Дейвид Балдачи
Коледен експрес (24)

24

С омекнали колене Том се упъти към салона, за да потърси утеха в несметен брой чаши текила, стига да успееше да ги погълне, разбира се. А „Чийф“ вече наближаваше Лорънс, Канзас, известен преди всичко с Канзаския университет. На тази гара предстоеше да спрат в един и половина през нощта, в два — в Топика, след което набързо да преминат Нютън, Хъчинсън, Додж Сити и Гардън Сити и да спрат за последно в Канзас, преди да навлязат в Колорадо. Ла Хунта, където предстоеше да се извърши венчавката, бе втората спирка на територията на Колорадо, на около два часа път от прохода Ратон.

Бурята вече бе набрала мощ и подгонена от свирепи ветрове във високите слоеве на атмосферата, си пробиваше път на юг, сякаш решена да се блъсне в непоклатимата грамада на Скалистите планини. Зимата тук бе изсипала сняг повече от обичайното и планинските върхове бяха покрити с дебели преспи. Имаше снежни виелици, но положението не беше бедствено, а метеоролозите, които следяха напредващата, натежала от влага вихрушка, не откриха основания за опасение, че тази ще е различна от безбройните предхождащи я бури.

„Чийф“ трябваше да изкачи склона, водещ към прохода Ратон, да се мушне в дългия близо километър тунел, прокаран под прохода, след което да се спусне към гарата в Ратон. На излизане от тунела влакът щеше да напусне Колорадо и да влезе в Ню Мексико. Там също бяха паднали обилни снегове, планинските била бяха покрити с глазура от няколкометров твърд сняг, който обикновено се задържаше чак до лятото, а най-високите върхове не се разделяха със своите бели шапки почти през цялата година. Невероятна сила бе нужна, за да помести милионите тонове сняг.

Елинор дълго обикаля по коридорите на влака, опитвайки се да спре напиращите сълзи. По едно време надникна при отец Кели, който седеше сам в купето си напълно облечен и четеше Библията. Той я покани да влезе и тя седна до него.

— Не можете да заспите ли, отче?

— О, Макс ще ни събира на ергенско парти в чест на Стив, тъй че просто си почивам. Да ви кажа, като работех в енорията, по шестнайсет часа на ден бях на крак, а вечер потъвах в осемчасов безгрижен, дарен от Всевишния здрав сън, спокоен, че съм направил всичко по силите си. Ала сега „не съм на служба“, тъй да се каже. Изобщо не работя така усърдно и като че ли сънят не ми е толкова нужен. А влакът предлага спокойствие, ако човек поиска да почете или да размишлява. Толкова години посвещавах времето и вниманието си на грижите, и тревогите на паството, че сякаш не съм размишлявал достатъчно върху моите собствени. Малко е късничко да правя това заключение, не мислите ли?

— По-добре късно, отколкото никога, отче.

— Видях Том с онази дама — дипломатично вметна свещеникът. — Те като че ли добре се познават.

— Не се учудвам. Изглежда, са близки.

— Разбирам.

Елинор погледна Библията.

— Някакъв лек за разбито сърце?

— Тук има лек за всичко, Елинор.

— Редовно ходя на църква, но не съм чела Библията достатъчно задълбочено. Може би трябва да поправя грешката си.

— По-добре късно, отколкото никога — усмихна се отец Кели. — Като говоря с Всевишния, непременно ще спомена вашето име в молитвите си. Дори неведнъж, а два пъти.

— Много съм ви признателна, отче.

— Казват, че през седмицата преди Коледа са възможни всякакви чудеса. Аз като свещеник, разбира се, вярвам, че чудесата винаги са възможни, но без съмнение в дните преди раждането на Исус навсякъде се усеща по-силна позитивна енергия.

— Хубава мисъл — рече вяло Елинор.

— Сега нещата може и да изглеждат зле, но що се отнася до вълненията на сърцето, сигурно ще се изненадате колко бързо може да настъпи промяна.

— Всъщност точно от това се страхувам.

— Където има вяра, страховете не покълват.

— Това от Библията ли е, отче?

— Това, мила — рече свещеникът, като я потупа по ръката, — е подарък за вас от отец Пол Джоузеф Кели.

На минаване през салона за последна проверка Роксан се натъкна на Херик Хигинс, който не беше мръднал от мястото си и все така зяпаше през прозореца.

— Защо не си лягаш, Херик? — попита Роксан, като седна до него. — Има свободно местенце в преходния вагон, оправила съм ти леглото.

— Благодаря ти, Роксан. Много скоро ще се възползвам.

Тя проследи погледа му и се втренчи в снежната пелена.

