Дейвид Балдачи
Коледен експрес (23)

23

Националната метеорологична служба отправи сигнал към отдалечените райони на Средния запад и Югозапада, като обърна внимание върху зараждаща се страховита зимна буря, която се носеше на юг по гръбнака на Скалистите планини. Пълната сила на урагана, в който предстоеше да се превърне, до голяма степен оставаше скрита от метеорологичните условия в северозападната част на Тихия океан, но при навлизането навътре в континента към Уайоминг и Колорадо влиянието на благоприятните крайбрежни фронтове щеше да отслабне. В момента, когато бурята отприщеше внезапно цялата си мощ на границата между Колорадо и Ню Мексико, щеше да бъде твърде късно за каквото и да било предупреждение. Не оставаше друго, освен да четеш във вестниците за ураганната буря на десетилетието, за да разказваш със затаен дъх на внуците си за нея.

Херик Хигинс се възползва от дългия престой в Канзас Сити, за да се срещне с машиниста и да чуе данните за времето, постъпващи от централния диспечерски пункт на „Амтрак“. Отдавна не бе служител на компанията, но всички по пътническите влакове на драго сърце се вслушваха в мъдрите му преценки и съвети. С машиниста бяха приятели от двайсет години и когато Херик сподели, че времето го тревожи, особено в посока Колорадо, човекът сериозно се замисли. Хигинс настоя да напълни докрай резервоарите с гориво.

— Всички ще бъдем нащрек — обеща машинистът. — Щом чуем нещо ново, веднага ще ти съобщя.

Хигинс бе заел мястото си в салона, когато приключи товаренето на продукти и пътници. През дългите години по влаковете беше попадал под ударите на всички възможни слабости на техниката, на хората, а и на капризите на природата. В такива обстоятелства беше се научил да се доверява на инстинктите си, за трийсет години работа достигнали чувствителността на точни инструменти. Тревожеше го небето, тревожеше го и вятърът, а също и косият ъгъл на снеговалежа. Ето защо седеше, вперил поглед през прозореца към мрачното небе, което не вещаеше друго, освен беди.

 

 

— Какво правиш тук, Лелия?

— Само това ли ще чуя, след като изминах толкова път, за да те изненадам? Даваш ли си сметка, че в момента няма директен полет от Ел Ей до Канзас Сити? Тъй де, какво означава това? Принудих се да прелетя над Денвър. Беше истински кошмар. А ти ме посрещаш с „Какво правиш тук, Лелия?“.

Тя го прегърна, целуна го, а той се почувства безкрайно виновен, защото в края на краищата, макар и несериозна, връзката им беше факт. Все пак се виждаха, макар и рядко; канеха се да посрещнат Коледа в Тахо. Появата на Елинор след толкова години като че ли бе заличила от съзнанието му всичко това.

— Извинявай, просто не очаквах да те видя. Предположих, че може и да си сложила край след епизода с Ерик.

— Не ставай глупав. Дай да се качваме и ще поговорим във влака. Ще чуеш последни подробности за всичко.

— Кое е това всичко, Лелия?

— Не бързай, дай ми време да се настаня. — Тя връчи билета си на един от носачите и нареди да й качат багажа, след което даде щедър бакшиш, придружен с ослепителна усмивка. Беше облечена по класически холивудски образец, ще рече, скъпо и екстравагантно. Без съмнение, рече си Том, гвардията на носачите от Канзас Сити ще я помни до края на живота си. Нищо чудно те самите да бяха готови да й платят заради едното удоволствие да мъкнат комплекта чанти и куфари „Гучи“, само и само да са близо до нея.

Лелия го хвана под ръка и го поведе към стъпалата.

— Знаеш ли, досега не съм се качвала на влак. А в навечерието на празника просто изпадам в умиление. Предлагат ли масаж? Сигурно имат и салон за красота, също като на презокеанските кораби.

— Боя се, че такива услуги не са предвидени, но пък във всяко спално купе има шахматна дъска, стига да си носиш фигури. А, предлагат също и алкохол на корем, което си е направо чудесно.

— Е, може пък ти да ми предложиш… масаж де. А, взела съм си и онова палаво боди — добави тя закачливо и се притисна в него.

Тъкмо преди да се качат, с периферното си зрение Том зърна Елинор да ги наблюдава внимателно и се почувства напълно безпомощен, което, трябва да отбележим, му се случваше много рядко. Най-сетне всички се качиха, махнаха за сбогом на Мисури и влакът пое в сгъстяващия се мрак към равните полета на Канзас.

Лелия тръгна да се разполага, но не пропусна да се оплаче от липсата на достатъчно пространство, а и да се осведоми не се ли предлагат купета с махагонова ламперия и евентуално лична прислуга. Зашеметеният Бари, стюардът на спалния вагон, раздвижи вратните си мускули, изпъчи гърди и изду бицепси под тежестта на багажа й, докато я засипваше с влакова фактология. Лелия обаче не се впечатли особено и се държа с подчертана студенина. Все пак успя да намекне, че ако той уреди да й сервират чай и се погрижи да носят храната й в купето, тя може и да го удостои с някоя и друга усмивка, да му позволи да зърне част от прасеца или дори от стегнатото бедро. Бари тутакси се оттегли, твърдо решен да изпълни всяка нейна молба.

