Оке Едвардсон
Слънце и сянка (30)

30

Отново се бе здрачило, фасадата от другата страна на реката преливаше в златисто и червено под лъчите на зимното слънце. То си отива, когато е в най-голямата си хубост, помисли Винтер и се отдръпна от прозореца, излезе от стаята и по безлюдните стълби и коридори стигна до техническия отдел.

Бейер го чакаше край своето бюро. Беше с вратовръзка и бяла риза. Облеклото му беше грижливо подбрано през повечето дни на седмицата. Винтер седна.

— Спермата е на Валкер — започна Бейер.

Винтер кимна. Бяха открили следи от сперма по дивана, на който беше седяла двойката.

— И не само това — продължи Бейер. — Има сперма и от още двама или трима мъже. Според мен от двама. — Той потропа с пръсти по една папка на бюрото. — Ето тук е. Няколко петна от други случаи. Отпреди най-малко пет месеца, считано отсега. — Вдигна тънката папка и я връчи на Винтер. — Но най-прясното петно е от тази на Валкер.

— Възможно ли е да е именно от… тогава?

— Да.

— Но нищо друго от друг? Говоря за тогава.

— Не.

— Може би са били повече хора в апартамента — допусна Винтер. — Тогава.

— Разбира се — съгласи се Бейер. — Имаме десетина отпечатъка от пръсти на хора, които никъде не са регистрирани при нас. Но отпечатъците от пръсти не са нещо необичайно в едно жилище или в къща. Разни хора влизат и излизат.

— Не всички обаче оставят след себе си петна от сперма.

— Да, така е. — Бейер стана, щом донесоха кафето. Той винаги предлагаше кафе, когато Винтер го посещаваше. Сега пое подноса от секретарката, настани се край бюрото и подаде едната от чашите на Винтер.

Ерик тъкмо размишляваше как Бейер е в състояние да накара момичето да дойде с кафе. Може би си имаха някакво споразумение. Другия път беше негов ред да разнася кафето. Бейер наля мляко, сипа захар и вдигна очи от чашите.

— Всички секрети, които намерихме, са на този диван. Или по-точно около него.

— Какво ще рече това?

— Как какво? Ами че са ставали разни неща на дивана и около него.

— Нищо от… жени?

— О, има.

— От нея? И още от две други?

Бейер кимна утвърдително.

— Трима мъже и три жени? — предположи Винтер.

— Три двойки.

— Имаме три двойки — заяви Винтер.

— Да, зная.

— Значи ни трябва само прясна сперма и… секрети, за да ги сравним.

— Желая успех — каза Бейер.

— Прекалено фантазирам според теб, а?

— Не зная.

— Те обаче знаят нещо — отрони Винтер.

— Какво имаш предвид?

— Разговарях с Мартелови. Анета Джанали и Халдерш са посетили другото семейство. Елфвегренови. Нещо са премълчавали, както ми казаха. И двете двойки.

— На това му викат подтекст — рече Бейер. — Колкото е по-дълбок, толкова по-добре.

— Или по-лошо. За нас по-точно.

— Но едното няма непременно връзка с другото.

— Така е. Не знам дали Мартелови са замесени в убийството по някакъв начин. Нищо не мога да кажа. Но трябва да се позанимаем повечко с тях. Както и с другите. С Елфвегренови. Утре отивам в Йернброт. — Винтер стана с папката в ръка. — Има още нещо впрочем. Не съм видял пълния списък на вещите в техния апартамент.

— Така ли? Разбира се, той също е приложен в папката. — Бейер го погледна. — И сигурно ще има още едно попълнение в нея.

— А някакви вестници или списания?

— Шегуваш ли се? Цялото антре беше претъпкано със стари броеве на „ЙЛ“.

— Освен тях?

— Не много. Имаш ли нещо по-специално наум?

— Не зная — отговори Винтер.

Той пак се отдаде на текстовете на „Сакрамент“. Лирическият герой в третата песен пътуваше в Космоса, пленник на собствената си омраза. Песента беше пропита от ненавист — към него самия, към другите.

Това е най-отблъскващото и гнусно творение, което съм чел някога, помисли си Винтер.

Те се гаврят с нас.

