Патриша Корнуел
Книгата на мъртвите (8)

7.

Паркингът зад офиса на Скарпета.

Беше станал причина за множество спорове, когато тя започна практиката си, и съседите подаваха официални жалби срещу почти всяка нейна молба за подобрения. Успя да се наложи за обезопасителната ограда, която прикри със зелени пълзящи растения и бели розови храсти, но загуби спора за осветлението. Нощем паркингът беше твърде тъмен.

— Засега не виждам причина да не го наема за пробен период. Наистина имаме нужда от помощ — каза Скарпета.

Листата на ниските палми шумоляха, а растенията край оградата се раздвижиха, докато двете с Роуз вървяха към колите си.

— Например няма кой да ми помага в градината. Не мога да се съмнявам във всички на света — добави тя.

— Не допускай Марино да те принуди да направиш нещо, за което може да съжаляваш — посъветва я Роуз.

— Тъкмо на Марино нямам доверие.

— Трябва да поговориш с него. Нямам предвид в офиса. Покани го. Сготви му. Той не иска да те нарани.

Бяха стигнали до волвото на Роуз.

— Кашлицата ти е по-силна — отбеляза Скарпета. — Защо утре не си останеш вкъщи?

— Не биваше да му казваш. Изненадана съм, че сподели с когото и да е.

— Мисля, че пръстенът говори сам за себе си.

— Не беше длъжна да обясняваш — възрази Роуз.

— Време е Марино да приеме факта, който избягва откакто го познавам.

Роуз се облегна на колата си, сякаш бе твърде уморена да стои без опора, или може би я боляха коленете.

— Трябваше да му кажеш много отдавна. Но не го направи и той все се надяваше. Фантазията му го измъчваше. Не можеш да държиш сметка за чувствата на хората, а това още повече… — Тя се закашля толкова силно, че не успя да довърши изречението си.

— Мисля, че се разболяваш от грип. — Скарпета докосна с длан бузата на Роуз. — Гориш.

Роуз извади кърпичка от чантата си, попи очите си и въздъхна.

— Този човек. Не мога да повярвам, че си склонна да го наемеш. — Тя пак говореше за Бул.

— Практиката се разраства. Трябва ми асистент в моргата и вече не се надявам да намеря обучен човек.

— Не си търсила усърдно, пък и си предубедена.

Волвото беше толкова старо, че Роуз си отваряше вратата с ключ. Лампичката вътре светна и на светлината й лицето й изглеждаше изпито и уморено, когато седна и педантично оправи полата си, за да покрие бедрата.

— Най-квалифицираните асистенти идват от погребални агенции или болнични морги — отвърна Скарпета, подпряла ръка на вратата. — Най-голямата погребална агенция в района е собственост на Хенри Холингс. Той използва Медицинския университет на Северна Каролина за аутопсии, които са под негова юрисдикция или са му прехвърлени. Нима смяташ, че щях да имам успех, ако му се бях обадила да ми препоръча някого? Последното нещо, което иска местният съдебен следовател, е да ми помогне да успея.

— Това го повтаряш от две години. Без всякакви основания.

— Той ме избягва.

— Точно това имах предвид, отвръща на чувствата ти. Може би трябва да поговориш с него — каза Роуз.

— Откъде да знам, че не той е виновен за това, че домашният и служебният ми адрес са объркани в интернет?

— Защо да чака досега, за да го направи? Ако допуснем, че е той.

— Моментът е избран. Офисът ми влезе в новините заради случая с пребитото момче. От окръг Бофорт ми го възложиха, вместо да се обадят на Холингс. Участвам в разследването на убийството на Дрю Мартин и току-що се върнах от Рим. Удобен момент някой нарочно да се обади в Търговската камара и да регистрира практиката ми, като впише домашния ми вместо служебния адрес. Дори е платил членската такса.

— Нали вече ги накара да поправят грешката? И трябва да е документирано кой е платил таксата.

— С чек — натърти Скарпета. — Разбрах само, че се е обадила жена. Сменили са адресите, слава богу, преди да се появят навсякъде в интернет.

— Съдебният следовател не е жена.

— Това не означава нищо. Няма сам да си върши мръсната работа.

— Обади му се. Попитай го направо дали се опитва да те прогони от града. Всъщност да изгони всички ни от града. Трябва да разпиташ повече хора, като започнеш с Марино. — Роуз се закашля и сякаш по команда вътрешната светлина на волвото угасна.

— Той не трябваше да се мести тук. — Скарпета се взря в своята стара тухлена сграда, малка, едноетажна, с мазе, което беше превърнала в морга. — Обичаше Флорида — добави и това пак й напомни за доктор Селф.

Роуз нагласи климатика така, че да духа студен въздух в лицето й и отново си пое дълбоко дъх.

— Сигурна ли си, че си добре? Нека да карам след теб до вас — предложи Скарпета.

— В никакъв случай.

— Искаш ли утре да се видим? Ще сготвя вечеря. Прошуто със смокини и любимото ти пияно свинско печено. С хубаво тосканско вино. Знам колко обичаш моя крем с рикота и кафе.

— Благодаря, но имам планове — отвърна Роуз, а в гласа й се усещаше тъга.

Тъмният силует на водна кула в южния край на острова, или както го наричаха, Големия пръст.

Хилтън Хед беше с формата на обувка, като онези обувки, които Уил беше виждал на обществени места в Ирак. Бялата вила, пред която стоеше табелата „Влизането забранено“, струваше поне петнайсет милиона долара. Електронните щори са спуснати и тя вероятно беше на дивана в голямата стая и гледаше поредния филм на огромния екран, който покриваше целия прозорец към морето. От гледната точка на Уил, от вън навътре, филмът вървеше на обратно. Той разгледа внимателно плажа, както и близките празни къщи. Тъмното облачно небе бе надвиснало ниско, докато вятърът духаше на силни пориви.

