Патриша Корнуел
Книгата на мъртвите (9)

8.

На другата сутрин, осем часът тихоокеанско време.

Люси намали и спря пред Станфордския център по ракови заболявания.

Винаги когато летеше със своя самолет „Ситейшън Екс“ до Сан Франциско и наемаше ферари за едночасово шофиране, с цел да посети своя невроендокринолог, тя се чувстваше силна, както се чувстваше у дома си. Тесни джинси и тясна тениска очертаваха атлетичното й тяло и я караха да се чувства жизнена, както се чувстваше вкъщи. Черните й ботуши от крокодилска кожа и титаниевият часовник „Брайтлинг“ с яркооранжев циферблат я караха да усеща, че все още е Люси, безстрашна и изключителна, каквато беше, когато не мислеше за заболяването си.

Тя смъкна прозореца на червения „Спайдър F 430“.

— Може ли да паркирате това нещо? — попита тя пазача, облечен в сиво, който колебливо се приближи към нея на входа на модерния комплекс от тухли и стъкло. Не го познаваше. Сигурно беше нов. — Скоростите са с електронно превключване чрез лостчета на волана, като във „Формула 1“. — Забеляза тревогата в погледа му. — Добре, признавам, че е сложно — добави, защото не искаше да го обиди.

Беше възрастен човек, вероятно пенсионер, затова паркираше коли в болницата. Или може би някой в семейството му беше болен от рак, или беше боледувал. Но очевидно никога не бе карал ферари, нито беше виждал такава кола отблизо. Гледаше я сякаш се беше приземила от космоса. Не искаше да си има работа с нея и това беше хубаво, когато човек не умее да управлява кола, струваща повече от някои къщи.

— Няма да се справя — призна пазачът, приковал поглед в кожения интериор и червеното копче за „старт“ на волана от въглеродни влакна. Заобиколи колата отзад, разгледа двигателя под стъкло и поклати глава. — Направо страхотно. С гюрук е, предполагам. Сигурно здравата духа, когато смъкнете покрива, при скоростта, която развива — каза той. — Признавам, че не съм виждал такава. Защо не я паркирате ей там — посочи с ръка. — Най-хубавото място на паркинга. Наистина страхотна кола — промърмори и отново поклати глава.

Люси паркира, взе куфарчето си и два големи плика, съдържащи снимки от ядрено-магнитен резонанс, които разкриваха опустошителната тайна на живота й. Прибра ключовете от колата в джоба си и подаде на пазача стодоларова банкнота.

— Пази я с цената на живота си — каза тя сериозно, но му намигна.

Центърът по ракови заболявания беше красив медицински комплекс с огромни прозорци и излъскани дървени подове, помещенията бяха просторни и пълни със светлина. Хората, които работеха тук, повечето от тях доброволци, бяха неизменно любезни. Последния път, когато дойде на преглед, в коридора седеше арфистка, която грациозно дърпаше струните и свиреше „Отново и завинаги“. Днес следобед същата жена свиреше „Какъв прекрасен свят“. Ама че ирония! И докато Люси бързо я отминаваше, нахлупила ниско бейзболна шапка над очите си, осъзна, че не съществуваше музика или изпълнение, които да не я карат да се чувства цинична и потисната.

Отделенията бяха обширни помещения, боядисани в земни тонове, по стените нямаше картини, само плоскоекранни телевизори, които показваха природни картини: ливади и планини, падащи листа, заснежени гори, гигантски секвои, червените скали в Седона, придружени от нежни звуци на ромолящи ручеи, плисък на дъжд, птича песен и лек ветрец. По масите имаше живи орхидеи в саксии, осветлението беше меко, чакалните никога не бяха претъпкани. Единственият пациент в сектор Д, когато Люси стигна до регистратурата, беше жена с перука, която четеше списание „Гламър“.

Люси тихо каза на мъжа зад гишето, че е дошла при доктор Нейтън Дей, или Нейт, както тя го наричаше.

— Името ви? — попита той с усмивка.

Люси тихо му каза псевдонима, който използваше. Той написа нещо на компютъра си, пак се усмихна и посегна към телефона. След по-малко от минута Нейт отвори вратата и й направи знак да влезе. Той я прегърна. Винаги я посрещаше така.

— Радвам се да те видя, изглеждаш фантастично — каза й, докато влизаха в кабинета.

Беше малък, неочаквано за невроендокринолог, завършил „Харвард“ и смятан за един от най-изтъкнатите в своята област. В него имаше разхвърляно бюро, компютър с голям видеоекран, претъпкана библиотека, множество светли кутии по стените, където в повечето кабинети щеше да има прозорци. Имаше диван и един стол.

