Патриша Корнуел
Книгата на мъртвите (22)

21.

Лабораториите по съдебна медицина.

Главната сграда беше от червени тухли и бетон, с големи прозорци с ултравиолетова защита и огледално покритие, за да може външният свят да вижда в тях своето отражение, а вътрешността да е защитена от любопитни очи и вредните лъчи на слънцето. Една по-малка сграда беше още недовършена, а около нея имаше само кал. Скарпета седеше в колата си, наблюдаваше как ролетната врата се вдига и си мечтаеше и нейната да е толкова безшумна. Нейната скърцаше и стенеше като подвижен мост, което правеше и без това зловещата атмосфера на моргата още по-ужасна.

Вътре всичко беше ново и чисто, ярко осветено и боядисано в нюанси на бяло и сиво. Някои лаборатории, край които минаваше, бяха все още празни, докато други бяха напълно оборудвани. Но по плотовете не цареше безредие, работните места бяха чисти и тя очакваше с нетърпение деня, когато щеше да се почувства тук като у дома си. Разбира се, сега беше късно, но дори в работно време идваха най-много двайсет души и почти половината от тях бяха последвали Люси от предишната й лаборатория във Флорида. След време племенницата й щеше да притежава най-добрата частна лаборатория по съдебна медицина в страната и Скарпета осъзна защо това я изпълваше повече с несигурност, отколкото със задоволство. Люси беше възможно най-преуспяла в професията си, но за съжаление в живота й липсваше нещо, както и в този на Скарпета. Никоя от двете не успяваше да създаде или поддържа успешна лична връзка, а досега Скарпета отказваше да приеме, че именно това ги свързва.

Бентън беше много мил, но разговорът с него само затвърди убеждението й, че е прав. Думите му бяха потискащо верни. В продължение на петдесет години беше бягала толкова бързо, че не можеше да се похвали с нищо, освен с необикновената способност да понася болка и стрес, в което всъщност се коренеше проблемът й. Беше много по-лесно просто да си върши работата и да запълва дните си с дълги часове на труд в големи празни пространства. Всъщност, ако трябваше да е честна пред себе си, когато Бентън й даде пръстена, тя не се почувства щастлива и защитена. Пръстенът символизираше най-големия й страх, а именно, че Бентън можеше да си вземе обратно всичко, което й беше дал, или да осъзнае, че не е искал да го дава.

Нищо чудно, че Марино накрая беше откачил. Да, беше пиян и прекалил с хормони, а може би Шанди и доктор Селф го бяха подтикнали към това. Но ако Скарпета се беше постарала да го разбере през всички тези години, може би щеше да успее да го спаси от самия него и да предотврати една грешка, която бе и нейна. Тя също бе злоупотребила с него, защото не се беше държала като вярна и достойна приятелка. Не му беше отказала, докато той не стигна твърде далеч, а трябваше да му откаже още преди двайсет години.

„Не съм влюбена в теб и никога няма да бъда, Марино. Ти не си мой тип. Това не означава, че съм по-добра от теб, просто означава, че не мога.“

Повтаряше си наум думите, които отдавна трябваше да му каже и настояваше да си отговори защо не ги бе изрекла. Защото Марино щеше да я изостави. Можеше да загуби постоянното му присъствие, колкото и дразнещо да беше понякога. Можеше да му причини същото, което с такъв успех беше избягвала: лично отхвърляне и загуба, а сега тя страдаше и от двете, не по-малко от него.

Вратите на асансьора се отвориха на втория етаж и тя тръгна по празния коридор към редица лаборатории зад метални врати и херметични камери. В едно преддверие тя облече бяла престилка за еднократна употреба, сложи си мрежичка за коса и шапка, калцуни върху обувките, ръкавици и маска на лицето. Мина през друга изолирана зона за обеззаразяване с ултравиолетова светлина и от там влезе в напълно автоматизирана лаборатория, където ставаше извличането и репликацията на ДНК — и където Люси, също в бяло от глава до пети, й беше определила среща по неизвестни засега причини. Тя седеше близо до една димна камера и говореше с някакъв учен, който също беше в лабораторно облекло, и поради това тя не го позна веднага.

— Лельо Кей? — повика я Люси. — Сигурно помниш Арън, нашия временно изпълняващ длъжността директор.

