Патриша Корнуел
Двойни убийства (9)

9.

Имаше нещо успокояващо в „Глоуб и Лоръл“, което ме караше да се чувствам в безопасност. Тухлен, с изчистени линии и без следа от показност, ресторантът заемаше тясна ивица от северната част на Вирджиния — Триъгълника — близо до базата на Морската пехота. Малката морава отпред винаги бе изрядна, лехите — подредени безукорно, паркингът — в пълен ред, всяка кола — в боядисаните граници на определеното си място.

Над вратата висеше надпис „Винаги верни“ и когато влязох вътре, бях поздравена от тълпата „винаги верни“ клиенти — полицейски шефове, генерали с четири звезди, секретари от отбраната, директори на ФБР и ЦРУ. Снимките ми бяха познати толкова добре, че сериозно усмихнатите по тях мъже ми приличаха на стари приятели. Майор Джим Янси, чиито бронзови военни ботуши от Виетнам стояха на капака на пианото в бара, прекоси карирания шотландски килим и ме посрещна.

— Доктор Скарпета — каза той усмихнато и разтърси ръката ми. — Страхувах се, че при последното си посещение тук не сте останали доволна от храната и затова толкова дълго не сте идвали насам.

Обикновеното облекло на майора се състоеше от пуловер и кадифени джинси, които не можеха да скрият предишната му професия. Имаше абсолютно военен вид. Изправена, стегната фигура, нито грам тлъстина, бяла, късо подстригана коса. Макар и преминал пенсионна възраст, все още изглеждаше напълно подходящ за участие в битки. Не ми беше трудно да си представя как се вози в джип, подскачащ по неравния път, или как яде дажбата си в джунглата направо от консервата, докато тропическият дъжд вали върху него.

— Никога не съм хапвала нещо лошо тук и вие го знаете — казах топло.

— Търсите Бентън, а той търси вас. Старото момче е ей там — посочи той. — В обичайната си лисича дупка.

— Благодаря, Джим. Знам пътя. Чудесно е, че се видяхме отново.

Той ми намигна и се върна на бара.

Марк бе човекът, който ме заведе за първи път в ресторанта на майор Джим Янси, по времето, когато пътувах до Куантико два пъти месечно, за да го видя. Докато вървях под тавана, покрит с полицейски лампи и военни реликви, сърцето ми се присви от спомените. Можех да посоча масите, на които ние с Марк седяхме. Струваше ми се странно, че сега там виждам непознати, заети в собствените си разговори. Не бях идвала тук почти цяла година.

Напуснах главната зала на ресторанта и се отправих към по-усамотената част, където Уесли ме чакаше в „лисичата си дупка“ — ъглова маса до прозорец с червени завеси. Той пиеше питието си и не се усмихна, когато се поздравихме официално. Келнер в черен смокинг се появи, за да вземе поръчката ми за питие.

Уесли ме погледна с очи, непроницаеми като банков трезор, и аз отговорих по същия начин. Той беше обявил първи рунд и сега започвахме битката.

— Силно съм разтревожен, защото смятам, че имаме проблем с комуникацията, Кей — започна той.

— Мнението ми е абсолютно същото — отговорих с желязно спокойствие, което бях усъвършенствала на свидетелското място. — Аз също се тревожа от проблема ни с комуникацията. Дали Бюрото не подслушва телефона ми и не ме следи? Надявам се, че човекът, скрит в гората, е успял да ни направи хубави снимки с Марино.

Уесли отговори не по-малко спокойно:

— Лично ти не си под наблюдение. Под наблюдение е само горската местност, където вие с Марино бяхте забелязани вчера.

— Вероятно, ако беше ни уведомил — казах аз, като с мъка удържах гнева си, — щях да ти кажа предварително, че ние с Марино сме решили да се поразходим дотам.

— Никога не ми е идвало наум, че може да решите подобно нещо.

— Винаги съм посещавала повторно местопрестъпленията. Работиш с мен от достатъчно дълго време, за да го знаеш.

— Добре, грешката е моя. Но сега вече знаеш. И ми се иска да не ходиш там отново.

— Не възнамерявам да го правя — казах раздразнено. — Но ако почувствам подобна нужда, с удоволствие ще те предупредя. Макар че така или иначе ще разбереш. А аз определено нямам нужда да си губя времето, за да събирам веществени доказателства, поставени там от агентите ти или полицаите.

— Кей — каза той с по-мек тон. — Аз не се опитвам да се меся в работата ти.

— Не обичам да ме лъжат, Бентън. Казват ми, че на мястото не е открита гилза, а аз научавам, че тя е била предадена в лабораторията на Бюрото преди повече от седмица.

