Дейвид Балдачи
Коледен експрес (27)

27

Повечето гости се бяха разпръснали, но Макс и Мисти, Кристобал, Лелия и Херик Хигинс се задържаха в салона. Том и Елинор си бяха тръгнали поотделно веднага след края на изпълнението на Роксан и оттогава никой не ги беше виждал. Самата певица бе тръгнала на обиколка, а и да се погрижи момчетата от хора да си отпочинат, след като здравата се бяха потрудили. Младоженците Стив и Джули получиха едно от свободните двойни купета в първа класа — луксозно начало на медения им месец.

„Чийф“ отдавна бе отминал Тринидад, Колорадо, и се беше устремил към прохода Ратон. Всички се залепиха за прозорците, когато влакът започна изкачването. С нарастването на стръмнината и грохота на трите двигателя сред пътниците се прокрадна смут. На всеки завой се виждаха огромни преспи, които снегоринът, прикачен пред първия локомотив, отмяташе встрани. Цяло чудо би било, ако машинистът можеше да види накъде се движат през тази гъста пелена.

— Какво ще стане, ако някой от вагоните се откачи? — попита Кристобал. — В пропастта ли ще падне?

— Не — отвърна Хигинс. — Задейства се автоматична спирачна система и вагонът спира. С годините техниката напредна и във влаковете. — И той посочи навън. — Най-високата точка, до която ще се изкачим, е на 2300 метра.

— Височко ми се вижда.

— И все пак в тази страна това не е най-високата точка, през която минава железопътна линия. Първенството се пада на едно място малко след Денвър, откъдето минава „Калифорнийски зефир“. Височината е малко повече от 2800 метра. В Южна Америка… забравил съм точно в коя страна… има прокарана линия на такава голяма височина, че се налага да раздават кислородни маски на пътниците. Ние ще се пъхнем в тунела, който минава под прохода на около седем-осемстотин метра. От него излизаме в Ню Мексико и се спускаме по източния склон на планината Сангре де Кристо към Ратон. Ратон е разположен на около 2030 метра, което си е цели 6666 фута, но и поради стръмното спускане разстоянието до гарата не е голямо.

Ужасена, Мисти сграбчи ръката на Макс.

— Правилно ли чух, 6666 фута?

Хигинс погледна над ръба на чашата с кафе.

— Да, госпожо.

— Сигурен ли сте? Точно толкова ли е?

— Струва ми се, да, госпожо. Доколкото знам, измерванията са съвсем точни.

— О, господи!

— Какво те безпокои, мила? — попита Макс.

— Нима не разбираш, та това са четири шестици. Няма по-страшно съвпадение, това е по-лошо и от тройна шестица.

— Права си — кимна Макс с пребледняло лице, — знакът на дявола плюс още една шестица. Възможно най-лошата карма.

— Това действително ли е проблем? — попита изнервеният Кристобал.

— Като професионалистка ще ти кажа, че по-зле няма накъде — натърти Мисти. — Можем ли да спрем влака?

— Няма ли някъде внезапна спирачка като по филмите? — попита Лелия. Тя седеше до Кристобал и тревожно стискаше ръката му при всяко вълнение.

— О, не. Такива вече не се поставят във вагоните — рече Хигинс. — Хайде, успокойте се, всичко ще бъде наред. „Чийф“ минава този маршрут по два пъти на ден, веднъж на изток, веднъж на запад. — Той си погледна часовника. — Много скоро ще влезем в тунела.

— Вътре тъмно ли е? — поиска да знае Кристобал.

— В повечето тунели е тъмно, синко — кротко отвърна Хигинс. — Но ние няма да се бавим. Докато се усетим, ще бъдем на път за Ратон и Ню Мексико.

Том погледна диамантения пръстен в ръката си. Беше принадлежал на майка му, а откакто тя почина, той го носеше със себе си навсякъде. Всъщност без малко да сбърка и тъкмо този пръстен да поднесе на Стив. Тази грешка на свой ред го бе накарала да се насочи към Елинор със златната халка, наместо да я поднесе на Стив, който да я сложи на пръста на Джули. Сега пусна пръстена в джоба си, погледна се в огледалото, приглади косата си, понагласи връзката, предоставена от Кристобал за сватбената церемония, пое дълбоко дъх и за стотен път си каза, че прави каквото трябва.

Няколко минути по-късно почука на вратата на Елинор. Тя отмести завесата, погледна го през стъклото, а после се чу щракване на ключалка. Той почука отново.

— Ели, трябва да ти кажа нещо, не търпи отлагане.

— Махай се!

— Трябва да те попитам нещо важно.

