Патриша Корнуел
Двойни убийства (14)

14.

— Знаеш ли, интересно е, че споменаваш това — отговори Монтана. — Никога не успях да стигна до задоволително обяснение защо момичетата са свалили обувките си, освен ако не са били вътре в мотела, да са се облекли, когато е станало време да си ходят, и просто да не са си дали труда да си обуят обувките. Намерихме чорапите и обувките им във фолксвагена.

— Беше ли топло през онази нощ? — попита Марино.

— Беше. Но както и да е, аз бих очаквал те да си обуят обувките, след като са се облекли.

— Не знаем със сигурност, че те въобще са влизали в мотелската стая — напомних на Монтана.

— Права си — съгласи се той.

Зачудих се дали Монтана е чел статиите в „Поуст“, които споменаваха за липсата на обувки и чорапи в останалите смъртни случаи. Ако ги бе чел, то явно още не можеше да направи връзката.

— Имахте ли контакт с репортерката Аби Търнбул, когато тя е разследвала убийствата на Джил и Елизабет? — попитах.

— Тази жена ме следваше като тенекия, вързана на опашката на котка. Където и да отидех, тя винаги се появяваше там.

— Спомняш ли си дали си й казвал, че Джил и Елизабет са били боси? Някога показвал ли си й снимките от местопрестъплението? — поисках да знам, защото Аби беше прекалено хитра, за да забрави подробност като тази, особено след като сега тя бе толкова важна.

Монтана отговори, без да се колебае:

— Говорих с нея, но не за това, мадам. Никога не съм й показвал тези снимки. А и много внимавах какво точно казвам. Прочела си вестниците от онова време, нали?

— Прегледах някои от статиите.

— Там не се споменава нищо за това как са били облечени момичетата или за разкъсаната блуза на Джил, нито пък за липсващите чорапи и обувки.

Значи Аби не е знаела, помислих си облекчено.

— От снимките на аутопсията видях, че и двете жени са имали следи от завързване по китките. Открихте ли това, с което са били вързани? — попитах.

— Не, мадам.

— Очевидно, след като ги е убил, е махнал въжетата — казах.

— Бил е адски внимателен. Не намерихме никакви гилзи, никакво оръжие, нищо използвано, за да ги върже. Нямаше сперма. Изглежда, не ги е изнасилил или ако го е направил — няма начин да разберем. А и двете бяха напълно облечени. А колкото до разкъсаната блуза на момичето, може това да се е случило, докато се е борила с убиеца.

— Намерихте ли някакви копчета на местопрестъплението?

— Няколко. В тревата, до тялото й.

— А фасове?

Монтана спокойно започна да преглежда документацията си.

— Не е имало фасове. — Той извади един от докладите. — Ще ви кажа какво намерихме. Запалка — красива, сребърна запалка.

— Къде? — запита Марино.

— На около пет метра от мястото, където лежаха труповете. Както виждате, желязна ограда обикаля цялото гробище. — Той ни показа друга снимка. — Запалката беше в тревата на около пет метра от оградата. Една от онези скъпи, тънки запалки, с форма на писалка. Хората ги използват, за да си палят лулите.

— Работеше ли? — обади се Марино.

— Работеше чудесно и беше великолепно излъскана — припомни си Монтана. — Сигурен съм, че не е принадлежала на никое от момичетата. Те не са пушили, а и никой от познатите им, с които говорих, не си спомняше някога да е виждал подобен предмет у тях. Вероятно е паднала от джоба на убиеца, но няма начин да го узнаем. Възможно е някой друг да я е загубил преди един-два дни, докато е разглеждал гробището. Знаете колко обичат туристите да се мотаят из разни стари гробища и да разглеждат надгробните камъни.

— Проверихте ли запалката за отпечатъци? — прекъсна го Марино.

— Повърхността й не беше подходяща за взимане на отпечатъци. Среброто беше гравирано на зигзаг, както при скъпите писалки. — Монтана се загледа замислено. — Сигурно е струвала поне сто кинта.

— Пазите ли още запалката и копчетата, които сте открили там? — попитах.

— Пазя всички улики от този случай. Винаги съм се надявал, че някой ден ще можем да ги разнищим.

Монтана не се надяваше и на половина колкото мен. Малко след като той си тръгна, ние с Марино започнахме да обсъждаме това, за което всъщност мислехме.

