Патриша Корнуел
Книгата на мъртвите (18)

17.

Сий Пайнс, най-красивата плантация на остров Хилтън Хед.

Срещу пет долара човек можеше да си купи на портала пропуск за един ден, а охранителите, облечени в сиво-сини униформи не искаха документ за самоличност. Някога Скарпета се оплакваше от това, когато двамата с Бентън държаха апартамент тук, а спомените за онези дни още й причиняваха болка.

— Купила е кадилака в Савана — каза следовател Търкингтън, докато возеше Скарпета и Люси в своята полицейска кола без отличителни знаци. — Бял. Което не ни помага. Знаете ли колко бели кадилаци и линкълни има тук? Две от всеки три коли под наем са бели.

— А пазачите на вратата не помнят ли да са го виждали в някакъв необичаен час? Камерите не са ли го засекли? — попита Люси от предната седалка.

— Нищо, което да върши работа. Знаеш как е. Един казва, че може би са го виждали. Друг отрича. Предполагам, че заподозреният е излязъл, а не е влязъл с кадилака, затова не са обърнали внимание.

— Зависи кога го е взел — възрази Люси. — Тя в гараж ли го държи?

— По принцип са го виждали паркиран на нейната алея за коли. Затова не ми изглежда вероятно да го е взел отдавна. Какво? — Той я погледна, докато шофираше. — Някак се е добрал до ключовете й, взел е колата й и тя не е забелязала?

— Не се знае какво е забелязала. Или пропуснала.

— Още си сигурна, че е станало най-лошото — започна Търкингтън.

— Да — прекъсна го тя. — Основавам се на фактите и здравия разум. — Люси се заяждаше с него откакто ги беше взел от летището и беше направил дързък коментар за нейния хеликоптер.

Беше го оприличил на тел за яйца. Тя го бе нарекла лудит^[1]. Той не бе разбрал какво е лудит и още не знаеше.

— Но това не изключва възможността да е отвлечена за подкуп — допусна Люси. — Не казвам, че е невъзможно. Не го вярвам, но е възможно и трябва да постъпим точно така. Да алармираме всички разследващи агенции да я търсят.

— Ще ми се случаят да не беше стигнал до новините. Беки каза, че цяла сутрин гонят хора от къщата.

— Коя е Беки? — попита Люси.

— Началник на криминолозите. И тя като мен работи и като санитар.

Скарпета се зачуди защо това има значение. Може би му беше неудобно, че се нуждаеше от втора работа.

— От друга страна, не се налага да се тревожиш за плащане на наема — каза той.

— Напротив. Просто моят е малко по-висок от твоя.

— Да бе, малко. Не мога да си представя какво ти струват тези лаборатории. Или петдесетте ти къщи и ферарита.

— Не са точно петдесет и откъде знаеш какво имам?

— Много полицейски управления ли използват твоята лаборатория? — попита той.

— Няколко. Още сме в процес на строителство, но имаме най-основните неща. И сме акредитирани. Можете да избирате. Между нас или правораздавателния отдел на Южна Каролина. Но ние сме по-бързи — добави тя. — Ако ви трябва нещо, което го няма при нас, имаме приятели с високотехнологично оборудване. Например в Оук Ридж.

— Мислех, че там правят ядрени оръжия.

— И не само това.

— Шегуваш се. Правят лабораторни изследвания? Какви например? — заинтересува се той.

— Тайна е.

— Няма значение. Не можем да си позволим твоите цени.

— Вярно, не можете. Но това не значи, че няма да помогнем.

Тъмните му очила се мярнаха в огледалото за обратно виждане. Той се обърна към Скарпета, може би защото му беше писнало от Люси:

— Следите ли разговора ни?

Носеше кремав костюм и Скарпета се чудеше как го опазва чист на местопрестъпленията. Тя засегна по-важните въпроси, които бяха обсъждали с Люси, напомни им, че никой не бива да прави каквито и да било предположения, включително, по въпроса кога е изчезнал кадилакът на Лидия Уебстър, защото се знаеше, че тя и без това рядко е шофирала. Излизала е само понякога за цигари, алкохол и храна. За съжаление, шофирането не е било добра идея. Била е твърде алкохолизирана. Бе възможно колата да е липсвала от много дни и изчезването й да няма нищо общо с липсващото куче. Освен това съществуваха снимките, които Пясъчния човек беше изпратил на имейла на доктор Селф. Дрю Мартин и Лидия Уебстър бяха снимани във вани, пълни със студена вода. И двете изглеждаха упоени. Ами видяното от госпожа Дули? Този случай трябваше да се разглежда като убийство, независимо каква беше истината. Защото — и Скарпета проповядваше това повече от двайсет години — не можеш да се върнеш назад.

После тя се потопи в личните си спомени. Не можеше да се сдържи. Мислите й се върнаха към последното й идване в Хилтън Хед, когато разчистваше апартамента на Бентън. Тогава беше напълно отчаяна и изобщо не й беше минало през ума, че убийството му може да е инсценирано, за да го скрие от онези, които със сигурност щяха да го убият, ако имаха възможност. Къде бяха сега онези набедени наемни убийци? Дали бяха загубили интерес, или бяха решили, че той вече не представлява заплаха или не заслужава възмездие? Беше питала Бентън. Той не искаше да говори за това, твърдеше, че не може. Свали прозореца на колата на Търкингтън и пръстенът й блесна на слънцето, но това не я успокои, а и хубавото време нямаше да се задържи. По-късно днес се очакваше да се разрази поредната буря.

