Дейвид Балдачи
Коледен експрес (1)

1

Том Лангдън бе журналист — скиташе се по света, защото далечните пътешествия му бяха в кръвта. Там, където другите губеха почва под краката и се терзаеха от разтърсващите обрати на живота, Том се чувстваше в свои води. Голяма част от професионалния му живот бе минал по чужди земи, в писане на репортажи за войни, бунтове, глад, болести и всевъзможни човешки страдания. Беше си поставил сравнително лесна за формулиране цел. Искаше да промени света, като привлече вниманието върху злините му. Пък и обичаше приключенията.

Случи се така обаче, че макар да бе успял да документира безброй ужасяващи събития, човечеството отиваше от зле към по-зле и той се върна в Америка изпълнен с разочарование. В търсене на лек за своята меланхолия започна да пише скучновати блудкави материали за женски списания, издания за вътрешно обзавеждане, градинарство и разни подобни. Увековечи магията на компоста и чудото на саморъчно настланото дюшеме, но не постигна удовлетворение.

С наближаването на Коледа час по-скоро трябваше да реши как да се придвижи от Източния бряг до Лос Анджелис. Причината да тръгне натам беше стара като света: в Ел Ей се намираше тъй наречената му постоянна приятелка Лелия Гибсън. Лелия си бе опитала късмета като киноактриса, но след като години наред й отреждаха роли в треторазредни филми на ужасите, бе предпочела да работи зад кадър. И ето че сега, вместо да се оставя да я кълцат на кървави парчета срещу мизерно заплащане, тя даряваше с глас безброй герои от най-популярните, излъчвани в събота сутрин анимационни филми. В детската телеиндустрия се наложи убеждението, че никой не докарва гласовете на глуповатите горски същества с по-голям усет и многообразие от златоустата Лелия Гибсън. Доказателство за това бяха наградите, изпълващи вече цяла полица, безумно високите й хонорари и надлежно защитените й права.

Връзката между Том и Лелия се бе зародила по време на нощен полет от Югоизточна Азия до Щатите. Отначало той го отдаде на немалкото погълнат алкохол, но когато няколко часа преди кацането в Ел Ей замайването отмина, Лелия все още му се струваше красива и интересна — макар и малко повърхността и ексцентрична, — пък и все тъй заинтригувана от него. Той пренощува в Калифорния, така че задълбочиха познанството си. Тя му погостува на Източния бряг и оттогава помежду им се установи една нескрепена с документ, но удобна и за двамата връзка.

На някого може да се стори странно, че преуспяваща в Холивуд жена ще хлътне по един номад, който сменяше паспортите си като носни кърпи и беше в състояние да избълва цинични фрази на трийсет езика, но не и да се стабилизира финансово. Но на Лелия й бяха омръзнали мъжете от нейното собствено обкръжение. Както дипломатично се бе изразила веднъж, на никого от тая долна лъжлива паплач за нищо не можело да се разчита. Том бил репортер, бе добавила тя, тъй че поне на моменти си имал работа с истината. Освен това тя харесваше и грубоватата му привлекателност. С което според него имаше предвид бръчките по лицето му, врязани през дългите часове из ветровити пущинаци със свистящи край ушите му куршуми. Всъщност лицето му често се бе заравяло в пясъка в съответствие с местните разпоредби за безопасност.

Тя слушаше в захлас разказите на Том за отразяваните от него знаменателни събития по целия свят. Той от своя страна се възхищаваше колко умело имитира Лелия безбройните чудновати гласчета. Освен това не се виждаха принудени да живеят заедно през цялата година, а Том бе наясно какво преимущество е дистанцията на фона на сложните препятствия пред съжителстващите двойки.

Той самият имаше зад гърба си краткотраен брак, приключил, без да се родят деца. Днес бившата му съпруга не би приела да й се обади за нейна сметка дори ако чуеше, че кръвта му изтича.

Беше на четирийсет и една и съвсем наскоро бе загубил майка си, която бе получила инсулт; баща му бе починал няколко години преди нея. Единствено дете в семейството, сега той се чувстваше истински самотен и това го подтикваше към размишления. Половината му живот на тази земя бе преминал, а той нямаше с какво да се похвали, освен с един провален брак без наследници, неофициална връзка с калифорнийската кралица на озвучаването, една камара публикувани материали и някоя и друга награда. По всички критерии — мизерно оправдание за съществуването му.