— Това е същото проклето копеле — каза Марино невярващо. — Шибаният кретен ги е накарал да си свалят обувките точно както е направил и с другите двойки. За да ги забави, докато ги води към мястото, където възнамерява да ги очисти.

— Но това място не е било гробището — казах. — Не вярвам, че би го избрал.

— Аха. Смятам, че е получил повече, отколкото е искал с тези двете. Не са му сътрудничили или нещо се е объркало и го е паникьосало — може да е свързано с кръвта по задната седалка на фолксвагена. Затова ги е накарал да спрат на първото възможно място, а това е било тъмната безлюдна църква с гробището. Имаш ли карта на Вирджиния подръка?

Отидох до кабинета си и намерих една. Марино я разпростря на кухненската маса и дълго я разучава.

— Хвърли един поглед — каза той напрегнато. — Отбивката за църквата е на магистрала 60, около три километра преди пътя, който води към гората, където Джим Фрийман и Бони Смит са били убити пет-шест години по-късно. Струва ми се, че ние с теб минахме точно покрай водещия към църквата път, където са били очистени двете момичета, когато онзи ден ходихме на гости на господин Джойс.

— Мили боже — измърморих. — Чудя се…

— Да, и аз се чудя — прекъсна ме Марино. — Възможно е оня психопат да е бродил из горите и да си е избирал подходящо място, когато По дяволите го е изненадал. Затова е застрелял кучето. След около месец е отвлякъл първата си двойка жертви — Джил и Елизабет. Възнамерявал е да ги принуди да го закарат до гората, но работата е излязла извън контрола му. Приключил е пътуването прекалено рано. Или е бил объркан, нервен и е казал на Джил или Елизабет да завият по погрешен път. После видял църквата и наистина се шашнал, разбрал, че са завили не там, където трябва. Може дори да не е знаел къде, по дяволите, се намират.

Опитах се да си го представя. Едната жена кара, а другата е на предната седалка до нея, убиецът седи отзад и ги заплашва с пистолет. Какво е причинило загубата на толкова много кръв? Дали не се е прострелял случайно? Това звучеше доста невероятно. Дали се е порязал с ножа си? Може, но отново ми бе трудно да си го представя. От снимките на Монтана забелязах, че кръвта започваше с пръски по облегалката. Имаше такива и по задната част на седалката, а най-много кръв — по постелката на пода. Това поставяше убиеца точно зад седалката на пътника, наведен напред. Дали главата или лицето му е кървяло? Кръв от носа?

Предложих идеята си на Марино.

— Трябва да е било страхотно кървене. Имаше доста кръв. — Той се замисли за момент. — Може някое от момичетата да го е фраснало с лакът в носа.

— Как би реагирал ти, ако една от тях ти бе направила подобно нещо? — попитах. — При положение че си убиец.

— Нямаше да може да го направи отново. Сигурно нямаше да я застрелям в колата, но щях да я ударя по главата с пистолета.

— На предната седалка нямаше кръв — напомних му. — И абсолютно никакви улики, че някоя от жените е била наранена в колата.

— Хмм.

— Странно, нали?

— Да — намръщи се той. — Той е на задната седалка, навежда се напред и изведнъж започва да кърви? Кошмарно озадачаващо.

Заредих отново кафеварката, докато си прехвърляхме още някои идеи. Като начало все още съществуваше проблемът как един човек успява да подчини двама души.

— Колата е принадлежала на Елизабет — казах. — Да приемем, че тя е карала. Очевидно в това време ръцете й не са били завързани.

— Но ръцете на Джил може да са били. Може да го е направил, докато са се возили. Да я е накарал да вдигне ръце зад главата си, за да може той да я завърже от задната седалка.

— Или да я е накарал да се завърти и да постави ръцете си на облегалката — предположих. — Възможно е тя да го е ударила точно тогава. Ако това въобще се е случило.

— Възможно е.

— Във всеки случай — продължих — ще приемем, че докато стане време колата да спре, Джил вече е била завързана и боса. После е заповядал на Елизабет да свали обувките си и я завързал. Накрая ги подкарал към гробището под дулото на пистолета.

— Джил имаше много рани по ръцете и китките си — каза Марино. — Съвпадат ли с раните, които получаваш, когато с вързани ръце се опитваш да се предпазиш от нож?

