Дейвид Балдачи
Коледен експрес (8)

8

— Елинор Картър, Том Лангдън — представи ги Макс.

Никой от двамата не издаде звук. Просто се гледаха, докато накрая Макс не издържа:

— Вие… познавате ли се?

— От много години — побърза да отвърне Елинор.

Сега бе дори по-прекрасна, отколкото при последната им среща, а това усложняваше нещата. Висока, все още стройна и за разлика от много други жени, наближаващи четирийсетте, не бе скъсила кестенявата си коса. Дълга до раменете и много секси. Лицето й… е, бяха се появили бръчици, които говореха, че е живяла истински — привлекателност, от каквато е лишена гладката непокътната кожа. Големите зелени очи бяха все тъй пленителни и извикваха у Том желанието да приседне, преди да е паднал като покосен. Елинор носеше сиви вълнени панталони, елегантни черни обувки с нисък ток и бял пуловер, от чието деколте се подаваше синя риза.

Том чудесно си спомняше първия път, когато я бе видял в университетското градче. Тогава беше по шорти, откриващи дългите й крака, червено елече, джапанки и жълта лента за косата. Не можеше да откъсне очи от нея. И така петнайсет години.

И двамата взеха дипломи по журналистика и решиха да направят екип. Първото им възложено проучване за някакво вестниче от Джорджия ги изпрати по следите на легендарния Литъл Боб Хъмфрис в дълбокия Юг, от Анистън, Алабама, до Тупело, щата Мисисипи, и всяко забутано градче по този маршрут. Преподобният Боб, облечен в бял костюм, бели обувки и широк бял колан, умееше да предложи лек на болните, да успокои гневните, да ободри опечалените, да спаси пропадналите, за нула време и срещу нищожна цена; а по-точно — като ти изпразни джобовете. Човек можеше и най-старателно да скрие последния си петак, ала преподобният Боб го откриваше, изтръгваше го с омаен чар и те караше да се чувстваш посрамен, задето си понечил да го задържиш.

Божият човек караше огромен шевролет „Импала“ по поръчка. Както откри Том, основното му предимство беше огромният багажник, защото добрият отец без срам и свян приемаше всичко от паричен еквивалент до някой и друг пушен бут или услугите на роднина на изпадналите, приел да му служи като помощник. Том все си мислеше, че преподобният трябва да има родствени връзки с Херцога и Дофина, небезизвестните мошеници от „Хъкълбери Фин“. Доколкото знаеше, за разлика от галантните обирджии от шедьовъра на Марк Твен, Литъл Боб никога не бе прогонван от някой град, овалян в катран и пера. И все пак измамените граждани като нищо биха сторили тъкмо това, а и Господ вероятно би си затворил очите. Всъщност нямаше да е странно той да прати някое и друго чудо като един вид награда за подобно достойно деяние.

И все пак Том не можеше да скрие възхищението си от неотклонната решителност на този човек. По време на разследването дори се бе разделил с последната си двайсетачка, а при това не беше баптист. Това бе момент на умопомрачение и слабост, от която Том все още се срамуваше. И все пак нека отдадем дължимото на Елинор. Тя бе върнала двайсетачката на Том и остана единственият човек, за когото се знаеше, че е успял да изтръгне обратно пари от преподобния Боб без намесата на съда. Изготвеното от двамата изобличение на шарлатанина се появи в националния ефир, създаде им име и престиж, а и сложи край на измамната игра на преподобния.

— Как я караш? — невъзмутимо попита Елинор.

— Ами работя. През последната година повечето тук, в Щатите — успя да отвърне Том.

— Зная. Четох какво си написал в „Архитектурен преглед“ за мебелите на Дънкан Файф. Първата статия за старинни мебели, която успя да ме разсмее. Хубава беше.

Неочаквано окуражен, Том се осмели да отвърне:

— Между нас казано, преди да се захвана, го бърках с кулинарния гуру Дънкан Хайнс, но здравата се порових, напипах същината и после похарчих парите. Нали ме знаеш.

— О, да, знам те.

Тя дори не се усмихна, макар че Макс се захили. Том усети, че го свива стомахът, а гърлото му пресъхна пред тези огромни смарагдови очи, които го пронизваха без сянка на одобрение. Сякаш беше обул бетонни обувки, които притискаха глезените му. Усещането за надвисналата зла участ му бе някаква утеха, сякаш краят щеше да дойде бързо и относително безболезнено.

— Значи си сценаристка? — успя да изрече той.

— Една от най-добре пазените тайни на Холивуд — обяви Макс. — Експерт по съживяването на неспасяеми драсканици. Нали си представяш, сценарият определено куца и ти е нужно чудо, и то на мига? Е, тогава се появява Елинор, замахва с вълшебната пръчица и му придава фасон. Вадила ме е от огъня неведнъж, когато някой писател от топлистата, на когото съм платил милиони, оплете конците. За последните ми пет филма буквално пренаписа всичко. Най-сетне я предумах сама да напише оригинален сценарий.

— Не съм изненадан, тя открай време пише страхотно. — И на този комплимент не получи реакция. Бетонът пълзеше нагоре към прасците му.

