Патриша Корнуел
Книгата на мъртвите (11)

10.

Някъде наблизо в мрака лаеше куче и лаят му ставаше все по-настойчив. Скарпета разпозна далечния насечен рев на мотоциклета на Марино. Чуваше как проклетата машина се приближава от няколко преки по улица „Мийтинг“ и се движеше на юг. Секунди по-късно машината изрева по тясната алея зад къщата й. Беше пил. Позна по гласа му, докато говореха по телефона. Държеше се безобразно.

Искаше й се да е трезвен, ако щяха да водят продуктивен разговор — може би най-важния, който някога бяха водили. Започна да прави кафе, когато той зави наляво по улица „Кинг“, после пак наляво по тясната алея за коли, която делеше с неприятната си съседка госпожа Гримбол. Марино даде газ няколко пъти, за да обяви присъствието си, и угаси двигателя.

— Имаш ли нещо за пиене? — попита той, когато Скарпета отвори входната врата. — Не бих отказал малко бърбън. Нали, госпожо Гримбол! — изкрещя към жълтата дървена къща и едно перде помръдна.

Марино заключи мотоциклета и пъхна ключа в джоба си.

— Влизай — каза Скарпета, като осъзна, че е много по-пиян, отколкото предполагаше. — За бога, защо реши, че е нужно да вдигаш шум на алеята и да крещиш на съседката? — скастри го, докато той вървеше след нея към кухнята. Стъпките му шумно отекваха, а главата му едва не докосваше рамките на вратите, през които минаваха.

— Проверка за сигурност. Искам да се уверя, че там отзад не става нищо, че няма изгубени катафалки, нито бездомници, които се крият.

Той дръпна един стол и се стовари отгоре му. Миризмата на алкохол беше силна, лицето му беше зачервено, а очите — кървясали.

— Не мога да остана дълго — заяви. — Трябва да се връщам при моето момиче. Тя смята, че съм в моргата.

Скарпета му подаде чаша чисто кафе.

— Ще останеш достатъчно дълго, за да изтрезнееш. Иначе няма да се приближаваш до мотора. Не мога да повярвам, че си карал в това състояние. Не ти е присъщо. Какво ти става?

— Изпих няколко питиета. Голяма работа. Добре съм.

— Голяма работа е и не си добре. Не ме интересува колко държиш на алкохол. Всеки пиян шофьор си мисли, че е добре, преди да загине, да се осакати или да попадне в затвора.

— Не съм дошъл да ми четеш конско.

— Не съм те поканила, за да идваш пиян.

— Защо ме покани? Да ми се караш? Да ми намериш още някой недостатък? Нещо друго, което не отговаря на надутите ти стандарти?

— Не ти е присъщо да говориш така.

— Може би просто никога не ме слушаш — тросна се той.

— Поканих те да дойдеш, с надеждата да проведем откровен разговор, но явно моментът не е подходящ. Имам стая за гости. По-добре легни да се наспиш и ще поговорим сутринта.

— Сега моментът е напълно подходящ. — Марино се прозя и се протегна, без да се докосне до кафето. — Говори. Иначе си тръгвам.

— Да отидем в дневната и да седнем пред огъня. — Тя стана от кухненската маса.

— Навън е двайсет и четири градуса. — Той също стана.

— Тогава ще разхладя стаята. — Тя отиде до термостата и включи климатика. — Винаги ми е по-лесно да говоря край огъня.

Той я последва в любимата й стая, малка всекидневна с тухлена камина, чамов под, греди по тавана и стени с гипсова мазилка. Кей постави един химически пън на скарата и го запали. Придърпа два стола до камината и угаси лампите.

Той гледаше как пламъците изгарят опаковката на пъна.

— Не мога да повярвам, че използваш тези неща — подхвърли. — Уж държиш всичко друго да е истинско, а използваш фалшиви пънове.

 

 

Лушъс Медик обикаляше съседните преки и негодуванието му растеше.

Видя ги да влизат в къщата, след като онзи тъп следовател пристигна пиян с мотора си и обезпокои съседите. „С един куршум два заека“, помисли си. Извади късмет, защото го бяха онеправдали, а Бог му помагаше да се реваншира. Дошъл с намерението да й даде урок, Лушъс бе видял и двамата, и сега бавно вкара катафалката си в неосветената алея, като се тревожеше пак да не спука гума и все повече се ядосваше. Силно дръпна ластика на китката си, а гневът му растеше. Гласовете на диспечерките от полицейската му радиостанция звучаха сякаш отдалеч, но той можеше да ги различи дори насън.