Бе имал възможност да си създаде чудесен живот с друга жена, но по необясними причини връзката се бе разпаднала. Сега вече бе проумял, че отказът от брак с Елинор Картър щеше да си остане най-голямата грешка в живота му. И въпреки това, верен на действената си натура, той за пореден път се поддаде на жаждата да се скита и реши по Коледа да замине с влак за Ел Ей.

Човек би попитал защо с влак, след като имаше предостатъчно удобни полети, които да го отведат на желаното място за нула време. Само че никой не може да търпи до безкрай летищните процедури за сигурност, които дават право на разни униформени негодяи да ровичкат с палки в съкровените ти места, да ти нареждат да си свалиш панталоните пред непознати или да ти разпердушинват ръчната чанта. В един момент просто откачаш. И Том бе откачил на летище „Ла Гуардия“. Взривът не бе просто ядрена реакция — детонацията наподобяваше по-скоро сриването на Помпей.

Тъкмо се връщаше от Италия, където събираше материали за поредната глупава статия, този път за винопроизводството, и бе погълнал повечко от предмета на проучване, за да издържи изпитанието при пространните обяснения за видовете почви и изсъхването на лозята. Ето защо беше уморен, раздразнителен, а и махмурлия. Беше дремнал три часа в апартамента на един приятел в Ню Йорк, преди отново да се отправи към летището, за да хване самолет за Тексас. Задачата му бе да напише обзор за конкурсите по красота за тийнейджъри, която бе приел, защото страшно обичаше кървавите спортове.

При проверката за сигурност на „Ла Гуардия“ металотърсачът бе докоснал онези деликатни места от неговата особа, с които не би следвало да търси нито социален, нито какъвто и да било друг контакт. Междувременно другият наглец от охраната успя да изръси всичко от чантата му върху поточната лента. И Том се принуди безпомощно да проследи как всяка негова вещ минава в полезрението на внезапно заинтригувани непознати.

Като един вид елегантен завършек на това изключително преживяване в този момент го информираха, че му е вдигнат предупредителен флаг, насочен към картата му за самоличност, цвета на косата, избора на облекло, пък и размерите на носа му, ако щете. (Така и не се изразиха ясно всъщност.)

В крайна сметка, вместо да лети за Далас, предстоеше му среща със служители на ФБР, Агенцията по лекарствените средства, ЦРУ и нюйоркската полиция. Не се знаело колко време ще отнеме. Така поне му обясниха. Фразата „от пет до десет години“ също бе избълвана под носа му. Е, заедно с накърнените му интимни части, това преля чашата. И лавата изригна.

От висотата на своите сто осемдесет и пет сантиметра, подсилени със сто и десет килограма яки мускули, Том усети как от ушите му излиза пара. Избълва думи и словосъчетания, които обикновено не би употребил в близост до коя да е църква, но целта му сега бе екипът по безопасността, чиято омразна палка той строши на две идеални половини. Не изпита гордост от този пристъп на насилие, макар приветствените възгласи от събралите се пътници, станали свидетели на случилото се, да го поободриха.

За щастие съдийката, пред която се яви, наскоро бе изтърпяла повече от усърдна проверка за сигурност на някакво летище, тъй че когато изслуша показанията му, двамата се спогледаха като съучастници. Червеният флаг, оказа се — какъв потрес! — бил вдигнат погрешка. Ето защо Том получи единствено строго предупреждение, придружено от инструкции да се запише в групови сеанси по овладяване на гнева, което той възнамеряваше да направи веднага щом стихне непреодолимото му желание да размаже физиономията на онзи с палката.

Другата последица от избухването бе забраната нещастното му тяло да се появява в който и да било въздушен превозвач по маршрут в Щатите през следващите две години. Той не смяташе, че е възможно да му наложат подобно ограничение, но много скоро му обърнаха внимание върху съответната законова разпоредба, изписана с микроскопичен шрифт в юридическия правилник на авиокомпанията под също толкова мъничкия раздел, озаглавен „Максимална компенсация за загубен багаж — пет долара“.

