Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кей Скарпета (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
All That Remains, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Патриша Корнуел. Двойни убийства

Американска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 1995

История

  1. — Добавяне

10.

Студен вятър клатеше клоните на дърветата. В оскъдната лунна светлина теренът изглеждаше странен и зловещ, докато пътувах към къщата на Бентън Уесли. Имаше много малко улични лампи, а селските пътища бяха лошо маркирани. Най-после спрях пред малка бензиностанция с един-единствен ред помпи. Запалих лампата над главата си и разгледах надрасканите си указания. Бях се загубила.

Видях, че съседното магазинче е затворено, но мярнах обществен телефон близо до предната врата. Закарах колата по-наблизо, излязох и оставих фаровете да светят, а двигателят да работи. Набрах номера на Уесли. Телефонът вдигна жена му — Кони.

— Наистина си се объркала — каза тя, след като направих всичко възможно да й обясня къде точно се намирам.

— О, господи — въздъхнах.

— Е, всъщност не е чак толкова далеч. Проблемът е, че е доста сложно да се добереш до нас от мястото, където си в момента. — Тя се замисли, после реши: — Смятам, че е по-разумно да останеш там, Кей. Заключи вратите и стой спокойно. Ние ще дойдем и ти ще ни последваш. След петнайсетина минути сме там. Добре ли е?

Дадох назад, паркирах по-близо до пътя, пуснах радиото и зачаках. Минутите се точеха бавно като часове. Не мина нито една кола. Фаровете ми осветиха бялата ограда отсреща, която опасваше заледено пасбище. Луната приличаше на бледо резенче, плаващо в мрачната мъгла. Изпуших няколко цигари, докато тревожно се оглеждах наоколо.

Зачудих се дали умрелите младежи са се чувствали по този начин. Какво ли е да те принудят да влезеш бос и завързан в гората? Сигурно са знаели, че ще умрат. Били са ужасени от това, което убиецът е възнамерявал да извърши с тях, преди да ги убие. Замислих се за племенницата си Луси, за майка ми, сестра ми и приятелите. Да се страхуваш от болката и смъртта на някого, когото обичаш, е по-ужасно, отколкото страхът за собствения ти живот. Видях светлини от фарове, които ставаха все по-ярки, докато приближаваха по тесния тъмен път. Непозната за мен кола зави и спря недалеч от моята. Видях профила на шофьора и адреналинът премина в кръвта ми като електричество.

Марк Джеймс излезе от взетата под наем кола. Свалих прозореца си и се втренчих в него, прекалено шокирана, за да мога да проговоря.

— Здрасти, Кей.

Уесли ми бе казал, че вечерта не е подходяща. Беше се опитал да ме разубеди. Сега разбрах защо. Марк му беше на гости. Вероятно Кони бе помолила Марк да дойде да ме вземе или той бе предложил услугите си. Не можех дори да си представя реакцията си, ако бях влязла в дома на Уесли и бях открила Марк, седящ във всекидневната.

— Оттук до къщата на Бентън е истински лабиринт — каза Марк. — Предлагам ти да оставиш колата си. Тук е в безопасност. По-късно ще те докарам обратно, за да нямаш проблеми с намирането на пътя.

Безмълвно паркирах по-близо до магазина и после се качих в неговата кола.

— Как си? — запита той нежно.

— Чудесно.

— А семейството ти? Как е Луси?

Луси все още ме разпитваше за него. А аз никога не знаех какво да й отговоря.

— Чудесно — повторих.

Гледах лицето му, силните му ръце върху волана, всяко очертание, линия и вена, познати и прекрасни за мен. Сърцето ме заболя от обзелите ме чувства. Мразех го и го обичах в същото време.

— Наред ли е всичко в работата ти?

— Моля те, спри с тази проклета учтивост, Марк.

— Предпочиташ да съм груб като теб ли?

— Не съм груба.

— Какво, по дяволите, искаш да кажа?

Отговорих с мълчание.

Той пусна радиото и подкара в нощта.

— Знам, че е неловко, Кей — каза той, като гледаше право пред себе си. — Съжалявам. Бентън предложи аз да те посрещна.

— Много умно от негова страна — казах саркастично.

— Не исках да кажа това. Аз щях да настоя, ако той не ме беше помолил. Ти не можеше да знаеш, че аз съм тук.

На отбивката завихме в пътя към къщата на Уесли. Когато спряхме в двора му, Марк каза:

— Струва ми се разумно да те предупредя, че Бентън не е в много добро настроение.

— Аз също — отговорих студено.

В камината във всекидневната гореше огън. Уесли седеше близо до него, куфарчето му — отворено и облегнато на крака на стола, питието му — на масата до него. Не стана при влизането ми, само кимна леко, когато Кони ме покани на канапето. Седнах в единия край, а Марк — в другия.

Кони отиде да донесе кафето и аз започнах:

— Марк, нямах представа, че и ти си замесен във всичко това.

— Просто няма какво да знаеш. Бях за няколко дни в Куантико и сега прекарвам вечерта си с Бентън и Кони. Утре се връщам в Денвър. Не участвам в разследването, нито имам нещо общо със случаите.

— Добре. Но знаеш за тях.

Зачудих се какво ли са обсъждали Бентън и Марк в мое отсъствие и какво може Уесли да е казал на Марк за мен.

— Той е наясно със случаите — отговори Уесли.

— Тогава ще задам въпроса и на двама ви — казах. — Бюрото ли постави капан на Пат Харви? Или ЦРУ?

Уесли не помръдна, нито пък промени изражението на лицето си.

— Какво те кара да мислиш, че е имало заложен капан?

— Очевидно дезинформационната тактика на Бюрото има за цел не само примамването на убиеца. Някой е възнамерявал да унищожи доверието в Пат Харви и пресата се справи с тази задача доста успешно.

— Дори президентът няма такова влияние над медиите. Не и в нашата страна.

— Не обиждай интелигентността ми, Бентън — казах.