— Решихме да поставим мястото под наблюдение и не искахме това да се разчува — каза той. — А колкото по-малко хора знаеха за това, толкова по-добре.

— Очевидно ти смяташ, че убиецът ще се върне на местопрестъплението.

— Възможно е.

— Тази възможност идвала ли ти е наум при първите четири случая?

— Този път е различно.

— Защо?

— Защото е оставил улики и го знае.

— Ако той чак толкова се тревожеше за гилзата, имал е достатъчно време да се върне и да я потърси през есента — възпротивих се.

— Той може да не знае, че сме разбрали как е била убита Дебора Харви и сме намерили куршум „Хидра-шок“ в гръбнака й.

— Смятам, че човекът, с когото си имаме работа, никак не е глупав.

Келнерът се върна с уискито и содата ми.

Уесли продължи:

— Намерената от вас гилза бе нарочно поставена там. Не го отричам. Вие с Марино сте се разходили из район, който е под наблюдение. В гората се криеха двама души. Видели са всичко, което вие двамата сте направили, включително и как намирате гилзата. Ако ти не ми се беше обадила, аз щях да те потърся.

— Иска ми се да мисля, че е така.

— Щях да ти обясня. Нямаше да имам избор, защото ти обърка нещата, макар и без да искаш. И си права. — Той взе питието си. — Трябваше предварително да ти съобщя за това. Тогава нищо такова нямаше да се случи и нямаше да сме принудени да се откажем от действията си или, по-меко казано, да ги отложим.

— Какво точно си отложил?

— Ако вие с Марино не се бяхте намесили в работата ни, утре в новините щеше да се появи история за убиеца. — Уесли направи кратка пауза. — Дезинформация, която да го изкара от спокойствието му, да го накара да се тревожи. Историята все пак ще се появи, но не преди понеделник.

— И какъв е смисълът й?

— Искаме той да си мисли, че нещо се е появило по време на прегледа на труповете и ние вярваме, че той е забравил важно доказателство на местопрестъплението. Заявяваме това и онова, отричаме доста неща, няма коментар от страна на полицията. Всичко намеква, че каквото и да е това доказателство, все още не сме извадили късмет да го намерим. Убиецът знае, че е оставил там гилзата. Ако се уплаши достатъчно и се върне да я потърси, ние ще го чакаме, ще го наблюдаваме как прибира гилзата, оставена от нас, ще го заснемем и после ще го хванем.

— Гилзата не струва абсолютно нищо, освен ако имате и него, и пистолета. Защо той ще рискува да се връща на местопрестъплението, особено ако изглежда, че полицаите са наоколо и търсят доказателството? — поисках да узная.

— Може да се тревожи за много неща, защото положението е излязло от контрола му. Сигурно е така, защото иначе не би застрелял Дебора в гърба. Вероятно въобще не е било необходимо да стреля по нея. По всичко личи, че е убил Фред Чейни с нещо друго, а не пистолет. Откъде може да знае какво всъщност търсим ние, Кей? Може да е гилза, но може да е и нещо друго. Той не е стопроцентово сигурен в какво състояние са били телата, когато ги открихме. Не знаем какво точно е направил на младежите, а пък той не знае какво може да сме открили по време на аутопсиите. Вероятно няма да опита да се върне на местопрестъплението в деня, в който историята бъде публикувана, но може да опита една-две седмици по-късно, когато всичко изглежда спокойно.

— Съмнявам се, че тази тактика ще свърши работа — казах.

— Ако не рискуваме, няма да спечелим. Убиецът е оставил улика. Ще постъпим глупаво, ако не предприемем никакви действия.

Вратата се отвори прекалено широко, за да мога да устоя на желанието си да вляза вътре.

— А предприемали ли сте действия, свързани с уликите в първите четири случая, Бентън? Научих, че във всяка една от колите е било намерено вале купа. Подробност, която очевидно старателно сте прикрили.

— Кой ти каза това? — запита той, без изражението на лицето му да се промени — дори не изглеждаше изненадан.

— Вярно ли е?

— Да.

— А намерихте ли го и в случая Харви-Чейни?

Уесли се огледа из залата и кимна на келнера.

— Препоръчвам филето миньон — отвори той менюто си. — Него или агнешкото филе.

Усетих, че треперя от нерви, докато давах поръчката си. Запалих цигара, но не можех да се успокоя. Мислите лудо препускаха из главата ми.

— Не отговори на въпроса ми.

— Не виждам какво общо има това с ролята ти в разследването — каза той.

— Полицията изчака часове, преди да ме повика на местопрестъплението. Телата бяха местени, докато аз успея да стигна дотам. Следователите не ми казват нищо. Ти ме караш да задържа информацията по случаите на Дебора и Фред за неопределено време. Междувременно Пат Харви заплашва да вземе съдебно нареждане, защото аз не искам да съобщя това, което съм открила.

