Патриша Корнуел
Двойни убийства (18)

18.

Марино ме закара у дома и не си тръгна. Седях в кухнята, загледана навън в дъжда и почти не осъзнавах какво става около мен. На вратата се позвъни. Чух стъпки и мъжки гласове.

Малко по-късно Марино дойде в кухнята и придърпа един стол срещу мен. Седна на края му, като че ли не възнамеряваше да остане за дълго.

— Има ли друго място в къщата, където Аби може да е слагала нещата си, освен спалнята? — запита той.

— Не мисля така — измърморих.

— Е, ще трябва да погледнем. Съжалявам, док.

— Разбирам.

Той проследи погледа ми към прозореца.

— Ще направя кафе — надигна се Марино. — Да видим дали съм запомнил това, на което ме научи. Първият ми изпит, нали?

Той се задвижи из кухнята. Тропаха отварящите се врати на шкафовете и течеше вода. Марино напълни кафеварката и излезе от кухнята. Кафето закапа в каничката. След секунда Марино се върна с един от другите детективи.

— Това няма да отнеме дълго време, доктор Скарпета — каза детективът. — Оценявам високо сътрудничеството ви.

Той каза нещо с нисък глас на Марино. После излезе и Марино се приближи до масата, като постави чашата с кафе пред мен.

— Какво търсят? — Опитвах се да се съсредоточа.

— Преглеждаме бележниците, за които ми разказа. Търсим касети или нещо друго, което би могло да ни обясни защо госпожа Харви застреля Спъриър.

— Сигурен си, че тя го е направила.

— О, да. Пат Харви го направи. Истинско чудо е, че е още жива. Не е успяла да уцели сърцето си. Извадила е късмет, но вероятно няма да мисли така, ако оживее.

— Обадих се на полицията в Уилиямсбърг. Казах им…

— Знам — прекъсна ме той нежно. — Постъпила си правилно. Направила си всичко, което си могла.

— Те не желаеха да бъдат обезпокоени. — Затворих очи и се опитах да се преборя със сълзите си.

— Не е там работата — замисли се той. — Изслушай ме, док.

Поех си дъх дълбоко.

Марино прочисти гърлото си и запали цигара.

— Когато отидох до кабинета ти, поговорих с Бентън. ФБР приключило с анализа на ДНК-то от кръвта на Спъриър и сравнили резултатите с пробата от кръвта, намерена в колата на Елизабет Мот. Резултатите не съвпадат.

— Какво?

— Резултатите не съвпадат — повтори той. — Вчера го съобщили на детективите от Уилиямсбърг, които следели Спъриър. Бентън опитвал да се свърже с мен, но нямаше начин да ме открие и затова и аз не знаех. Разбираш ли какво ти казвам?

Втренчих се тъпо в него.

— Според закона Спъриър вече не е бил заподозрян. Перверзен тип — да. От най-смахнатите. Но не той е убил Джил и Елизабет. Кръвта в колата не е негова със сигурност. А ако той е убил останалите двойки, нямаме никакви доказателства за това. Да продължим следенето, наблюдението над къщата му или да тропаме по вратата му, когато има компания, би било полицейски тормоз. Имам предвид, че щеше да настъпи време, когато нямаше да има достатъчно ченгета, готови да продължат с всичко това, а Спъриър можеше да реши да ни съди. Затова ФБР се е отдръпнало. И така стана всичко.

— Той уби Аби.

Марино отмести погледа си от мен.

— Да, така изглежда. Касетофонът й е работил през цялото време и имаме всичко на запис. Но това не доказва, че е убил младежите, док. Изглежда, че госпожа Харви е очистила невинен човек.

— Искам да чуя касетата.

— Не искаш да я чуеш. Послушай ме.

— Ако Спъриър е бил невинен, защо тогава е застрелял Аби?

— Имам идея, базираща се на това, което чух на касетата и видяното на местопрестъплението — каза той. — Аби и Спъриър са говорили във всекидневната. Аби е седяла на канапето, където я намерихме. Спъриър е отишъл до вратата, за да отвори на някого. Не знам защо е пуснал Пат Харви да влезе. Струва ми се, че би трябвало да я познае, но може и да не съм прав. Тя е носила яке с качулка и джинси. Няма начин да разберем как се е представила и какво му е казала. Няма да го узнаем, докато не поговорим с нея, а дори и тогава не е сигурно, че ще разберем.

— Но я е пуснал да влезе.