— Тя просто ни изпревари. Нека го кажем по този начин.

Уесли кръстоса крака и взе питието си.

— А вие поставихте капана.

— Никой не е говорил вместо нея на пресконференцията.

— Това е без значение. Просто нямаше нужда друг да говори вместо нея. Някой е направил така, че обвиненията й да звучат като бръщолевенето на луд, когато бъдат отпечатани. Кой подучи репортерите, политиците, бившите й съюзници, Бентън? Кой даде информацията, че се е консултирала с ясновидка? Ти ли?

— Не.

— Пат Харви се видя с Хилда Озимек миналата есен — продължих. — Досега този факт не бе съобщаван в новините. Адски е долно, Бентън. Ти самият ми каза, че ФБР и тайните служби са се свързвали с Хилда Озимек в няколко случая. Вероятно и госпожа Харви е научила за нея от вас, за бога.

Кони се върна с кафето ми, после ни остави така бързо, както се бе появила.

Чувствах погледа на Марк върху себе си, напрежението. Уесли продължаваше да гледа огъня.

— Струва ми се, че знам истината. — Дори не направих опит да прикрия отвращението си. — И възнамерявам да я обсъдим веднага. Ако не ми помогнеш в това, тогава мисля, че за в бъдеще и за мен ще бъде невъзможно да ти помагам.

— Какво намекваш, Кей? — погледна ме Уесли.

— Ако се случи отново, ако още една двойка умре, не гарантирам, че репортерите няма да разберат какво всъщност става…

— Кей — този път ме прекъсна Марк.

Отказах да го погледна. Правех всичко възможно да го отстраня.

— Не искаш да се препънеш като госпожа Харви.

— Не може да се каже, че тя се препъна съвсем сама — отговорих. — Смятам, че е права. Нещо наистина се покрива.

— Предполагам, изпратила си й докладите си — каза Уесли.

— Да. Вече няма да участвам в тази манипулация.

— Това е било грешка.

— Грешката ми беше, че не й ги изпратих по-рано.

— Докладите ти включват ли информация за куршума, който извади от тялото на Дебора? По-специално, че е бил деветмилиметров „Хидра-шок“?

— Калибърът и марката трябва да са в доклада на оръжейните експерти — отговорих. — Аз не изпращам копия от техните доклади, както и от докладите на полицията — нито един от тях не е създаден в офиса ми. Но се интересувам защо си толкова загрижен за тази подробност.

Уесли не отговори и Марк се намеси:

— Бентън, трябва да изясним това.

Уесли запази мълчание.

— Смятам, че Кей трябва да знае — добави Марк.

— Мисля, че вече знам — казах. — Смятам, че ФБР се страхува, че убиецът е федерален агент, който е мръднал. Възможно е и да е някой от лагера „Пиъри“.

Вятърът изстена в тъмнината и Бентън стана, за да се погрижи за огъня. Постави още дърва, подреди ги с машата и почисти пепелта от огнището, без да бърза. Най-после седна, взе питието си и каза:

— Как стигна до този извод?

— Няма значение — отговорих.

— Някой каза ли ти го направо?

— Не. Не направо — извадих цигарите си. — Откога подозираш това, Бентън?

Той се поколеба, но отговори:

— Вярвам, че ще е по-добре, ако не знаеш подробностите. Наистина. Ще бъдат само бреме за теб. Много тежко бреме.

— Вече си нося тежкото бреме. И ми писна да се натъквам на дезинформация.

— Искам да ми обещаеш, че нищо от обсъжданото няма да излезе оттук.

— Познаваш ме прекалено добре, за да се тревожиш за това.

— Лагерът „Пиъри“ влезе в картинката не много дълго след започването на тези случаи.

— Заради близостта си?

Той погледна към Марк.

— Ще те оставя да продължиш — му каза Уесли.

Обърнах се и погледнах човека, който в миналото бе споделял леглото ми и изпълвал мечтите ми. Беше облечен в морскосини джинси и риза на червени и бели райета, която и преди бях виждала. Беше дългокрак и елегантен. Тъмната му коса сивееше на слепоочията, очите бяха зелени, брадичката — силна и волева, чертите — фини. Все още жестикулираше леко и се навеждаше напред, когато говореше.

— Отчасти ЦРУ се заинтересува — обясни Марк, — защото убийствата бяха извършени толкова близо до лагера „Пиъри“. Сигурен съм, за теб не е изненада, че ЦРУ е осведомено за повечето неща, които стават около тренировъчния им лагер. Знаят дори повече, отколкото човек би могъл да си представи. Факт е, че местните селца и жители често са използвани при маневри.

— Какъв вид маневри? — попитах.

— Например наблюдение. Трениращите офицери в лагера често се упражняват в наблюдение, като използват местните жители като опитни зайчета поради липсата на по-добър екип. Установяват наблюдение на обществени места, ресторанти, барове, магазини. Следят хората в коли, пеша, правят снимки и т.н. Никой, разбира се, не знае, че има подобно нещо. Хората не са засегнати, като изключим това, че надали би им харесала идеята да са следени, наблюдавани или снимани.

— И на мен не би ми харесало — казах с неудобство.

— Тези маневри — продължи той — също така включват и сухи тренировки. Един от офицерите може да имитира проблем с колата си и да спре минаващ шофьор за помощ. Целта е да се види до каква степен той може да накара човека да му се довери. Офицерът може да се представи за полицай, шофьор на камион, каквото и да е. Това се практикува за операциите им в чужбина. Хората се тренират как да шпионират и как да избягнат да бъдат шпионирани.

— И всичко това напомня за случилото се с младежите — прекъснах го.

— Точно така — намеси се Уесли. — Някой в лагера „Пиъри“ се разтревожи. Помолиха ни да им помогнем да проучат ситуацията. После се появи и втората двойка. Характерните черти бяха същите като при първия случай, установи се схема. ЦРУ започна да се паникьосва. Те винаги са били обзети от параноя, Кей, и последното нещо, от което се нуждаеха, бе да открият, че един от хората им в лагера „Пиъри“ се упражнява да убива хора.