— Та какво се готви, Макс? — попита Елинор с леко кимване по посока на Том. Тя очевидно нямаше желание да се впускат в спомени; искаше единствено да сложи край на всичко това, тоест на неговата персона.

— Хрумна ми блестяща идея. — И Макс разясни замисъла си на Елинор, докато Том се чудеше дали пък да не се хвърли през някой прозорец право под колелата на „Кап“. От ясно по-ясно беше, че Елинор не е ни най-малко очарована от гениалните мисловни проблясъци на своя режисьор.

И въпреки това каза:

— Нека си помисля, Макс.

— Ама разбира се. Знаеш ли какво, по-късно можем да пийнем заедно по нещо. Някой ми каза, че тук алкохолът съвсем не бил забранен.

— Да, наистина — потвърди Том. След което добави шеговито: — Всъщност целият влак е един голям бар. — Погледна към Елинор, която бе отвърнала очи. Усети ръцете си като отсечени.

— Значи се уговорихме. Около осем, а? — рече Макс.

— Тук поднасят и вечеря. Имам резервация за седем. — Том отново погледна към Елинор, сякаш се опитваше със силата на волята си да я накара да се присъедини към него.

— Обядвах късно във Вашингтон — рече тя. — Ще пропусна вечерята.

— Май и аз не мога да дойда — каза Макс. — Трябва да звънна на няколко телефона, Том.

— Ей, гледайте да не умрете от глад. — Точно в този момент бетонът се качваше към устата му.

— А, няма страшно, Кристобал ми е взел от любимите лакомства. Всъщност не си падам по храненето под час, хапвам, когато огладнея.

— Кристобал?

— Секретарят ми. Ей в онова купе е. — Макс посочи към мястото, където Том бе зърнал хлапака с нахлупените слушалки.

Кристобал се появи, сякаш чул името си през затворената врата.

— Имате ли нужда от нещо, мистър Пауърс?

— Не, благодаря. Това е Том Лангдън. Той може би ще ни помогне за проекта.

Кристобал бе висок колкото Том, освен това млад и красив и добре сложен. Беше стилно облечен и може би на седмица печелеше повече, отколкото Том за цяла година. Освен това изглеждаше съобразителен и интелигентен — все чудесни причини да не се хареса на Том.

— Отлично, сър — рече Кристобал.

Том протегна ръка и се здрависаха.

— Приятно ми е да се запознаем — рече през зъби той, като се постара да пропъди усещането за въображаеми камъчета, хрускащи в устата му.

— Ето, уредено е — не млъкваше Макс. — Елинор ще си помисли, в осем ще пийнем по чаша, а аз отивам да запаля, че още малко и ще се облея в студена пот. — И се огледа озадачен.

— Ето оттук — посочи Том. — През два вагона е ресторантът, после салонът, слизаш надолу по стълбите вдясно и ще видиш врата с надпис „Салон за пушачи“.

— Благодаря, Том, цяло съкровище си. Знам си, че ще се получи. Вече ми го предсказаха. Моята ясновидка ми гледа на ръка и ми позна, че ме очаква нещо хубаво. „Случайна среща“, така каза. И виж какво стана. Да, хубав ден. — Той пъхна цигарата в устата си и се отдалечи, стъпвайки безшумно със своите обувки „Бруно Мали“.

— Запалката е в десния джоб на сакото ви, сър — извика след него Кристобал.

Макс само махна с ръка. Кристобал се оттегли в уютния кабинет и ето че Елинор и Том останаха сами.

Няколко секунди просто стояха безмълвни, всеки от тях решен да не търси погледа на другия.

— Не мога да повярвам, че това действително се случва — рече Елинор накрая. — Тъкмо теб да срещна в този влак. — Тя затвори очи и бавно поклати глава.

— Е, то и аз се изненадах — побърза да каже Том. — Изглеждаш страхотно, Ели. — Доколкото си спомняше, той единствен я наричаше по този начин. Навремето не бе възразявала, а на него това име му харесваше.

Елинор отвори очи и се вгледа в него.

— Няма да си кривя душата, Макс е невероятно способен, но понякога му хрумват разни смахнати идеи, които просто не вършат работа. Убедена съм, че и в случая става дума за нещо такова.

— И аз бях сразен от ентусиазма му. За нищо на света не бих искал да правиш нещо против волята си и, честно казано, аз самият изобщо не съм имал време да помисля.

— Значи мога да кажа на Макс, че не проявяваш интерес?

— Щом така искаш, Ели, нямам нищо против.

Този път го огледа внимателно, а той усети как се смалява пред погледа й.

— Точно това искам. — След което тя се върна в купето си и затвори плъзгащата се врата.

Том, вече монолитна статуя, бе готов за шкурката и боята. Дори ритмичното „ссс, бууум, бааа“ и лукавата двойна захапка на величествения „Кал“ не бяха в състояние да поклатят тази фигура, скована в непоклатимо отчаяние. Той се запита дали не е твърде късно да поиска да му възстановят цената на билета поради скорошната му ненадейна кончина.