Пътят се виеше през игрища за голф, минаваше по къси мостчета над тесни канали и малки езерца. На един тревист бряг един алигатор й заприлича на куче, водните костенурки се бяха спотаили в калта, а една снежнобяла чапла стоеше на тънките си крака в плитката вода. Разговорът на предната седалка сега се въртеше около доктор Селф, а светлината премина в сянка, когато навлязоха под огромните дъбове. Испанският мъх приличаше на мъртви сиви коси. Почти нищо не беше се променило. Тук-там бяха построени няколко нови къщи и тя си спомни дългите разходки, соления въздух, вятъра, залезите на балкона и момента, в който всичко това свърши. Представи си какво бе повярвала тогава — че той е в овъглените руини на сградата, където уж беше загинал. Видя сребристата му коса и изпепелената плът в черните останки от пожара, който още тлееше, когато пристигна. Лицето му липсваше. Не бе останало нищо, освен изгорели кости, а докладът от аутопсията му беше фалшифициран. Беше заблудена, съсипана, отчаяна и онази постъпка на Бентън я беше променила завинаги. Далеч повече, отколкото сега заради Марино.

Паркираха на алеята за коли зад просторната бяла вила на Лидия Уебстър. Скарпета си спомни, че я е виждала преди откъм плажа, но сега й се стори странна заради причината да бъдат тук. По улицата бяха паркирани полицейски коли.

— Купиха къщата преди около година. Преди това е била собственост на някакъв дубайски магнат — обясни Търкингтън и отвори врата. — Много тъжно. Току-що бяха направили основен ремонт и се бяха нанесли, когато момиченцето се удави. Не знам как госпожа Уебстър е понасяла да живее в къщата след това.

— Някои хора не могат да се откъснат — обясни Скарпета, докато вървяха по паважа към двойните врати от тиково дърво над стълбището. — Затова остават верни на дадено място и на спомените, свързани с него.

— Тя ли получава къщата след развода? — попита Люси.

— Сигурно така щеше да стане. — Сякаш в действителност нямаше съмнение, че е мъртва. — Разводът още не е приключил. Съпругът се занимава с хедж фондове, инвестиране или нещо подобно. Богат е почти колкото теб.

— Може ли да престанем да говорим за мен? — сопна му се Люси.

Търкингтън отвори входната врата. Вътре имаше криминолози. На едната стена във фоайето беше подпрян прозорец със счупено стъкло.

— Жената, която е на почивка — каза Търкингтън на Скарпета. — Маделиза Дули. Според показанията й стъклото е било свалено от прозореца, когато е влязла през пералното помещение. Това парче. — Той клекна и посочи парче стъкло в долната дясна част на прозореца. — Него е махнал и залепил отново. Ако се вгледате, лепилото едва се вижда. Накарах я да мисли, че не сме намерили счупено стъкло при първия оглед на полицаите. Исках да видя дали ще промени показанията си, затова й казах, че не е било счупено.

— Предполагам, че първо не сте го покрили с пяна — отбеляза Скарпета.

— Чувал съм за този метод — рече Търкингтън. — Трябва да започнем да го използваме. Ако госпожа Дули казва истината, смятам, че нещо е станало в къщата, след като си е тръгнала.

— Ще го покрием с пяна, преди да го опаковаме и транспортираме — предложи Скарпета, — за да стабилизираме счупеното стъкло.

— Заповядайте. — Той се запъти към дневната, където един следовател снимаше безпорядъка по масичката за кафе, а друг вдигаше възглавниците от дивана.

Скарпета и Люси отвориха своите черни куфарчета, надянаха калцуни и ръкавици. От дневната излезе жена с рейнджърски панталони и поло с надпис „Криминологична лаборатория“ на гърба. Изглеждаше малко над четиридесетте, с кафяви очи и къса тъмна коса. Беше дребничка и на Скарпета й беше трудно да си представи, че толкова ниска и слаба жена би пожелала да работи в силите на реда.

— Вие сигурно сте Беки — предположи Скарпета и представи себе си и Люси.

Беки посочи подпряния на стената прозорец и каза:

— Долното дясно парче стъкло. Томи сигурно ви е обяснил. — Имаше предвид Търкингтън и го посочи. — Използвана е резачка за стъкло, после парчето е залепено наново. Защо забелязах ли? — Явно се гордееше със себе си. — По лепилото е полепнал пясък. Виждате ли?

Двете погледнаха. Виждаше се.

— Изглежда, че когато госпожа Дули е влязла да търси собственика — заобяснява Беки, — стъклото е било извадено от прозореца и оставено на земята. Казаното от нея ми се струва вярно. Избягала е оттук в паника, а после убиецът е почистил след себе си.

Люси прикрепи два контейнера под налягане към пистолета за шприцоване.

— Зловещо е, като си помислиш — продължи Беки. — Горката жена, сигурно е била тук едновременно с него. Каза, че имала чувството как някой я наблюдава. Това ли е лепящият спрей? Чувала съм за него. Задържа счупеното стъкло на място. От какво е направен?