— ЦРУ никога не е признавало, че „Пиъри“ е основната му тренировъчна база — посочих.

— Това се знае от всеки — каза Марк и ме погледна в очите. — Но ти си права, ЦРУ никога не е признавало това публично. Нито пък имат желание да го направят.

— И точно поради това те не искат убийствата да бъдат свързани по някакъв начин с лагера „Пиъри“ — казах и се почудих как ли се чувства Марк и дали въобще чувства нещо.

— Така е, но има и още много други причини — пое разговора Уесли. — Рекламата би била съсипваща, а кога е бил последният път, когато си чела нещо положително за ЦРУ? Имелда Маркос бе обвинена в кражба и измама, а защитата й претендираше, че всеки трансфер, направен от семейство Маркос, е бил известен и одобрен от ЦРУ.

Нямаше да е толкова напрегнат и да не смее да ме погледне, ако не чувстваше нищо.

— … после се разчу, че Нориега бил на заплата в ЦРУ — продължи Уесли. — Неотдавна пък публикуваха, че ЦРУ дало протекция на един сирийски контрабандист и така направило възможно поставянето на бомба в самолет на „Пан Ам“, който експлодира над Шотландия и уби двеста и седемдесет човека. Да не споменаваме и най-новото обвинение, че ЦРУ финансира нарковойните в Азия, за да дестабилизира правителствата им.

— Ако се окаже — каза Марк, избягвайки погледа ми, — че младежите са били убити от човек на ЦРУ от лагера „Пиъри“, можеш да си представиш реакцията на обществеността.

— Бедна ти е фантазията — казах, като се мъчех да се съсредоточа изцяло върху разговора. — Но защо ЦРУ е толкова сигурно, че убийствата са извършени от техен човек? Какви доказателства имат?

— Повечето са косвени — обясни Марк. — Оставянето на картата е военен знак. Сходствата между схемата на убийствата и маневрите, провеждани във Фермата и в близките градчета. Например гористите местности, където труповете бяха намерени, напомнят за „зоните за убийства“ в лагера, където офицерите се упражняват с гранати, автоматични оръжия и усъвършенстват оборудване като уредите за нощно гледане, които им позволяват да виждат в гората след стъмване. Също така тренират самозащита, как да обезоръжат някого, да го обезвредят и убият с голи ръце.

— При убитите двойки не можахме да определим причината за смъртта — каза Уесли. — Това навежда на мисълта, че може да са убити, без да е използвано оръжие. Например да са удушени. Или ако гърлата им са прерязани — това се свързва с партизанска война — да очистиш врага бързо и безшумно. Прерязваш дихателната му тръба и той не вдига абсолютно никакъв шум.

— Но Дебора Харви е била застреляна — казах.

— С автоматично или полуавтоматично оръжие — отговори Уесли. — Пистолет или нещо като автомат. Необичайни куршуми, които се свързват с полиция, наемни войници, въобще хора, чиито мишени са други хора. Експлодиращите куршуми „Хидра-шок“ не се използват за лов на елени. — Бентън поспря и после добави: — Смятам, че това ще ти помогне да разбереш защо не искахме Пат Харви да узнае типа оръжие и патрони, използвани при убийството на дъщеря й.

— Какво ще кажеш за заплахите, които госпожа Харви спомена на пресконференцията? — попитах.

— Това е вярно — отговори Уесли. — Малко след като бе назначена за директор на националната наркополиция, някой изпрати заплашителни писма, в които се заканваше на нея и на семейството й. Не е вярно, че Бюрото не ги е взело на сериозно. И преди я бяха заплашвали и винаги сме се отнасяли към това напълно сериозно. Не знаем кой стои зад последните заплахи, но не вярваме те да са свързани с убийството на Дебора.

— Госпожа Харви обвини една от федералните агенции — казах. — ЦРУ ли имаше предвид? Тя знае ли това, което ти току-що ми разказа?

— Ето какво ме притеснява — призна Уесли. — Тя направи някои коментари, които насочват на мисълта, че няма идея, но казаното на пресконференцията само засилва тревогата ми. Може да е имала предвид ЦРУ. А може и да не е. Пат Харви има страхотна информационна мрежа. Има право на достъп до документацията на ЦРУ, при положение че съществува някаква връзка с търговията с наркотици. Още по-неприятно е, че тя е близка приятелка с един бивш посланик в ООН, който е член на президентския Съвет по въпросите на разузнаването. Членовете на съвета имат право на достъп до всички документи по всяко време. Съветът знае какво става, Кей. Възможно е и госпожа Харви да знае абсолютно всичко.

— Значи наистина е попаднала в капан? — попитах. — За да сте сигурни, че ще се покаже като ирационална, като човек, на когото не може да се разчита и не бива да бъде приеман сериозно, така че ако тя все пак повдигне капака, никой да не й повярва.

Уесли прокара пръст по ръба на чашата си.

— За съжаление е така. Тя не може да се контролира, не желае да ни помогне. А най-голямата ирония е, че ние искаме да научим кой е убил дъщеря й дори повече от самата нея — по очевидни причини. Правим всичко възможно, мобилизирали сме всичко и всички, за да намерим този човек, или хора.

— Това, което ми казваш, изглежда напълно несъвместимо с предишното ти предположение, че Дебора Харви и Фред Чейни са станали жертва на политическо убийство, Бентън — казах вбесено. — Или просто си ми хвърлял прах в очите, за да прикриеш истинските страхове на Бюрото?

— Не знам дали те не са жертва на политическо убийство — отговори той намръщено. — Честно казано, знаем съвсем малко. Техните убийства може да са политически, както вече ти обясних. Но ако си имаме работа с човек на ЦРУ, който е откачил, случаите с петте двойки може да са свързани, да са обикновени серийни убийства.