Люси му даде документите, които носеше.

— Лабораторните изследвания — каза тя. — Скенерът, който видя миналия път, и последният.

Той се настани на бюрото, а тя седна на дивана.

— Откога?

Нейт отвори пликовете, после прочете картона й. Нито дума от информацията не се пазеше на компютър. Папката с данните й бе маркирана със специален код в личния му сейф и името й не фигурираше никъде.

— Кръвните изследвания са отпреди две седмици. Последният скенер — отпреди месец. Леля ми погледна, каза, че изглежда добре, но като се има предвид какво е свикнала да гледа… — каза Люси.

— Според нея не изглеждаш мъртва. Това е успокоително. А как е Кей?

— Харесва Чарлстън, но не съм убедена, че градът харесва нея. На мен ми допада… Но винаги съм си падала по неподходящи места.

— Да, разбирам повечето.

— Така е. Люси Откачалката. Вярвам, че още сме под прикритие. Така изглежда, понеже казах псевдонима си на онзи същия, как се казваше, на рецепцията и той не се усъмни. Въпреки демократичното мнозинство, поверителността е илюзия.

— Да не говорим за това. — Нейт разлисти лабораторните резултати. — Знаеш ли колко пациенти имам, които биха платили лечението от джоба си, само и само да няма информация за тях в базите данни?

— Хубаво. Ако исках да проникна в твоята база данни, сигурно щях да успея за пет минути. На федералните ще им е нужен час, но те сигурно вече са прониквали в нея. А аз не съм. Защото съм против нарушаването на гражданските права на даден човек, освен ако е за добра кауза.

— Те се оправдават именно с това.

— Лъжат и са глупаци. Особено ФБР.

— Виждам, че още са начело в списъка ти.

— Уволниха ме без уважителна причина.

— Предполагат, че нарушаваш патриотичния си дълг и ти плащат за това. Какви компютърни технологии продаваш за милиони напоследък?

— Моделиране на данни. Неутрални мрежи, които вземат входящи данни и извършват интелигентни задачи по същия начин като човешкия мозък. Играя си и с един ДНК проект, който може да се окаже интересен.

— Тиреоидостимулиращ хормон — отлично — прочете той. — Свободен Т-4 — добре, значи метаболизмът ти работи. Това си личи и без лабораторни данни. Малко си отслабнала, откакто те видях за последно.

— Може би три килограма.

— Изглежда, си натрупала мускулна маса. Вероятно си загубила пет килограма мазнини и вода от подпухването.

— Точен си.

— Колко тренираш?

— Колкото преди.

— Отбелязвам го като задължително, макар вероятно да се превръща в мания. Чернодробните показатели са добри, а нивото на пролактин е чудесно, само две цяло и четири. Как си с цикъла?

— Нормален.

— Няма бяла, бистра или млекоподобна течност от зърната? Не че очаквам отделяне на мляко при толкова ниско ниво на пролактина.

— Не. И не се надявай. Няма да ти дам да провериш.

Той се усмихна и добави още бележки в картона й.

— Тъжното е, че гърдите ми не са толкова големи.

— Има жени, които биха платили много за твоята фигура. И го правят — каза той сухо.

— Гърдите ми не са за продан. Дори не мога да ги пласирам напоследък.

— Знам, че не е вярно.

Люси вече не се смущаваше. Можеше да говори с него за всичко. В началото беше съвсем различно. Изпитваше ужас и унижение, че доброкачествен макроаденом на хипофизата — мозъчен тумор — предизвикваше произвеждането на хормона пролактин, който заблуждаваше организма й, че е бременна. Циклите й спряха, напълня. Нямаше галакторея, нито произвеждаше мляко, но ако не беше открила навреме какво става с нея, какво ли щеше да се случи?

— Явно не се срещаш с никого. — Той извади снимките от магнитния резонанс от пликовете и ги закрепи на светещите кутии.

— Не.

— Как е либидото ти? — Нейт намали светлините в кабинета и включи светещите кутии, като освети снимките на мозъка на Люси. — Понякога наричат „Достинекс“ сексуалното лекарство. Ако можеш да го намериш.

Тя се приближи до него и заразглежда снимките.

— Няма да се оперирам, Нейт.

Мрачно се загледа в квадратната зона в основата на хипоталамуса. Всеки път, когато гледаше тези снимки, имаше чувството, че трябва да е станала грешка. Това не можеше да е нейният мозък. Млад мозък, както го наричаше Нейт. От анатомична гледна точка прекрасен мозък, казваше той, с изключение на един малък дефект — тумор колкото половин пени.

