Дейвид Балдачи
Коледен експрес (29)

29

Мракът отвън се сгъстяваше, чуваха се единствено вятърът и хрущенето на снега по покрива на влака и по прозорците. На никого не бе лесно да запази спокойствие. При всяко проскърцване наместо сладки феи и червенобузест дебеланко в шейна хората си представяха жестоката среща със смъртта.

Към намаляващото гориво и запасите от храни се добави и друг проблем, който поне засега оставаше незабелязан от пътниците, но не и от служителите. Ставаше въпрос за нарастването на снега по покрива. Тежестта създаваше огромно напрежение и макар вагоните да бяха здрави, имаше си граница на издръжливост, която скоро щеше да бъде премината. Вятърът донякъде помагаше, защото непрестанно отвяваше трупащия се сняг. И въпреки това валежът не преставаше, трупаха се все нови и нови снежни маси.

Повечето пътници предпочетоха да не вечерят в ресторанта, останаха в купетата си и хапнаха колкото да залъжат глада. Или пък изобщо се отказаха от храна и не откъсваха поглед от прозорците. Това ограничи разхода на оскъдните запаси, но в някакъв момент всички щяха да огладнеят, а „Чийф“ можеше да ги изхрани ден, най-много два. Роксан бе изпратила няколко мъже да проверят дали под вагоните няма замръзнали тръби. Засега всичко било наред, докладваха те. Преди да излязат, здравата се бяха навлекли и макар да се върнаха много скоро, целите бяха покрити със сняг и трепереха неудържимо.

Проблемът с горивото все повече се задълбочаваше. Докато Том и Елинор вечеряха в ресторанта, Хигинс се опита да им обясни ситуацията.

— Свърши ли горивото, безброй проблеми ще се задълбочат. Водата ще замръзне, тръбите ще започнат да се пукат, отоплението ще спре.

— И тогава, дори спасителните екипи да успеят да се доберат до нас, как ще тръгне влакът? Единствено военните самолети могат да се зареждат във въздуха — каза Том.

— Ще прикачат локомотиви с пълни резервоари и ще изтеглят „Чийф“. Макар че, както каза, най-напред трябва да стигнат до нас. Нали ходих до първия локомотив, видях колко сняг се е натрупал по релсите. Положението никак не е розово. Доста време ще отнеме да се почисти пътят.

— Значи вместо да чакаме да ни спасяват, ние трябва да намерим начин да се свържем с външния свят.

— В каква посока? — попита Елинор. — Огледай се, Том. Около нас е само пустош.

— Някакви предложения, Херик? Ти сигурно най-добре познаваш маршрутите на „Амтрак“.

— Всъщност — замислено отвърна Хигинс — междущатска магистрала номер двайсет и пет върви успоредно на прохода между Ратон и Тринидад, а оттам се насочва на север към Денвър.

— Магистрала, никак не е зле — зарадва се Том. — Остава да намерим кола, която да ни вземе, за да намерим помощ.

— Само че магистралата е затворена заради бурята.

— Тази възможност отпада. Нещо друго?

Старият железничар отново се замисли, но накрая поклати глава.

— Не, не вярвам да стане.

— Добре де, кажи.

— Не, не, няма как да се получи.

— Херик, в момента съм готов да чуя и най-налудничавата идея. Току-виж, ни свършила работа.

Хигинс сви рамене и се приведе напред.

— Наблизо има един курорт, високо в планината. През зимата привлича скиори, а през лятото го превръщат в нещо като ранчо. „Динго“ се казва. Отворен е само от няколко години, но е строен на голяма площ, добре е оборудван, разполага с многоброен персонал. Няколко пъти съм ходил там със синовете ми и техните семейства, познавам и собствениците, двама пришълци от Австралия, които натрупали пари на Уолстрийт, а после тръгнали на запад да търсят нещо по-интересно. Проблемът е, че трябва да се прекоси доста труден участък и човек лесно ще се обърка. Пътят дотам минава през прохода, около четири часа бърз ход. Биха се справили само тренирани хора, и то при хубаво време. Но сега подобен преход ми се струва невъзможен.

— Не и ако имаш ски — рече Том с блеснал поглед.

— Носиш си ски? — учуди се Хигинс.

— Нали се бях приготвил да празнувам Коледа в Тахо. Разполагам с пълна екипировка: ботуши, ръкавици, сигнални ракети, компас, каска с фенерче.

— Теренът е труднопроходим, Том.

— Карал съм ски къде ли не, Херик, при всякакви условия. От теб искам само да ме ориентираш за посоката и да си спомниш какво друго е характерно за терена.

— Наистина ли смяташ, че ще успееш?

— Мога да обещая да направя всичко възможно. Пък и какво ще загубим?

— Какво ще кажеш за собствения си живот? — попита Елинор.

— Е, животът си е мой, нали? Не вярвам някой да вземе да скърби.

Елинор се изправи и излезе, без да каже дума.

Хигинс събра набързо машиниста, Роксан и началник-влака в ресторанта, за да обсъдят предложението на Том. А то никак не допадна поне на двама от групата.

