Патриша Корнуел
Двойни убийства (11)

11.

Породата на „По дяволите“ бе неопределена, макар да беше повече от ясно, че всяка черта, наследена от което и да е куче от неясния му род, беше най-лошата.

— Отгледах го от паленце — каза господин Джойс, когато му върнах снимката на въпросното псе. — Беше си обикновен помияр, нали разбирате. Просто една сутрин се появи пред вратата, съжалих го и му хвърлих няколко огризки. И след това не можах да се отърва от него.

Седяхме до масата в кухнята на господин Джойс. Слънчевата светлина се процеждаше едвам през прашния прозорец над изцапаната с ръжда порцеланова мивка. От крановете капеше вода. Бяхме пристигнали преди петнайсет минути и оттогава старецът не бе казал и една нежна дума за убитото си куче. Но въпреки това можех да усетя топлината в старческите очи, а грубите му ръце, които замислено галеха ръба на чашата за кафе, изглеждаха способни на нежни ласки.

— Как получи името си? — поиска да узнае Марино.

— Нали разбирате, аз никога не му дадох име. Вечно крещях по него: „По дяволите, млъкни! Ела тук, по дяволите! По дяволите, ако не спреш да лаеш, ще ти зашия муцуната!“. — Старецът се усмихна тъжно. — Стигна се дотам, той да реши, че се казва „По дяволите“. И аз така и продължих да го наричам.

Господин Джойс бе пенсионер. Преди работел като диспечер за една циментова компания. Малката му къщичка представляваше паметник на селската бедност по средата на фермерските земи. Подозирах, че първият собственик на бараката е бил наемател на фермата, защото от двете страни на имота се простираха огромни незасяти полета. Старецът каза, че през лятото те били покрити с царевица.

Било е лято, гореща августовска нощ, когато Бони Смит и Джим Фрийман били принудени да карат по обезлюдения, прашен път отпред. После настъпи ноември и аз минах по същия път, точно покрай къщичката на господин Джойс, а задната част на комбито ми бе пълна със сгънати чаршафи, носилки и торби за трупове. На по-малко от три километра от мястото, където живееше старецът, се намираше гъстата гора, в която преди две години бяха намерени труповете на двойката. Зловещо съвпадение? Ами ако не беше само съвпадение?

— Разкажете ми какво се случи с По дяволите — каза Марино и запали цигара.

— Беше по време на уикенда — започна господин Джойс.

— Струва ми се, по средата на август. Всички прозорци бяха отворени, а аз седях във всекидневната и гледах „Далас“. Странно е как човек си спомня подобни неща. Май това означава, че е било петък. Даваха го от девет часа.

— Значи кучето ви е било застреляно между девет и десет — отбеляза Марино.

— Така мисля. Не може да е станало много преди това, защото той нямаше да успее да се добере до вкъщи. Та гледам си аз телевизията и изведнъж го чувам да дращи по вратата и да скимти. Знаех, че е наранен, но реших, че сигурно се е счепкал с някоя котка или друго куче. После отворих вратата и го видях.

Старецът извади торбичка с тютюн и започна да си свива цигара с опитен маниер.

Марино го подкани:

— Какво направихте след това?

— Сложих го в колата и го закарах до къщата на доктор Уайтсайд. На около седем километра на северозапад.

— Ветеринарен лекар? — попитах.

Той бавно поклати глава.

— Не, мадам. Никога не съм имал ветеринарен лекар. Дори не съм познавал такъв. Доктор Уайтсайд се грижеше за жена ми, преди тя да почине. Много свестен човек. А и честно казано — не знаех къде другаде да отида. Разбира се, беше прекалено късно. Докато докарам кучето дотам, докторът вече нищо не можеше да направи. Каза ми, че трябвало да се обадя в полицията. В средата на август има само гарги, а и никой в света не може да има основателна причина да стреля посред нощ по гарги или каквото и да било друго. Постъпих така, както ми каза докторът. Обадих се в полицията.

— Имате ли някаква идея кой може да е застрелял кучето ви? — запитах.

— Вече ви казах, че По дяволите имаше гнусния навик да преследва хората, да тича след колите, като че ли иска да им изяде гумите. Ако искате да чуете моето лично мнение — винаги съм подозирал, че някое ченге може да го е очистило.

— Защо? — попита Марино.