Не бяха повикали него. Той мина край тежка автомобилна катастрофа на шосе „Уилям Хилтън“, видя как натовариха един труп в катафалката на конкуренцията (беше стара) и отново пренебрегнаха Лушъс. Сега окръг Бофорт беше нейна територия и никой не му се обаждаше. Беше го отхвърлила, защото бе допуснал грешка за адреса й. Ако смяташе посещението му за нарушение на уединението си, значи не знаеше значението на думата.

Снимането на жени през прозореца нощем не беше нищо ново за него. Беше невероятно лесно, защото много жени не си даваха труда да дръпнат пердетата или щорите, или ги оставяха открехнати сантиметър-два, като си мислеха: „Кой ли ще гледа? Кой ще се скрие в храстите или ще се качи на дърво да надзърта?“. Лушъс, ето кой. Дали на горделивата лекарка щеше да й хареса да се види на видеоклип, който хората могат да зяпат без пари, без да се знае кой го е снимал. Още по-добре, щеше да хване и двамата, докато го правят. Лушъс помисли за катафалката — изобщо не беше хубава като неговата — и за катастрофата. Несправедливостта беше непоносима.

На кого се бяха обадили? Не на него. Не на Лушъс, макар да беше казал на диспечерката по радиостанцията, че е в района. А тя му отвърна с рязък и хаплив глас, че не го е търсила, и го попита от кой екип е. Той отговори, че не е никакъв екип, и тя му каза да стои настрана от полицейските честоти и дори от ефира. Лушъс задърпа ластика на китката си силно и болезнено като поредица от удари с камшик. Мина с друсане по паважа, после през желязната порта зад градината на лекарката и забеляза един бял кадилак, който препречваше пътя му. Тук отзад беше тъмно. Той дръпна ластика и изруга. Позна овалния стикер на задната броня на кадилака.

XX, Хилтън Хед.

Щеше да остави катафалката тук. И без това никой не минаваше по проклетата алея и той си помисли да се обади в полицията за кадилака, за да глобят шофьора за неправилно паркиране. Мисълта за клиповете по интернет и неприятностите, които щеше да причини, го развесели. Проклетият следовател сигурно правеше секс с проклетата кучка. Видя ги как влизат в къщата дебнешком, явно изневеряваха. Той си има приятелка, онова секси парче, с което беше в моргата, а Лушъс ги видя да се натискат, докато той си вършеше работата. Доколкото беше чул, доктор Скарпета имаше приятел някъде на север. Страхотно. Лушъс се правеше на глупак, за да му потръгне бизнесът. Бе казал на грубия следовател, че той, Лушъс Медик, ще бъде благодарен за препоръки от него и шефката му, а как реагираха те? С неуважение и презрение. Сега трябваше да си платят.

Той угаси двигателя и фаровете и излезе, като гледаше злобно кадилака. Отвори задната врата на катафалката, където на пода имаше празна носилка, върху която бяха наредени бели чаршафи и бели чували за трупове. Намери видеокамерата и резервните батерии, които държеше в кутията с инструменти, затвори задната врата и се взря в кадилака, мина край него, като обмисляше кой е най-добрият начин да се приближи към къщата й.

Някой помръдна зад стъклото на шофьорската врата, бегъл намек за тъмна сянка в тъмната вътрешност на колата. Лушъс беше доволен, когато включи камерата, за да види колко памет му е останала, а тъмнината във вътрешността на кадилака пак помръдна. Лушъс заобиколи колата отзад и засне регистрационния номер.

Навярно някоя двойка се натискаше и той се възбуди, като си помисли за това. После се почувства обиден. Бяха видели фаровете му, но не се отместиха от пътя. Пак проява на неуважение. Бяха го видели да паркира катафалката в тъмното, защото не можеше да премине. Не можеха да проявят повече егоизъм. Щяха да съжаляват. Той почука по стъклото, искаше здравата да ги изплаши.

— Записах регистрационния ви номер. — Той повиши глас. — И ще се обадя в полицията.

 

 

Горящият пън пукаше. На полицата над камината тиктакаше старинен английски часовник.

— Какво всъщност става с теб? — попита Скарпета, загледана в Марино. — Какво ти е?

— Ти ме извика тук. Затова предполагам, че с теб става нещо.

