Оке Едвардсон
Слънце и сянка (34)

34

Лареда Вейтц разглеждаше фотографиите и слушаше Винтер. Беше се запознала с част от дознанието. През последните две седмици те се виждаха за втори път. Седяха в стаята на Винтер. Съдебната психоложка беше дала ясно да се разбере, че не би могла да очертае някакъв точен профил, но би обсъдила случая с ръководителя на разследването. Двамата работеха заедно не за пръв път и не за пръв път Винтер се обръщаше за помощ към този тип психология.

— Без съмнение това е съобщение — каза тя и отново вдигна очи. — Всичко впрочем представлява разни съобщения, но поднесени по какъв ли не начин.

— Значи е там, за да се вземе под внимание?

— Абсолютно. А ти на какво мнение си?

— Всъщност не зная. В подобни ситуации човек мисли за… всичко, което се намира и встрани от следите. И че това би могло да бъде само опит за отклоняване от тях.

— Не считам така.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че не. И преди си ми задавал същия въпрос, на който всъщност нямам друг отговор.

— Окей. Но то е, защото имаме толкова много… въпроси.

Тя се вгледа в една от снимките между тях на писалището, после я вдигна от повърхността му и докосна с пръст шиите на двамата мъртъвци на дивана.

— Един от отговорите може да е тук — каза тя. — В размяната на главите. Или на телата. Би могло да се тълкува и като размяна на… тела.

Винтер кимна. Лареда Вейц говореше с неутрален тон, съсредоточено. Това бе единствената възможност неназованото да се обсъжда отблизо. Винтер бе казал да не му прехвърлят разговори тук. Мобилният му телефон беше изключен и свързан с Рингмар в стаята на десет метра разстояние. Бертил имаше готовност да реагира, ако възникнеше нещо крайно спешно.

Лареда Вейц постави фотографията обратно на бюрото.

— Нека говоря открито — подхвана тя. — Нали разсъждаваме върху това? От различни ъгли. После ще му правим разбор. — Тя кимна в посока към малкия магнетофон, поставен до купчината книжа и фотографии. — После можеш да редактираш записа.

— Разбира се. — Винтер провери дали лентата в касетата се движи и копчето за старт на магнетофона е натиснато.

— Той… ние ще използваме мъжки род… е сменил пола… и идентичността на своите жертви. Един от отговорите е за кого всъщност… какво се съдържа именно в това действие. В размяната.

— Защо?

— Не съм сигурна дали и той самият го знае, Ерик. Може би трябва да се разровим за подсъзнателни мотиви, които са го тласнали да извърши убийството тъкмо по този начин.

— Нещо друго ли го е ръководило?

— Някой друг. Някой друг освен него самия.

Винтер отново кимна, взе една от фотографиите и се вгледа в нея. Толкова често правеше това с тези снимки, че те бяха придобили безумно делничен характер. Сякаш бяха закачени в рамки на стената в дома му или подредени върху нощното шкафче. Анета Джанали бе разказала за новата реклама, изпълнена с насилие, на стената във фризьорския салон, където беше работила Луиз Валкер. Убийството като търговско предложение. Сети се за това сега. Погледна сгърченото лице на Луиз Валкер, загубило всякакви човешки черти. Хрумна му, че той самият не беше виждал този афиш. Как ли изглеждаше?

Доколко внимателно бе изчел протоколите от разпитите, проведени от всички, които работеха на това място?

— Един момент. — Той се протегна, за да вземе черния си бележник. Записа нещо в него и погледна Лареда, която седеше замислена. — Окей, Лареда.

— И така, малко ще поразнищя… — поде тя. — Той е оставил след себе си знак… или знаци, които може би са свързани помежду си. По някакъв начин текстът и музиката… и деянието… са свързани помежду си. — Тя погледна Винтер. — Изобщо не са отделни съобщения. — Отново сведе очи към бюрото, хвърли поглед и на магнетофона. — И това, което казват, е, че той иска да бъде спрян.

— Да.

— И ти ли си стигнал до този извод?

— Да. Той иска да го освободим от неговите мъки.

— Самото деяние е проекция на страх. Когато страхът стане достатъчно силен, нормалното се… деформира. Накрая бива принуден да действа, за да намери покой. Временен покой, защото страхът възниква отново и всичко се повтаря.

— Възниква отново? Значи престъплението може да се повтори — Винтер се взря в магнетофона и сякаш му заговори, — ако не го спрем, така ли? — Той погледна към психоложката. — Ако не му окажем помощ.