Here is the dream I live with, this is my plan. To kill mankind and destroy the universe. „Да изтребя човечеството и да срина Вселената.“

Голяма задача, чието изпълнение е било цел и на други преди тях.

Повечето се поднасяше в първо лице единствено число. Въпросният герой рядко се задържаше на планетата Земя. С изключение на кратко посещение в Манхатън. Друг бе плавал по Червено море. Трети — по Черно. Иначе ставаше дума все за извънземни светове.

Това тук може да занимава над десет психолози в продължение на години, мислеше Винтер. Но едва ли е от полза за разследването, което извършваме. Трябва да се чуя с момчетата от „Дездемона“ и да узная дали този боклук се отличава от поезията, характерна изобщо за жанра.

Във всяка песен имаше доста намеци за стени, по две във всяка. Wall of Hate.Стена на омразата. Wall of Blood. Стена на кръвта. Wall of Corps. Стена на корпуса. Wall of Horrors. Стена на ужаса. Постепенно връх вземаше досадна бъбривост, образите бяха изтъркани като стари тапети.

Той си свали очилата за четене и ги поднесе към очите си. Сякаш стъклата им се бяха зацапали от прочетените думи, сякаш бяха покрити с тънък слой полупрозрачни сажди.

Мобилният телефон във вътрешния джоб на сакото му иззвъня. На дисплея примигна номерът на майка му в Нуева Андалусия. Винтер усети внезапно как нещо го бодна в сърдечната област.

— Здравей, мамо.

— Здравей, Ерик. Така и не мога да свикна, че номерът на този, който се обажда, може да се види.

— И това сигурно подсказва защо толкова много не отговарят на обажданията, нали?

— Ти винаги отговаряш, Ерик.

— Да. Как си?

— Вкопчвам се във всеки ден, както казват хората. Но инак… доста добре. Почти всеки ден отивам на гроба. То е като излет. Оттам се вижда морето.

— Да, хубаво място за вечен покой.

— Толкова е красиво с планината и морето. Сякаш той е пристигнал в прекрасно кътче.

— Да.

— А сега вече наближава Коледа. Коледната търговия започва сериозно, нали?

— Да ти кажа право, не знам. Не и за мен във всеки случай.

— Разбирам те. Пак убийство. Какъв ужас! И тъкмо когато се прибра оттук. — Тя направи пауза и Винтер дочу може би подрънкването на ледени парченца в коктейлна чаша, напълнена с „Танкърей“ и тоник. — Четох за това в „ЙП“. Такава страхотия. И то на няколко крачки от теб.

— Васастан не е зона, застрахована от престъпления, мамо.

— Веднага си помислих за Ангела. Сигурно се чуди къде е попаднала.

— Чуди се.

— Ех, глупаво се изразих. Как е тя?

— Добре е.

— Ти усети ли ритничета?

— Да.

— И как беше? Разкажи!

— Направо… фантастично. Невероятно изживяване.

— Спомням си, когато ти… когато аз… — Винтер усети как гласът й се скършва и определено дочу ледените късчета да потропват в чашата до телефона й. — Прощавай, Ерик. Мислех си за това, как ти… и татко… — гласът отново се пречупи, пак потропване на лед в чаша и после тя поднови разговора: — Да, беше точно както казваш. Едно невероятно изживяване. Когато долавяхме тези на Лота и твоите… ритничета.

— Сама ще се убедиш, когато си дойдеш.

— Колкото повече наближава времето, толкова по-неуверена ставам всъщност…

— Няма какво да се чудиш и маеш. Очакваме те с нетърпение. Помисли и за Лота, за Бим и Кристина. За Ангела също. А и за мен. Но най-вече за себе си.

— Може би ще е най-добре да си остана тук. Вие си имате… своето.

Това може да се нарече размяна на роли, каза си Винтер, преди тя ги караше да посещават Испания, а сега е обратното.

— Тук всичко е подготвено — отвърна той и помисли: запасили сме се и с „Танкърей“. — Трябва да дойдеш.

— Ами… да, иска ми се.

— На двайсет и трети ще те чакам на аерогара „Ландветер“.

— Само да няма снежна буря.

— Снегът дотогава ще е преминал в дъжд или ще се е стопил.