Млъкнах. Бентън остана невъзмутим.

— И най-после — заключих аз с хапливи думи, — посещавам местопрестъплението, без да знам, че то е под наблюдение или че уликата, която съм намерила, е нарочно поставена там. Не мислиш ли, че тези подробности имат нещо общо с ролята ми в разследването? Макар и вече да не съм сигурна, че въобще имам някаква роля. Или по-скоро ти твърдо си решил да нямам такава.

— Не правя нищо подобно.

— Тогава някой друг го прави.

Той не отговори.

— Ако вале купа е било открито в джипа на Дебора или някъде близо до телата, за мен е важно да го знам. Това би свързало и петте случая. Когато из Вирджиния се разхожда сериен убиец, това наистина е от значение за мен.

Уесли проговори неочаквано и ме хвана неподготвена:

— Колко от тези неща си разказала на Аби Търнбул?

— Не съм й казвала нищо — отговорих и усетих, че сърцето ми заби по-силно.

— Ти си се срещала с нея, Кей. Сигурен съм, че няма да го отречеш.

— Марк ти е казал и смятам, че и ти няма да отречеш това.

— Марк не би могъл да знае, че си се виждала с Аби в Ричмънд или Вашингтон, ако ти не си му казала. А какъвто и да е случаят, той няма причина да не ми го каже.

Аз се втренчих в него. Откъде можеше Уесли да знае, че съм се виждала с Аби във Вашингтон, освен ако тя наистина не беше под наблюдение?

— Докато Аби ми беше на гости в Ричмънд — започнах аз, — Марк се обади и аз му споменах, че тя е при мен. Да не искаш да ми кажеш, че той нищо не ти е казал?

— Не ми е казвал.

— Тогава откъде знаеш?

— Има някои неща, които не мога да ти кажа. Просто ще трябва да ми се довериш.

Сервитьорът поднесе салатите ни и започнахме мълчаливо да се храним. Бентън не проговори отново, докато не пристигна основното ни ядене.

— Под голямо напрежение съм — каза той кротко.

— Виждам. Изглеждаш изтощен, съсипан.

— Благодаря, докторе — каза той иронично.

— А и в други отношения си се променил — притиснах го.

— Това е твое мнение.

— Изключваш ме от всичко, Бентън.

— Предполагам, че се държа на разстояние, защото ти ми задаваш много въпроси, на които не мога да отговоря, а и Марино прави същото. Аз пък започвам да се чувствам още по-напрегнат. Разбираш ли ме?

— Опитвам се — отговорих.

— Не мога да ти кажа абсолютно всичко. Можеш ли да оставиш нещата така?

— Не съвсем. Намираме се в доста объркана ситуация. Аз имам информация, от която се нуждаеш, а ти имаш информация, нужна на мен. Аз няма да ти покажа моята, освен ако ти не ми покажеш твоята.

Уесли ме изненада със смеха си.

— Смяташ ли, че можем да сключим подобна сделка? — настоях.

— Струва ми се, че нямам голям избор.

— Нямаш.

— Добре, намерихме вале купа и в случая Харви-Чейни. Да, аз накарах да разместят телата им, преди ти да пристигнеш. Знам, че беше глупаво, но нямаш идея защо картите са толкова важни. А и проблемите щяха да се увеличат, ако се разчуеше нещо. Например, ако вестниците научеха нещо по въпроса. За момента не мога да кажа нищо повече.

— Къде беше картата? — попитах.

— Намерихме я в чантичката на Дебора. Ченгетата ми помогнаха да я преобърна и открихме чантичката под трупа й.

— Искаш да кажеш, че убиецът е занесъл чантичката й в гората?

— Да. Няма логика в това Дебора сама да я е занесла там.

— В другите случаи картата е била оставяна в колата, за да бъде видяна лесно.

— Точно така. И това, че този път беше оставена другаде, също не съвпада със схемата. Защо не я е оставил в джипа? Другото, което не съвпада, е, че в предишните случаи картите бяха „Байсикъл“. А картата в чантичката на Дебора беше от различна марка. Освен това съществуват и влакната.

— Какви влакна? — запитах.

Бях събрала доста влакна от всички трупове, но повечето отговаряха на дрехите на жертвите или на тапицериите в колите им. Непознатите влакна (бях открила само няколко), не показваха никаква връзка между случаите и досега бяха абсолютно безполезни.

— В четирите случая преди убийствата на Дебора и Фред — каза Уесли — по седалките на шофьора във всяка от изоставените коли бяха намирани бели памучни влакна.

— Това е ново за мен — казах и отново се ядосах.

