Патриша Корнуел
Книгата на мъртвите (14)

13.

Вече беше мръкнало. Скарпета освети с фенерче револвер колт от неръждаема стомана в средата на алеята зад къщата й.

Не беше се обадила в полицията. Ако съдебният лекар имаше пръст в тези последни зловещи събития, обаждането в полицията само щеше да влоши нещата. Тя нямаше представа доколко той има влияние в града. Бул й беше разказал невероятна история и тя не знаеше какво да мисли. Твърдеше, че когато гаргите излетели от дъба в градината й, той разбрал, че в това има смисъл. Затова я излъгал. Казал й, че трябва да се прибере вкъщи, докато всъщност имал намерение да дебне наоколо — точно така се изрази. Промъкнал се в храсталаците между двете й порти и зачакал. Чакал почти пет часа. А Скарпета изобщо не подозираше.

Продължи да си върши работата. Довърши задачите си в градината. Взе душ. Поработи в кабинета на горния етаж. Говори по телефона. Обади се на Роуз. Обади се на Люси. Обади се на Бентън. През цялото време не знаеше, че Бул се крие между двете порти зад къщата. Той каза, че това приличало на риболов. Нямало да хванеш нищо, ако рибата не си помисли, че си се отказал. Когато слънцето се спуснало ниско, сенките станали по-дълги, а Бул вече бил преседял върху тъмните студени тухли между портите цял следобед, видял мъж на тясната уличка. Мъжът отишъл право до външната порта на Скарпета и опитал да провре ръка между пречките, за да я отключи. След като не успял, започнал да се катери по железните пръти и тогава Бул отворил портата и се сбил с него. Смяташе, че е същият мъж, когото бе видял на мотора, но който и да бил, намеренията му били сериозни и когато започнали да се борят, мъжът изпуснал пистолета си.

— Стой тук — нареди тя на Бул в тъмната уличка. — Ако излезе някой съсед или дойде друг човек по каквато и да е причина, никой не бива да се приближава. Никой да не докосва нищо. За щастие, мисля, че никой не може да види какво правим.

Лъчът от фенерчето на Бул изучаваше неравните тухли, а тя влезе в къщата. Изкачи стълбите до втория етаж и след няколко минути се върна на уличката с фотоапарат и куфарче за местопрестъпления. Направи снимки. Надяна латексови ръкавици. Взе револвера, отвори барабана и извади шест патрона трийсет и осми калибър. Патроните прибра в един хартиен плик, а револвера в друг. Запечата ги с яркожълта лента за улики, която надписа с маркер.

Бул продължаваше да търси, светлината от фенера му подскачаше, спря, клекна, после продължи нататък много бавно. Минаха още няколко минути, после той се обади:

— Тук има нещо. Елате да погледнете.

Тя се приближи, като внимаваше къде стъпва. На около девет метра от портата върху покрития с листа асфалт видя малка златна монета, прикрепена към скъсана златна верижка. Те блестяха на светлината от фенера й, златото беше ярко като луната.

— Толкова далеч ли си бил от портата, когато си се борил с него? — попита тя със съмнение. — Тогава защо пистолетът е чак там? — И посочи към тъмните сенки на портата и градинската ограда.

— Трудно ми е да кажа къде съм бил — отвърна той. — Тези неща стават бързо. Не мислех, че съм стигнал чак до тук, но не мога да го твърдя стопроцентово.

Скарпета погледна към къщата.

— От тук до там е доста далеч — каза тя. — Сигурен ли си, че не си го подгонил, след като е изпуснал пистолета?

— Мога само да кажа, че златна монета на златна верижка нямаше да се търкаля тук дълго. Може да съм го подгонил и да се е скъсала по време на борбата. Не мислех, че съм го гонил, но когато се бориш на живот и смърт, не си даваш сметка за времето и разстоянията.

— Така е — съгласи се тя.

Извади нов чифт ръкавици и хвана скъсания накит за малка част от верижката. Без лупа не можеше да каже каква е монетата, различаваше само глава с корона от едната страна, венец и цифрата едно от другата.

— Сигурно се е скъсала, докато се борех с него — реши Бул, сякаш се беше убедил. — Надявам се да не ви принудят да им предадете всичко това. Имам предвид полицията.

