Оке Едвардсон
Слънце и сянка (22)

22

Хане Йостергорд разчистваше снега. Лопатата стържеше по каменните плочи. Снегът бе натрупал на преспи. Градината бе покрита с белотата му. Дърветата стърчат от нея като скелети, каквито са сега, помисли си тя и почувства как се поти под шапката.

Неколцина от съседите й също бяха излезли в този съботен следобед с греблата си за сняг или с някакви лопати, от които май нямаше особена полза. Това тук не бе Норланд. Никой не бе очаквал снегът да се задържи.

Три къщи по-нататък един мъж сменяше гума. Тя погледна към гаража си, чиято странична врата се отвори и оттам излезе Мария с плетен пуловер и двуметров шал, но без шапка и ръкавици. В ръка бе хванала метлата, която яхна и направи три скока с нея.

— Мислех малко да полетя — каза тя.

— Сега не е моментът, момиче.

— Вярно. Трябва да е по Великден. Значи вярваш във вещици, а?

Вярвам във всичко лошо, въздъхна наум Хане Йостергорд, но бързо прогони тази мисъл.

— Вярвам в това, което е пред мен — изрече тя накрая. — Поне понякога.

Внезапно Мария придоби натъжен вид, за няколко секунди. После пак я погледна.

— Мислех да ти помогна. — Тя замахна с метлата по двора. — Да измета последните остатъци от снега.

— Чудесно.

Мария метеше съсредоточено. Лицето й внезапно бе станало детско. Хане Йостергорд виждаше детето, долови оттенък на преданост, когато Мария вдигна очи към нея и се усмихна. Това бе нейният опит да поиска прошка. Хане възнамеряваше да го преглътне, изцяло. Та тя е още дете. Какво знае.

Появи се Патрик, крачейки по вече почистения плочник, нахлупил дебела и направо огромна вълнена шапка, която можеше да побере и главата на Мария.

— Здравей, Патрик. — Тя му протегна ръка. — Не сме се виждали от известно време.

— Здравей. И аз мислех да намина. Прищя ми се излет извън града. — Той се огледа. — Ама че тъпо бяло е тук.

— Щом така го наричаш.

— Тъпо бяло. В града повече се топи.

— Искаш ли чаша топло какао?

— Какво ще кажеш? — попита Мария и погледна Патрик.

— Би било тъпо готино. Всъщност направо замръзвам. Отоплението в колата нещо не работи.

Тя беше направила сандвичи с кашкавал, напълни две чаши с какао, свари още и за трета.

— Знаеш ли вече какво е било? — попита го Мария с пълна уста.

— Слушах малко вчера, но бях… бях адски уморен — отговори той.

Погледна към пастор Хане.

— Окей.

— А ти не прослуша ли плочата, която взе назаем? — попита на свой ред той.

— За нищо на света. Ти ми я пъхна в чантата, без да съм я искала. — Тя захапа сандвича. — Не ми харесва.

— Какво е това, което не ти харесва? — попита Хане. — Любопитна съм.

— Хардрок.

— Death metal — уточни Патрик. — Black metal.

— Тъй ли?

— Не е за Майе. Прекалено е тежко.

— Но какво е? Нещо като пънк ли?

Патрик се разсмя.

— В такъв случай е пънк убиец — каза той и Хане видя как отпива последните глътки от какаото. Тя стана и отиде до печката, за да стопли още мляко.

— Патрик знае всичко за музиката — поясни Мария. — И за тази, която не е такава, също.

— Но към нея не спада този… метъл?

— Не и според мен, мамо.

— Така или иначе, не можеш да се правиш, че не съществува — каза Патрик.

— Но как звучи това нещо? — попита Хане, вече до масата с топлото мляко. — Пак ме обзема любопитство.

— Добре — рече Мария и стана. — Почакай тук.

— Никъде няма да ходим — обади се Патрик.

Мария излезе от кухнята. След минута в къщата се разнесе някаква музика и Хане погледна към Патрик, когато някой започна да съска като безумен насред всичко, което звучеше като самолетна катастрофа.