— Най-вече полиуретан и сгъстен газ — обясни Скарпета. — Направихте ли снимки? Проверихте ли за отпечатъци и ДНК?

Люси въпреки това снима прозореца с и без увеличение.

— Снимки, проби. Няма отпечатъци. Ще проверим за ДНК, но ще се изненадам, ако открием нещо, толкова е чисто — поклати глава Беки. — Явно е почистил прозореца, целия прозорец. Не знам как се е счупил. Сякаш голяма птица се е блъснала в него. Например пеликан или мишелов.

Скарпета започна да си води бележки, описваше частите от счупеното стъкло и ги измерваше.

Люси залепи краищата на рамката на прозореца и попита:

— Как мислиш, от коя страна?

— Мисля, че е счупено отвътре — отвърна Скарпета. — Може ли да го обърнем? Трябва да напръскаме и другата страна.

Двете с Люси внимателно вдигнаха прозореца и го обърнаха така, че да гледа в другата посока. Облегнаха го на стената, направиха още снимки и продължиха да водят бележки, докато Беки стоеше настрана и наблюдаваше.

Скарпета се обърна към нея.

— Имаме нужда от помощ. Бихте ли застанали тук?

Беки се приближи до нея.

— Покажете ми на стената къде щеше да е счупеното стъкло, ако прозорецът беше на място. След малко ще видя откъде сте го свалили, но засега нека да имам представа.

Беки докосна стената.

— Разбира се, аз съм ниска — отбеляза тя.

— На нивото на главата ми — каза Скарпета, като изучаваше счупеното стъкло. — Подобно счупване се наблюдава при автомобилни катастрофи. Когато човек е без колан и главата му удари предното стъкло. Тази част не е избита. — Тя посочи дупката в стъклото. — Просто е поела основната сила на удара и бас държа, че има парчета стъкло на пода. В пералното помещение. Може би и на перваза на прозореца.

— Аз ги прибрах. Мислите, че някой си е ударил главата в стъклото? — попита Беки. — Нямаше ли да има кръв?

— Не е задължително.

Люси залепи кафява амбалажна хартия от едната страна на прозореца. Отвори входната врата и помоли Скарпета и Беки да излязат, докато пръска.

— Веднъж срещнах Лидия Уебстър — продължи Беки, когато излязоха на верандата, — когато дъщеря й се удави и трябваше да дойда и да направя снимки. Не можете да си представите колко бях покрусена, тъй като и аз имам дъщеричка. Още виждам Холи в пурпурния й бански, как се носи във водата с главата надолу и коса, заплетена в канала. Впрочем намерихме шофьорската книжка на Лидия, пуснахме я за издирване, но не се надявайте много. Висока е горе-долу колкото вас. Значи е възможно тя да се е блъснала в стъклото и да го е счупила. Не знам дали Тони ви е казал, но портфейлът й беше в кухнята. Изглежда недокосван. Не смятам, че мотивът на извършителя е бил грабеж.

Дори навън Скарпета усещаше миризмата на полиуретан. Тя погледна големите дъбове, окичени с испански мъх, и синята водна кула, която надничаше над боровете. Двама души на велосипеди бавно минаха по улицата и се загледаха в къщата.

— Може да влезете. — Люси стоеше на вратата и сваляше очилата и маската.

Счупеното стъкло бе покрито с дебел слой жълтеникава пяна.

— Какво ще правите с него? — попита Беки, загледана в Люси.

— Искам да го опаковаме и да го вземем с нас — отвърна Скарпета.

— Какво ще му изследвате?

— Лепилото. Всичко микроскопично, полепнало по него. Химичният му състав. Понякога човек не знае какво търси, докато не го намери.

— Дано да се побере под микроскопа — пошегува се Беки.

— Искам и счупените стъкла, които сте събрали — добави Скарпета.

— Пробите за ДНК?

— Всичко, което искате да изследваме в лабораторията. Може ли да огледаме пералното помещение? — попита Скарпета.

То беше точно до кухнята, вдясно от вратата. Празното място на сваления прозорец бе облепено с кафява хартия. Скарпета внимателно се приближи към мястото, откъдето според тях бе влязъл убиецът. Всъщност направи обичайното — застана отвън и внимателно огледа всеки сантиметър. Попита дали пералното помещение е снимано. Беки потвърди и добави, че е проверено за отпечатъци от стъпки, от обувки и от пръсти. Край едната стена бяха наредени четири скъпи перални машини със сушилни, а до отсрещната имаше празен кучешки панер. Имаше шкафове за дрехи и голяма маса. В ъгъла стоеше ракитов кош за пране, пълен с мръсни дрехи.

— Тази врата беше ли заключена, когато дойдохте? — попита Скарпета за вратата от тиково дърво, която водеше навън.

— Не, и госпожа Дули каза, че е била отключена, затова е успяла да влезе. Мисля, че той е свалил стъклото от прозореца и е пъхнал ръка вътре. Вижте — Беки се приближи до покритото с хартия място на прозореца, — ако махнете стъклото тук, лесно е да стигнете до вътрешното резе. Затова съветваме хората да не слагат брави без ключ близо до прозорци. Разбира се, ако алармата е била включена…

— Знаем ли, че не е била?

— Не е била, когато е влязла госпожа Дули.

— Но не знаем дали е била включена, когато той е влязъл.

