Емилия Друмева
Конституционно право (40)

Избори

1. Правна същност

Изборите са преди всичко техника за излъчване на лице/лица измежду много (или поне 2-ма) кандидати. Изборите представляват съвкупност от актове и действия, предприемани в административен порядък: избирателни списъци, удостоверения, регистри, откриване на бюра и т.н. Всички тези действия имат една обща цел: да се установи, според закона, волята на избирателите. В този смисъл изборите са една административна операция, която цели да установи онова, което според закона е волята на избирателите^[1].

Качеството на изборите като техника и като административна операция е тяхната формална страна. В същността си изборът е волеизявление, надлежно направено, съчетаващо известен брой еднакви гласове; щом то отговаря на определени в закона условия, законът приема, че по този начин се изразява волята на избирателното тяло — така направеното изявление придобива задължителната сила на акт на власт. По силата на този акт едно лице бива „облечено“ в длъжността на народен представител, на президент, на кмет, на общински съветник и т.н.

Гласува едно сборно тяло. Сам по себе си избирателят не е публична власт. Сбор от избиратели обаче в определен момент се изявява като орган на публична власт; неговата воля е съставна. Така при условия, определени в закона, във времето, указано в закона, и при спазване на процедура, изложена в закона — само тогава определен сбор избиратели като избирателно тяло прави с гласуването си едно волеизявление на власт. Чрез надлежно направеното волеизявление правоимащите лица, т.е. избирателите, в рамките на установен изборен процес, определят/избират лице или лица, които да представляват и управляват една общност. В публичното право изборите са средство за формиране на представителен орган или за заемане на длъжност.

В конституционното право изборите принадлежат към фундаментните механизми и средства на представителната демокрация — представителните органи променят своя състав по реда на предварително определени, периодично провеждани избори; по този начин представителните органи легитимират собственото си функциониране отново чрез избори. Така изборите представляват организационно средство за фактическото осъществяване на политическото представителство (вж. Раздел X).

От друга страна обаче изборите са и решаващият акт на прякото демократично волеобразуване у народа, притежаващ върховната власт (вж. Раздел VIII). Това са избирателите, превърнали се в конкретния момент в орган на публична власт. Член 1, ал. 2 от КРБ гласи: „Цялата власт в държавата произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез предвидените в Конституцията органи.“ Тези текстове закрепват два основни принципа, които са принципи на конституционната държава въобще — демократичният и представителният; и двата принципа са тясно свързани с материята на изборите.

Народният суверенитет е същностен елемент на конституционното понятие за демокрация. Народът упражнява властта пряко и опосредено — чрез органи, които се формират по пътя на избори. В Република България на национално равнище чрез избори се формира националният представителен орган — Народното събрание, и се заемат длъжностите президент и вицепрезидент на Републиката. Тези органи избират/назначават други висши държавни органи и длъжности (чл. 84, т. 8 и чл. 98, т. 7 от КРБ), снабдяват ги опосредено с демократичната легитимност, необходима за властта, която упражняват. С това изборите представляват не само основна форма на пряка демокрация, но и решаващ елемент от политическите отношения в държавата.

2. Функции

Какви функции се осъществяват посредством избори за държавни и общински органи? Отговорът е многопластов; към него се подхожда от различни гледни точки и с оглед постигане на различни цели. Чрез избори се осъществява:

2.1. Оторизация, т.е. прехвърляне на власт, при което политически мнения, идеи и виждания се трансформират в политическа власт.

2.2. Легитимиране и обосноваване на държавното (местното) управление, което почива върху вота на избирателите, даден в едно плуралистично и честно състезание.

2.3. Контрол, упражняван от страна на избирателите върху управляващите; контролът се упражнява ефективно периодически.

2.4. Интеграция между гражданите за реализиране на обществени ценности, политически цели и програми. Във възможната степен се осъществява решаване/изглаждане на конфликти и противоречия. От разпокъсаните групови и индивидуални воли се ражда общата воля на народа, която е политически работоспособната.