— След като прегледаха кучето, ми казаха, че куршумите са били изстреляни от револвер. Значи По дяволите може да е тичал след някоя полицейска кола и така да е станало всичко.

— Видяхте ли някакви полицейски коли по пътя в онази нощ?

— Не. Но това не означава, че не е имало. А и аз не съм сигурен кога точно се е случило. Знам само, че не е било наблизо — щях да го чуя.

— Ако телевизорът ви е бил пуснат силно, можеше и да не го чуете — каза Марино.

— Със сигурност щях да го чуя. Наоколо няма много звуци, особено късно вечер. Човек като поживее тук известно време, започва да различава и най-слабите необичайни звуци. Дори телевизорът да работи и прозорците да са затворени.

— Чухте ли някакви коли по пътя ви тогава? — попита Марино.

Господин Джойс се замисли за момент.

— Знам, че премина една кола малко преди По дяволите да започне да дращи по вратата. Полицаите ме питаха за това. Имах чувството, че който и да е бил в колата, е застрелял кучето ми. Полицаят, който записа показанията ми, също мислеше така.

Старецът млъкна и се загледа през прозореца.

— Възможно е да е било просто някое хлапе.

Някъде удари часовник, после настъпи тишина, бавно минаващите секунди сякаш бяха отмервани от капещата в мивката вода. Господин Джойс нямаше телефон. Съседите му бяха малко и не живееха много наблизо. Зачудих се дали има деца. Не изглеждаше да си е взел друго куче или котка. По нищо не личеше, че някой или нещо, с изключение на стареца живее в къщата.

— По дяволите беше проклето животно, но човек се привързваше към него. Умираше си да тормози пощаджията. А аз стоях тук, във всекидневната, гледах през прозореца и се смеех толкова силно, че очите ми сълзяха. Страхотна гледка. Хилав, дребен човечец, който се оглеждаше наоколо ужасено и не смееше да излезе от камиончето си. По дяволите беснееше около него и лаеше като луд. Забавлявах се една-две минути, после се разкрещявах и излизах на двора. Достатъчно бе да посоча с пръст и По дяволите се оттегляше със свита между краката опашка. — Цигарата на стареца димеше в пепелника забравена. Той си пое дъх. — Много лошотия има по света.

— Да, господине — съгласи се Марино и се облегна на стола си. — Навсякъде има лошотия, дори в хубав, спокоен район като този. Последния път, когато идвах насам, май беше преди две години, около Деня на благодарността. Тогава намерихме онази двойка в гората. Спомняте ли си това?

— Разбира се — кимна господин Джойс. — Никога не бях виждал такава лудница. Бях в двора и събирах дърва за огъня, когато изведнъж всички тези полицейски коли профучаха покрай мен с виещи сирени и святкащи лампи. Сигурно имаше дузина коли и една-две линейки също. — Той се замисли и погледна Марино. — Не си спомням да съм ви видял там. — После насочи вниманието си към мен. — Предполагам, че сте били?

— Да.

— Така и си помислих. — Той изглеждаше доволен. — Стори ми се, че лицето ви ми е познато, и по време на целия ни разговор се тормозя и се мъча да си спомня къде съм ви виждал.

— Вие отидохте ли в гората — там, където бяха телата? — запита Марино.

— С всички тия полицейски коли, дето преминаха край дома ми, просто нямаше начин да си остана тук. По тоя път нямам никакви съседи — само гори. В началото си помислих, че са застреляли някой ловец. Но не ми се видя логично — прекалено много ченгета бяха дошли. Та качих се в колата и тръгнах надолу по пътя. Намерих един полицай, който стоеше до колата си, и го попитах какво става. Обясни ми, че ловци намерили труповете на една двойка в гората. После ме попита дали живея наблизо. Отговорих му, че е така, и после на вратата ми се появи един детектив и започна да задава въпроси.

— Помните ли името на детектива? — попита Марино.

— Не мисля.

— Какви въпроси ви зададе?

— Най-вече искаше да знае дали съм виждал някого из района, особено по времето, когато се смята, че са изчезнали младежите. Дали е имало някакви непознати коли, ей такива неща.

— А вие сетихте ли се за нещо?

— Ами след като той си тръгна, аз се позамислих и оттогава нещо ми се върти из главата — отговори господин Джойс. — В нощта, за която полицията смята, че двойката е била доведена тук и убита, не чух нищо. Понякога си лягам рано. Може и да съм бил заспал. Но преди около няколко месеца си спомних нещо — след като другата двойка бе намерена в началото на годината.