Той стъпи на дъсчената пътека и тръгна по нея към портата, която разделяше външния свят от двора, докато образи от големия киноекран проблясваха на обратно. Мъж и жена се чукаха. Докато вървеше, пулсът му се ускори, пясъчните му стъпки не вдигаха никакъв шум по очуканите дъски, а актьорите проблясваха наопаки по киноекрана. Чукаха се в асансьор. Звукът беше намален. Той едва чуваше глухите удари по стената и стенанията, които звучаха толкова жестоко, когато героите се чукаха в Холивуд. Стигна до дървената порта, която беше заключена. Прескочи я и отиде на обичайното си място отстрани на къщата.

През един процеп между прозореца и щората той я беше наблюдавал с прекъсвания от месеци, гледаше я как се разхожда, плаче и скубе косите си. Тя никога не спеше нощем, боеше се от нощта и от бурите. Гледаше филми по цяла нощ чак до сутринта. Гледаше филми, когато валеше, а ако имаше гръмотевици, усилваше много звука. Когато грееше ярко слънце, се криеше от него. Обикновено спеше на черен кожен диван, където и сега се беше изтегнала, подпряна на кожени възглавници и завита с одеяло. Тя насочи дистанционното и върна дивидито на сцената, където Глен Клоуз и Майкъл Дъглас се чукаха в асансьора.

Къщите от двете страни едва се виждаха зад оградите от бамбук и дървета и в тях нямаше никой. Бяха празни, защото богатите собственици не ги даваха под наем, а сега не бяха тук, отдавна бяха заминали. Често пъти семействата започваха да използват скъпите си плажни вили едва след като децата им приключеха учебната година. Тя не би искала тук да има други хора и цяла зима живееше без съседи. Искаше да бъде сама, а се ужасяваше от самотата. Ужасяваше се от гръмотевиците и дъжда, от синьото небе и слънцето, вече не искаше да бъде никъде и при никакви условия.

Точно затова бе дошъл.

Тя отново върна дивидито назад. Той познаваше ритуалите й, как лежеше там в един и същ мръсен розов анцуг, връщаше филмите, повтаряше определени сцени, най-често тези с чукане. От време на време излизаше да изпуши по цигара край басейна или да пусне окаяното си куче от кошчето му. Никога не чистеше след него и тревата беше пълна с изсъхнали изпражнения. Чистачът на двора, мексиканец, който идваше през седмица, също не ги събираше. Тя пушеше и се взираше в басейна, докато кучето се разхождаше из двора, понякога излайваше дълбоко и гърлено и тя му подвикваше: „Добро куче“ или по-често „Лошо куче“ и „Ела. Ела тук веднага!“, и пляскаше с ръце.

Не го галеше, не го и поглеждаше. Но ако не беше кучето, животът й щеше да бъде непоносим. Кучето не разбираше нищо от това. Едва ли помнеше какво се беше случило, и едва ли го бе разбрало. То познаваше кошчето си в пералното помещение, където спеше, седеше и лаеше. Тя не обръщаше внимание на неговия лай, докато пиеше водка, вземаше хапчета и скубеше косите си и това се повтаряше ден след ден.

„Скоро ще те взема в обятията си и ще те върна през вътрешния мрак към по-висшето царство, и ти ще бъдеш отделена от физическото измерение, което сега е твоят ад. И ще ми благодариш.“

Уил продължи наблюдението си, като внимаваше никой да не го види. Гледаше я как стана от дивана и със залитане отиде до плъзгащата се врата, за да излезе да пуши, и както обикновено, забрави, че алармата е включена. Подскочи и изруга, когато воят й огласи всичко наоколо, и с препъване отиде до контролния панел, за да я изключи. Телефонът иззвъня, тя прокара пръсти през оредялата си тъмна коса, каза нещо, после изкрещя и тръшна слушалката. Уил се приведе към земята зад храстите, без да помръдва. След минути дойде полицията, двама полицаи с патрулна кола на окръг Бофорт. Уил наблюдаваше невидим, докато полицаите стояха на верандата, без да влизат в къщата, защото я познаваха. Пак беше забравила паролата, а охранителната компания отново бе изпратила полицаи.

— Госпожо, не е добра идея да използвате името на кучето си — каза й един от полицаите същото, което бе чувала и преди. — Използвайте нещо друго за парола. Името на домашен любимец е едно от първите неща, които опитват крадците.

— Щом не мога да запомня името на проклетото куче — профъфли тя завалено, — как ще запомня нещо друго? Знам само, че паролата е името на кучето. По дяволите. Айран. Ето, спомних си го.

— Да, госпожо. Но все пак мисля, че трябва да я смените. Както казах, не е хубаво да се използва името на кучето, пък и вие не го помните. Трябва да има нещо, което помните. В района стават много обири, особено през този сезон, когато повечето къщи са празни.

— Не мога да запомня нова парола. — Тя едва говореше. — Когато запищи алармата, не мога да мисля.

— Сигурна ли сте, че можете да останете сама? Да се обадим ли на някого?

— Вече нямам никого.

Най-после полицаите си тръгнаха. Уил излезе от безопасното си скривалище и през един прозорец видя как тя отново нагласи алармата. Едно, две, три, четири. Същият код, единственият, който можеше да запомни. После видя как отново седна на дивана и се разплака. Наля си още една водка. Моментът вече не беше подходящ. Той тръгна по дъсчената пътека към плажа.