Оке Едвардсон
Слънце и сянка (8)

8

Когато Винтер се бе качил в стаята си, онова каре от небето, което можеше да вижда през прозорчето на банята, бе вече сиво. А когато излезе навън, сивееше целият хоризонт. Но беше топло. Беше облякъл копринена риза с къси ръкави и прохладен панталон от тънък плат, обул бе сандали, без да слага чорапи.

Мина покрай двойката хотелиери, чиято кухня се намираше до самия изход, а двамата възрастни собственици, изглежда, прекарваха дните си под чадъра или под шатрата, опъната през половината патио вчера, когато Винтер пристигна. Не беше ли изтекло повече време?

Когато ги доближи, жената го заговори. Тя бе вдигнала пръст, сякаш предпазливо го заплашваше с него. Стори му се, че чува думата „чикас“. Чу я да казва „no chicas“ ида сочи към стаята му в другия край, добавяйки нещо от рода на „en la habitation“. Съпругът й се усмихна, като че смутено. След няколко секунди Винтер разбра за какво става дума и направи жест, който изключваше това. Не, не. Няма да води мадами в стаята.

Пое надясно по Кале Луна, зави вляво по Кале дел Сол и по нея стигна до малко площадче. Спусна се към отворената Плаза Пуенте де Малага и намери в левия й ъгъл кафене — „Гаспар“. „Панадерия и кафетерия“. Седна на маса отвън, която беше и последната свободна. Часът бе осем и половина. Около него имаше само испанци, мъже и жени. Те пиеха кафе с мляко във високи чаши и похапваха малки разрязани хлебчета с масло и мармалад или само със зехтин и сол. Дойде сервитьор и Винтер успя да поръча „кафе кон лече“ и „пан кон конфитура“. „Мантекиля?“, попита сервитьорът и Винтер кимна, без да знае какво ще рече това. Може би масло.

Получи кафето си, което беше превъзходно, силно еспресо с горещо мляко. Дойде и хлебчето, също топло. „Мантекиля“ се оказа масло. Той намаза сандвича за закуска, докато испанците наоколо се прокашляха след изпълнените с удоволствие всмуквания от цигарите. Един мъж на съседната маса се извърна и започна да кашля ужасяващо. Друг подхвана кашлицата му. Сякаш закусваше в столовата на санаториум. Щом първият мъж прочисти онова, което му беше останало от дробовете, направи знак на сервитьора, облечен в бяло, подобно на болногледач. Той хлътна във вътрешността на кафенето и се върна оттам с чаша вода, както предположи Винтер. Но когато сервитьорът минаваше покрай него, усети дъх на джин. Чаша хубав джин за начало на деня. Защо не. Винтер се усмихна и довърши закуската си, после запали една пурета „Корпс“. Сега на масите пред кафене „Гаспар“ пушеха всички. Димът се виеше към небето, което също бе все още сиво. Цареше друг покой, не като вчерашния, едно мълчание, за което не си бе дал сметка. Не можеше да се определи къде се намираше слънцето, една наистина невъзможна мисъл на такова място.

Винтер погледна ръчния си часовник и поръча още едно кафе. Още пушеше. Между масите се движеше млада жена, която раздаваше листовки. Тя се приближи към Винтер, който машинално протегна ръка. Погледна пуретата му, докато му даваше листовка. Това бе известие от „Сентро Кристиано Екзодус“. Той го зачете. Призоваваше го да каже „НО!“ на хероина, кокаина, алкохола, тютюна, висиоз, конденасион, Хуегос де Асар, екстасиаз и „СИ!“ на ел амор, ла синсеридад, ла пас, ел пердон, ла пасиенсия, ла либертад, ла вида…

Той загаси цигарата и плати. Отново контролираше времето. Едно андалуско^[1] куче премина през улицата, устремено да лови сенки. Винтер се замисли за баща си. Усети дъждовни пръски. Небето тегнеше, приело по-тъмния оттенък на камък. Планината отвъд авенидата се сливаше с небето и така белееше повече от обичайното. Всичко изглеждаше другояче. Сградите вече не отразяваха светлината, поради което човешката кожа излъчваше своя. Дъждът се усили и Винтер си представи своя баща в болничното легло. На слънчевия бряг започваше вторият сезон за годината и Винтер се опита да не търси особена символика в това, което се случваше понастоящем, тук и в стаята в Хоспитал Коста дел Сол.

Той прекоси широката Авенида де Рамони Кахал, спусна се към крайбрежния булевард. Още едно андалуско куче притича по камънака, спря пред някакво кафене и се заслуша в изпълнението на фламенко от радио, пуснато с максимална сила. После кучето се изпика край каменната стена.

Морето и небето се бяха слели, както и планината на север. Чувството за втори сезон се усилваше още повече тук, на брега, където Винтер бе слязъл и събу обувките си. Приближи се до водата. Един от пазачите на плажа разнасяше чадъри. Покривките на масите пред ресторантчето, което беше отворено, се развяваха от вятъра. Винтер го чувстваше сега, вятъра, като почти хладен полъх. Разбъркван от него, пясъкът сякаш се движеше. Песента от кафенето внезапно долетя чак дотук. Винтер си помисли за детето и за това, че внезапно зимата настъпваше навсякъде. Размисли се за Ангела и изпита неочаквано силно желание да й се обади, но знаеше, че сега няма как.