— Не ме интересува какво пише в статиите по списанията. Никой няма да ме реже. Как изглежда? Моля те, кажи, че съм добре — помоли тя.

Нейт сравни предишната снимка с новата, разглеждаше ги една до друга.

— Няма съществена разлика. Още е между седем и осем милиметра. Нищо в супраселарната цистерна. Леко преместване от ляво на дясно от фуниевидната ямка на хипофизното стъбло. — Той посочи с химикалка. — Зрителната хиазма е чиста. — Той пак посочи. — Което е чудесно. — Остави химикалката и вдигна два пръста, започна да ги движи заедно, после ги раздели, за да провери периферното й зрение. — Чудесно — повтори. — Почти еднакви са. Туморът не расте.

— Но и не намалява.

— Седни.

Тя седна на ръба на дивана.

— В крайна сметка — каза тя, — не е изчезнал. Не е стопен от лекарството, нито е некрозирал и това няма да стане, нали?

— Но не расте — повтори той. — Лекарството го е намалило донякъде и го държи в тези граници. Добре. Има варианти, но зависи какво искаш. Ще отбележа, че само защото „Достинекс“ й сродните му препарати са свързани с увреждане на сърдечната клапа, не съм сигурен, че трябва да се тревожиш. Изследванията са за хора, които го вземат срещу паркинсонизъм. При твоите ниски дози сигурно ще го понесеш добре. По-големият проблем? Мога да ти напиша десет рецепти, но мисля, че няма да намериш нито едно хапче в страната.

— Произвежда се в Италия. Мога да го поръчам от там. Доктор Марони ми обеща.

— Добре. Но искам да си правиш ехокардиография на всеки шест месеца.

Телефонът иззвъня. Нейт натисна едно копче, помълча и отвърна на отсрещния:

— Благодаря. Повикай охраната, ако нещата излязат извън контрол. Но гледай никой да не я пипа. — Той затвори и се обърна към Люси. — Явно някой е дошъл с червено ферари, което привлича вниманието.

— Каква ирония. — Тя стана от дивана. — Всичко е въпрос на перспектива, нали?

— Аз ще го карам, ако ти не искаш.

— Не че не го искам. Просто вече нищо не е същото. И това не е съвсем лошо. Само по-различно.

— Това е интересното в твоето състояние. Туморът е нещо, което не искаш. Но е нещо повече от онова, което си имала, защото може би е променил гледната ти точка. — Лекарят я изпрати до вратата. — Сблъсквам се с това всеки ден.

— Сигурно.

— Добре си. — Той спря до вратата, която водеше към чакалнята, и никой не можеше да ги чуе, само мъжът зад бюрото, който усмихнато говореше по телефона. — Бих те поставил в горните десет процента от моите пациенти по отношение на справянето с проблема.

— Горните десет процента. Предполагам, че това е пет плюс. Мисля, че започнах с шестица.

— Не е така. Сигурно си го имала открай време, но просто не си знаела, докато не са се появили симптомите. Разговаряш ли с Роуз?

— Тя не иска да го приеме. Опитвам се да не й се сърдя, но ми е трудно. Много трудно. Не е честно. Особено към леля ми.

— Не допускай Роуз да те отклони, защото сигурно точно това се опитва да направи, тъкмо по причината, която посочи. Не може да го приеме. — Нейт пъхна ръце в джобовете на престилката си. — Тя има нужда от теб. И определено няма да го сподели с никой друг.

 

 

Пред центъра по ракови заболявания слаба жена с шал, увит около плешивата й глава, и две малки момчета обикаляха около ферарито.

Пазачът забърза към Люси.

— Не са се приближавали много. Наблюдавах ги. Никой не го е пипал — съобщи той с тих, напрегнат глас.

Тя погледна двете момчета и болната им майка и тръгна към колата, като я отключи с дистанционното. Момчетата и майка им се отдръпнаха и по лицата им се изписа страх. Майката изглеждаше състарена, но навярно не беше на повече от трийсет и пет.

— Съжалявам — обърна се тя към Люси. — Но са като хипнотизирани. Не са пипали колата.

— Каква скорост вдига? — попита по-голямото рижо момче на около дванайсет години.

— Да видим, 490 конски сили, шест скорости, 3,4 литра, V 8 двигател, 8500 оборота в минута. Вдига от нула до сто километра за по-малко от четири секунди. Максималната е към триста и двайсет километра в час.