— Да, ако ръцете й са били завързани отпред, а не на гърба.

— По-разумно би било да завърже ръцете им зад гърба.

— Вероятно е научил това по трудния начин и после е подобрил техниката си — казах.

— Елизабет нямаше ли рани, получени при самозащита?

— Никакви.

— Мръсникът е убил първо Елизабет — реши Марино.

— Как би го извършил ти? Не забравяй, че трябва да се оправиш с две жертви.

— Щях да им заповядам да легнат с лицето надолу в тревата. Щях да опра пистолета до главата на Елизабет, за да я накарам да кротува, докато аз се приготвям да използвам ножа си върху нея. Ако ме изненада чрез съпротива, може и да дръпна спусъка, да я застрелям, без да съм имал подобно намерение.

— Това може да обясни защо е била простреляна във врата — казах. — Ако е държал пистолета до главата й, а тя се е съпротивлявала, предпазителят може случайно да е паднал. Сценарият напомня на случилото се с Дебора Харви, освен дето силно се съмнявам, че тя е лежала, когато я е застрелял.

— Този тип обича да използва нож — отговори Марино. — Използва пистолета си само когато нещата не вървят така, както ги е планирал. Засега това е само два пъти, поне доколкото знаем. Елизабет и Дебора.

— Какво е станало, след като е прострелял Елизабет?

— Довършил я и се погрижил за Джил.

— Той се е бил с Джил — напомних му.

— Можеш да се обзаложиш, че тя се е борила. Приятелката й била застреляна току-що. Джил знае, че няма никакъв шанс, и започва да се бори като дявол.

— Или вече се е борела — предположих.

Марино присви очи. По този начин изразяваше скептицизма си.

Джил е била адвокат. Съмнявах се, че е изпитвала наивност по отношение на жестокостите, които хората си причиняват един на друг. Когато тя и приятелката й са били принудени да отидат на гробището в този късен час, Джил сигурно е знаела, че и двете ще умрат. Едната или другата може да се е възпротивила, докато той е отварял желязната врата. Ако сребърната запалка принадлежеше на убиеца, то тя може да е изпаднала от джоба му точно в този момент. После (вероятно Марино беше прав) убиецът е принудил момичетата да легнат по корем, но когато се е захванал с Елизабет, Джил се е паникьосала и се е опитала да защити приятелката си. И пистолетът е прострелял Елизабет във врата.

— Схемата на раните на Джил говори за лудост, за човек, който е вбесен и изплашен, защото е изгубил контрол върху ситуацията — казах. — Може да я е ударил по главата с пистолета, да се е качил върху нея, да е разкъсал ризата й и да е започнал да я пробожда. На сбогуване им прерязал гърлата. После си тръгва с фолксвагена, изоставя го пред мотела и оттам се отправя пеша до мястото, където е оставил собствената си кола.

— По него трябва да е имало кръв — замисли се Марино. — Интересно, че по седалката на шофьора не е намерена никаква кръв, а само по задната.

— Никаква кръв не е била намирана и по седалките на шофьора в никоя от колите на другите двойки — казах. — Този убиец е много внимателен. Може да си носи дрехи за преобличане, кърпи, бог знае какво, когато планира да извърши тези убийства.

Марино се зарови в джоба си и извади швейцарския си военен нож. Започна да подрязва ноктите си над една салфетка. Господ знае с какво е трябвало да се примирява Дорис през всички тези години, помислих си. Марино сигурно никога не си даваше труда да изпразни пепелник, да остави чиния в мивката или да си вдигне мръсните дрехи от пода. Не исках дори да си помисля на какво ли приличаше банята, след като той я бе използвал.

— Аби Нагаждачката още ли се опитва да се свърже с теб? — попита той, без да ме погледне.

— Иска ми се да не я наричаш така.

Марино не отговори.

— Не се е опитвала в последните няколко дни. Поне доколкото знам.

— Мислех, ще ти бъде интересно да узнаеш, че тя и Клифърд Ринг са имали повече от професионално приятелство, док.

— Какво имаш предвид? — попитах притеснено.

— Имам предвид, че историята с двойките, върху които Аби е работила, няма нищо общо с това, че са й сменили рубриката.

Марино работеше усилено върху левия си палец, изрязаните нокти падаха върху салфетката.