— Дебора Харви и Фред Чейни? — попитах.

— Момичето, чиято майка била много важна.

Марино кимна. Господин Джойс продължи:

— Тези убийства ме накараха да се замисля за намерените тук трупове и изведнъж нещо ми изскочи в ума. Ако сте забелязали, когато идвахте, отпред има пощенска кутия. Преди няколко години бях доста болен. Трябва да е било около две седмици преди времето, в което смятат, че е станало убийството на момчето и момичето.

— Джим Фрийман и Бони Смит — каза Марино.

— Да, господине. Имах грип, повръщах, всичко ме болеше от главата до петите. Останах в леглото два дни и нямах сили дори да се завлека навън и да си прибера пощата. В нощта, за която говоря, най-после се почувствах по-добре и станах. Направих си супа и после излязох да си взема пощата. Сигурно е било около девет-десет часа вечерта. Докато се връщах към къщата, чух някаква кола. Навън бе тъмно като в рог, но колата пълзеше напред без фарове.

— В каква посока отиваше? — попита Марино.

— В тази — посочи на запад старецът. — С други думи, движеше се от гората обратно към шосето. Може и нищо да не е имало, но си спомням, че тогава ми се стори доста странно. В онази посока няма нищо, освен гори и обработваема земя. Но реших, че просто някакви хлапета са пиянствали или са търсели къде да паркират — нещо такова.

— Можахте ли да разгледате колата добре? — попитах.

— Стори ми се, че е средна по размер, тъмна на цвят. Черна, тъмносиня или тъмночервена.

— Нова или стара? — попита Марино.

— Не знам дали е била чисто нова, но не беше стара. Не беше и някоя от онези чуждестранните коли.

— Как разбрахте? — поиска да узнае Марино.

— По звука — отговори господин Джойс, без да се замисли. — Чуждите коли не звучат като американските. Двигателят е по-шумен, пухти повече. Не знам как да го обясня, но правя разлика. И с вас, когато идвахте, познах. Разбрах, че сте в американска кола, вероятно форд или шевролет. Онази кола премина с незапалени фарове, но беше много тиха, звучеше приятно. Формата й ми напомни за новите тъндърбърд, но не мога да се закълна, че е такава. Може да е било и кугар.

— Значи е била спортна — предположи Марино.

— Зависи от гледната точка. За мен спортен е шевролет корвет. А тъндърбърд и кугар са просто луксозни.

— Разбрахте ли колко души има в колата? — попитах.

Той поклати глава.

— Не. Нямам идея дори. Беше ужасно тъмно, а и аз не гледах внимателно.

Марино извади бележника от джоба си и започна да го разлиства.

— Господин Джойс — каза той. — Джим Фрийман и Бони Смит изчезнаха на двайсет и девети юли, събота вечер. Сигурен ли сте, че сте видели тази кола преди това, а не по-късно?

— Сигурен съм, както че седя тук. Причината е, че бях болен, както вече ви казах. Започнах да се разболявам през втората седмица на юли. Помня го, защото рожденият ден на жена ми беше на тринайсети юли. Винаги на рождения й ден ходя на гробищата и слагам цветя на гроба й. Току-що се бях върнал от гробището, когато се почувствах странно. А на следващия ден бях прекалено болен, за да стана от леглото. — Той млъкна и се замисли, после добави: — Трябва да е било петнайсети или шестнайсети, когато излязох да си прибера пощата и видях колата.

Марино извади слънчевите си очила и се приготви за тръгване.

Господин Джойс, който определено не беше вчерашен, го запита:

— Смятате, че между загиналите младежи и застреляното ми куче може да има нещо общо?

— Разглеждаме всяка възможност. Добре ще е да не споменавате на никого за разговора ни.

— Няма да спомена и дума, господине. Със сигурност.

— Ще ви бъда признателен.

Той ни изпрати до вратата.

— Отбийте се пак, когато можете — каза старецът. — Елате през юли — тогава има домати. Отзад си имам малка градинка с най-добрите домати във Вирджиния. Но, разбира се, не трябва да чакате дотогава, за да дойдете. Когато пожелаете. Винаги съм тук.

Господин Джойс ни наблюдаваше от портата, докато потегляхме.

Марино ми съобщи мнението си по черния път към магистралата.