— Невъзможно!

— Карал ли си такава кола? — попита Люси по-голямото момче.

— Никога не съм виждал на живо.

— А ти? — обърна се Люси към червенокосото му братче на осем или девет години.

— Не, госпожо — срамежливо отвърна то.

Люси отвори шофьорската врата и двете червени главички се наведоха да погледнат, като едновременно с това развълнувано поеха дъх.

— Как се казваш? — попита тя по-голямото момче.

— Фред.

— Седни на шофьорското място, Фред. Ще ти покажа как да запалиш колата.

— Не бива да го правите — обади се майката. Изглеждаше сякаш щеше да се разплаче. — Скъпи, гледай да не повредиш нещо.

— Аз съм Джони — представи се другото момче.

— После и ти — каза Люси. — Ела тук до мен и внимавай.

Първо се увери, че ферарито е на свободна скорост. Взе пръста на Фред и го постави на червения стартов бутон на волана. Пусна ръката му.

— Натисни го за няколко секунди и я запали.

Ферарито изрева и се събуди. Люси повози всяко от момчетата из паркинга, докато майка им стоеше сама в средата, усмихваше се, махаше с ръка и бършеше очите си.

 

 

Бентън записваше разговора с Гладис Селф от служебния си телефон в неврологичната лаборатория в „Маклийн“. Подобно на прочутата й дъщеря, името Селф й подхождаше^[1].

— Ако се питате защо богатата ми дъщеря не ме е настанила в някоя луксозна къща в Бока — говореше госпожа Селф, — то е защото не искам да бъда в Бока или в Палм Бийч, изобщо никъде другаде, освен тук, в Холивуд, Флорида. В моя западнал малък апартамент на брега на океана.

— Защо?

— За да й отмъстя. Помислете какво ще си помислят хората, когато някой ден ме намерят мъртва в онази дупка. Да видим как ще се отрази на популярността й — изкикоти се тя.

— Изглежда ви е трудно да кажете нещо хубаво за нея — каза Бентън. — А на мен ми е нужно да я хвалите няколко минути, госпожо Селф. После няколко минути трябва да бъдете неутрална, а накрая критична.

— Всъщност защо го прави?

— Обясних ви в началото на нашия разговор. Яви се като доброволка за научноизследователски проект, който провеждам.

— Дъщеря ми не би направила нищо доброволно, ако не получи някаква облага. Никога не е правила нищо само за да помогне на другите. Глупости. Неотложен семеен проблем. Има късмет, че не излязох по Си Ен Ен да я разоблича пред целия свят, че лъже. Да видим. Чудя се каква ли е истината. Ще тръгна по следите. Вие сте един от онези полицейски психолози в… как се казваше вашата болница? „Маклийн“? Точно така. Където ходят богатите и известните. Тъкмо на такова място би отишла, ако изобщо би отишла в болница, и знам причината за това. Ще паднете, ако знаехте. Бинго! Тя е пациентка, в това е цялата работа.

— Както казах, тя участва в проект, който провеждам. — По дяволите! Беше предупредил доктор Селф за подобно развитие. Ако се обадеше на майка й, за да направят запис, тя можеше да заподозре, че доктор Селф е пациентка. — Нямам право да обсъждам нищо за нейното положение — нито къде е, нито какво прави, нито защо. Не мога да разкривам информация за нито един обект на нашите изследвания.

— Аз пък мога да ви разкрия това-онова. Знаех си! Струва си да я проучите. Кой нормален човек ще се явява по телевизията и ще прави такива неща — да обърква съзнанието и живота на хората, като на онази тенисистка, която убиха наскоро. Бас държа, че Мерилин има някаква вина за това. Покани я в предаването си, измъкна й лична информация пред очите на целия свят. Беше смущаващо, не мога да повярвам, че семейството на момичето го е допуснало.

Бентън беше гледал предаването. Госпожа Селф беше права. Информацията беше деликатна и Дрю ставаше уязвима и достъпна. Ако някой е искал да я дебне, тя му е била достатъчна. Не това беше целта на обаждането му, но той не устоя и попита:

— Как дъщеря ви убеди Дрю Мартин да участва? Познаваха ли се?

— Мерилин кани когото си поиска. Когато ми се обажда по специални случаи, най-вече се хвали за разни знаменитости. Но по начина, по който го казва, излиза, че те са извадили късмет да участват, а не обратното.

— Имам чувството, че не я виждате често.

— Смятате ли, че би си дала труда да посети собствената си майка?

— Все пак не е напълно лишена от чувства, нали?

