Патриша Корнуел
Двойни убийства (16)

16.

Дните се превърнаха в седмици, а аз все седях и чаках нетърпеливо. Не бях се чувала с Марино, откак му предадох информацията за „Залата на търговеца“. Не се бях чувала с никого. С всеки изминат час мълчанието ставаше все по-зловещо и дразнещо.

В първия ден на пролетта излязох от стаята за конференции, след като в продължение на три часа бях разпитвана от двама адвокати. Роуз ми съобщи, че имало обаждане за мен.

— Кей? Бентън е.

— Добър ден — казах и усетих как се покачва адреналинът ми.

— Можеш ли да дойдеш утре в Куантико?

Взех календара си. Роуз бе отбелязала някакво събрание, но то можеше да бъде отложено.

— В колко часа?

— Десет, ако е удобно за теб. Вече говорих с Марино.

Преди да започна да задавам въпроси, той ми съобщи, че не можел да говори повече и щял да ми изясни всичко, когато се видим на другия ден. Напуснах кабинета си малко след шест часа. Слънцето бе залязло и въздухът — застудял. Завих към вкъщи и забелязах, че лампите светят. Аби беше вкъщи.

Напоследък не се бяхме виждали много. И двете непрекъснато излизахме по работа, рядко си говорехме. Тя никога не ходеше на пазар, а понякога оставяше петдесетдоларова банкнота, залепена на вратата на хладилника, която многократно покриваше малкото храна, която Аби ядеше. Когато виното или скочът привършваха, намирах двайсет долара под бутилката. Преди няколко дни бях открила пет долара върху празната кутия от прах за пране. Струваше ми се, че обиколката на стаите в собствената ми къща се е превърнала в търсене на съкровища.

Отключих вратата. Аби изведнъж се появи в антрето и ме стресна.

— Съжалявам — каза тя. — Чух, че си идваш. Не исках да те уплаша.

Почувствах се глупаво. Откак тя се бе преместила при мен, бях станала много нервна. Предполагам, не можех да се нагодя добре към загубата на уединението си.

— Да ти приготвя ли едно питие? — попита тя.

Аби изглеждаше доста изморена.

— Благодаря — отговорих и разкопчах палтото си.

Очите ми прегледаха набързо всекидневната. На масичката за кафе, до препълнения с фасове пепелник, стоеше чаша за вино и няколко репортерски бележника.

Свалих палтото и ръкавиците си, качих се горе и ги хвърлих на леглото. После включих телефонния секретар, за да изслушам съобщенията. Майка ми се бе опитвала да се свърже с мен. Можех да спечеля голяма награда, ако се обадя на даден телефон преди осем часа. Марино се беше обаждал, за да ми каже в колко часа утре ще мине да ме вземе. Марк и аз продължавахме да си липсваме един на друг и да говорим с телефонните си секретари.

— Утре трябва да отида до Куантико — съобщих на Аби, когато влязох във всекидневната.

Тя ми посочи питието на масичката за кафе.

— Ние с Марино имаме среща с Бентън.

Аби взе цигарите си.

— Не знам за какво е — продължих. — Може би ти знаеш.

— Защо пък аз ще знам?

— Ами не стоиш тук много. Не знам какво правиш.

— Когато си в кабинета си, и аз не знам какво правиш.

— Напоследък нищо интересно. Какво би искала да знаеш? — казах леко, като се опитвах да намаля напрежението.

— Не питам, защото знам колко си потайна по отношение на работата си. Не искам да ти досаждам.

Приех намека й, че ако започна да разпитвам, ще стана досадна.

— Аби, изглеждаш отчуждена напоследък.

— Преуморена. Моля те, не го приемай лично.

Тя наистина имаше доста неща, за които да мисли — книгата, която пишеше, а и какво да прави занапред с живота си. Но никога не я бях виждала толкова затворена в себе си.

— Тревожа се, това е всичко — казах.

— Ти не ме разбираш, Кей. Когато се захвана с нещо, то просто ме завладява. Не мога да мисля за нищо друго. — Тя се замисли. — Ти беше права, когато каза, че тази книга е моето спасение. Така е.

— Радвам се да го чуя, Аби. Познавам те достатъчно добре и знам, че книгата ще стане бестселър.

— Възможно е. Аз не съм единствената, която се интересува от писането на книга по тези случаи. Агентът ми вече е подочул слухове за други подобни сделки. Имам известен аванс и всичко ще бъде наред, ако работя бързо.