— Мисля, че имаме работа с лице, което в продължение на много време е ставало все по-психотично, а егото му все повече се е фрагментаризирало. Видения, сънища… накрая той трябва да ги отреагира.

— Прилага виденията си в живота? Накрая? Това ли искаш да кажеш?

— Трябва да е имал по-рано изживяване, което се намира в основата на всичко това. Или е важна част от него. Може да се е случило отдавна. А може и сравнително наскоро. Но е било прекалено ужасяващо за него, за да го забрави. И същевременно не е било възможно да го помни. Разбираш ли ме?

— Мисля, че да.

— И сетне всичко идва при него. — Тя погледна към фотографиите, които лъщяха на слънчевата светлина, проникваща през прозореца, и сякаш бяха разполовени от слънце и сянка. — И това, което той в края на краищата прави, е да онагледи своята драма. Това е… нагон, който го тласка да осъществи драмата. Разбираш ли? Една вътрешна представа се проектира във външното.

— Какво всъщност е станало? — Винтер внезапно стана от мястото си, отиде до прозореца и спусна донякъде щорите. Слънцето го беше заслепило и това го дразнеше. Измъчваше го и разговорът. Бодрият глас на Лареда подсилваше чувството, че двамата сега се спускат в бездна. Така беше. Човешката бездна, създадена от спомени и изживявания в самота, отчужденост и липса на контакт с другите.

Той се обърна от мястото край прозореца. Очилата на Лареда изглеждаха черни в сенките, обгърнали стаята.

— Какво изживяване? Би ли рискувала да го уточниш?

Тя позабави отговора си. Свали очилата и примижа към Винтер, който продължаваше да стои край прозореца.

— При някакъв случай е бил дълбоко унизен. И то вероятно не само веднъж, макар че може и да е било един път.

— Унизен? Дълбоко унизен? По какъв начин?

— Допускам, че е свързано с жена. С жени. — Тя пак пое една от фотографиите, а Винтер се премести и застана до нея. — Различните рани по техните… тела не са нанесени… случайно. Двамата са наранявани по различен начин.

— Това го забелязахме.

— Четох лекарското становище и проучих фотографиите, изхождайки от него. Мъжът е… „само“ убит, докато при нея положението е друго. Тя е повече от… убита. Тя е повече от… мъртва. — Лареда Вейц прокара пръст по голото тяло на жената. — Тук… и тук. Там. Там. Там. Не всички рани са били смъртоносни. — Тя погледна Винтер. — Но при мъжа не е така.

— Знам. Но не и как или защо.

— Бил е дълбоко унизен от жени. От една, пък и от повече. Може и от тъкмо тази жена. Или от някоя друга. Допускам, че е… заместителка.

— Заместителка? Значи независимо коя е, важното е, че е жена?

— Сигурно. Но не ме притискай да говоря повече.

— А ако те притисна? — Винтер продължаваше да стои прав, тя отново си сложи очилата и го загледа.

— Защо не седнеш? — попита го. — Вратът ме заболя да гледам от долу на горе.

Винтер седна.

— Добре, притискам те — каза.

— Тогава ще заложа на това, че тази жена… Луиз… не е онази, която съществува в неговите… видения, в мечтите му. Не съм обаче съвсем сигурна.

— Разбирам. Но значи е бил унизен. Дали на сексуална основа? Дали това унижение не е имало сексуален характер?

Подобни случаи колкото щеш, помисли си, и все свързани със самотата и тайните на хората.

— Възможно е — каза Лареда Вейц. — Унижението може да е било свързано със сексуална ситуация или със сексуални представи. В такъв контекст той може да е бил… осмян. Би могло да е станало именно в такава ситуация. Съдебната психология познава доста такива примери.

— Осмян? — Аз повтарям всичко, което тя казва, помисли си Винтер.

— По някакъв начин. По-рисковано тълкуване би било, че той е бил духовно кастриран. От една жена. И че това е станало пред някой друг. Пред мъж.

— Кастриран?

— Почувствал се е кастриран. Не е бил в състояние да го формулира, когато е станало, но сега го е осъзнал. Възможно е, при вида на друг мъж. Но според него жената е била виновната. Задето го е изложила на всичко това.

— И която носи вината за онова, което е станал? — попита Винтер.

— Да. Която носи вината, че е бил задължен да я подложи на… деянието. И в такъв случай тя получава смисъла на заместител, фантазията му накрая така се е разюздала, че той е трябвало да го направи действително. В другата реалност, към която все още принадлежи. Тоест… истинската.

— Може ли да действа като нормален човек в такъв случай? Поне засега.

— Мисля, да.

— Значи той би могъл да е който и да било измежду нас.

