Оке Едвардсон
Слънце и сянка (53)

53

Халдерш взе броевете на списанието. Текста на обявата на Валкерови вече бяха прочели. Пер Елфвегрен бил изхвърлил своя отговор. Разбира се.

Защо не бяха намерили нищо в дома на Валкерови? Нищо. Там нямаше нищо. А би следвало да има. Защо всичко бяха разчистили? Не, не разчистили. Изхвърлили. Замели. Никакви списания. Никакви записки. Никакво собствено копие от обявата. Дали убиецът не е отнесъл всичко? Може би. А може би не. Бил ли е в такова състояние, че да рови и търси тогава? Но кой друг?

Елфвегрен, изглежда, не разбираше, че онова може пак да се случи. Винтер се питаше същото. Елфвегрен си бе сложил маска и не я сваляше. Но разчитаха да падне.

Можем да те спасим, бе помислил Халдерш в хода на разпита, а после го повтори и на Елфвегрен. Тебе или други.

На пода на антрето, заедно с другата поща, лежеше малък пакет.

— Why don’t you try this tonight — пишеше Стив Макдоналд в писмото, което съпровождаше компактдиска. Винтер прочете: „Том Уейтс. «Тромбоните на риба-меч». — His real breakthrough in a way — пишеше Макдоналд — and there’s more to come: it has got some jazz in too! And: good luck with the baby.“

Колегата от Крейдън продължаваше със задачата си да образова Винтер в областта на класическия рок и на другата музика, която се намираше на повече от лакът разстояние от Колтрейн.

— Стив пак ми е изпратил компактдиск — каза Винтер на Ангела, която лежеше във ваната с високо вдигнати крака. Той влезе малко по-навътре в помещението, изпълнено с пара. — Тежък ден?

— Все още е по-зле за пациентите. — Тя се раздвижи, разплиска водата. — Това е моята прочута имитация на кит, който се обръща във вана.

— Имитация?

— The fuck up.^[1] И какво е изпратил този път Стив?

— Том Уейтс.

— А, той е добър. — Тя седна и протегна ръка за шишето с шампоан. — Би било чудесно да се срещнем с него. И със семейството му.

— С Том Уейтс ли? — усмихна се Винтер.

Ангела му се изплези.

— Ще заминем за Лондон веднага щом… можем — обеща й той. — Тримата.

— Виждам те как се фукаш пред Стив и пред цяла Южна Англия — каза тя, ритайки пяната. — Гордият глава на семейство.

— С пълно основание — заяви Винтер и чу как телефонът в стаята иззвъня.

— Надявам се, че не те безпокоя — каза Бени Венерхаг.

— Щом ме търсиш у дома, значи е нещо важно — отговори Винтер. Венерхаг бе получил новия му таен телефонен номер и следователно го търсеше по сериозен въпрос.

— Не знам всъщност, но има нещо. Както сигурно разбираш, някои от моите… колеги по бизнес познават твърде добре полицията в нашия град.

— Вие ни водите на отчет по същия начин, както ние вас — вметна Винтер.

— Хмм. Моите… познати вероятно биха били по-обстоятелствени в описанието. Но добре. Поразпитах тук-там и не се натъкнах на плътна съпротива, ако разбираш какво искам да кажа. Това, което става, не е от полза за никого. Хората се безпокоят. Твоите мъжища могат да бъдат малко натрапчиви, да се изразя така.

— Значи поразпита тук-там?

— Да, Ерик. Видели са два пъти един, който очевидно ходи насам–натам облечен като полицай, но когото моите не познават. Може и да е някой нов, ама не го вярвам.

— Продължавай.

— Ами това е то. Видели са го два пъти. Но преди доста време.

— Къде и кога в такъв случай?

— На две места в центъра.

— През деня или нощем?

— През нощта… и двата пъти.

— Кога?

Венерхаг назова две дати.

— Добре — каза Винтер.

— Това е. Дано ти помогне.

— Сега ми трябва лице и име. Или адрес.

— На всички май ни трябва тъкмо това.

— Взел си работата присърце, Бени. Продължавай в същия дух.

— Едва ли ще мога да направя повече. Да сложа ли „сянка“ подир фалшивото ченге, ако някой го види пак?

— Би било чудесно.

— Шегуваш ли се?

— Никак. Разпространи информацията сред всички.

Утрото беше ясно. Почти март. На пети той щеше да навърши четирийсет. Само месец по-късно щеше да стане баща и животът му да започне истински.

Бяха си пуснали диска от Стив предишната вечер и Винтер възнамеряваше да купи всичко от този изпълнител, когато му остане време за това. „Май миналата година излезе нов“, бе казала Ангела. Първият му диск от доста години насам. Миналата година. Миналата година бе още в двайсети век, сега се казваше нула нула.

„Year ofthe zeroes“^[2], както се бе изразил Халдерш.