— Очевидно тя започнала да откача до такава степен, че никой в редакцията вече не искал да си има работа с нея. Работата достигнала кулминацията си миналата есен, точно преди тя да пристигне при теб в Ричмънд.

— Какво се е случило? — попитах и го погледнах твърдо.

— Чух, че направила сцена по средата на залата на репортерите. Метнала чаша кафе в скута на Ринг и после изхвърчала навън. Не казала на редакторите къде, по дяволите, отива или кога ще се върне. Тогава я прехвърлили в клюкарската рубрика.

— Кой ти разказа това?

— Бентън.

— Откъде знае Бентън какво става в редакцията на „Поуст“?

— Не съм го питал.

Марино сгъна ножа и го прибра в джоба си. Стана, смачка салфетката и я хвърли в кофата за боклук.

— А, и още нещо — каза той и застана по средата на кухнята. — Този линкълн, от който се интересуваше.

— Да?

— Модел 1990 — Марк седем. Регистриран на името на някой си Бари Араноф, трийсет и осем годишен бял мъж от Роаноки. Работи като търговски пътник за компания за медицинско оборудване. Доста пътува.

— Значи си говорил с него — предположих.

— Говорих с жена му. Той е извън града отпреди две седмици.

— Къде се предполага, че е бил по времето, когато видях колата му в Уилиямсбърг?

— Жена му каза, че не била съвсем сигурна за разписанието му. Изглежда, понякога той посещава различен град всеки ден, включително и градове вън от щата. Територията му достига на север чак до Бостън. Доколкото тя можа да си спомни, по времето, за което говориш, той е бил в Тайдуотър, после е трябвало да лети от Нюпорт към Масачузетс.

Замълчах и Марино изтълкува това като притеснение, каквото всъщност не беше. Мислех усилено.

— Хей, свършила си добра детективска работа. Няма нищо лошо в това да запишеш номера на колата и да го провериш. Би трябвало да си доволна, че не те е следил някакъв си шпионин.

Не отговорих.

Марино добави:

— Единственото нещо, което си пропуснала, е цветът. Ти ми каза, че линкълнът бил тъмносив. А колата на Араноф е кафява.

 

 

По-късно същата нощ светкавици осветяваха люлеещите се дървета, докато буря, силна като през лятото, разтоварваше жестокия си арсенал. Седях в леглото и преглеждах различни списания. Чаках телефонната линия на капитан Монтана да се освободи.

Или телефонът му бе повреден, или някой просто говореше вече два часа. След като капитанът и Марино си тръгнаха, аз си припомних една подробност от снимките, която ми бе напомнила за последните думи на Ана. В апартамента на Джил, на килима близо до креслото във всекидневната, имаше купчина документи, няколко вестника и екземпляр от списание „Ню Йорк Таймс“. Нямах навика да решавам кръстословици. Господ знае, че умът ми бе зает с прекалено много други проблеми за разрешаване. Но знаех, че кръстословицата на „Таймс“ е страхотно популярна.

Грабнах телефона и отново пробвах домашния номер на Монтана. Този път бях възнаградена.

— Не си ли се замислял да си поръчаш „изчакване“ като телефонна услуга? — попитах приятелски.

— Реших просто да поръчам нов телефонен номер за дъщеря ми — отговори той.

— Имам един въпрос към теб.

— Давай.

— Предполагам, когато си претърсвал апартаментите на Джил и Елизабет, си прегледал и пощата им.

— Да, мадам. Следих пощата им доста дълго време, проверявах какво пристига, кой им пише писма, проверих разписките от кредитните им карти, всичко необходимо.

— Какво можеш да ми кажеш за абонамента на Джил за вестници, доставяни по пощата?

Той се замисли.

Усетих се, макар и късно.

— Съжалявам. Досиетата им сигурно са в офиса ти…

— Не, мадам. Дойдох си направо вкъщи и те са тук. Просто се опитвах да се сетя. Денят бе доста дълъг и уморителен. Можеш ли да почакаш?

Чух разлистването на страници.

— Ами има една-две сметки, реклами, но няма вестници.

Изненадана му съобщих, че в апартамента на Джил имаше няколко вестника.

— Все трябва да ги е взела отнякъде.

— Може да е от уличен автомат — предположи той. — Около колежа има доста такива. Това е моето предположение.