Тя дръпна вратата така рязко, че плоскостта застърга в металните релси.

— Мислех, че съм се изразила достатъчно ясно!

Том пъхна ръка в джоба си, за да вземе пръстена, и разтреперан понечи да падне на колене.

Изведнъж влакът потъна в мрак — бе влязъл в тунела и събитията се занизаха с ужасяваща бързина. Огромната снежна маса по южното било на планината точно над железопътната линия се откъсна под неистовия напор на безмилостните ветрове и тоновете пресен сняг. По официални данни лавината бе започнала в 11:15 планинско време и се бе спуснала по склона с огромна скорост; ако се разтопеше, тази снежна маса би стигнала да напълни средно голямо, и то дълбоко езеро. Лавината удари страничните заграждения, издигнати именно с цел да предпазват линията. Ударът бе нанесен с такава сила, че не само огъна стоманената ограда, но я изтръгна от страничните подпори и я понесе надолу.

Този сблъсък автоматично изпрати сигнал за тревога до диспечерския пункт на „Амтрак“, откъдето на свой ред мигновено предадоха новината на машиниста на „Саутуест Чийф“ и му наредиха да спре и да изчака нови указания.

„Чийф“ тъкмо напускаше тунела под прохода Ратон, когато се получи сигналът, и машинистът включи спирачките с наложената от сериозността на положението бързина. Всъщност предупреждението от „Амтрак“ бе ненужно, защото човекът с очите си видя страховитата драма, макар тя да се разигра далеч от линията. Толкова мощна бе приливната вълна от сняг и камъни, че плъзна във всички посоки и един от ръкавите се устреми право към влака с такава смъртоносна решителност, че машинистът, който от четиринайсет години пътуваше по този маршрут, побърза шепнешком да се сбогува със съпругата и децата си. Какво ли не бе видял той, ала нищо не можеше да се сравни с урагана, който заплашваше да ги затрупа. Затвори очи, защото пълното унищожение на композицията и скорошната смърт на всички хора му се струваха неизбежни.

При рязкото спиране на влака всички усетиха, че става нещо нередно. В следващия момент сякаш ги залюля земетресение. За щастие не можеха да видят онова, на което машинистът бе станал свидетел, ала чуха усилващия се грохот, който някои попрепатили пътници мигом разпознаха.

— Лавина! — провикна се Том и погледна навън.

— О, господи — отрони пребледняла Елинор.

Том дръпна дюшека от леглото, сграбчи Елинор, блъсна я на пода и я покри с него, а после сам се хвърли отгоре. Влакът продължаваше да се тресе, звукът от откъртването на снежните блокове заплашваше да ги оглуши.

В салона всички се бяха изпокрили под масите. Неколцина драскаха върху салфетки последното си завещание, други сричаха отдавна забравени молитви. Макс и Мисти се вкопчиха един в друг, Кристобал обгърна с дългите си ръце Лелия, решен да я предпази.

Хигинс също бе потърсил убежище под една от масите, но не преставаше да се взира навън, макар най-ужасяващите му страхове да се бяха превърнали в жестока реалност.

Като по чудо устремената снежна грамада спря, преди да избута влака от релсите. Но когато машинистът най-сетне отвори очи, пред него се извисяваше плътна стена от сняг.

Той успя да докладва в централата на „Амтрак“, откъдето го предупредиха, че втора лавина от другата страна на тунела също е помела преградите. Минута да беше закъснял или подранил, „Чийф“ щеше да бъде запратен в урвата, а пътници и екипаж щяха да се простят с тревогите си за наближаващия празник. Голям късмет наистина, добави гласът от „Амтрак“, макар че машинистът виждаше с очите си какво става. В същото време „Чийф“ бе заклещен от две страни, пътят му бе отрязан и в двете посоки, а бурята очевидно едва започваше.

Метеоролозите разпратиха своевременна прогноза, този път точна, за разлика от преди. В района се бе разразила зимна буря, каквато не бе имало повече от трийсет години. Предишната бе отнела живота на шестстотин души, а мнозина бяха умрели от глад, напълно откъснати от цивилизацията. Бяха жители на отдалечени, трудно достижими места, точно като това, в което „Чийф“ бе заседнал безпомощно.

Хигинс погледна небето, където се извиха мощни ветрове и заблъскаха влака с такава ярост, че го залюляха. През целия си железничарски стаж никога не бе изпадал в подобно положение. През прозорците отляво се виждаше колко дълбока е пропастта. Снегът продължаваше да се сипе, тъй че не беше изключено да падне и друга лавина. А тя като нищо щеше да помете „Саутуест Чийф“.