— Мислих за това. Ако е била включена, резачката за стъкло… — започна Беки, но спря и се замисли. — Не мисля, че рязането на стъклото щеше да я задейства. Макар да е чувствителна към шум.

— Което предполага, че алармата не е била включена, когато е счупено другото парче стъкло. А това сочи, че тогава той вече е бил в къщата. Освен ако стъклото не е било счупено по-рано. В което се съмнявам.

— Аз също — съгласи се Беки. — Трябвало е да го смени, за да не влизат дъжд и насекоми. Или поне да събере счупените стъкла, особено щом е държала кучето тук. Питам се дали не се е борила с него. Дали не се е опитала да стигне до вратата и да избяга. Преди няколко нощи сама задейства алармата. Не знам дали знаете. Случваше се доста често. Напиваше се, забравяше, че алармата е включена, и отваряше плъзгащата се врата, което задействаше алармата. После не си спомняше паролата, когато службите й се обаждаха. Затова изпращаха от нашите.

— Няма ли данни алармата да е задействана оттогава? — попита Скарпета. — Проверихте ли в компанията на охранителите? Кога за последно е задействана например? Кога за последно е включвана и изключвана?

— Фалшивият сигнал, за който споменах, е последният път, когато е задействана.

— Когато полицаите са се отзовали, помнят ли да са видели кадилака й? — попита Скарпета.

Беки отрече. Полицаите не помнеха дали колата е била там. Но можеше да е била в гаража. После добави:

— Изглежда е настроила алармата, когато се е мръкнало в понеделник, а после я е изключила по-късно, около девет часа, после отново е била настроена. После изключена отново в четири и четиринайсет на другата сутрин. Тоест вчера.

— И след това не е настройвана? — поиска уточнение Скарпета.

— Не. Това е само мое мнение, но когато хората пият и се дрогират, не спазват нормален режим. Спят през деня. Стават в странни часове. Може да е изключила алармата, за да изведе кучето или за да пуши. А той я е наблюдавал, може би от дълго време. Дебнел я е. Възможно е вече да е бил отрязал стъклото и да се е спотайвал в мрака. Отстрани на къщата растат бамбук и храсти. Съседите ги няма. Дори при включени прожектори е можел да се скрие там, без да бъде видян. Странно е за кучето. Къде е то?

— Изпратих човек да провери — каза Скарпета.

— Може би то може да говори и да разреши случая — пошегува се Беки.

— Трябва да го намерим. Не се знае какво може да разреши случая.

— Ако е избягало, някой щеше да го намери — изтъкна Беки. — Басети не се срещат всеки ден, а тукашните хора биха забелязали куче без стопанин. Пък и ако госпожа Дули казва истината, онзи сигурно е останал при госпожа Уебстър известно време, може да я е държал жива часове наред. Алармата е изключена в четири и четиринайсет вчера, а госпожа Дули е намерила кръвта и всичко останало по пладне — около осем часа по-късно, и той вероятно още е бил в къщата.

Скарпета разгледа мръсните дрехи в коша за пране. Най-отгоре имаше небрежно сгъната тениска. Вдигна я с ръката с ръкавицата и я остави да се разтвори. Беше влажна и по нея имаше следи от мръсотия. После погледна в умивалника. По неръждаемата стомана имаше засъхнали пръски и малко количество вода се бе събрало около канала.

— Чудя се дали не е чистил прозореца с тениската — каза Скарпета. — Още е влажна и е мръсна, сякаш някой я е използвал за парцал. Ще я прибера в плик и ще я отнеса в лабораторията.

— Какво ще търсите по нея? — отново попита Беки.

— Ако я е пипал, може да получим негово ДНК. Може да е остатъчна улика. Време е да решим в коя лаборатория.

— В правораздавателния отдел на Южна Каролина работят качествено, но са много бавни. Дали може да ни помогнете с вашите лаборатории?

— Затова ги имаме. — Скарпета погледна панела за алармата до вратата, която водеше към коридора. — Може би е изключил алармата, когато е влязъл. Не бива да елиминираме и тази възможност. Течнокристален дисплей, задействан с докосване, вместо с бутони. Добра повърхност за отпечатъци. Може би ДНК.

— Това би означавало, че я е познавал, щом е изключил алармата. Логично е, като се има предвид колко дълго е стоял в къщата.

— Означава, че е познавал къщата, не непременно алармената система — възрази Скарпета. — Какъв е кодът?

— Едно, две, три, четири. Наричаме го „заповядай вкъщи“. Навярно е фабрично настроен, а тя не си е дала труд да го смени. Нека да проверя за лабораториите, преди да започнем да изпращаме всичко на вас. Трябва да говоря с Томи.

Той беше във фоайето с Люси. Беки го попита коя лаборатория ще изберат и той отвърна, че е невероятно колко неща са станали частни напоследък. Някои отдели дори наемали частни полицаи.

— И ние го правим — вметна Люси, като подаде на Скарпета чифт предпазни очила с жълт цвят. — Правехме го и във Флорида.

Беки се заинтересува от куфарчето, което лежеше отворено на пода. Тя разгледа петте специални фенера за светлина с висока интензивност, никеловите деветволтови батерии, предпазните очила и зарядното устройство.

— Молех шерифа да ни осигури поне един такъв фенер. Всеки от тях е за различна част от спектъра, нали?