— Разрешаваш ли да взема колата и днес? — попита Ангела.

— Естествено.

— Не мога повече да се качвам в трамвая.

— Би трябвало да си седиш у дома.

— Достатъчно дълго ще остана вкъщи по-нататък.

Можеше да вземе такси, но настояваше да кара. Малко свобода. Мерцедесът вдъхваше усещане за сигурност дори с мириса вътре, с меките тъмни тонове на купето.

Разследването ставаше все по-обхватно, на височина и на ширина, с множество имена, адреси, записи на проведени разговори.

— Все още не успяваме да се доберем до два адреса на хора, отговорили на обявата — ядосваше се Рингмар.

— Да, виждам.

— В много случаи името не съвпада, но това личи едва когато се провери и адресът.

— Някой солидарен съсед, който да съдейства?

— Да, това е идея.

— Така вероятно бихме направили една крачка по-нататък. Заеми се със съседите.

— Уф! — изпъшка Рингмар.

Винтер седеше с поглед, сведен към бюрото и списъците, струпани върху него. Беше си сложил очилата.

Шест дни отсега, докато навърши четирийсет.

— Има нещо с тези два адреса — каза Винтер. — Наричай ме пак параноик, но аз поръчах и домашните адреси на всички колеги и това… хм, ако направиш сравнение, никой от нашите тук не е отговарял на обявата.

— Вече го установихме. Това е добре, нали?

— По свой начин. Мьолерщрьом работеше както със статистите, така и с другата информация. Стюре благослови отпускането извънредно на двама души, за да му помогнат. Той усеща нещо във въздуха, когато усеща нещо във въздуха, както сам се изрази.

— И?

— Ами с униформите… — Винтер си помисли за Венерхаг, но той всъщност не беше стопроцентово сигурен, че е имало преоблечен полицай.

 

 

Бартрам включи компютъра. Разнесе се съскане и пукот. Видя един наръчник, закачен на таблото за съобщения, и се усмихна. Някои така и не можеха да се научат. Мнозина идваха при него за съвет, тъй като той беше най-добрият. Особено през последната година, когато паниката се ширеше преди смяната на хилядолетията. Всички файлове, попаднали тук и там, връщане, запазване, копиране навсякъде в електронната нощ.

Не искаше да демонстрира колко добър е наистина. Това би могло да създаде проблеми. Щеше да му се налага да отговаря на всякакви идиотски въпроси.

Ако беше в отдела за разследвания или в новия отдел за града. Но тогава изобщо не възникваха някакви въпроси. Никога.

Бартрам беше хакер. Да си такъв, не е трудно за оня, който има съответните умения. Той харесваше самата дума. Хакер. Да се промъкнеш където и да е и после да се измъкнеш оттам, дискретно, с новопридобито познание.

Морелиус излезе от тоалетната. Блед. Сигурно пак имаше проблем със стомаха. Този човек би следвало да върши нещо друго. Може би вече се подготвяше за това.

Бартрам пишеше.

Смени файла и се върна отново, откъдето бе тръгнал. Все още му беше интересно да влезе внезапно в своя собствен компютър там, у дома, да се плъзга из софтуера, сякаш да се люлее на него.

Списъкът на четирийсетте статисти замъждука на екрана, изтеглен от вътрешната мрежа. Изчезна, когато с крайчеца на окото си зърна някого. Тази вечер ще го поразгледа. Криминален инспектор Трегер Бартрам. Или криминален комисар като Винтер, който си въобразяваше, че е някой си. Или неговият регистратор. Трегер Бартрам беше по-добър регистратор. Вижте само тук.

 

 

Халдерш спря пред магазина за услуги.

— Именно оттук ми откраднаха колата — каза той на Анета Джанали, застанала до него. — Влязох вътре за секунда и той я отмъкна.

— Знам, Фредрик.

Халдерш излезе от автомобила.

— Трябва да си взема енфие. Пази возилото.

Анета Джанали спусна стъклото на прозореца и усети мириса на изгорял бензин, на сушава късна зима или може би на ранна пролет. Слънцето блестеше във Вавилонската кула, която продължаваше да си стои там след новогодишните празненства, в северния край на Хеден като символ на нещо, което не й беше ясно. За какво ли ще я използват? Представляваше просто съборетина на височината. Сигурно не стигат парите, за да се разруши тази грозотия. Махмурлукът идва винаги след това.

Тя видя, че Халдерш разговаря с младежа в магазина. Колегата й погледна към нея, сякаш за да провери, че тя пази колата да не я откраднат.

— Той разказа за проблемите с проклетите крадци — рече Халдерш, когато отново седна на волана и зави по южната магистрала. — Тази сутрин някой си влязъл в магазина и задигнал пликче с чипс.

— Ами тогава да не продават чипс — каза Анета Джанали.

— Най-добре е да не продават нищо — отбеляза Халдерш. — Отиваме натам.

