Сандра Дейвидсън
Принцеса в изгнание (6)

6.

Робърт се взря в ангелското лице и отметна глава, сякаш някой го беше ударил. Ето тази, която бе чакал цял живот, тази, за която бе пазил страстта си.

Тя наистина си заслужаваше чакането — само като я погледна, и прималя. Не единствено красотата й въздействаше така силно върху него. Имаше и нещо друго, но не можеше да проумее какво бе то. Знаеше, че не са се срещали преди, а чувстваше някаква близост, която не можеше да си обясни.

— Наранихте ли се, милейди?

По лицето й се стичаха сълзи. Роб се бе обърнал към нея като към дама и тя започна да ридае още по-силно от облекчение и радост, че отново го вижда след толкова дълго време.

Робърт се разтревожи. Искаше му се да я притегли в прегръдките си, но щеше да бъде неприлично.

— Моля ви, милейди, кажете къде ви боли. Водя лекар със себе си.

— Не се нуждая от лекар, сър. Просто съм прекалено щастлива, че ме спасихте. Яздя от два дни и се опитвам да открия замъка на лорд Уилям Лъдлоу, син на граф Норбридж, но вече взех да се отчайвам.

— Уил? Познавате Уил? Пътувате, за да го видите? Сигурно не сте сама. Къде е антуражът ви?

— Сама съм, сър, но моля ви, не ме карайте да говоря за това.

Робърт разбра, че вероятно й се бе случило нещо ужасно. Изпита импулсивно желание да я защити.

— Имате късмет, милейди. Замъкът на Уилям е на една левга път оттук. Ще бъда щастлив да ви заведа там.

Ариана се усмихна срамежливо и сведе клепачи.

— Много съм ви благодарна, сър, но как да се обърна към вашата любезна особа?

— Простете, че забравих добрите обноски. Аз съм Робърт Уоруик, граф Евърли, голям приятел на Уилям. А вие сте…

— Не се осмелявам да ви кажа цялото си име, но може да ме наричате Ариана, ако желаете.

— Ариана. Прекрасно име за прекрасна млада дама.

Робърт взе ръката й и я целуна нежно, изненадан от топлината, която се разля в тялото му при допира с нея. Коя беше тази загадъчна жена?

— Ако ми позволите, ще ви кача на моя кон.

Като я подхвана през кръста, той я вдигна и понесе към коня си. Усети, че ръцете й обвиха шията му. Лицето й беше толкова близо до неговото, че усещаше дъха й. Тя го погледна доверчиво и невинно, с още мокри от сълзи очи.

Робърт се олюля, но не от тежестта на тялото й, тъй като беше лека като перце, а от вълнението, което близостта й предизвика в сърцето му. Като я постави да седне на коня, той се метна зад нея, предусещайки колко приятно щеше да се чувства. Не се излъга в очакванията си. Обгърна с ръце талията й, взе юздите и пое надолу по пътя.

Коя беше тази жена, която го караше да се чувства така развълнуван? Вече бе започнал да се отчайва, че не среща същество от нежния пол, което да предизвика истински чувства у него. Някогашното силно привличане към Врабеца го тревожеше доста. Беше истинско облекчение, че тази жена го опияняваше по такъв начин.

— Ариана, какви обстоятелства ви накараха да пътувате сама? Ако се нуждаете от кавалер, умолявам ви да се обърнете към мен.

— Много сте любезен, но всичко ще бъде наред, само да стигна до Норбридж Касъл. Уил ще ми предложи закрилата, която търся.

Ревност прониза Робърт и за пръв път в живота си възнегодува срещу приятеля си. Каква му беше тя, че да му се доверява толкова сляпо? Не можеше да понесе мисълта, че непознатата принадлежи на Уил или на когото и да било другиго.

— Тогава ме помолете да ви стана приятел и аз на драго сърце ще се отзова.