— Виолетов, син, синьо-зелен и зелен спектър — обясни Люси. — А този е много удобен, с широкоспектърна бяла светлина. И има сменяеми филтри в синьо, зелено и червено, както и за контрастно усилване.

— Добре ли работи?

— Телесни секрети, отпечатъци, остатъци от наркотици, влакна или остатъчни улики. Да. Добре работи.

Тя избра виолетова светлина с обхват между 400 и 430 нанометра и заедно с Беки и Скарпета влязоха в дневната. Всички щори бяха вдигнати, отвън се виждаше басейнът с черно дъно, където се бе удавила Холи Уебстър, а отвъд него дюните, крайморските треви, плажът. Океанът беше спокоен и слънчевата светлина проблясваше по водата като малки сребърни рибки.

— Тук има също много отпечатъци от стъпки — посочи Беки, докато се оглеждаха. — От боси крака, от обувки, всички са малки, сигурно са нейните. Странно е, защото няма улики да е бърсал подовете, преди да си тръгне — както явно е направил с прозореца. Затова очаквах да има следи от обувки. Този лъскав камък какъв е? Никога не съм виждала такива сини плочки. Прилича на океан.

— Навярно точно това е целта — каза Скарпета. — Натриево-алуминиев силикат, син мрамор, може би лазурит.

— Стига бе. Някога имах пръстен от лазурит. Не мога да повярвам, че някой има цял под, облицован с него. Много добре скрива мръсотията — отбеляза тя. — Но подът със сигурност не е чистен скоро. Има прах и боклуци, в цялата къща е така. Ако светнете с фенерче под определен ъгъл, ще разберете за какво говоря. Само не разбирам защо не личи да е оставил нито един отпечатък от стъпка, дори в пералното помещение, откъдето е влязъл.

— Ще огледам наоколо — каза Люси. — А на горния етаж?

— Не мисля, че е използвала горния етаж. Съмнявам се и той да се е качвал там. Нищо не е пипано. Стаи за гости, картинна галерия и стая за игри. Не съм виждала друга такава къща. Сигурно е хубаво да живееш тук.

— Не и за нея — възрази Скарпета, като оглеждаше дългите черни косми по целия под, празните чаши, бутилката водка на масата пред дивана. — Не мисля, че е била щастлива дори и за миг в тази къща.

 

 

Маделиза се беше прибрала преди по-малко от час, когато чу звънеца. Преди нямаше да си даде труда да попита кой е.

— Кой е? — извика тя иззад заключената врата.

— Следовател Пийт Марино от кабинета на съдебния патолог — отговори един глас. Дълбок глас с произношение, което й напомняше за Севера, за янките.

Най-лошите опасения на Маделиза се бяха оправдали. Жената в Хилтън Хед беше мъртва. Иначе защо щеше да идва човек от кабинета на съдебния патолог? Ядоса се, че Ашли беше излязъл по работа още щом се прибраха и я остави сама след всичко, което беше преживяла. Тя се ослуша дали басетът не вдига шум. За щастие той стоеше тихо в спалнята. Отвори входната врата и се ужаси. Огромният мъж бе облечен като рокер или гангстер. Явно той беше звярът, убил онази нещастна жена, а сега бе проследил Маделиза до дома й, за да убие и нея.

— Не знам нищо — едва промълви тя и се опита да затвори вратата.

Главорезът я блокира с крак и влезе в къщата.

— По-кротко — каза й и отвори портфейла си, за да й покаже значката. — Както казах, аз съм Пийт Марино от кабинета на съдебния патолог.

Маделиза не знаеше какво да прави. Ако се опиташе да се обади в полицията, той щеше да я убие на място. Напоследък всеки можеше да си купи значка.

— Хайде да седнем и да си поговорим — предложи Марино. — Научих за вашето посещение в шерифството на окръг Бофорт.

— Кой ви каза? — Тя се почувства малко по-добре. — Онзи следовател ли? Не разбирам защо. Разказах му всичко, което знам. Той не ми повярва. Откъде знаете къде живея? Това ме притеснява. Съдействам на властите, а те издават домашния ми адрес.

— Има малък проблем с вашата история — заяви Пийт Марино.

 

 

Люси погледна Скарпета през жълтите предпазни очила.

Намираха се в голямата спалня и щорите бяха спуснати. По кафявата копринена кувертюра проблясваха няколко петна в неоновозелено под силната виолетова светлина.

— Може да е семенна течност — каза Люси. — Може и да е нещо друго. — Тя обходи леглото с фенерчето.

— Слюнка, урина, телесни мазнини, пот — изброи Скарпета. Наведе се към голямо луминесцентно петно. — Не мирише на нищо — добави. — Дръж светлината тук. Проблемът е, че не се знае кога за последно е прана кувертюрата. Занемарила е домакинските задължения. Типично за хората в депресия. Кувертюрата отива в лабораторията. Трябва ни четката й за зъби, четката й за коса. Разбира се, чашите от масичката за кафе.

— На задното стълбище има пепелник с фасове — съобщи Люси. — Не мисля, че нейното ДНК ще бъде проблем. Нито отпечатъците от стъпки и от пръсти. Проблемът е той. Той знае какво прави. Напоследък всички станаха специалисти.

— Не — възрази Скарпета. — Само се мислят за такива.

Тя свали очилата и зелените отблясъци по кувертюрата изчезнаха. Люси изключи специалния фенер и също свали предпазните очила.