Лицето зад пластмасовата маска се усмихна и изведнъж стана познато.

Тримата седнаха.

— Знам, че сте специалист по уликите, но не знаех, че имате нова длъжност — каза Скарпета. После попита какво е станало с предишния директор на лабораторията.

— Напусна. Заради информацията, която доктор Селф пусна по интернет — обясни Люси с гневен поглед.

— Напуснал е? — изуми се Скарпета. — Просто така?

— Бои се, че ще умра, и побърза да си намери друга работа. Както и да е, беше мижитурка и бездруго исках да се отърва от него. Каква ирония. Онази кучка ми направи услуга. Но не сме се събрали, за да говорим за това. Имаме лабораторни резултати.

— Кръв, слюнка, епителни клетки — изброи Арън. — Започваме с четката за зъби на Лидия Уебстър и кръвта от пода на банята. Вече познаваме добре нейната ДНК, което е важно, главно за да я изключим. Или някога да я разпознаем. — Сякаш нямаше никакво съмнение, че е мъртва. — След това извлякохме друг профил от кожните клетки, пясъка и лепилото, взети от счупения прозорец в пералното помещение. И клавиатурата на алармата. Мръсната тениска от коша за пране. И по трите има нейна ДНК, което не е изненадващо. Но също и профил от някой друг.

— А от късите панталони на Маделиза Дули? — попита Скарпета. — Кръвта по тях.

— Същият донор като трите източника, които споменах — отговори Арън.

— Мислим, че е убиецът — каза Люси. — Или онзи, който е влязъл в къщата й.

— По-добре е да внимаваме със заключенията — предупреди Скарпета. — В къщата й са влизали и други хора, включително съпругът й.

— ДНК не е негова и след минута ще ти обясним защо — съобщи Люси.

— Онова, което направихме, беше по ваша идея — отбеляза Арън. — Не търсихме съвпадения в комплексната система за индексиране на ДНК, а започнахме търсене, като използвахме технологичната платформа за ДНК отпечатъци, която сте обсъждали с Люси — анализ, който използва индекси за бащинство и роднинство, за да стигне до вероятност за родство.

— Първи въпрос — вметна Люси. — Защо бившият й съпруг ще остави кръв по панталоните на Маделиза Дули?

— Добре — съгласи се Скарпета. — Това е уместна забележка. А ако кръвта е на Пясъчния човек — и за да сме наясно, ще го наричам така — значи трябва да се е наранил някак.

— Може да разберем как — изтъкна Люси. — И започваме да добиваме представа кой.

Арън извади един доклад от папката и го подаде на Скарпета.

— Неидентифицираното момче и Пясъчния човек — каза той. — Като знаем, че всеки родител дава приблизително половината от своя генетичен материал на детето си, можем да очакваме, че пробите от родител и дете ще покажат тяхното родство. А в случая с Пясъчния човек и неизвестното момче личи много близка семейна връзка.

Скарпета прегледа резултатите от изследванията.

— Ще повторя онова, което казах, когато получихме съвпадението на отпечатъците — каза тя. — Сигурни ли сме, че няма грешка? Например, че няма замърсяване?

— Не допускаме грешки. Не и такива — увери я Люси. — Ако допуснем само една, и край.

— Момчето е син на Пясъчния човек? — искаше потвърждение Скарпета.

— Бих предпочел да разполагаме с още справки и сведения от разследване, но определено подозирам, че е така — отговори Арън. — Както казах, поне е ясно, че са близки роднини.

— Вече знаем, че се е наранил — продължи Люси. — Питаш за кръвта на Пясъчния човек по късите панталони? Имаше същата по счупената коронка, която ти намери във ваната на Лидия Уебстър.

— Може да го е ухапала — допусна Скарпета.

— Има голяма вероятност.

— Да се върнем на момчето — предложи Скарпета. — Ако предположим, че Пясъчния човек е убил собствения си син, вече не знам какво да мисля. Насилието над момчето е било продължително. Някой друг се е грижил за детето, докато Пясъчния човек е бил в Ирак и в Италия, ако информацията, която имаме, е вярна.