— Нещо не е наред между нас. Какво ще кажеш? Изглеждаш нещастен. Караш и мен да се чувствам нещастна. Миналата седмица беше неуправляем. Ще ми кажеш ли какво си направил и защо? Или искаш аз да ти кажа.

Огънят припукваше.

— Моля те, Марино. Кажи нещо.

Той се взираше в огъня. Известно време и двамата мълчаха.

— Знам за имейлите — каза тя. — Но ти сигурно предполагаш, щом си накарал Люси да провери фалшивата тревога онази вечер.

— Накарала си я да рови в компютъра ми? Голямо доверие ми имаш.

— Не е добра идея да повдигаш въпроса за доверието.

— Ще говоря каквото си искам.

— Показал си моргата на приятелката си. Записано е от камерите. Гледах записа. Всяка минута от него.

Лицето на Марино се изкриви. Разбира се, той знаеше, че има камери и микрофони, но явно не бе очаквал да бъдат наблюдавани с Шанди. Сигурно е знаел, че всяко действие и дума са записани, но най-вероятно е предполагал, че Люси няма причина да гледа записите. За това беше прав. Тя нямаше причина. Беше уверен, че ще му се размине, и това правеше постъпката му още по-лоша.

— Има камери навсякъде — отбеляза тя. — Нима смяташе, че никой няма да разбере какво си направил?

Той не отговори.

— Мислех, че държиш на работата си. Че те е грижа за убитото момче. Но разтвори чувала и си играеше на гатанки с приятелката си. Как можа?

Той мълчеше и не я поглеждаше.

— Марино, как можа да направиш такова нещо? — повтори тя.

— Идеята беше нейна. Сигурно си видяла на записа — смотолеви той.

— Да я пуснеш вътре без мое разрешение е достатъчно голяма грешка. Но защо й позволи да види труповете? Особено неговия.

— Видяла си записа заради шпионската техника на Люси. — Марино я изгледа сърдито. — Шанди не искаше да отстъпи. Не искаше да излезе от хладилника. Опитах се.

— Това не е оправдание.

— Шпионираш ме. Писна ми от това.

— И на мен ми писна от твоето предателство и неуважение! — ядоса се Скарпета.

— И без това мислех да напусна — продължи той със заядлив тон. — Щом си си пъхала носа в кореспонденцията ми с доктор Селф, знаеш, че имам подобри възможности, отколкото да вися тук с теб до края на живота си.

— Ще напуснеш? Или може би се надяваш да те уволня? Защото това заслужаваш след постъпката си. Не пускаме външни хора в моргата и не излагаме на показ горките хора, които са се озовали там.

— Жените вечно преувеличават. Стават емоционални и неразумни. Хайде, уволни ме — предизвика я той с дрезгав глас, като се стараеше да произнася думите ясно, за да не личи колко е пиян.

— Доктор Селф точно това иска.

— Ти й завиждаш, защото тя е много по-важна от теб.

— Ти не си Пийт Марино, когото познавам.

— И ти не си Скарпета, която познавам. Прочете ли какво още казва тя за теб?

— Тя казва доста неща за мен.

— Че живееш в лъжа. Защо най-после не си го признаеш? Може би затова Люси е такава. Метнала се е на теб.

— Сексуалните ми предпочитания? Това ли те интересува така отчаяно?

— Боиш се да си признаеш.

— Ако намеците на доктор Селф бяха истина, нямаше да ме е страх от хомосексуалността. Само хора като нея и теб се боят от нея.

Марино се облегна на стола си и за миг изглеждаше сякаш ще се разплаче. После лицето му отново стана твърдо и той се загледа в огъня.

— Стореното от теб вчера — продължи тя — не е присъщо на Марино, когото познавам от толкова години.

— Може би е, но не си искала да го видиш.

— Знам, че не е. Какво е станало с теб?

— Не знам как стигнах дотук — заговори той. — Обръщам се назад и виждам онзи млад мъж, който известно време имаше успехи като боксьор. Само че не исках мозъкът ми да стане на каша. Писна ми да бъда униформен полицай в Ню Йорк. Ожених се за Дорис, на нея й писна от мен, имах откачен син, който е мъртъв, а аз все още преследвам откачалки. Не знам защо. Така и не успях да разбера защо и ти се занимаваш с това. Сигурно няма да ми кажеш — сърдито добави той.