— Какво правим? — попита тя.

Скарпета изучаваше снимката, която беше забелязала, когато влязоха в спалнята. Доктор Селф седеше на диван в декор, подобен на дневна, а срещу нея бе хубава жена с дълга тъмна коса. Към тях бяха приближени телевизионни камери. Хората от публиката ръкопляскаха и се усмихваха.

— Тази е от участието й в предаването на доктор Селф — каза Скарпета на Люси. — Но не очаквах да съществува другата.

Лидия с Дрю Мартин и висок смугъл мъж, за когото Скарпета предположи, че е треньорът Джани Лупано. Тримата се усмихваха, примижали срещу слънцето, на централния корт в центъра по тенис, където се провеждаше турнирът за купата „Фемили Съркъл“ на остров Даниъл, източно от Чарлстън.

— Кой е общият знаменател? — попита Люси. — Нека позная. Доктор Его?

— Не е последният турнир — отбеляза Скарпета. — Виж разликата в снимките. — Тя посочи снимката на Лидия с Дрю, а после и тази на Лидия с доктор Селф. — Подчертано влошаване. Погледни очите й.

Люси включи лампата на нощното шкафче.

— Когато е направена тази снимка на тенискорта, Лидия изобщо не прилича на човек, който редовно злоупотребява с алкохол и хапчета — посочи Скарпета.

— И си скубе косата — додаде Люси. — Не разбирам защо го правят хората. Навсякъде има косми от косата и пубиса й. На снимката във ваната изглежда сякаш липсва половината й коса. Вежди, мигли.

— Трихотиломания — обясни Скарпета. — Натрапчиво маниакално разстройство. Тревога. Депресия. Животът й е бил ад.

— Ако доктор Селф е общият знаменател, тогава какво да кажем за жената, убита в Бари? Канадската туристка. Няма сведения да е участвала в предаването на доктор Селф, нито да я е познавала.

— Мисля, че тогава е опитал за първи път.

— Какво е опитал? — учуди се Люси.

— Да убива цивилни — отвърна Скарпета.

— Това не обяснява връзката с доктор Селф.

— Фактът, че й изпраща снимки, показва, че е създал психологически пейзаж и ритуал за своите престъпления. Те се превръщат в игра, имат някаква цел. Така се отдалечава от ужаса на действията си, защото да приеме факта, че садистично причинява болка и смърт, може да е непоносимо за него. Затова трябва да му придаде смисъл. Трябва да го направи хитроумно, майсторски. — Тя извади един много ненаучен, но практичен пакет от залепващи бележки от куфарчето си за местопрестъпления. — Доста напомня за религията. Ако правиш нещо в името на Бога, то е оправдано. Да пребиеш човек с камъни, да го изгориш на клада, инквизицията, кръстоносните походи. Потискането на хора, които не приличат на теб. Той е придал смисъл на действията си. Поне аз така мисля.

Тя огледа леглото под ярката бяла светлина и с помощта на лепкавата страна на бележките събра влакна, косми, мръсотия или пясък от най-мръсните места.

— Значи не смяташ, че доктор Селф е важна за този тип? Мислиш, че тя е само реквизит в неговата драма? Че се е закачил за нея само защото я има? В ефир. Защото е прочуто име за зрителите?

Скарпета пусна бележките в найлоново пликче за улики, залепи го със специалното тиксо и го надписа с маркер. Двете с Люси започнаха да сгъват кувертюрата.

— Мисля, че е много лично — отвърна Скарпета. — Не поставяш някого в матрицата на своята игра или психологическа драма, ако не е лично. Не мога да отговоря на въпроса защо.

Чу се силен шум, когато Люси откъсна голямо парче кафява хартия от рулото.

— Може изобщо да не я е срещал. Същото правят преследвачите. Може пък да я познава — разсъждаваше на глас Скарпета. — Може да е участвал в предаването й или да е прекарал известно време с нея.

Те сложиха сгънатата кувертюра върху хартията.

— Права си. По един или друг начин е лично — реши Люси. — Може би той убива жената в Бари и прави всичко да оповести това, освен да го признае пред доктор Марони, като навярно се надява, че доктор Селф ще се досети. Но тя не го прави и тогава какво?

— Чувства се още по-пренебрегнат.

— И после?

— Ескалация.

— Какво става, когато майка не обръща внимание на своето затормозено и увредено дете? — попита Скарпета, докато опаковаше кувертюрата.

— Нека да помисля — каза Люси. — Детето става като мен?

Скарпета отряза къс от жълтата лента.

— Ужасно е. Измъчва и убива жени, които са гостували в нейното предаване. Или го прави, за да привлече вниманието й.

 

 

Телевизорът с плосък шейсетинчов екран говореше на Марино. Казваше му нещо за Маделиза, което можеше да използва срещу нея.

— Това плазмен екран ли е? — попита той. — Сигурно е най-големият, който съм виждал.

Жената беше с наднормено тегло, с подпухнали клепачи и имаше нужда от добър зъболекар. Протезите й му напомняха за бяла дъсчена ограда, а фризьорът й направо заслужаваше разстрел. Седеше на диван с дамаска на цветчета, а ръцете й не можеха да си намерят място.

— Мъжът ми и неговите играчки — отвърна тя. — Не знам какъв е, освен че е голям и скъп.

