Оке Едвардсон
Слънце и сянка (49)

49

Винтер позвъни на Мьолерщрьом. Регистраторът в полицейското управление отговори още при първия сигнал.

— Намери ми най-новия брой на „Актюел Рапорт“, ако си добро момче, Яне.

— Списанието за мъже?

— Има ли и друго?

— Нали искаш „Актюел Рапорт“?

— Отговорът е да.

Винтер остави слушалката обратно и взе списъка на четирийсетте статисти, които носеха полицейски униформи във филма за приключенията на един комисар в града. „Защо не пък на един инспектор?“, беше попитал Халдерш. „И ти ще бъдеш вътре — бе го успокоил Рингмар. — Всички ще бъдем.“

— Ще го правим ли? — попита Рингмар, седнал точно срещу Винтер. — Разговаря ли със Стюре?

— Той разреши, при положение че го смятаме за необходимо в работата ни.

— Четирийсет души — въздъхна Рингмар. — Това ще рече от десет до петнайсет мъже в продължение на сигурно цяла седмица. Колко време ще отиде за статист? Час и половина. Един час. Ще ги разучим, ще проверим адресите, ще определим часове, за да ги изслушаме.

— И сравним — добави Винтер.

— Това е твоя задача.

— Мога да взема десетима — каза Винтер. Той запали една „Корпс“. Навън бе все още прилично светло. Снегът не се беше разтопил. Той погледна изпитателно Рингмар.

— Дали предприемаме крачка в правилна посока с тази… полицейска следа? Със следата за униформата?

— Хич не знам, Ерик.

— Кажи какво мислиш.

Рингмар примижа, потърка чело със звук, наподобяващ допира на гласпапир до нешлифовано дърво. Чертите на лицето му изпъкваха по-ясно в здрача, браздите по него изглеждаха по-дълбоки, когато слънцето хвърляше отражения в стаята от сградите от другата страна на реката. И за Бертил нямаше да има спортна ваканция през февруари. Може би когато дойдат внуците. Сега така и така времето за това минаваше.

— Говореше се за полицаи… или за полицейски униформи малко прекалено често, за да оставим тази следа настрана — произнесе той накрая.

— Да.

— Сведението на Бьоресон от музикалния магазин беше интересно.

— Да.

— Проверихме местата, където държат униформи, но нито една не липсваше.

— Да.

— Изобщо никъде не липсваше.

— Да.

— Остава филмовата продукция.

— Да.

— Това е може би знак.

— Добър знак?

— Има ли добри знаци. Гледах някога един филм, който така се и казваше — „Поличбата“. В него не ставаше дума за нещо добро.

— Филмите бяха повече — допълни Винтер. — Част първа, част втора и така нататък.

Рингмар отново потърка челото си.

— Смятам да започваме.

— Ще го вземеш ли?

Рингмар кимна и взе списъка, после отиде да организира работата. Пристигна куриер със служебна пратка, Винтер протегна ръка и пое плика. Отвори го и секретарката опули очи ужасена. Момичето на корицата бе в оскъдно облекло. Голямо заглавие в жълто и червено обещаваше разкритие за това как да се прави най-хубав секс на работното място. Винтер прелисти списанието, докато стигна до раздела „Бързи контакти“. Обявите там бяха много. Имаше снимки на разголени полови органи и на лица с черни превръзки върху очите. А защо не обратното, помисли си той.

Накрая се натъкна на нещо като формуляр за такава обява. Сигурно именно такъв са попълнили Валкерови, за да го изпратят в списанието, допусна той. Както и Елфвегренови може би. Също и Мартелови.

Както и още някой.

Как ли е станало?

Той продължи да прелиства списанието и намери информация за отговор. За отговор по телефона, с писмо. Не бяха попитали Елфвегренови какъв тип е била тяхната обява. Какви са били текстовете. Отговорите. Беше непохватно, неграмотно и вероятно примамливо. Дори Халдерш се бе въздържал да пита.

Те имаха разпечатка на телефонните им разговори, така че това можеше да се провери.

Не бяха намерили никакви текстове за обяви при Валкерови или в дома на Мартелови. Никакви текстове, никакви отговори.

Винтер се обади в редакцията на „Актюел Рапорт“, една жена отговори оттам и той се представи.

— Текстовете на обявите се съхраняват три месеца — поясни тя.

— Означава ли това, че вие пазите и адресите на онези, които през тези три месеца са давали обяви или са им отговаряли? — попита Винтер.

— Да, нормално би трябвало да е така.

— Нормално? Какво ще рече?

— Понякога не успяваме да ги унищожим в същия ритъм. Толкова са много…

Да ги унищожат, помисли си той. Това проклето унищожаване. Срещу него би трябвало да се приеме закон. С оглед на предварителните следствия при тежки престъпления.

— А колко дълго могат тогава да се съхранят? — попита.

— Може би половин година. Но това се случва по-рядко.

— Как?

— Моля?

— Как се проверяват адресите?

— Имаме база данни. Също и сведенията в текста на хартиен носител.

— Домашни адреси ли са повечето?

— Даа…

— Няма ли анонимни номера на пощенски кутии, каквито мнозина използват?

— Там прокарваме граница. Защото се оказа доста… несериозно.

Винтер не продължи да я разпитва на тази тема.

— Можете ли да видите кой отговаря? — продължи той.

— Не. Този, който се отзовава, пъха отговора си в плик, залепва го и върху него написва номера за контакти, съдържащ се в обявата. После поставя този плик в друг плик и го изпраща със съответна такса, която покрива разходите. От наша страна ние препращаме по-нататък отговорите на пусналите обявите.

— И този, който отговаря, разполага следователно с три месеца?

— Да.

Винтер се размисли. Ако имаха късмет, текстът на обявата на Валкерови може би се намираше още в редакцията или домашният адрес, който потвърждаваше, че са я пуснали. Той реши да се свърже с колегите си в Стокхолм, където се намираше редакцията на списанието. Не беше за пръв път.

Вероятно имаше шанс да намерят текст и от Мартелови. Или от Елфвегренови. Мартелови. Той отново се замисли за тях. Мартелови. Бяха убити преди по-малко от три месеца.

Ако те бяха пуснали обява, още нямаше да са получили отговора, който са очаквали.

Отговорът можеше да е в редакцията. Сети се за онова, което Ерика Елфвегрен беше споменала: „някакъв мъж“.

Този мъж беше действал по описания начин. Винтер се запита как е влизал в апартаментите и кой знае, вероятно тук се криеше ключът на загадката, решението на проблема.

Но те може да са давали обяви когато и да е, дори преди много години. Хайде, спокойно сега.

Зададе на жената в редакцията няколко бързи въпроса от практическо естество, прекрати разговора и се обади отново в Стокхолм, на свой колега, комисар в Сити.