Патриша Корнуел
Книгата на мъртвите (1)

Рим

Шуртене на вода. Сива градена вана с мозайка, монтирана върху настлан с теракота под.

Водата течеше бавно от стар месингов кран, а през прозореца нахлуваше мрак. От другата страна на старото релефно стъкло бяха площадът, фонтанът и нощта.

Тя седеше тихо във ваната със студена вода, в която се топяха ледени кубчета, а очите й не изразяваха нищо — вече почти нищо. Отначало те бяха като протегнати към него ръце, които го умоляваха да я спаси. Сега бяха придобили нараненото синьо на здрача. Каквото и да бе имало в тях, вече бе изчезнало. Скоро тя щеше да заспи.

— Ето — каза той и й подаде ръчно изработена чаша от Мурано, пълна с водка.

Частите от тялото й, които никога не бяха виждали слънце, го очароваха, бяха бледи като варовик. Той завъртя крана и водата потече на тънка струйка. Наблюдаваше забързаното й дишане и чуваше тракането на зъбите й. Белите й гърди се движеха под повърхността на водата, нежни като бели цветя. Зърната й, втвърдени от студа, приличаха на неразтворени розови пъпки. Внезапно се сети за моливите си. Как прегризваше розовите гумички, когато беше ученик, и казваше на баща си, а понякога и на майка си, че не му трябват, защото никога не допуска грешки. А в действителност обичаше да дъвче. Не можеше да се удържи, това също беше истина.

— Ще запомниш името ми — каза й.

— Няма — отвърна тя. — Мога да го забравя. — Зъбите й тракаха.

Той знаеше защо го казва. Ако забравеше името му, съдбата й щеше да бъде преработена като лош тактически план.

— Как беше? — попита я. — Кажи как се казвам.

— Не си спомням — пророни през плач, разтреперана.

— Кажи го — нареди й, загледан в загорелите от слънцето ръце с настръхнали от студа руси косми, в младите гърди и в тъмнината между краката й под водата.

— Уил.

— И още?

— Рамбо.

— И ти го смяташ за смешно — рече той, седнал гол върху капака на тоалетната.

Тя рязко поклати глава.

Лъжеше. Подигра му се, когато й каза името си. Засмя се и подхвърли, че Рамбо е измислено име от киното. Тогава й обясни, че е шведско. Ала тя възрази, че не било шведско. Той повтори, че е шведско. Попита я откъде произхожда според нея и пак настоя, че е истинско.

— Да бе — отвърна тя през смях. — Като Роки.

— Провери го в интернет — предложи й. — Истинско име е. — Не му беше приятно, че трябва да й обяснява откъде произлиза името му. Това беше преди два дни и не че й имаше зъб, но просто го помнеше. Прости й, защото каквото и да си мислеха всички, тя страдаше непоносимо.

— Да знаеш името ми, ще бъде като ехо — добави той. — Няма абсолютно никакво значение. Просто звук, който си произнесла.

— Никога не бих го казала. — Виждаше се, че е изпаднала в паника.

Устните и ноктите й бяха посинели и тя трепереше неудържимо. Гледаше в една точка. Той й даде да пие още и тя не посмя да му откаже. Знаеше какво ще последва при най-малкия акт на неподчинение. Бе наясно какво я чака и при най-лекия писък. Той седеше спокойно на капака на тоалетната, разкрачен нарочно, за да може тя да вижда възбудата му и да се бои от нея. Тя вече не го молеше, нито му предлагаше да „се възползва от нея“, ако това бе причината да е негова заложница. Мълчеше си, защото знаеше какво би станало, ако го обидеше и намекнеше, че при правенето на секс желанието щеше да е само негово, че тя не би му се отдала доброволно.

— Съзнаваш, че те помолих любезно — каза той.

— Не знам. — Зъбите й тракаха.

— Знаеш. Помолих те да ми благодариш. Само това поисках и бях мил с теб. Помолих те любезно, но ти ме принуди. Принуди ме да сторя това. Разбираш ли? — Той стана и огледа голото си тяло в огледалото над мраморната мивка. — Твоето страдание ме кара да го правя — казваше голото му тяло в огледалото. — А аз не искам да го правя. Ти ме нарани. Разбираш ли как фатално ме нараняваш, като ме караш да го правя? — попита голотата му в огледалото.

Тя отвърна, че разбира, а очите й се пръснаха като летящи парченца стъкло, когато той отвори кутията с инструменти, и сетне, сякаш събрала разпилените частици, се съсредоточи върху резците, ножовете и миниатюрните триони. Той взе торбичка с пясък и я постави на ръба на мивката. Извади ампули с лавандуловосиньо лепило и също ги остави там.

— Ще направя каквото искаш. Ще ти дам каквото искаш. — Беше го повтаряла до безкрай.

Беше й заповядал да не го казва повече. Но току-що го направи.