— Има нещо подозрително в колата, която е видял две седмици преди Бони Смит и Джим Фрийман да бъдат убити тук.

— И аз така мисля.

— Що се отнася до кучето, имам съмнения. Ако е било застреляно седмици, дори месеци, преди Джим и Бони да изчезнат, щях да мисля, че има нещо. Но По дяволите е бил очистен цели пет години преди младежите да започнат да изчезват.

Зони за убийства, помислих си. Възможно бе все пак да сме на прав път.

— Марино, мислил ли си, че може да си имаме работа с някой, за когото мястото на убийството е по-важно от подбора на жертвите?

Той ме погледна и внимателно се вслуша в думите ми.

— Този човек може да е прекарал доста дълго време в търсене на точното място — продължих. — Когато това е свършено, той започва да ловува, води плячката си на това грижливо избрано място. Най-важното е мястото и времето през годината. Кучето на мистър Джойс е било убито в средата на август. Най-горещото време в годината, но вън от ловния сезон. Всяка една от двойките е била убита извън ловния сезон. При всички случаи труповете са открити седмици или месеци по-късно, по време на сезона. От ловци. Това е схемата.

— Искаш да кажеш, че убиецът си е търсил хубавичко местенце из гората, подходящо за извършване на убийства, и кучето се е появило изведнъж и му е провалило плана? — Марино погледна намръщено към мен.

— Разглеждам всички възможности.

— Не се обиждай, но ми се струва, че тази идея можеш направо да я изхвърлиш през прозореца. Освен ако онзи идиот не си е фантазирал с години как убива двойки, а чак наскоро да се е захванал с това.

— Смятам, че този човек има доста развинтена фантазия.

— Май трябва да се захванеш с профилиране — каза Марино. — Започваш да ми звучиш като Бентън.

— А ти звучиш, като че ли си отписал Бентън.

— Не. Просто точно сега не съм в настроение да се занимавам с него.

— Той все още е партньорът ти от ПЗЖП. Ние с теб не сме единствените, които са под напрежение. Не го съди прекалено строго.

— Ти май напоследък си се захванала да даваш безплатни съвети — каза той.

— Бъди доволен, че е безплатен, защото се нуждаеш от всичките съвети, които можеш да получиш.

— Искаш ли да хапнем по нещо за вечеря?

Приближаваше шест часа.

— Тази вечер имам тренировка — казах опечалено.

— Господи. Предполагам, това ще е следващото, което ще ме накараш да направя.

Самата мисъл накара и двама ни да се протегнем едновременно към цигарите си.

Закъснях за урока си по тенис, макар да направих всичко възможно, с изключение минаването на червено, да стигна до Уестууд навреме. Една от връзките на маратонките ми се скъса, хватът ми беше хлабав, а на горния етаж течеше купон с мексикански бюфет, което означаваше, че галерията бе пълна с хора, които си нямаха друго забавление, освен да пият „маргарити“, да ядат „такос“^[1] и да наблюдават унижението ми. След като направих пет кошмарно несполучливи удара, започнах да преплитам крака, а размахът ми отслабна. Следващите три удара отидоха в мрежата. Играта ми бе направо жалка. Колкото по-усилено се стараех, толкова по-зле ставаше.

— Откриваш се прекалено рано, а удряш прекалено късно. — Тед дойде в моята страна зад мрежата. — Прекалено голям размах, а недостатъчно внимание. И какво става?

— Ами замислям се дали да не се захвана с бридж — отговорих и усетих как лошото ми настроение преминава в гняв.

— Държиш неправилно ракетата. Свали я по-рано, извий рамене, стъпи и удари топката. И я задръж колкото се може по-дълго.

Той отиде до началото на корта и ми демонстрира думите си, като прати няколко топки зад мрежата, докато аз завистливо го наблюдавах. Тед имаше мускули, като че ли изваяни от Микеланджело, невероятна координация и можеше без усилие да завърти топката така, че тя да подскочи над главата ти или да замре в краката ти. Зачудих се дали съвършените атлети осъзнават как ни карат да се чувстваме ние останалите.

— Проблемът ти е най-вече в главата, доктор Скарпета — каза той. — Идваш тук и искаш да си Мартина, а е много по-разумно да си си ти самата.

— Е, аз със сигурност не мога да бъда Мартина — измърморих.