— Анализът на влакната бе правен в нашата лаборатория — обясни той.

— И как го обясняваш? — попитах.

— Историята с влакната е доста интересна. Жертвите не са носили бели памучни дрехи, когато са били убити. Предполагам, влакънцата са оставени от нападателя и това говори, че след убийствата е карал колите на младежите. Но това бездруго винаги сме го вярвали. Трябва да се замислим за дрехите му. Възможно е да е носил някаква униформа, когато се е срещнал с убитите. Бели памучни панталони. Не знам. Но на седалката на шофьора в джипа на Дебора не намерихме никакви бели памучни влакна.

— Какво открихте в джипа? — поисках да знам.

— Нищо подсказващо. Всъщност вътрешността на колата беше безупречна.

Уесли млъкна и започна да реже стека си.

— Важното е, че основните характеристики в този случай са различни и това ме тревожи заради другите обстоятелства.

— Тъй като една от жертвите е дъщерята на Наркоцарицата, ти смяташ, че случилото се може да има политическа мотивация, да е свързано с усилената дейност на майка й срещу наркотиците.

Той кимна.

— Не можем да изключим възможността убийствата на Дебора и приятеля й да са нарочно нагласени така, че да приличат на другите случаи.

— Ако тяхната смърт не е свързана с другите, а е била политически удар — казах скептично, — как тогава ще обясниш, че убиецът е знаел за картите? Дори аз доскоро не знаех за валето купа. Със сигурност във вестниците не е имало нищо подобно.

— Пат Харви знае — стресна ме той.

Аби, помислих си. Бях готова да се обзаложа, че Аби е съобщила тази подробност на госпожа Харви, както и че Бентън знае това.

— Откога знае госпожа Харви за картите? — попитах.

— Когато намерихме джипа на дъщеря й, тя ме попита дали сме открили и карта. Зададе ми въпроса и втори път — когато се появиха телата.

— Не разбирам. Защо е знаела още миналата есен? Звучи като че ли е знаела подробностите от останалите случаи, още преди Дебора и Фред да изчезнат.

— Знаеше някои от детайлите. Пат Харви се интересуваше от тези случаи дълго преди да има лично отношение към тях.

— Защо?

— Чувала си някои от теориите — отговори той. — Свръхдоза наркотик. Нова дрога из улиците, хлапетата отиват да я изпробват в гората и после ги намираме мъртви. Или търговец на наркотици, който се забавлява, като продава гнусната си стока на някое отдалечено място и наблюдава как младежите умират.

— Чух всички тези теории, но няма нищо, което да ги подкрепя. И при осемте младежи токсикологичните резултати бяха негативни за наркотик.

— Помня това от докладите — каза Бентън замислено. — Но това не означава, че хлапетата не са имали нищо общо с дрогата. Телата им представляваха просто скелети. Нямаше много материал за изследване.

— Имаше останали малко тъкани и мускули. Това е достатъчно за изследване. Например на кокаин и хероин. Можехме поне да открием производни на морфин. Що се отнася до по-луксозни наркотици — направихме проверка за ПСП и амфетамин.

— А какво ще кажеш за „Бял порцелан“? — предположи той, като говореше за един доста силен синтетичен наркотик, популярен в Калифорния. — Доколкото знам, не е необходимо голямо количество от него, за да се получи свръхдоза, и е труден за откриване.

— Вярно е. По-малко от един милиграм дори може да бъде фатален, което означава, че концентрацията е прекалено ниска, за да бъде открита без използване на специални процедури като РИА — забелязах обърканото му изражение и обясних. — Радиоимуноанализ — процедура, базирана на специфични реакции на антителата към дрогата. За разлика от обикновените методи РИА може да установи наличието на съвсем малки дози наркотик. Работим с нея, когато търсим ЛСД или бял порцелан.

— И не сте открили нито един от тях.

— Вярно е.

— А алкохол?

— Алкохолът е проблем, когато телата са вече разложени. Някои от тестовете бяха негативни, други показваха ниво, по-ниско от 0,5, вероятно в резултат на разлагането. С други думи — съвсем неубедително.

— При Харви и Чейни същото ли беше?

— Нямаше никаква следа от наркотици — казах. — Какъв е интересът на Пат Харви в предишните случаи?

— Не ме разбирай погрешно — отговори Бентън. — Не казвам, че това е било основното й занимание. Но сигурно е подочула нещо още когато беше прокурор, получила е вътрешна информация и е започнала да задава въпроси. Политика, Кей. Предполагам, ако се бе оказало, че смъртта на вирджинските двойки е свързана с наркотиците — независимо дали е случайна смърт или убийство, тя щеше да използва тази информация, за да подкрепи действията си срещу наркотиците.