— Може би защото съм израснала в къща, където никой не ми казваше това, което исках да чуя. Не се чувствах разбрана и пълноценна. Може би защото гледах как баща ми умира. Всеки ден всички наблюдавахме смъртта му. Може би прекарах останалата част от живота си в опити да разбера онова нещо, което ме победи като дете. Смъртта. Не смятам, че има прости или логични причини да станем такива, каквито сме, или да постъпваме по определен начин. — Тя го гледаше, но той не отвърна на погледа й. — Може би няма просто или логично обяснение и за твоето поведение. Но ми се иска да имаше.

— Едно време не работех за теб. Сега това се промени. — Той стана. — Ще пия един бърбън.

— Нямаш нужда от повече бърбън. — Тя беше смаяна.

Той не я слушаше и знаеше къде е барът. Чу го как отвори шкафа, извади чаша, после отвори друг шкаф и извади бутилка. Върна се в стаята с чаша алкохол в едната ръка и с бутилка в другата. У нея се надигна безпокойство и й се прииска той да си тръгне, но не можеше да го изгони пиян посред нощ.

Марино остави бутилката на ниската масичка и каза:

— Разбирахме се много добре през всичките години в Ричмънд, когато бях главен детектив, а ти — главен съдебен лекар. — Той надигна чашата. Пиеше на големи глътки. — После те уволниха, а аз напуснах. Оттогава нищо не се нарежда така, както очаквах. Харесваше ми във Флорида. Имахме прекрасен тренировъчен център. Отговарях за разследванията, плащаха ми добре, дори ходех на психоаналитик. Не че имах нужда от нея, но отслабнах, бях в отлична форма. Справях се много добре, докато не престанах да я посещавам.

— Ако беше продължил да ходиш при доктор Селф, тя щеше да съкрати живота ти. И се чудя как не разбираш, че контактите й с теб са чиста манипулация. Знаеш каква е. Видя каква е в съда. Сам я чу.

Той отново отпи от бърбъна.

— Веднъж се намери жена, по-силна от теб, и ти не можеш да се примириш. Може би не ти харесва връзката ми с нея. Затова трябва да я очерниш, иначе какво друго ти остава? Завряла си се тук, в тази пустош, още малко и ще станеш домакиня.

— Не ме обиждай. Не искам да се караме.

Той продължаваше да пие и все повече се озлобяваше.

— Тъкмо заради връзката ми с нея ти поиска да се махнем от Флорида. Сега разбирам.

— Мисля, че се махнахме от Флорида заради урагана Уилма — поправи го тя, а тревогата й се засили. — Както и заради желанието ми отново да имам истински кабинет и собствена практика.

Марино пресуши чашата и си наля още.

— Пи достатъчно — каза тя.

— Права си. — Той надигна чашата и пак отпи.

— Време е да повикам такси да те закара у вас.

— Може би трябва да започнеш практика другаде и да се разкараш от тук. Ще ти бъде по-добре.

— Не ти преценяваш къде ще ми бъде добре — отбеляза тя, като наблюдаваше отблясъците на огъня по лицето му. — Моля те, не пий повече. Вече пи достатъчно.

— Достатъчно е, знам.

— Марино, моля те, не позволявай доктор Селф да ни скара.

— Не е нужно да го прави. Ти сама го постигна.

— Да не започваме.

— Напротив. — Той вече заваляше думите, полюшваше се на стола си, в очите му имаше опасен блясък. — Не знам колко дни ми остават. Кой, по дяволите, знае какво ще се случи. Затова нямам намерение да си губя времето на място, което мразя, и да работя за жена, която не се отнася към мен с уважението, което заслужавам. Сякаш си по-добра от мен. Но не си.

— Какво значи колко дни ти остават? Нима казваш, че си болен? — попита тя.

— Болен и уморен. Това ти казвам.

Тя никога не го беше виждала толкова пиян. Марино с несигурни ръце си сипа още бърбън и разля малко на масата. Имаше желание да му отнеме бутилката, но блясъкът в очите му я спря.

— Живееш сама, а това не е безопасно — изтъкна той. — Не е безопасно да живееш сама в тази стара къща.

— Винаги съм живяла сама.

— Да. И какво говори това за Бентън? Надявам се, че двамата си живеете добре.

Никога не беше виждала Марино толкова пиян и озлобен, и не знаеше какво да прави.

— Стигнах до етап, в който трябва да направя избор. Затова сега ще ти кажа истината. — Той пръскаше слюнки, докато говореше, а чашата с бърбън опасно се накланяше в ръката му. — Писна ми до смърт да работя за теб.

— Щом се чувстваш така, радвам се, че ми го казваш. — Но въпреки опитите й да го успокои, той се ожесточаваше още повече.