— Не се тревожа за книгата ти, а за теб самата.

— И аз държа на теб, Кей — каза тя. — Високо ценя това, което направи за мен, като ми позволи да остана тук. Няма да продължи прекалено дълго, обещавам ти.

— Можеш да останеш толкова дълго, колкото искаш.

Аби взе бележника и питието си.

— Скоро трябва да започна с писането, а не мога да го направя, ако нямам собствено пространство и компютър.

— Значи тези дни просто разследваш.

— Да. И откривам доста неща, които дори не знаех, че търся — загадъчно каза тя и се отправи към спалнята си.

 

 

На следващата сутрин ние с Марино потеглихме да се видим с Уесли. Когато Куантико се появи в полезрението ни, движението изведнъж спря. Очевидно някъде на север от нас по И-95 бе станала катастрофа и колите не се движеха. Марино включи лампата и сирената и се изнесе на банкета, където се друсахме около стотина метра.

През последните два часа той подробно ми разказваше за последните си домакински постижения, докато аз се чудех какво ли има да ни казва Уесли и се тревожех за Аби.

— Нямах дори представа, че щорите са такова гнусно нещо — оплака ми се Марино, докато преминавахме покрай стрелбището и бараките на пехотата. — Пръскам ги с препарат, нали разбираш. — Той ми хвърли един поглед. — Отнема ми около минута на парче, а из цялата стая се търкалят изронени хартиени кърпи. Най-после ми дойде идея — свалих шибаното нещо от прозореца и го метнах във ваната. Напълних я с вряла вода и прах за пране. Свърши страхотна работа.

— Чудесно — измърморих.

— Освен това свалям тапетите в кухнята. Бяха там още когато купихме къщата. Дорис никак не ги харесваше.

— Въпросът е ти дали ги харесваш. Ти си този, който живее там сега.

Той сви рамене.

— Честно казано, никога не съм им обръщал внимание. Но след като Дорис казва, че са грозни, сигурно наистина са такива. Обсъждахме дали да не продадем караваната си и да направим плувен басейн. Та аз най-после се заех и с това. Трябва да е готов до лятото.

— Марино, внимавай — казах нежно. — Трябва да си сигурен, че правиш всичко това за себе си.

Той не ми отговори.

— Не залагай цялото си бъдеще на една надежда, която може да е лъжлива.

— Няма да ми навреди — най-после отговори той. — Дори тя никога да не се върне, няма да е лошо къщата да изглежда добре.

— Е, ще трябва някога да ми покажеш дома си — казах.

— Да. Вечно аз идвам в твоята колибка, а ти никога не си навестявала моята.

Марино паркира колата и излязохме от нея. Академията на ФБР бе продължила да се разраства и да завладява терена на базата на морската пехота. Главната сграда с фонтана и знамената сега подслоняваше административните офиси, а центърът на дейностите бе преместен в нова тухлена сграда. От последното ми посещение тук това, което приличаше на общежитие, се бе издигнало още нагоре. Пистолетните изстрели в далечината издаваха шум като новогодишни бомбички.

Марино остави пистолета си на регистратурата. Подписахме се и закачихме пропуските за гости. После Марино ме поведе по краткия път, избягвайки коридорите от стъкло и тухли. Последвах го през една врата, която водеше вън от сградата, и минахме покрай товарителницата и някаква кухня. Най-после стигнахме до задната част на магазина за сувенири. Марино премина през него, без дори да погледне към младата продавачка, която държеше купчина фланелки. Устните й се разтвориха в безмълвен протест срещу нахалството ни. Излязохме от магазина, завихме зад ъгъла и влязохме в барче, наречено „Заседателната зала“, където Уесли ни чакаше на една ъглова маса.

Той не загуби време в празни приказки, а започна делово.

Собственикът на „Залата на търговеца“ бил Стивън Спъриър. Уесли го описа като „трийсет и четири годишен, бял, с черна коса и кафяви очи. Около метър и седемдесет и пет, седемдесет килограма“. Спъриър още не бил арестуван или разпитван, но установили над него постоянно наблюдение. Това, което видели до момента, не можело да се нарече „съвсем нормално“.