2.5. Селекция на политическия елит.

2.6. Представителство на мнения и интереси.

Демократичното оправдаване на политическото властване и на конституционноправните институции не изчерпва богатата същност на изборите. Цялостно тя се проявява и в създаването на едно равномерно възпроизвеждащо се отношение на контрол и отговорност. Осъществява се необходимо повтарящата се постоянна обратна връзка с народа като суверен на държавната власт. Резултатът от тези процеси е установяването на политически контрол, постиган чрез формирала се и продължавана идентичност между управлявани и управляващи.

Едновременно с това чрез избори се извършва и рационализиране на политическия процес. Постига се континюитет и пренасяне на доверие. Политическите конфликти биват канализирани, а с това — и управлявани. Конкурентната борба за власт получава институционализация.

Тази богата същност на изборите като демократичен инструментариум може да бъде реализирана само когато избирателите упражняват непосредствено избирателните си права, когато има честен процес на формиране на политическата воля в държавата, и когато даденият мандат се упражнява в равномерни, предварително определени отрязъци от време. Периодични избори е безусловна предпоставка за представително демократично управление. Периодичността е същностна характеристика на демократичните избори. Към нея следва да се добавят още две: състезателни (политически плурализъм — вж. Раздел VII) и дефинитивни избори (да дават резултат).

Съвкупността от правни норми, съдържащи правната уредба на изборите, формира изборното право като обособен клон на действащата правна система. Изборното право като обективно действащо право има значителни конститутивни функции за цялата държавна организация, за политическата система, и особено за функционирането на политическите партии. Предвид значимата роля и функции на изборите логично би било правната уредба на тази материя да има най-висок ранг — конституционен. Но както в конституционната традиция, така и при действащата българска Конституция, конституционната уредба е пестелива. С това българската конституционна практика не се отклонява, а напротив — следва практиката в световния конституционализъм, където повечето конституции^[2] се задоволяват да прокламират принципите на всеобщото и равно избирателно право, и преки избори с тайно гласуване, и да замълчат относно типа на изборната система, както и относно други детайли на изборното право. В това отношение КРБ е „по-отворена“: освен прокламираните принципи тя закрепва и правото на гражданите да формират състава на изборните органи на власт, като основно право в политическата сфера (чл. 42). Конституцията урежда и условията за избираемост на народен представител (чл. 65), както и на президент и вицепрезидент на Републиката (чл. 93).

Произвеждането на избори е задача на цялото общество. Но самата организация, участниците, протичането, определянето на резултатите, както и задълженията на компетентните органи да осигуряват условия, средства, комуникации и т.н., се уреждат със закони и с подзаконови актове. Поради това в правната теория^[3] се застъпва мнението, че изборното право като клон на действащата правна система е в по-малка степен конституционно, а в по-голяма — държавно право (вж. Раздел I). Безспорно е обаче, че изборното право урежда основните начала, дава принципните решения при формирането, конституирането и определянето състава на изборните органи на власт.

Правната уредба на изборите и избирателните права се съдържа в Конституцията, в Закона за избиране на народни представители (ЗИНП, ДВ, бр. 37 от 2001 г., с изменения), Закона за избиране на Велико народно събрание (ЗИВНС, ДВ, бр. 28 от 1990 г. с изменения), Закона за избиране на президент и вицепрезидент на Републиката (ЗИПВР, ДВ, бр. 82 от 1991 г., с изменения), Закона за местните избори (ЗМИ, ДВ, бр. 66 от 1995 г., с изменения), Закона за избиране на членове на Европейския парламент от Република България (ЗИЧЕПРБ, ДВ, бр. 20 от 2007 г.), Закона за политическите партии (ЗПП, ДВ, бр. 28 от 2005 г., с изменения), в решения на Конституционния съд, решения на Народното събрание, актове на Министерския съвет и решения на компетентната Централна избирателна комисия.