— Бентън, богатият сноб. Доктор Уесли. Значи, защото аз не съм лекар, адвокат или индиански вожд, не съм достоен за теб. Едно ще ти кажа обаче. Достоен съм за Шанди, а тя не е такава, за каквато я мислиш. Семейството й е по-добро от твоето. Не е израснала в бедност в Маями в дома на бакалин емигрант, току-що слязъл от кораба.

— Много си пиян. Можеш да спиш в стаята за гости.

— Семейството ти не е по-добро и от моето. Току-що емигрирали италианци, които ядат само евтини макарони с доматен сос пет дни седмично — изфъфли той.

— Ще ти повикам такси.

Марино с трясък остави чашата на масичката за кафе.

— Мисля, че е много добра идея да се метна на мотора и да си тръгна. — Хвана се за стола, за да запази равновесие.

— Няма да се доближаваш до мотора — каза остро тя.

Той тръгна и се блъсна в рамката на вратата, а тя го хвана за ръката. Почти я завлече към входната врата, а Кей се опитваше да го спре, умоляваше го да не тръгва. Марино бръкна в джоба си за ключа от мотора, но тя го измъкна от ръката му.

— Дай ми ключа. Засега те моля любезно.

Тя го стисна в юмрук зад гърба си в малкото фоайе до входната врата.

— Няма да се качиш на мотора. Не можеш да ходиш. Ще вземеш такси или ще преспиш тук. Няма да допусна да убиеш себе си или някой друг. Моля те, послушай ме.

— Дай ми го. — Той я гледаше с безизразен поглед. Огромен мъж, когото вече не познаваше. Непознат, който можеше да я нарани физически. — Дай ми го. — Той се пресегна зад нея и сграбчи китката й, а тя се парализира от страх.

— Марино, пусни ме. — Бореше се да освободи ръката си, но все едно беше стегната в менгеме. — Причиняваш ми болка.

Той посегна и сграбчи другата й китка и страхът й се превърна в ужас, когато се наведе над нея и я притисна към стената. В мозъка й препускаха отчаяни мисли как да го спре, преди да стигне още по-далеч.

— Марино, пусни ме. Причиняваш ми болка. Хайде пак да седнем в дневната. — Опитваше се да говори спокойно, а ръцете й бяха болезнено стегнати зад гърба. Той силно се притисна към нея. — Марино, престани. Не искаш да го правиш. Много си пиян.

Той я целуна и я притисна силно. Тя извърна глава, опита се да отблъсне ръцете му, бореше се и го молеше. Ключът за мотоциклета издрънча на пода, докато той я целуваше, а тя се противеше и се опитваше да го накара да я чуе. Той разкъса блузата й. Отново му каза да спре, мъчеше се да го спре, докато той разкъсваше дрехите й. Опитваше се да отблъсне ръцете му, каза му, че я боли, после престана да се бори с него, защото той вече беше някой друг. Не беше Марино. Беше непознат, който я нападаше в дома й. Видя пистолета, пъхнат в колана на джинсите му, а той падна на колене, причинявайки й болка с ръцете и устните си.

— Марино? Това ли искаш? Да ме изнасилиш? Марино? — Гласът й прозвуча така спокойно и без уплаха, все едно идваше извън тялото й. — Марино? Това ли искаш? Да ме изнасилиш? Знам, че не го искаш. Знам, че не е така.

Изведнъж той спря. Пусна я, тя усети движението на хладния въздух по кожата си, мокра от слюнката му и ожулена и възпалена от острата му брада. Той скри лицето си с ръце, прегърби се, както беше паднал на колене, прегърна краката й и заплака като дете. Тя измъкна пистолета от колана му, а той продължаваше да плаче.

— Пусни ме. — Опита се да се отдръпне от него. — Пусни ме.

Както беше на колене, той скри лицето си с ръце. Тя извади пълнителя на пистолета, дръпна затвора, за да се увери, че няма куршум в патронника. Пъхна пистолета в едно чекмедже на масичката до вратата и взе ключа от мотоциклета. После го скри заедно с пълнителя в стойката за чадъри. Помогна на Марино да стане и го поведе към стаята за гости до кухнята. Леглото беше малко и той го изпълни цялото, когато Кей го накара да легне. Смъкна ботушите му и го зави с одеяло.

— Идвам след малко — каза и остави лампата да свети.