В няколко случая той напуснал двуетажната си тухлена къща в късен час и посетил два бара и едно място за отдих. Изглежда, никога не се задържал дълго на някое място. Винаги бил сам. Предишната седмица приближил млада двойка, която излизала от бар, наречен „Том-Том“. Отново поискал указания как да стигне донякъде. Нищо не се случило. Младежите се качили в колата си и си тръгнали. Спъриър се качил в линкълна и се прибрал у дома. Не сменял номерата на колата си.

— Имаме проблем с доказателствата — съобщи Уесли, като сериозно ме погледна през очилата си. — В нашата лаборатория е гилзата. При теб е куршумът, изваден от Дебора Харви в Ричмънд.

— Куршумът не е у мен — отговорих. — Намира се в Бюрото за криминални изследвания. Предполагам, започнали сте анализ на ДНК-то в кръвта, открита в колата на Елизабет Мот.

— Нужни са ни още една-две седмици.

Кимнах. Лабораторията на ФБР за изследване на ДНК използваше пет полиморфични проби. Всяка от тях трябваше да престои в рентгеновия проявител около седмица. Точно по тази причина преди известно време бях написала на Бентън писмо, с което му предлагах да вземе кръвните проби от Монтана и да започнат анализа им незабавно.

— ДНК-то не струва и пукната стотинка, ако нямаме проба от кръвта на заподозрения — напомни ни Марино.

— Работим по въпроса — отговори Уесли стоически.

— Да, струва ми се, че можем да пипнем Спъриър заради номерата. Да накараме проклетия задник да обясни защо преди няколко седмици се е движил с номерата на Араноф.

— Не можем да докажем, че се е движил с тях. Имаме само думите на Кей и Аби срещу неговата.

— Имаме нужда само от съдия, който да подпише заповедта за арестуване. После ще започнем да се ровим. Може да открием и десет чифта обувки — каза Марино. — Възможно е да намерим и автоматично оръжие, амуниции „Хидра-шок“, кой знае.

— Възнамеряваме да го направим — продължи Уесли. — Но всяко нещо с времето си.

Той стана, за да си сипе още кафе. Марино взе моята чаша и неговата и го последва. В този ранен час барчето бе съвсем безлюдно. Огледах празните маси, телевизора в ъгъла и се опитах да си представя какво ли става тук късно нощем. Агентите, които тренираха, живееха като монаси. Членове на противоположния пол, пиене и цигари не бяха разрешени в стаите на общежитията, които освен това не можеха и да се заключват. Но „Заседателната зала“ сервираше бира и вино. Когато имаше гуляи, спречквания, разправии, всички те се случваха точно тук. Спомних си разказа на Марк за веселбата, развихрила се, когато един нов агент на ФБР прекалил с „домашното“ си, решил да арестува цяла маса с ветерани от отдела за борба с наркотиците. Преобърнати маси падали по пода, навсякъде се търкаляли шишета от бира и кошнички от пуканки.

Уесли и Марино се върнаха на масата. Бентън остави кафето си, свали перленосивото си сако и грижливо го закачи на облегалката на стола си. По бялата му риза нямаше нито една гънка, копринената му вратовръзка бе яркосиня с малки бели цветчета и носеше същите на цвят яркосини тиранти. Марино напълно контрастираше на партньора си. С огромното си шкембе той не би имал елегантен вид дори в най-изискания костюм, но трябваше да му дам малко кредит. В последно време поне се стараеше.

— Какво знаеш за миналото на Спъриър? — попитах.

Уесли си водеше бележки, докато Марино преглеждаше някакво досие. Като че ли и двамата бяха забравили, че на масата има и трети човек.

— Няма досие — отговори Уесли и ме погледна. — Никога не е бил арестуван, за последните десет години дори няма глоба за превишена скорост. Купил си линкълна през февруари 1990 година от един търговец от Вирджиния Бийч — сменил го за модел 1986, а останалото платил в брой.

— Сигурно има парици — отбеляза Марино. — Кара скъпи коли, живее в готина колиба. Трудно ми е да повярвам, че изкарва толкова много от книжарницата.

— Не изкарва много — каза Бентън. — Според данъчната му декларация за миналата година е направил около трийсет хиляди долара. Но има имущество за над половин милион, солидна банкова сметка, недвижими имоти по крайбрежието, акции.

— Олеле — поклати глава Марино.

— Зависими от него хора? — попитах.

— Не — отговори Уесли. — Никога не се е женил, а и двамата му родители са умрели. Баща му имал страхотни успехи в бизнеса с недвижими имоти. Починал, когато Стивън бил на около двайсет години. Подозирам, че парите идват точно от него.