— Отворил е вратата — каза Марино. — Тогава тя е извадила пистолета си — онзи, с който впоследствие се застреля. Подкарала го е насила обратно към всекидневната. Аби е седяла там, а касетофонът е работел. Колата на Аби е била паркирана отзад и госпожа Харви не я е видяла, когато е паркирала отпред. Не е знаела, че Аби е в къщата, и това е отклонило вниманието й за достатъчно време, така че Спъриър се е хвърлил към Аби, вероятно за да я използва като щит. Трудно е да се каже точно какво се е случило, но знаем, че пистолетът на Аби е бил у нея, сигурно в чантата й — на канапето до нея. Опитала се е да извади оръжието си, сборила се е със Спъриър и той я е застрелял. А после, преди да успее да убие госпожа Харви, тя е стреляла първа. Два пъти. Проверихме пистолета й. Три изстреляни гилзи.

— Тя спомена, че е търсила телефон — казах тъпо.

— Спъриър има само два телефона. Един в спалнята му на горния етаж, другият — в кухнята. Същият на цвят като стената и се намира между два шкафа — доста е трудничко да го видиш. И аз почти не успях да го намеря. Изглежда, ние с теб сме пристигнали в къщата около десет минути след стрелбата, док. Смятам, че госпожа Харви е оставила пистолета си на масичката, отишла е до Аби, видяла е колко лошо е положението и се е опитала да намери телефон, за да повика линейка. Сигурно се е намирала в другата стая, когато аз влязох там. Вероятно ме е чула и се е покрила някъде. Знам само, че когато влязох там, веднага огледах района и всичко, което видях, бяха труповете във всекидневната. Докоснах сънните им артерии и ми се стори, че Аби има лек пулс, но не бях сигурен. Имах избор, но трябваше да взема решение веднага. Можех да започна да претърсвам колибата на Спъриър, за да намеря госпожа Харви, или да повикам теб и после да се поогледам. Имам предвид, че когато отначало влязох вътре, не я видях. Мислех, че може да е излязла от задната врата или да се е качила горе — каза той, очевидно разстроен от мисълта си, че ме е изложил на опасност.

— Искам да чуя касетата — повторих.

Марино разтри лицето си с ръка и ме погледна с изморени и зачервени очи.

— Недей да минаваш през всичко това.

— Трябва.

Той стана неохотно от масата и излезе. Когато се върна, отвори найлонов плик за улики, който съдържаше касетофон. Постави го на масата, превъртя набързо касетата и натисна копчето.

Гласът на Аби изпълни кухнята:

— Просто се опитвам да видя нещата от вашата страна, но не мога да си обясня защо трябва да обикаляте с колата си нощем, да спирате и да разпитвате хората за неща, които всъщност не ви интересуват. Например за посоката.

— Вижте сега, вече ви казах за кокаина. Някога взимали ли сте кокаин?

— Не.

— Опитайте някой път. Под негово влияние човек върши странни работи. Обърква се и смята, че знае къде отива. После изведнъж се загубва и му се налага да пита за посоката.

— Казахте ми, че вече не взимате кокаин.

— Вече не. В никакъв случай. Беше голяма грешка. Никога вече няма да го направя.

— А какво ще кажете за нещата, които полицаите намериха в дома ви? А?

Чу се лек звън.

— Да. Почакайте. — Спъриър звучеше напрегнато.

Стъпките заглъхнаха. Не можех да доловя какво казват отдалечените гласове. Чух как Аби се размърдва на канапето. Последва стреснатият глас на Спъриър:

— Чакайте. Не знаете какво…

— Много добре знам какво правя, копеле мръсно такова — извиси се гласът на Пат Харви. — Тази, която заведе в гората, беше дъщеря ми.

— Не знам за какво…

— Пат! Недей!

Пауза.

— Аби? О, господи!

— Пат. Не го прави, Пат.

В гласа на Аби се долавяше страх. Тя изохка, когато нещо се удари в канапето.

— Махай се от мен!

Чух шум от борба и тежко дишане, после Аби изпищя:

— Спри! Спри!

Последва звук, напомнящ за изстрел от пистолет с капси. Отново и отново. Тишина. Чу се шум от стъпки, който постепенно се засилваше. После стъпките спряха.

— Аби?

Пауза.

— Моля те, Аби, не умирай… — Гласът на Пат Харви трепереше толкова силно, че едва го чувах.

Марино се протегна към касетофона, спря го и го прибра обратно в найлоновия плик. Седях и го гледах шокирано, без да помръдна.