— По принцип — отговори тя и Винтер за една десета от секундата си помисли за Ангела. — Но вероятно не и задълго. Зависи как манипулира онази фантазия, която сега е превърнал в действителност. Веднъж.

Тя замълча, замисли се, прочисти гърлото си.

— Може ли да ми дадеш малко вода, Ерик? И чешмяна ще ми дойде добре.

Той стана, отиде до шкафа при мивката, където бяха подредени няколко чисти чаши. Напълни с вода една от тях и я донесе на Лареда.

Тя отпи и продължи:

— Съзирам тук и елемент на доминантност… пак като последица от онова, което трябва да се е случило. Съдържа се в смяната на идентичности… разгалва се конфликт, който произтича от силното желание за доминиране.

— Да доминира над кого? Над жената?

— Да доминира… над символа на своето терзание. Именно жената. И в същото време желание да бъде… някой друг. Той иска да е две различни личности и реагира, изхождайки от това. После. След самото убийство.

— Това последното май не ми стана особено ясно.

— Той иска да доминира като мъж, но също и… да се остави да бъде някой друг. Размяната на главите или на телата го онагледява. Проектира го нагледно.

— Значи тук говорим за… поне в известна степен… за акт на отмъщение? За изкривен акт на отмъщение? Любовна измяна? Не е прекалено просто, а?

— В един от аспектите си би могло и да е така.

— И е възможно лицата да не са непременно фактическите мишени на отмъщението? Обектите на неговата ненавист? — Лицата на снимката, помисли си Винтер.

— Да.

— Но могат да напомнят за тях. По-точно: по един или друг начин той или тя, или двамата напомнят за онова, истинското. Или за истинските?

— Предполагам, да.

— А може ли да имаме работа с някого, говоря за убиеца, който се чувства комплексиран? Комплекс за малоценност на сексуална почва, да речем? Който се чувства кастриран, подигран… без фактически да е бил изложен на директно… примерно публично унижение?

— Добър въпрос.

— И?

— Възможно е.

— На свой ред би могло да означава, че не е нужно да търсим отговорите в някакво реално събитие.

— Да.

Винтер усети колко е ожаднял и той. Донесе чаша вода, допълни тази на Лареда. Седна.

Убитата жена. Луиз. Коя е тя? Дали е била част от нечие минало или само символ на нещо? Тогава коя е истинската жена? Има ли някой извън тази стая, който би могъл да им даде отговор? Който е имал контакт? Но ако това е била Луиз, достатъчно ли се разровиха в собственото й минало? Разбира се, че не. Докъде бяха стигнали?

Той самият щеше да иде в Кунгсбака. Там живееше майка й. Вече бе отговорила на въпроси, зададени от колегите му, но Винтер имаше да я пита още.

— Продължавай нататък — подкани той Лареда.

— С какво?

— С това желание за власт, за доминиране. Продължи по тази тема както искаш и с каквото искаш. — Той отново погледна магнетофона. — После ще прослушам записа от нашия разговор. Ще го редактирам, както ти се изрази.

— Да… власт… това е нова дума. Но добре, можем да се изразим и така, да владее… Онова, което е изтърпял някога… унижението… може да е довело до съвсем нов начин на живот, изграден върху търсенето на загубената опора.

— Живот, равнозначен на стремеж към доминиране?

— Именно. Макар и повече или по-малко неосъзнат. Нали вече говорихме за съзнаваното и несъзнаваното. — Тя погледна магнетофона, като че да получи оттам потвърждение. — Но стремеж към някакъв вид положение.

— Положение? В живота? Обаче в какъв живот тогава?

— В какъв живот ли?… Личният е според мен абсолютно разбит. И сигурно е бил такъв винаги. Това е човек без особени контакти. С малко приятели.

— Живее сам — уточни Винтер.

— Определено. — Тя още веднъж погледна магнетофона, сякаш вместо него имаше стенограф.

— Логиката изисква да заключим така.

— А професионалният живот?

— Разбира се, трудно е да се градят предположения. Не е невъзможно обаче въпросната особа да упражнява професия, която да осигурява доминиране в някаква степен.

— Доминиране, но в най-разнороден смисъл.

— Да, ала видимо. — Тя погледна Винтер без очила. — Това е особеното и важното в случая.

— Видимо? Следователно трябва да си личи, че лицето има малко повече власт от други?

— Може и така да се каже. Вижда се, че упражнява власт. — Тя замълча, поразмисли се. — Ако продължаваме да разсъждаваме около сексуалното, бихме могли да стигнем и до извода за удължаване на пениса.

— Като противоположност на кастрирането — отбеляза Винтер.