Това обясняваше защо госпожа Харви изглеждаше толкова добре информирана по време на обеда ни миналата есен. Без съмнение тя е имала досие с всички данни в кабинета си поради интереса си в тези случаи.

— Когато разследванията й не доведоха доникъде — продължи Уесли, — тя просто като че ли изостави нещата, докато не изчезнаха дъщеря й и Фред Чейни. После всичко се сгромоляса върху нея, както можеш да си представиш.

— Да, представям си го. Също така мога да си представя и горчивата ирония, ако се окаже, че наркотици са убили дъщерята на Наркоцарицата.

— Не мисли, че госпожа Харви не се е сещала за това — каза Уесли намръщено.

Напомнянето ме вбеси отново.

— Тя има право да знае, Бентън. Не мога вечно да задържам тези случаи.

Той кимна на сервитьора, че сме готови за кафето.

— Трябва да ми осигуриш още малко време, Кей.

— Заради тактиката ти с дезинформацията?

— Трябва поне да опитаме, да оставим историята да бъде публикувана. В секундата, когато госпожа Харви научи нещо от теб, ще се развихри истински ад. Повярвай ми, знам по-добре от теб как тя ще реагира. Ще се отнесе към пресата и ще съсипе всичко, което сме подготвили, за да примамим убиеца.

— Какво ще стане, ако тя получи съдебно нареждане?

— Това ще отнеме доста време. Няма да стане още утре. Ще издържиш ли още малко, Кей?

— Не си свършил обяснението си за валето купа — напомних му. — Как би могъл един наемен убиец да знае за картите?

Уесли отговори неохотно:

— Пат Харви не събира информацията си и не прави разследванията си сама. Има помощници, персонал. Говори с други политици, с различни хора, включително избирателите. Всичко зависи от това на кого се е доверила, кой желае да я унищожи, ако въобще има подобно нещо, а аз не твърдя, че е така.

— Платен удар, нагласен така, че да изглежда като предишните случаи — замислих се. — Само дето наемният убиец е направил грешка. Не е знаел, че трябва да остави валето купа в колата. Оставил го е при трупа на Дебора, в чантичката й. Може да е някой, замесен във фалшивите благотворителни организации, срещу които Пат Харви ще свидетелства в съда.

— Говорим за лоши хора, които познават други лоши хора. Търговци на наркотици. Организираната престъпност. — Бентън мързеливо разбърка кафето си. — Госпожа Харви не се справя твърде добре с всичко това. Много е разсеяна. В момента делото пред Конгреса далеч не е на преден план в мислите й.

— Разбирам. А и подозирам, че тя не е в особено добри отношения с Министерството на правосъдието точно заради това дело.

Уесли внимателно остави лъжичката си на ръба на чинийката си.

— Не е — съгласи се той и ме погледна замислено. — Това, което тя се опитва да направи, никак няма да ни помогне. Чудесно е да изхвърлиш АКМСН и другите такива боклуци от бизнеса. Но не е достатъчно. Искаме да ги съдим. В миналото имаше известни търкания между нея и Агенцията за борба с наркотиците, ФБР и ЦРУ.

— А сега? — полюбопитствах аз.

— Сега е по-лошо, защото тя е лично намесена. Трябва да разчита на Бюрото да помогне за разплитане на случая с дъщеря й. Тя е обзета от параноя, не иска да ни сътрудничи. Опитва се да ни заобиколи, да вземе нещата в свои ръце. — Той въздъхна и добави: — Тя наистина е проблем, Кей.

— Вероятно тя казва същото за Бюрото.

Уесли се усмихна сухо.

— Сигурен съм, че го прави.

Исках да продължа мисловната ни игра, за да разбера дали Бентън крие още нещо от мен, затова му подадох още малко.

— При самозащита Дебора е получила рана на левия си показалец. Не срязване, а пробождане, причинено от нож с назъбено острие.

— Къде на показалеца? — запита той и се наведе към мен.

— На върха — протегнах ръка, за да му покажа. — Близо до първата става.

— Интересно. Това не е типично.

— Да. Трудно е да разберем как точно го е получила.

— Значи знаем, че той е бил въоръжен и с нож — замисли се Уесли на глас. — Това още повече ме кара да подозирам, че нещо там се е объркало. Случило се е нещо, което той не е очаквал. Вероятно е разчитал на пистолета, за да сплаши младежите, но е имал намерение да ги убие с ножа. Може би да пререже гърлата им. Но нещо се е объркало. По някакъв начин Дебора е успяла да се отскубне от него и той е стрелял. После вероятно е прерязал гърлото й, за да я довърши.

— И накрая е нагласил телата им да изглеждат като другите? — попитах. — Ръка за ръка, с лицето надолу и напълно облечени?

