Сандра Дейвидсън
Принцеса в изгнание (4)

3.

Все още замислена за срещата си с Лютиче, Ариана влезе през отворената врата на селската им къща, но изведнъж се спря, изненадана, че вижда непознат човек да седи на масата с майка й и баща й. Тримата бяха навели глави един до друг и говореха тихо, но сериозно, без да подозират за присъствието й. Кой беше този странник? Защо всичко изглеждаше така тайнствено?

Преди да успее да поразмисли, една рошава сива топка се спусна в краката й и залая, сякаш беше влязла в чужд двор.

Тримата се стреснаха и вдигнаха глави.

Тук ставаше нещо, не бе само плод на въображението й. За да скрие смущението си, тя се наведе и взе малкото кученце. Започна да го гали и да му говори успокоително:

— Откъде идваш, мъниче?

Непознатият стана от масата и отговори, гледайки я втренчено:

— Намерих го да скимти от глад по пътя от Нотингам.

— Така ли? Като го гледам, бих казала, че е от хубав дом. Той е скай териер, нали?

— Добре познавате породите. Да, скай териер е, но, уви — не е от добър дом. Принадлежи на кралицата…

— Кралица Елизабет? — високо възкликна Ариана.

— Не, Розов листец — обади се Питър, — нашата кралица. Мери, кралицата на цяла Шотландия и на островите.

— Но как така, татко? Шотландската кралица е в затвора в Шефилд, поне така съм чувала.

— Да, наистина, но онези ужасни каменни стени не можаха да задържат нашия малък приятел. И смелото песче избягало. Не сте ли чували? Надлъж и шир бе разгласено, че който намери кучето на кралицата, ще получи разрешение за лична среща с нея в покоите й в Шефилд. Този мой приятел се е оказал щастливецът, който го намерил!

— За жалост не мога да се възползвам от предложението да се срещна с кралицата на Шотландия, колкото и да ми се иска да я видя отново след толкова много време. Имам неотложна работа на друго място и трябва да се сбогувам с вас. Помолих стария си приятел да ме замести и да върне на кралицата нейното кученце. Той смята, че ще искате да го придружите.

Ариана не можеше да повярва на ушите си. За възможността да види кралицата на Шотландия в личните й покои дори не бе и мечтала. Като притискаше силно малкия териер към гърдите си, тя попита:

— Може ли, татко? Може ли да дойда с теб?

— Ами… като имам предвид, че утре е рожденият ти ден, не виждам как бих могъл да ти откажа. И ми си струва, че още сега бих приел благодарствената ти целувка.

Ариана пусна кученцето на пода, изтича към баща си и го целуна, прегръщайки го силно.

— О, татко, благодаря ти! Ще бъде най-хубавият подарък, който някой изобщо е имал за рождения си ден.

Питър се засмя, изпълвайки малката стая с топлината на гласа си.

— А сега, сладка моя розичке, запознай се с моя добър приятел Мозби. Той беше от личната охрана на кралицата, както и аз самият. Мозби, тази весела млада дама е дъщеря ми Ариана, макар дрехите й да те карат да си мислиш нещо друго.

Мозби не беше откъсвал очи от Ариана още от влизането й в къщата. Той се приближи до нея и с напълно сериозно изражение ниско й се поклони:

— Милейди! — След което се изправи, взе ръката й в своята и я целуна.

Ариана беше слисана. Той изглеждаше съвсем сериозен, въпреки че се отнасяше с нея като към истинска дама, облечена в кадифе и сатен. Изведнъж си спомни как се бе чувствала в алената рокля и вдигна глава. Изправена в целия си дребен ръст, тя прие неговите почитания така, сякаш ги заслужаваше.

Виждайки царствената й осанка, Мозби се спогледа с Питър и Сибил и на лицето му грейна широка усмивка.

— Изглежда, оставям кучето в добри ръце. А как ми се иска да бъда там, когато се срещнете с кралицата. Трябва да ми разкажете всичко, когато пак намина по тези места.

Най-накрая Мозби се сбогува и тръгна, оставяйки Ариана с хиляди въпроси към родителите й.

— Татко, наистина ли си бил един от личната охрана на кралицата на Шотландия? Никога не си ми казвал това. Откъде Мозби знаеше как да те открие след толкова много години?

