Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кей Скарпета (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
All That Remains, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Патриша Корнуел. Двойни убийства

Американска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 1995

История

  1. — Добавяне

17.

Първият човек, когото видях, щом стигнах до офиса в понеделник, бе Филдинг.

Вече бе облякъл униформата си и чакаше да се качи в асансьора. Забелязах найлоновите сини еднократни терлици върху маратонките му и се сетих за намереното от полицията в къщата на Стивън Спъриър. Нашите доставчици бяха с държавен договор. Но във всеки град имаше много други магазини, които продаваха терлици и хирургически ръкавици. Нямаше нужда да си лекар, за да си купиш подобни стоки, така както нямаше нужда да си полицай, за да можеш да си купиш униформа, значка или пистолет.

— Надявам се, че си си починала добре през нощта — ме предупреди Филдинг, когато вратата на асансьора се отвори.

Влязохме вътре.

— Готова съм за лошите ти новини. Какво имаме за тази сутрин? — попитах.

— Шест аутопсии, всичките убийства.

— Страхотно — казах раздразнено.

— Да, почитателите на ножове и пистолети са имали натоварен уикенд. Четири стрелби, две намушквания. Пролетта дойде.

Слязохме на втория етаж. Свалях сакото си и си навивах ръкавите, когато влязох в кабинета си. Марино седеше на един от столовете с куфарчето си в скута и пушеше цигара. Реших, че някой от сутрешните случаи е негов, но после той ми подаде два доклада от лабораторията.

— Мислех, че ще искаш да ги видиш — каза той.

Върху един от докладите бе напечатано името Стивън Спъриър. Серологичната лаборатория вече бе довършила изследванията на кръвта му. Другият доклад бе на осем години — резултатите от пробата на кръвта, открита в колата на Елизабет Мот.

— Разбира се, ще почакаме още малко, преди да дойдат резултатите от ДНК-то — започна Марино. — Но до момента е добре.

Настаних се зад бюрото и започнах да разучавам докладите. Кръвта от фолксвагена бе група 0, тип ПГМ 1, ЕАП тип Б, АДА тип 1 и ЕСД тип 1. Това е новата характеристика на кръвните групи, определени по ензимен метод. Тази определена комбинация можеше да се срещне в приблизително осем процента от населението. Резултатите съвпадаха с тези на Стивън Спъриър. Той също бе група 0, типовете при другите кръвни проби съвпадаха, но тъй като бяха изследвани повечето ензими, комбинацията можеше да бъде сведена до един процент от населението.

— Не е достатъчно, за да го обвиним в убийство — казах на Марино. — Трябва да имаме нещо повече от факта, че резултатът от кръвната му проба го включва в група, състояща се от хиляди.

— Тъпо е, че докладът за старата кръв не е по-подробен.

— Тогава не са изследвали толкова много ензими — обясних.

— Могат ли да го направят сега? — предложи той. — Ако успеем да стесним групата, това много би ни помогнало. Проклетото изследване на ДНК-то на Спъриър ще отнеме седмици.

— Няма да могат — казах. — Кръвта от колата на Елизабет е прекалено стара. След толкова много години ензимите са се разпаднали, така че този път резултатите ще бъдат по-неточни, отколкото в осемгодишния доклад. Най-доброто, което можеш да получиш сега, е дали е група А, Б или 0, а почти половината от населението е 0. Нямаме друг избор, освен да чакаме резултатите от ДНК-то. Освен това — добавих — дори да можеш да го заключиш още сега, той веднага ще излезе под гаранция. Надявам се, че все още е под наблюдение.

— Наблюдават го като ястреби и можеш да се обзаложиш, че Спъриър го знае. Добрата новина е, че не е твърде вероятно да опита да пречука някого. Лошата обаче е, че има време да унищожи всички доказателства, които не открихме. Например оръжието.

— Липсващият спортен сак.

— Странно е, че не можахме да го намерим. Направихме всичко възможно. Само дето не му разкъртихме пода.

— Може би е трябвало да го разкъртите.

— Да, вероятно си права.

Замислих се къде ли Спъриър би могъл да скрие спортния сак и изведнъж се сетих. Не разбирах защо не съм се сетила по-рано.

— С каква фигура е Спъриър? — попитах.

— Не е много едър, но изглежда доста силен. Няма и грам тлъстина.

— Значи сигурно се грижи за себе си, спортува.

— Вероятно. Защо?

— Ако членува в някой спортен клуб, там трябва да има шкафче. Аз имам в Уестууд. Ако исках да скрия нещо, това щеше да е чудесно място за целта. На никого не би направило впечатление, че излизам от клуба със сак в ръка, или че слагам сака обратно в шкафчето.

— Интересна идея — каза Марино замислено. — Ще разпитам тук-там да видя какво мога да открия.

Той запали нова цигара и отвори куфарчето си.