В банята за гости напълни чаша с вода и изсипа от шишенце четири таблетки адвил. Наметна един халат, китките я боляха, кожата й беше охлузена и гореше, а от спомена за ръцете, устните и езика му й се повдигаше. Наведе се над тоалетната и повърна. Облегна се на мивката и задиша дълбоко, загледана в зачервеното си лице в огледалото, което й изглеждаше също толкова непознато като неговото. Наплиска се със студена вода, изплакна устата си, отмивайки спомена за него от всяко място, което бе докоснал. Изми сълзите и постоя няколко минути, за да се овладее. Върна се в стаята за гости, където той вече хъркаше.

— Марино. Събуди се. Седни. — Помогна му, подпря го на възглавници. — Ето, вземи хапчетата и ги изпий с водата. Трябва да пиеш много вода. Сутринта ще се чувстваш ужасно, но това ще ти помогне.

Той изпи водата и взе таблетките. После се обърна с лице към стената, докато тя му носеше друга чаша.

— Угаси лампата — каза той на стената.

— Трябва да останеш буден.

Той не отговори.

— Не е нужно да ме гледаш, но трябва да останеш буден.

Той не я гледаше. Миришеше на уиски, цигари и пот, миризмата му й напомни случилото се и тя усети болката, спомни си докосването му и пак й призля.

— Не се безпокой — дрезгаво изграка Марино. — Ще си тръгна и вече никога няма да ме видиш. Ще изчезна завинаги.

— Много си пиян и не знаеш какво правиш — каза тя. — Но искам да го запомниш. Трябва да останеш буден достатъчно дълго, за да го помниш и утре, за да можем да го преодолеем.

— Не знам какво ми става. За малко да го застрелям. Много исках. Не знам какво ми става.

— Кого си щял да застреляш? — попита тя.

— В бара — отвърна той с пиянско ломотене. — Не знам какво ми става.

— Разкажи ми какво е станало в бара.

Мълчание, докато Марино се взираше в стената, а дишането му пак стана дълбоко.

— Кого си щял да застреляш? — попита тя високо.

— Той каза, че бил изпратен.

— Изпратен?

— Отправи заплахи към теб. За малко да го убия. После дойдох тук и се държах също като него. Иде ми да се самоубия.

— Няма да се самоубиеш.

— Би трябвало.

— Това ще е по-лошо от последната ти постъпка. Разбираш ли ме?

Той не отговори. Не я поглеждаше.

— Ако се самоубиеш, няма да ми е мъчно за теб и няма да ти простя — заяви тя. — Самоубийството е егоистично и никой от нас няма да ти прости.

— Не съм достоен за теб. Никога няма да бъда. Хайде, кажи го и да приключим веднъж завинаги. — Говореше сякаш имаше парцал в устата.

Телефонът на нощното шкафче иззвъня и тя го вдигна.

— Аз съм — каза Бентън. — Видя ли какво ти изпратих? Как си?

— Да, а ти?

— Кей? Добре ли си?

— Да, а ти?

— Господи! Има ли някой там? — разтревожено я попита той.

— Всичко е наред.

— Кей? Има ли някой при теб?

— Ще поговорим утре. Реших да остана вкъщи, ще работя в градината, ще помоля Бул да ми помогне.

— Сигурна ли си? Не се ли страхуваш от него?

— Вече не — отвърна тя.

 

 

Четири часът сутринта, Хилтън Хед.

Разбиващите се вълни заливаха плажа, сякаш на морето му излизаше пяна от устата.

Уил Рамбо изкачи тихо дървените стълби, мина по пътеката от дъски и прескочи заключената порта. Вилата в псевдоиталиански стил беше облицована с гипсова мазилка с множество комини и арки и стръмен покрив от червени керемиди. В задния двор имаше градинска лампа и каменна маса, отрупана с мръсни пепелници и празни чаши, а до неотдавна там беше и ключът от колата й. Оттогава беше използвала резервния, макар да шофираше рядко. Най-често не ходеше никъде. Той тихо се движеше наоколо, а палмите и боровете шумоляха от вятъра.

Клоните на дърветата се люлееха като вълшебни пръчици, които омагьосваха Рим, а цветчетата им се носеха като сняг по Виа д’Монте Тарпео. Маковете бяха червени като кръв, а глициниите, покриващи древните тухлени зидове, бяха виолетови като синини. Гълъбите се клатушкаха по стълбите, а жените хранеха дивите котки с „Уискас“ и яйца от пластмасови чинии между руините.