— Не решавай толкова категорично да печелиш точки, когато трябва да работиш над това да не ги загубиш. Играй хитро, нагласяй нещата, поддържай играта, докато противникът ти пропусне или ти даде възможност да му изпратиш неспасяема топка. Тук играта е такава. Мачовете на клубно ниво не се печелят, те се губят. Някой те бие не защото е спечелил повече точки от теб, а защото ти си загубила повече от него. — Той ме изгледа замислено и добави: — Обзалагам се, че не си толкова нетърпелива в работата си. Сигурен съм, че можеш да отбиеш всяка топка, така да се каже, и го правиш по цял ден.

Не бях напълно уверена в това, но лекцията на Тед направи точно обратното на това, което той искаше. Отвлече мисълта ми от тениса. Да играеш хитро. По-късно надълго се замислих по въпроса, докато се киснех във ваната.

Нямаше да победим убиеца. Да го примамваш с поставяне на гилзи и истории във вестника бе обидна тактика, която не свърши никаква работа. Подходяща бе малко защитна стратегия. Престъпниците, които не са заловени, не са идеални, те са просто късметлии. Правят грешки. Всички ги правят. Проблемът е да ги видиш, да осъзнаеш значението им и да определиш дали са направени нарочно или не.

Сетих се за фасовете, които бяхме намерили около труповете. Нарочно ли ги е оставил там убиецът? Вероятно. Грешка ли бяха? Не, защото бяха абсолютно безполезни като доказателство и не можехме да определим марката им. Валето купа беше оставено в колите нарочно, но и това не бе грешка. От картите не са били взети пръстови отпечатъци, а и най-вероятно убиецът ги е оставил, за да ни накара да мислим това, което той иска.

Бях сигурна обаче, че прострелването на Дебора Харви е било грешка.

Освен това съществуваше и миналото на нападателя, а в момента аз мислех точно за него. Той не се е превърнал изведнъж от спазващ законите гражданин в опитен убиец. Какви ли грехове е имал в миналото? Какви зловещи действия е извършвал?

Например — може да е застрелял кучето на един старец преди осем години. Ако бях права, това означаваше, че убиецът е направил още една грешка, защото този инцидент навеждаше на мисълта, че той е местен, а не е нов в района. Зачудих се дали не е убивал и преди.

 

 

На следващата сутрин, веднага след събранието на персонала, помолих компютърния ни специалист — Маргарет — да ми приготви разпечатка за всяко убийство, станало в радиус от седемдесет километра от лагера „Пиъри“ през последните десет години. Макар и да не търсех точно двойно убийство, точно това намерих.

Номера С0104233 и С0104234. Никога не бях чувала за тези свързани случаи, които бяха станали няколко години преди да се преместя във Вирджиния. Върнах се в кабинета си, затворих вратата и прегледах досиетата с нарастващо вълнение. Джил Харингтън и Елизабет Мот били убити преди осем години, през септември — месец след като бе застреляно кучето на господин Джойс.

И двете жени били малко над двайсетте, когато изчезнали преди осем години, в петъчната нощ на четиринайсети септември. Труповете им били открити на следващата сутрин в едно гробище. Фолксвагенът на Елизабет бил намерен едва на по-следващия ден на паркинга на един мотел на магистрала 60 в Лайтфут, точно пред Уилиямсбърг.

Започнах да разучавам докладите от аутопсиите и скиците на труповете. Елизабет Мот била застреляна веднъж във врата, след което била намушкана в гърдите, а гърлото й — прерязано. Била напълно облечена, без следи от сексуално насилие. Куршумът не бил открит. По китките й имало следи от завързване. Нямало получени при самозащита рани. Досието на Джил обаче разказваше друга история. Тя имала защитни рани по ръцете, контузии и разкъсвания по лицето и скалпа, говорещи, че е била удряна с пистолет. Блузата й също била разкъсана. Очевидно е водила отчаяна борба, която е завършила, когато убиецът я намушкал единайсет пъти.

Според изрезките от вестници, включени в досиетата, полицаите от град Джеймс казали, че момичетата били видени за последен път да пият бира в бар „Котва“ в Уилиямсбърг, където останали приблизително до десет часа вечерта. Правеха се предположения, че точно тук са срещнали убиеца си, тръгнали са си с него и са го последвали до мотела, където по-късно бе намерена колата на Елизабет. По някое време той ги е заплашил, вероятно още на паркинга, и ги е принудил да го закарат до гробището, където ги е убил.