— Имам снимки от колибата му, ако се интересуваш.

Погледнах часовника.

— Долу ме чака ужасно много работа. Трябва да побързаме.

Той ми подаде дебел кафяв плик със снимки. Бяха подредени грижливо и да ги разглеждаш бе все едно да видиш дома на Спъриър през очите на Марино. Започваха от тухлената фасада на колониалната къща с редица чемшири отпред. Виждаше се и каменната пътечка, която водеше към задната врата. Отзад се намираше и малкото павирано пътче към гаража, който беше залепен до къщата.

Подредих още няколко снимки и се озовах във всекидневната му. На голия дървен под, до стъклената масичка за кафе, стоеше сиво кожено канапе. В средата на масичката имаше назъбено бронзово растение, показващо се от парче корал. Последният екземпляр на „Смитсониън“ лежеше успоредно на ръба на масата. В средата й беше дистанционното, което очевидно управляваше телевизора, окачен на белия таван. Огромен киноекран бе сгънат в незабележимо руло над библиотечката, изпълнена с видеокасети с грижливо поставени етикети. Повечето бяха прибрани в твърди кутии, но не можех да различа заглавията. От едната страна на библиотечката стоеше луксозна уредба.

— Тоя кретен си е направил собствено кино — каза Марино. — Усилватели и колони във всяка стая. Цялото оборудване сигурно струва повече от мерцедеса ти. А и не е седял тук нощем, за да гледа „Музикални звуци“. Тези касети в библиотеката — посочи той през бюрото ми — всичките са от рода на „Смъртоносно оръжие“, дивотии за Виетнам и за разни отмъстители. На горната лавица са подредени любимите му касети. Приличат на нормалните хитове, но като сложиш във видеото някоя от тях, получаваш лека изненада. Например онази със заглавието „Край златното езеро“ би трябвало да бъде наречена „Край помийната яма“. Порнография, изпълнена с жестокости и насилие. Снощи ние с Бентън прегледахме филмчетата му. Направо невероятно, мамка му. Горе-долу през минута изпитвах желание да ида да се изкъпя.

— Открихте ли някакви любителски филми?

— Не. Нито пък някакви порнографски уреди.

Погледнах останалите снимки. Прозорците бяха закрити от сиви щори. Нямаше завеси в нито една от стаите, дори и на горния етаж, където спеше това противно същество. Месинговото легло бе огромно, грижливо изпънато, с бели чаршафи, но без кувертюра. Отворените чекмеджета на скрина показваха анцузите, за които ми бе споменал Марино. В кутиите на пода на гардероба бяха прибрани хирургическите ръкавици и терлици.

— Няма нищо тъкано — учудих се, докато прибирах снимките в плика. — Никога преди не съм виждала къща, в която да няма поне един килим.

— Няма и завеси. Дори на душа — каза Марино. — Той е в стъклена кабинка. Разбира се, има хавлии, чаршафи и дрехите му.

— Вероятно ги пере непрекъснато.

— Тапицерията на линкълна е кожена. А мокетът е покрит с пластмасови постелки.

— Има ли някакво домашно животно?

— Не.

— Начинът, по който е обзавел къщата си, може да говори за нещо повече от характера му.

Марино ме погледна в очите.

— Да, и аз си помислих същото.

— Не му се налага да се тревожи дали няма да остави някъде влакна или косми от животни.

— Мислила ли си някога по въпроса защо всичките изоставени коли бяха толкова чисти?

Бях мислила.

— Може да ги чисти с прахосмукачка след убийствата — каза Марино.

— В някоя автомивка?

— Или бензиностанция, жилищен комплекс, всяко място, където можеш да наемеш прахосмукачка. Убийствата са били извършени късно през нощта. Ако след тях е спирал някъде, за да почисти колите, наоколо не би имало много хора, които да го забележат.

— Възможно е. Кой го знае какво е вършил? — казах. — Но картинката, която виждаме, представя маниакално спретнат и грижлив човек. Някой, обзет от силна параноя и добре запознат с уликите, които са важни за криминологичните изследвания.

Марино се облегна на стола си и каза:

— През уикенда посетих „Седем-единайсет“, където са се отбили Дебора и Фред в нощта, когато изчезнаха. Поговорих си с продавачката.

— Елън Джордан?

Той кимна.

— Показах й няколко снимки и я попитах дали някой от типовете не прилича на човека, който е купил кафе в нощта, когато Дебора и Фред са били там. Тя избра Спъриър.

— Сигурна ли беше?

— Да. Каза, че е носил някакво тъмно яке. Всъщност всичко, което си спомняше, бе, че човекът е бил с тъмни дрехи. Струва ми се, че Спъриър вече си е бил облякъл анцуга, когато е влязъл в „Седем-единайсет“. Размислих върху доста неща. Ще започнем с двете, за които сме сигурни, че са факт. Изоставените коли бяха много чисти, а в четирите случая преди Дебора и Фред по седалката на шофьора намирахме бели памучни влакна, нали?

