Сандра Дейвидсън
Принцеса в изгнание (11)

11.

Маргарет Уоруик наблюдаваше от прозореца на стаята си как антуражът на сина й приближава замъка. Погледът й смутено се спря на русата красавица, яздеща до Робърт. Това сигурно не беше Джудит от Норбридж. Макар никога да не я беше срещала, знаеше, че сестрата на Уил бе с гарвановочерни коси.

— Фиона — каза тя, като се обърна, — синът ми пристига, придружен от млада дама. По начина, по който я гледа, отгатвам, че тя скоро ще ми стане снаха. Ела с мен да я посрещнем. Много съм любопитна да разбера как така тръгна за една годеница, а се връща с друга.

В двора Роб спря коня си, слезе от него, а после помогна и на Ариана. Видя тревогата в очите й и се опита да я успокои:

— Не се страхувай толкова. Майка ми не е дракон, а красива, любяща жена. Ще те обикне от пръв поглед, също като мен, помни ми думите.

Ариана се усмихна стеснително и пое ръката му. Той я поведе към елегантната тъмнокоса жена, която ги посрещаше с прислужниците си.

— Мамо — каза той и я прегърна, — искам да ти представя Ариана, моята годеница.

Маргарет погледна отблизо момичето с големите очи и видя колко изящно беше наистина то и в същото време уплашено, като нервно жребче, готово да рита при най-малкия повод.

— Ариана? Красиво име, но не мисля, че съм чувала Робърт да го споменава преди. Познавам ли рода ви?

Ариана стисна изплашено ръката на Роб.

— Мамо, родът на Ариана не е от значение. Обичам я и тя ще бъде моята съпруга.

Маргарет беше изненадана от резкия тон на сина си и несъзнателно отговори по същия начин:

— Това означава ли, че тя не притежава титла и положение и няма да ти донесе никаква зестра?

— Приеми го точно така.

— Значи е вярно? Нищо не разбирам. Изпращам те да спечелиш дъщерята на херцог, а се връщаш с някакво загадъчно момиче без наследство и зестра, дори без собствено име.

— Мамо, престани. Не виждаш ли, че я плашиш? Обичам искрено Ариана и наистина смятам да я направя своя съпруга — със или без твоята благословия. Затова по-добре я приеми тук и сега като обична дъщеря.

В очите на сина си Маргарет видя не само решителност, но и силната любов към нежното създание до него. Бучка заседна на гърлото й, като разбра, че Робърт беше вече истински мъж. Излъчваше достойнство и се държеше по мъжки покровителствено. Също като баща си.

Маргарет се взря в очите на Ариана, която устоя на погледа й. Изследваха и преценяваха дали биха могли да бъдат приятелки. Роб ги наблюдаваше предпазливо. Не беше сигурен какво ставаше, но инстинктивно усещаше, че трябва да си мълчи.

Тези две жени бяха по-скъпи за него от живота му. Но въпреки това бяха съвсем различни — като деня и нощта. Майка му беше висока и едра, с тъмна коса и кафяви очи като неговите, докато Ариана беше русокоса, синеока и крехка. Той разбираше, че това, което ставаше в момента помежду им, щеше да определи отношенията им и занапред. Затова ставаше все по-неспокоен.

Край тях се чуваше шум от стъпки и нервното шушукане на прислугата от замъка. Те също бяха напрегнати. Не можеше да им се сърди, защото наистина щеше да им бъде трудно, ако трябваше да решават на коя страна да бъдат — на тази на майка му или на съпругата му.

След дълга и неловка пауза Маргарет изрече:

— Прости ми, Ариана. Свари ме неподготвена. Не очаквах… тоест дълги години смятах, че Робърт ще се ожени… е, няма значение какво съм смятала. Добре дошла в моя дом, който от днес става и твой.

Ариана неочаквано въздъхна, без да съзнава, че почти беше спряла да диша.

— Благодаря ви, лейди Маргарет. Наистина съм щастлива, че съм тук.

Като чу плахия мил глас на Ариана, Маргарет се усмихна топло и прегърна новата си дъщеря.

— А сега се запознай с Фиона. Тя ще бъде главната ти прислужница. Наистина ще ти бъде от полза. Фиона, това е… лейди Ариана.

Фиона направи поклон пред новата си господарка.