Баща й седна, а Ариана се настани до него на дървената пейка. Във вълнението си тя не забеляза кремавобялата роза на масата пред тях, чак до момента, когато я докосна несъзнателно.

— Колко е красива! — извика тя и внимателно я взе в ръце. — Откъде се появи това съкровище?

Наведе глава да я помирише и забеляза червената капка, която украсяваше иначе безупречно чистите листенца на цвета.

— Това върху розата кръв ли е, татко?

— Кръв? — направи се на изненадан Питър. — Сигурно, сигурно… Мозби трябва да се е убол на някой от бодлите й. Той донесе розата за майка ти. Гарантирам, че е откъсната от градината на някой гражданин в Нотингам. — Питър мразеше да лъже, но нямаше друг избор.

Не можеше да й каже, че розата с цвят на слонова кост и с капка кръв беше таен знак за него от любимата му кралица. Знак, който бе очаквал от много време.

Погледна жена си за подкрепа и тя закима енергично, за да потвърди думите му. Известно й беше как се измъчваше, когато му се налагаше да излъже.

Ариана забеляза тайните погледи между родителите си, но нищо не каза. Явно криеха някаква тайна, но каква? И защо? Нужно ли беше да крият каквото и да било от собствената си дъщеря?

Малкият териер скочи в скута й и започна да ближе лицето й. Ариана забрави всичко, освен че щеше да се срещне с кралицата на Шотландия. И още нещо… За пръв път баща й я беше представил като момиче!

* * *

Мери се опитваше да се съсредоточи в играта, но шахматните фигурки от слонова кост плуваха пред очите й. С дългите си фини пръсти тя изискано хвана бялата царица и я плъзна дълбоко напред в територията на черната.

— Сега ми падна — извика Едмънд и като се плесна енергично по коляното, махна бялата царица от дъската. — Надявах се да направиш точно това, макар че в действителност те смятах за по-умна. Не си в обичайната си добра форма. Винаги си ме била доста умело.

Мери погледна красивия млад мъж срещу себе си и се усмихна. Молеше се той да не забележи неспокойството в очите й и възбудата й от факта, че трябваше да търпи компанията му точно в този ден.

— Може би, Едмънд, ставаш все по-добър в тази игра, а аз — все по-стара и изкуфяла. Как мислиш?

— Приемам първото, защото е невъзможно да повярва човек, че толкова жизнена и красива жена като Ваше Превъзходителство може да бъде твърде стара или пък изкуфяла.

— Запазете ласкателствата си за моята сестра кралица, лорд Деверо. Казвали са ми, че Елизабет се нуждае особено много от тях, несигурна в повяхващата си хубост.

— Не е никак мило от ваша страна да говорите така за своята скъпа братовчедка, особено пък днес — на рождения й ден.

— Нима отново е седми септември? — попита Мери, като се престори на изненадана. — В това място, както и в другите дворци и замъци, където съм принудена да стоя в тази негостоприемна страна, губя представа за времето. Всеки ден е лош еднакво с другите. Жалко, че времето на рицарството отмина, иначе някой смел кавалер би ме спасил от задушаващата хватка на Елизабет.

Мери говореше шеговито, но очите й поглъщаха всяко движение на Едмънд Деверо с надеждата да открият признак, че би могла да се обърне към него за помощ.

Твърдият поглед в очите му й подсказа, че не би могла да се надява на нищо. Едмънд беше от амбициозните хора, които бързо печелеха благосклонността на кралица Елизабет. Никога не би направил нещо, с което да навреди на положението си. Не би се изненадала, ако той докладваше на английската кралица всяка нейна дума и действие.

— Сигурен съм, че има някои смели рицари, но биха проявили голяма недалновидност, ако се решат на такава предателска постъпка. Нима искате кръвта им да тежи на вашата съвест, мадам?

Мери преглътна думите, с които изгаряше от желание да му отговори. Да, мислеше си тя, кръвта на една кралица май не е толкова ценна, колкото тази на един рицар. Не й се наложи да измисля приемлив отговор, защото внезапният вик на една от придворните й дами неочаквано привлече вниманието й.

— Ваша Светлост, по пътя се задават двама души. Смятате ли, че… — Сетила се за присъствието на Едмънд, Джанет прекъсна думите си.

Грешката на Джанет накара сърцето на Мери да се преобърне. Глупаво момиче! Беше с нея отскоро и още не се беше научила да се преструва, за да не пострадат от коварния Едмънд.