— Предполагам, че е страхотно да гледаш мач на него. Аз сигурно по цял ден щях да седя пред такъв екран и да не върша нищо полезно.

И най-вероятно тя правеше точно това. Седеше пред телевизора като зомби.

— Какво обичате да гледате? — продължи с въпросите Марино.

— Обичам филми за престъпления и детективски истории, защото обикновено ги разгадавам. Но след онова, което ми се случи, ми се струва, че няма да мога да гледам нищо, свързано с насилие.

— В такъв случай сигурно сте специалист по разгадаване на улики — отбеляза Марино. — Щом така усърдно гледате кримисериали.

— Преди около година ме призоваха за съдебен заседател и знаех повече за уликите от съдията. Това не говори добре за съдията, но разбирам някои неща.

— А разбирате ли от възстановяване на образи?

— Чувала съм за това.

— Например снимки, видеозаписи, дигитални записи, които са били изтрити.

— Искате ли леден чай? Мога да направя.

— Не точно сега.

— Мисля, че Ашли ще донесе храна от „Джими Денгейтс“. Опитвали ли сте пърженото им пиле? Ще се прибере всеки момент и може да опитате.

— Предпочитам да престанете да сменяте темата. При възстановяването на образа е почти невъзможно напълно да си изтрил дигитален образ на диск, флаш памет или нещо друго. Можеш да изтриваш разни неща цял ден, но ние можем да ги възстановим. — Това не беше съвсем вярно, но Марино лъжеше без угризения.

Маделиза приличаше на мишка, притисната в ъгъла.

— Знаете за какво намеквам, нали? — каза Марино.

Беше постигнал желания ефект, но не се чувстваше победител, освен това самият той не беше сигурен какво цели.

Когато Скарпета му се обади преди известно време и каза, че Търкингтън е подозрителен относно изтритите от господин Дули кадри, защото свидетелят постоянно ги споменавал по време на разпита, Марино обеща, че ще открие отговора. Сега той искаше повече от всичко да угоди на Скарпета, да я накара да мисли, че той още може да й бъде полезен. Беше изненадан, когато тя му се обади.

— Защо ме питате? — погледна го гузно Маделиза и се разплака. — Казах, че не знам нищо друго, освен онова, което вече казах на следователя.

Тя продължи да поглежда покрай Марино към задната част на малката си жълта къща. Жълти тапети, жълт килим. Марино никога не беше виждал толкова много жълто. Изглеждаше сякаш дизайнерът по интериора се беше изпикал върху всичко, което притежаваха семейство Дули.

— Повдигам темата за възстановяване на образи, защото разбрах, че съпругът ви е изтрил част от кадрите, които е заснел на плажа — обясни Марино, без да се трогва от сълзите й.

— Снима ме как стоя пред къщата, преди да съм получила разрешение. Само това изтри. Разбира се, аз така и не получих разрешението, защото… как бих могла? Не че не се опитах. Не съм невъзпитана.

— Пет пари не давам за вас и вашето възпитание. Интересува ме какво криете от мен и от всички останали. — Той се наведе напред във фотьойла. — Знам много добре, че не сте напълно откровена с мен. Защо го знам ли? Заради науката.

Марино не знаеше нищо подобно. Възстановяването на изтрити образи от дигитална камера не беше сигурно. Ако изобщо беше възможно, процесът изискваше много труд и щеше да отнеме време.

— Моля ви, недейте — започна да го умолява тя. — Много съжалявам, но моля ви, не го взимайте. Много го обичам.

Марино нямаше представа за какво говори жената. Допусна, че може да говори за съпруга си, но не беше сигурен.

— Ако не го взема, какво ще стане? — попита предпазливо той. — Как да го обясня, когато си тръгна оттук и трябва да докладвам?

— Престорете се, че не знаете. — Тя се разплака още по-силно. — Какво значение има? Той не е сторил нищо. Горкото бебче. Кой знае какво е преживяло. Трепереше и по него имаше кръв. Не е направил нищо, освен че се е уплашил и избягал. Ако го вземете, знаете какво ще стане. Ще го приспят. Моля ви, нека да остане при мен. Моля ви, моля ви, моля ви!

— Защо е имало кръв по него? — притисна я Марино.

 

 

В голямата спалня Скарпета насочи фенерчето косо към ониксовия под с цвят на тигрово око^[2].

— Следи от боси стъпала — установи тя от вратата. — Малки. Сигурно пак са нейните. И още косми.

— Ако може да се вярва на думите на Маделиза Дули, той трябва да се е разхождал тук. Това е много странно — каза Беки, когато Люси се появи с малка кутия в синьо и жълто и бутилка стерилна вода.

Скарпета влезе в банята. Дръпна завесата на тигрови ивици пред ваната и душа и насочи светлината към дълбоката медна вана. Нищо. После нещо привлече вниманието й и тя вдигна предмет, който приличаше на парче счупена бяла глина. По някаква причина той се намираше между бял калъп сапун и сапунерката, прикрепена към стената на ваната. Внимателно го разгледа. Извади бижутерската си лупа.

— Част от зъбна коронка — определи тя. — Не е порцеланова. Временна, която някак се е счупила.

— Интересно къде е другата част от нея — зачуди се Беки, като клекна при вратата и започна внимателно да оглежда пода, като го осветяваше с фенерче. — Освен ако не е отскоро.