— А майка му? — поисках да знам.

— Починала една година след бащата. Рак. Стивън се появил доста късно в живота им. Майка му била на четиридесет и две години, когато го родила. Има един брат — Гордън. Той живее в Тексас, по-стар е с петнайсет години от Стивън, женен, с четири деца.

Уесли прехвърли бележките си и допълни информацията. Спъриър бил роден в Глочестър, посещавал университета във Вирджиния, където получил бакалавърска степен по английски. После се записал в армията, където изкарал по-малко от четири месеца. Следващите единайсет месеца работил в печатница, където основната му задача била да поддържа машините.

— Иска ми се да науча повечко неща за месеците, прекарани в армията — каза Марино.

— Няма много — отговори Уесли. — След като се записал, го изпратили като новобранец в района на Великите езера. Избрал военна журналистика като специалност и бил записан в школа за информация за отбраната във Форт Бенджамин Харисън, в Индианаполис. По-късно работил за главнокомандващия в Норфолк. — Той вдигна поглед от бележките си. — Около месец по-късно баща му умрял и Стивън се уволнил, за да може да се върне в Глочестър и да се грижи за майка си, която вече била болна от рак.

— А брат му? — запита Марино.

— Очевидно не е можел да се измъкне от работата и семейните си задължения в Тексас. — Бентън ни изгледа замислено. — Може да има и други причини. Разбира се, отношенията на Стивън със семейството му са ми доста интересни, но няма да науча много повече за известен период от време.

— Защо? — попитах.

— Прекалено е рисковано да говорим открито с брат му в този момент. Не искам той да се обади на Стивън и да ми върже ръцете. А и не е твърде вероятно Гордън да иска да ни сътрудничи. Членовете от едно семейство се държат заедно в такива случаи дори и иначе да не се разбират.

— Е, все си говорил с някого — каза Марино.

— С няколко човека от армията, от университета във Вирджиния, с работодателя му на печатарската преса.

— Какво ти съобщиха за копелето?

— Самотник — отговори Уесли. — Не особено добър като журналист. По-интересно му било да чете, вместо да интервюира някого или да пише материали. Очевидно печатарската преса му е подхождала доста добре. Седял си отзад със заровен в книгите нос, когато нямало много работа. Шефът му каза, че Стивън обичал да работи с пресата и другите машини, поддържал ги безупречно чисти, без нито едно петънце. Понякога дни наред не говорел с никого. Изобщо, описа го като особняк.

— Шефът даде ли ти някакви примери?

— Няколко неща — каза Бентън. — Веднъж една от работничките си отрязала върха на пръста с ножа за хартия. Стивън побеснял, защото тя изцапала с кръв цялото оборудване, което той тъкмо грижливо бил почистил. Реакцията му при смъртта на майка му също не била нормална. Когато се обадили от болницата, той седял и си четял по време на обедната почивка. Не показал никакви чувства, просто се върнал на стола си и продължил да си чете.

— Истинско добросърдечно момче — забеляза Марино.

— Никой не го описа като добросърдечен.

— Какво е станало след смъртта на майка му? — попитах.

— Според мен тогава Стивън е получил наследството си. Преместил се в Уилиямсбърг, наел магазина на търговския площад и отворил „Залата на търговеца“. Това станало преди девет години.

— Година преди убийствата на Джил Харингтън и Елизабет Мот — казах.

Уесли кимна.

— Тогава вече е бил в района. Живял е тук по време на всичките убийства. Работил е в книжарницата, откак я е отворил, освен за период от около пет месеца преди седем години. По това време магазинът бил затворен. Не знаем защо, нито пък къде е бил Спъриър тогава.

— Той сам ли ръководи книжарницата? — попита Марино.

— Това е дребна работа. Няма други работници. Магазинът е затворен в понеделник. Когато няма много посетители, той просто седи зад тезгяха и чете. Ако напусне магазина преди времето за затваряне, или го заключва, или слага табелка, че ще се върне в еди-колко си часа. Има и телефонен секретар. Ако търсиш определена книга или искаш той да ти намери нещо, което вече не се издава, можеш да съобщиш поръчката си на телефонния секретар.

— Странно е, че някой толкова антисоциален би захванал бизнес, който му налага контакт с клиентите, дори този контакт да е доста ограничен — казах.