Мери, кралица на цяла Шотландия и островите, се обърна с царствени маниери към него:

— Моята придворна дама очаква гости. Кандидат-жених, както се досещате. Извинете ме за малко, ще погледна момчето. Любопитна съм да видя кой глупак е пленил сърцето й.

Тя се приближи бавно към сводестия прозорец, съвсем наясно, че всяка нейна стъпка се следи от Едмънд. Обхвана с поглед хоризонта и най-сетне различи двама конника в далечината. Единият бе едър и широкоплещест, а другият дребен и нежен. Най-после: след шестнайсет безкрайно дълги години тя беше тук — Ариана, собствената й дъщеря, която изобщо не познаваше.

Мери наблюдаваше как двете фигури се приближават. В очите й заблестяха сълзи при вида на грациозното младо момиче, яздещо коня си по мъжки. Принцесата на Шотландия да язди така! Какво пък, тя самата в много случаи беше яздила по мъжки, обиждайки чувствителните дами, които я ескортираха. Изглежда, Ариана прилича на майка си.

Възможно ли беше това наистина? Та тя беше отгледана от обикновени хорица. Проклети да са шотландските лордове, които я затвориха, без да се съобразяват, че беше бременна. Нито те, нито Елизабет проявиха капка милост. Веднага след като шотландците я затвориха, тя беше написала писмо до кралицата, в което я молеше да се намеси, но как само й беше отвърнала Елизабет! Беше й предложила, не, заповядала й бе да й изпрати детето, което Мери щеше да роди, за да го отгледа като свое.

Кръвта на Мери замръзваше, като си спомнеше този ужасен ден. Детето й — отгледано от безчувствената кралица? Никога! Накрая беше успяла да ги заблуди. Не беше произнесла нито дума, нито стон, не беше извикала нито веднъж, докато изтърпяваше родилните болки. Потискаше всичко в себе си, за да не разбере никой и да не изпратят човек, който да вземе бебето и да го предаде на Елизабет. Би убила детето си, само за да не го даде на тази проклетница…

По ирония на съдбата Ариана се роди на рождения ден на Елизабет. Ако тя беше разбрала, щеше да сметне за поличба, че й е отредено да отгледа детето. Но Мери неслучайно беше кралица. Тя изстрада раждането в мълчание и след като бебето се роди и го подържа известно време до гърдите си, най-доверената й прислужница дойде и го изнесе от двореца в кошница, покрита с дрехи за кърпене. Кошницата предаде на Питър Трилби и жена му. Минаха няколко дни, преди някой друг, освен придворните й дами да научи за раждането, а дотогава детето вече беше в безопасност.

Мери наблюдаваше как Питър слиза от коня, а после помага на Ариана. Видя как загрижено я следи с поглед, докато приближаваха къщата на пазача. Той беше най-подходящият човек за отглеждането на дъщеря й. Беше й служил вярно и без да се оплаква през всичките тези дълги години. Когато се случеше да я местят от един замък в друг, от едно имение в друго, той също се преместваше с малкото си семейство, така че тя да може да вижда случайно детето си.

Никога обаче не беше успявала да го стори, освен през прозореца. В тези случаи Питър минаваше пред двореца на коня си съвсем бавно, без да спира, за да не може никой да заподозре, че Ариана беше нещо повече от селско дете, излязло на следобедна разходка с баща си.

Как беше копняла да подържи детето в прегръдките си! А сега, благодарение на един внимателно обмислен неин план, най-сетне щеше да се срещне лице в лице с дъщеря си, без някой да заподозре. Ариана просто щеше да бъде младото момиче, намерило нейното загубено кученце, което се възползва от обещаната за награда лична аудиенция при кралица Мери.

Планът бе съвършен. Нейната прислужница беше изнесла кученцето в кошница, също както изнесе и Ариана преди много години. После Мозби беше занесъл кученцето в Норбридж и го беше предал на Питър. Кой би могъл да заподозре нещо?

Никой друг, освен Едмънд. Дяволите да го вземат! Защо беше избрал точно този ден за посещение? Кралицата имаше рожден ден, защо не беше при нея, където му е мястото?