— Да — съгласих се.

— Добре. Мисля, че психопатът е обикалял, за да си търси жертви, когато е видял Дебора и Фред на пътя. Може да е забелязал, че седят много близо един до друг — главата й облегната на рамото му или нещо подобно. Това го е въодушевило. Проследил ги, спрял пред „Седем-единайсет“ веднага след тях. Възможно е да е облякъл анцуга си в този момент, а може и вече да е бил с него. После влиза в магазина, разглежда списания, купува си кафе и слуша разговора им с продавачката. Дочува, че тя им обяснява как да стигнат до най-близкото място за отдих, където има тоалетна. После си тръгва, подкарва бързо по И-64, завива на мястото за отдих и паркира. Приготвя си сака с оръжията, въжетата и ръкавиците и става невидим, докато пристигнат Дебора и Фред. Вероятно изчаква тя да отиде до тоалетната, приближава се към Фред и му разказва някаква история за това, че колата му се е счупила или нещо подобно. Възможно е да го е излъгал, че е тренирал в гимнастическия салон, за да обясни защо е облечен по този начин.

— Фред не би ли се сетил, че го е видял в „Седем-единайсет“?

— Съмнявам се — отговори Марино. — Но това е без значение. Спъриър може да е имал наглостта да спомене това, да каже, че малко след като си е купил кафето, колата му се е развалила. Излъгал е, че току-що се е обадил на „Пътна помощ“, и помолил Фред да го закара до колата му, за да може той да изчака помощта, обяснил е, че колата му е недалеч оттук и т.н. Фред се съгласява, а после се появява Дебора. А след като Спъриър е влязъл в джипа, те вече са били негови.

Спомних си как описваха Фред като услужлив и щедър. Вероятно винаги е бил готов да помогне на някой закъсал непознат, особено ако той е бил спретнат и приличен на външен вид като Стивън Спъриър.

— Джипът излиза отново на магистралата и Спъриър разкопчава сака си, слага си ръкавиците и терлиците, вади пистолета и го насочва към главата на Дебора…

Сетих се за реакцията на хрътката, когато подуши седалката на Дебора. Кучето бе доловило ужаса й.

— Той заповядва на Фред да кара към предварително избраното от Спъриър място. Докато стигнат до черния път, ръцете на Дебора вероятно вече са били завързани зад гърба й, а обувките и чорапите — свалени. Спъриър нарежда и на Фред да се събуе, после завързва ръцете му. Изкарва младежите от джипа и ги повежда към гората. Сигурно е носил очилата за нощно виждане, за да може да се ориентира. Възможно е и тях да държи в сака си. После започва да си играе с тях — продължи Марино с развълнуван глас. — Убива първо Фред, а след това се захваща с Дебора. Тя се съпротивлява, порязва се, а той я застрелва. Тогава Спъриър завлича телата им до сечището, разполага ги едно до друго, поставя нейната ръка под неговата, за да изглеждат като че ли се държат за ръце. Изпушва няколко цигари, като вероятно седи до труповете и се наслаждава на победата си. После се връща в джипа, сваля анцуга, ръкавиците, терлиците и ги слага в найлонов плик, който държи в сака си. Възможно е да е прибрал там и обувките и чорапите на хлапетата. Потегля, намира някое безлюдно място с прахосмукачки под наем и почиства джипа грижливо, особено мястото на шофьора, където той е седял. Предполагам, че после е покрил с нещо седалката. Може да е със сгънат бял чаршаф, или бяла хавлия като в първите четири случая…

— Повечето спортни клубове — прекъснах го — имат сервиз, който им подсигурява кърпите. Държат големи количества от тях в съблекалните. Ако сакът с оборудването му за убийства е прибран в някое шкафче…

Марино ме прекъсна:

— Да, разбирам те много добре. По дяволите. Май ще е по-разумно бързо да се заема с това.

— Бяла хавлия би обяснила намерените бели памучни влакна — добавих.

— Само дето този път може да е използвал нещо различно. Кой би могъл да знае, по дяволите? Може в случая с Дебора и Фред да е седял на обикновен найлонов чувал за боклук. Важното е, че е седял на нещо, за да не остави влакна от дрехите си по седалката. Спомни си — вече не е носел анцуга, защото той е бил окървавен. Та Спъриър си тръгва, изоставя джипа там, където го намерихме, и се отправя пеша през магистралата към източното място за отдих, където е паркиран линкълнът му. Изчезва оттам. Мисията му е завършена.

— В онази нощ вероятно е имало доста коли на мястото за отдих — казах. — Никой не би обърнал внимание на паркирания линкълн. Но дори и някой да го беше забелязал, номерата са били сменени, така че да не могат да разберат, че е той.