— Много сте галантен, лорд Уоруик. Ако някога имам нужда…

— Моля ви, наричайте ме Робърт.

— Робърт. — И като въздъхна щастливо, Ариана се облегна на широките му гърди, безкрайно доволна.

— Да не сте уморена?

Съзнавайки, че се бе отпуснала твърде фамилиарно на гърдите му, тя измънка:

— Да, прималява ми от жажда и умора.

— Тогава се облегнете изцяло на мен. Няма да позволя да паднете. Погледнете напред, остава ни съвсем малко път. Уил е излязъл да ни посрещне.

Ариана наблюдаваше как Уил се приближава на коня си. Сигурно бе минал напряко през гората, за да излезе пред групата на Робърт. Забеляза как широко се усмихна, когато я видя в прегръдката на Робърт.

— Робърт, дявол такъв, най-сетне пристигна! — извика Уил. — Мина толкова време. А коя е дамата с теб? Ариана? Не може да бъде! Как така се случи, че си с Робърт? Не знаех, че се познавате.

Ариана не можа да не се засмее на преструвките на Уил. Беше неин ред да влезе в ролята си.

— Това е дълга история, лорд Уилям. Предпочитам да ви обясня насаме.

— Разбирам. Ариана, не мога да ти изкажа колко съм щастлив, че те виждам отново. Бях се отчаял, че това никога няма да се случи, особено след дългото ти заточение в манастира.

Робърт вдигна вежди. Манастир? Тази красива жена е била в манастир? Какъв мил и невинен ангел. Сигурно се нуждаеше от закрилата му и той щеше да направи всичко възможно, за да я има.

— Моля те, Уил, не говори за това. Никой тук не знае историята ми. Предпочитам да остане тайна.

— Разбира се, както желаеш.

Ариана чу врявата, която се надигаше около тях, и като се огледа, видя, че вече минаваха по тясната улица, водеща към замъка. Хората се събираха на групички, за да ги гледат. С крайчеца на окото си мерна ядосаното изражение на баща си, когато я забеляза. Беше му казала за плана си предния ден и той й бе забранил да го изпълни, защото бил твърде опасен. Престори се, че се съгласява с него. Знаеше, че ако не го беше направила, баща й щеше да намери начин да я спре. Сега, виждайки лицето му, сърцето я заболя. За пръв път в живота си съвсем съзнателно отказваше да му се подчини.

Докато мислеше за него, бяха преминали по подвижния мост и през портите и вече наближаваха вратата на замъка. Много мъже и жени на коне се бяха събрали там да ги чакат. Сърцето на Ариана заби лудо и тя неочаквано онемя от страх. Как би могла да се справи с ролята си пред всички тези хора?

— Знаех, че ме очаквате, сър — извика Робърт на херцога, — но не съм и предполагал, че ще има толкова много посрещачи.

Херцогът весело се засмя:

— Ти със сигурност заслужаваш такова посрещане, но честно казано, просто тръгвахме на лов. Все пак се радвам, че пристигаш благополучно. — Херцогът вдигна вежди и продължи с многозначителни нотки в гласа: — Но едва ли съм предполагал, че ще видя такава мила девойка в прегръдките ти. Да не си забравил целта на посещението си?

Сърцето на Ариана галопираше. Херцогът внимателно се вгледа в нея и изведнъж я обхвана ужас. Робърт неочаквано се почувства неловко.

— Разбира се, че не. Тази дама е в беда, просто я придружих дотук…

— Това, което Роб се опитва да каже, татко, е, че лейди Ариана е моя гостенка. Била тръгнала насам, когато паднала от коня си. Роб я намерил малко преди да пристигна.

Лицето на херцога светна.

— Твоя гостенка ли е, момчето ми? О, колко мило! Добре дошли, милейди. Моят дом е и ваш. Жалко, че трябва да замина, преди да сме се опознали, но съм сигурен, че ще можем да поправим това, когато се върна.

