Оке Едвардсон
Слънце и сянка (14)

14

— Десерт искаш ли? — Тя вдигна към него красивите си очи.

— Да, защо не. — Той погледна ръчния си часовник. Бяха седели тук един час, но сякаш бе минало повече време. — Нещо малко и чашка кафе.

— Едно малко tocino al cielo?

— Това какво е?

— Нещо като крем карамел.

— То…

— Точино ал сиело.

— Красиво название. Добре, ще взема.

— В превод то май не е тъй красиво. Означава небесно месо. Месо от небето.

— Интересно.

— Нали?

— Да, наистина е интересно.

Навън на Кале Тетуан той си взе довиждане с нея.

— Може би пак ще се срещнем — каза му Алисия. — Знаеш къде съм и… ако пак огладнееш и се нуждаеш от съвет къде да хапнеш… — тя го погледна — или пък ако пак нещо неприятно ти се случи. — Извади визитна картичка и му я подаде.

Винтер я взе и я пъхна в горното джобче на сакото си.

— Мога да те откарам донякъде в източна посока, ако искаш. Колата ми е при банката.

— Не, имам да свърша едно-друго и после ще се кача на автобуса. Надявам се, че баща ти ще оздравее.

Винтер кимна и те се разделиха. Той пое обратно към авенидата. Колата се беше нагряла и отвътре, и отвън, та той почувства как по гърба му се стичат струйки пот още преди да беше седнал зад волана. Мобилният му телефон иззвъня.

— Няма да стане — чу гласа на сестра си. Тя пак кашляше. — Утре обаче, да. Окончателно.

— Отново отивам там.

— Дали е още буден? Дали е на себе си тоест.

— Снощи във всеки случай поговорихме, макар и за кратко.

— Това е добре — изхриптя тя с удебелен глас.

— Дано. Искаше да направи нещо като равносметка, но аз не му позволих.

 

 

Стената беше грапава, сякаш дървена. Беше ли намерил четката някъде в жилището? Или я беше донесъл със себе си? Толкова бе спокоен сега, че беше в състояние да задава въпроси, но не можеше да им отговаря.

Така. Беше готов.

Те следяха всички негови движения. Тя и той. Не ги приближаваше. Нека седят там, а щорите поразкриви така, че вътре да не е толкова тъмно. Не беше и тихо. Сега изобщо не беше тихо. Музиката виеше на авто ривърс. Светлината от уличните лампи се спускаше косо над главата на другия, който го наблюдаваше от дивана. Съвсем неподвижно. Доволен бе, че всичко е неподвижно. С нея беше по-лошо, но сега и тя бе неподвижна, вторачена в него. Никой вече не се кикотеше. Кой управляваше сега тук? Кой имаше думата?

Беше им го показал.

И сега щеше да го покаже нему, да направи така, че да проумее.

Спря музиката, но това не беше добре. Пусна я пак с намалена сила на звука и се огледа. Вече можеше да си тръгне.

 

 

Ангела се събуди преди полунощ с предчувствие, че ще се случи нещо. Нещо, за което не искаше да мисли.

В граничната зона между будно съзнание и сън тя бе видяла образите един след друг, сякаш пуснати с прожекционен апарат и осветени върху голямата гола стена в спалнята.

Сърцето й се разтупа, тя стана от леглото и се загърна в халата. Достатъчно бе да свети лампата над печката в кухнята. Седна край масата там с чаша мляко. Навън цареше тишина. Някой в блока пусна вода в тоалетната, далеч, далеч от нея. Тя се размисли дали да не включи радиото, но се отказа. Щеше да я разбуди прекалено. Остана така, с длани, притиснати към корема. Не бива да гради големи планове.

Шумът във водопроводните тръби секна. Все още отвън не подрънкваше закъснял трамвай, никакви гласове не се разнасяха в нощта, която ухаеше на сняг. Долови го, когато отвори прозореца, за да подиша малко въздух. Предчувствие за зима, тя затвори прозореца и остави чашата на мивката, върна се обратно през вестибюла. Отвън на стълбището с поклащане се изкачваше асансьорът, проскърца към етажа й. Можеше да чуе как се отваря и затваря, шума от привнесен чакъл, който протъркваше пода му. Тя не помръдваше в антрето. Защо стоя тук? Искам да чуя как тези стъпки ще хлътнат в нечия врата. В тази на госпожа Малмер.

Мили боже!

Няколко крачки, които сега търкаха в пода. Сякаш пред вратата, съвсем пред нея. Внезапно Ангела загуби способността да се движи. Цялото й същество се напрегна, заслушано в тези стъпки.

Не би трябвало да спя тук, когато Ерик го няма.

Не е разумно.