— Поздрави Ангела.

— Разбира се.

— Поздрави ги и двамата.

— Непременно.

— Мислили ли сте за име? На детето?

— За много имена.

 

 

На сутринта всичко се топеше. Въздухът тегнеше, подобно на плътна завеса, раздиплена в късните часове на нощта. Винтер стоеше по боксерки с чаша кафе в ръка. Беше пуснал на Ангела Спрингстийн, докато тя бе в тоалетната. Happy, happy in your arms.Щастлив в твоята прегръдка.

Рядко се случваше да си е у дома в такава късна утрин. Сега движението беше по-спокойно, отколкото по времето, когато обикновено излизаше за работа.

Чу шума на водата от казанчето в тоалетната. Ангела излезе от банята и пое към антрето.

— Ще бъдем там след половин час — извика тя.

— Аз съм готов — заяви Винтер.

— Каквоо?

— Почти готов — викна той в отговор и влезе в кухнята, за да остави празната чаша, и оттам отиде в банята.

Не валеше дъжд, но въздухът бе тъй влажен, както изглеждаше от прозореца.

— Хайде, тръгваме. — Ангела забърза към асансьора.

— Страшно влажно е.

— Имам нужда да походя.

За него това бе за пръв път. Нервен ли съм? Да.

До Социалния дом стигнаха само за десет минути. По повърхността на канала се носеха тънки корици лед. Задмина ги кола, която опръска с мръсна вода пешовете на палтото на Ангела. Винтер запамети номера й.

— Искаш ли да хванем шофьора? — попита я той.

— Да — заяви Ангела, която се наведе, за да почисти дебелия плат от сивкавите ивици вода. — И го тикни в кауша.

Те свалиха връхните си дрехи и седнаха да почакат в стая, където имаше две по-млади жени, но никакви други мъже. Винтер за пръв път прелисти един брой на „Амелия“, докато Ангела се отби при медицинската сестра, за да даде проби.

Винтер прочете защо жените в Стокхолм са доволни от това, че живеят сами. В Гьотеборг обаче не е така, помисли той. Нашият град не е вече убежище за самотници.

Ангела се върна.

— Какви проби вземат сега? — поинтересува се той.

— Кръв. Хемоглобин, кръвна група, кръвна захар.

— Не можеш ли да си направиш изследването сама? В домашни условия?

— Тихо, моля те.

— Но аз говоря сериозно.

— Аз също. Те ме изследват и за ХИВ вирус, и за рубеола, това е необходимо през десетата седмица. При регистрирането.

— Какво е рубеола?

— Червено куче.

Помисли си за Рингмар и за сина му, който учеше за журналист. Рубрика. Червени заглавия по стените.

— Нервен ли си, Ерик?

— Моля?

— Изглеждаш такъв.

Една жена отвори вратата и им помаха:

— Сега е вашият ред.

Те станаха и я последваха вътре. Тя ги въведе в по-малка стая с писалище, два стола пред него, които изглеждаха удобни.

Жената бе облечена всекидневно, не носеше бяла престилка. Няма униформа, помисли си Винтер. Той пое ръката, протегната към него за здрависване.

— Казвам се Елиз Бергдорф и съм акушерка тук, както навярно сте разбрали. Добре дошли. Чудесно е, че и ти си могъл да дойдеш.

Винтер кимна и се представи. Всички седнаха.

Ангела и акушерката разговаряха за това как са минали последните седмици. Подир няколко секунди Винтер разбра, че между тях се е създала атмосфера на доверие. Ангела беше уверена. Той се отпусна, заслуша се, два пъти се намеси в разговора им.

Дойде моментът за ултразвука. Ангела легна на една кушетка, а акушерката я намаза с гел, тюркоазеносин на цвят. После взе нещо като микрофон, свързан с някакъв апарат.

— Това какво е? — попита Винтер.

Има ли значение, помисли си веднага. Но просто съм свикнал да питам.

— Доптон. За ултразвуковите вълни. — Тя насочи микрофона към синия корем на Ангела и леко го завъртя кръгообразно.