Ариана усети как пребледнява. Бе отбягвала този мъж през последните четири години и се бе крила под мъжки дрехи, за да се спаси от проказата му. Чувстваше, че ще припадне.

Разбрал неудобството й, Робърт слезе от коня и посегна да свали и нея. Натежалите й като олово крака докоснаха земята, но коленете й не издържаха и се огънаха.

Робърт усети, че тя се свлича в ръцете му и бързо я подхвана.

— Не се страхувай, мъничка, в моите ръце си в безопасност. — И с един разкрач я пренесе през вратата на замъка, без да обръща внимание на шушукането сред изненаданите посрещачи.

Лицето на Джудит бе добило ледено изражение, щом видя Ариана върху коня на Робърт, но когато той я вдигна и пренесе в замъка, направо побесня. Остана вкаменена от изненада, че той мина покрай нея, без дори да я погледне. Робърт изкачи витото стълбище, взимайки по две стъпала наведнъж, после се отправи надолу по коридора към спалните помещения. Уил го следваше отблизо. Той едва успяваше да скрие еуфорията си. Планът му следваше прекрасно своя ход, поне засега.

— Сложи я в моята стая, Роб. Ще намеря друго място, където да спя. — Той изтича пред него, за да му отвори вратата и застана встрани, докато Роб минаваше, за да остави Ариана на леглото.

— Уил, донеси малко вода за Ариана и извикай моя лекар да се погрижи за нея.

— Веднага.

Уил побърза да излезе и хукна по стълбите, доволен, че ще остави Роб насаме с Ариана. Приближи до Джудит, тя все още стоеше до коня на баща си.

Джудит го стисна за ръката.

— Коя е тя? Как се осмелява Робърт да доведе друга жена в дома ми!

— Джудит, успокой се. Ариана е моя приятелка, не на Роб. Дошла е при мен за помощ. Роб е просто галантен кавалер, какъвто винаги си е бил.

— Сам ли е горе с нея? — извика тя, несъзнателно повишавайки тон. Като се заозърта трескаво, най-сетне зърна Лютиче, която минаваше наблизо. — Лютиче, качи се горе и се погрижи за гостенката на Уил. Веднага! И не оставяй лорд Уоруик насаме с нея нито за миг.

— Но, милейди, аз не съм камериерка.

— Сега вече си!

Лютиче не можеше да повярва на късмета си. Камериерка! Само да чуеше мама!

Уил се засмя под мустак. Ставаше интересно.

— Лютиче, качи вода горе за лейди Ариана и влажна кърпа за челото й. Щом ще имаш нова служба, ще трябва да й занесеш също хляб и сирене.

„Е — мислеше си с усмивка той, — това ще я забави малко.“ А сега трябваше да се заеме и с Джудит.

— Ако бях на твое място, Джудит, бих се отказал от тази гневна физиономия и бих се направил възможно най-красив за Робърт.

Без да му обръща внимание, Джудит каза:

— Татко, говори с Уил. Кажи му да махне тази жена от замъка. Тя ще развали всичко.

Херцог Норбридж погледна децата си като човек с опит.

— Хайде сега, Джудит. Щом младата жена е гостенка на Уил, ще трябва да бъдем любезни с нея. В края на краищата такива хубави малки създания не се отбиват тук всеки ден.

— Вие, мъжете, винаги се защитавате. Този път няма да мине, не я искам тук!

— Джудит, няма от какво да се боиш. Ариана е тук, за да види Уил. Сигурен съм, че мъж с такава гореща кръв като неговата ще знае как да ангажира времето й. Така ли е, Уил?

— Напълно си прав. Джудит, Робърт не е глупак. Няма да предпочете баронска дъщеря, когато може да има дъщеря на херцог. При това и красива, бих добавил.

Джудит погледна към Уил предпазливо. Не беше в негов стил да използва ласкателства така свободно. Какво ли бе намислил?