В този момент бе получил просветление. Забраната да лети, обичайният му метод на придвижване, бе предзнаменование; то трябваше да се тълкува като знак свише.

Ето как се стигна до решението да вземе влак до Ел Ей. Да опише черно на бяло това пътуване по железницата от единия слънчев океански бряг до другия в разгара на коледната треска. Разполагаше с грандиозен подтик, много по-силен от желанието да прекара празника с Лелия.

Том Лангдън принадлежеше към рода Лангдън от Елмира, Ню Йорк. Тънките познавачи на литературната история биха свързали въпросната фамилия с името Оливия Лангдън. А Оливия, тази прелестна, жилава, макар и в крайна сметка трагична особа, си бе спечелила неувяхваща слава посредством брака си със словоохотливия оратор, сприхавия мъжкар и продуктивния писач, известен сред приятелите си като Самюъл Клемънс, а иначе познат на света и влязъл в историята като Марк Твен.

Том бе известен за тази родствена връзка още на онази крехка възраст, когато умееше да пише само името си, и то с големи печатни букви. Знанието за нея го бе вдъхновило да превърне думите в свое препитание. То и Марк Твен бе започнал като журналист в „Териториал Ентърпрайз“ във Вирджиния Сити, Невада, преди да поеме към славата, богатството, банкрута, а сетне отново към слава и богатство.

Самият Том на два пъти бе попадал в плен на терористични групи, в пет-шест случая едва не го бяха убили, но той продължаваше усърдно да отразява различни войни, въоръжени конфликти, преврати и други похвати, използвани от „цивилизованите“ общества, за да примирят своите различия. Бе видял с очите си как надеждата бива изместена от ужас, ужасът от гняв, а гневът — от… е, от нищо, защото гневът като че ли винаги остава, за да вгорчава живота на всички.

Макар да беше печелил важни награди, не вярваше да се е превърнал в писател, способен да създава паметна проза, която да увековечи името му. Не беше той като Марк Твен. И все пак съзнанието за, макар и далечна връзка със създателя на „Хъкълбери Фин“, „Живот по Мисисипи“ и „Човекът, който поквари Хайделберг“, човек, чиито творби надживяваха времето, носеше на Том чудесно усещане за неповторимост, макар и дължимо другиму.

Малко преди смъртта си бащата на Том, който всъщност бе разкрил на сина си какво ги свързва с Марк Твен, го бе помолил да доведе докрай нещо, което според легендата великият писател не бе успял да стори. По думите на стария Лангдън господин Клемънс, който бе пътешествал повече от всеки свой съвременник, на стари години предприел трансконтинентално пътуване с влак. Без съмнение му се бе приискало да види и нещо добро след всичко, което бе изстрадало семейството му. Смятало се, че си водел подробни бележки по време на пътуването, но, кой знае защо, никога не ги бе претворил в цяла книга. Ето това го бе помолил баща му: качи се на онзи влак, довърши нестореното от Марк Твен, тъй че фамилията Лангдън да има с какво да се гордее.

По онова време Том тъкмо бе преживял една изпълнена с перипетии двайсет и четири часова самолетна одисея, прелитайки през океана, за да си каже последно сбогом с баща си. Изслуша тази изречена с мъка молба и онемя. Да прекоси страната с влак по Коледа, за да осъществи някакво уж незавършено дело на Марк Твен? Каза си, че съзнанието на баща му блуждае, измъчено от страданията, и затова предсмъртното желание остана неизпълнено. И ето че сега, когато не можеше повече да лети, без да се остави да му снемат отпечатъци и да го оковат с вериги, той най-сетне щеше да предприеме онова пътуване — заради своя старец, а може би и заради себе си.

Изминавайки близо пет хиляди километра през цяла Америка, той щеше да се опита да открие себе си. Реши да тръгне в навечерието на Коледа, защото се предполагаше, че това е време за обновление и може би последен шанс да оправи собствените си бъркотии. Поне щеше да се опита.

Нека кажем, че ако можеше да узнае какво знаменателно събитие ще му се случи някакви си два часа след качването на влака, Том сигурно би предпочел да тръгне за Калифорния пеша.