Беше прекрасен ден за разходка и туристическият трафик не беше натоварен. Тя беше малко пияна и спокойна, и щастлива с него. Той знаеше, че трябва да е така.

— Искам да те запозная с баща ми — предложи й той, когато двамата седнаха на една стена да наблюдават дивите котки.

Тя няколко пъти каза, че са жалки бездомни котки, плод на кръвосмешение, и че някой трябва да ги спаси.

— Не са бездомни, а диви. Има разлика. Тези диви котки искат да са тук и са готови да те разкъсат, ако се опиташ да ги спасиш. Не са изхвърлени или ранени, съдбата им не е да обикалят кофите за боклук и да се крият под къщите, докато някой ги хване и ги приспи.

— Защо някой ще иска да ги приспи?

— Защото е така. Същото ще стане, ако бъдат изгонени от убежището си и се озоват на опасни места, където могат да ги сгазят коли, да ги конят кучета и постоянно да ги дебнат опасности. За разлика от тези котки. Виж ги. Съвсем сами. Никой не смее да ги доближи, освен ако те не му позволят. Искат да бъдат точно тук, долу в руините.

— Странен си — засмя се тя и го смушка с лакът. — Така си помислих, когато се запознахме, но си сладък.

— Хайде — подкани той и й помогна да стане.

— Много ми е топло — оплака се тя, защото той я беше наметнал с дългото си черно сако, беше я накарал да сложи шапка и тъмни очила, макар денят да не беше студен или слънчев.

— Много си известна и хората ще те зяпат — напомни й. — Знаеш, че е така, а не искаме хората да ни гледат.

— Трябва да намеря приятелките си, преди да си помислят, че съм отвлечена.

— Хайде. Трябва да видиш апартамента. Много е ефектен. Ще те закарам дотам, защото виждам, че си уморена. Може да се обадиш на приятелките си и да ги поканиш да дойдат, ако искаш. Ще ви почерпя хубаво вино и италиански сирена.

После мрак, сякаш в главата му бе угаснала лампа. Той се събуди и видя сцени от лъскави счупени парчета, като късчета от натрошен стъклопис, който някога е разказвал една истинска история.

Стълбите откъм северната страна на къщата не бяха пометени и вратата, която водеше към пералното помещение не беше отваряна от последното идване на чистачката почти преди два месеца. От двете страни на стълбището растяха храсти хибискус, а зад тях през прозореца той виждаше панела на алармата и червената му светлинка. Отвори кутията с инструменти и извади резачка за стъкло с карбиден връх. Отряза парче стъкло и го остави на пясъка зад храстите. Кучето започна да лае в кошчето си, а Уил се поколеба за миг, макар и съвсем спокоен. Протегна се и завъртя топката, после отвори вратата и алармата запищя, но той въведе кода и тя млъкна.

Вече беше в къщата, която бе наблюдавал от много месеци. Беше си го представял и планирал така подробно, че накрая самото действие беше лесно и може би малко разочароващо. Клекна и размърда пясъчните си пръсти пред отвора на кошчето. Зашепна на кучето, порода басет.

— Спокойно. Всичко ще бъде наред.

Кучето престана да джафка и Уил му даде да близне опакото на ръката му, където нямаше лепило и специален пясък.

— Добро момче — прошепна той. — Не се тревожи.

Пясъчните му ходила го отнесоха от пералното помещение към звука на филма, който тя пак беше пуснала в голямата стая. Винаги когато пушеше навън, тя имаше лошия навик да оставя вратата широко отворена, докато седеше на стълбите и се взираше в басейна с черно дъно, приличен на зейнала рана. Така част от дима нахлуваше вътре, докато тя седеше, пушеше и се взираше в басейна. Димът бе проникнал във всичко, до което се бе докоснал, и той надуши застоялата миризма, която придаваше острота на въздуха, твърд, сив, матов завършек като нейната аура. Болнава. Аура преди смъртта.

Стените и таванът бяха боядисани в охра и кафяво, цветовете на земята, а каменният под беше с цвета на морето. Всеки портал представляваше арка и имаше големи саксии с акантуси, клюмнали и кафяви, защото жената не ги поливаше редовно, а по каменния под се виждаха черни косми. Коси и косми от пубиса, защото тя често се разхождаше, понякога гола, и скубеше косата си. Беше заспала на дивана с гръб към него, а плешивото петно на темето й беше бледо като пълна луна.