Възможно бе за „Вашингтон Поуст“ и „Уолстрийт джърнъл“, помислих си. Но не и за неделния „Ню Йорк Таймс“. По-вероятно бе той да е купен от някоя аптека или сергия за вестници, където Джил и Елизабет редовно са спирали, когато са излизали навън за закуска в неделя сутрин. Благодарих му и затворих.

Загасих лампата, легнах си и се заслушах в дъжда, който неуморно барабанеше по покрива. Придърпах завивката по-плътно около себе си. Различни образи нахлуха в мислите ми. Представих си червената чантичка на Дебора Харви, мокра и покрита с кал.

Вандер от лабораторията за пръстови отпечатъци бе свършил с прегледа й, и аз можах онзи ден да прегледам доклада му.

— Какво ще правиш? — ме питаше Роуз.

Колкото и да е странно, чантичката се намираше на пластмасовата табличка на бюрото на Роуз.

— Не можеш да я изпратиш на семейството й в този вид.

— Естествено, че не мога.

— Вероятно бихме могли да извадим кредитните карти и другите неща, да ги измием и да изпратим само тях?

Лицето на Роуз се изкриви от яд. Тя бутна табличката от бюрото си и изкрещя:

— Махнете ги оттук! Не мога да понеса това!

Изведнъж се озовах в кухнята си. През прозореца видях как Марк шофира насам. Не бях виждала колата му преди, но някак си я разпознах. Зарових се в чантата си, за да намеря четката си за коса, после нервно започнах да се реша. Затичах се към банята, за да си измия зъбите, но не остана време. На вратата се позвъни само веднъж.

Марк ме взе в прегръдките си, шепнейки името ми със задъхан като от болка глас. Зачудих се защо е тук, а не в Денвър.

Той ме целуна и бутна вратата с крак. Тя се затръшна със силен шум.

Очите ми се отвориха. Изтрещя гръмотевица. Светкавица освети спалнята ми отново. Сърцето ми биеше лудо.

 

 

На следващата сутрин извърших две аутопсии, после се качих горе, за да се видя с Нилс Вандер — шеф на лабораторията за пръстови отпечатъци. Намерих го в стаята за автоматична идентификация на отпечатъците. Седеше пред екрана на компютъра, дълбоко потънал в мисли. В ръката си държах моето копие от подробния доклад за прегледа на чантичката на Дебора Харви. Поставих го върху клавиатурата на компютъра му.

— Трябва да те питам нещо — повиших глас над непрестанното бръмчене на машината.

Вандер погледна към доклада с уморени очи. Рошавата му сива коса падаше върху ушите.

— Как въобще можа да откриеш нещо, след като чантичката е лежала толкова време в гората? Впечатлена съм.

Той върна погледа си към компютъра.

— Чантичката е найлонова, водоустойчива, а кредитните карти бяха предпазени от пластмасовите им пликчета, които се намираха в закопчано с цип отделение. Когато поставих картите в резервоара със суперлепило, се показаха много петна и частични отпечатъци. Дори нямах нужда от лазера.

— Доста впечатляващо.

Той леко се усмихна.

— Но няма нищо за идентификация — посочих.

— Съжалявам за това.

— Интересува ме шофьорската книжка. Нищо не е излязло от нея.

— Дори нито едно петънце — съгласи се той.

— Чиста?

— Като зъб на хрътка.

— Благодаря ти, Нилс.

Вандер вече се намираше другаде в мислите си — заминал за страната си от извивки и разклонения.

Слязох пак долу и проверих номера на магазин „Седем-единайсет“, който ние с Аби бяхме посетили миналата есен. Казаха ми, че Елън Джордан, продавачката, с която говорихме, няма да се появи там преди девет часа вечерта. Прекарах остатъка от деня в работа, без да спра дори за обед и без да разбера колко часа са изминали. Но като се прибрах вкъщи, въобще не се чувствах изморена.

Към осем часа, когато зареждах миялната машина, на вратата се позвъни. Избърсах си ръцете с хавлията и разтревожено отидох до предната врата.

Аби Търнбул стоеше там, с вдигната до ушите яка, тъжен поглед и измъчено лице. Студен вятър люлееше дърветата в тъмния ми двор и рошеше косата на Аби.

— Не отговаряш на обажданията ми. Надявам се, че няма да ми откажеш достъп до къщата си — каза тя.