— Може да е паднала в канала. Трябва да проверим решетката. Може да е навсякъде. — На Скарпета й се стори, че вижда следа от засъхнала кръв върху парчето от коронка, която според нея беше за преден зъб.

— Има ли начин да разберем дали Лидия Уебстър наскоро е ходила на зъболекар?

— Мога да проверя. На острова няма много зъболекари. Освен ако не е ходила другаде, няма да е трудно да разберем.

— Трябва да е било наскоро, много наскоро — уточни Скарпета. — Колкото и човек да пренебрегва хигиената си, не може да не обърне внимание на счупена коронка, особено на преден зъб.

— Може да е негова — предположи Люси.

— Още по-добре — кимна Скарпета. — Трябва ни малък хартиен плик.

— Ще донеса — каза Люси.

— Не виждам нищо. Ако се е отчупила тук, не виждам останалото. Предполагам, че може още да е прикрепена към зъба. Веднъж счупих коронка и част от нея остана върху парченцето от зъба ми. — Беки погледна към медната вана. — И това ако не е най-лошият късмет на планетата — възкликна тя.

— Направо ще влезе в учебниците. Един от малкото случаи, когато се налага да използвам луминол, а проклетата вана и мивка са медни. Е, можем да забравим.

— Аз вече не използвам луминол — заяви Скарпета, сякаш окисляващият препарат беше неверен приятел.

Доскоро луминолът беше незаменимо средство за криминолозите и тя винаги го използваше за откриване на невидими следи от кръв. Ако кръвта бе отмита или дори покрита с боя, начинът да се открие беше мястото да се напръска с луминол и да се види дали има флуоресцентен блясък. Проблемите винаги бяха много. Като куче, което размахва опашка на съседите, луминолът реагираше не само на хемоглобина в кръвта. За съжаление той реагираше и на ред други неща: боя, лак, препарати за отпушване на канали, белина, глухарчета, магарешки бодил, пълзяща мирта, царевица. И, разбира се, мед.

Люси извади малък контейнер „Хемастикс“ за предварителен тест, като търсеше остатъци от почистена кръв. Предварителният тест показваше, че може би там е имало кръв и Скарпета отвори кутийката с кръвен реактив, пакет от фолио и бутилка спрей.

— По-силен, по-дълготраен и няма нужда да се използва при пълна тъмнина — обясни тя на Беки. — Няма натриев перборат тетрахидрат, затова е нетоксичен. Може да се използва върху мед, защото реакцията ще бъде с различна интензивност, с различен цветен спектър и различна продължителност от тази с кръвта.

Още не беше видяла кръв в голямата баня. Въпреки твърденията на Маделиза, и най-силната бяла светлина не разкриваше и най-малкото петънце. Но това вече не я изненадваше. Според всички сведения до момента, след като свидетелката бе избягала от къщата, убиецът педантично бе почистил след себе си. Скарпета избра най-фината дюза за бутилката спрей и наля в нея сто милилитра стерилна вода. Към нея прибави две таблетки. Внимателно ги разбърка с пипета в продължение на няколко минути, после отвори кафявото стъклено шише и наля разтвор на натриев хидроксид.

Започна да пръска и из цялата стая заблестяха петна, линии, форми и пръски в ярко кобалтовосиньо. Беки снимаше. Малко по-късно, след като Скарпета бе приключила с почистването и прибираше вещите в куфарчето си за местопрестъпления, мобилният й телефон иззвъня. Беше специалистът по пръстови отпечатъци в лабораторията на Люси.

— Няма да повярвате — каза той.

— Никога не започвай разговор по този начин, освен ако не говориш сериозно. — Скарпета не се шегуваше.

— Отпечатъкът върху златната монета. — Той беше развълнуван и говореше бързо. — Имаме съвпадение — неразпознатото дете, намерено миналата седмица. Момчето от Хилтън Хед.

— Сигурен ли си? Не може да си сигурен. Няма никаква логика.

— Може да няма логика, но няма никакво съмнение.

— И това не бива да казваш, ако не си твърдо убеден. Първата ми реакция е, че има грешка — каза Скарпета.

— Няма. Извадих картата с десет отпечатъка, които Марино е взел в моргата. Визуално я проверих. Несъмнено браздата от частичния отпечатък върху монетата съвпада с отпечатъка от десния палец на неидентифицираното момче. Няма грешка.

— Отпечатък върху монета, която е обработвана с изпарения от лепило? Не виждам как.

— Повярвайте ми, разбирам ви. Всички знаем, че отпечатъците на деца преди пубертета не са достатъчно дълготрайни, за да издържат на димния анализ. Те са най-вече вода. Само пот, вместо мазнините, аминокиселините и всичко останало, което идва с пубертета. Никога не съм обработвал детски отпечатъци със суперлепило и не смятах, че е възможно. Но този отпечатък е от дете, а детето е момчето във вашата морга.

— Може би не е станало така — възрази Скарпета. — Може би монетата не е била подлагана на анализ.

— Трябва да е била. Има бразда от отпечатък в нещо, което несъмнено прилича на суперлепило. Същото, каквото се използва при анализа.

— Може да е имал лепило по пръстите си и да е докоснал монетата — предположи тя. — И така да е оставил отпечатъка.