— Добре дошли в Евърли, милейди. Ако желаете, ще ви заведа до стаята ви и ще ви донеса вода, за да се освежите.

— Много добре, Фиона, но би ли могла да намериш място за Лютиче? Тя също ще ми бъде прислужница.

Лютиче пристъпи напред и направи поклон пред Фиона, като че тя бе господарката на замъка, с което съвсем я смути.

— Радвам се да се запознаем, Фиона.

Фиона не беше срещала никога през живота си човек с такъв див поглед като тази червенокоса жена. Трудно беше за вярване, че лейди Ариана може да има такова същество за прислужница. Тя притеснено отстъпи.

Като видя смущението на бедната Фиона, Маргарет каза:

— Фиона, Лютиче ще дели стая с Ани и Деидре. Вие всички ще обслужвате лейди Ариана. На вас оставям да й помогнете да се настани, след като сте се погрижили да й донесете това, от което се нуждае. — Тя се обърна към пълната мома: — Смятам, че ще се чувстваш добре тук, мила, а след като опознаеш Фиона, ще разбереш какви приятелки можете да станете.

Лютиче се поклони отново.

— Благодаря, милейди.

И сияеща тръгна след Фиона, като носеше малкото вещи на Ариана нагоре към стаята й.

Роб въздъхна с облекчение.

— Е, сега, когато е решено кой къде ще се настани, има още нещо, за което трябва да се погрижа, преди моите две дами да имат възможността да се опознаят. Мамо, би ли помогнала на Ариана да попълни гардероба си? Твоята нова дъщеря е отгледана в манастир, затова й липсват много неща.

Маргарет вдигна вежди:

— Разбирам. — Имаше толкова много въпроси, но сега не беше време за тях. Робърт поемаше управлението и ставаше истинският господар на Евърли. Тя се изненада колко приятно й беше това. — Ще накарам шивачката да започне още днес, а междувременно, Ариана, имам много красиви рокли, които вече не ми стават. С малки поправки ще ти стоят чудесно. Ще накарам Фиона да ги занесе в стаята ти.

— Много сте мила, лейди Маргарет.

Роб хвана Ариана за ръка и я задърпа навън.

— Извини ме, мамо, но смятам да й покажа нейния нов дом. Да започнем ли с горната площадка, понеже имаш голяма слабост към високите места?

Маргарет наблюдаваше как двамата млади изтичаха нагоре по стълбите и огласиха с ликуващите си викове двора. Никога не беше виждала сина си така щастлив. Това наистина си струваше — и може би много повече, отколкото имотите на един херцог.

* * *

Рано на следващата сутрин Робърт беше на крак и бодро даваше наставления. Когато свърши, се отправи към стаята на Ариана, вземайки по две стъпала наведнъж. Почука леко на вратата и прошепна:

— Още ли си в леглото, милейди?

Вратата се открехна леко и сънливата Лютиче подаде глава:

— Милорд, моля за извинение, но не мислите ли, че е твърде рано за посещения?

— Не ставай стара мърморана, Лютиче. Това е първият ден на Ариана в новия й дом. И не искам да пропусна нито миг. А сега се отдръпни и ме пусни да вляза.

С бързи крачки той стигна до леглото и коленичи отстрани до Ариана. Хвана отпуснатата й ръка и я целуна.

— Розов листец, събуди се! Има толкова много неща, които искам да правим заедно днес. Първо ще отидем на лов със соколи, после на пикник край реката, а след това…

Ариана отвори веднага очи.

— Лов със соколи ли, Роб? Това наистина ще ми хареса.

Като отхвърли завивките си, тя спусна крака от леглото, а Роб я вдигна на ръце и се завъртя с нея.

— Не знаех, че моите намерения ще бъдат посрещнати с такъв ентусиазъм — смееше се той. — Винаги ли ще мога толкова лесно да те зарадвам, милейди?

Ариана потъна в топлината на очите му.

— Да, милорд. Ако си винаги до мен.

Роб я пусна да стъпи на пода и като обгърна с ръце талията й, притисна устни към нейните.

Лютиче се окашля:

— Ще се погрижа за облеклото ви. Мисля, че има една рокля за лов сред купчината, която лейди Маргарет изпрати. Съвсем подходяща за лов със соколи.