— Точно така. Това е последната му задача — да върне номерата на колата, от която ги е откраднал, или ако това не е възможно, просто да ги изхвърли някъде. — Марино млъкна за момент и разтри очите си. — Имам чувството, че Спъриър си е избрал метода на действие и винаги се придържа към него. Обикаля, набелязва си жертвите, проследява ги и знае, че ще извади късмет, ако те спрат някъде — бар или място за отдих, където ще се забавят достатъчно, за да може да се приготви. После ги приближава, лъже ги нещо и те започват да му се доверяват. Възможно е да убива веднъж на петдесет обиколки, но все още се наслаждава на това.

— Сценарият изглежда правдоподобен за последните пет случая — казах. — Но ми се струва, че не би свършил много добра работа при Джил и Елизабет. Ако той е оставил колата си пред мотела, това е на около седем километра разстояние от бар „Котва“.

— Не сме сигурни, че Спъриър ги е приближил в бара.

— Имам чувството, че е така.

Марино ме погледна учудено.

— Защо?

— Защото те са посещавали магазина му преди — обясних. — Познавали са се с него, макар да се съмнявам, че са го познавали много добре. Предполагам той ги е наблюдавал, когато са идвали да си купуват вестници и книги. Сигурно веднага е усетил, че двете момичета са били повече от приятелки, и това го е раздвижило. Той има мания по отношение на двойките. Вероятно тогава е замислял първите си убийства и е решил, че да убие две жени е по-лесно, отколкото ако си има работа с мъж и жена. Планирал е престъплението дълго време, фантазиите му са се подхранвали от всяко идване на Джил и Елизабет в магазина. Може да ги е следил, да е обикалял около тях, да се е упражнявал. Вече е бил избрал гората, където живее господин Джойс, и сигурно точно той е застрелял кучето. После една вечер проследява Джил и Елизабет до бар „Котва“ и тогава решава да извърши убийството. Оставя някъде колата си, отива пеша до бара със сак в ръката.

— Мислиш ли, че е влязъл в бара и ги е наблюдавал, докато си пият бирата?

— Не — отговорих. — Смятам, че е прекалено предпазлив, за да направи подобно нещо. Предполагам, е изчакал да излязат от бара и да се качат в колата си. Тогава ги е приближил и е измислил някаква лъжа — например, че колата му е счупена. Той е притежавал магазина, който те двете често са посещавали. Не са имали причина да се страхуват от него. Той влиза в колата и малко след това разкрива намеренията си. Не стигат до гората, а всичко свършва на гробището. Жените, особено Джил, не са му помогнали да осъществи плановете си.

— А той кърви във фолксвагена — каза Марино. — Вероятно кръв от носа. А нито една прахосмукачка не може да почисти кръв от седалка или постелка за пода.

— Смятам, че дори не си е дал труда да почиства с прахосмукачка. Вероятно е бил паникьосан. Сигурно е изоставил колата на първото удобно място, което просто се е случило да е мотелът. А само господ знае къде е била паркирана неговата кола. Но ми се струва, че му се е наложило да походи малко.

— Възможно е епизодът с двете жени да го е уплашил толкова много, че по тази причина да не е направил нищо през следващите пет години.

— Не мисля, че е така — казах. — Нещо липсва.

 

 

Няколко седмици по-късно седях в кабинета си вкъщи и работех, когато телефонът звънна. Записаното на телефонния ми секретар съобщение тъкмо започваше, когато човекът затвори. Половин час по-късно телефонът отново иззвъня. Този път отговорих преди машината. Казах „ало“ и линията отново прекъсна.

Вероятно някой се опитваше да хване Аби и не желаеше да говори с мен. Може Клифърд Ринг да е открил къде е тя. Разсеяно отидох до хладилника, за да си приготвя нещо за хапване. Спрях се на сандвич със сирене.

После се върнах в кабинета си и се захванах със сметките си. Чух приближаването на кола и скърцането на чакъл под гумите й. Реших, че е Аби, но на вратата се позвъни.

Погледнах през шпионката и видях Пат Харви, облечена в червено яке. Сетих се за обажданията по телефона. Искала е да е сигурна, че съм си у дома, за да може да говори с мен лице в лице.

Тя ме поздрави с думите „съжалявам, че се натрапвам“, но виждах, че всъщност никак не съжалява.

— Моля, влезте — казах неохотно.

Тя ме последва в кухнята, където й сипах чаша кафе. Седна сковано до масата, като държеше чашата си в ръка.

— Ще бъда напълно откровена с вас — започна тя. — Научих, че човекът, когото арестуваха в Уилиямсбърг — Стивън Спъриър — е убил две жени преди осем години.

— Къде чухте това?

— Няма значение. Престъплението не било разкрито, а сега го свързват с убийствата на петте двойки. Двете жени били първите жертви на Стивън Спъриър.