 

 

Погребението на Аби се състоя в събота сутрин. Изчаках тълпата да се разпръсне, после тръгнах по една пътечка под сянката на магнолии и дъбове. Розовите и бели цветове блестяха под нежното пролетно слънце.

Хората на погребението на Аби не бяха прекалено много. Запознах се с няколко от бившите й колеги от Ричмънд и се опитах да успокоя родителите й. Дойде Марино. Марк също. Той ме прегърна силно и си тръгна, с обещанието, че ще намине към къщата ми по-късно през деня. Имах нужда да поговоря с Бентън Уесли, но първо исках да остана сама за малко.

Гробището „Холивуд“ беше най-разкошното място за мъртвите в Ричмънд. Простираше се на около четиридесет акра по хълмовете, покрити с широколистни гори и поточета, на север от река Джеймс. Извитите улички бяха павирани и наименувани, бяха поставени знаци за ограничение на скоростта. Поляните бяха изпълнени с гранитни обелиски, надгробни плочи и паметници на ангелчета, като повечето бяха над стогодишни. Тук бяха погребани президентите Джеймс Мънро и Джон Тайлър, Джеферсън Дейвис и тютюневия магнат Луис Гинтър. Имаше войнишка секция за убитите при Гетисбърг. Аби бе погребана в семейния парцел до сестра си Хена.

Застанах на малка полянка между дърветата и се загледах надолу към реката, която блестеше като мед, помътняла от последните дъждове. Виждаше ми се невероятно, че Аби вече е част от обитателите на гробището, гранитна плоча, избеляваща с течение на времето. Зачудих се дали все пак е успяла да се върне в бившата си къща, в стаята на Хена. Беше ми казала, че възнамерява да го направи, когато събере смелост за това.

Чух стъпки зад гърба си. Обърнах се и видях Уесли, който бавно вървеше към мен.

— Искала си да говориш с мен, Кей?

Кимнах.

Той свали тъмното си сако и разхлаби вратовръзката си. Загледа се към реката и зачака да чуе какво ще му съобщя.

— Има някои нови неща — започнах. — В четвъртък се обадих на Гордън Спъриър.

— Братът? — запита Уесли и ме погледна любопитно.

— Да, братът на Стивън Спъриър. Не исках да ти казвам за това, докато не проверя още няколко неща.

— Аз още не съм говорил с него — съобщи ми Уесли. — Но той е в списъка ми. Много неприятно се получи с резултатите от ДНК-то. Те все още са солиден проблем за нас.

— Точно за това искам да говорим. С ДНК-то няма проблем, Бентън.

— Не разбирам.

— По време на аутопсията на Спъриър, открих много стари терапевтични белези. Единият е от малък разрез над ключицата, който се свързва с човек, имал проблеми с кръвопреливане — казах.

— И това означава?

— Такива разрези не се правят, освен ако пациентът има сериозен проблем, травма, налагаща бързото вливане на течности — кръв или лекарства. С други думи — знаех, че Спъриър е имал солиден медицински проблем някога в миналото и започнах да мисля дали това няма нещо общо с петте месеца, в които е отсъствал от книжарницата — малко след убийствата на Елизабет и Джил. Имаше и други белези — над хълбока и бедрото. Те ме накараха да подозирам, че и преди са му взимали проби от костния мозък. Затова се обадих на брат му — за да науча малко повече за медицинската история на Спъриър.

— И какво научи?

— По времето, когато изчезнал от книжарницата, Стивън бил лекуван от апластична анемия — казах. — Говорих с хематолога му. Стивън получил пълна лимфоидна радиация и химиотерапия. Костен мозък от Гордън бил вкаран в Стивън и той прекарал доста време в турбулентната стая, или балона, както я наричат повечето хора. Сигурно си спомняш, че къщата на Спъриър приличаше на тези стаи — абсолютно стерилна.

— Искаш да кажеш, че трансплантацията на костния мозък е променила ДНК-то му? — попита Уесли с напрегнато лице.

— Да. Кръвните му телца са били напълно унищожени от анемията. При изследването резултатите са съвпаднали с тези на брат му, чийто тип АБО и дори типовете в другите кръвни групи са същите.

— Но ДНК-то на Стивън и Гордън не може да е било еднакво.