— Всъщност е много подходящо — опроверга ме Уесли. — Книжарницата може да служи като идеално прикритие за един воайор, някой, който страхотно обича да наблюдава хората, без да има личен контакт с тях. Много от студентите от университета посещават често магазина най-вече защото Спъриър предлага редки, спрени от печат книги в допълнение към популярните четива. Предлага и широк избор от шпионски романи и военни списания, които му водят клиенти от близките военни бази. Ако той е нашият убиец, то наблюдаването на млади, привлекателни двойки и военни, които посещават книжарницата му, би възбудило воайорството му и в същото време би засилило чувството му за неравностойност, онеправданост и ярост. Би мразил това, на което завижда, и би завиждал на това, което мрази.

— Чудя се дали е бил обект на подигравки по времето, което е прекарал в армията — запитах.

— Според това, което чух, да. Поне до известна степен. Колегите му го смятали за лигльо и загубеняк, а началниците му го намирали арогантен и надменен, макар никога да нямали проблеми с дисциплината му. Спъриър нямал успехи с жените и странял от другите, отчасти защото така предпочитал, но и поради това, че другите го смятали за крайно непривлекателна личност.

— Може би пребиваването му в армията му е дало за първи път усещането, че е истински мъж — предположи Марино. — Бил е това, което е искал да бъде. Баща му умрял и Спъриър трябвало да се грижи за болната си майка. Сигурно се е чувствал прецакан.

— Напълно възможно е — съгласи се Уесли. — При всички положения убиецът, с когото си имаме работа, смята, че другите хора са виновни за неприятностите му. Той не поема отговорност. Смята, че животът му е контролиран от другите, следователно да успее да контролира хората и заобикалящата го среда се превръща в мания за него.

— Звучи като че ли той си отмъщава на света — каза Марино.

— Убиецът показва силата си — продължи Уесли. — Ако в главата му се въртят военни фантазии, а аз вярвам, че е така, то той се смята за върховния войник. Убива, без да го хванат. Надхитря врага, играе си игрички с него и побеждава. Може би нарочно е нагласил нещата така, че да изглеждат като дело на професионален войник, дори на някой от лагера „Пиъри“.

— Негова собствена кампания за дезинформация — намесих се.

— Той не може да унищожи армията — допълни Уесли. — Но може да се опита да съсипе имиджа й, да я унижи и опозори.

— Да, и през цялото време се кикоти тайничко — обади се и Марино.

— Според мен най-важното е, че действията на убиеца са продукт на жестоки сексуални фантазии, възникнали доста рано поради изолираността му. Той вярва, че живее в несправедлив свят, а въображението му осигурява чудесно бягство от действителността. Във фантазиите си той може да изразява чувствата си и да контролира хората, може да бъде всичко, което поиска. Господар е на живота и смъртта. Има властта да реши дали само да нарани, или да убие някого.

— Лошото е, че Спъриър не само си представя, че убива двойките — каза Марино. — В противен случай ние тримата нямаше сега да сме тук и да водим подобен разговор.

— Страхувам се, че нещата не се развиват по този начин — възпротиви се Уесли. — Ако жестокото, агресивно поведение доминира в мислите и въображението ти, ти започваш да действаш по начин, който те приближава все повече към действителното изразяване на тези емоции. Насилието произвежда повече мисли за насилие, а пък мислите създават повече насилие. След известно време насилието и убийството стават част от живота ти и ти не виждаш нищо нередно в това. Серийни убийци са ми казвали уверено, че те просто са правили това, за което всички други си мечтаят.

— Зло постига тези, които мислят зло — казах. После изложих теорията си за чантичката на Дебора Харви. — Изглежда ми възможно убиецът да е знаел коя е Дебора Харви. Надали от самото начало, когато ги е отвлякъл, но по времето на убийството вече е знаел.

— Обясни подробно, моля те — каза Уесли, като ме погледна с интерес.

— Някой от вас виждал ли е доклада за отпечатъците?

— Да, аз — отговори Марино.

— Както знаеш, когато Вандер прегледа чантичката на Дебора, той намери размазани петна по кредитните й карти, но нищо по шофьорската й книжка.

— Е, и? — Марино изглеждаше озадачен.