— Black metal — поясни Патрик.

Мария се върна при тях.

— Идеята е да звучи, сякаш пее вещица — обясни Патрик.

— Мога да грабна метлата — каза Мария.

Патрик привършваше вече четвъртата чаша. В края на краищата разказаха на Хане за неговите подозрения пред притихналото жилище, за телефонния разговор с домоуправителя.

— Полицията не е ли разговаряла с теб?

— Не.

— Странно — каза Хане.

Патрик побутна за последен път чашата край себе си. Сви рамене.

— На мен ми е все едно, пък и какво значение има. Нали разбраха, че нещо е станало. Не бих могъл да им кажа повече от онзи дядка.

— Това решава полицията.

— Е, мамо. Прекалено много си посещавала полицията.

— Старецът искаше да обере лаврите — продължи Патрик. — Сигурно си е въобразявал, че ще получи възнаграждение. — Обърна се към Хане Йостергорд: — А може би такова се и полага, а? — Той погледна към Мария. — Сигурно съм направил big mistake^[1].

— Би трябвало да се свържеш с онези, които разследват това престъпление — каза Хане Йостергорд. — С криминалистите.

— Там е тоя, когото ти познаваш — вметна Мария. — Той нали работи там?

— Ерик? Ерик Винтер? Нямам представа дали се занимава точно с този случай. Но не е изключено.

— Той е. — Мария погледна към Патрик.

— Ти го каза — рече й той.

— Сигурна съм в това.

— Какво? — попита дъщеря си Хане Йостергорд.

— Какво искаш да кажеш?

— Снощи пътувахме в един трамвай — поясни Мария. — Той бе седнал във вагона със своята приятелка или съпруга, или каквато и да му е.

— Ангела.

— Пътуваха в трамвая. Ние отивахме към Стигберъсторъет.

— И какво щяхте да правите там? — попита Хане. Тя чу собствения си глас, внезапно остър, подозрителен.

— Мамо, часът бе осем или осем и нищо, а „Бенганс“^[2] са отворени до късно.

— В петък вечер?

— Да — отвърна Патрик. — Имаше презентация. „Ултрамарио“ изпълниха няколко парчета от новия си албум.

— Това обяснява всичко. — Хане се помъчи да се усмихне. Нацупена, Мария не отместваше поглед от прозореца, откъдето се виждаше задният двор, покрит със сняг, по който слънцето бе започнало да блести.

Патрик и Мария се умълчаха.

— Значи видяхте Ерик Винтер? Мислех, че не се качва на трамвай.

— Той беше — каза Мария. — А пък нея видяхме да влиза във входа, където живеят.

Кръстосвате из целия град, помисли си Хане, но не изрече нищо на глас.

Патрик бе проследил погледа на Мария към задния двор. Слънцето вече светеше ярко, лъчите му искряха по снега. Като лампа. Той помисли за синьо-жълтата лампа на стълбището, за вестниците, за отвратителната музика, която гърмеше откъм вестибюла, когато повдигна капака на пощенския процеп.

Имаше обаче и нещо повече.

Имаше още нещо.

Мисълта се бе загнездила някъде в задната част на главата му и би могла да се назове по-точно спомен. Нещо, което бе видял преди две седмици или когато и да бе.

Мисълта или споменът сякаш нарастваше. Нарастваше. Беше свързана с онова, което считаше, че е тази музика, нейните изпълнители. Може би бе само догадка или дори не и това. Но… другото. Той пак го видя, когато гледаше към слънцето, осветило снега и сякаш пръснало бляскави звезди по бял небосвод. Както и тогава, когато благодари за какаото и отиде при Мария в стаята й. Тя беше отишла там преди него, бе спряла музиката, а той се зарадва, благодаря толкова много.

Седна на леглото и се загледа отново към градината навън. В сянката се притулваше парник. Гледаше го. Това сякаш му помагаше да разравя главата си. Растения. Парник. Светлината, която не стигаше дотам. Там имаше нещо, дявол го взел, в паметта му. Там бе…

— Откри ли нещо? — попита го Мария. — Нещо мистично ли откри в парника?