— Разбира се, че не, Аби. Заповядай — отворих вратата широко и отстъпих назад.

Тя не свали палтото си, докато не я поканих да го направи. Предложих й да го закача, но тя поклати глава и го метна върху облегалката на стола, като че ли за да ме увери, че няма да остане много дълго. Аби беше облечена в избелели джинси и мъхнат, плетен туристически пуловер. Минах покрай нея, за да разчистя вестниците и документите от кухненската маса, и долових застояла миризма на цигари и дъх на пот.

— Нещо за пиене? — попитах, защото по някаква необяснима причина не можех наистина да й се ядосам.

— Каквото ти пиеш.

Аби извади цигарите си, докато приготвях питиетата.

— Трудно ми е да започна — каза тя, когато седнах. — Статиите бяха несправедливи към теб, най-меко казано. Знам какво си мислиш.

— Без значение е това, което аз мисля. По-добре е да чуя каквото искаш да ми кажеш.

— Казах ти, че съм направила някои грешки. — Гласът й леко потрепери. — Клиф Ринг бе една от тях.

Седях, без да проговоря.

— Той също е криминален репортер, един от първите хора, с които се запознах, след като се преместих във Вашингтон. Преуспяващ, интересен. Умен и уверен в себе си. А аз бях уязвима — тъкмо се бях преместила в нов град, бях минала през всичко, което се случи с Хена. — Аби извърна поглед от мен. — Започнахме като приятели, после всичко тръгна адски бързо. Не виждах какъв човек е, вероятно защото не исках да го видя. — Гласът й замря.

Изчаках търпеливо, докато се овладее.

— Доверих му живота си, Кей.

— Значи трябва да заключа, че подробностите в онази история идват от теб — казах.

— Не. Идват от записките ми.

— Какво означава това?

— Не говоря с никого за това, което пиша — обясни Аби. — Клиф знаеше за работата ми по тези случаи, но никога не съм навлизала в подробности, а и той не изглеждаше особено заинтересуван. — Тя започваше да се ядосва. — Но всъщност доста се е интересувал от всичко това. Такъв е начинът му на действие.

— Ако не си му обяснявала подробностите — прекъснах я, — тогава как е получил тази информация от теб?

— Бях му дала ключове от сградата и апартамента си, за да може, когато съм извън града, той да полива цветята и да прибира пощата ми. Сигурно си е направил дубликати.

Спомних си разговора, който водихме във Вашингтон. Аби бе споменала, че някой е проникнал в компютъра й и бе обвинила ФБР или ЦРУ, а аз се бях отнесла скептично към разказа й. Един опитен агент би ли проникнал във файла, без да се усети, че времето и датата на записа ще се променят? Не изглеждаше твърде вероятно.

— Клиф Ринг ли е влязъл в компютъра ти?

— Не мога да го докажа, но знам, че го е направил — отговори Аби. — Не мога да докажа, че е отварял пощата, но съм сигурна и в това. Не е много трудно да отвориш някое писмо на пара, да го запечаташ отново и да го върнеш в пощенската кутия. Поне не, ако имаш дубликат от ключа от кутията.

— Ти знаеше ли, че той пише тази история?

— Разбира се, не. Не знаех абсолютно нищо за нея, докато не отворих неделния вестник. Той е влизал в апартамента ми, когато е бил сигурен, че аз не съм там. Проникнал е в компютъра ми, разгледал е всичко, което е успял да открие. После е започнал да се обажда на хората, да събира цитати и информация, което е било доста лесно, защото е знаел къде точно да погледне и какво точно да търси.

— А допълнително го е улеснило това, че са те махнали от криминалната рубрика. Когато ти мислеше, че „Поуст“ се е отказал от тази история, всъщност редакторите са се били отказали от самата теб.

Аби кимна гневно.

— Историята е била предадена в това, което те наричат „по-надеждни ръце“. Ръцете на Клифърд Ринг.

Разбрах защо Клифърд Ринг не беше направил опит да се свърже с мен. Знаел е, че ние с Аби сме приятелки. Ако ме бе разпитвал за подробности по случаите, аз можеше да кажа нещо на Аби, а той е искал да я държи в неведение относно това, което става, за колкото се може по-дълго време. И така Ринг ме бе избягвал, бе ме заобиколил.