— А убиецът все повече да се въодушевява от смелостта си — предположи Марк. — Пат Харви често се появява в новините, особено през изминалата година. Ако търсим човек на ЦРУ, който се упражнява в убийства, той като нищо може да е решил да се заеме с дъщерята на толкова известна личност, при това приближена на президента.

— И по този начин да засили вълнението си от риска — обясни Уесли. — Да извърши убийството по метод, който свързваме с операциите в Централна Америка, Средния изток и въобще неутрализиране на врага. С други думи — политическите убийства.

— Мислех, че ЦРУ не участва в политически убийства още от времето на правителството на Форд — казах. — Всъщност ЦРУ не би трябвало да се занимава с операции, които застрашават живота на чуждестранен ръководител.

— Това е вярно — отговори Марк. — ЦРУ не би трябвало да е в този бизнес. Американските войници във Виетнам не трябваше да убиват цивилни. И ченгетата не трябва да извършват насилие върху заподозрените или затворниците. Но когато се стигне до отделния индивид, понякога нещата излизат извън контрол. Правилата се нарушават.

Не можех да не се замисля за Аби Търнбул. Колко от тези неща знаеше? Дали госпожа Харви й беше дала някаква информация? Каква всъщност бе книгата, която Аби пишеше? Не виждах нищо чудно в подозренията й, че я следят и подслушват телефона й. ЦРУ, ФБР и дори президентския Съвет по разузнаването, чиято задна врата водеше направо към Овалния кабинет, имаха основателна причина да се страхуват от книгата на Аби. Тя пък от своя страна имаше основание да стане параноик. Възможно бе да е наистина в опасност.

Сбогувахме се с Уесли пред вратата. Установих, че вятърът бе спрял, а лека мъгла обвиваше върховете на дърветата. Последвах Марк към колата му. Чувствах, че някои от проблемите вече бяха разрешени и изяснени, но въпреки това бях по-неспокойна и отпреди.

Проговорих чак когато напуснахме малкото шосе, водещо към къщата на Бентън.

— Станалото с Пат Харви е ужасно. Тя загуби дъщеря си, а сега унищожиха кариерата и репутацията й.

— Бентън няма нищо общо с предадената на пресата информация, нито пък с „поставянето на капан“, както ти се изрази. — Марк не сваляше очи от тъмния, тесен път.

— Не е важно как аз съм се изразила, Марк.

— Просто повтарям това, което каза.

— Ти много добре знаеш какво става. Не се прави на наивен пред мен.

— Бентън направи всичко възможно, за да й помогне, но тя е подхванала вендета срещу Министерството на правосъдието. За нея Бентън е просто още един агент, който е решил да я съсипе.

— Ако бях на нейно място, сигурно щях да се чувствам по същия начин.

— Съдейки по характера ти, мога да кажа, че е така.

— А това какво би трябвало да означава? — запитах и усетих как гневът ми се надига.

— Абсолютно нищо.

Замълчахме упорито. Напрежението нарастваше. Не можех да разпозная пътя, по който се движехме, но знаех, че времето ни заедно изтичаше. После той отби на паркинга пред магазина и спря до колата ми.

— Съжалявам, че трябваше да се видим при тези обстоятелства — каза той кротко.

Не отговорих и Марк добави:

— Но не съжалявам, че те видях.

— Лека нощ, Марк — тръгнах да излизам от колата.

— Недей, Кей. — Той постави ръката си върху моята.

Седях, без да помръдна.

— Какво искаш?

— Да поговоря с теб. Моля те.

— Ако толкова искаш да говориш с мен, защо не го направи малко по-рано? — отговорих развълнувано и издърпах ръката си. — Не си опитвал да ми кажеш едно проклето нещо в продължение на месеци.

— Това се отнася и за двама ни. Миналата есен ти звъннах, но ти не отговори на обаждането ми.

— Знаех какво ще ми кажеш, а не исках да го чуя — казах.

Почувствах как неговият гняв също нараства.

— Извинявай. Забравих, че винаги си имала необяснимата способност да четеш мислите ми.

Той постави и двете си ръце на волана и се загледа напред.

— Щеше да ми съобщиш, че няма шанс за сдобряване, че всичко е свършило. А аз не желаех да чуя с какви думи ще ми кажеш нещо, което вече съм разбрала.

— Мисли каквото искаш.

— Това няма нищо общо с нещата, които аз искам да мисля!

Мразех авторитетния му глас, който ме караше да излизам вън от кожата си.

— Виж сега — пое си дъх Марк. — Смяташ ли, че има възможност да обявим примирие? Да забравим миналото?

— Никакъв шанс.

— Страхотно. Благодаря ти, че си толкова благоразумна. Поне опитах.

— Опита? Минаха колко — осем, девет месеца откак замина? Какво, по дяволите, си опитал, Марк? Не знам какво точно искаш, но не е възможно да забравим миналото. Не е възможно да се срещаме случайно и да се преструваме, че между нас не е имало нищо. Отказвам да постъпя по този начин.

— Не искам нищо такова, Кей. Питам дали можем да забравим скандалите, гнева, нещата, които си казахме тогава.

Всъщност не можех точно да си спомня какво си бяхме казали или да обясня какво се бе объркало. Карахме се, без дори да сме сигурни защо, докато накрая всичко се фокусираше върху раните, които си нанасяхме взаимно, а забравяхме причините за скандала.

— Когато миналия септември ти се обадих — продължи той емоционално, — не исках да ти кажа, че няма шанс за сдобряване. Напротив, щом набрах номера ти, си помислих, че поемам риска ти да го кажеш. Ти не ми позвъни обратно и аз реших, че просто не желаеш да говориш с мен.

— Не си сериозен.

— Абсолютно сериозен съм.

— Е, може да е било разумно да вземеш подобно решение след това, което направи.

— Това, което аз направих? — запита той невярващо. — А това, което ти направи?