— Като малка можеше да бъде мила, знам, че не е за вярване. Но нещо се обърка, щом стана на шестнайсет. Избяга с някакъв плейбой, който й разби сърцето, върна се вкъщи и доста се посдърпахме. Тя разказа ли ви за това?

— Не.

— Логично. Може да говори с часове за самоубийството на баща си, за това колко съм ужасна и прочие. Но собствените й провали не съществуват. Това се отнася и за хората. Ще се изненадате колко хора е успяла да прогони от живота без друга причина, освен че са й неудобни. Или може би защото някой е показал страна от характера й, която светът не би трябвало да види. Това се наказва с убийство.

— Предполагам, че не го казвате буквално.

— Зависи как го разбирате.

— Да започнем с положителното у нея.

— Каза ли ви, че принуждава всеки да подпише споразумение за поверителност?

— Дори вас?

— Искате ли да знаете истинската причина, поради която живея така? Защото не мога да си позволя нейната така наречена щедрост. Живея от социални осигуровки и от пенсията, която получавам, защото съм работила цял живот. Мерилин никога не е правила нищо за мен, а веднъж имаше нахалството да ми каже, че трябвало да подпиша едно от тези споразумения. Каза, че ако не го направя, ще ме остави сама, колкото и стара и болна да съм. Не го подписах. И без това не говоря за нея. Но бих могла. И още как.

— Сега говорите с мен.

— Тя го е поискала, нали? Дала ви е телефонния ми номер, защото подхожда на егоистичната й цел, каквато и да е тя. Аз съм нейната слабост. Не може да устои. Умира си да разбере какво ще кажа. Това утвърждава представата, която има за себе си.

— Искам да се опитате — помоли Бентън — да си представите как казвате на нея нещата, които одобрявате. Все трябва да има нещо. Например: „Винаги съм се възхищавала на ума ти“ или „Гордея се с твоя успех“, и така нататък.

— Дори да не го мисля?

— Ако не можете да кажете нещо положително, боя се, че нищо няма да излезе. — Той нямаше нищо против.

— Не се тревожете. Мога да лъжа добре като нея.

— Тогава каквото не одобрявате. Например, иска ми се да беше по-щедра или не толкова арогантна, или каквото ви дойде наум.

— Лесна работа.

— И накрая неутрални коментари. Времето, пазаруване, какво сте правили напоследък, такива неща.

— Не й вярвайте. Ще го фалшифицира и ще провали изследването ви.

— Мозъкът не може да лъже — успокои я Бентън. — Дори нейният.

 

 

Час по-късно доктор Селф в яркочервен копринен костюм с панталон и без обувки лежеше подпряна на няколко възглавници в леглото си.

— Разбирам, че смятате това за ненужно — каза Бентън, като разгръщаше страниците на бледосиньото структурирано клинично интервю от статистическия наръчник по диагностика на психични разстройства.

— Трябва ли ти въпросник, Бентън?

— За да бъдем последователни в изследването, провеждаме интервюто по учебник. Винаги и с всеки обект. Няма да ви питам за неща, които са очевидни и неуместни, като например вашия професионален статут.

— Нека да ти помогна — предложи тя. — Никога не съм била пациентка в психиатрична клиника, не вземам лекарства, не пия много, обикновено спя по пет часа на нощ. По колко часа спи Кей?

— Напоследък да сте напълнели или отслабнали?

— Поддържам идеално тегло. Колко тежи Кей напоследък? Много ли яде, когато е самотна или потисната? На юг ядат много пържено.

Бентън прелисти страниците.

— Имате ли странни усещания в тялото или по кожата?

— Зависи с кого съм.

— Усещате ли вкусове и миризми, които другите хора не усещат?

— Правя много неща, които другите не могат.

Бентън я погледна.

— Не мисля, че изследването е добра идея, доктор Селф. Интервюто не е конструктивно.

— Това не го преценяваш ти.

— Смятате ли, че е конструктивно?

— Не си стигнал до хронологията на настроенията. Няма ли да ме попиташ за пристъпи на паника?

— Имали ли сте такива?

— Потене, треперене, замайване, сърцебиене. Страх от смъртта? — Тя се взря замислено в него, сякаш той беше пациентът. — Какво каза майка ми на записа?

— А когато дойдохте тук? — продължи Бентън. — Изглеждахте изпаднала в паника заради един имейл. Онзи, за който споменахте на доктор Марони, когато пристигнахте, а оттогава не сте говорили за него.

— Твоята асистентка си въобразяваше, че тя ще проведе интервюто. — Доктор Селф се усмихна. — Аз съм психиатър. Все едно начинаещ да играе тенис с Дрю Мартин.