— Сигурна съм, че той… — Аби прочисти гърлото си и се протегна към питието си с треперещи ръце — … може да бъде много убедителен. Вероятно ще спечели награда. За статиите.

— Съжалявам, Аби.

— Никой няма вина, освен мен самата. Бях толкова глупава.

— Поемаме рискове, когато си позволим да обичаме някого…

— Никога няма да поема подобен риск отново — прекъсна ме тя. — С него вечно имах проблеми — един след друг. Винаги аз бях човекът, който прави компромиси и дава втори шанс, после трети и четвърти.

— Колегите ви знаеха ли за Клиф и теб?

— Внимавахме — уклончиво отговори тя.

— Защо?

— Редакцията е доста клюкарско място.

— Колегите ви със сигурност са ви виждали заедно.

— Внимавахме — повтори тя.

— Хората трябва да са усетили, че има нещо между вас. Напрежение, ако не нещо повече.

— Конкуренция. Пазене на собствената територия. Той щеше да каже точно това, ако го бяха попитали.

И ревност, помислих си. Аби никога не е можела да прикрива добре чувствата си. Можех да си представя яростната й ревност, а и как хората от редакцията биха я изтълкували, решавайки, че тя просто е прекалено амбициозна и завижда на Клифърд Ринг. А тя всъщност е ревнувала от останалите му връзки.

— Той е женен, нали, Аби?

Този път тя не успя да възпре сълзите си.

Станах, за да долея чашите ни. Сега тя щеше да ми каже, че той е бил нещастен с жена си, мислел е за развод и Аби е вярвала, че той ще изостави абсолютно всичко заради нея. Историята бе банална и предвидима. Бях я чувала хиляди пъти и преди. Аби бе използвана.

Оставих питието й на масата и нежно я потупах по рамото, преди да седна обратно на стола си.

Тя ми каза точно това, което очаквах да чуя. Погледнах я тъжно.

— Не заслужавам съчувствието ти — изплака тя.

— Ти си била наранена много повече от мен.

— Всички бяха наранени. Ти. Пат Харви. Родителите и приятелите на онези деца. Ако тези убийства не бяха станали, аз още щях да си работя в криминалната рубрика. Поне професионално щях да съм добре. Никой не би трябвало да има правото да причинява такава разруха.

Осъзнах, че тя вече не мислеше за Клифърд Ринг, а за убиеца.

— Права си. Никой не би трябвало да притежава подобна сила. А и никой не би я имал, ако ние не му позволим.

— Дебора и Фред не са му позволили. Джил, Елизабет, Джими, Бони. Всички те. — Тя изглеждаше съсипана. — Те не са искали да бъдат убити.

— Какво ще е следващото действие на Клиф? — попитах.

— Каквото и да е, аз няма да бъда замесена. Смених си всичките ключалки.

— А страховете ти, че телефонът ти се подслушва и те следят?

— Клиф не е единственият, който иска да знае с какво се занимавам. Вече не мога да се доверя на никого! — Очите й се изпълниха с гневни сълзи. — Ти си последният човек, когото съм искала да нараня, Кей.

— Престани, Аби. Можеш да плачеш цяла година, но това няма да ми помогне.

— Съжалявам…

— Без повече извинения — казах твърдо, но нежно.

Тя прехапа долната си устна и се втренчи в питието си.

— Сега готова ли си да ми помогнеш?

Аби погледна към мен.

— Първо, какъв цвят беше линкълнът, който видяхме в Уилиямсбърг миналата седмица?

— Тъмносив, вътре — тъмна кожа, може би черна — отговори тя, а погледът й се оживи.

— Благодаря ти. И аз това си мислех.

— Какво става?

— Не съм сигурна. Но има и още нещо.

— Какво?

— Имам една задача за теб — казах усмихнато. — Но първо, кога се връщаш във Вашингтон? Довечера?

— Не знам, Кей — помръкна тя. — Не мога да стоя там сега.

Аби се чувстваше като беглец, а и в известен смисъл бе такъв. Клифърд Ринг я бе прогонил от Вашингтон. Вероятно идеята да изчезне за известно време не беше толкова лоша.

Аби проговори:

— В „Нордърн нек“ осигуряват легло и закуска и…

— Аз пък имам стая за гости — прекъснах я. — Можеш да останеш при мен за известно време.

Тя погледна нерешително, после призна:

— Кей, имаш ли представа как ще изглежда това?