— Единственото направено от мен, бе, че ми писна да правя компромиси. Ти всъщност въобще не се опита да се преместиш в Ричмънд. Не знаеше какво искаш и очакваше аз да отстъпвам, да се съгласявам, да се отказвам от всичко, когато ти решиш и наредиш. Независимо колко много те обичам, не мога да се откажа от това, което съм. А и никога не съм искала от теб да се откажеш от себе си.

— О, да, поиска. А дори и да бях успял да се преместя в службата в Ричмънд, тя не бе това, което исках.

— Добре. Радвам се, че си постигнал целите си.

— Кей, на равно сме. И ти имаш вина.

— Аз не бях човекът, който си тръгна. — Очите ми се изпълниха със сълзи и измърморих. — Ох, по дяволите.

Марк извади носната си кърпа и нежно я постави в скута ми. Попих очите си, преместих се по-близо до вратата и облегнах главата си на стъклото. Не исках да плача.

— Съжалявам — каза той.

— Съжалението ти не променя абсолютно нищо.

— Моля те, не плачи.

— Ако искам, ще плача — отговорих тъпо.

— Съжалявам — повтори той, този път шепнейки.

Помислих, че ще ме докосне, но той не го направи. Облегна се на седалката си и се загледа в тавана на колата.

— Слушай — започна той. — Ако искаш да знаеш истината, бих предпочел ти да си човекът, който си тръгна. Тогава ти щеше да си този, който е провалил работата, а не аз.

Не казах нищо. Не смеех.

— Чу ли ме?

— Не съм сигурна — съобщих на прозореца.

Марк промени позата си. Почувствах погледа му върху себе си.

— Кей, погледни ме.

Направих го, макар и неохотно.

— Защо мислиш, че съм се върнал тук? — запита той с нисък глас. — Опитвам се да се върна в Куантико, но е адски трудно. Времето не е подходящо — поради икономическата криза бюджетът на Бюрото е орязан. Има и много други причини.

— Да не искаш да ми кажеш, че не си щастлив професионално?

— Казвам ти, че направих грешка.

— Съжалявам за всички грешки, които си допуснал в професионално отношение — казах.

— Не говоря само за това и ти го знаеш.

— За какво тогава? — Бях твърдо решена да го накарам да го каже.

— Знаеш какво искам да кажа. Говоря за нас. Не се чувствах щастлив. — Очите му блестяха в тъмнината. Изглеждаше почти свиреп. — А ти? Щастлива ли беше? — притисна ме той.

— Смятам, че и двамата направихме доста грешки.

— Искам да започнем да оправяме някои от тях, Кей. Не желая всичко между нас да приключи по този начин. Чувствам го от адски дълго време, но… е, просто не знаех как да ти го кажа. Нямах представа дали искаш да ме чуеш, или се виждаш с друг човек.

Не си признах, че и аз съм се чудила за същото и съм се ужасявала от възможния отговор.

Марк се протегна и взе ръката ми. Този път не я отдръпнах.

— Опитвах се да разбера какво точно се обърка между нас — каза той. — Знам само, че и двамата сме ужасно упорити. Аз държах всичко да става, както го искам, ти — също. Така стигнахме дотук. Не мога да кажа какъв е бил животът ти, откак заминах, но съм готов да се обзаложа, че не е бил много добър.

— Доста нагло е от твоя страна да се обзалагаш за подобно нещо.

Марк се усмихна.

— Просто се опитвам да се вживея в представата, която имаш за мен. Едно от последните ти обръщения към мен, преди да замина, бе точно „нагло копеле“.

— Това преди или след като те нарекох „кучи син“?

— Струва ми се — преди.

— Доколкото си спомням ти също ме нарече с някои изискани имена. Освен това ми се стори, че ти предложи да забравим това, което сме си казали тогава.

— А ти каза: „без значение е колко много те обичам“.

— Моля?

— „Обичам“ — в сегашно време. Не се опитвай да си върнеш думите. Чух те.

Той притисна ръката ми до лицето си. Устните му нежно докоснаха пръстите ми.

— Опитах се да спра да мисля за теб. Не успях.

Марк млъкна и доближи лицето си до моето.

— Не те карам да кажеш същото.

Но искаше точно това и аз му отговорих.

Докоснах бузата му, а той — моята. После целунахме местата, където досега бяха пръстите ни. Накрая устните ни се събраха. Не проговорихме повече. Спряхме и да мислим, докато изведнъж предното стъкло не се освети и нощта не запулсира в червено. Нервно се заоправяхме, когато една патрулна кола спря до нас и ченгето излезе от нея с фенерче и радио в ръката.

Марк вече отваряше вратата си.

— Всичко наред ли е? — запита ченгето и се наведе да надникне вътре.

Очите му огледаха безразлично сцената на страстта ни. Лицето му остана сериозно. Дясната му буза изглеждаше невероятно подута.

— Всичко е наред — отговорих ужасена, докато опипвах пода с босия си крак — бях успяла някак си да си изгубя обувката.

Ченгето се отдръпна назад и изплю струя тютюнев сок.

— Имахме важен разговор — каза Марк.

Бях благодарна, че разумно не извади да покаже значката си. Ченгето знаеше дяволски добре, че правехме доста много неща, когато спря до нас. Но разговорът не бе едно от тях.

— Е, ако държите да продължите разговора си — каза той, — бих ви посъветвал да отидете някъде другаде. Нали разбирате, не е безопасно да си седите тук, в колата, посред нощ. Имахме известни проблеми. Ако не сте оттук, може би не сте чували за изчезващите двойки.

Той продължи лекцията си. Усетих, че кръвта ми замръзва.

— Прав сте. Благодаря ви — каза най-после Марк. — Сега тръгваме.

Ченгето кимна, изплю се отново и се качи в колата си. Излезе на пътя и бавно се отдалечи.

— Господи — измърмори Марк задъхано.

— Не го казвай — отговорих. — Нека дори да не се замисляме върху това какви глупаци сме.