Горе, в стаята на Уил, Робърт гледаше прекрасното същество на леглото, с коса, разпиляна като златист ореол около чудното й лице. А очите й — толкова сини и бляскави като слънчеви лъчи, трепкащи по повърхността на кристалносиньо езеро — го гледаха така доверчиво и невинно, че му се искаше да я вземе в прегръдките си и да я защитава от целия свят. Тези очи му напомняха някого, но не можеше да се сети кого. Сигурно не би могъл да забрави очи като тези…

Като изпъшка леко от болката, която усети в натъртения си гръб, Ариана се изправи и пусна крака от леглото.

— Благодаря ви за кавалерството, Робърт, но наистина скоро ще се оправя. Няма нужда да стоите и да се грижите за мен. Уил скоро ще се върне с водата.

Нима вече го отпращаше? Сега, когато всичко, което искаше на този свят, бе да бъде с нея.

— Милейди, за мен е удоволствие да се грижа за вас. В края на краищата аз съм съвсем обикновен мъж и ми е особено радостно да бъда в компанията на една толкова красива дама.

Ариана щеше да припадне от удоволствие, като чу милите му думи. Значи това било да си дама! Блаженство, направо райско блаженство.

— Моля ви, сър, не забравяйте, че съм прекарала живота си в манастир. Не съм свикнала на такова внимание от страна на мъж. Страхувам се, че ще се изчервя, ако продължите да говорите.

Робърт приклекна на коляно и взе ръката й в своята. Отново усети странната топлина да се разлива в него.

— Простете ми, Ариана, но всеки мъж, който ви погледне, ще каже същото. Като виждам колко сте невинна, се моля да не повярвате на ласкателствата и да не позволите на някого да се възползва от вас.

— О, сър, нима това означава, че трябва да приемам предпазливо и вашите ласкателства?

— Не и моите, Ариана, защото аз ще бъда ваш заклет защитник. — Робърт притисна устни към ръката й в пламенна целувка.

Чул отварянето на вратата, той скочи на крака и оправи късата си горна дреха.

Лютиче надникна през вратата.

— Мога ли да вляза, Ваше Благородие? Донесох ви вода, както ме помоли лорд Уилям, а също и храна.

Ариана се усмихна на себе си. Лютиче! Какво правеше тя тук в ролята на камериерка?

— Да, влез, моля.

Клатушкайки се, Лютиче тръгна към леглото. Беше напълно объркана. Нямаше представа какво се очакваше от нея. Полагаше всички усилия да не обърне дървения поднос, затова и не видя лицето на дамата, докато не стигна до средата на стаята.

— Боже! Не мога да повярвам! — Подносът падна с трясък на пода. — Простете ми, Вр… искам да кажа, Ваше Благородие. Днес е първият ми ден като камериерка.

И като коленичи, тя събра хляба и сиренето от пода.

— Няма защо да се извиняваш, напълно те разбирам. Днес е моят първи ден като дама. Идвам от един манастир — нарочно натърти думите си Ариана. — Ще трябва да се учим една от друга.

Застанала права, Лютиче гледаше ту Врабеца, ту лорд Уоруик.

— Манастир? А, сега разбирам. Ето… — каза тя и като обърса хляба и сиренето в престилката си, мушна ги в ръцете на Ариана. — Яжте, докато изтичам да донеса парцал да почистя изцапаното.

Лютиче изтича от стаята, преди смехът й да я издаде. Врабеца като дама? Ако не беше виждала веднъж Врабеца облечен като дама в същата тази стая, никога нямаше да го разпознае. Беше отишла в стаята на Уил по поръчка на херцога и когато Уил я пусна вътре, Врабеца беше излязъл иззад гобленената завеса, облечен в една от най-хубавите рокли на лейди Джудит. Каква беше изненадата й да я види така и колко щастливо беше момичето тогава — очите й грееха като звезди.