— В Канзас Сити натоварих допълнителни запаси от храна, за всеки случай.

— Мъдра жена си ти. Малко предпазливост никога не е излишна.

— Ти какво, след толкова години пак ли се тревожиш, мистър Хигинс?

Херик сви рамене и се усмихна.

— Може пък да си измислям поводи за тревога, та да се почувствам отново полезен.

— Изобщо не биваше да те освобождават — заяви Роксан и го потупа по рамото. — По тоя въпрос всички по цялата линия сме на едно мнение. Някои служители по влаковете пет пари не дават, само чека със заплатата си чакат, но ти не си като тях. Хора като теб са душата на тия стоманени чудовища.

— За теб важи същото, Роксан.

— Доста годинки навъртях по влаковете. Чудя се кога ли е време да обявя последна спирка и да сложа точка.

— Когато решиш, направи го както ти си знаеш, Роксан, не чакай някой да ти заповяда.

— А след десет години може и влакове да няма. Тогава какво ще стане?

— Ами тогава ще разказваме на внуците колко хубаво е било да се пътува по железниците.

Преди да достигне салона, Том се натъкна на Макс и Мисти.

— Имам нужда от силно питие — довери той на Макс. — На всяка цена. И ако не го получа, не отговарям за действията си.

— Заредил съм купето с всякакви напитки плюс каса изстудено вино. Дай да започваме ергенското парти. Рекох си, кой е казал, че трябва да сме само мъже? Затова поканих и момичетата.

— Всъщност — обади се Мисти — идеята, струва ми се, беше моя.

— Как успя да натовариш толкова алкохол, Макс?

— Та той е Макс Пауърс — многозначително натърти Мисти.

— Не питай как, просто вдигнах телефона, обадих се в Канзас Сити и им викам: „Пишете го на сметката ми.“ Не е като да съм взел изпит по ядрена физика, деца.

— Ах, колко обичам това обръщение — въздъхна Мисти. — Кара ме да се чувствам толкова млада.

— Утре имаме сватба — напомни Макс, — ти и Елинор, а и останалите, ще играете ключова роля. Ще използваме събирането при мен да направим репетиция.

— В момента идеята не ми допада, Макс — рече Том.

— Не ставай глупав. Аз си разбирам от работата, тъй да знаеш. Нали от това си вадя хляба. Без репетиции не може, просто не става. Заради Стив и Джупи сме длъжни да се представим добре. Не забравяйте, деца, чичо ви Макс винаги постига своето.

Режисьорът едва не хукна по коридора, видимо предоволен от себе си. Мисти го последва, тъй че Том се видя принуден, макар и с натежали крака, да се присъедини към двамата ентусиасти.

Макс изпрати Кристобал да повика Стив, Джули, Елинор, Роксан и свещеника, от когото се очакваше да извърши церемонията. Човекът бе висок и слаб, с късо подстригана посивяла коса, с благи очи, които излъчваха мъдрост, просто съвършен образец на истински Божи служител. Том би предпочел отец Кели, който и бездруго пътуваше с тях. Добрият старец се опита да заговори колегата си, ала онзи се държа толкова надуто, че накрая отец Кели се отказа. Купето на Макс се състоеше от две помещения, обзаведени като малък апартамент.

— Как го постигна? — попита Том, като се огледа.

— Той е Макс Пауърс — отново напомни Мисти.

Режисьорът зае централното място и раздаде на всички по няколко листа, хванати с телбод.

— Ето това е сценарият за утре. Включени са всички важни моменти, тоест цялата сватба.

Том се присламчи към Кристобал, който обслужваше импровизирания бар в ъгъла.

— Да ти се намира скоч?

— Боя се, че разполагаме единствено с двайсет и пет годишно малцово „Макалан“. Любимата марка на мистър Пауърс.

Том зяпна от изненада.

— Е, като няма друго, ще трябва с това да се задоволя.

— Цял следобед печатах сценария — сподели Кристобал. — Естествено, Макс го преправя милион пъти, както винаги; Забележителни хрумвания му идват, това не мога да отрека.

Том отпи глътка и крадешком извърна очи към Елинор, която, както му се стори, се стараеше да отбягва всички погледи и най-вече неговия. Нима можеше да я вини? Тя усърдно изучаваше сценария, докато Макс с гръмовен глас даваше наставления.

Том тъкмо бе събрал кураж да отиде при нея, когато в купето влетя Лелия и бързо се намести до него.

— Какво научавам, имало ергенско парти, а моят мистър Лангдън пропуснал да ми каже.