— Няма нищо за предаване — възрази тя. — Засега няма извършено престъпление, само боричкане между теб и някакъв непознат. За което не смятам да споменавам пред никого. С изключение на Люси. Утре ще видим какво можем да направим в лабораторията.

Вече беше имал неприятности. Нямаше да загази отново, особено заради нея.

— Когато някой намери пистолет, би трябвало да се обади в полицията — отбеляза Бул.

— Няма да го направя. — Тя прибираше инструментите си.

— Тревожите се да не помислят, че съм замесен в нещо, и да ме приберат? Не си създавайте неприятности заради мен, доктор Кей.

— Никой няма да те прибира никъде — успокои го тя.

 

 

Черното порше карера 911 на Джани Лупано постоянно се намираше в Чарлстън независимо колко рядко собственикът му идваше тук.

— Къде е той? — обърна се Люси към Ед.

— Не съм го виждал.

— Но още е в града.

— Вчера говорих с него. Обади се и ме помоли да му изпратя майстори, защото климатикът му не работел както трябва. После излезе и не знам къде е ходил, но докато го нямаше, те смениха филтъра. Лупано е потаен. Знам кога идва и заминава, защото ме кара да припалвам колата му веднъж седмично, за да не се изтощи акумулаторът. — Ед отвори една картонена кутия и в малкия му кабинет замириса на пържени картофи. — Имаш ли нещо против? Не искам да изстинат. Кой ти каза за колата му?

— Роуз не знаеше, че има апартамент в сградата — обясни Люси от вратата, като наблюдаваше фоайето, за да следи кой влиза. — Когато разбра, се сети кой е и ми каза, че го е виждала да кара скъпа спортна кола, която според нея е порше.

— Тя има волво, старо като котката ми.

— Винаги съм обичала коли, така че Роуз знае много за колите, дори да не й е приятно да ме слуша — каза Люси. — Питай я за порше, ферари и ламборгини, ще ти каже всичко. Тукашните хора не наемат поршета. Може би мерцедеси, но не и порше, каквото има той. Затова предположих, че го държи тук.

— Как е тя? — Ед седеше на бюрото си и ядеше чийзбургер от кафене „Суитуотър“. — Сутринта не беше добре.

— Да — кимна Люси, — напоследък не се чувства добре.

— Тази година се ваксинирах срещу грип. Два пъти боледувах от грип и веднъж от настинка. Все едно да ти дадат бонбони, за да нямаш кариеси. Повече няма да се ваксинирам.

— Тук ли беше Джани Лупано, когато Дрю беше убита в Рим? — попита Люси. — Казаха ми, че е в Ню Йорк, но това не значи, че е истина.

— Тя спечели тукашния турнир една неделя в средата на месеца. — Той избърса устата си с хартиена салфетка, посегна към кутията със сода и смукна през сламката. — Знам, че същата вечер Джани напусна Чарлстън, защото ме помоли да се грижа за колата му. Каза, че не знае кога ще се върне, а после изведнъж се появи.

— Но не си го виждал.

— Почти никога не го виждам.

— Разговаряте по телефона.

— Обикновено е така.

— Не разбирам — каза Люси. — Освен заради Дрю, когато играе за купата „Фемили Съркъл“, защо му е да идва в Чарлстън? Турнирът се провежда веднъж годишно.

— Нямаш представа какви хора имат къщи в района. Дори кинозвезди.

— Колата му има ли джипиес?

— Има всичко. Супер кола.

— Ключът ще ми трябва за малко.

— О! — Ед остави чийзбургера в кутийката. — Не мога да го направя.

— Не се тревожи. Няма да я карам, само искам да проверя нещо и знам, че няма да кажеш на никого.

— Не мога да ти дам ключа. — Той беше престанал да се храни. — Ако разбере…

— Ключът ми трябва за десет минути, най-много петнайсет. Няма да разбере, гарантирам ти.

— Може да я припалиш, щом настояваш. Няма нищо лошо в това. — Той отвори пакетче с кетчуп.

— Дадено.

Тя излезе през задната врата и намери поршето в един усамотен ъгъл на паркинга. Включи двигателя и отвори жабката, за да провери регистрацията. Карерата беше модел от 2006-а и беше регистрирана на името на Лупано. Включи джипиеса, провери историята на запазените маршрути и си ги записа.