Пак този стържещ, скърцащ звук. Пак стъпки — отдалечаващи се. Можеше да чуе как стогодишният асансьор задъхано се изкачва до етажа и лекото потрепване, когато най-сетне спира. Пред нейната врата. Бързото придърпване на подвижната желязна решетка, напред и назад, лекото потропване и характерният звук, с който асансьорът се спуска надолу от етажа, където го бяха извикали.

Ангела стоеше зад вратата. Вторачи се през шпионката й, виждайки стълбището в гротескната широкоъгълна перспектива, но то беше пусто — нямаше жива душа. Светлината там още не бе угаснала. Тя отвори вратата и пред нея видя малко черен чакъл и вода, образувала локвичка, проблясваща под лампата.

Сигурно е от мен, помисли си. Нужно е известно време водата да изсъхне и вътре в сградата, кръстосвана изотдолу от всевъзможни течения и ветрове. Ако съм съвсем пощуряла, ще тръгна да обикалям, за да проверя дали има локвички и чакъл на други места. Тя почти изхихика и затвори вратата.

Будилникът на нощното шкафче до телефона показваше дванайсет и четвърт. След шест часа щеше да е отново на крака, готова за коридорите. Дупките в зелените стени в стаята за прегледи. Винаги ли трябва да са в зелено? Вратите с олющена боя. Пациентите би трябвало да губят надежда, докато чакат, виждайки как болницата се срива, щом не може да се поправи една стена, какво ли остава за цяло тяло, което има…

Телефонът иззвъня. Ангела потръпна. Телефонът иззвъня отново, сякаш се раздвижи върху масата. Това е Ерик, успя да помисли тя, преди да е вдигнала слушалката.

Значи нещо там е станало.

— Да? Ангела?

Не чуваше нищо повече освен статичния шум.

— Ало? Ерик?

Отново този шум. И някакъв друг звук, който тя не можеше да определи. Нечий глас на фона му? Може би, но слаб. Тази нощ бе трудно да се провеждат разговори през Европа.

— Нищо не се чува. Опитай пак, а? Чуваш ли ме? Аз не те чувам.

Сега долови ехо от гласове, но това бе нормално, откъслеци от гласове из света, които сигурно говореха по други звукопроводи и се смесваха в един вид есперанто. Езикът можеше да е всякакъв, разговор на планински връх на милиони мили оттук, но все пак доловим.

Сега дочу дишане. И то не на някакъв планински връх. А съвсем близо до себе си.

— Ало? Има ли някой там?

И пак дишането, отчетливо, преднамерено. То бе пробило далечното дърдорене.

Внезапно я обзе дълбок страх. Искаше дърдоренето да се върне. То означаваше някаква сигурност. Мислеше за образите, прожектирани в главата й, за стъпките, отново за образите, за локвичката…

И пак дишане.

— Отговори! Чувам, че има някой. — Опита се да придаде на гласа си колкото може по-голяма застрашителност, но той прозвуча тънък и уплашен. — Кой е там? — Стори й се, че чува нещо друго, още нещо… слушалката се изплъзна от ръката й, удари се в ръба на масата и падна на пода с мембраната нагоре. Тя не я изпускаше от очи и после я вдигна след десет секунди.

Пълно мълчание. Прекъсна го пукот и след това добре познатият звук на отворената линия.

Господи, Ангела. Успокой се. Има идиоти, които набират погрешно телефонни номера и после нямат доблестта да си го признаят. Има глупаци, които звънят напосоки, за да си доставят удоволствие.

Искаше й се обаче да си поговори с Ерик, да чуе гласа му, да се успокои.

Мобилният му телефон беше изключен. „До абоната в момента няма достъп.“ Тя остави съобщение. Не ми пука. Че защо ще го изключва? Нали беше казал, че изобщо няма да прави така по време на престоя си там?

Погледна слушалката в ръката си. Дали да не я остави встрани от телефона за през нощта? Глупаво. Ерик може би щеше да й звънне по-късно. Сигурно мобилният му не е нещо наред в момента. Тя отново набра номера.

— На телефона е Ерик.

— Защо, по дяволите, не се обаждаш?

— Какво? Какво има?

— Не отговаряш. Телефонът ти е изключен.

Той го погледна, сякаш би могъл да констатира някакъв негов дефект.

— Кога?

— Току-що. Преди две-три минути.

— Аха. Е, сега вече работи.

— Чувам, дявол го взел.

— Какво има, Ангела? — Той погледна ръчния си часовник. Наближаваше един часът. — Ти ми се струваш…

— Някой тук ми звъни.

— Какво говориш?

Тя му разказа.

— И на мене се е случвало — каза той. — Сигурно на всички някога се е случвало.

— Веднага ме успокои.

— Но, разбира се, не е забавно да го чувам от тебе. Това за пръв път ли беше?

— Никога досега не съм изживявала подобно нещо. Никога — в моето жилище.

— Значи работата е в моето?