— Мога да ти кажа нещичко за майката на детето — намеси се Люси. — Имаме данни за нея, освен ако ДНК по бельото на Шанди Снук не е на някой друг. Може би така става по-ясно защо тя толкова държеше да разгледа моргата, да види трупа му и да разбере какво знаеш за случая. Тоест да разбере какво може да знае Марино.

— Казахте ли на полицията? — попита Скарпета. — И да питам ли откъде имаш бельото й?

Арън се усмихна.

Скарпета се досети защо въпросът можеше да мине за смешен.

— От Марино — отвърна Люси. — И със сигурност тази ДНК не е негова. Имаме неговия профил с цел изключване, както разполагаме с твоя и моя. На полицията ще й трябва повече, за да продължи от бельото, намерено на пода в къщата на Марино, но дори ако тя не е пребила сина си до смърт, най-вероятно знае кой го е сторил.

— Питам се дали Марино не знае — промърмори Скарпета.

— Ти видя записа с двамата в моргата — каза Люси. — Според мен той нямаше никаква представа. Освен това може да е всякакъв, но не би защитил човек, сторил такова нещо на дете.

Имаше и други съвпадения. Всички сочеха към Пясъчния човек и разкриваха още един потресаващ факт: Двата източника на ДНК, извлечени от намереното под ноктите на Дрю Мартин, бяха от Пясъчния човек и някой друг, който му бе близък роднина.

— Мъж — обясни Арън. — Според анализа на италианците деветдесет и девет процента европеец. Може би друг син? Може би братът на Пясъчния човек? Може би баща му?

— Три източника на ДНК от едно семейство? — Скарпета беше смаяна.

— И още едно престъпление — добави Люси.

Арън подаде на Скарпета друг доклад и продължи:

— Съвпадение с биологична проба, останала от неразкрито престъпление, което никой не е свързал с Дрю Мартин, с Лидия или с друг случай.

— От изнасилване през 2004-та — уточни Люси. — Явно мъжът, който е влязъл с взлом в дома на Лидия Уебстър и навярно е убил Дрю Мартин, е изнасилил туристка във Венеция преди три години. ДНК профилът от тази улика е в италианската база данни, която решихме да претърсим. Разбира се, няма заподозрян, с когото да го свържем, защото до този момент те не могат да въведат профилите на известните индивиди. С други думи, не разполагаме с име. Само със сперма.

— В никакъв случай да не нарушаваме спокойствието на изнасилвачите и убийците — заключи подигравателно Арън.

— Съобщеното тогава в новините е оскъдно — каза Люси. — Двайсетгодишна студентка във Венеция, която е участвала в лятна програма по история на изкуството. Останала до късно в някакъв бар, прибирала се пеша към хотела си близо до Моста на въздишките и била нападната. Засега знаем само това по този случай. Но тъй като е разследван от карабинерите, твоят приятел капитанът би трябвало да има достъп до информацията.

— Вероятно първото тежко престъпление на Пясъчния човек — изтъкна Скарпета. — Поне като цивилен. Ако допуснем, че наистина е служил в Ирак. Често пъти престъпникът оставя улики при първото престъпление, после поумнява. Този тип е умен и почеркът му се е усъвършенствал значително. Внимателен е с уликите, изпълнява ритуал и става все по-жесток, а след престъпленията жертвите му не остават живи, за да разкажат. За щастие не му е хрумнало, че може да остави своя ДНК в хирургично лепило. Бентън знае ли за това? — поинтересува се тя.

— Да. И знае, че имаме проблем с твоята златна монета — продължи Люси, нетърпелива да сподели разкритията. — ДНК по нея и верижката също е на Пясъчния човек, което означава, че той е бил зад къщата ти в нощта, когато с Бул сте намерили пистолета на уличката. Бих попитала какво ни говори това за Бул. Верижката може да е била негова. И преди съм задавала този въпрос. Нямаме ДНК на Бул, за да изясним проблема.

— Смяташ, че той е Пясъчния човек? — Скарпета изобщо не го допускаше.

— Казвам само, че нямаме негова ДНК — уточни Люси.

— А пистолетът? Патроните? — попита Скарпета.