— Да. Но и тук в плоскостта на… несъзнаваното.

— Осъзнаването се извършва на по-късен етап, така ли?

— Нали вече разисквахме по това? Убийството е предизвикано от фантазията, станала прекалено силна. И тогава са се разпръснали всички… димни завеси.

— Но какво е довело до самото двойно убийство? — упорстваше Винтер. — Какво е породило самото желание то да бъде извършено?

— Това е най-добрият въпрос — отговори Лареда Вейтц.

— Убиецът трябва да е влязъл в жилището с определената цел да се озове именно там, именно тогава, именно при тях.

— Може би не точно „именно при тях“.

— Добре де. Но нали разбираш какво имам предвид.

— Да, и това продължава да е най-добрият въпрос.

Винтер стана. Мозъкът му работеше трескаво, прегрял от напрежението. Той отново се съсредоточи, притвори очи, направи четири крачки в стаята, към прозореца, вдигна щорите и се вгледа в синьото небе и бялата земя. Колите се движеха от другата страна на реката безшумно, фасадите на сградите блестяха. Дърветата бяха натежали от сняг, замръзнал по клоните им. Това бе денят преди деня преди деня.

Той се обърна.

— Да се върнем пак на професията му. Ти каза, че иска да го забелязват.

— Да. Желае да изпъква.

— Например когато върви по улицата?

— Да… вероятно.

— Онзи, който минава по „Авеню“ и е неврохирург или шеф на клиника в ежедневието си, не може да го докаже външно, нали? То не се вижда, нали?

— Да… Би трябвало да носи стетоскоп, да речем. Но това не се прави в града.

— А неврохирурзите нямат и стетоскопи.

— Тогава скалпели — каза Лареда Вейтц и Винтер избухна в смях, който не можа да удържи. Сякаш капакът на тенджера под налягане бе отлетял. Трябваше да се подпре на рамката на прозореца и когато отново погледна към психоложката, чието неодобрително изражение само усили смеха му, капакът окончателно падна.

— Но, драги ми… — подхвана Лареда, а Винтер се опита да затвори тенджерата. Не ножове, не скалпели, помисли си той. Тогава хората биха си помислили, че срещат готвач, особено по „Авеню“. Усети как капакът се открехва пак.

— За нещо забавно ли си мислиш, Ерик?

— Не… не, не. Извинявай, Лареда. Това е просто от… напрежението. — И така си е, помисли той, напрежението в личния живот, в… службата. Личният му живот не беше разбит като този на убиеца, както се изрази Лареда, но не бе и монолитен. Неговата служба… по външния му вид не личеше, че е комисар. Не носеше никаква уни…

— Вземи себе си като пример — каза тя. — Когато се движиш по „Авеню“, по нищо не си личи, че си комисар от отдела за убийства.

— Не. Но…

— Това не е…

— Униформата — каза Винтер. — Униформата. Как се вижда веднага дали човек е облечен с някаква власт? Как би следвало да е облечен?

— В униформа — съгласи се Лареда Вейтц.

Винтер пак седна. Прокара длан по очите си, попипа очилата си и ги свали. Усещаше на темето си влажен слой пот. В стаята беше топло, почти горещо.

— Нека сега поразсъждаваме спокойно — предложи той. — Униформа. Как стигнахме до нея?

— Просто ти трябва да прослушаш записа на нашия разговор. — Тя отново кимна към магнетофона. Винтер внимателно го повдигна. Лентата продължаваше да съска тихичко.

— И какво? Търсим мъж в униформа, така ли? — Той я погледна, сякаш очакваше, че тя ще кимне утвърдително. Но психоложката мълчеше.

— Какво ще кажеш? — попита я.

— В началото решихме да разсъждаваме откъм различни ъгли. Направихме го и един от аспектите може да бъде… този. — Лареда Вейтц въздъхна шумно. — Когато обаче прослушваш записа, ще се убедиш, че това е каквото е, а именно… хипотези, умозаключения. Докоснахме се до нещо друго. Мъж в униформа? Да, в случай че нашето предположение за самотен мъж, който се стреми към порядък и служебно положение, съвпада с реалността. А ние не можем да сме сигурни.

— Думите обаче са тук. — Винтер похлопа по магнетофона. — Практиката на brainstorming^[1] е винаги резултатна. Думите никога не грешат.

— Така ли наричаш нашия разговор? Brainstorm^[2]?

Винтер не отговори. Той погледна към снимките, които почти се сливаха с цвета на бюрото, защото слънцето се бе изместило в друга посока.

Една дума може да каже повече от хиляда образа.