Босите му пясъчни ходила не вдигаха шум, а и филмът вървеше. Майкъл Дъглас и Глен Клоуз пиеха вино под съпровода на ария от „Мадам Бътерфлай“ от уредбата. Уил застана под арката и гледаше „Фатално привличане“, знаеше го наизуст, беше го гледал много пъти, беше го гледал с нея през прозореца, без тя да знае. Чуваше диалога в главата си, преди героите да са го произнесли. После Майкъл Дъглас понечи да си тръгне, а Глен Клоуз се ядоса и разкъса ризата му.

Дърпаше и късаше с отчаяно желание да стигне до плътта под дрехите. Имаше толкова кръв по ръцете си, че не виждаше цвета на кожата си, докато се опитваше да напъха червата на Роджър в корема му, а вятърът и пясъкът блъскаха и двамата, и те почти не се виждаха и чуваха помежду си.

Тя спеше на дивана, твърде пияна и дрогирана, за да го чуе, че влиза. Не усещаше неговия призрак, който се носеше около нея и чакаше да я отнесе. Тя щеше да му благодари.

— Уил! Помогни ми! Моля те, помогни ми! Моля те, Господи! — пищеше той. — Ужасно ме боли! Моля те, не ме оставяй да умра.

— Няма да умреш — прегръщаше го Уил. — Тук съм. Тук съм. До теб съм.

— Не издържам повече!

— Бог никога няма да ти даде повече, отколкото можеш да понесеш — казваше баща му още откакто Уил беше момче.

— Не е вярно.

— Кое не е вярно? — попита го баща му в Рим, докато пиеха вино във всекидневната и Уил държеше каменното ходило от античността.

— Беше по целите ми ръце и лице и аз я вкусих, вкусих него. Вкусих колкото можех повече от него, за да го запазя жив в себе си, защото му обещах, че няма да умре.

— Трябва да излезем. Хайде да излезем на кафе.

Уил завъртя едно копче на стената и увеличи звука, докато филмът започна да гърми в стаята. Тогава тя седна на дивана и започна да пищи, но той едва чуваше писъците й заради филма. Наведе се, сложи пясъчен пръст на устните й и бавно поклати глава, за да я накара да замълчи. Напълни чашата й с водка, подаде й я и й кимна да я изпие. Остави кутията с инструменти, фенерчето и камерата на килима, седна до нея на дивана и се загледа в мътните й кървясали, уплашени очи. Тя нямаше мигли, беше ги изскубала всичките. Не се опита да стане и да побегне. Той й кимна да пие и тя се подчини. Вече се примиряваше с онова, което предстоеше да се случи. Щеше да му благодари.

Къщата вибрираше от звука на филма, а устните й прошепнаха:

— Моля те, не ме наранявай.

Някога е била красива.

— Шшшт. — Той поклати глава.

Пак я накара да замълчи, като с пясъчния си пръст докосна устните й, притисна ги силно към зъбите. Пясъчните му пръсти отвориха кутията с инструменти. Вътре имаше още тубички с лепило, ацетон, торбичка с пясък, трион с петнайсетсантиметрово острие и най-различни резци и скалпели.

После гласът в главата му. Роджър плачеше, пищеше, от устата му излизаше кървава пяна. Само че сега не крещеше Роджър, а жената го молеше с окървавени устни:

— Моля те, не ме наранявай.

Глен Клоуз изкрещя на Майкъл Дъглас да се разкара и гласът й отекна в голямата стая.

Тя беше в паника и хлипаше, трепереше, сякаш имаше пристъп. Той вдигна крака на дивана и седна по турски. Тя се взираше в покритите му с пясък длани и покритите с пясък осакатени боси ходила, кутията с инструменти, камерата на пода, и съзнанието за неизбежното разкриви подутото й зачервено лице. Той забеляза колко занемарени бяха ноктите й и изпита същото чувство, което усещаше, когато духовно прегръщаше хора, страдащи непоносимо, и ги освобождаваше от болката им.

Усещаше го в костите си.

Изранените й окървавени устни помръднаха:

— Моля те, не ме наранявай. Моля те, моля те, недей. — Тя плачеше, носът й течеше и тя облизваше окървавените си устни. — Какво искаш? Пари? Моля те, не ме наранявай — не спираха кървавите й устни.

Той свали ризата и панталоните си в цвят каки, старателно ги сгъна и ги остави на масичката за кафе. Съблече и бельото си и го остави върху другите дрехи. Усещаше силата. Пробождаше мозъка му като електрошок и той я сграбчи здраво за китките.