— По тях нямаше ДНК от Пясъчния човек — отговори Люси. — Но това не означава нищо. Неговата ДНК върху верижката е едно. Да я остави върху пистолет е друго, пък и може да е получил пистолета от някой друг. Може да е внимавал да не остави ДНК или отпечатъци по него заради историята, която разказа — че мръсникът, който те е заплашил, е същият, който е изпуснал оръжието, докато ние не можем да се закълнем, че онзи тип се е доближавал до къщата ти. За това имаме само думата на Бул, защото няма свидетели.

— Намекваш, че Бул — ако допуснем, че той е Пясъчния човек, в което не вярвам — може нарочно да е, цитирам, „изгубил пистолета, но не е искал да загуби медальона си“ — каза Скарпета. — Това изобщо не е логично по две причини. Защо верижката се е скъсала? И второ, ако не е знаел, че се е скъсала и паднала, защо да привлича вниманието ми към нея? Защо просто не я е пъхнал в джоба си? Бих добавила и трети аргумент — че преди всичко е доста странно той да има верижка със златна монета, която прилича на верижката със сребърен долар, подарена от Шанди на Марино.

— Нямаше да е зле да имаме отпечатъците на Бул — обади се Арън. — Както и негова ДНК проба. Определено ме притеснява, че е изчезнал.

— Това е засега — обобщи Люси. — Работим по клонирането му. Ще създадем негово копие в чинийка на Петри, за да знаем кой е — подхвърли тя шеговито.

— Помня, че до немного отдавна чакахме седмици, дори месеци за ДНК. — Скарпета се ядосваше за онези дни, които болезнено й напомняха колко много хора бяха малтретирани и убити, понеже някой жесток престъпник не е можел да бъде идентифициран бързо.

— Видимостта е осемстотин метра и става все по-добра — обърна се Люси към Скарпета. — Ще ни дадат разрешение да излетим. Ще се срещнем на летището.

 

 

В кабинета на Марино купите му по боулинг се очертаваха на фона на старата гипсова стена, а във въздуха витаеше празнота.

Бентън затвори вратата и не включи осветлението. Седна в мрака на бюрото на Марино и за първи път осъзна, че каквото и да е говорил, никога не беше възприемал Марино сериозно, нито особено задълбочено. Ако трябваше да бъде искрен, винаги го беше възприемал като помощник на Скарпета — невеж, настървен, глуповат полицай, чието място не е в съвременния свят, и в резултат на това и на множество други фактори, присъствието му беше неприятно и не дотам полезно. Бентън го беше понасял. Беше го подценявал в някои отношения и го беше разбирал отлично в други, но не беше успял да признае очевидното. Докато седеше на малко употребяваното бюро на Марино и се взираше през прозореца в светлините на Чарлстън, съжаляваше, че не му беше обърнал повече внимание, както и на всичко останало. Онова, което трябваше да знае, се бе оказало съвсем достъпно.

Часът във Венеция беше почти четири сутринта. Не беше чудно, че Пауло Марони бе напуснал болница „Маклийн“, а наскоро и Рим.

— Пронто — каза докторът по телефона.

— Спеше ли? — попита Бентън.

— Ако те интересуваше, нямаше да ми се обадиш. Какво е станало, че се налага да ми звъниш в този неприличен час? Някакво развитие по случая, надявам се?

— Не непременно положително.

— Тогава какво? — В гласа на доктор Марони се усещаше скрита неохота или може би Бентън чуваше примирение.

— Пациентът, който си приемал.

— Казах ти за него.

— Каза ми онова, което искаше, Пауло.

— С какво повече мога да ти помогна? — поинтересува се доктор Марони. — Освен онова, което ти казах, си прочел и бележките ми. Постъпих приятелски и не те попитах как си стигнал до тях. Например не съм обвинил Люси.

— По-добре да обвиниш себе си. Нима очакваш да не разбера, че си искал да отворим файловете за пациента ти? Оставил си ги в мрежата на болницата. Оставил си програмата за споделяне на файлове включена, което значи, че всеки, който знае къде са, може да влезе в тях. За Люси, да, нямаше да й струва никакво усилие. Но за теб това не е грешка. Твърде умен си да я допуснеш.

— Значи признаваш, че Люси е влязла в поверителните ми електронни файлове?