В този момент погледът й попадна върху Макс Пауърс, а Том забеляза, че щом я зърна, режисьорът понечи да се скрие зад Мисти.

— Макс? Макс Пауърс — пропя Лелия. — Господи, това наистина си ти! — Лелия приглади косата си, подръпна и роклята, макар че и двете имаха безупречен вид.

— Лелия, не може да бъде! — рече Макс с престорена изненада и се извърна.

— Вие се познавате? — вдигна вежди Том.

— О, години минаха оттогава — тихо рече Макс.

— А за мен все едно е било вчера — въздъхна Лелия и настоя да обясни. — Явих се на прослушване за един негов филм, съвсем дребна роля. Преди години беше наистина, но името му вече беше легенда — добави тя с нотка на страхопочитание.

— Недей така, Лелия — притеснено смънка Макс, — бездруго съм прекалено самомнителен, не е нужно да ме ласкаеш.

Тя се направи, че изобщо не го е чула.

— Не получих ролята. Помниш ли кой беше филмът, Макс?

— Не, миличка, наистина не се сещам. Толкова много мозъчни клетки изгубих оттогава.

— „Краят на лятото“, разказваше се за двама млади, които за едно лято се влюбват и разделят.

— Да, да, сещам се.

— Така и не разбрах защо не получих ролята на най-добрата приятелка на момичето, Бамби Мур.

— Очевидно груба грешка от моя страна, Лелия. В началото на кариерата ми често се случваше.

— Е, поне беше достатъчно любезен веднъж да ме поканиш на вечеря. Помниш ли?

— Разбира се, вечеря. Беше чудесно.

— Вечерята се проточи до закуска. Не вярвам да си забравил тази част от прослушването. — Веждите на Лелия отскочиха нагоре, устните се нацупиха.

— Пълнете чашите — провикна се Макс — и да почваме репетицията.

 

 

Тази нощ всички се запознаха отблизо с режисьорските умения на Макс, с невероятната му взискателност към всеки дребен детайл. Безброй пъти повториха всичко от начало до край.

Най-сетне Том поиска почивка, а съпротивата на Макс бе сломена от шумното гласуване с пълно мнозинство.

Лелия се приближи към Елинор и Том с ужас затаи дъх в очакване на неизбежния сблъсък.

— Доколкото разбрах, вие сте шаферката, а Том — шаферът. Хем забавно, хем удобно.

— Наистина ли мислите така? На ваше място бих подбрала други думи.

— Ние с Том ще посрещнем Коледа в Тахо.

— Пътувате от Ел Ей до Канзас Сити, качвате се на влака обратно до Ел Ей, за да отидете в Тахо за Коледа? Твърде обиколен маршрут сте избрали.

— Дойдох да отправя към Том една много важна молба.

— И каква, ако смея да попитам?

— Да се ожени за мен.

Елинор стрелна Том с изпепеляващ поглед.

— Някой ми спомена — не спираше Лелия, — че вие с Том навремето сте били гаджета. Не сте болна от хепатит, нали? — добави тя с лукава усмивка към Том.

— Моля?

— Колко странно, Елинор… Елинор бяхте, нали? Не съм чувала Том да споменава името ви. Трябва да сте имали мимолетна връзка.

— А, сигурно е изричал името ми — заяви Елинор, — най-вероятно в леглото.

Долната челюст на Лелия увисна така, че Том успя дори да зърне сливиците й.

— Пълни ли са всички чаши? — Това бе единственото, което успя да измисли.

Елинор го стрелна с още един изпепеляващ поглед, а на Лелия каза:

— Не се тревожете, драга, нямам претенции. — И се втурна навън. Том понечи да я последва, но Лелия го сграбчи.

— Чу ли я какво ми каза?

Том се спря и успя да види как Елинор изчезва в дъното на коридора.

— Не ме ли чуваш, Том?

Той най-сетне я погледна.

— Лелия.

— Какво?

— Затвори си устата.

Лелия настръхна, сякаш се готвеше да избухне, но не каза и дума, завъртя се на пети и излезе.

Том имаше чувството, че целият свят рухва. В този момент Роксан пристъпи напред и дръпна Макс за ръкава.

— Хайде, миличък, да не губим повече време. — И тя размаха сценария. — Това тук добре си го написал, но ще трябва някак да се вместя с малка импровизация.

— Да се вместиш? С импровизация? — ужасен повтори Макс.

— Не се прави, че не разбираш. Говоря ти за нещо спонтанно, да се използва всеобщото въодушевление.

— Но това е сватба, Роксан. Подготовката е ключът към успеха на подобно начинание. Записал съм всички песни по реда, в който искам да ги изпълниш.

