро и ме изгледа многозначително.

— Тогава разкажете ми го — помолих го.

— Да пием още по едно кафе и коняк — съгласи се чичо Сандро, като кимна на сервитьорката, — рядко разказвам този случай, но на теб ще го разправя…

Повиках сервитьорката и поръчах. Докато правех поръчката, чичо Сандро спокойно седеше насреща ми, внушително турил ръце на патерицата. Чаках да започне да разказва, но чичо Сандро мълчеше, поглеждайки към сервитьорката, която почистваше масичката, в смисъл, че разказът не е предназначен за слуха на непосветени.

И ето че той започна да говори и аз за пръв път разбрах, че при него историите от епичен характер излизат не по-лошо от битовите.

— Това стана — започна той, като сръбна кафе от чашката — една година преди Големия сняг и една година след като нашият народен герой Шчашчико уби стражаря и хвана гората. Ловиха го петнадесет години и не можаха да го уловят. Нито един пристав не можеше да мине пеша или да се придвижи на кон от Чегем чак до самия Цабал. Навсякъде го дебнеше сигурният куршум на Шчашчико. Но какво има да говорим за него, аз не за него, царство му небесно. С лъжа го подмамиха да излезе от гората, обещаха му амнистия, а после заедно с брат му ги убиха в затвора. Но аз не за това. Искам да ти разправя с мен какво стана. Това лято баща ми държеше добитъка в пасището Башкапсар. По онова време тук дивечът още не беше наплашен и понякога сърните се отбиваха в нашето стадо, за да поиграят с козите.

Веднъж ни се загуби кон. От ранно утро го търсихме и когато слънцето отскочи на височината на големия бук, попаднахме на дирята му. Два-три часа вървяхме по дирята, докато не го съгледахме на такава една стръмнина, откъдето сам не би могъл да се спусне. Такова нещо се случва с добитъка, особено когато е гладен и намери хубава трева. А този кон току-що беше докаран от село. Патихме и теглихме, докато го измъкнахме оттам и го докарахме обратно.

Та вече приближавахме до нашия лагер, но решихме да починем на един рид край ручейче. По-добро място за почивка не може да се намери. Наведохме се над ручея и се напихме. Другарят ми, наш съселянин — няма да му кажа името, защото още е жив — реши да накисне във водата чувяките^[4] си. Бяха се спекли. Гледам: събува ги и ги пъха право там, дето пихме вода. „Какво правиш, казвам, мигар не знаеш, че това не е позволено от нашите обичаи? Щом си пил тука вода, значи, трябва да се спуснеш по-ниско, ако искаш да измиеш краката си или да накиснеш чувяките си, или кърпата си да изпереш.“ — „А-а-а, дума, нищо няма да се случи. Ние вече се напихме, а други хора насам не идват.“ — „Може и нищо да не се случи, казвам, ама защо да нарушаваме обичая? Не сме го измислили ние.“ — „Онези, които са го измислили — отговаря той като на шега, — отдавна вече не са на тоя свят, а ние никому няма да кажем…“ Не ми хареса туй нещо, ама какво да правиш? Много лекомислен човек беше той, пък и аз бях млад. Мислех, все някак ще се размине… Та натопи той чувяките си във водата и даже ги затисна с един камък, та по-добре да се напоят е вода.

Та, значи, лежим ние в медената трева. Слънцето грее, поточето клокочи, дрямка ни оборва… Такова сладко място беше — не можеш да не заспиш. Навярно изкарвах вече втория сън и преминавах към третия, когато почувствувах в съня си — случило се е нещо недобро. Още спя, а пък мисля: какво би могло да се случи? Нима рунтавата е убила някое добиче от нашето стадо? И така насън искам да разбера какво е станало, защото, мисля си, събудя ли се — късно ще бъде. Но чувствувам — никак не мога да съобразя в съня си. Не, казвам си, трябва да се събудя и всичко да видя със свои очи, тогава може и да разбера какво е станало. Надигам глава, озъртам се.