Уесли се загледа в стената над главата ми.

Замислих се за фасовете, оставени на всяко от местопрестъпленията, за паралелите. Фактът, че този път картата бе от различна марка и оставена на различно място, не доказваше абсолютно нищо. Убийците не са машини. Техните ритуали и навици не са точна наука и те не са издялани от камък. От разказаното ми от Уесли, включително липсата на бели памучни влакна в джипа на Дебора, нищо не можеше да подкрепи теорията, че убийствата на Дебора и Фред не са свързани с другите случаи. Чувствах се сконфузена като всеки път, когато посещавах Академията в Куантико, където никога не бях сигурна дали оръжията стрелят с истински куршуми или с халосни, дали хеликоптерите извозват агенти на реална задача, или само симулират маневри и дали сградите във фиктивния град Хоган Али функционират, или са само холивудски фасади.

Не можех да продължа да притискам Уесли. Нямаше да ми каже нищо повече.

— Става късно — отбеляза той. — Имаш доста път до вкъщи.

Исках да подчертая само още едно нещо.

— Не желая всичко това да пречи на приятелството ни, Бентън.

— Това се разбира от само себе си.

— Това, което се случи между нас с Марк…

— Това не е фактор — прекъсна ме той с твърд, но не нелюбезен глас.

— Той беше най-добрият ти приятел.

— Бих искал да вярвам, че все още е.

— Обвиняваш ли ме за това, че той замина за Колорадо и остави Куантико?

— Знам защо замина той — каза Бентън. — Съжалявам, че напусна. Беше много добър за академията.

 

 

Стратегията на ФБР да примами убиеца чрез дезинформация, не се осъществи следващия понеделник. Или Бюрото бе променило решението си, или Пат Харви го изпревари, като проведе съвещание с пресата в същия ден.

По обед тя застана пред камерите във вашингтонския си кабинет. За да допълни драматизма на положението, бе поставила до себе си Брюс Чейни — бащата на Фред. Тя изглеждаше ужасно. Прибавените от камерите килограми и грима не можеха да скрият колко бе отслабнала, а също и тъмните кръгове под очите й.

— Кога започнаха тези заплахи, госпожо Харви, и каква бе същността им? — запита един от журналистите.

— Първата дойде малко след като започнах да разследвам фалшивите благотворителни организации. Предполагам, преди около година — каза тя неемоционално. — Беше писмо, адресирано до дома ми в Ричмънд. Няма да предавам точните изрази в него, но заплахата бе насочена към семейството ми.

— И вие вярвате, че това е свързано с разследванията ви на мними благотворителни организации като АКМСН?

— Не се съмнявам в това. Имаше и други заплахи, последната — два месеца преди дъщеря ми и Фред Чейни да изчезнат.

На екрана се появи лицето на Брюс Чейни. Беше блед и премигваше от заслепяващите телевизионни светлини.

— Госпожо Харви…

— Госпожо…

Репортерите се прекъсваха един друг, но Пат Харви надделя над тях. Камерата се обърна отново към нея.

— ФБР бе наясно с тази ситуация. Тяхното мнение бе, че заплахите и писмата идват от един и същи източник — каза тя.

— Госпожо Харви…

— Госпожо Харви — една от журналистките издигна глас над останалите. — Не е тайна, че вие с Министерството на правосъдието имате различни цели, конфликт на интереси, произтичащ от разследването на тези благотворителни организации. Предполагате ли, че ФБР е знаело за надвисналата над семейството ви опасност и въпреки това не е предприело нищо?

— Това е повече от предположение — заяви тя.

— Обвинявате ли Министерството на правосъдието в некомпетентност?

— Обвинявам министерството не в некомпетентност, а в конспирация — каза Пат Харви.

Изохках и се протегнах за цигарите си, докато хаосът и накъсаната реч достигнаха до кресчендо. Загубена си, помислих си, като гледах втренчено телевизора в малката медицинска библиотека в службата ми. Ставаше все по-лошо. Сърцето ми се изпълни с негодувание, когато госпожа Харви обърна хладния си поглед към камерата и прободе с меча си един по един всички, замесени в разследването, включително и мен. Не пощади никого. Не премълча абсолютно нищо, дори подробността с валето купа.

Думите на Уесли, че Пат Харви не желае да сътрудничи и представлява проблем, бяха прекалено меки. Зад бронята й от разум се криеше полудяла от гняв и мъка жена. Седях и слушах тъпо как тя просто и без да се въздържа, обвини полицията, ФБР и съдебния лекар в конспиративно укриване на истината.

— Те нарочно покриват истината за тези случаи — заключи тя. — Това действие служи само на техните интереси за сметка на човешкия живот.