— Съдържанието на чантичката й бе добре запазено, защото найлонът е водоустойчив. Кредитните карти и шофьорската й книжка бяха в пластмасови пликчета и закопчани в едно от отделенията, следователно предпазени от влиянието на времето и течностите, отделящи се при разлагане на телата. Ако Вандер въобще не бе открил нищо — щеше да е друг въпрос. Но ми се вижда интересно, че по кредитните карти имаше следи, но не и по шофьорската й книжка. Сигурни сме, че Дебора е вадила книжката си в „Седем-единайсет“, когато се е опитвала да купи бира. Държала я е, а и продавачката — Елън Джордан — също я е взимала в ръцете си. Смятам, че и убиецът е пипал шофьорската книжка, а после я е почистил.

— Защо пък би направил това? — запита Марино.

— Възможно е, когато е бил в колата им заедно с тях, Дебора да му е казала чия дъщеря е — отговорих.

— Интересно — обади се Бентън.

— Дебора може да е била скромна девойка, но е осъзнавала важността на семейството си и властта на майка си — продължих. — Може да е информирала убиеца за това с надеждата да промени решението му, да го убеди, че ако ги нарани, ще трябва да заплати прескъпо за това. Това може да е стреснало убиеца и той да е поискал доказателство за самоличността й. Точно тогава може да е взел чантичката й, за да види името на шофьорската книжка.

— Как тогава чантичката се е оказала в гората и защо е оставил валето купа в нея? — попита Марино.

— Вероятно, за да си осигури малко повече време — казах. — Знаел е, че джипът бързо ще бъде намерен. Научил е коя е Дебора и е осъзнал, че цялата полиция ще започне да го търси. Възможно е, да е решил да играе на сигурно, като остави валето купа при телата, а не в джипа, където ще бъде открито веднага. Поставил е картата в чантичката, а нея я положил под тялото на Дебора. По този начин бил сигурен, че картата ще бъде намерена, но след доста време. Променя леко правилата, но все пак печели играта.

— Не е лошо. Ти как мислиш? — обърна се Марино към Уесли.

— Мисля, че може никога да не узнаем какво точно се е случило — отговори той. — Но не бих се изненадал, ако Дебора е постъпила така, както Кей каза. Сигурно е само едно — без значение са думите на Дебора или заплахите й, защото за убиеца би било прекалено рисковано да освободи нея и Фред — те веднага щяха да отидат в полицията и да го идентифицират. Затова е продължил да изпълнява плана си за убийството, но това непредвидено събитие може да го е извадило от релсите. Да — каза ми Уесли. — Това може да го е накарало да промени ритуала си. Също така е възможно с поставянето на картата в чантичката на Дебора да е искал да изрази презрението си към нея.

— Един вид — майната ти — обобщи Марино.

— Възможно е — отговори Уесли.

 

 

Стивън Спъриър бе арестуван следващия петък, когато двама агенти на ФБР и един местен детектив, които го наблюдаваха по цял ден, го бяха последвали на паркинга на летище Нюпорт.

Марино ми се обади преди разсъмване и първата ми мисъл бе, че е изчезнала още една двойка. Отне ми известно време да осъзная какво точно ми съобщаваше.

— Пипнали го, докато свивал друг чифт номера — каза Марино. — Обвинили го в кражба. Не могли да направят нищо повече, но поне сега имаме основание да му обърнем хастара.

— Друг линкълн ли? — попитах.

— Този път модел 1991 година, сребристосив. Сега е в килията и чака да се види със съдията. Няма начин да го задържат за такова дребно провинение. Най-доброто, което могат да направят, е да протакат разглеждането на случая му. После ще им се наложи да го пуснат.

— А заповед за обиск?

— Колибата му гъмжи от ченгета и агенти на ФБР в момента. Търсят всичко от списания „Наемен войник“ до военни играчки.

— И ти тръгваш натам, предполагам — казах.

— Да. Веднага ще те уведомя за всичко.

Не ми беше възможно да заспя отново. Метнах си халата на гърба, слязох долу и запалих лампата в стаята на Аби.

— Аз съм — казах, когато тя се надигна.

Аби се прозя и покри с ръка очите си.

Съобщих й какво става. После отидохме в кухнята и заредихме кафеварката.

— Бих платила какво ли не, за да мога да присъствам, когато претърсват къщата — каза тя.