— Не, Ерик. Боже, не знам какво приказвам. Сигурно някой плашлив идиот е набрал погрешно номер. Нищо повече.

— Ммм.

— Просто си въобразявам. Всъщност исках да чуя гласа ти. Сега чувам навън и трамвая. Успокоих се.

— Можеш да ми звъниш по всяко време.

— Как е баща ти?

— Горе-долу. Аз съм в болницата, но след два часа сигурно ще се върна в града.

— Разговаря ли вече с лекаря му? С Ал… как се казваше?

— Алкорта. Разбира се, че не. Той е тук привидение. Бяла манта.

Той спа неспокойно през малкото часове, които оставаха до утрото. Хладилникът в семпло обзаведената стая бръмчеше повече, отколкото досега. Не, не. Бръмчеше както преди. Всички звуци си бяха същите. Жената в някоя от съседските къщи стимулираше мъжа си с викове преди секс, а четвърт час по-късно Винтер чу тежките удари на чук. Аха. Дърводелецът значи.

Изпразни джобовете си на тежката маса до гардероба.

Нейната визитка проблясваше на утринната светлина, която се процеждаше откъм патиото.

Винтер поклати глава и влезе под душа.

В „Гаспар“ масата до неговата беше празна. Липсваше му неговият кашлящ съсед по закуска. Сервитьорът му донесе кафе и tostadas, без да ги е поръчал. Сервитьорът забеляза, че Винтер поглежда към съседната маса, и направи кръстен знак. Винтер запали една „Корпс“ след закуската си и проследи с очи как димът от нея се вие към небето. Слънцето се катереше нагоре зад сиерата.

Лота, сестрата на Винтер, пристигна с такси в същия миг, в който той излезе от колата, която беше наел, на паркинга при болницата. Тя беше бледа, кожата й имаше същия цвят както небето преди половин час. Кашляше, но това бе нищо в сравнение с кашлицата на неговия покоен съсед по маса.

— Как мина пътуването?

— Зле. Един пияница седеше пред мен в самолета.

— Ами чартърите са така.

— Както виждам, не си хванал никакво слънце.

— Ще влизаме ли? — подкани я той.

— Ако смеем.

— Той е буден. Мама току-що ми се обади.

— Обади се и на мен. В таксито.

— Пак са го върнали в интензивното.

— За кой пореден път?

— Има ли някакво значение?

— Май трябва да се прекръстя — каза тя, когато се изкачиха по стълбите и влязоха в прохладния полумрак.

Майка им стоеше в коридора. Нисък мъж в бяла престилка се приближи и протегна ръка. Лота го поздрави и погледна към брат си.

— Soy Pablo Alcorta. Medico.

— Soy Lotta Winter. Medico tambien, pero ahora hija de Bengt Winter.

— А!

Тук е от три секунди, а вече се срещна с Алкорта, помисли си Винтер и също подаде ръка. Може би привидението съм аз.

 

 

Беръенхем обиколи квартала с Ада, от чиито очи не убягваше нищо. Опита се да я настани в количката, но тя се разпищя пронизително.

Вчера се оказа невъзможно да я привържат към детското столче в колата и той я подкара от „Консум“ с нея на коленете си, пред волана. Както в Южна Европа. Не ги спряха негови колеги.

Мартина мълчеше сутринта, почти толкова, колкото и той.

Сега беше отишла на работа и Ларш изпита чувството на освобождение, когато се завърна в празното жилище. Ада се смееше на нещо в своя си свят. Той я гледаше и се срамуваше заради мислите си. Заваля слаб сняг.

Приготви й чаша кайсиев крем, свари си кафе. Вестникът беше разтворен на първата новинарска страница. Той се опита да го чете, докато Ада се опитваше да яде. Пооправи лигавника й и я остави да оплесква масата с мляко и крем. Сложи настрана вестника, без да си спомня нещо от прочетеното. Тялото му беше сковано след лишената от произшествия нощ в колата пред къща в Хисинген. Само чакане и после се прибра у дома. Мартина вече беше оставила Ада в яслите. Празната къща, чувството за освобождение. Ужасен израз. Освобождение от какво?

Караше собствена кола. Още нямаше дванайсет. Дълго се бе опитвал да заспи, но това беше преди много време. Спря, за да си купи нещо. Не знаеше какво, когато влезе в магазина. Собственикът му кимна като на постоянен клиент.

На тезгяха имаше нещо. Той ли го беше купил? Щеше ли да го купува? Обърна се и си тръгна. Държеше го в ръка. Никой не подвикна подире му. Погледна назад, а собственикът пак му кимна. Ами да. Той знаеше къде бе сега.

Разбира се. Беше тук.

На излизане се огледа. Нямаше никого.

Обърна се и тръгна обратно, изчаквайки пред магазина с глава, извърната встрани.