Унесени в прегръдките си, нито Роб, нито Ариана разбраха кога е излязла Лютиче. Една целувка водеше до друга, една милувка разпалваше желание за нова.

Роб нежно я отдалечи от себе си, като я държеше за раменете.

— Ариана, как бих могъл да чакам още? Толкова те желая. Трябва да се оженим при първата възможност, защото не мога да понасям повече тази мъка.

— Нима е мъка да ме прегръщаш? — закачливо отговори тя. — Да ме целуваш? Тогава ще гледам да не ти причинявам такава ужасна болка. Няма повече да получаваш никакви целувки и милувки. Нито…

Роб я притисна силно към себе си.

— Ще бъде повече от непоносимо, ако направиш това. От жизнено значение е ръцете ми да те докосват, а устните ми да пият твоя нектар. — И той отново се наведе да я целуне.

* * *

От върха на един хълм, намиращ се на половин час езда от Евърли, Ариана наблюдаваше широката долина пред себе си, доволна, че бе опитала вкуса на щастието. Всичко това и преди всичко Роб щеше да й принадлежи. Не сънуваше ли? Нямаше ли да се събуди и да открие, че отново се намира в дървената къщичка в Норбридж?

Облечена в красиво прилепващ по тялото й червеникавокафяв жакет от най-мека кожа и в кадифена пола със същия цвят, тя се чувстваше като истинска дама. Яхнала пригладения бял кон Паша, със сокол, кацнал върху обвития й в груба кожена ръкавица юмрук, Ариана се питаше какво още би могла да желае една жена.

— Не мога да го проумея, Ариана. Носиш сокола като истински познавач. Не ми казвай, че са ви давали да ловувате със соколи в манастира.

— Наистина беше така. Много пъти съм осигурявала дивеч за яхнията.

— Тогава едва ли ще гладуваме някога. Нетърпелив съм да видя как ще се справиш. Да започваме ли?

— С най-голямо удоволствие.

Тя подаде сокола на един селянин, а след като Робърт й помогна да слезе от коня, взе сокола обратно и започна да му говори нежно. Наведе глава близо до птицата, хвана със зъби края на кожената връв, докато с пръстите на свободната си ръка улови другия край и започна да издърпва кожената качулка от главата му. Соколът тутакси настръхна, а зениците на очите му се превърнаха в малки точици, за да се приспособи към ярката светлина.

Ариана винаги се вълнуваше от кехлибарения блясък в очите на готовата за полет хищна птица. Ето едно животно, на което можеше да се възхищава и да завижда. Кое друго създание би могло да се мери по гордост и красота със сокола по време на полет? Само след миг птицата вече кръжеше из небето и търсеше плячка. Издигна се толкова високо, че се превърна в малка точица на фона на синьото небе.

Роб наблюдаваше очарован с какво умение и сигурност се справяше тя с птицата и усети присвиване в сърцето. Във всичко това имаше нещо така познато…

Като насочваше сокола със свирене и жестове, Ариана скоро го накара да се спусне към една яребица. Гледаше как малката точица в небето става все по-голяма и слушаше как зловещо свиреше вятърът през звънчетата, прикрепени към ремъка на птицата, докато тя шеметно се носеше към земята. Никъде другаде не можеше да се чуе такъв звук, затова Ариана винаги се вълнуваше истински, като го чуеше. След миг всичко приключи. Яребицата беше първата жертва за деня.

— Никога отново няма да се усъмня в способностите ти, Ариана. Това беше чудесно изпълнение. Познавам един соколар и сина му, които има какво да научат от теб.

Ариана пребледня. Знаеше, че Роб говори за нея и баща й. Не трябваше да му показва колко е сръчна. Ами ако се досетеше? Гордостта й беше взела връх, както и радостта, че най-сетне можеше да ловува като благородните дами, които толкова често беше придружавала. Кога най-сетне щеше да се научи, че гордостта не е добродетел, а грях.

Като забеляза, че тя се умълча, Роб попита:

— Какво има, Ариана? Отново гледаш тъжно и отнесено.

— Няма нищо, Роб, мисля, че май нямам настроение за лов. Ще се сърдиш ли много, ако спрем дотук?

— Жени! Наистина е трудно да ви разбере човек. Изглеждаше толкова нетърпелива отначало, но щом искаш да спрем, аз нямам нищо против. Да тръгнем ли към потока? Там ни чака обяд сред природата.