Аби бе толкова напрегната, че се учудих как не изхвърча навън. Но тя остана цял ден вкъщи и изведнъж стана много работлива. Почисти стаята си, помогна ми в кухнята и дори измете терасата. Искаше да знае какво са открили полицаите и имаше достатъчно акъл, за да разбере, че ако отиде в Уилиямсбърг, няма да стигне доникъде, защото нямаше да й позволят да влезе в дома или книжарницата на Спъриър.

Марино се отби надвечер, когато ние с Аби зареждахме миялната машина. По израза на лицето му веднага разбрах, че новините не са добри.

— Първо ще ви кажа какво не намерихме — започна той. — Не открихме дори едно шибано нещо, което би убедило съдебните заседатели, че Спъриър е убил някого. Нямаше ножове, освен кухненските. Нямаше пистолети и амуниции. Никакви сувенири като обувки, бижута, кичури коса или нещо друго, което може да е принадлежало на жертвите.

— Претърсихте ли и книжарницата? — попитах.

— О, да.

— И колата, разбира се?

— Нищичко.

— Е, кажи ни какво намерихте — казах отчаяно.

— Достатъчно откачени неща, за да се убедя напълно, че той е нашият човек, док — отговори Марино. — Искам да кажа, тоя кретен далеч не е добро момченце. Пада си по порносписания, от онези, дето са пълни с жестокости и насилие. Освен това има и доста военни книги, особено за ЦРУ и досиета с изрезки от вестници отново за ЦРУ. Всичките заведени по каталог, с етикети. Тоя тип е по-подреден от някоя дърта библиотекарка.

— Открихте ли изрезки от вестници, свързани с тези случаи? — попита Аби.

— Да, включително и старите истории за Джил Харингтън и Елизабет Мот. Освен това намерихме и каталози за доста от така наречените „шпионски“ магазини, които предлагат всякакви идиотщини, свързани с „оцеляването“ — от блиндирани коли до детектори за бомби и очила за нощно виждане. ФБР ще провери какво е поръчвал през всички тези години. А и дрешките на Спъриър са интересни. Сигурно има около дузина найлонови анцузи в спалнята, черни или тъмносини. Етикетите им са изрязани, вероятно за да може да ги носи върху дрехите си, а след като си свърши работата, да ги изхвърли.

— Найлонът не изпуска почти нищо — казах. — Якетата и найлоновите анцузи не оставят много влакна.

— Точно така. Да видим сега, какво още имаше? — Марино поспря и довърши питието си. — О, да. Две кутии с хирургически ръкавици и солидно количество от онези еднократни калъфи за обувки, които носите долу в моргата.

— Терлички?

— Да. Дето ги обувате в моргата, за не си цапате обувките с кръв. И познай какво? Намериха карти, цели четири тестета, никога неотваряни, още в целофана.

— Но не открихте отворено тесте с липсващо вале купа? — попитах с надежда в гласа.

— Но, но това не е изненадващо. Той вероятно си взима валето купа и после изхвърля цялото тесте.

— Всички ли са от един и същи вид?

— Не, различни са.

Аби седеше мълчаливо на стола си, със скръстени в скута ръце.

— Не мога да разбера защо не сте намерили никакви оръжия — казах.

— Момчето е хитро, док. Внимателно е.

— Не е достатъчно внимателен. Запазил е изрезките за убийствата, анцузите, ръкавиците. И са го хванали на местопрестъплението, когато е крадял номерата на колата. Чудя се, дали не е бил готов да нападне отново?

— Той е имал откраднати номера на колата, когато е спрял и вас — посочи Марино. — А този уикенд не сме чули за нито една изчезнала двойка.

— Това е вярно — замислих се. — А и не носеше анцуг.

— Може да го облича по-късно, да го държи в багажника си. Аз лично смятам, че си има цял комплект.

— Открихте ли спортен сак? — запита директно Аби.

— Не — отговори Марино. — Нямаше комплект за убийци.

— Е, ако някога откриете спортен сак или комплект за убийства — добави Аби, — тогава може би ще намерите ножа му, пистолета, очилата и всичко друго.

— Ще търсим, докато говедото се прибере вкъщи.

— Къде е той сега? — попитах.

— Седеше в кухнята и пиеше кафе, когато аз си тръгнах — отговори Марино. — Направо невероятно. Ние претърсваме дома му, а той дори не се изпоти. Когато го запитахме за анцузите, ръкавиците и тестетата с карти, каза, че нямало да говори с нас, освен в присъствието на адвоката си. После отпи от кафето си и си запали цигара, като че ли ние въобще не сме там. О, да, това го пропуснах. Изродът пуши.