Доста от нещата в сценария обаче не ми изглеждаха логични. Полицаите бяха намерили кръв на задната седалка на фолксвагена, която не можеше да бъде обяснена. Кръвната група не съвпадаше с групите на двете момичета. А ако кръвта е била от убиеца, какво всъщност се е случило? Дали се е бил с някоя от жените на задната седалка? Ако е така — защо нямаше и нейна кръв? Ако и двете жени са седели отпред — как се е наранил убиецът? Да се е порязал, докато се е борил с Джил в гробището, също не обясняваше нещата. След убийствата той трябва да е откарал колата от гробището до мотела, което означаваше, че кръвта му трябваше да е по седалката на шофьора, а не по задната. И най-накрая — ако той е възнамерявал да убие жените, след като се позабавляват сексуално, защо просто не ги е убил в мотелската стая? И защо при прегледа на момичетата не бе установено никакво наличие на сперма? Дали са правили секс с този човек, а после са се почистили? Две жени с един мъж? Тройка? Е, бях виждала доста неща в работата си.

Набрах номера на компютърния отдел и Маргарет вдигна телефона веднага.

— Имам нужда от още една услуга — казах. — Направи ми списък на всички убийства, свързани с наркотици, по които е работил детектив Р. П. Монтана от полицията в Джеймс. Нуждая се от информацията веднага, ако това е възможно.

— Няма проблеми — чух пръстите й да тракат по клавиатурата.

Получих разпечатката. В нея имаше шест убийства, свързани с наркотици, разследвани от детектив Монтана. Имената на Елизабет Мот и Джил Харингтън бяха в списъка, защото при аутопсиите им бе открито наличие на алкохол. В допълнение Джил бе позитивна за хлордиазепоксид и клидиниум — активни съставки на лекарството либракс.

Грабнах телефона и се обадих в полицейското управление в град Джеймс. Поисках да говоря с детектив Монтана. Казаха ми, че вече бил капитан във „Вътрешни работи“, и прехвърлиха обаждането ми там.

Имах намерение да бъда много внимателна. Страхувах се Монтана да не усети подозренията ми, че смъртта на двете жени е свързана с убийствата на другите пет двойки, защото това можеше да го накара да се дръпне и да не говори.

— Монтана — отговори плътен глас.

— Обажда се доктор Скарпета — казах.

— Как си, док? Хората в Ричмънд още се стрелят помежду си, а?

— Изглежда, нещата не се подобряват — съгласих се. — Правя проучване на свързани с наркотици убийства — обясних. — Чудех се дали мога да ти задам един-два въпроса за няколко от бившите ти случаи, които излязоха на компютъра ми.

— Давай. Но мина доста време. Може да не помня подробностите много добре.

— Основно ме интересуват сценариите, подробностите по смъртните случаи. Повечето от тях са станали, преди аз да дойда в Ричмънд.

— О, да, в отминалите дни на доктор Кагни. Голямо преживяване беше да работиш с него — изсмя се Монтана. — Никога няма да забравя как преглеждаше труповете без ръкавици. Нищо не можеше да го изкара от равновесие, освен хлапетата. Не обичаше да аутопсира деца.

Започнах да преглеждам информацията от разпечатката. Това, което Монтана си спомняше за всеки един от случаите, не ме учуди много. Здраво пиянство и домашни проблеми бяха накарали съпруг да убие жена си или обратното — развод тип „Смит и Уесън“, както го наричаха полицаите. Мъж, пиян до козирката, пребит до смърт от пияните си приятели след провалянето на игра на покер. Баща с високо алкохолно съдържание в кръвта, застрелян от сина си. И така нататък. Оставих случаите на Джил и Елизабет за последно.

— Спомням си ги доста добре — каза Монтана. — Странно е единствената дума, която ми идва наум, когато се сетя за случилото се с тези момичета. Никога не бих си помислил, че са от жените, дето биха отишли в мотел с някакъв тип, с когото са се запознали в бара. И двете бяха завършили колеж, имаха добри служби, бяха умни и привлекателни. По мое мнение, типът, когото са срещнали, трябва да е бил абсолютно побъркан. Винаги съм подозирал, че е някой, който просто е минавал оттук, а не местен човек.

— Защо?

— Защото, ако беше местен, смятам, че щяхме да имаме късмет и да си намерим заподозрян. Мнението ми е, че е бил сериен убиец. Забира жени от баровете и ги убива. Възможно да е някой, който пътува много, напада различни градове и после се мести.