Забелязах, че клепачът на лявото й око трепери. Физическата разруха на Пат Харви от последната ни среща насам бе шокираща. Рижавата й коса висеше безжизнено, очите й гледаха тъпо, кожата й бе бледа и повехнала. Изглеждаше дори по-слаба, отколкото на пресконференцията.

— Не съм убедена, че ви разбирам — казах напрегнато.

— Накарал ги е да му се доверят и те са станали уязвими. Точно както постъпи и с останалите, с дъщеря ми и Фред.

Тя изговори всичко това, като че ли то бе неопровержим факт. Пат Харви бе осъдила Стивън Спъриър в мислите си.

— Но той никога няма да бъде наказан за убийството на Деби — продължи тя. — Знам вече това.

— Много е рано, за да се знае подобно нещо — отговорих спокойно.

— Нямат доказателства. Намереното в дома му не е достатъчно. Тези улики не могат да издържат в съда, ако въобще някога случаите стигнат до съда. Не можеш да обвиниш някого в убийство просто защото си намерил изрезки от вестници и хирургически ръкавици в дома му, особено ако защитата претендира, че уликите са били пробутани, за да бъде обвинен клиентът му.

Беше говорила с Аби, помислих си отчаяно.

— Единственото доказателство — продължи тя с леден тон — е кръвта, намерена в колата на жените. Всичко ще зависи от ДНК-то, а ще има и доста въпроси, защото това се е случило толкова отдавна. Дори ако отпечатъците съвпаднат и съдът приеме доказателствата, не е сигурно, че и съдебните заседатели ще постъпят по същия начин, особено след като полицията не е намерила оръжието, с което е извършено убийството.

— Все още го търсят.

— Той имаше предостатъчно време, за да се отърве от него — отговори тя и беше права.

Марино бе открил, че Спъриър е тренирал в гимнастически салон, недалеч от дома си. Полицаите бяха претърсили шкафчето му, което не само се заключвало, но имало и катинар. Шкафчето било празно. Синият спортен сак, с който Спъриър бил виждан, не бе намерен, а и никога нямаше да бъде. В това поне бях сигурна.

— Какво искате от мен, госпожо Харви?

— Искам да ми отговорите на въпросите.

— Какви въпроси?

— Ако има някоя улика, за която не знам, смятам, че ще е разумно, ако ме уведомите.

— Разследването не е приключило. Полицията и ФБР се трудят усилено върху случая на дъщеря ви, госпожо Харви.

Тя се огледа из кухнята.

— Говорят ли с вас?

Изведнъж разбрах. Никой, директно замесен в разследването, не обръщаше никакво внимание на Пат Харви. Тя се бе превърнала в парий, вероятно дори в обект на подигравки. Нямаше да ми признае подобно нещо, но това бе причината тя да се появи на вратата ми.

— Вярвате ли, че Стивън Спъриър е убил дъщеря ми?

— Какво значение има моето мнение? — попитах.

— Има голямо значение.

— Защо? — повторих въпроса си.

— Вие не казвате мнението си, без да помислите. Смятам, че не бихте стигнали до някакъв извод или повярвали в нещо просто защото искате да е така. Запозната сте с уликите. — Гласът й потрепери. — А и вие се погрижихте за Деби.

Не знаех какво да кажа.

— Ще ви попитам отново. Вярвате ли, че Стивън Спъриър ги е убил?

Поколебах се, макар и само за секунда, но тя бе достатъчна. Когато й казах, че просто не мога да отговоря на подобен въпрос, а и не знам отговора, тя не пожела да ме изслуша.

Пат Харви стана от стола си.

Наблюдавах я как излиза в нощта, профилът й слабо се освети от светлината в ягуара й, когато тя се качи в него и го подкара.

Аби се прибра, когато вече се бях отказала да я чакам и си бях легнала. Спях леко и отворих очи веднага щом чух, че долу тече вода. Погледнах часовника. Беше почти полунощ. Станах и облякох халата си.

Аби сигурно бе чула стъпките ми по коридора, защото, когато стигнах до стаята й, тя стоеше пред вратата по пижама и с боси крака.

— До късно стоиш будна — каза тя.

— Ти също.

— Ами аз…

Тя не можа да довърши изречението си, защото влязох в спалнята й и седнах на леглото.

— Какво става? — запита тя неловко.

— Пат Харви ме посети тази вечер. Говорила си с нея.

— Говорих с много хора.

— Знам, че искаш да й помогнеш — казах. — Знам, че си възмутена от начина, по който използваха смъртта на дъщеря й, за да я съсипят. Госпожа Харви е чудесна жена и смятам, че ти наистина държиш на нея. Но тя не трябва да се намесва в разследването, Аби.

Тя ме погледна, без да проговори.

— За нейно собствено добро — добавих.