Винтер чу биенето на сърцето в стаята. Той наистина чу как сърчицето тупка. Биеше бързо, двойно по-учестено, отколкото на възрастен. И го обгръщаше целия, навред в помещението. Ангела пое ръката му. Той не мислеше повече за нищо, само слушаше.

 

 

Патрик затвори вратата на хладилника, но тя веднага бе отворена отново от един приятел на баща му, който бе влязъл в стаята, придружен от остър мирис на цигарен дим и алкохол.

— Тук бях оставил едно шише „Маринела“, за да се охлади и стане готина — измърмори той, пулейки се срещу Патрик. — Ти ли го задигна?

Изсмя се дрезгаво. Очите му бяха като порцеланови, неподвижни, лъскави. После хлътват в черепа и той рухва на земята, помисли си Патрик. Може би баща му ще се строполи отгоре му.

Пеле Плут затръшва вратата на хладилника.

— КЪДЕ Е МОЯТА „НЕЛА“? — изкрещя той в посока към стаята, където празненството беше в разгара си. Бяха силно възбудени и градусът на настроението им само щеше да се покачва. Пеле Плут пак се опули насреща му. Сигурно нямаше повече от двайсет и пет, но можеше да бъде братче на татенцето му. Само дето косата му още беше на мястото си.

— Какво си направил там? — изрева той и присви очи, сочейки лицето му. — Ама че синина.

— Нищо работа.

— Беше ли на лекар?

— Да.

— Ще ти мине, но синината ще остане по-дълго — заяви Пеле Плут, пак отвори хладилника и започна да тършува вътре. Един пакет „Лета“ тупна на пода. — Ето я, мамка й! — Той извади оттам бутилката, наполовина пълна с жълточервеникавата течност.

— Някой ден ще се изпикая в негово шише. Наполовина ще го напълня с урина и той няма изобщо да забележи. — Патрик му кимна. — Наздраве, приятел.

— Прилича на мутрата ти — изхили се Пеле Плут и погледна синия етикет. После отмести очи към Патрик. — Пошегувах се де. — Пак погледна бутилката, после — Патрик. — Искаш ли да пийнеш?

— Не, благодаря — каза Патрик, отиде в антрето, набързо си нахлузи обувките, които бяха мокри отвътре. Трябваше да напъха в тях вестникарска хартия, когато не бяха на краката му, но отдавна никой не го беше правил. Не помнеше откога. Може би майка му, когато е бил толкова малък, че и да помни е можел малко.

Една от жените вътре подхвана песен. Баща му се разкикоти и Патрик излезе на стълбището, тихо затваряйки вратата след себе си.

Когато отиде в „Ява“, Мария седеше там пред чаша какао.

— Изглеждаш по-зле — отбеляза тя.

— Ще се оправя — каза Патрик.

— Нищо… счупено ли нямаше?

— Не.

— Трябва да го обадиш в полицията този… изрод.

— Така мислят и там — рече Патрик, свали якето си и го метна зад себе си на гърба на стола. — По-специално приятелят на майка ти. Винтер.

— Не й е точно приятел.

— Но така или иначе той мисли така. — Погледна към чашата й.

— Искаш ли? — попита тя.

— Какао ли? Не. Стига ми онова, дето го пих у вас.

— Пет чаши. — Тя се усмихна. — Мама каза, че си направо за „Гинес“.

— Ще ида да поръчам кафе — каза той и стана.

— Не се ли сети за още нещо от онова, което… си видял на стълбите? — попита го тя, когато той се върна.

— Не зная.

Той поздрави някого, който мина покрай тях. Кафенето беше пълно с младежи, които пушеха и пиеха кафе, чай или какао. Навсякъде бяха разхвърлени книги. И Патрик бе седял тук някога с учебниците си, когато всъщност би трябвало да е в училище, а те — разтворени на чина пред него.

— Изглеждаш адски изморен — отбеляза Мария. — И не само поради цицината.

— Мерси.

— Никога не бих могла да се тътря с вестници в четири сутринта.

— В пет. Но ставам в четири.

— Адски рано.

— Човек свиква.

— Мога да ти дам назаем, ако ти трябват пари.

— Да ми дадеш ти? Майка ти не затвори ли кранчето?

— Имам малко.

— И аз имам малко — каза той. — И нямам нужда от ничия помощ.