— Не, освен ако братята са еднолични близнаци, а те не са — отговорих. — Кръвната група на Стивън е съвпадала с кръвта, открита в колата на Елизабет Мот. Но на ниво ДНК е имало солидна разлика, защото Стивън е оставил кръв във фолксвагена преди трансплантацията на костен мозък. А когато наскоро взехме проба от кръвта на Стивън, получихме всъщност кръв от брат му. Това, което сравнявахме с ДНК теста от старата кръв във фолксвагена, не беше ДНК-то на Стивън, а на Гордън.

— Невероятно — каза Бентън.

— Искам нов тест от мозъка на Стивън, защото ДНК-то в другите клетки ще бъде същото като след трансплантацията. Костният мозък произвежда кръвни телца, затова, ако ти е направена трансплантация, получаваш кръвните телца на донора. Но клетките на мозъка, далака и спермата не се променят.

— Обясни ми тази апластична анемия — каза Уесли, когато тръгнахме да се разходим.

— Костният ти мозък вече не произвежда нищо. Всички кръвни телца са унищожени, като че ли вече си бил облъчен.

— Какво я причинява?

— Смята се, че е идиопатична — никой всъщност не знае. Но е възможно да е резултат от излагане на пестициди, химикали, радиация, органични фосфати. Важното е, че свързват апластичната анемия с бензола. Стивън е работил на печатарска преса. Бензолът е разтворител, използван за почистване на печатарски преси и други машини. Той е бил изложен на него всекидневно в продължение на една година.

— А симптомите?

— Умора, недостиг на въздух, температура, инфекции и кървене от венците и носа. Спъриър вече е страдал от апластична анемия, когато е убил Джил и Елизабет. Сигурно е имал кървене от носа, появяващо се и при най-слабата провокация. Стресът винаги влошава нещата, а той е бил подложен на солиден стрес при отвличането на Елизабет и Джил. Вероятно от носа му е започнала да тече кръв. Това обяснява точно кръвта по задната седалка на колата на Елизабет.

— Кога най-после е отишъл на лекар? — попита Уесли.

— Месец след убийството на момичетата. По време на прегледа открили, че броят на белите кръвни телца бил доста нисък, а също така ниски били и хемоглобинът и тромбоцитите му. А когато тромбоцитите са толкова малко, кървиш много.

— Значи той е бил много болен, когато е извършил убийствата?

— Можеш да имаш апластична анемия дълго време, преди тя да се изостри — отговорих. — Някои хора я откриват едва при обикновен медицински преглед.

— Лошото здраве и изгубване на контрола над първите му жертви са го накарали да се оттегли — замисли се Уесли на глас. — Изминали са години. Той се е възстановил и е започнал да фантазира. Преживявал е убийствата отново, премислял ги е и е усъвършенствал техниката си. Най-накрая е станал достатъчно самоуверен, за да започне отново да убива.

— Да, това може да обясни дългия интервал. Но кой знае какво се е въртяло из главата му?

— Уви, никога няма да го научим — каза Уесли мрачно. Той спря и се загледа в един стар надгробен камък. После проговори: — И аз имам някои новини. В Ню Йорк има един шпионски магазин, чиито каталози намерихме в дома на Спъриър. Поразучихме и установихме със сигурност, че преди четири години той си поръчал оттам очила за нощно виждане. Освен това открихме и един оръжеен магазин в Портсмут, където е закупил две кутии „Хидра-шок“, по-малко от месец преди изчезването на Дебора и Фред.

— Защо го е правил, Бентън? — попитах. — Защо е убивал?

— Никога няма да успея да ти дам задоволителен отговор, Кей. Но поговорих с бившия му съквартирант от университета. Той ми намекна, че отношенията на Спъриър с майка му били доста нередовни. Тя била ужасно критична и властна, вечно го унижавала. Зависел от нея и в същото време вероятно страхотно я е мразил.

— А какво ще кажеш за избора му на жертви?

— Смятам, че се е насочвал към млади жени, които са му напомняли какво не би могъл да притежава, момичета, които никога не биха му обърнали внимание. Когато е виждал привлекателна двойка, това го е влудявало, защото той самият е бил неспособен да създава приятелства. Въобразявал си е, че чрез убийствата ги притежава. Радвал се е, че има надмощие над това, на което завижда. — Бентън се замисли и добави: — Ако вие с Аби тогава не бяхте се сблъскали с него, съмнявам се, че въобще щяхме да го хванем. Страшен е начинът, по който се развиват нещата. Убиецът Бънди бе спрян, защото единият му фар не светел. Синът на Сам бе заловен заради глоба за паркиране. Късмет. Извадихме късмет.