— Знаел си, че ще искаме да прочетем бележките за пациента ти. Затова си ги подготвил, преди да заминеш за Рим. Което, впрочем, стана по-рано от очакванията ти. И много удобно — точно след като научи, че доктор Селф ще бъде пациентка в „Маклийн“. Ти го разреши. Тя не можеше да бъде приета в „Павилиона“ без твое позволение.

— Беше обезумяла.

— По-скоро пресметлива. Тя знае ли?

— Какво да знае?

— Недей да ме лъжеш.

— Интересно, че допускаш подобно нещо — засегна се доктор Марони.

— Разговарях с майката на доктор Селф.

— Още ли е толкова неприятна?

— Предполагам, че не се е променила — отвърна Бентън.

— Хората като нея рядко се променят. Понякога омекват с възрастта. Но в нейния случай допускам, че е станала по-лоша. Каквато ще бъде и Мерилин. Каквато вече е.

— Предполагам, че тя също не се е променила особено. Макар че майка й упреква теб за личностното разстройство на дъщеря си — каза Бентън.

— А ние знаем, че не е станало така. Тя няма предизвикано от мен личностно разстройство. Сама си го е докарала.

— Не е забавно.

— Наистина не е.

— Къде е той? — попита Бентън. — Много добре знаеш за кого питам.

— В онези отдавнашни дни въпросната личност още беше малолетна, на шестнайсетгодишна възраст. Разбираш ли?

— А ти си бил на двайсет и девет.

— На двайсет и две. Гладис ме обижда, като ме изкарва толкова по-възрастен. Сигурен съм, че разбираш защо трябваше да замина — каза доктор Марони.

— Да заминеш или да избягаш? Ако питаш доктор Селф, според нея е второто, когато говори за бързото ти изчезване преди няколко седмици. Държал си се неприлично с нея и си избягал в Италия. Къде е той, Пауло? Не си го причинявай, не го причинявай и на никого друг.

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че тя се държа неприлично с мен?

— Няма значение. Пет пари не давам за нея. Къде е той? — повтори Бентън.

— Щяха да го нарекат изнасилване на малолетна. Майка й заплаши да ме обвини, но всъщност искаше да вярва, че Мерилин не би правила секс с мъж, когото е срещнала по време на пролетната ваканция. Беше много красива и възбуждаща, предложи ми девствеността си и аз й я отнех. Обичах я. Избягах от нея, това е вярно. Още тогава разбрах отровната й същност. Но не се върнах в Италия, както й казах. Върнах се в „Харвард“, за да завърша медицина, а тя така и не разбра, че съм още в Америка.

— Направихме ДНК изследвания, Пауло.

— След като се роди бебето, тя още не знаеше. Пишех й писма. И уреждах да ги пускат от Рим.

— Къде е той, Пауло? Къде е синът ти?

— Умолявах я да не прави аборт, защото това противоречеше на религиозните ми убеждения. Тя заяви, че ако роди бебето, аз трябва да го отгледам. Затова направих възможно най-доброто за същество, което се оказа злодей, дявол с висок коефициент на интелигентност. Той прекара по-голямата част от живота си в Италия и част от времето си с нея, докато стана на осемнайсет. Той е човекът на двайсет и девет. Може би Гладис е играела обичайните си игрички… И така… в много отношения той не принадлежи на никого от нас и мрази и двама ни. Мерилин повече от мен, макар че когато го видях за последно, се побоях за безопасността си. Може би дори за живота си. Помислих, че ще ме нападне с парче от антична скулптура, но успях да го успокоя.

— Кога беше това?

— Веднага след като пристигнах тук. Той беше в Рим.

— И е бил в Рим, когато е била убита Дрю Мартин. В някакъв момент се е върнал в Чарлстън. Знаем, че наскоро е бил на остров Хилтън Хед.

— Какво мога да кажа, Бентън? Знаеш отговора. Ваната на снимката е ваната в моя апартамент на площад „Навона“, но тогава ти не знаеше, че живея на този площад. Ако знаеше, щеше да ме разпитваш, тъй като апартаментът ми е толкова близо до строителния обект, където беше намерен трупът на Дрю. Щеше да се запиташ за съвпадението, че в Италия карам черна ланча. Навярно я е убил в моя апартамент и я е закарал с моята кола не много далеч. Може би на една пряка. Всъщност съм сигурен, че е било така. Затова може би щеше да е по-добре, ако той ме беше ударил по главата с онова антично каменно ходило. Стореното от него е невъобразимо осъдително. Но от друга страна, той е син на Мерилин.