— Как възприемате случилото се с нея? — попита той. — В новините съобщиха, че сте я поканили в предаването си. Някои хора допускат, че убиецът я е избрал, защото…

— Моето предаване не е единствената й поява по телевизията. Каня много хора в предаването си.

— Щях да кажа: защото е била на показ. Не заради появата й точно във вашето предаване.

— Сигурно ще спечеля още една награда „Еми“ за тази поредица. Освен ако случилото се…

— Освен ако какво?

— Това би било ужасно нечестно — възмути се доктор Селф. — Ако Академията е предубедена заради станалото с нея. Сякаш това има нещо общо с качеството на работата ми. Какво каза майка ми?

— Не бива да знаете какво е казала, докато не влезете в скенера.

— Искам да говорим за баща ми. Той умря, когато бях малка.

— Добре — съгласи се Бентън, който беше седнал възможно най-далеч от нея, облегнал гръб на бюрото, върху което стоеше лаптопът. Касетофонът на масичката помежду им записваше интервюто. — Да поговорим за баща ви.

— Бях двегодишна, когато той умря. Ненавършени.

— И го помните достатъчно добре, за да се чувствате отхвърлена?

— Както знаеш от изследвания, които допускам, че си чел, деца, които не са кърмени, са по-склонни към стрес и страдания в живота. Жените в затвора, които не могат да кърмят, имат занижена способност да се грижат за деца и да ги закрилят.

— Не разбирам връзката. Нима намеквате, че майка ви някога е била в затвора?

— Никога не ме е притискала към гърдите си, не ме е кърмила, не ме е успокоявала с ударите на сърцето си, никога не ме гледаше в очите, докато ме хранеше с шише, с лъжичка, с лопата, с багер. Тя призна ли всичко това, докато я записваше? Разпита ли я за миналото ни?

— Когато записваме майката на обекта, не е нужно да знаем историята на отношенията им.

— Отказът й да се сближи с мен подсили чувството ми за отхвърленост, моя гняв, направи ме по-склонна да я обвинявам за това, че баща ми ме изостави.

— Имате предвид смъртта му.

— Интересно, не мислиш ли? И двете с Кей сме загубили бащите си рано, и двете сме станали лекарки. Но аз лекувам умовете на живите, докато тя реже телата на мъртъвците. Винаги съм се питала каква е в леглото. Предвид професията й.

— Обвинявате майка си за смъртта на баща си.

— Ревнувах. Няколко пъти ги сварих, докато правеха секс. Видях ги. От вратата. Как майка ми му отдаваше тялото си. Защо на него, а не на мен? Защо тя, а не аз? Исках онова, което те си даваха взаимно, без да съзнавам какво означава то, защото определено не исках орален или генитален секс с родителите си и не разбирах тази част от него, не знаех какво правеха. Навярно съм мислела, че изпитват болка.

— На по-малко от две години сте ги заварили няколко пъти и го помните? — Той беше оставил ръководството под стола и си водеше бележки.

Тя промени позата си на леглото, за да й е по-удобно, да бъде по-съблазнителна и Бентън да може да вижда всяка извивка на тялото й.

— Видях родителите си живи и жизнени, а после в един миг него го нямаше. Кей, от друга страна, е била свидетел на бавната и мъчителна смърт на баща си от рак. Аз живях със загубата, а тя е живяла с умирането, между двете има разлика. Разбираш ли, Бентън, като психиатър моята цел е да разбера живота на моя пациент, докато тази на Кей е да разбере смъртта му. Това сигурно ти се отразява.

— Не сме тук, за да говорим за мен.

— Не е ли чудесно, че „Павилионът“ не се придържа към строгите правила на здравните институции? Ето ни тук. Въпреки случилото се, когато ме приеха. Доктор Марони каза ли ти, че дойде в стаята ми, не в тази, а в предишната? Че затвори вратата, разхлаби халата ми? Че ме докосна? Да не би преди това да е бил гинеколог? Изглеждаш смутен, Бентън.

— Чувствате ли се свръхсексуална?

— Сега пък ме изкара маниачка. — Тя се усмихна. — Да видим колко диагнози можем да измислим днес следобед. Не затова съм тук. Знаем защо съм тук.

— Казахте, че е заради имейла, който сте видели, докато сте си почивали в студиото. По-миналия петък.

— Казах на доктор Марони за имейла.

— Доколкото знам, казали сте му само, че сте получили имейл — уточни Бентън.