Аби седна на килима с кръстосани крака като индианец и се облегна на стената.

— Какво ти каза? — попита ме тя.

— Убедена е, че Спъриър е убил дъщеря й, но никога няма да бъде наказан за това.

— Наистина нямам нищо общо със заключението, до което е стигнала — каза Аби. — Пат има своя собствена глава.

— Спъриър ще се яви в съда в петък. Тя възнамерява ли да присъства?

— Обвинението е само в дребна кражба. Но ако искаш да знаеш дали се тревожа Пат да не се появи и да направи сцена… — Аби поклати глава. — … няма начин. Появата й не би свършила никаква работа. Тя не е идиот, Кей.

— А ти?

— Какво? Аз идиот ли съм? — отново се опита да ме отклони Аби.

— Ще бъдеш ли в съда?

— Естествено. И ще ти кажа как точно ще премине всичко. Той ще се признае за виновен в дребна кражба и ще го шамаросат с глоба от хиляда и петстотин долара. Ще прекара известно време в затвора — вероятно около месец. Ченгетата се надяват той да се поизпоти зад решетките, да се скапе и да проговори.

— Откъде знаеш това?

— Той няма да проговори — продължи тя. — Те ще го изведат от съда пред всички и ще го напъхат в патрулната кола. Всичко е замислено, за да го сплашат и унижат, но няма да свърши работа. Той знае, че те нямат достатъчно доказателства. Ще си излежи времето в затвора и ще си тръгне. Един месец не е вечност.

— Звучиш като че ли го съжаляваш.

— Не изпитвам чувства към него — каза тя. — Спъриър си падал по кокаина според адвоката му и в нощта, когато ченгетата го хванали да краде номерата, бил решил да си купи наркотици. Страхувал се, че търговецът на наркотици може да е доносник, да запише номера му и после да го даде на ченгетата. Това е обяснението за кражбата на номерата.

— Ти не вярваш на това, нали? — запитах разгорещено.

Аби протегна краката си и леко се намръщи. Без да проговори, се изправи и излезе от стаята. Последвах я в кухнята, раздразнението ми се увеличаваше. Тя започна да пълни една чаша с лед. Поставих ръце на раменете й и я обърнах с лице към мен.

— Слушаш ли ме?

Погледът й стана по-мек.

— Моля те, не ми се ядосвай. Това, което правя, няма нищо общо с теб или с приятелството ни — каза тя нежно.

— Какво приятелство? Имам чувството, че вече дори не те познавам. Оставяш пари из къщата, като че ли не съм нищо повече от една проклета слугиня. Не си спомням последния път, когато сме се хранили заедно. Не говориш с мен. Обхваната си от мания заради проклетата си книга. Видя какво се случи с Пат Харви. Не разбираш ли, че и с теб става същото?

Аби не ми отговори.

— Имам чувството, че взимаш някакво решение. Защо не ми кажеш какво е то? — продължих да я моля.

— Не взимам решение — отговори тя кротко и се дръпна от мен. — Всичко вече е решено.

 

 

Филдинг ми се обади рано в събота сутринта, за да ми каже, че не ни предстоят аутопсии, и аз изтощена се върнах обратно в леглото. Станах доста късно. Взех дълъг горещ душ и се почувствах готова да се разправям с Аби, да пробвам да поправя по някакъв начин разрушеното ни приятелство.

Слязох долу и почуках на вратата й, но не последва отговор. Излязох навън, за да взема вестника, и видях, че колата й я няма. Вбесена, че тя отново бе успяла да избяга от мен, заредих кафеварката.

Пиех втората си чаша, когато късо заглавие прикова вниманието ми:

„МЪЖ ОТ УИЛИЯМСБЪРГ ПОЛУЧАВА УСЛОВНА ПРИСЪДА“

Ужасена прочетох, че Стивън Спъриър не е бил изпратен в затвора след явяването си в съда предишния ден, както Аби бе предрекла. Той се признал виновен за дребна кражба, но понеже нямал криминално досие и винаги досега бил спазващ законите гражданин на Уилиямсбърг, бил глобен хиляда долара и пуснат на свобода.

Всичко вече е решено, бе казала Аби.

За това ли говореше? Ако е знаела, че Спъриър ще бъде освободен, защо нарочно ме бе подвела?

Напуснах кухнята и отворих вратата на спалнята й. Леглото беше оправено, завесите — дръпнати. В банята забелязах капки вода в мивката и леко ухание на парфюм. Не беше излязла отдавна. Огледах се за куфарчето и касетофона й, но не можах да ги открия. Трийсет и осем калибровият й пистолет липсваше от чекмеджето. Прерових навсякъде и най-накрая намерих бележниците й, скрити под дрехите.

Седнах на ръба на леглото и нервно започнах да ги прелиствам. Преминавах през дните и седмиците й и нещата постепенно ми се изясняваха.