Едмънд се приближи до нея и видя сълзите в очите й. Естествено видът на жениха на Джанет не би могъл да предизвика такива чувства. Озадачен, той проследи погледа й и съзря двамата конника пред портите на замъка. Напрегнато сбърчи чело и най-после различи косматата топка в ръцете на младото селско момиче. Значи това било! Ценното й кученце най-сетне е било намерено. Странно, никога не бе смятал, че шотландската кралица е толкова сантиментална. Колко трогателно — да плаче от радост при неговото завръщане! Една забавна история, която щеше да разкаже на Елизабет.

Осъзнавайки, че Едмънд стои до нея, Мери се обърна и го дари с усмивка, която имаше за цел да прикрие истинските й чувства.

— Както виждате, моето сладко бебче се намери. Обещала съм лична аудиенция на този, който го донесе. Моля ви, сега ме оставете да изпълня обещаното.

Като взе ръката й, Едмънд бавно докосна устни до нея и каза:

— Както желаете, мадам.

Той напусна стаята без повече шум, леко раздразнен, че не бе поканен да остане. Но щеше да научи подробностите по-късно. Не се съмняваше в това. С ласкателство лесно се въздействаше не само на обикновените жени, но и на тези от висок ранг.

Веднага щом Едмънд излезе, Мери махна на Джанет да й донесе зелената рокля. Не би приела дъщеря си, облечена в мрачната черна дреха, която носеше всеки ден. Искаше да изглежда възможно най-добре за тяхната среща, която вероятно никога нямаше да се повтори. Ариана, разбира се, нямаше представа, че ще се изправи пред майка си, но един ден щеше да научи, затова на Мери й се щеше да я запомни в по-добра светлина.

Едва успя да се облече, когато по коридора отекнаха стъпки. Тя бързо седна на мястото до прозореца, застанала спокойно на ярката слънчева светлина. Сключени здраво в скута й, ръцете й леко потреперваха и това бе единственият видим знак, че всъщност не бе съвсем спокойна.

Ариана застана на вратата с териера в ръце, обърната назад към Питър за помощ.

— Влизай, влизай, мила, не се плаши. Аз съм от плът и кръв също като теб.

Ариана се взря в гледката пред себе си, неспособна да помръдне или проговори. Не беше виждала нищо по-прекрасно в живота си. Кралицата на Шотландия беше облечена в кадифена рокля с горскозелен цвят, украсена с перли и златоткана бродерия и обточена с фина дантела по ръба на деколтето и ръкавите. Косата й беше червеникавокафява с руси кичури тук-там, които показваха, че някога е била доста по-светла. Тя обграждаше лицето й като ореол и напомняше на Ариана рисунката на красива мадона, която беше наблюдавала в една катедрала. Очите й бяха златисти, големи и изразителни, лицето й — с издължен овал и високи скули, които бяха леко поруменели. Това беше жена, която би изпъкнала навсякъде, независимо от общественото й положение.

Питър побутна леко Ариана и я върна към действителността. Тя плахо пристъпи в стаята и прекрачи колебливо напред. Виждайки господарката си, кученцето веднага се оживи и яростно се заизвива, за да се освободи.

— Значи вие сте тази, която намери моето красиво кученце. Бих ви благодарила, ако смятах, че ще ми го подадете, но като съдя от начина, по който сте го стиснали, се страхувам, че не искате да се откажете от него.

— О, не, Ваше Величество, искам да кажа… Ваша Светлост. Искам да кажа, че съм го донесла, за да ви го върна. Ето. — Ариана протегна ръце, страхувайки се да се приближи повече.

Териерът ставаше все по-игрив, а ръцете й не бяха достатъчно дълги. Налагаше се още да се приближи. Като направи още няколко крачки, тя отново протегна ръце с кученцето.

— Ела по-близо, дете. Няма да те ухапя, обещавам ти. Нищо лошо няма да ти се случи при мен.

— Да, Ваше Височество — послушно отвърна Ариана и застана близо до стола на кралицата. — Той е… едно хубаво малко кученце. Сигурна съм, че много ви е липсвал.

Ариана положи кучето в скута на Мери и бързо отстъпи назад с поклон, както я бяха научили.

Кучето вдигаше шум, за да му обърнат внимание и Мери разсеяно започна да го гали по гърба. Но очите и мислите й бяха съсредоточени само върху едно — образа на дъщеря й Ариана.

— Моля те, стой близо до мен, скъпа. Не ми се случва всеки ден да ме посещава някое толкова очарователно същество.