— Честно казано, в момента въобще не ми пука.

— Защо не? — погледна ме тя внимателно.

— Вестникът ти вече ме накисна достатъчно дълбоко в кашата. Склонна съм да рискувам. Работата или ще се оправи, или ще се влоши, но няма да остане същата.

— Поне не са те уволнили.

— Нито пък теб, Аби. Имала си любовна връзка и си се държала тъпо пред колегите си, когато си метнала кафето си в скута на любовника си.

— Той си го заслужаваше.

— Сигурна съм, че е така. Но не бих те посъветвала да влизаш във война с „Поуст“. Книгата ти е твоят шанс да се спасиш.

— А ти?

— За мен най-важното са тези случаи. А ти ще ми помогнеш, защото можеш да правиш неща, недостъпни за мен.

— Какви например?

— Аз не мога да лъжа, мамя, досаждам, да се вмъкна някъде и да шпионирам, да се преструвам, че съм някой друг, защото работата ми е свързана с полицията. А ти имаш големи възможности за действие. Ти си журналистка.

— Благодаря ти много — протестира тя, докато излизаше от кухнята. — Отивам да си взема нещата от колата.

Нямах много често гости за повече от една вечер и допълнителната спалня обикновено бе резервирана за посещенията на Луси. На дървения под лежеше ориенталски килим с ярка шарка на цветя, която превръщаше цялата стая в градина, в средата на която племенницата ми бе розова пъпка или противен плевел в зависимост от настроението си.

— Струва ми се, че обичаш цветя — каза разсеяно Аби, поставяйки куфара си на леглото.

— Килимът не е много подходящ за тук — извиних се. — Но когато го видях, просто трябваше да го купя, а нямаше къде другаде да го просна. Да не споменавам, че е почти невъзможно да съсипеш тези цветя, а тъй като Луси отсяда в тази стая, това е доста важно.

— Или поне е било важно. — Аби отиде до гардероба и отвори вратата. — Луси вече не е на десет години.

— Вътре трябва да има достатъчно закачалки — приближих се, за да проверя. — Ако се нуждаеш от още…

— Съвсем добре е.

— В банята има кърпи, паста за зъби и сапун — показах й.

Аби бе започнала да разопакова багажа си и не ми обръщаше внимание.

Седнах на края на леглото.

Аби занесе костюмите и блузите си до гардероба. Закачалките скърцаха по металната пръчка. Наблюдавах я мълчаливо, като усещах известно нетърпение.

Това продължи няколко минути. Отваряха се чекмеджета, скърцаха закачалки, шкафчето в банята изтрака при отварянето и затварянето му. Аби пъхна куфара си в гардероба и се огледа наоколо, като че ли се чудеше какво да направи после. Отвори чантата си, извади някакъв роман и една тетрадка и ги постави на нощното шкафче. Наблюдавах я притеснено как слага един трийсет и осем калибров пистолет и пълнител в чекмеджето.

Наближаваше полунощ, когато най-после се качих горе. Преди да си легна, отново набрах номера на „Седем-единайсет“.

— Елън Джордан?

— Да. Аз съм. Кой е?

Обясних й и попитах:

— Миналата есен ми споменахте, че когато Дебора Харви и Фред Чейни са влезли в магазина, тя се опитала да купи бира, а вие сте й поискали картата за самоличност.

— Да, така беше.

— Можете ли да ми кажете какво точно направихте, когато й поискахте картата?

— Просто й казах, че трябва да видя шофьорската й книжка — обясни Елън, а гласът й прозвуча озадачено. — Нали разбирате, поисках да я разгледам.

— Тя извади ли я от чантата си?

— Естествено. Трябваше да я извади, за да мога да я разгледам.

— Тя даде ли ви я? — попитах.

— Аха.

— Беше ли прибрана в нещо? В пластмасово пликче?

— Не — отговори тя. — Просто ми я подаде, аз я прегледах, и после й я върнах — последва пауза. — Защо?

— Опитвам се да разбера дали сте докосвали шофьорската й книжка.

— Разбира се. Трябваше да я взема в ръка, за да мога да я разгледам. — Тя звучеше изплашено. — Няма да имам неприятности, нали?

— Не, Елън — отговорих успокояващо. — Няма да имаш абсолютно никакви неприятности.