 

 

Звук от охлаждане на магнит, който напомняше забързано дишане.

В кабинета за ядрено-магнитен резонанс Бентън гледаше през стъклото завитите с чаршаф ходила на доктор Селф. Беше легнала върху плъзгаща се маса във вътрешността на четиринайсеттонен магнит, брадичката й беше залепена към гърдите, за да й напомня да не мърда главата си, подпряна на спирала, която щеше да приема радиочестотните импулси, необходими, за да се създаде образ на мозъка й. На ушите й имаше заглушаващи шума слушалки. Малко по-късно, когато започнеше функционалното получаване на образ, тя щеше да чуе през тях записа с гласа на майка си.

— Дотук добре — каза той на доктор Сюзан Лейн. — Като изключим нейните игрички. Ужасно съжалявам, че накара всички ви да чакате. — После се обърна към техника. — Джош? А ти? Буден ли си?

— Нямаш представа с какво нетърпение го очаквам — обади се Джош от конзолата си. — Дъщеричката ми повръща цял ден. Питай жена ми колко иска да ме убие в този момент.

— Не познавам друг човек, който да носи толкова щастие по света. — Бентън имаше предвид доктор Селф, окото на бурята. Пак погледна ходилата й през стъклото и му се стори, че вижда чорап. — С чорапи ли е?

— Имаш късмет, че изобщо е облечена с нещо. Когато я доведох, настояваше да съблече всичко — каза доктор Лейн.

— Не съм изненадан. — Беше внимателен, макар че доктор Селф не ги чуваше, освен ако не включеха интеркома. Все пак ги виждаше. — Напълно е обезумяла. Такава е откакто дойде в клиниката. Престоят й беше продуктивен. Ако питаш нея, е нормална като съдия.

— Попитах я дали носи нещо метално, дали сутиенът й не е с метални банели — обясни доктор Лейн. — Казах й, че скенерът има магнитно привличане шейсет хиляди пъти по-силно от земното и близо до него не бива да има нищо желязно и че изразът „горящ сутиен“ ще има съвсем различно значение, ако сутиенът й е с банели, за които не ни казва. Отвърна, че носи сутиен с банели и е много горда от това, и после се скъса да обяснява за… бремето да имаш големи гърди. Разбира се, казах й, че трябва да свали сутиена, а тя отвърна, че предпочита да свали всичко, и поиска болнична престилка.

— Нямам какво да добавя.

— Така че е облечена с престилка, но аз я убедих да не сваля бикините и чорапите.

— Браво, Сюзан. Хайде да започваме.

Доктор Лейн натисна копчето на интеркома и заговори:

— Сега ще започнем с няколко локализиращи образа. Иначе казано, структурно получаване на образ. Тази първа част ще трае около шест минути и ще чувате доста силни странни шумове, издавани от машината. Как сте?

— Може ли да започваме, моля? — попита доктор Селф.

Изключиха интеркома и доктор Лейн се обърна към Бентън:

— Готов ли си за СПНА? — Степенуване на позитивния и негативния афект.

Бентън отново натисна копчето на интеркома.

— Доктор Селф, ще започна с поредица въпроси за това как се чувствате. Ще ви задавам същите тези въпроси още няколко пъти по време на сеанса, нали?

— Знам какво е СПНА — отвърна тя.

Бентън и доктор Лейн се спогледаха, израженията им бяха спокойни и не издаваха нищо, но доктор Лейн промърмори саркастично: „Прекрасно“.

— Не й обръщай внимание — каза Бентън. — Да започваме.

Джош погледна Бентън, готов да започне. Бентън си мислеше за разговора си с доктор Марони и намекнатото обвинение, че техникът е казал на Люси за важната им пациентка, а после Люси е споделила със Скарпета. Случаят още озадачаваше Бентън. Какво се бе опитал да каже доктор Марони? Докато наблюдаваше доктор Селф през стъклото, му хрумна нещо. Файлът, който не беше в Рим. Файлът на Пясъчния човек. Може би беше тук, в „Маклийн“.