Кръстоносният поход на Аби за разкриването на тези убийства се бе превърнал в амбициозна мания за нея. Тя изглеждаше завладяна от мисли за Спъриър. Ако той бе виновен, тя възнамеряваше да фокусира цялата си книга върху историята му, да изследва болния му мозък. Ако бе невинен, случаят щеше да се превърне в друг „Гейнсвил“, бе написала тя, позовавайки се на серийните убийства на студенти от университета, при които името на заподозрения се произнасяше във всяка къща, а впоследствие се оказа, че той е невинен. „Само дето ще бъде много по-лошо от Гейнсвил — бе добавила тя. — Заради значението на картата.“

Отначало Спъриър упорито бе отказвал молбите на Аби за интервю. Но в края на миналата седмица тя опитала отново и той отговорил на обаждането й. Предложил й да се видят след делото, като й съобщил, че адвокатът му „направил сделка“.

„Каза, че е чел статиите ми в «Поуст» през миналите години — беше написала Аби, — а и си спомнил името ми още от времето, когато бях в Ричмънд. Спомнил си, че бях писала за Джил и Елизабет, и отбеляза, че те били свестни момичета и се надявал ченгетата най-после да хванат «онзи психопат». Знаеше и за сестра ми, бил чел за убийството й. По тази причина най-после се съгласи да говори с мен. Каза, че ми съчувствал, разбирал какво е да си жертва, а случилото се със сестра ми, било превърнало и мен в такава. «Аз съм жертва — каза той. — Можем да си поговорим за това. Вероятно ще ми помогнете да разбера за какво е всичко това.» Той предложи да отида в дома му в събота сутрин, към единайсет часа, и аз се съгласих, при положение че интервюто ще е изключително за мен. Той отговори, че нямал нищо против, още повече че не възнамерявал да говори с никой друг, щом аз ще разкажа историята му, или по-скоро «истината», както той се изрази. Благодаря ти, Господи! Майната и на теб, и на книгата ти, Клиф! Губиш!“

Значи Клифърд Ринг също пишеше книга по тези случаи. Мили боже! Нищо чудно, че Аби се държеше толкова странно.

Беше ме излъгала, когато ми каза, че знаела какво ще стане на делото на Спъриър. Не е искала да заподозра плановете й да посети къщата му, а е знаела, че въобще не бих се сетила за това, ако смятам, че той е в затвора. Спомних си думите й, че вече не се доверява на никого. Така беше очевидно дори с мен.

Погледнах часовника си. Беше единайсет и петнайсет.

Марино го нямаше, затова оставих съобщение на пейджъра му. После се обадих на полицията в Уилиямсбърг. Стори ми се, че телефонът звъня около час, преди секретарката най-после да го вдигне. Казах й, че се налага незабавно да говоря с някой от детективите.

— Сега всички те са из улиците.

— Тогава искам да говоря с този, който е все още в участъка.

Тя ме прехвърли на някакъв сержант. Представих се и казах:

— Знаете кой е Стивън Спъриър, нали?

— Няма начин да работиш тук и да не знаеш.

— Една журналистка го интервюира в дома му. Съобщавам ви, за да уведомите хората, които го наблюдават, че тя е там, и за да се уверят те, че всичко е наред.

Последва дълга пауза. Изшумоля хартия. Звучеше като че ли сержантът яде нещо. После той се обади:

— Спъриър вече не е под наблюдение.

— Моля?

— Казах ви — нашите момчета бяха оттеглени.

— Защо? — настоях аз.

— Е, това не знам, док. Бях в отпуск през последните…

— Слушайте сега, искам веднага да изпратите кола до къщата и да се уверите, че всичко е наред. — Едва успях да се удържа да не се развикам.

— Не се тревожете. — Гласът му прозвуча вбесяващо спокойно. — Ще предам изискванията ви.

Затворих телефона и чух, че приближава някаква кола.

Аби, слава богу!

Погледнах през прозореца и видях Марино. Отворих вратата, преди той да успее да позвъни.

— Бях в района, когато ми предадоха съобщението ти, така че…

— Къщата на Спъриър! — Хванах го за ръката. — Аби е там! И пистолетът й е в нея!

Небето беше мрачно и заваля силен дъжд, докато ние с Марино хвърчахме по И-64. Всички мускули в тялото ми бяха ужасно напрегнати. Сърцето ми биеше лудо.

— Успокой се — каза Марино, когато завихме към отбивката за Уилиямсбърг. — Независимо дали ченгетата го наблюдават или не, той не е толкова тъп, че да й направи нещо. Знаеш го. Той няма да направи нищо такова.

Завихме в тихата улица, където живееше Спъриър. Видяхме само една кола.

— Мамка му — измърмори Марино под носа си.

Пред къщата на Спъриър бе паркиран черен ягуар.

— Пат Харви — казах. — О, боже господи!