— Каква свинщина — измърмори Филдинг, моят заместник, който стоеше наблизо.

— Кои случаи? — високо запита един от репортерите. — Смъртта на дъщеря ви и приятеля й, или говорите за предишните четири двойки?

— За всички — отговори мисис Харви. — Говоря за всички момичета и момчета, преследвани като животни и после убити.

— Какво всъщност се покрива?

— Самоличността или самоличностите на хората, отговорни за това — отвърна тя, като че ли знаеше точния отговор. — От страна на Министерството на правосъдието не бе направен никакъв опит тези убийства да бъдат спрени. Причините са политически. Определена федерална агенция предпазва собствените си хора.

— Може ли да бъдете по-ясна? — изкрещя един глас.

— Когато разследването ми завърши, ще направя пълни разкрития.

— На делото ли? — запита някой. — Смятате ли, че убийствата на Дебора и нейния приятел…

— Неговото име е Фред!

Човекът, който проговори, бе Брюс Чейни. Изведнъж почервенялото му от гняв лице изпълни екрана. Залата утихна.

— Фред. Името му е Фредерик Уилсън Чейни. — Гласът на бащата трепереше от обзелите го чувства. — Той не е просто „приятелят на Деби“. Той също е мъртъв, убит! Синът ми! — Думите му заседнаха в гърлото и той наклони глава, за да скрие сълзите си.

Изключих телевизора. Бях разстроена и не можех да седя спокойно.

Роуз стоеше до вратата и наблюдаваше представлението. Погледна към мен и бавно поклати глава.

Филдинг се изправи, протегна се и затегна връзките на хирургическата си престилка.

— Тя току-що се изложи пред очите на целия свят — заяви той и излезе от библиотеката.

Докато си сипвах кафето, осъзнах какво точно бе казала Пат Харви. Започнах внимателно да си повтарям всичко.

— Преследвани като животни и после убити…

Думите й звучаха като някакъв код. Не оставяха впечатление за празни приказки или просто пресилване на нещата.

Федерална агенция, която предпазва собствените си хора…

Лов.

Вале купа като рицар от тарото. Някой, възприет от околните или от себе си като състезател, като защитник. Човек, който води битки. Точно това бе ми казала Хилда Озимек.

Рицар. Войник.

Лов.

 

 

Убийствата бяха идеално изчислени, безукорно планирани. Брюс Филипс и Джуди Робъртс изчезнаха през юни. Труповете им бяха открити в средата на август — началото на ловния сезон.

Джим Фрийман и Бони Смит изчезнаха през юли, а труповете бяха намерени в деня, когато започваше ловът на яребици и фазани.

Бен Андерсън и Каролин Бенет изчезнаха през март, телата — намерени през ноември, по време на ловния сезон за елени.

Сюзън Уилкокс и Марк Мартин изчезнаха в края на февруари, телата бяха открити в средата на май, по време на пролетния ловен сезон за диви пуйки.

Дебора Харви и Фред Чейни изчезнаха в Деня на труда. Открихме ги месеци по-късно, когато горите бяха пълни с ловци, преследващи зайци, катерици, лисици, фазани и миещи мечки.

Досега не се бях замисляла, че тази схема означава нещо, защото повечето разложени трупове и скелети, които пристигаха в службата ми, бяха откривани от ловци. Когато някой умре или бъде изхвърлен в гората, най-вероятно е точно ловец да се натъкне на него. Но мястото и времето, когато двойките бяха открити, може да е било планирано.

Убиецът е искал да намерим жертвите, но не веднага, затова ги е убил не по време на ловния сезон. Знаел е, че те надали ще бъдат открити, преди горите отново да се изпълнят с ловци. Дотогава телата щяха вече да бъдат разложени. А с липсата на тъкани изчезваха и раните, които им бе нанесъл. Ако е имало изнасилване, нямаше да са останали никакви следи от семенна течност. Повечето други следи щяха да бъдат отнесени от вятъра и измити от дъжда. Вероятно за него бе важно точно ловци да открият труповете, защото той самият си фантазираше, че е ловец. Най-великият ловец.

Ловците преследваха животни, помислих си, докато седях следобед на бюрото си. Партизани, специални военни агенти и наемници преследваха хора.

В радиус от седемдесет километра от мястото, където младежите бяха изчезнали, а после труповете им открити, се намираха Форт Юстъс, Лангли и солиден брой други военни бази, включително и на ЦРУ, която действаше под прикритието на обикновена военна база, наречена лагер „Пиъри“. „Фермата“, както наричаха лагера в шпионските романи и книгите за разузнаване, беше мястото, където офицерите се упражняваха в различни военни дейности като инфилтрация, оттегляне, разрушаване, нощни скокове с парашут и други тайни операции.