— Виждаш колко дяволски лесно е? — каза той все пак. — Двама души навън през нощта, някой ги спира. По дяволите, проклетият ми пистолет е в жабката. Не се и замислих по въпроса, докато той не се изправи точно пред мен, а тогава вече би било твърде късно…

— Спри, Марк. Моля те.

Той се разсмя и ме стресна.

— Не е смешно!

— Блузата ти е закопчана накриво — изохка той.

Мамка му!

— Силно се надявам, че не те е разпознал, шеф Скарпета.

— Благодаря за успокояващата идея, господин ФБР. Сега вече си отивам вкъщи — отворих вратата. — Достатъчно неприятности ми донесе за една вечер.

— Хей, ти започна.

— Не е вярно.

— Кей? — Той стана сериозен. — Какво ще правим сега? Имам предвид — утре се връщам в Денвър. Не знам какво ще стане, какво мога да направя и дали трябва да се опитам да направя нещо.

Нямаше лесни отговори. Винаги е било така между нас.

— Ако не се опиташ да направиш нещо, то никога нищо няма да стане.

— А ти?

— Има адски много неща, за които трябва да си поговорим, Марк.

Той запали фаровете и сложи колана си.

— А ти? — запита отново. — За опита са нужни двама.

— Странно е, че казваш това.

— Кей, недей. Моля те, не започвай.

— Трябва да помисля.

Извадих ключовете от колата си. Изведнъж се почувствах скапана.

— Не ме разигравай.

— Не те разигравам, Марк — казах и докоснах бузата му.

Целунахме се за последен път. Исках целувката ни да продължи часове, а в същото време исках да си тръгна. Страстта ни винаги беше бурна. Изглеждаше, че живеем за моменти, които с нищо не допринасяха за бъдещето ни.

— Ще ти се обадя — каза той.

Отворих вратата на колата си.

— Послушай Бентън — добави Марк. — Можеш да му се довериш. Замесена си в крайно противна история.

Запалих двигателя.

— Бих искал да не се намесваш в това.

— Винаги си желал подобни неща — отговорих.

 

 

Марк се обади късно на следващата нощ, а след два дни — отново. Третото му обаждане бе на десети февруари. Нещата, които ми каза, ме накараха незабавно да тръгна да търся последното издание на „Нюзуик“.

Угасналите очи на Пат Харви гледаха към Америка от корицата на списанието. Огромните черни букви на заглавието гласяха: „Убийството на дъщерята на Наркоцарицата“. „Изключителната“ статия в списанието преразказваше пресконференцията на Пат Харви, обвиненията й в конспирация и случаите на другите изчезнали тийнейджъри, намерени полуразложени в горите на Вирджиния. Макар да бях отказала да бъда интервюирана за статията, списанието бе изровило моя стара снимка, на която се качвах по стъпалата на съда. Заглавието съобщаваше: „Главният съдебен лекар дава информация под заплаха от съдебно нареждане“.

— Това са си рисковете на професията. Чувствам се чудесно — уверих Марк, когато му се обадих.

Дори при позвъняването на майка ми късно вечерта останах спокойна, докато тя не каза:

— Тук стои някой, който умира да си поприказва с теб, Кей.

Племенницата ми Луси винаги успяваше да ме довърши.

— Как се получи така, че имаш неприятности? — запита тя.

— Нямам неприятности.

— Статията твърди, че имаш. Казват, че някой те е заплашвал.

— Прекалено сложно е за обяснения, Луси.

— Наистина е страхотно — каза тя невъзмутимо. — Утре ще занеса списанието в училище и ще го покажа на всички.

Прекрасно, помислих си.

— Госпожа Бароус — каза тя, говорейки за учителката си — вече ме попита дали ще можеш да дойдеш тук през април. За Деня на кариерата.

Не бях виждала Луси от една година. Изглеждаше ми странно, че тя вече е в гимназията. Знаех, че има шофьорска книжка и носи контактни лещи, но въпреки това си я представях като топчесто, тъжно хлапе, което иска да го сложат в леглото и приспят. Представях си ужасното бебе, което по някакъв странен начин се бе привързало към мен още преди да започне да пълзи. Никога няма да забравя пътуването си до Маями за Коледата, след като тя се роди. Бях отседнала при сестра ми. Изглеждаше, че Луси прекарва цялото си време да ме наблюдава. Очите й следяха всяко мое движение като две блестящи звездички. Смееше се, когато сменях пелените й, и започваше да вие, ако решах да изляза от стаята.

— Искаш ли да прекараш една седмица с мен през лятото? — попитах.

Луси се поколеба, после каза разочаровано:

— Предполагам, това означава, че няма да дойдеш за Деня на кариерата?

— Ще видим.

— Не знам дали мога да дойда това лято — обади се тя кисело. — Имам работа и не знам дали ще мога да се измъкна.

— Чудесно е, че имаш работа.

— Да. В магазин за компютри. Ще спестя достатъчно, за да си купя кола. Искам спортна кола, с гюрук, а ако е стара, можеш да я купиш доста евтино.

— Това са смъртоносни капани — възпротивих се, преди да успея да се спра. — Моля те, не купувай нищо такова, Луси. Защо не дойдеш при мен в Ричмънд? Ще пообиколим и ще купим кола — нещо хубаво и безопасно.

Беше изкопала дупка, а аз както винаги попаднах в нея. Луси имаше талант да манипулира хората и нямаше нужда да си психиатър, за да разбереш защо. Тя бе жертва на хронично пренебрегване от страна на майка си, моята сестра.

— Ти си умна млада дама, със свое собствено мнение — промених тактиката аз. — Знам, че можеш да вземеш разумно решение какво да правиш с времето и парите си. Но ако успееш да ме вместиш в графика си през лятото, може да отидем някъде. На море или планина — където искаш. Никога не си ходила в Англия, нали?

— Не.

— Е, това може да е добра идея.

— Наистина ли? — запита тя подозрително.