Марино удари спирачките.

— Стой тук — нареди ми той.

Марино изхвърча от колата, като че ли бе изстрелян, и се затича по пътя под проливния дъжд. Сърцето ми ускори ритъма си, когато той ритна вратата, за да я отвори, и с пистолет в ръка изчезна вътре.

Вратата остана отворена, после Марино се появи отново. Погледна към мен и извика нещо, което не успях да разбера.

Излязох от колата и се затичах натам. За секунди дрехите ми прогизнаха от дъжда.

В момента, когато влязох в антрето, усетих миризма на барут.

— Обадих се за помощ — каза Марино, като се оглеждаше наоколо. — И двамата са там.

Всекидневната се намираше вляво.

Марино забърза по стълбите, водещи към втория етаж. Снимките от къщата на Спъриър изплуваха в мислите ми. Познах стъклената масичка за кафе и видях пистолета върху нея. Под тялото на Спъриър имаше локва кръв. Вторият пистолет лежеше на няколко метра встрани. Спъриър бе по очи, на сантиметри от сивото кожено канапе, където Аби лежеше на една страна. Тя гледаше към възглавницата под бузата й с празен поглед. Предницата на светлосинята й блуза бе оцветена в яркочервено.

За момент не знаех какво да направя. Струваше ми се, че в главата ми шуми буря. Клекнах до Спъриър и го обърнах, без да се интересувам от кръвта, в която стъпваха обувките ми. Беше мъртъв, застрелян в корема и гърдите.

Отидох бързо до канапето и докоснах врата на Аби. Нямаше пулс. Обърнах я по гръб и започнах изкуствено дишане, но сърцето и дробовете й отдавна бяха забравили това, което трябваше да правят. Държах лицето й в ръцете си, усещах топлината й и долавях уханието на парфюма й. Не можех повече да се контролирам и се разплаках.

Не обърнах внимание на стъпките по дървения под, докато не осъзнах, че са прекалено леки, за да принадлежат на Марино. Погледнах нагоре в момента, когато Пат Харви вдигна пистолета от масичката.

Втренчих се учудено в нея и отворих уста.

— Съжалявам — каза тя.

Пистолетът подскачаше в ръката й, когато го насочи към мен.

— Госпожо Харви. — Гласът ми се прекъсна и протегнах ръце, изцапани с кръвта на Аби. — Моля ви…

— Просто стойте там.

Тя се отдръпна на няколко стъпки и леко наклони пистолета. Колкото и да е странно, първата ми мисъл бе, че тя е облечена със същото червено яке, с което бе дошла в дома ми.

— Аби е мъртва — казах.

Пат Харви не реагира. Лицето й беше посивяло, а очите — толкова тъмни, че изглеждаха черни.

— Опитах се да намеря телефон. Той няма нито един телефон.

— Моля ви, оставете оръжието.

— Той го направи. Уби моята Деби, уби и Аби.

Марино, помислих си. О, господи, побързай!

— Госпожо Харви, всичко свърши. Те са мъртви. Моля ви, оставете пистолета. Не влошавайте нещата.

— Нищо не може да стане по-лошо, отколкото е в момента.

— Не е вярно. Моля ви, изслушайте ме.

— Не мога да остана повече тук — произнесе тя със същия равен тон.

— Аз мога да ви помогна. Оставете пистолета. Моля ви — казах и станах от канапето в момента, когато тя вдигна оръжието. — Не — извиках, осъзнавайки какво възнамерява да направи Пат Харви.

Тя насочи дулото към гърдите си.

Хвърлих се към нея.

— Госпожо Харви! Не!

Експлозията я отхвърли назад и тя се препъна, изпускайки пистолета. Ритнах го встрани и той се завъртя бавно и тежко по гладкия дървен под. Краката й се подгънаха. Тя се протегна, за да се задържи за нещо, но нямаше за какво.

Марино изведнъж се появи в стаята и извика:

— Ох, мамка му!

Държеше пистолета с двете си ръце, с насочено към тавана дуло. Ушите ми бучаха. Коленичих разтреперана до Пат Харви. Тя лежеше на една страна със свити колене и притискаше гърдите си.

— Дай кърпи! — извиках на Марино.

Преместих ръцете й встрани и се захванах с дрехите й. Измъкнах блузата й и дръпнах нагоре сутиена, после притиснах купчината дрехи до раната под лявата й гърда. Чувах проклятията на Марино, докато тичаше из къщата.

— Дръж се — прошепнах, като притиснах отново раната, за да не може въздухът да нахлуе в нея и да унищожи дробовете.

Пат Харви се сви и простена.

— Дръж се — повторих.

От улицата се чу виенето на сирените. Червените светлини проникнаха през щорите, които закриваха прозорците на всекидневната. Стори ми се, че вън от къщата на Стивън Спъриър бушува пожар.