Аби Търнбул направила погрешен завой, стигнала до лагер „Пиъри“ и след няколко дни я потърсили агенти на ФБР.

Федералните агенти бяха обзети от параноя и ми се струваше, че знам причината. След като прочетох във вестника резюмето от пресконференцията с Пат Харви, увереността ми се засили.

На бюрото ми лежаха голям брой вестници, включително и „Поуст“. Препрочетох ги няколко пъти. Основният репортаж на „Поуст“ бе дело на Клифърд Ринг, журналистът, който досаждал на шефа ми и неговия персонал. Господин Ринг ме споменаваше съвсем бегло, когато намекваше, че Пат Харви използва авторитета на кабинета си, за да заплашва всички, които могат да дадат информация за смъртта на дъщеря й. Това бе достатъчно, за да ме накара да се замисля дали Клифърд Ринг не е човекът от медиите на Бентън Уесли, каналът на ФБР за дезинформация. Всъщност това можеше да не е чак толкова лошо. Притесняваше ме единствено идеята на историята.

Бях предположила, че Пат Харви ще стане сензацията на месеца, но вместо това я представяха като абсолютно деградирала жена, която само преди седмици бе смятана за възможен бъдещ вицепрезидент на САЩ. Смятах, че съм първият човек, който би потвърдил, че поведението на Пат Харви на пресконференцията бе неразумно, най-меко казано. Виждаше ми се странно обаче, че никой не направи сериозен опит да подкрепи обвиненията й. В този случай репортерите, изглежда, не възнамеряваха да получат обичайните „без коментар“ и другите подобни увъртания от правителствените бюрократи, които по принцип журналистите преследват с ентусиазъм.

Изглеждаше, че единствената мишена на медиите е Пат Харви, и нищо не й бе спестено. Осмиваха я не само в статиите, но и в политически карикатури. Едно от най-уважаваните официални лица бе обявено за истерична жена, чиито „източници на информация“ включвали ясновидка от Южна Каролина. Дори най-горещите й привърженици се отдръпваха, поклащайки глава. Враговете й елегантно я довършваха с нападки, обвити в съчувствие: „Реакцията й определено е понятна в светлината на ужасната лична загуба — каза клеветник демократ и добави: — Струва ми се разумно да се разгледа нейната прибързаност. Да смятаме обвиненията й за дело на дълбоко затормозения й мозък“. Друг пък казваше: „Случилото се с Пат Харви е тъжен пример на самоунищожение, причинено от лични проблеми, които са прекалено тежки, за да бъдат преодолени“.

Вкарах доклада от аутопсията на Дебора Харви в пишещата си машина. От местата, определени за причина и естество на смъртта, изтрих „неизяснени“ и напечатах „убийство“ и „загуба на кръв, причинена от рана от куршум в долната част на гръбнака и прорезни рани“. Допълних смъртния й акт и доклада от съдебния лекар и направих копия на документите. Към тях приложих писмо, в което обяснявах откритията си и се извинявах за закъснението, причинено от дългото чакане на резултатите от токсикологичните изследвания, които още не бяха готови. Не можех да дам на Бентън Уесли нищо повече. Пат Харви нямаше да научи от мен, че той е поискал задържането на резултатите от прегледа на дъщеря й за неопределен период.

Семейство Харви щяха да получат всичко — моите открития, първите токсикологични резултати, които бяха негативни, куршума от прешлена на Дебора, раната на ръката й от самозащита и подробно описание на дрехите й или по-точно — малкото, останало от тях. Полицаите бяха намерили обиците й, часовника и пръстена, подарен от Фред за рождения й ден.

Изпратих копия от документите за Фред Чейни на баща му. Не можех да му кажа друго, освен че причината за смъртта на сина му е убийство, акт на неизяснено насилие.

Взех телефона и набрах номера на кабинета на Бентън Уесли. Съобщиха ми, че го няма. После опитах в дома му.

— Ще дам информацията — казах, когато чух гласа му. — Исках да знаеш.

Мълчание. После проговори съвсем спокойно:

— Кей, слуша ли пресконференцията?

— Да.

— А чете ли днешния вестник?

— Гледах пресконференцията и четох вестниците. Знам много добре, че тя успя да се простреля в крака.

— Страхувам се, че по-скоро в главата — каза той.

— Не че не й помогнаха.

Уесли замълча, после попита:

— За какво говориш?

— С удоволствие ще ти обясня подробно. Довечера. Лице в лице.

— Тук? — Гласът му звучеше стреснато.

— Да.

— Ъъъ, не е добра идея, не довечера.

— Съжалявам, но не мога да чакам.

— Кей, не разбираш. Повярвай ми…

Прекъснах го:

— Не, Бентън. Не и този път.