Дейвид Балдачи
Коледен експрес (13)

13

Като военен репортер Том се бе натъквал на множество комарджийски схватки; обикновено в тях участваха предпазливи, зле платени журналисти с каменни лица, които клечаха в своите настлани с вестници окопи и търсеха начин да увеличат приходите си. Като репортер на „Териториал Ентърпрайз“ Сам Клемънс също бе се включвал в не една игра на карти. На тези „приятелски“ срещи той винаги носел своя стар флотски револвер, да не би някой от участниците да си извади погрешно заключение, като съзре силна карта, пъхната погрешка в нечий ботуш или ръкав.

Отстрани групата в салона изглеждаше съставена от неизкусени ентусиасти, но с такива трябваше да се внимава, подсказваше опитът на Том. Най-голямата си загуба на карти той бе претърпял далеч от родината, в уютен малък манастир, чието име отказваше да назове от чисто неудобство. Майката игуменка бе извадила четири пъти подред малка кента, недостижим рекорд в историята на покера. Том се бе утешил единствено с мисълта, че никой играч, колкото и умел да е, не може да се надява да победи опонент, привлякъл на своя страна Всевишния.

„Чиповете“, които се използваха тук, представляваха картофен чипс, затова двамата си купиха няколко пакетчета; предизвикана от Том, Елинор дори си поръча специалитета на Тайрон — „Котелното“. Абаносовият Елвис и журналистът се спогледаха победоносно, когато тя изпи чашата на екс, избърса уста с опакото на ръката си и седна да играе.

— Направо не е за вярване. Искаш да ми кажеш, че познаваш тази дама? — попита шепнешком Тайрон.

— Не съм сигурен — гласеше отговорът на Том.

Поиграха покер, двайсет и едно, блекджек, джин руми и разни други игри за семейно забавление. Накрая завършиха с почти същото количество чипс, с каквото бяха започнали, но в добавка бяха получили немалко материал за статията на Том и филма на Елинор. Един господин например, който имаше по шест пръста на ръцете, завърши с най-голяма печалба. Том предположи, че това се дължи на допълнителните стави, а може би и на някой и друг тайно скрит ас, макар че не разполагаше с безспорно доказателство, както го осведомиха, че изискват правилата. Имаше също и един противен тип, който обявяваше залозите си с пръхтене, подиграваше всеки, който сбъркаше, и изобщо дразнеше цялата компания. В някакъв момент Елинор се наклони към Том и прошепна на ухото му:

— Този ще го накълцат на парчета още в началото на филма.

Когато тръгнаха да си ходят, Том извади хаванските пури и даде знак на отец Кели, който също се бе оказал сръчен играч. Обяснението гласеше: „С твърде много свободно време разполагах през първите години в служба на църквата.“

— Пушалнята ни зове, отче.

Елинор ги последва, макар да не пушеше или поне Том не си спомняше навремето да е запалвала. Той я погледна въпросително.

— Макс е шефът тук — обясни тя и сви рамене. — Каквото ти предложат, това приемаш.

В салона бяха монтирани вентилатори, които би трябвало да разсейват дима за нула време. Съдейки по задуха обаче, тия машини отдавна се бяха отказали да преборват пушека.

Повечето места за сядане бяха заети, но в дъното откриха къде да се усамотят. Някои от пушачите бяха поставили дъска върху един от пепелниците на стойки и играеха дама на тази импровизирана маса. Друга група обсъждаше предстоящите футболни плейофи. Макар надписът на вратата да забраняваше внасянето на храна и напитки, всеки от присъстващите дъвчеше нещо и отпиваше от чашата си. Един от мъжете обяви, че нямало нищо страшно, освен ако не се появи началник-влакът, а тогава всички трябвало незабавно да скрият контрабандната стока. Том огледа бирените бутилки, огромните сладоледени вафли и кани със саморъчно забъркани питиета, които определено нямаха вид на безалкохолни, и се запита как точно ще успеят да ги скрият.

Новодошлите седнаха и се опитаха да усетят атмосферата, без да нанесат прекомерна вреда на дробовете си. Отец Кели и Том запалиха пури, а Елинор просто се отпусна и затвори очи.

— Изморена ли си? — попита Том между две дръпвания. — Сигурно още не си превключила от часовия пояс на Западния бряг.

— Всъщност прекарах една седмица в столицата, преди да тръгнем.

— Какво интересно има във Вашингтон?

— Не какво, а кой — отвърна тя, без да отваря очи.

Том извади пурата от устата си и огледа хората в пушалнята. Кой. Елинор си имаше някого. И защо да си няма? Тя бе все още млада, умна и красива, вероятно и богата с тази работа в киното. В известен смисъл и за него можеше да се каже, че си има някого. Как й беше името? Линда? Не, Лелия. Тази, макар и кратка загуба на паметта му се видя лош знак.