— Наистина. Не съм ходила там от години — отговорих, като идеята все повече ми харесваше. — Смятам, че е време да видиш Оксфорд и Кеймбридж, лондонските музеи. Ще ти уредя и разходка из Скотланд Ярд, ако искаш. А ако успеем да потеглим през юни, може да си вземем и билети за Уимбълдън.

Мълчание. После тя весело се обади:

— Аз просто те дразнех. Всъщност не искам спортна кола, лельо Кей.

 

 

На следващата сутрин нямаше аутопсии. Седях на бюрото си и се опитвах да приключа купчините документи. Трябваше да разследвам и други смъртни случаи, да изнасям лекции, да свидетелствам на съдебни дела, но въпреки всичко не можех да се съсредоточа. Всеки път, когато се захващах с нещо ново, вниманието ми се насочваше обратно към мъртвите двойки. Съществуваше нещо важно точно под носа ми, а аз не го виждах.

Чувствах, че то е свързано с убийството на Дебора Харви.

Тя е била гимнастичка, спортистка, превъзходно контролираща тялото си. Може да не е била силна като Фред, но сигурно е била по-бърза и ловка. Струваше ми се, че убиецът е подценил спортните й възможности и затова за момент е загубил контрола си върху нея в гората. Гледах, без да виждам доклада, който трябваше да подготвя. Чувах думите на Марк. Бе споменал „зони за убийства“, усъвършенстването на автоматични оръжия, гранати и оборудване за нощно виждане, които помагаха на трениращите се да се преследват един друг из горите. Опитах се да си го представя. Започнах да размишлявам върху зловещ сценарий.

Вероятно, когато убиецът е отвлякъл Дебора и Фред и ги е завел на черния път, е замислял ужасна игра с тях. Наредил им е да си свалят обувките и чорапите и е завързал ръцете зад гърбовете им. Може да е носил очила за нощно виждане, които засилват лунната светлина и му помагат да вижда доста добре жертвите си, които е принудил да влязат в гората. Там е възнамерявал да ги преследва един по един.

Вярвах, че Марино е прав. Убиецът е трябвало да се освободи първо от Фред. Може да му е казал да бяга, да му е дал шанс да се измъкне. През цялото време, докато Фред се е препъвал из храсти и дървета, убиецът го е наблюдавал, движел се е с лекота, с нож в ръката. И в подходящия момент не му е било трудно да хване жертвата си изотзад, да пъхне ръката си под брадичката му и да извие главата му назад, а после да пререже дихателната тръба и каротидната артерия. Подобно нападение в стил „командо“ бе бързо и безшумно. А ако телата не бъдат открити дълго време, съдебният лекар не би успял да установи причината за смъртта, защото тъканите и хрущялите щяха да бъдат разложени.

Реших да развия зловещия си сценарий по-нататък. Може част от садизма на убиеца да е било да принуди Дебора да гледа как приятелят й е преследван и после убит в тъмнината. Смятах, че когато са стигнали до гората, убиецът е мислел, че ще я задържи в плен, ако завърже глезените й. Но не е взел предвид гъвкавостта й. Възможно е, докато той се е забавлявал с Фред, тя да е успяла да седне и да промуши вързаните си крака под ръцете. По този начин вързаните й ръце са се оказали отпред и са й позволили да развърже краката си и да се защитава.

Протегнах ръце пред себе си и си представих, че китките ми са завързани. Ако Дебора е свила пръстите си в двоен юмрук и е замахнала, и ако убиецът по рефлекс е вдигнал ръце, за да се защити, като в едната от тях се е намирал ножът, с който току-що е убил Фред, това обясняваше нараняването на пръста на Дебора. Тя сигурно е побягнала с пълна сила и убиецът, разтревожен, я е застрелял в гърба.

Права ли бях? Нямаше начин да знам със сигурност. Но сценарият продължаваше да се върти в мислите ми. Не съвпадаха само някои от предположенията. Ако смъртта на Дебора бе дело на наемен убиец или на психопат от хората на ЦРУ, който я е избрал заради това, че е дъщеря на Пат Харви, то не е ли знаел, че тя е гимнастичка от олимпийска величина? Не е ли взел предвид това, че тя е необичайно ловка и бърза, и да го е включил в подготовката си?

Би ли я застрелял в гърба? Подхождаше ли начинът, по който бе убита, на хладнокръвен и пресметлив професионален убиец?

В гърба.

Когато Хилда Озимек разглеждаше снимките на мъртвите младежи, тя чувстваше ужас. Очевидно жертвите са били ужасени. Но никога досега не се бях замисляла, че и убиецът може да се е страхувал. Да застреляш някого в гърба е признак на страх. Дебора се е възпротивила на нападателя си и той се е паникьосал. Изгубил е самоконтрол. Все повече се убеждавах, че Уесли и вероятно всички други грешаха по отношение на характера му. Да преследваш завързани, боси хлапета в гората след смрачаване, когато имаш оръжия и теренът ти е познат, а и вероятно си оборудван с очила за нощно виждане, това е като да ловиш риба във варел. Това е мошеничество. Прекалено е лесно. Не ми приличаше на действията, които очаквах от опитен убиец, който се възбужда от поемането на рискове.

Освен това съществуваше и изборът му на оръжия.

Ако бях човек от ЦРУ, който преследва хора, какви оръжия бих използвала? Автоматичен пистолет? Може. Но по-вероятно бих избрала деветмилиметров пистолет — нещо, което ще свърши работа, и толкова. Щях да използвам обичайните гилзи и куршуми. Със сигурност не бих използвала нещо необикновено като куршуми „Дум-дум“ или „Хидра-шок“.

Амунициите. Мисли, Кей! Не можех да си спомня последния път, когато бях вадила куршуми „Хидра-шок“ от някой труп.