За местните хора обещанието за зима е сигурно равносилно на надежда, предположи той. Може би желание и копнеж. Може би тогава те тук най-сетне могат да бъдат каквито са, без да е необходимо да се преструват.

Усети по-топъл полъх на вятъра и погледна нагоре. Облаците се разпръсваха. Половината небосклон синееше. Далеч при хоризонта сивата покривка се бе прокъсала, за да се разнесе над Африка. Морето промени цвета си, като че ли внезапно осветено от дълбините си.

Сега слънцето се виждаше и сякаш се носеше с бясна скорост през остатъците от облаци, които напомняха петна неразтопен сняг. Винтер си помисли за зимата у дома, която скоро щеше да настъпи. И пак се размисли за детето си.

Усещаше зноя с главата си. Когато слънцето се завърна, той почувства неговата невероятна сила, още по-осезаема след хладината преди малко. Внезапната светлина неочаквано го ободри, сякаш бе започнал да се надява, че вторият сезон е приключил, че слънцето се е завърнало завинаги. Опитваше се да не търси символика и в това. Слънцето е живот, но също и смърт.

Докато стоеше така, все повече ставаха онези, които се настаняваха в мрежести люлки и натъкмяваха сенниците под ъгъл спрямо слънчевите лъчи. Един младеж неуморно твореше пясъчна скулптура, висока три метра, която представляваше сфинкс и пирамида. Там, в Африка, пясъкът е същият, помисли си Винтер, дотук е навят през Средиземно море.

Върху стол на около метър разстояние от него седна уличен музикант, обу сандалите си и подхвана една от първите за деня песни фламенко: „Адиийос, Гранаааада, Гранааааада мииия…“ Винтер пусна няколко песети в калъфа на китарата му и се отправи към колата.

Когато влезе в стая номер 1108, там нямаше никого. Усети как нещо в стомаха му се свива.

Защо, по дяволите, тя не му се беше обадила? Нали непрекъснато носеше със себе си телефона?

Излезе в коридора и каза името на баща си на дежурната, която не беше там, когато дойде, тя посочи към изхода и произнесе: „Кидадо интенсивос“, със загрижен израз на лицето. Успокой се, каза си Винтер. Нали това бе очаквал още когато пристигна тук.

Срещна майка си в преддверието на интензивното отделение.

— Не успях да ти се обадя — поясни тя.

— Как е?

— Казват, стабилно. Сега се стабилизира.

— Какво всъщност се случи?

— Възникна проблем с дишането му. И с пулса.

— Лекарите какво казват?

— Доктор Алкорта би желал да поизчака със становището си.

— Този проклет Алкорта. Къде е сега? Искам да разговарям с него.

— В момента оперира.

— Татко ли?

— Баща ти спи. Оперира друг пациент.

— А къде е татко?

— Спи. Можеш да дойдеш с мен.

Минаха през вратата към интензивното отделение. Всичко беше бяло и чисто. Нямаше прозорци към двор с чакълена настилка и с прашни палми, полюшващи се под напора на вятъра. Но имаше прозорец към една от стаите, където Винтер видя баща си на легло, обкръжен от маркучи и апаратура. Сякаш беше обект на някакво медицинско изследване.

— Сега не бива да влизаме при него — рече майка му.

— Добре.

Той я погледна. На ярката светлина видът й беше също тъй болнав, както на баща му, може би дори още по-болнав, защото слабото й лице не можеше да скрие каквото и да било. Винтер долови миризмата на тютюнев дим от роклята й и се сети за листовката, която още бе в джоба му. Ла вида. Пасиенсия. Живот и търпение, в този ред.

— Колко дълго ще го държат тук?

— Нямам представа, Ерик.

— А ти от колко дни си непрекъснато край него? От три. От четири? Защо не се прибереш у дома, а аз ще остана тук денонощно.

— Не и сега, Ерик.

— Убеден съм, че трябва да се махнеш оттук за известно време. Поне за няколко часа, ако не искаш повече. Вземи колата, която съм наел.

— Не мисля, че сега бих могла да карам.

— Тогава вземи такси, за бо…

Тя го погледна. Очите й бяха по-скоро червени, отколкото бели.

— Като че бих могла. За малко.

— Аз ще остана тук — каза Винтер. — Хайде, тръгвай!

 

 

Бартрам и Морелиус се завърнаха в участъка с двойна порция пържено пиле с кисело-сладък сос от китайския ресторант „Мин“ долу на ъгъла. Седнаха в стаята за почивка и разсеяно загледаха някакъв криминален филм по телевизията.

— Това можехме да сме ние — кимна Бартрам към екрана.

— Детективите ли?

— Можехме да сме ние. Трошачи на проблеми. И на всички мадами в плюс.

— Достатъчно проблеми решаваме. Същото важи и за мадамите.

— Знаеш какво имам предвид.