Том надникна при нея, след като й даде достатъчно време да се настани.

— Освежила си обстановката — поздрави я той.

— Ти къде си настанен?

— В приюта за бедни малко по-надолу.

— Тази нощ можеш да спиш тук.

Той приседна на края на оправеното легло.

— Виж, трябва да ти кажа нещо. Не очаквах да стане така, във влака де, но може би е добре още сега да ти кажа.

Лелия сложи ръка върху неговата.

— Май се досещам какво ще ми кажеш. Затова и долетях толкова отдалеч.

— Тъй ли? — Как така бе научила за Елинор? — Все пак защо си тук?

— След случката с Ерик направо побеснях, сериозно ти говоря. В същото време ми се стори много мило, че ме ревнуваш, и изобщо…

— Благодаря, радвам се, че така си го приела.

— После взех да премислям нещата. Доста време мина, откакто сме заедно, тъй че рано или късно въпросът трябва да се реши.

— Взе ми думите от устата.

— Така че аз взех моето решение, но не исках да ти го казвам по телефона, а не ми се щеше да чакам до Коледа, защото това може да промени плановете ни за празниците.

Том си отдъхна с облекчение.

— И двамата като че ли сме настроени на една и съща вълна.

Тя се наклони напред и сложи ръце върху раменете му.

— Том, искам да се омъжа.

— За кой? — бе единственото, което успя да изрече.

— За теб, глупчо, и правилното е „за кого“. Макар че ти си по писането.

— Искаш да се омъжиш за мен? Изминала си толкова път, за да ми кажеш, че искаш да се омъжиш? За мен? — Той се изправи рязко, направи крачка-две и в резултат удари главата си в големия прозорец, също като птица в отчаян опит да избяга от своя кафез. — Лелия, това е доста голям скок от редките ни срещи, за да се повеселим. Това ще трае цял живот, всеки ден, в добро и зло.

— Мислиш, че аз не го зная?

— Ти да не си се записала в някакъв нов курс, да не си се увлякла по някоя психеделична вуду измишльотина на парапсихологията?

— Сама стигнах до това заключение, Том — заяви тя, като се изправи. — Годините минават. Биологическият ми часовник, знаеш, и той цъка, будилникът звъни, а толкова пъти съм натискала копчето да го заглуша, че вече не действа.

— Което ще рече, че искаш деца?

— Защо, ти не искаш ли?

— Питаш ме дали искам деца?

— Ти глух ли си? Да, това те питам!

— Откъде да знам дали искам деца? Представа нямах, че ще дойдеш точно днес да ми направиш предложение. Остави ме да си поема дъх, ако обичаш.

Тя обви ръце около врата му.

— Стана малко неочаквано, знам. Но ние чудесно си пасваме, Том, не можеш да отречеш. Имам и пари, тъй че можем да правим каквото си поискаме. Ще поскитаме, ще се позабавляваме, а после ще се установим и ще имаме огромно семейство.

— Огромно семейство? Колко огромно?

— Е, в моето сме осем деца.

Той огледа дребната й фигура.

— Ти се бъхтиш във фитнес залата по шест часа на ден. Нима искаш да ми кажеш, че ще допуснеш тялото ти да се раздуе осем пъти? Дори да планираме децата по едно на две години, когато последната радост на мама се появи на бял свят, ти вече ще си на шейсет, Лелия.

— Е, мислех да се сдобием с едно по нормалния начин, а останалите да осиновим… нали разбираш, наведнъж. Един вид семейство аламинут.

Том прекара ръка през косата си, макар че по-скоро му се щеше да си свали скалпа.

— Направо не е за вярване.

— Ти какво, да не си си въобразявал, че тая история с прелитането между двата бряга ще трае, докато единият от нас умре? В тази връзка нямаше постоянство, Том.

— Съгласен съм. Не беше постоянна.

— Разбирам, че ти идва много. Не бързай, помисли си. Два дни ще пътуваме до Ел Ей. Помисли си и после ще ми кажеш.

— Даваш ми два дни? Искаш за два дни да ти кажа дали искам да се оженя и да имам осем деца?

— Е, в зависимост от твоя отговор ще ни се струпа много работа, тъй че, да, навременното решение е желателно.

Тя го целуна по бузата и после взе ръцете му в своите.

— Кажи сега, какво се готвеше да ми кажеш?

Той просто я зяпаше с отворена уста, неспособен да проговори, тъй като нямаше достатъчно силни думи да избутат буцата, заседнала в гърлото му. Думите се стопиха като сняг върху жарава. И той тръгна да си ходи.

— Къде отиваш?

Гласът му все пак проработи.

— Отивам в бара.

— Кога да те очаквам?

— След два дни.