— Ако беше възможно, щях да заподозра, че всички вие сте ме привлекли тук чрез хипноза заради този имейл. Но това повече прилича на психоза или на филмов сюжет, нали?

— Казали сте на доктор Марони, че сте ужасно разстроена и се боите за живота си.

— След това ми дадоха лекарства против волята ми. После той избяга в Италия.

— Той има практика там. Винаги пътува, особено през този сезон.

— В катедрата по психиатрия към римския университет. Има вила в Рим. И апартамент във Венеция. Произхожда от много богато италианско семейство. Освен това е клиничен директор на „Павилиона“ и всички му се подчиняват, включително и ти. Преди да замине от страната, трябваше да уреди нещата, след като се регистрирах тук.

— Регистрирали сте се? Говорите за „Маклийн“ сякаш е хотел.

— Вече е твърде късно.

— Наистина ли вярвате, че доктор Марони ви е докоснал неприлично?

— Мисля, че бях пределно ясна.

— Значи го вярвате.

— Всички тук ще го отрекат.

— В никакъв случай. Ако е вярно.

— Всички ще го отрекат.

— Когато лимузината ви докара на рецепцията, бяхте на себе си, но разстроена. Помните ли това? Помните ли, че говорихте с доктор Марони в приемната и му казахте, че имате нужда от безопасно убежище заради някакъв имейл и че после ще му обясните? — попита Бентън. — Помните ли, че се държахте предизвикателно с него, както словесно, така и физически?

— Много си мил с пациентите. По-добре се върни във ФБР и използвай гумени маркучи и други уреди за мъчение. Може би ще влезеш в пощата ми, в домовете ми и в банковите ми сметки.

— Важно е да си спомните състоянието си, когато пристигнахте. Помагам ви да си спомните — изтъкна Бентън.

— Помня, че той дойде в стаята ми тук, в „Павилиона“.

— Това беше по-късно вечерта, когато изведнъж изпаднахте в истерия и се държахте неадекватно.

— Заради лекарствата. Много съм чувствителна към всякакви лекарства. Не ги вземам и не вярвам в лекарствата.

— Когато доктор Марони е дошъл в стаята ви, при вас вече е имало една невропсихоложка и една сестра. Продължили сте да казвате, че не сте виновна за нищо.

— Ти беше ли там?

— Не.

— Разбирам. Говориш, сякаш си бил.

— Четох картона ви.

— Моят картон. Сигурно си фантазираш как ще го продадеш на най-щедрия купувач.

— Доктор Марони ви е задавал въпроси, сестрата е проверявала жизнените ви показатели и се е наложило да ви упоят с мускулна инжекция.

— Пет милиграма халдол, два милиграма ативан, един милиграм когентин. Омразното химическо обуздаване пет-две-едно, използвано върху пациенти, склонни към насилие в лудници. Представи си! С мен се отнесоха като с буйстващ затворник. След това не помня нищо.

— Може ли да ми кажете за какво не сте виновна, доктор Селф? Свързано ли е с имейла?

— Не бях виновна за стореното от доктор Марони.

— Значи страданието ви нямаше нищо общо с имейла, заради който казахте, че сте дошли в „Маклийн“?

— Това е заговор. Всички участвате в него. Затова твоят приятел Пийт Марино се свърза с мен, нали? Или може би иска да се измъкне? Иска да го спася. Както сторих във Флорида. Какво му правите?

— Няма никакъв заговор.

— Защо ли надушвам присъствието на следователя?

— Тук сте от десет дни. И не сте споделили с никого естеството на този имейл.

— Защото всъщност става дума за човек, който ми е изпратил няколко имейла. Да кажа „един имейл“ е подвеждащо. Става дума за човек.

— Кой?

— Човек, на когото доктор Марони можеше да помогне. Силно разстроен индивид. Каквото и да е направил, или да не е направил, той има нужда от помощ. И ако нещо се случи с мен или с някой друг, вината ще е на доктор Марони, не моя.

— Какво може да е по ваша вина?

— Току-що казах — нищо.

— И няма имейл, който да ми покажете и който да ни помогне да разберем кой е този човек и може би да ви предпазим от него? — попита Бентън.

— Интересно. Бях забравила, че работиш тук. Спомних си, когато видях обявата за твоето изследване, залепена в приемната. После, разбира се, Марино каза нещо, когато ми изпрати имейла. Това не е въпросният имейл, така че не се вълнувай. Той е толкова отегчен и сексуално неудовлетворен от работата си при Кей.

— Бих искал да поговорим за всякакви имейли, които сте получили. Или изпратили.