Куршумите първоначално бяха създадени за полицаите. При стрелба с тях се нанасяха много по-големи поражения, отколкото при всеки друг куршум, изстрелян от петсантиметрова цев. Когато оловният куршум, леко вдлъбнат и с изпилен връх, влезеше в тялото, хидростатичното налягане правеше периферията му да разцъфне като цветенце. Ритането на пистолета почти не се усещаше и това улесняваше повторната стрелба. Куршумите рядко излизаха от тялото, а повредите, нанесени на меките тъкани и органи, бяха унищожителни.

Значи убиецът си падаше по специализираните оръжия. Без съмнение пистолетът му подхождаше на патроните. Подбирането на най-смъртоносния тип амуниции вероятно му вдъхваше самоувереност, караше го да се чувства силен и важен. Можеше да е дори суеверен по отношение на оръжието си.

Обадих се по телефона и казах на Линда от какво имам нужда.

— Ела горе — отговори тя.

Когато влязох в оръжейната лаборатория, тя седеше пред компютъра.

— Тази година не е имало такива случаи, с изключение на Дебора Харви, разбира се — каза Линда, придвижвайки курсора надолу по екрана. — Един случай миналата година. Един в по-миналата. Няма друго за „Федерал“. Но открих два случая със „Скорпиони“.

— Скорпиони? — запитах учудено, докато надничах през рамото й.

Тя обясни:

— По-ранна версия. Десет години преди „Федерал“ да купят патента, корпорация „Хидра-шок“ произвеждаше същите гилзи — „Скорпион-38“ и „Копърхед-357“. — Линда натисна няколко клавиша и отпечата откритието си. — Преди осем години имаме един случай със „Скорпион-38“. Но не върху човек.

— Моля? — попитах объркано.

— Изглежда, жертвата е било куче. Простреляно три пъти.

— Убийството на кучето било ли е свързано с някои други случаи? Самоубийство, убийство, обир?

— Не мога да го разбера от данните, които имаме — извини се Линда. — Всичко, отбелязано тук, е, че от умрялото куче са били извадени три куршума „Скорпион“. Не са имали нищо общо с други случаи. Предполагам, тайната никога не е била открита.

Тя откъсна разпечатката и ми я подаде.

Много рядко службата ни извършваше аутопсии на животни. Понякога ловни надзиратели ни изпращаха елени, убити извън ловния сезон, или ако някое домашно животно бе застреляно по време на престъпление или намерено мъртво заедно със собствениците си, го преглеждахме и изследвахме за наркотици. Но не издавахме смъртни актове или доклади от аутопсията за животни. Нямаше голяма вероятност да намеря нещо, свързано със смъртта на застреляно преди осем години куче.

Обадих се на Марино и му разказах всичко.

— Сигурно се шегуваш — отговори той.

— Можеш ли да подразбереш нещо, без да вдигаш много шум? Не искам това да възбуди нечие любопитство. Може и нищо да няма, но се е случило в Уест Пойнт, а това е интересно. Труповете на втората двойка бяха намерени в Уест Пойнт.

— Добре, ще видя какво мога да направя — каза той, но не звучеше много въодушевен от задачата си.

 

 

На следващата сутрин Марино се появи по времето, когато работех върху едно четиринайсетгодишно момче, изхвърлено от пикап предишния ден.

— Надявам се, че уханието не идва от теб. — Марино се премести по-близо до масата и подуши.

— Имаше шише одеколон в джоба на панталона си. Счупило се, когато паднал на улицата. Миризмата идва оттам — кимнах към дрехите на съседната количка.

— „Брут“? — подуши той отново.

— Така мисля — отговорих разсеяно.

— Дорис ми купуваше „Брут“. А една година ми подари „Мания“, можеш ли да повярваш?

— Какво откри? — Продължих работата си.

— Името на кучето било „По дяволите“. Кълна се, че е вярно — каза Марино. — Принадлежало на някакъв смахнат дъртак — господин Джойс.

— Разбра ли защо кучето е пристигнало в нашата служба?

— Не във връзка с други случаи. Струва ми се — като услуга.

— Държавният ветеринарен лекар сигурно е бил в отпуска — отговорих, защото това се бе случвало и преди.

Ветеринарният отдел се намираше от другата страна на сградата ни. Към него имаше и морга, където се извършваха аутопсии на животни. Обикновено труповете отиваха при държавния ветеринар, но имаше и изключения. Съдебните патолози правеха услуги на ченгетата и аутопсираха, когато ветеринарният лекар не бе на разположение. По време на собствената си кариера аз бях правила аутопсии на измъчвани кучета, обезобразени котки, изнасилена кобила и отровено пиле, оставено в пощенската кутия на един съдия. Хората се отнасяха към животните по същия жесток начин, както и помежду си.

— Господин Джойс няма телефон, но един познат ми каза, че още живеел в същата колиба. Мислех да отида дотам и да проверя историята. Искаш ли да дойдеш с мен?

Взех нов скалпел и се замислих за претрупаното си бюро, за случаите, които трябваше да издиктувам, телефонните разговори, чакащи да бъдат проведени.

— Защо не — казах безпомощно.

Марино се поколеба, като че ли чакаше нещо.

Погледнах го и забелязах, че бе подстригал косата си. Носеше бежов панталон, тиранти и сако от туид, което изглеждаше чисто ново. Вратовръзката му беше чиста, също и бледожълтата му риза. Дори обувките му блестяха.

— Изглеждаш адски готин — казах като горда майка.

— Да — ухили се той и се изчерви, — Роуз ми подсвирна, когато излязох от асансьора. Беше много смешно. От години не ми бе подсвирвала жена, освен Шугър, а тя не се брои.

— Шугър?

— Виси на ъгъла на „Адам“ и „Чърч“. Открих Шугър, позната и като Бясното куче, на една алея. Беше пияна като язовец и за малко щях да я сгазя. Направих грешката да я свестя. Бори се с мен като дива котка и ме кле по целия път до затвора. Всеки път, когато мина на по-малко от километър от нея, започва да крещи, да свирка и да си вдига полата.

— А ти се тревожеше, че вече не си привлекателен за жените — казах.