Ариана усети болката в гласа на кралицата и сърцето й веднага откликна. Така забрави своето собствено неудобство. Усети хладния допир на тънките й пръсти върху своите и потръпна. Беше усещала този допир и преди. Но как? Кога?

Със свободната си ръка Мери потупа мястото до себе си.

— Седни, направи ми за малко компания.

Ариана приседна до кралицата, която все още здраво стискаше дланта й. Усещаше как кръвта пулсира в ръката й, както и в тази на кралицата, но нямаше нищо против. Странно защо, но това я успокояваше.

След като не успя да привлече вниманието на господарката си, скай териерът скочи от скута й и започна да обикаля из стаята, доволен, че най-сетне си е у дома. Питър и придворните дами на Мери наблюдаваха от вратата, достатъчно далеч, за да осигурят на майката и дъщерята известно усамотение.

Очите на Питър блестяха. Беше истински трогнат от гледката — Мери и Ариана тихо си говореха. Всяка гледаше другата с възхищение и почит. Не беше осъзнавал колко много си приличат, но като ги виждаше заедно, не можеше да не забележи това. Даже тембърът на гласовете им бе сходен, мислеше си той, докато слушаше приглушения им разговор.

Облечена в простата рокля на Сибил, Ариана изглеждаше по-прекрасна от всякога досега. Сърцето го болеше, че я караше да носи момчешки дрехи — не поради причината, която й беше изтъкнал, а за да не може кралица Елизабет да я открие. През всичките тези години тя бе търсила дъщерята на Мери и никога не бе и помислила да търси момче. Мъжките дрехи бяха послужили добре на Ариана…

Беше рисковано да се облича като девойка и днес, но той се беше решил на това, за да може Мери да види дъщеря си в нейния истински вид. Но за по-сигурно й беше позволил да се преоблече чак в Шефилд, предполагайки, че има малка вероятност да бъдат разпознати толкова далеч от Норбридж.

— Щастливо ли живееш, Ариана?

— Аз… щастлива съм сега, тук с вас, Ваша Светлост.

Сърцето на Мери се сви. Явно детето не бе доволно. Но наистина как би могъл някой с кралска кръв да бъде щастлив другаде, освен там, където е роден да бъде. Натъжи се от мисълта, че не можеше да помогне на Ариана, не можеше да й даде наследството, което заслужаваше. „Проклета да си, Елизабет! — горчиво си рече тя. — Дано да остарееш и се сбръчкаш, без някога да усетиш как се ражда живот в утробата ти. Дано никога не носиш дете, никога не кърмиш и не разбереш какво означава нежната прегръдка на ръчичките му около шията ти.“

Мери посегна да докосне страната на Ариана. Щеше й се някак да я успокои.

— Трябва сама да си създаваш щастие, детето ми. Животът е твърде кратък, твърде несигурен, за да позволяваш на нещо друго, освен радостта и щастието, да нахлуват в него. Винаги съм действала според този принцип и въпреки че съм затворена далеч от всичко, което ми е скъпо, все още вярвам в него. Моето сгромолясване се дължи на високото ми положение. През целия си живот съм била пешка, неразличаваща се по нищо от тези на шахматната ми дъска. Използвана от французи и англичани, даже от собствения си брат за алчните му цели. Но ти, Ариана, ти никога няма да узнаеш тази болка. Приеми обикновения си живот и ще бъдеш далеч по-щастлива, отколкото аз изобщо съм била някога.

Ариана слушаше пламенните думи и усещаше мъката и болката в гласа на кралицата. Радост? Щастие в обикновения живот? Как би могла кралицата да има представа за него? Дори сега, макар и затворена, тя притежаваше много повече, отколкото Ариана би могла да мечтае да има — слуги, които да откликват на всяка нейна заповед, дебели персийски килими под краката вместо слама, както и прекрасни дрехи и бижута, а не обикновени груби дрехи. Отиваше на лов със соколи, когато пожелаеше, яздеше охранени коне по специални терени и винаги беше заобиколена от хора, които я обожаваха. Не, тази кралска особа никога не би могла да узнае колко нещастна беше Ариана в обикновения си живот.

Тя преглътна риданието си. Стига! Спри да се самосъжаляваш! Тази жена е загубила повече, отколкото би могла да предполагаш. Как можеш да сравняваш нейното нещастие със своето?