Един монитор показваше жизнените показатели, предавани по щипката на пръста на доктор Селф и маншета за измерване на кръвното. Бентън ги обяви гласно:

— Кръвно налягане сто и дванайсет на седемдесет и осем. — Записа го. — Пулс седемдесет и две.

— Насищане? — попита доктор Лейн.

Той отвърна, че артериалното насищане с оксихемоглобин на доктор Селф — или измереното насищане с кислород на кръвта й — беше деветдесет и девет. Нормално. После натисна копчето на интеркома, за да започне СПНА.

— Доктор Селф? Готова ли сте за въпросите?

— Най-после — чу се гласът й през интеркома.

— Ще ви задавам въпроси и искам да градирате емоциите си по скала от едно до пет. Едно означава, че не чувствате нищо. Две — че чувствате малко. Три е умерено, четири е много, а пет е изключително. Разбрахте ли?

— Запозната съм със СПНА. Аз съм психиатър.

— Изглежда, че е и невролог — коментира доктор Лейн. — Ще измами за тази част.

— Няма значение. — Бентън натисна копчето на интеркома и зададе въпросите — същите, които щеше да й зададе няколко пъти по време на теста. Дали се чувства разстроена, засрамена, натъжена, враждебна, раздразнителна, виновна? Или заинтересувана, горда, решителна, активна, силна, вдъхновена, развълнувана, ентусиазирана, нащрек?

Тя маркира всички с показател едно, като твърдеше, че не чувства нищо.

Той провери жизнените й показатели и ги записа. Бяха нормални, непроменени.

— Джош? — Доктор Лейн му направи знак, че е време.

Започна структурният скенер. Чу се звук като силни удари с чук и на компютърния екран на Джош се появиха образи на мозъка на доктор Селф. Те не разкриваха много. Освен ако нямаше някакво сериозно патологично отклонение, като например тумор, щяха да видят нещо едва по-късно, когато бъдеха анализирани хилядите образи, уловени от ядрено-магнитния резонанс.

— Готови сме да започнем — съобщи доктор Лейн през интеркома. — Добре ли сте?

— Да. — Нетърпеливо.

— През първите трийсет секунди няма да чувате нищо — обясни доктор Лейн. — Затова мълчете и се отпуснете. После ще чуете на запис гласа на майка ви и искам само да слушате. Лежете съвсем неподвижно и слушайте.

Жизнените показатели на доктор Селф останаха същите.

Извиси се тайнствен звук като от радиолокатор, който напомняше за подводница, докато Бентън наблюдаваше покритите ходила на доктор Селф от другата страна на стъклото.

— Времето тук е просто прекрасно, Мерилин. — Записаният глас на Гладис Селф. — Дори не съм пускала климатика. Не че работи. Бръмчи като огромно насекомо. Просто държа вратите и прозорците отворени, защото засега температурата е приятна.

Макар това да бяха неутралните твърдения, най-безопасните от всички, жизнените показатели на доктор Селф се промениха.

— Пулс седемдесет и три — седемдесет и четири — съобщи Бентън и си записа.

— Бих казала, че това е неутрално за нея — отбеляза доктор Лейн.

— Мислех си за прекрасните плодни дръвчета, които имахме, когато ти живееше тук, Мерилин, онези, които комисията по озеленяване реши да отсече заради болестта по цитрусовите дървета. Обичам красивите дворове. Сигурно ще се зарадваш, че тази глупава унищожителна програма постепенно беше прекратена, защото от нея няма полза. Колко жалко. В живота най-важно е да уцелиш момента, нали?

— Пулс седемдесет и пет — седемдесет и шест. Насищане с кислород — деветдесет и осем — отчете Бентън.

— Странно нещо, Мерилин. Една подводница постоянно се движи напред-назад на два километра от брега. Над нея се вее малко американско знаме. На онази кула, където е перископът. Сигурно е заради войната. Назад-напред и напред-назад. Някакво учение, знамето се развява. Казвам на приятелките си, за какво се обучават? Никой ли не им е казал, че в Ирак не им трябват подводници?…

Първата серия с неутрални твърдения приключи и през трийсетсекундната почивка отново измериха кръвното на доктор Селф. Беше се качило на сто и шестнайсет на осемдесет и две. После отново зазвуча гласът на майка й. Гладис Селф говореше за това къде обича да пазарува напоследък в Южна Флорида, за безкрайното строителство, за това как небостъргачите никнат навсякъде. Много от тях са празни, каза тя, защото пазарът с недвижими имоти е отишъл по дяволите. Най-вече заради войната в Ирак. Тя се отразява на всички.

