Емилия Друмева
Конституционно право (35)

Същност

Демокрацията е форма на държавата (вж. Раздел III) и се проявява в различни сродни помежду си форми на управление. С корени в Древна Гърция, Рим и Южна Азия демокрацията има прояви по целия свят в различни исторически епохи, особено много в наши дни. Думата е от гръцки: демос — „народ, многото“ и кратос — „властване“. Най-често демокрацията се отъждествява с народовластието; тя се възприема като процес на колективно управление.

А пряка демокрация има тогава, когато народът като единен социално-политически организъм непосредствено и ефективно осъществява изначално принадлежащата му власт в държавата. Понятието е утвърдено в правно-политическото пространство в двойката „пряка и представителна демокрация“. При представителната демокрация суверенитетът се упражнява от народни представители, периодично избирани, но иначе свободни да решават по съвест. При пряката демокрация гражданите решават пряко, вместо да гласуват за избиране на народни представители, които да решават вместо тях; отговарят с „да“ или „не“ на поставения въпрос.

Всички концепции изхождат от принципната идентичност на управлявани и управляващи (вж. Раздел II) — на народа се признава обща компетентност по всички въпроси, а „общата воля“ има способността след консумиране автоматично да се възстановява, т.е. не се изчерпва. Затова се предпоставя, че всички граждани постоянно могат да участват във вземането на решения на събрания, допитвания, подписки и т.н.

Съвременните форми на пряката демокрация възникват^[1] и се развиват в Швейцария от XIII в. насам на кантонално равнище, а по-късно (1847) — и в националната Конституция.

Широко се практикуват на щатско равнище и в голяма федерална държава, каквато представляват напр. САЩ или Германия, въпреки че федералните им конституции не предвиждат референдуми на национално ниво.

В правната наука няма единна класификация относно формите на пряката демокрация — безспорни са референдумът и плебисцитът, инициативата, събранията на населението. Поддържа се, че форми на прякото управление са само тези, които институционализират непосредствено волеизявлението на първичния носител на държавната власт — народът и изразяват неговия суверенитет^[2]. Поради това петицията на група граждани, лобирането или участието в гражданско неподчинение не се възприемат като форми на пряка демокрация. Що се отнася до причисляването на изборите и отзоваването към формите на пряката демокрация, в теорията няма единно становище. Обяснението е, че изборите като технология на пряката демокрация (вж. Раздел IX) биват „погълнати“ от представителната демокрация, за чието изграждане и периодично обновяване всъщност те са предназначени.