Ръцете му се потопиха във водата и студенината й го захапа. Сграбчи я за глезените и ги повдигна. Държеше я за студените загорели крака със студени бели ходила и усещаше ужаса и паниката в мускулите й, докато здраво стискаше студените глезени. Държа я малко по-дълго от последния път, а тя се бореше и мяташе отчаяно, като разплискваше ледената вода. После я пусна. Тя пое дъх, закашля се и нададе сподавен вик. Вече не се оплакваше. Беше я научил да не се оплаква. Отне му известно време, но я научи. Вече бе разбрала, че всичко това е за нейно добро, и беше благодарна за жертвата, която щеше да промени живота му — не нейния, а неговия — към по-лошо. Животът му беше гаден. Никога нямаше да се оправи. Тя трябваше да му бъде благодарна за този дар.

Той вдигна плика за боклук, който бе напълнил с лед от ледогенератора на бара, и изсипа последните кубчета във ваната, а тя го гледаше и по лицето й се стичаха сълзи. Мъка. Мъка, граничеща с отчаяние.

— Там ги провесвахме от тавана — каза той. — Ритахме ги по свивките на коленете много пъти. Там. Всички влизахме в малката стая и ги ритахме. Това е ужасно болезнено и естествено, ги осакатявахме, и разбира се, някои от тях умираха. Но това е нищо в сравнение с другите неща, които съм виждал там. Не работех в онзи затвор. И нямаше нужда, защото подобни неща можех да видя навсякъде. Хората не разбират, че не е глупаво да се снимат тези сцени. Да се фотографират. Неизбежно е. Задължително. Ако не го документираш, сякаш никога не се е случило. Затова хората правят снимки. Показват ги на други. Достатъчно е да ги види само един човек. После узнава целият свят.

Тя погледна камерата върху мраморната масичка до стената.

— Те си го заслужаваха, нали? — попита той. — Принуждаваха ни да сме нещо, което не сме, така че кой е виновен? Не ние.

Тя кимна. Трепереше и зъбите й тракаха.

— Не участвах всеки път — продължи той. — Но наблюдавах. В началото беше трудно, дори травмиращо. Бях против, но и те ни причиняваха разни неща. И заради техните постъпки ние бяхме принудени да им отвръщаме, така че вината е тяхна, те ни принуждаваха и аз знам, че го разбираш.

Тя кимаше, плачеше и трепереше.

— Бомбите край пътищата. Отвличанията. Много повече са от онези, за които си чула — обясни той. — Човек свиква с това. Както ти свикваш със студената вода, нали?

Тя не беше свикнала, само беше вцепенена и на път да получи хипотермия. Вече имаше пулсиращо главоболие, а сърцето й сякаш щеше да се взриви. Той й подаде водката и тя отпи.

— Ще отворя прозореца — каза й, — за да чуеш фонтана на Бернини. Слушал съм го през голяма част от живота си. Нощта е идеална. Трябва да видиш звездите. — Отвори прозореца и се загледа в нощта, в звездите, във Фонтана на четирите реки и в площада, празен в този час. — Няма да викаш — предупреди я.

Тя поклати глава, гърдите й се надигнаха и се разтрепери неудържимо.

— Мислиш за приятелките си. Знам. И те със сигурност мислят за теб. Много жалко. Но ги няма тук. Не се виждат никъде. — Той отново огледа пустия площад и сви рамене. — Защо да са тук? Тръгнали са си. Отдавна.

Носът й течеше, сълзите се лееха и тя трепереше. В очите й вече нямаше същата енергия, каквато забеляза, когато я срещна. И той я мразеше за това, че бе провалила предишната му представа за нея. По-рано, много по-рано й говореше на италиански, защото така успяваше да й се представи като непознат. Сега й говореше на английски, защото вече нямаше значение. Тя погледна възбудения му член. Погледите й към члена му отскачаха от него като молец от лампа. Усещаше, че тя се страхува от члена му. Но не толкова, колкото от всичко останало — водата, инструментите, пясъка, лепилото. Тя не разбираше защо е там дебелият черен колан, намотан върху стария теракотен под, а трябваше да се бои най-вече от него.

Той го вдигна и й обясни, че изпитва примитивно желание да бие хора, които не могат да се защитят. Защо? Тя не отговори. Защо? Гледаше го с ужас, блясъкът в очите й беше помътен и напукан като огледало, което се чупеше пред погледа му. Нареди й да стане и тя несигурно се подчини, защото коленете й не я слушаха. Стоеше в ледената вода и той спря крана. Тялото й му напомняше за лък с опъната тетива, защото беше гъвкава и силна. Водата се стичаше по кожата й, докато стоеше пред него.

— Обърни се с гръб към мен — каза й. — Не се плаши. Няма да те бия с колана. Не правя така.

Водата тихо се плискаше във ваната, когато тя се обърна с гръб към него и с лице към старата гипсова мазилка и спуснатата щора.

— Сега искам да коленичиш във водата — нареди той. — И гледай към стената. Не към мен.

Тя коленичи с лице към стената, а той взе колана и прокара края му през токата.