— М-м-м, звучи примамливо. Умирам от глад. Но какво ще правим със соколите?

— Моите хора ще ги върнат в замъка. И макар да не ми се иска, Лютиче и Фиона ще ни придружават за благоприличие.

Роб й помогна да се качи на коня и като държеше юздата на Паша, поведе двата коня през гората към една поляна край потока.

Ариана се изненада от пищната палатка край потока. Лютиче и Фиона се въртяха около малка маса, отрупана с чаши.

— Колко е прекрасно! Роб, откъде разбра, че обичам да си топя краката във водата?

— И други части от тялото, доколкото си спомням, милейди.

Ариана се изчерви.

— Милорд, не бъдете така дързък.

Лютиче се засмя от сърце, защото много добре разбираше значението на думите му, докато Фиона гледаше сериозна и се чудеше на фамилиарното им поведение.

След като всички се нахраниха, прислужничките почистиха масата, прибраха приборите и остатъците от храна в кошниците и по нареждане на Робърт се оттеглиха с конете си по-далеч от полянката.

— Време за топене на краката — каза Роб и заведе Ариана до брега.

— Да, да, хайде да го направим. Но първо трябва да си сваля обувките и чорапите. Обърни се, не гледай!

— Къде съм чувал тези думи? — засмя се Роб. — Но, разбира се, този път това не е необходимо. Ще си сваляш само чорапите, значи ще бъдеш в безопасност.

— Така е, но щом настояваш да гледаш, ще те използвам добре. — И като повдигна леко полата си, тя протегна крак и царствено нареди: — Можеш да ми свалиш обувките.

Роб коленичи през смях, повдигна малкото й краче и изтегли със замах обувката, която падна на земята. Ариана подаде и другия си крак и този път той игриво метна обувката й през рамо. Но вместо да пусне крака, стисна с една ръка глезена й, а с другата започна да я гъделичка по стъпалото.

— Това ще ти служи за урок — да не ме превръщаш в слуга друг път. Сега ще видим кой командва.

Ариана се заливаше в смях и за да се задържи, без да падне, хвана Роб за раменете.

— Внимавай, ще ми скъсаш единствените чорапи.

Той изведнъж стана сериозен. Пусна крака й и бавно плъзна ръце нагоре. Ариана спря да се смее.

— Роб, не бива.

— Ариана, просто свалям чорапа ти. Това е всичко — успокои я той.

Ръцете му продължиха да се движат бавно нагоре по крака й. Той задърпа чорапа й, като непрекъснато я гледаше в очите. Един по един свали нежно меките чорапи до глезените й, а после внимателно повдигна стъпалата й и изцяло ги събу.

Тръпка на очакване премина по тялото на Ариана, когато Роб хвърли чорапите й настрани.

Той отново плъзна ръце по кадифената кожа на краката й, без да откъсва очи от лицето й.

Ариана потръпна и извика:

— Недей, моля те, недей!

— Само още малко, Розов листец, още съвсем малко…

Той притвори очи и започна да диша все по-учестено и пресекливо.

— Роб, не бива…

Когато осъзна смисъла на думите й, той спря и изстена силно. Прегърна я здраво през кръста и зарови глава в скута й.

— О, господи, толкова те желая.

Ариана хвана главата му и я притисна силно.

Робърт знаеше колко малко му беше нужно, за да изгуби контрол над себе си, затова се освободи от нея и се изправи. Дишаше пресекливо и изгаряше от толкова силно желание, че би могъл да стори само едно нещо, за да запази нейната непорочност.

Тръгна назад, без да откъсва очи от лицето й, и усети как водата пълни ботушите му.

— Роб, какво правиш?

Той продължи назад и почувства как хладната вода пълзи нагоре по краката му.

— Роб, спри! Глупчо, ще се намокриш.

Като стигна най-дълбоката част на потока, той се потопи и накрая седна на пясъка.

Ариана зяпна от удивление, но после избухна в смях. Вълнението й също се беше уталожило.

— Какво те прихвана, та вършиш такива глупости?

— Мое чисто и невинно ангелче, дадох обет да те пазя от нахални ухажори и, заклевам се в меча си, това включва и мен самия.