Доктор Селф реагира по същия начин.

— Боже! — възкликна доктор Лейн. — Нещо определено кара амигдалата й да внимава. Само погледни насищането с кислород.

Беше спаднало до деветдесет и седем.

Отново прозвуча гласът на майка й. С позитивни коментари. После започна критиката.

— Ти беше патологична лъжкиня, Мерилин. Още откакто проговори, не можех да измъкна и една истина от теб. А по-късно? Какво стана? Откъде си взела този твой морал? Със сигурност не от някого в нашето семейство. Ти с твоите мръсни малки тайни. Това е отвратително и осъдително. Какво стана със сърцето ти, Мерилин? Само да знаеха почитателите ти! Засрами се, Мерилин…

Нивото на насищане с кислород падна до деветдесет и шест процента, дишането й стана по-ускорено и плитко и се чуваше през интеркома.

— Хората, които изхвърли. Знаеш за какво и за кого говоря. Изричаш лъжи, сякаш са истини. Това ме тревожеше през целия ти живот и ще ти се върне съвсем скоро…

— Пулс сто двайсет и три — отчете доктор Лейн.

— Току-що помръдна глава — съобщи Джош.

— Софтуерът може ли да коригира? — попита доктор Лейн.

— Не знам.

— Мислиш си, че парите решават всичко. Изпращаш лептата си и тя те освобождава от отговорност? Плащаш на хората, за да се отървеш от тях. О, ще видим. Някой ден ще пожънеш каквото си посяла. Не искам парите ти. Пия с приятели в бара и те дори не знаят, че си ми дъщеря…

Пулс сто трийсет и четири. Окислена кръв — деветдесет и пет процента. Краката й постоянно се движеха. Оставаха девет секунди. Майката говореше и активираше невроните в мозъка на дъщеря си. Кръвта нахлуваше в тези неврони и с увеличаването на количеството й се увеличаваше и деоксидираната кръв, улавяна от скенера. Улавяха функционални образи. Доктор Селф страдаше физически и емоционално. Това не беше преструвка.

— Не ми харесва това, което става с жизнените й показатели. Стига. Спираме — каза Бентън на доктор Лейн.

— Съгласна съм.

Той включи интеркома.

— Доктор Селф, спираме.

 

 

От заключен шкаф в компютърната лаборатория Люси извади комплект инструменти, флаш драйв и малка черна кутийка, докато говореше с Бентън по телефона.

— Не задавай въпроси — предупреди той. — Току-що приключихме със скенера. Или по-точно, наложи се да го прекратим. Не мога да ти разкажа, но ми трябва услуга.

— Добре. — Тя седна пред един компютър.

— Искам да поговориш с Джош. И да влезеш в системата.

— С каква цел?

— Една пациентка е накарала да препращат имейлите й до сървъра на „Павилиона“.

— И?

— На същия сървър има електронни файлове. Единият се отнася до човек, който е посетил клиничния директор на „Павилиона“. Знаеш за кого говоря.

— И?

— Срещнал се е с човека, който ме интересува, в Рим миналия ноември — продължи Бентън. — Мога да ти кажа само, че този интересен пациент е служил в Ирак и изглежда, го е изпратила доктор Селф.

— И? — Люси влезе в интернет.

— Джош току-що приключи сканирането. Онова, което прекратихме. На човек, който си тръгва тази вечер, което значи, че няма да получава повече имейли тук. Времето е от първостепенна важност.

— Още ли е там? Човекът, който е изписан?

— В момента, да. Джош вече си тръгна, дъщеря му е болна. Много бърза.

— Ако ми дадеш паролата си, мога да вляза във вашата мрежа — каза Люси. — Така ще е по-лесно. Но около час няма да имаш достъп.