— Каква марка цигари? — поисках да науча.

— „Дънхил“. Вероятно ги купува от луксозното магазинче за тютюн до книжарницата. Използва и луксозна запалка. Доста скъпа.

— Това обяснява защо е махал хартията от фасовете, преди да ги остави на местопрестъпленията — казах. — „Дънхил“ се отличават лесно от останалите цигари.

— Знам — съгласи се Марино. — Имат златен пръстен около филтъра.

— Имате ли изследвания от заподозрения?

— О, да — ухили се Марино. — Това е козът, който трябва да надвие валето купа. Ако не можем да го свържем с останалите случаи, то поне ще го обесим заради убийствата на Джил Харингтън и Елизабет Мот. ДНК-то ще го закове. Иска ми се шибаните тестове да не изискваха толкова много време.

Марино си тръгна и Аби студено ме погледна.

— Какво мислиш? — попитах.

— Всичко това са косвени доказателства.

— Да, за момента е така.

— Спъриър има пари — каза тя. — Ще си наеме най-добрия адвокат, който може да се купи с пари. Мога да ти кажа какво точно ще направи. Адвокатът ще представи нещата така, като че ли клиентът му е бил накиснат от ченгетата и федералните агенти, защото те са притиснати да разрешат тези случаи. Ще се види, че доста хора търсят изкупителна жертва, особено в светлината на обвиненията, които отправи Пат Харви.

— Аби…

— Все пак убиецът може да е някой от лагера „Пиъри“.

— Ти всъщност не го вярваш, нали? — протестирах.

Тя погледна часовника си.

— Може хората от ФБР вече да знаят кой е и да са се погрижили за проблема. Тайно и без да вдигат шум около действията си. Това би могло да обясни защо след Дебора и Фред не изчезна нито една двойка. А някой трябва да бъде накиснат, за да се премахнат подозренията и въпросът да бъде приключен задоволително за обществото…

Облегнах се на стола, вдигнах лицето си към тавана и затворих очи, докато Аби продължаваше тирадата си, без да спира.

— Няма съмнение, че Спъриър е намислил нещо, щом крие номера. Но може просто да е свързано с наркотици. Може да е обикновен крадец или да се кефи, че кара с откраднати номера. Достатъчно е смахнат, за да подхожда за нашия човек, но светът е пълен с откачени, които никога не убиват. А и кой казва, че всичко в дома му не е било нарочно поставено там?

— Моля те, престани — казах кротко.

Но тя не пожела.

— Прекалено е лесно. Анцузите, ръкавиците, картите, порнографията и изрезките от вестниците. А и няма логика в това, че не са намерили никакви амуниции или оръжие. Спъриър е бил заловен неочаквано, не е знаел, че е под наблюдение. Всъщност не само че логиката липсва, но и всичко изглежда прекалено удобно. Единственото нещо, което хората на ФБР не са могли да сложат в къщата, е пистолетът, изстрелял куршума, който ти извади от Дебора Харви.

— Права си. Не са могли да го пробутат.

Станах и се захванах с бърсане на прах, защото не можех да седя спокойно.

— Интересно е, че единственото доказателство, което не са могли да пробутат, не се е появило.

И преди бях чувала истории за полицията и федералните агенти, които поставяли някъде улики, за да обвинят някого. „Вътрешни работи“ сигурно имаше цяла стая документи, пълни с подобни обвинения.

— Не ме слушаш — каза Аби.

— Ще отида да се изкъпя — отговорих уморено.

Аби се приближи до мивката, където изцеждах кърпата за чинии.

— Кей?

Спрях работата си и я погледнах.

— Искаш да е лесно — упрекна ме тя.

— Винаги съм искала нещата да са лесни. Но никога не са.

— Искаш да е лесно — повтори тя. — Не желаеш дори да помислиш, че хората, на които се доверяваш, могат да изпратят невинен човек на електрическия стол, за да си предпазят собствените задници.

— Не става дума за това. Не бих искала да го мисля и отказвам да го направя, освен ако има някакво доказателство. А и Марино е бил в дома на Спъриър. Той никога не би участвал в подобно нещо.

— Бил е — отдалечи се от мен Аби. — Но не е бил първият, който е отишъл там. По времето, когато е пристигнал в къщата, вече е можел да види това, което те са искали да види.