— Към празни магазини за обслужване?

— Да. Към голямата пустота. Всички тези глупави минимаркети и тем подобни са знак на времето, в смисъл че отразяват отмиращото общество — заяви Халдерш и отново зави вдясно към Луренсберг. — В тях има само чипс, цигари, боклуци и видеофилми.

— Доколкото разбирам, ти си редовен техен клиент — усмихна се Анета Джанали.

— Аз съм жертва. Ето например филмите. Хората затъпяват до немай-къде пред своето видео.

— Сега излязоха на „Авеню“. — Хари Мартинсон^[3] е бил абсолютно прав. Киното като храм на страхуващите се да живеят.

— Хари Мартинсон — повтори Анета Джанали със съмнение в гласа.

— Шведски писател. Непознат в Угадугу.

— Наистина, не сме го учили в училище, доколкото си спомням — отвърна тя.

— А я виж, ето ти един инспектор. Облечен цивилно, но си личи какъв е по походката.

— Това е Симон — каза Анета Джанали.

— Познаваш ли го?

— Не лично, но нали и ти познаваш всички от управлението?

— За съжаление май е така.

Халдерш сви в сектора, отреден за таксита пред „Парк“, защото отиваха там по работа. Морелиус вървеше сам, забил поглед в земята. На ушите си имаше слушалки — „миди“. Халдерш излезе от колата, когато Морелиус се бе изравнил с нея.

— И ти ли идваш тук в свободното си време? — попита Халдерш и Морелиус го погледна, без да го чува. Той свали „мидите“ и другите двама можеха да чуят музиката.

— Ама че високо си я пуснал. Така звучи убийствено.

Морелиус извади своя дискмен от джоба и го изключи.

— Здравей, Халдерш.

— Не ти ли стига „Авеню“ в работно време?

— Идвам тук по работа, за жалост.

— И ние също.

Анета Джанали помаха зад стъклото.

— Прекратявам — заяви внезапно Морелиус.

— Какво?

— Напускам.

 

 

Сега Ангела усети умората. Когато разказваше пред магнетофона си за участта на своя най-нов пациент, умората я връхлетя като камък, като голям тежък блок.

От утре ще си остана вкъщи, помисли тя, беше добре, докато можеше. Сега главата ми е другаде.

Стана, отиде до умивалника и напръска с малко вода челото си. На вратата се почука, тя се провикна и Хилдур надникна през прага. Младшата сестра изглеждаше разтревожена.

— Един нов крак — каза тя. — Изглежда, че…

— Идвам — прекъсна я Ангела.

Новият гараж не беше уютен, но изпълняваше предназначението си. Тя взе асансьора нагоре до третото ниво и проучи бледината си в огледалото. Сега обаче лицето й възвръщаше привичния си цвят.

Всички проявяваха пълно разбиране. „Питах се колко дълго ще издържиш“, беше й казала Хилдур. „До днес“, бе й отговорила тя.

Утре сутринта ще участва в срещата на бъдещи родители като мамче без служебни задължения. Мислено бе подготвила всичко, беше готова да направи тази крачка.

Отвори колата с дистанционното и видя униформата. Полицаят вървеше по пътеката за спускане към изхода, колебливо, може би донякъде смутено. Добре, помисли си тя. Сега ще си стоя у дома, без охрана. Ще бъдеш по-свободен, полицай.

Той почти бе стигнал до нея. Тя го чакаше с ключа от колата в ръка. Автомобил от горното ниво мина покрай тях, полицаят бе застанал на отсрещната страна, докато колата мина и изчезна от погледите им след спускането надолу.

Той прекоси пътеката. Все още изглеждаше смутен. Изпълняващ заповед. Разбира се, тя го познаваше, нали? Бе изпратен от Ерик.

— Госпожа Винтер?

Тя кимна, защото така бе най-лесно. Не беше госпожа, поне още не във всеки случай.

— Трябва да се погрижа да се приберете у дома.

— Аз вече си тръгвам — каза тя и направи знак към колата. — Това беше последният ми работен ден. Но благодаря все пак.

— Нека аз да карам — каза той. Погледна я. Покрай тях мина още една кола. Миришеше лошо. Не искаше да стои в този отровен въздух повече, отколкото беше необходимо. Носеше отговорност.

— Нека ви откарам у вас, госпожо Винтер — повтори той и протегна ръка за ключовете. Тя видя колана, металните отблясъци по джобовете на гърдите, кепето. Всичко блестеше. По някакъв начин вдъхваше сигурност. Лицето й беше познато.

— Но няма нужда — възрази тя.

— Ще се оправя — увери я той. — Нали работата ми е да ви помогна.

Тя усети смъртна умора. Толкова по-силна на този ужасен въздух в гаража. Почувства движение в корема. Да се напъха зад волана. Да се напъхаме там. Не.

— Добре — каза и му даде ключовете.