Той се бе впуснал да преследва Елинор още в първия миг, щом я зърна. Когато се бе появила в университета, сякаш времето бе забавило своя ход и на света не съществуваше друг, освен тях двамата. Причината не бе само в красотата й, а във всички обичайни детайли: как се държеше, как говореше, как те поглеждаше право в очите и внимателно възприемаше онова, което й говориш. Но не беше и само това. Както се бе изразила Агнес Джоу, Том забравяше да яде, да спи и дори да диша в присъствието на Елинор, а характерът й — а тя имаше силен характер — сам по себе си го привличаше. Имаше свое мнение по повечето въпроси, което бе готова да изрази, по-скоро да изстреля с убийствена точност и непоколебима увереност. Подобни изблици почти винаги биваха последвани от нежно докосване с ръка или дори целувка, когато най-сетне бе спечелил сърцето й, отбивайки настойчивите атаки и контраатаки на неколцина сериозни съперници.

Блуждаещите мисли на Том бяха внезапно прекъснати от появата на някакъв мъж. Висок повече от метър и деветдесет, слаб, около двайсет и пет годишен, той доволно огледа присъстващите. Мъжът имаше нарочно небръсната тридневна брада, избелели джинси и протъркан колан. В същото време копринената му риза очевидно бе купена от бутик, косата му изглеждаше небрежно разрошена от някой професионалист, а джинсите бяха изкусно, но изкуствено състарени. Конте, имитиращо небрежност, заключи Том, при това прекалено самонадеяно.

Мъжът бе стиснал под мишница дъска за шах и кутия с фигури, които скоро най-старателно подреди. Елинор бе отворила очи и също изучаваше натрапника. След близо час той бе надвил всички желаещи да премерят сили. Както обясни отец Кели, по влаковете се срещали много шахматисти аматьори.

— Има нещо в тия влакове, което ги подтиква да се изявят, особено в пушалнята. Чувал съм дори за гросмайстори, които пътуват инкогнито и играят с всеки, който седне насреща им, просто за да не губят форма. А понякога и губят.

Защо им е на гросмайсторите да пътуват инкогнито, зачуди се Том. Предпочете обаче да си замълчи и продължи да наблюдава. Мъжът беше вещ в играта, не можеше да се отрече. Партиите не отнемаха повече от десетина минути. След всяка победа, когато противникът се оттегляше опозорен, той избухваше в смях. Направо прихваше! А после извикваше високо, с нотка на снизхождение:

— Следващата жертва!

Ако Том смяташе, че има и най-минималния шанс да го победи, щеше да пробва късмета си, но играта на дама го беше изтощила.

След малко отец Кели си тръгна. Том не очакваше да го види отново, понеже свещеникът бе погълнал доста алкохол, а пурата очевидно го беше довършила.

— Ако трябваше да отслужа литургия сега, не знам дали щях да се справя. Не съм сигурен дори дали бих могъл да кажа от колко елемента се състои Светата троица, дори да получа един-два жокера.

Том му пожела „лека нощ“ и ето че видя Елинор да се изправя, за да предизвика шахматния крал на име Слейд, както се оказа. Тя беше единствената жена в пушалнята и всички очи се извърнаха към нея, докато сядаше срещу омразния тип. При първия й ход изражението на Слейд бе толкова самоуверено, че на Том му се прищя да го накара да изяде два топа за назидание. Дори не знаеше, че Елинор играе шах, докато не го споходи споменът. В Израел се бяха сприятелили с един равин, изключително вещ шахматист. Той бе научил Елинор на една стратегия, само една, но тя беше почти неразбиваема. За три хода можеше да разбереш дали противникът е налапал въдицата. Освен това вършеше работа и срещу най-талантливи играчи, особено ако бяха прекалено самоуверени.

Три хода по-късно Том улови едва загатнатата усмивка на Елинор и откри, че сам се усмихва в отговор. След още четири хода непобедимият Слейд и разчорлената му коса изразяваха единствено недоумение. Елинор бе приклещила черния му цар с шах, от който нямаше къде да избяга, освен в прегръдките на нейната бяла царица или офицер. Дружни дрезгави възгласи се разнесоха сред пушачите с обложени бели дробове и те дори станаха на крака да поздравят победителката с ръкопляскания. Поощрен от алкохола и бурята от емоции, Том ръкопляскаше, докато дланите му станаха кърваво червени. Моделът на „Биркенсток“ си грабна дъската и фигурите и напусна полесражението, мърморейки си нещо за късмета на новаците. Ако не бе чул с ушите си, че Елинор си има някого във Вашингтон, Том може би щеше да я целуне.

Докато се взираше в нея, в ума му препускаха всякакви фантастични сюжети. Той отново беше на двайсет и пет и двамата с нея покоряваха света, а имената им не слизаха от първите страници. Нищо не можеше да ги спре.

Това прекрасно чувство щеше да го радва още три-четири минути, преди да изчезне.