— За жалост да.

— Какво искаш да кажеш?

— Вероятно не ми се ще да слушам.

Бартрам замълча и сипа лютив сос и соя върху ориза. Криминалният филм свърши и го последва реклама за памперси. Едно бебче се търкаляше по килим, а усмихната жена го вдигна в прегръдката си.

— Каква хубавка майка — отбеляза Бартрам.

— Поне на телевизора изглежда така.

— Хубавка и мила — повтори Бартрам. Той дъвчеше, преглътна и прибави още соя в храната.

— Оризът ти стана черен — каза Морелиус. — Black rice.

— Една мила дама — продължи Бартрам. — Мила дама. Мила майка.

Морелиус се опита да не го слуша и да се съсредоточи върху друго. Размисли се. Стената.

Нов рекламен клип. Пак стената. Последното мазно късче от пилето. Бартрам задъвка.

— Мила… дама — каза пак.

— Я млъквай!

— Какво ти правя?

— Просто млъкни.

— Но, за бо… какво толкова казах?

— ПРОСТО МЛЪКНИ! — изкрещя Морелиус, стана, отиде до умивалника и хвърли станиолената опаковка в кошчето за боклук. Искаше му се да натика там и Бартрам, ако можеше.

Бързо излезе от стаята, влезе в тоалетната и седна върху капака. Образите припламваха в съзнанието му. Откъслечни разговори се смесваха, движения изникваха, изчезваха, пак изникваха. Разговорът му с Хане… кога беше? Преди седмица? Преди две седмици? Грешка бе, че тогава отиде при нея. При свещеника обикновено ходеше някой от по-младите колеги, и то само ако… ако…

— Не мога да се справя с това — бе й казал.

— Нужно е много време — отвърна му Хане Йостергорд.

— А също и търпение, нали?

— Не исках да употребя тази дума.

— Не желая да мисля за това, но понякога става прекалено… трудно.

— Нямаш ли с кого да… разговаряш за… своите изживявания?

— Не. Искаш да разбереш дали живея с друг човек? Не.

— А колегите ти?

Морелиус си помисли за Бартрам и за Вейехаг. Никой от тях не бе с него тогава. Нямаше да разберат. А другите? Дошлите впоследствие? Не. Те бяха постъпили твърде късно.

— Не — повтори той. — Отидох там с един новобранец и само след минута него вече за нищо не го биваше. Строполи се до колата и заповръща… стана му лошо. — Той я погледна. — Не знам защо аз не го направих.

— Ние реагираме по различен начин — каза му тя.

— Имах работа да върша — заяви той.

И наистина, трябваше да свърши дяволски трудна работа.

Бяха дошли на кръстовището само минути подир удара. Това бе станало друг път, не тогава в тунела.

Стъкла и ламарина разпръснати на сто метра наоколо. Дъжд, примесен със сняг, прекалено подранил за сезона. Пътят хлъзгав. Колегата му се бе спънал в един крак на излизане от колата. Само един крак, в обувка. Колегата рухна и вече за нищо не го биваше. Той самият се обади по радиостанцията и чу как линейката и пожарната пристигат отдалеч още преди да е завършил съобщението си.

Някой може би викаше изпод ада на смачканите и разкривени ламарини, разхвърлени наоколо по шосето. Все по-силно и по-силно. По-силно от сирените на линейките, които още не бяха пристигнали. Къде, по дяволите, бяха тези линейки? Това тук си беше работа за тях. Той не можеше да направи нищо, освен да хукне към виковете, но те вече бяха заглъхнали.

Най-близката кола се беше смачкала отпред и шофьорът — изхвърлен от нея. Може би през шосето, зад мантинелата. Морелиус не виждаше никакво тяло в смачканите ламарини.

Редом имаше по-малка кола, заклещена между двете други и разсечена по средата, покривът бе отнесен нанякъде. На предната й седалка забеляза двама души.

Това бе картината. Това бе онази картина, от която не можеше да се освободи. Будеше се посред нощ, сякаш през мозъка му профучаваше товарен влак, видял в съня си отново телата в размазаната кола.

За всичко това бе разказал на Хане. Опита се.

Отначало дори не подозираше с какво ще се сблъска. Беше се приближил, косо и изотзад, за да разбере защо те… защо те са се навели така странно. Бяха мъж и жена, което можеше да се разбере отзад, тъй като той беше в сако, а тя — в рокля с къси ръкави. В колата бяха без връхни дрехи.

Както бе застанал встрани, той видя, че нямат глави. Неизбежно бе да не ги потърси наоколо с поглед и тогава ги съзря… главите. Тази на мъжа в скута на жената.

Морелиус беше чул сирените на линейките, гласовете на лекарите и санитарите, на всички останали от спасителния екип, които се струпаха на мястото на катастрофата. Той не помръдваше, като че някой го бе споил с каросериите, сякаш бе замръзнал на асфалта.

Отново притвори очи и чу някой да чука на вратата.

— Как си, Симон? — Бартрам бе застанал пред тоалетната. — Трябва да тръгваме.

Той пусна водата.

— Да… идвам.

— Чакам те в колата.