— Той е клиент на нашата компания — рече началник-влакът. — Не че не оценявам предложението, Том, но ако те сполети беда, отговорността пада изцяло върху мен. Не мога да те пусна. Налага се да проявим търпение, не може да не изпратят помощ.

— Можеш ли да се свържеш с централата на „Амтрак“ по телефона? Или пък да се обадим в курорта и от „Динго“ да пратят някого — разсъждаваше вече на глас Хигинс.

— Бурята прекъсна телефонната връзка. За последен път говорих с централата преди часове. Оттогава опитваме, но напразно.

— Пробвахме и с всички клетъчни телефони, които открихме във влака — добави Роксан. — Нито един няма достатъчно силен сигнал. Не можем да се свържем нито с централата, нито с курорта, нито с когото и да било друг. Все едно сме се озовали в каменната ера.

— Вижте — не се стърпя Том, — нямам намерение да седя тук и да чакам снегът да ни затрупа. Ще подпиша каквото искате, за да ви освободя от отговорност в случай, че нещо лошо ме сполети. Подписвал съм такива документи като репортер отвъд океана. Аз съм голямо момче, свикнал съм да се грижа за себе си.

— Не става дума дали ще ни обвинят, Том — рече Роксан. — Просто не искаме да се излагаш на опасност, миличък. В момента навън едва ли е много приятно за разходка.

— И при много по-лоши условия съм го правил, Роксан, повярвай ми. — Той изгледа поотделно всеки един от тях. — Нека да опитам. Само за това ви моля. Ако се окаже непроходимо, ще се върна, и толкова.

Служителите се спогледаха и накрая началник-влакът и машинистът кимнаха в знак на съгласие.

Том отиде с Роксан да си вземе ските и екипа. Върна се в купето си, за да се приготви, и в някакъв момент усети, че не е сам.

— Стягам си багажа и тръгвам — тихо рече той.

— Виждам — отвърна Елинор, без да помръдне.

— Искаш ли нещо? В момента съм зает, както виждаш.

— Искам да се откажеш.

— Добре, не казвай нищо повече. Вече съм решил.

— Сигурно си въобразяваш, че ще спасиш влака и всички в него.

Том рязко я погледна.

— Да, такъв е моят план. Не е нужно да ми благодариш, задето се правя на герой.

Тя прекрачи прага и приседна на седалката.

— Не смяташ ли, че това всъщност е един вид бягство?

— Каня се да изляза в тая виелица и да докарам помощ с риск за живота си, а ти ме наричаш страхливец. Много съм ти признателен.

Елинор не трепна от иронията в думите му.

— Наистина ли искаш да знаеш защо си тръгнах тогава от Тел Авив? Може би трябва да чуеш причината, след като съществува вероятност да не се върнеш.

Той я изгледа продължително и накрая също седна.

— Трябва да ти кажа, че не по-зле от мен умееш да улучваш лошите моменти, но щом си решила, давай.

Миг-два Елинор се постара да се овладее и после каза:

— Ти си самотник, Том, просто защото така ти харесва. Отговаряш единствено за себе си, за никой друг.

Той понечи да избухне, но погледът й го накара да замълчи.

— Години чакам да ти кажа това, сега е настъпил моментът, тъй че ще ме изслушаш. — Тя направи кратка пауза, после продължи: — Обичах те, Том, обичах те с цялото си сърце. За мен ти беше единствен на земята.

— „Беше“, значи минало време.

— Даваш ли си сметка, че докато бяхме заедно, веднъж те отвлякоха, а на три пъти едва не те убиха? Непрестанно поемаше безумни рискове заради поредния сензационен репортаж, никога не помисли какво преживявам аз. Всеки път, когато излезеше през вратата, не знаех дали ще се върнеш. Нима не забеляза, че все по-малко време отделях на собствената си работа и все повече се тревожех? Исках просто да си отида у дома. Исках да се спрем някъде, просто да бъдем заедно. Не исках да се кача на поредния самолет. Не исках да те гледам как тръгваш на поредната задача и да се питам дали ще те видя отново. След толкова години скитане по света мечтаех за бяла оградка, градина в задния двор и съпруг, който излиза в девет и се прибира в пет. Само че ти така и не ми предложи. Скитането бе по-важно за теб от мен самата.

— Ти ми постави ултиматум, Ели. Очакваше за няколко минути да взема решение, което би променило целия ми живот.

— Не, Том. От години повтарях една и съща молба, само че ти не искаше да ме чуеш. Онази сутрин, когато се прибрах и ти казах, че искам да си отида, това не беше приумица. Седмици наред събирах кураж. Излязох да се поразходя и най-сетне събрах смелост. Е, получих отговор на молбата си.

Тя се изправи, готова да си тръгне.

— А сега можеш да си сложиш ските и да се опиташ да спасиш влака. Напред към поредното приключение, и то съвсем сам. Надявам се да се върнеш жив и здрав, а също така и да напишеш страхотен разказ за преживяното. Но не смятам, че го правиш за някой друг, освен за себе си.

Том я изпрати с поглед, неволно пъхнал ръка в джоба си, където бе оставил пръстена.