Не се чувствах късметлийка. А и Аби нямаше късмет.

— Сигурно ще ти е интересно да узнаеш, че откак цялата история се появи в новините, ни се обадиха много хора, които твърдяха, че някой, отговарящ на описанието на Спъриър, ги е приближавал пред разни барове, бензиностанции и магазини. Дори в един от случаите една двойка го закарала донякъде. Казал им, че колата му се повредила. Децата го закарали до вкъщи. Без проблеми.

— По време на тези сухи тренировки само към смесени двойки ли се е ориентирал? — попитах.

— Невинаги. Това обяснява, защо е спрял и вас с Аби, за да ви пита за посоката. Спъриър е обичал риска, фантазиите си. В известно отношение убийството е било случайно в игричките му.

— Все още не разбирам напълно защо ЦРУ толкова се тревожеше, че убиецът може да е от лагера „Пиъри“ — казах.

Бентън спря и прехвърли сакото в другата си ръка.

— Имаше и още нещо, освен валето купа — каза той. — На пода, под седалката в колата на Джим и Бони, полицията откри пластмасова компютърна карта за бензин. Решихме, че тя случайно е изпаднала от джоба на убиеца, докато е отвличал младежите.

— Е, и?

— Името на компанията, издала картата, бе „Син-Трон“. След известно проучване установихме, че е на сметка на „Викинг Експорт“. А това е прикритието на лагер „Пиъри“. Подобни карти се издават на персонала на лагера, за да ги използват на бензиностанциите на базата.

— Интересно — казах. — Аби споменаваше за някаква карта в бележките си. Реших, че става дума за валето купа. Тя е знаела за кредитната карта, нали, Бентън?

— Подозирам, че Пат Харви й е казала. Госпожа Харви знаеше за това от доста време. Всъщност това обяснява и обвиненията й по време на пресконференцията, когато твърдеше, че нещо се прикрива.

— Очевидно вече не го е вярвала, когато реши да убие Спъриър.

— Директорът й обясни някои неща след пресконференцията, Кей. Нямахме друг избор, освен да й обясним подозренията си, че картата е била оставена нарочно. Подозирахме го от самото начало, но това не означава, че не сме го приели сериозно. А и ЦРУ го приемаше доста сериозно.

— И затова я накараха да мълчи.

— Поне я накараха да се позамисли. А след арестуването на Спъриър директорът й разказа някои подробности.

— Как Спъриър е успял да се снабди с карта, издадена от лагера „Пиъри“? — зачудих се.

— Много агенти от лагера „Пиъри“ посещават книжарницата му често.

— Искаш да кажеш, че е успял да открадне картата от някой от клиентите си?

— Да. Да предположим, че агентът си е тръгнал от книжарницата и е забравил портфейла си на щанда. Докато се върне обратно да си го потърси, Спъриър може вече да го е прибрал и да е излъгал, че не го е виждал. А после оставя картата в колата на Джим и Бони, за да направим връзка между убийствата и лагера „Пиъри“.

— На картата няма ли номер за самоличност?

— Номерата са на лепенките, които бяха махнати, така че не можехме да разберем на кого принадлежи картата.

Усетих, че се изморявам и краката започват да ме болят, докато стигнем до паркинга, където бяхме оставили колите си. Хората, почели погребението на Аби, си бяха тръгнали.

Уесли изчака да отворя колата си, после докосна ръката ми и каза:

— Съжалявам за онези случаи, когато…

— Аз също — не го оставих да довърши. — Ще продължим оттук, Бентън. Направи всичко възможно Пат Харви да не бъде наказана допълнително.

— Смятам, че на съдебните заседатели няма да е трудно да разберат колко е изстрадала тя.

— Тя знаеше ли за резултатите от ДНК-то, Бентън?

— Пат Харви си има начини да открива критични за разследването подробности, въпреки нашите усилия да я държим настрани, Кей. Подозирам, че е знаела. Това чудесно обяснява извършеното от нея. Вярвала е, че Спъриър никога няма да бъде наказан.

Влязох в колата и запалих двигателя.

— Ужасно съжалявам за Аби — добави Бентън.

Кимнах и затворих вратата. Очите ми се изпълниха със сълзи.

Подкарах по тесния път към изхода на гробището и минах през величествената порта от ковано желязо. Слънцето блестеше по служебните сгради в далечината, лъчите му проблясваха и между дърветата. Отворих прозореца и подкарах на запад към вкъщи.