— Той е твой син.

— Той е американски гражданин, който не пожела да учи в университет и упорстваше в глупостта си, като се записа в американските военновъздушни сили, за да стане фотограф във вашата фашистка война, в която беше ранен. В ходилото. Подозирам, че сам си го е причинил, след като е отървал приятеля си от мъките му, като го е прострелял в главата. Но независимо от това, ако беше неуравновесен, преди да замине, беше интелектуално и психологически неузнаваем, когато се върна. Признавам, че не бях такъв баща, какъвто трябваше да бъда. Изпращах му запаси. Инструменти, батерии, медицински материали. Но не отидох да го видя след края на войната. Не ме интересуваше. Признавам го.

— Къде е той?

— След като влезе във военновъздушните сили, си измих ръцете по отношение на него. Признавам го. От него не излезе нищо. След всичко това — след като пожертвах толкова много, за да живее, понеже Мерилин би избрала друго — от него не излезе нищо. Представи си каква ирония. Спасих живота му, защото според църквата абортът е убийство, а виж какво прави той. Убива хора. Убивал ги е там, защото това му е било работата, а сега ги убива тук, защото е луд.

— А детето му?

— Мерилин и нейните модели. Щом си създаде модел, опитай се да го разчупиш. Казала на майката да го задържи, както аз помолих Мерилин да задържи нашия син. Вероятно е било грешка. Нашият син не е годен да бъде баща, макар че много обича сина си.

— Малкият му син е мъртъв — каза Бентън. — Изтощен от глад, пребит до смърт и изоставен в едно блато да го изядат ларвите и раците.

— Съжалявам да го чуя. Не познавам детето.

— Колко си състрадателен, Пауло. Къде е синът ти?

— Не знам.

— Сигурно съзнаваш колко е сериозно. Искаш ли да отидеш в затвора?

— Последния път, когато беше тук, го накарах да излезем и на улицата, където беше безопасно да го кажа, му съобщих, че не искам да го виждам повече. На строителния обект, където беше намерен трупът на Дрю, имаше туристи. Имаше купища цветя и плюшени животинки. Видях всичко това и му казах да си върви и никога да не се връща, и че ако не уважи желанието ми, ще го предам на полицията. После щателно почистих апартамента си. И се отървах от колата. Обадих се на Ото, за да предложа помощ по случая, защото държах полицията да знае.

— Не вярвам, че не знаеш къде е — заяви Бентън. — Не вярвам, че не знаеш къде е отседнал, къде живее или, което е по-вероятно сега, къде се крие. Не искам да питам съпругата ти. Предполагам, че тя не подозира нищо.

— Моля те, не намесвай жена ми. Тя не знае нищо.

— Но може би ти знаеш нещо друго — предположи Бентън. — Майката на мъртвия ти внук още ли е със сина ти?

— Същото е като връзката ми с Мерилин. Понякога плащаме цял живот за това, че сме правили секс с някого. Тези жени забременяват нарочно. За да те обвържат. Странно е. Правят го, но не искат детето, защото всъщност са искали само теб.

— Не те попитах това.

— Не я познавам. Разбрах от Мерилин, че се казва Шанди или Санди, че е проститутка. И е глупава.

— Синът ти още ли е с нея? Това попитах.

— Свързвало ги е детето. Но само то. Същата история. Греховете на бащата. Събитията се повтарят. Сега казвам най-искрено, че ми се иска синът ми да не беше се раждал.

— Очевидно Мерилин познава Шанди — заключи Бентън. — Което ме води до Марино.

— Не го познавам и не знам какво общо има той.

Бентън му каза. Осведоми доктор Марони за всичко, освен за онова, което Марино бе сторил на Скарпета.

— Значи искаш да го анализирам вместо теб — отбеляза доктор Марони. — Въз основа на това, че познавам Мерилин, въз основа на онова, което току-що ми каза. Ще предположа, че Марино е допуснал голяма грешка, като е изпратил имейл на Мерилин. В него тя е видяла възможности, които нямат нищо общо с причината да постъпи в „Маклийн“. Сега може да отмъсти на единствения човек, когото искрено мрази. Кей, разбира се. Какъв по-добър начин, освен да измъчва хората, които тя обича?