— Бяха ли обрани? — попитах.

— Не изглеждаше така. Първата ми мисъл, когато се заех със случая, бе, че момичетата може да са взимали ободряващи наркотици и да са тръгнали с някого, за да си купят такива. Може да са се съгласили да се срещнат в мотела, за да се забавляват или да разменят пари срещу кокаин. Но не липсваха пари или бижута, а и не открих нищо, което да ме наведе на мисълта, че момичетата са взимали наркотици.

— От токсикологичните доклади узнах, че Джил Харингтън е имала позитивен резултат за либракс в добавка към алкохола — казах. — Знаеш ли нещо по въпроса?

Той се замисли за момент.

— Либракс. Не. Нищо не ми говори.

Не му зададох повече въпроси. Благодарих му и затворих.

Либракс е многостранно терапевтично лекарство, използвано за отпускане на мускулите и облекчаване на нервно напрежение. Джил може да е страдала от болки в гърба или схващания, дължащи се на спортни травми. А може и да е имала психосоматични проблеми като спазми в храносмилателния тракт. Следващата ми задача бе да намеря лекаря й. Заех се с нея, като звъннах на един от колегите ми в Уилиямсбърг и го помолих да ми изпрати по факса листовете от указателя, на които бяха отбелязани аптеките в неговия район. После се обадих на Марино.

— Имаш ли някакви приятели полицаи във Вашингтон? Някой, на когото се доверяваш? — казах, когато чух гласа му.

— Познавам един-двама души. Защо?

— Трябва на всяка цена да говоря с Аби Търнбул, а мисля, че не е много разумно аз да й се обаждам.

— Да, особено ако не искаш някой да разбере за това.

— Точно така е.

— Ако ме питаш мен — добави той, — въобще не е разумно да говориш с нея.

— Наясно съм с идеите ти, Марино. Но това не променя намерението ми. Можеш ли да се свържеш с някого от приятелите си там и да го изпратиш до апартамента й да види дали може да я открие?

— Смятам, че допускаш грешка. Но все пак ще се погрижа за това.

— Просто им кажи да й предадат, че трябва да поговоря с нея. Искам тя да се свърже с мен незабавно.

Издиктувах на Марино адреса й.

Страниците от указателя, които ме интересуваха, вече бяха пристигнали по факса и Роуз ги остави на бюрото ми. През останалата част от следобеда се обадих на всяка аптека, която Джил Харингтън можеше да е посещавала в Уилиямсбърг. Най-после в една от аптеките откриха името на Джил в списъците си.

— Редовен клиент ли е била? — запитах аптекаря.

— Разбира се. Елизабет Мот — също. Те двете живееха недалеч оттук, в комплекс с апартаменти малко по-надолу по улицата. Чудесни млади дами. Никога няма да забравя колко бях шокиран.

— Заедно ли живееха?

— Нека да проверя — последва пауза. — Не изглежда така. Различни адреси и телефонни номера, но същият комплекс. „Старият град“, на около два километра оттук. Хубаво място. Доста младежи живеят там, студенти.

Той продължи да ми разказва за Джил. За тригодишен период тя се появявала с рецепти за различни антибиотици, сиропи за кашлица и други лекарства, свързани с обикновени грипове или инфекции на гърлото и пикочния канал, от които хората често боледуват. Около месец преди убийството тя дошла с рецепта за „Септра“, който очевидно е била привършила до смъртта си, защото в кръвта й не бяха открити съставките му.

— Някога продавали ли сте й либракс? — попитах.

Изчаках го да разрови документацията си.

— Не, мадам. Няма нищо в документите ни.

Вероятно рецептата е била на Елизабет, помислих си.

— А приятелката й — Елизабет Мот? Тя идвала ли е с рецепта за либракс?

— Не.

— Знаете ли дали някоя от двете жени не е посещавала и друга аптека?

— Съжалявам, но не мога да ви помогна. Нямам представа.

Той ми съобщи имената на другите близки аптеки. Вече се бях обаждала в повечето от тях, а от малкото останали потвърдиха, че нито една от двете жени не е ходила при тях с рецепта за либракс или каквото и да било друго лекарство. Самият либракс не беше чак толкова важен. Но загадката за това кой го е предписал и защо, доста ме притесняваше.