— Завист. Така се започва. — Тя го погледна. — Кей ми завижда, защото собственото й съществуване е толкова дребно. Толкова отчаяно ми завижда, че се наложи да излъже по мой адрес в съда.

— Имате предвид?…

— Главно нея. — Омразата й беше осезаема. — Напълно обективно преценявам случилото се при онзи груб пример на съдебна експлоатация и не съм го приела лично, че ти и Кей, главно Кей, бяхте свидетели, което ви превърна, най-вече нея, в извършители на онзи груб пример на съдебна експлоатация. — Омразата й стана студена. — Питам се как ли би се почувствала, ако знаеше, че си в стаята ми на затворена врата.

— Когато казахте, че искате да говорим насаме в стаята ви, се споразумяхме, че ще записвам разговорите ни, освен че ще си водя бележки.

— Записвай ме. Води си бележки. Някой ден ще ти бъдат от полза. Можеш да научиш много от мен. Да обсъдим твоя експеримент.

— Изследователски проект. За който се записахте доброволно, получихте специално разрешение, а аз съм против. Не използваме думата експеримент.

— Любопитна съм защо искаш да ме изключиш от своя експеримент, освен ако не криеш нещо.

— Честно казано, доктор Селф, не смятам, че отговаряте на критериите.

— Честно казано, Бентън, това е последното нещо, което искаш, нали? Но нямаш избор, защото болницата е твърде проницателна, за да ме дискриминира.

— Поставяли ли са ви диагноза биполярно разстройство?

— Никога не са ме наричали другояче, освен талантлива.

— Някой в рода ви страдал ли е от биполярно разстройство?

— Какво ще докаже всичко това накрая, е твоя работа. Че по време на различни настроения дорзолатералният префронтален кортекс на мозъка ще се освети, ако получи необходимите външни стимули. И какво? Томографията и ядрено-магнитният резонанс ясно демонстрираха, че има ненормално нахлуване на кръв в префронталните райони и намалена активност в дорзолатералния префронтален кортекс у хора, страдащи от депресия. Сега прибавяш насилие съм смесицата и какво ще докажеш, и защо това да има значение? Знам, че малкият ти експеримент не е одобрен от комисията за работа с човешки обекти към Харвардския университет.

— Не провеждаме изследвания, които не са одобрени.

— Тези здрави контролни обекти. Още ли са здрави, когато приключиш с тях? Какво става с не дотам здравия обект? С горкия нещастник, който стада от депресия, шизофрения, биполярно разстройство или друго заболяване, който в миналото е наранявал себе си или другите, или се е опитвал, или просто си е фантазирал за това?

— Явно Джаки ви е подготвила — заключи той.

— Не съвсем. Тя смята, че дорзолатералният префронтален кортекс е вид риба. И преди са правени изследвания как реагира мозъкът на похвали и критики от майката. Сега вкарваш и насилие в изследването и какво ще докажеш, и защо то да е важно? Показваш какво е различно в мозъците на хора, склонни и несклонни към насилие, но какво доказва това и защо то е важно? Ще може ли да спре Пясъчния човек?

— Пясъчния човек?

— Ако погледнеш в мозъка му, ще видиш Ирак. И после какво? Ще изтръгнеш с магия Ирак и той ще се оправи?

— Имейлът от него ли е?

— Не знам кой е той.

— Може да е разстроеният пациент, когото сте пратили при доктор Марони.

— Не разбирам какво виждаш в Кей — смени темата тя. — На морга ли мирише, когато се прибира у дома? Но теб те няма, когато тя се прибира.

— Според собствените ви думи сте получили имейла няколко дни след намирането на трупа на Дрю. Съвпадение ли е? Ако имате информация за убийството й, трябва да ми кажете — настоя Бентън. — Моля ви да ми кажете. Въпросът е сериозен.

Доктор Селф протегна крака си и с босото ходило докосна масичката между двамата.

— Ако ритна касетофона от масичката и той се счупи, какво ще стане?

— Който е убил Дрю, ще извърши и друго убийство.

— Ако ритна касетофона — тя го докосна с палеца на крака си и леко го премести, — какво ли ще кажем и какво ли ще направим?

Бентън стана от стола.

— Искате ли още някой да бъде убит, доктор Селф? — Той взе касетофона, но не го изключи. — Не сте ли го преживели вече?

— Ето на — каза тя от леглото. — Това е заговорът. Кей отново ще излъже за мен. Като миналия път.

Бентън отвори вратата.

— Не — процеди. — Този път ще бъде много по-зле.