— Тя ли е причината Марино да срещне Шанди?

— Предполагам. Но не е единствената причина Шанди да прояви такъв интерес към него. Навярно е и заради момчето. Мерилин не знае. Или поне не знаеше. Щеше да ми каже. На Мерилин нямаше да й допадне такава постъпка.

— И тя е горе-долу толкова състрадателна като теб — подхвърли Бентън. — Впрочем тя е тук.

— В Ню Йорк?

— В Чарлстън. Получих анонимен имейл с информация, която няма да обсъждам, и проследих айпи адреса до хотел „Чарлстън Плейс“, познах кода за достъп на компютъра. Сети се кой е отседнал там.

— Предупреждавам те да внимаваш какво ще говориш пред нея. Тя не знае за Уил.

— Уил?

— Уил Рамбо. Когато Мерилин започна да става известна, той смени името си от Уилард Селф на Уил Рамбо. Избра Рамбо, доста приятно шведско име. Той е всичко друго, но не и Рамбо и това е част от проблема му. Уил е доста дребен. Хубаво момче, но дребно.

— Когато е получавала имейли от Пясъчния човек, не е знаела, че са от сина й? — не повярва Бентън и беше разтърсващо да чуе как някой нарича Пясъчния човек „момче“.

— Не е знаела. Поне не съзнателно. Според мен още не знае. Не съзнателно, но мога ли да кажа какао знае в дълбоките пещери на подсъзнанието си? Когато бе приета в „Маклийн“ и ми каза за имейла, за снимката на Дрю Мартин…

— Казала ти е?

— Разбира се.

На Бентън му се прииска да прескочи през телефона и да го сграбчи за гърлото. Този човек трябваше да отиде в затвора. Да отиде в ада!

— Като се обръщам назад, ми става трагично ясно. Разбира се, през цялото време подозирах, но не й споменах. Тоест от началото, когато тя ми се обади, за да го изпрати при мен като пациент, а Уил знаеше, че тя ще постъпи точно така. Той й заложи капан. Разбира се, имаше нейния имейл адрес. Мерилин е много щедра с по някой случаен имейл до хора, с които няма време да се срещне. Той започна да й изпраща тези доста странни писма, които знаеше, че ще я очароват, защото е достатъчно болен, за да я разбира много добре. Сигурен съм, че му е било забавно, когато тя го препрати на мен, и после, когато се обади в кабинета ми в Рим, за да си запише час. След което, разбира се, двамата вечеряхме, не беше клинично интервю. Бях загрижен за душевното му здраве, но не ми е минавало през ум, че може да убие някого. Когато чух за убитата туристка в Бари, бях в период на отричане.

— Изнасилил е и жена във Венеция. Друга туристка.

— Не съм изненадан. Нека позная. След началото на войната. След всяко изпращане в Ирак, състоянието му се влошаваше.

— Значи бележките ти всъщност не са от сеанси, които си имал с него. Очевидно той е твой син и никога не ти е бил пациент.

— Фалшифицирах бележките. Очаквах да се досетиш.

— Защо?

— За да направиш какаото трябва. Да го намериш сам, защото аз не бих могъл да го предам. Трябваше ти да зададеш въпросите, за да мога да им отговоря, и вече го направих.

— Ако не го намерим бързо, Пауло, той пак ще извърши убийство. Трябва да има още нещо, което знаеш. Сигурно имаш негова снимка?

— Не и скорошна.

— Изпрати ми каквато имаш.

— Военните ще имат необходимото. Може би пръстови отпечатъци и ДНК. И снимка със сигурност. По-добре да получиш тези неща от тях.

— И докато мина през всички формалности, ще бъде твърде късно.

— Впрочем аз няма да се върна — каза доктор Марони. — Сигурен съм, че няма да се опиташ да ме върнеш насила и ще ме оставиш на мира, защото проявих уважение към теб, така че ми дължиш същото. И без това ще бъде безсмислено, Бентън — добави той. — Имам много приятели тук.