Тя се обади на Джош по мобилния. Той беше в колата си и пътуваше към къщи. Така беше още по-добре. Каза му, че Бентън не може да влезе в пощата си, че имало проблем със сървъра и тя трябва да го поправи незабавно, но вероятно ще отнеме малко време. Можеше да го направи от разстояние, но й трябваше паролата на системния администратор, освен ако той не предпочита да се върне и да го поправи сам. Той, разбира се, не искаше. Започна да говори за жена си и бебето им. Добре, би било чудесно, ако Люси може да се погрижи за това. Двамата постоянно решаваха технически проблеми, нямаше да му мине през ум, че намерението й е да влезе в електронната поща на пациент и личните файлове на доктор Марони. Дори ако Джош заподозреше най-лошото, щеше да заключи, че ако има такива намерения, тя просто би се хакнала в системата, без да пита. Той познаваше способностите й. Знаеше как печели парите си.

Люси не искаше да прониква незаконно в системата на болницата на Бентън. Пък и щеше да й отнеме много време. Час по-късно тя му се обади.

— Нямам време да погледна — съобщи му. — Оставям го на теб. Препратих ти всичко. Имейлът ти работи.

Тя излезе от лабораторията и потегли на своя мотоциклет „Агуста Брутале“. Беше обзета от тревога и гняв. Доктор Селф беше в „Маклийн“. Почти от две седмици. По дяволите, Бентън го знаеше.

Караше бързо и топлият вятър блъскаше каската й, сякаш се опитваше да я вразуми.

Разбираше защо Бентън не можеше да каже и дума, но не беше редно. Доктор Селф и Марино си разменяха имейли, а през цялото време тя е била под носа на Бентън в „Маклийн“. А не беше предупредил Марино или Скарпета. Не беше предупредил Люси, докато двамата наблюдаваха Марино през камерата в моргата с Шанди. Люси беше коментирала Марино и неговите имейли до доктор Селф, а Бентън само беше слушал, и сега тя се чувстваше глупаво. Чувстваше се предадена. Значи не му пречеше да я моли да му даде достъп до поверителни файлове, но не можеше да й каже, че доктор Селф е пациентка, настанена в самостоятелна стая в „Павилиона“, само за важни пациенти, и че плаща по три хиляди долара дневно, за да прецаква всички.

Смени скоростта и започна да задминава колите по моста „Артър Равенъл“ с неговите извисяващи се върхове и вертикални кабели, които й напомниха за Центъра по ракови заболявания в Станфорд и жената, която свиреше нелепи мелодии на арфа. Марино навярно вече беше объркан, но нямаше представа какъв хаос можеше да предизвика доктор Селф. Беше твърде простоват, за да проумее с каква неутронна бомба си има работа. В сравнение с доктор Селф той беше огромно глупаво дете с прашка в задния джоб. Може би той бе й писал първи, но тя знаеше как да довърши нещата. Знаеше как да довърши и него.

Люси препускаше покрай лодки за лов на скариди, пристанали в река Шем, мина по моста „Бен Сойър“ до остров Съливан, където живееше Марино. Веднъж той бе казал, че това е неговият дом мечта — малка прогнила рибарска колиба на подпори с червен метален покрив. Прозорците бяха тъмни, не светеше дори лампата на верандата. Зад колибата дълъг кей прорязваше блатото и завършваше при тясна рекичка, която се виеше чак до крайбрежния канал. Когато се нанесе тук, той си купи малка лодка и проучваше реките, ловеше риба или просто плаваше и пиеше бира. Тя не знаеше какво се бе случило. Къде беше отишъл? Кой живееше в тялото му?

Малкият преден двор беше песъчлив и обрасъл с високи бурени. Люси внимателно заобикаляше различните боклуци — стари хладилни чанти, ръждясала скара, капани за раци, изгнили рибарски мрежи, контейнер за боклук, който миришеше на блато. Изкачи се по разкривените дървени стълби и изпробва вратата с олющена боя. Ключалката беше паянтова, но не искаше да отваря с шперц. По-добре беше да свали вратата от пантите и така да влезе. С помощта на отвертка тя се озова в дома мечта на Марино. Нямаше аларма, открай време казваше, че пистолетите му са достатъчни.