Той не отговори.

— Кажи нещо, Патрик. Не те харесвам такъв, какъвто си сега. И без това е ужасно. — Тя хвърли поглед навън, после отново към него. — Онова, което е станало, пък и всичко.

— Имаше някой там… тогава — каза Патрик.

— Какво говориш? Някой в парника?

— Не, не. — Той отмести очи от прозореца и я погледна. — На стълбището. В къщата. Когато една сутрин отидох там с вестниците.

— Я обясни по-добре, моля.

— И сутрин там има хора, които се качват, слизат. Не толкова често обаче. Не съм виждал много хора там сутрин.

— Аха. Сега разбирам. Наистина чудесно обяснение.

— Чуй, Майе. Тъкмо тръгнах по стълбите, когато някой горе влезе в асансьора и се спусна надолу. Това трябва да бе преди две седмици, може би десетина дни.

— Говориш за онова стълбище. За онази къща?

— Ясно, че за тях. Понякога изобщо не вземам асансьора, но тогава май имах температура или поради нещо друго бях решил да се кача в него с вестниците. Затова сигурно си спомням толкова малко сега. Асансьора обаче го нямаше долу, започнах да се изкачвам по стълбите и тогава го чух да проскърцва два етажа по-нагоре или нещо такова. Когато се замислям сега, струва ми се, че беше на онзи етаж. Може би.

— Защо мислиш така?

— Ами човек научава едно-друго, когато постоянно се движи по стълбища. Заслушва се. Пътува и с асансьори.

— Добре де, разказвай. — Тя бе изгризала до дъно нокътя на палеца си, без да забелязва, докато не я засмъдя. — Спомена, че някой пътувал в асансьора.

— Бях на стълбите, постоях там известно време в очакване асансьорът да се спусне надолу, за да се кача.

— И?

— Спря долу. От него излезе някой и се отправи към входната врата. Мъж.

— Той видя ли те?

— Не, не. Аз бях на няколко метра от него на стълбата, но той не се обърна.

— А как изглеждаше?

— Нали ти казвам, не се обърна.

— Добре де, но стар ли беше, или не?

— Не мога да кажа. Не изглеждаше особено стар. Когато изчезна в посока към вратата, ми се стори, че видях малко от лицето му. В профил.

— Страхотно!

— Но не за пръв път виждам някого по стълбите толкова рано сутрин.

— Е, защо се размисли затова? Тъкмо сега?

— Не знам, може би е време… не… помислих си… може би заради музиката. Защото нещо проникваше през вратата.

— Как така?

— Преди това не се чуваше нищо. А след като го видях да излиза от асансьора, започнах да я чувам.

— Каква свинщина. Ти може би си видял…

— Нека го възприемем транквиално.

— Мама има право, Патрик. Трябва да идеш в полицията.

— Какво?

— Да, трябва. You must, you must. — Тя бе грабнала една възглавница и го бъхтеше с нея по рамото. — You must testify, you must testify^[3]!

— Хайде, стига, Майе.

Тя хвърли възглавницата върху леглото.

— Те сигурно ще те разпитат за много и важни неща.

— Като например?

— Ти да не си глупак? Ами за това как оня е бил облечен например. — Тя пак бе грабнала възглавницата, държеше я в ръце, поразмисли се. — Ти спомняш ли си какви дрехи носеше той?

— Беше с палто.

— Дълго? Късо? Черно? Кафяво? Бежово?

— Тъмно… това разпит ли е? — Но Мария не се усмихна. — Ама имаше… имаше и нещо друго впрочем. Аз като че разсъждавах по него… или то просто е лежало дълбоко вътре в главата ми. Той имаше нещо… под палтото, което аз мярнах. Но не мога да се сетя какво точно.

— Искаш да кажеш нещо, което разпозна?

— Не знам. Да, може би да. Нещо, което… ми се стори познато. Не мога да се сетя какво.