Стив и Джули тревожно следяха как двамата се наежиха, готови за схватка.

— Песните ги имаш, но знай, че волната птичка в клетка не можеш да пъхнеш, Макс. Поиска ли, трябва да я пуснеш да лети, иначе ще умре.

— Да, но…

Роксан отпусна тежката си ръка върху рамото на Макс.

— Слушай, синко, ти ми вярваш, нали?

— Да, разбира се, но…

— Това исках да чуя. — Тя се обърна към Стив и Джули и потупа преплетените им ръце. — А вие двамата вървете хубаво да се наспите. Утре целият влак ще гърми във ваша чест. Едно нещо ще ви обещая, никога няма да забравите Роксан Джордан и „Саутуест Чийф“.

Гостите тръгнаха да се разотиват, а Том стоеше вцепенен, глух и сляп за всичко наоколо.

— Като те гледам, имаш нужда от още едно питие — съчувствено предложи домакинът, забърка два коктейла и му направи знак да седне. — Роксан е направо велика, нали?

— О, да, велика е — разсеяно повтори Том.

— Жалко само, че на това ергенско парти не поръчахме торта, от която да изскочи красиво момиче. Реших, че няма да е много подходящо за пред дамите, а и да ти кажа право, служителите на „Амтрак“ вероятно не биха погледнали с добро око на подобна идея.

Най-сетне погледът на Том спря да блуждае.

— Значи си имал връзка с Лелия?

— Е, не бих го нарекъл точно „връзка“. Доколкото си спомням, излязохме само веднъж. Паметта ми вече отслабва. Ей, правилно ли чух, Лелия ти е предложила да се ожениш за нея?

Том успя само да кимне.

— Днешните жени пред нищо не се спират, ей. Ако тръгнете да се развеждате, тя ли ще трябва да ти плаща издръжка?

— Дотам няма да се стигне, защото няма да се женим.

— Виж, Том, не искам да се меся, но Лелия е красавица. Вярно ли е, както разправят, че е превзела анимационното кино и печели луди пари?

— Къпи, бобърът вълшебник, Фреди Креслото, Пити Маринования морков.

— Къпи, Пити, все известни герои. Ако правилно си спомням, доведените внучета на бившата ми съпруга ги гледаха навремето. Каквото и да говорим, тя е красива, богата и предложението е налице. Не прибързвай с решението, но помисли, че може и да не ти се удаде друга възможност. Не се обиждай, ти си хубав мъж и аз те харесвам, ама и ти вече не си в първа младост.

— Прав си, тя е богата и красива, но аз не я обичам.

Макс се облегна назад с тежка въздишка.

— Четири пъти съм се изправял пред олтара. Кой знае, може отново да се случи.

— И си обичал всяка една от тях?

Режисьорът се приведе напред и усмивката му угасна.

— С първата ми съпруга Пати се оженихме, щом завърши гимназия. Аз се записах в армията, после заминахме за Калифорния. Родиха ни се две деца. Едва свързвахме двата края, но никога не съм я чул да се оплаква, никога. С един долар вършеше чудеса. След време направих пробив в киното. Тъкмо бях започнал да си стъпвам на краката, когато тя почина. — Макс замълча и погледна навън към прелитащите картини от пейзажа. — Да, обичах Пати с цялото си сърце. Винаги ще я обичам. А другите три? — Той сви рамене. — Женех се, раждаха се деца, случваха се и хубави моменти, после идваше разводът, и точка. Обичах ги донякъде, но не като Пати. Ако не беше си отишла, нямаше и да погледна друга жена. Първата любов не се повтаря. Сега излизам с много жени, не отричам, че е забавно, но не се гордея особено с това. Нямам усещането за нещо трайно. Разбираш ли?

— Разбирам — кимна Том.

— Ти женил ли си се? — Ново утвърдително кимване. — Обичаше ли я?

— Нека кажем така, не бих я сравнил с Пати.

Макс се премести по-близо до Том и рече почти шепнешком:

— Пак ти казвам, не искам да се меся, но готов ли си да ми отговориш на един въпрос?

— Давай.

— Защо вече не сте заедно с Елинор?

— Нали видя какво стана. Побесня и си тръгна.

— Е, не можеш да я виниш. В края на краищата приятелката ти долетя от Ел Ей да ти направи предложение. Бог ми е свидетел, не ме бива да разгадавам тайните на сърцето, но не бих нарекъл това идеалния подход да спечелиш отново единствената си любов.

— Опитах се, Макс, повярвай ми.

— Знаеш ли какво?

— Какво? — сепна се Том.

— Ако тя наистина е твоята Пати, повече бих се постарал.