Гледам надолу — колибите на място, дим се вие, пастирите готвят обед. Гледам надясно по склона, виждам — кравите пасат, по-нагоре конете и съвсем горе козите като бели камъни. Не, мисля, там нищо не се е случило, иначе стадото щеше да се изплаши. Другарят ми спокойно спи. А защо, мисля, нещо ми чопли душата? И изведнъж се вслушах и примрях — ручеят беше спрял да клокочи. Надникнах в него и почувствувах… Да не ти дава господ да почувствуваш такова нещо! С една дума, виждам — ручеят пресъхнал. Вода само тук-там по дълбеите като по пътя след дъжд. Така че и шепите си не можеш да напълниш.

Раздрусах моя другар и думам: „Погледни какво направи!“ Той така се изплаши, че никак не можеше да надене на крака чувяките си. Ръцете му се люлеят като прекършени, устните шепнат: „Аллах, пощади…“ Това лято една негова биволица по време на буря се побърка от едрата градушка, падна от една скала и умря, а на мен мечката ми уби телица-годиначка. Оттогава не се връщахме на тези пасища.

— Чичо Сандро — рекох, — ами какво, ако някъде горе се е откъртил камък или лавина е преградила ручея?

— Така си и знаех, че ще кажеш нещо такова — отвърна чичо Сандро с иронична усмивка, — значи, според теб лавината ден и нощ е чакала, докато другарят ми измие чувяките си в този ручей, а после си е рекла: „Аха, тъкмо сега е време да се откъртя и да преградя ручея?“

— Всичко може да се случи — рекох.

— Тогава отговори ми — изведнъж се оживи чичо Сандро, — защо той взе от него бивол, а от мен само телица?

— Какво общо имат тук биволът и телицата? — не разбрах аз.

— Това общо имат — отговори чичо Сандро, — че той като добър съдия ни наказа. На него, като главен виновник, взе бивола, а на мен телицата годиначка, защото не го възпрях.

— Чичо Сандро — думам, — нима не е виждал и други ваши грехове?

Чичо Сандро спокойно ме изгледа и рече:

— Той не наказва за всички грехове. Ако си грешил, рискувайки живота си, той взема това под внимание. Но ако си грешил, без да рискуваш нищо, наказанията няма да те отминат… И аз имам такъв грях.

— Разкажете за него, чичо Сандро — помолих аз и налях останалия коняк.

— Няма нищо за разказване — рече Сандро, изплакна устата си с коняк и го преглътна. — На сватбата на Татърхан със собствената си ръка заклах дванайсет вола, а сега от няколко години вече китката на дясната ръка ме боли.

Чичо Сандро размърда протегнатата китка на дясната си ръка, сякаш се вслушваше в последиците от някогашния си грях.

— И тогава, спомням си, точно така ме болеше китката… Глупав бях, съгласих се…

Той се замисли и изразът на леко изпъкналите му очи за пръв път ми се стори сантиментален.

— Да — промълви той, — дванайсет беззащитни вола…

Стори ми се, че ей сега ще се разридае. Но в това време към нас се доближи млад човек, изпълнен с ликуващо страхопочитание.

— Чичо Сандро! — провикна се той. — Аз ви търся из целия град…

— Какво говориш! — оживи се чичо Сандро. — А аз съвсем забравих. Старея, старея, драги.

— Как може, чичо Сандро, чакат ви! — отново възкликна младият човек. — Никой до нищо не иска да се докосне!

— Идвам, момчето ми, идвам! — каза чичо Сандро, стана и оправи черкезката си.

— Извинявайте, драги, но компанията чака — добави младият човек миролюбиво, но твърдо, като се обърна към мен, сякаш ми даваше да разбера, че би било безумно разточителство да се разходват скъпоценните сили на великия тамада за един човек, когато го очакват жадуващите маси.

— Значи, ти оставаш? — попита чичо Сандро, като че преди това беше уговорил да тръгна с него, но аз съм отказал.

— Да — рекох, — аз ще поостана още.

Като почукваше с патерицата си и кимаше на познати, чичо Сандро мина между масичките с походката на елегантен пророк и изчезна на улицата.

Винаги ти става малко обидно, когато някой в твое присъствие заминава да се весели, дори когато не си имал никакво намерение да вървиш с него. Поседях още малко в размисъл над разказа на чичо Сандро, а после си тръгнах за дома в състояние на лека печал. Помня, в главата ми се беше загнездил откъс от мисъл, че не само хората са създали боговете по свое подобие, но и всеки човек поотделно си създава бог по свое подобие. Впрочем възможно е да съм помислил това не тогава, а малко по-късно или пък по-рано.