Уил също се изненада, че Ариана се разкриваше пред Лютиче, но после се увери, че краварката вече знаеше малката им тайна.

Лютиче потръпна, като си спомни как я бе погледнал Уил тогава. За пръв път в погледа му се четеше уважение. Тя не беше вече пачаврата от конюшнята, възбуждащата червеникава кобила, а жена, на която можеха да се поверят важни тайни. Ето че сега щеше да пази още една тайна — че Врабеца се беше превърнал в лейди Ариана. С каква цел? Ами за да се омъжи за лорд Робърт, разбира се. Колко вълнуващо!

Робърт погледна Ариана озадачен.

— Защо казахте на Лютиче, че това е първият ви ден като дама?

— Защото това е истината, Робърт. Отглеждането в манастира не ми даваше никакви особени привилегии. Отнасяха се към мен като към всички останали. — Като се придвижи към малката масичка до прозореца, тя остави на нея хляба и сиренето.

Роб наблюдаваше грациозните й движения, пленен от гледката на непристегнатите й в корсет форми.

— Така ли се обличахте в манастира?

Ариана погледна към бялата си рокля.

— Колебая се дали да ви кажа, сър, но откраднах тази прекрасна дреха от една благородница, която се беше оттеглила в манастира. Нямах избор. Не бих стигнала твърде далеч в обичайното си облекло. Те ме търсеха навсякъде. О, не ми се говори за това…

— Боже мой! Какво чудовище ви преследва така безмилостно? Кой е този, който се отнася с вас толкова зле? Кажете ми името му и аз ще го намеря и убия.

— Не, моля ви, искам да забравя миналото си. Умолявам ви да не говорите за него отново. От това ми става лошо. О, усещам, че прималявам. — Ариана вдигна ръка към челото си и започна да се олюлява.

Само след миг Робърт я обгърна с ръце.

— Ариана, аз… — Робърт бе така развълнуван, че не разбра как започна да я целува.

Ариана се остави на мига, за който бе мечтала толкова дълго. Целувката на Робърт предизвика невероятно усещане, което се разля по цялото й тяло. Искаше й се да остане в прегръдките му завинаги. Ръцете й неволно обвиха шията му. Изведнъж се сети коя би трябвало да бъде. Отблъсна го назад. Беше дама — не можеше да се държи като уличница, каквато толкова силно желаеше да бъде в този миг.

— Моля ви, Робърт, сигурно не се отнасяте към другите дами така неуважително. Направих ли нещо, с което да предизвикам такова отношение? Кажете ми, моля ви, за да променя поведението си. Не бих искала да подведа и други мъже.

— Простете ми, Ариана. Не зная какво ме прихвана. Повярвайте, не исках да ви обидя. Не сте направили нищо нередно. Просто…

— Да?

— Просто ме връхлетяха по-силни чувства от обичайните, които изпитвам. Ще ми простите ли?

Ариана сведе очи.

— Ако можете да ми простите, че съм толкова невежа в светските обноски.

— Мило момиче, не се извинявайте за това, че сте искрена и невинна. Тези ваши качества ме карат още повече да ви се възхищавам.

Ариана притвори очи. Изведнъж взе да й се повдига. Как можеше да продължава тази измамна игра? Беше достойна за презрение. Робърт беше твърде добър за нея. Никога нямаше да бъде достойна за неговата любов.

— Робърт, аз… — Като чу шумолене на рокля, тя отвори очи и видя Джудит да приближава към нея.

— А, ето те и теб, Роби. Дойдох да те отведа, ти си лошо момче. Достатъчно дълго ме пренебрегва…

Ариана наблюдаваше как жената с гарвановочерната коса се движеше плавно към Робърт и решителността й се възвърна.

Тя имаше благородна мисия — да спаси Робърт от брака с тази зла жена. И щеше да направи всичко възможно, за да я изпълни.