Тя дръпна шнура на лампата и под ярката светлина и неравните сенки се огледа, за да види какво се е променило, откакто беше идвала за последен път. Кога беше това? Преди шест месеца? Нямаше никакви нововъведения, сякаш след известно време бе престанал да живее тук. Дневната беше с гол дъсчен под и беше обзаведена с евтин кариран диван, два стола с прави облегалки, телевизор с голям екран, домашен компютър и принтер. Отсреща беше кухничката с няколко празни бирени кутии и бутилка „Джак Даниелс“ на плота, различни колбаси и сирена и още бира в хладилника.

Седна на бюрото на Марино и от юесби порта на компютъра му измъкна 256-мегабайтовата флаш памет, прикрепена към връвчица. После отвори своята кутийка с инструменти, извади миниатюрни клещи, отвертка и мъничка бормашина с батерии, каквато би използвал бижутер. В малката черна кутия имаше четири еднопосочни микрофона, всеки от тях не по-голям от осем милиметра, или колкото бебешки аспирин. Извади пластмасовия калъф на флаш паметта, извади корпуса и каишката и монтира микрофон, чийто връх от метална мрежа не се забелязваше през дупчицата, към която беше прикрепена връвчицата. Бормашината издаваше леко жужене, докато пробиваше втора дупчица в основата на калъфа, където тя пъхна пръстена на каишката и я закрепи отново.

След това бръкна в джоба на панталона си и извади още една флаш памет, която беше взела от лабораторията, и я вкара в юесби порта. Свали своята версия на шпионско приложение, което щеше да предава всеки удар по клавишите на Марино в една от електронните й пощи. Провери хард диска му, като търсеше документи. Почти нищо, освен имейлите от доктор Селф, които той беше копирал на компютъра си в офиса. Това не я изненада. Не очакваше той да седи и да пише професионални статии или роман. Изобщо той мразеше да пише. Вкара неговата флаш памет в порта и започна бързо да обикаля жилището, като отваряше чекмеджетата. Цигари, няколко списания „Плейбой“, един магнум „Смит и Уесън“, няколко долара и дребни, касови бележки, реклами.

Не можеше да си представи как той се побира в спалнята, където за гардероб служеше една тръба, прикрепена към стените в долната част на кревата. Дрехите бяха нахвърляни или небрежно окачени, по пода се въргаляха още дрехи, включително огромните му боксерки и чорапи. Забеляза дантелен червен сутиен и гащички, черен кожен колан с капси и друг от крокодилска кожа, твърде малък, за да е негов, пластмасова кутия от маргарин, пълна с презервативи и пръстени за пенис. Леглото беше неоправено. Само бог знаеше кога за последно бяха прани чаршафите.

Съседната стая беше баня с размерите на телефонна будка. Тоалетна, душ и мивка. Люси провери шкафчето за баня и откри очакваните тоалетни принадлежности и лекарства срещу махмурлук. Огледа едно шишенце от фиоринал с кодеин, предписано на Шанди Снук. Беше почти празно. На друга полица откри тубичка „Тестродерм“, предписана на човек, за когото не беше чувала, и тя въведе информацията в електронния си бележник. Отново закачи вратата на пантите й и тръгна надолу по тъмните паянтови стълби. Вятърът се беше усилил и тя чу слаб шум, който идваше откъм кея. Извади своя глок, като се ослушваше и светеше с фенерчето по посока на шума, но лъчът беше къс, краят на кея тънеше в тъмнина.

Люси изкачи стълбите, които водеха към стария кей от изметнати дъски, някои от които липсваха. Миризмата на блатна кал беше силна, тя започна да размазва папатаците и си спомни какво й беше казал един антрополог. Всичко зависеше от кръвната група. Комарите обичаха нулева група. Нейната беше такава, но нямаше представа как един папатак може да помирише кръвната й група, ако не кърви. Те се рояха около нея, нападаха я, хапеха я дори по темето.

Стъпките й бяха тихи, докато вървеше и се ослушваше и чуваше глухото тупкане. Лъчът на фенера осветяваше старите дъски и изкривените ръждясали пирони, бризът докосваше блатните треви и шепнеше в тях. Светлините на Чарлстън изглеждаха далечни в наситения с мирис на сяра влажен въздух, луната се криеше зад плътните облаци и в края на кея тя видя причината за звука, който я тревожеше. Лодката на Марино за лов на костур я нямаше и яркооранжевите буфери се удряха в стълбовете на кея с глухо тупкане.