Питър се догади, че Ариана ще се разплаче всеки момент. Макар и да не знаеше, че кралицата бе нейна майка, сигурно изпитваше необясними за нея чувства. Мери също изглеждаше близо до критичната точка, развълнувана от близостта с дъщеря си. Скоро щеше да избухне в сълзи, а това не трябваше да се случва. Ариана не трябваше да заподозре, че в тази среща има нещо необичайно.

— Простете ми, Ваша Светлост, но трябва да тръгваме. Чака ни много път.

Мери замаяна вдигна очи и погледът и се спря на милото лице на Питър.

— А, Питър, съвсем забравих, че и ти си тук. Прости ми, но както сам видя, бях погълната от моята… твоята дъщеря. Преди да тръгнете, искам да поговорим насаме. Ариана, мило дете, имаш ли нещо против да го почакаш долу? Или по-добре иди да нахраниш лебедите в езерото. Джанет ще ти покаже пътя.

Ариана понечи да стане, но Мери я спря.

— Би ли ме прегърнала, преди да тръгнеш? Копнея да почувствам прегръдката на млади ръце.

Странно разчувствана, Ариана обви ръце около шията й. Завладя я някакво силно чувство, прилично на носталгия. Изведнъж й стана непоносимо трудно да се раздели с тази царствена дама, тази майчински нежна жена, която така топло я прегръщаше. След миг ръцете на Мери се отпуснаха и Ариана се надигна с разтуптяно сърце. Без да знае защо, очите й се насълзиха.

— Ще ти дам нещо за спомен. — И като свали един пръстен от ръката си, Мери го подаде на Ариана. — Този пръстен ми бе подарен от един много скъп за мен човек в знак на споделената ни любов. Искам да бъде твой.

Ариана погледна пръстена и очите й се разшириха. Беше златен, а отгоре беше гравирана красива роза от слонова кост. На едно от листенцата й грееше мъничък червен рубин. В съзнанието й се мярна розата, която Мозби беше донесъл на майка й. Кремавата роза с капката кръв!

— Ваше Величество, не бих могла… сигурно е много ценен за вас.

— Така е, но ще ми бъде особено приятно да го предам на теб. Зная, че ще го пазиш също толкова добре, колкото и аз.

— О, наистина ще го пазя, но той може да ви потрябва някой ден.

Мери нежно се засмя.

— Не се притеснявай толкова. Получавам ежегодна пенсия от французите, никога няма да ми липсва нищо. Вземи го, моля те.

Ариана се поклони изискано.

— Благодаря ви, Ваша Светлост. Ще го пазя… както и спомена за вас…

Питър изведе Ариана от стаята, после се върна сам, както беше пожелала кралицата.

Замаяна, Ариана последва Джанет надолу по стълбите, през голямата обкована врата. Тя взе купата с трохи, която Джанет й подаде, и тръгна след нея към езерото. Намираше се в необяснимо за нея състояние и се радваше на предложеното й усамотение. Нервите й бяха изопнати докрай. Защо срещата с кралицата я беше разчувствала толкова силно?

Неочаквано някой се окашля и като се обърна рязко, тя видя красив млад благородник, който я наблюдаваше.

— О, изплашихте ме, милорд. Мислех, че съм сама.

Едмънд Деверо огледа младото момиче с окото на познавач. Какво апетитно девойче, с което да стопли леглото си.

— Красота като вашата заслужава публика. Ще бъде жалко да я прахосате само пред лебедите. — И като свали шапката си с пера, продължи: — Аз съм Едмънд Деверо, на вашите услуги.

Ариана се изненада, че един благородник се представя по такъв интимен начин. Очевидно имаше титла — барон, граф или херцог, не би могла да каже, но бе предпочела да се обърне към нея, както правеха обикновените граждани.

— Бях на посещение при кралицата.

— Знам — каза Едмънд, като я поглъщаше с поглед. — Бях при нея, когато вие дойдохте с нейното куче.

— Приятел или враг сте на кралицата? Исках да кажа, дали я пазите или…

— Просто един приятел, който я посещава от време на време, за да я развлича и да й помага да запълва дните си.

— Простете ми, че говоря така смело, господине, но е съмнително, че някой англичанин би могъл да бъде истински приятел на кралицата на Шотландия.

— Говорите като шотландка, но все пак не чувам гърленото шотландско „р“.

— Съдбата ми е отредила да живея в тази страна още от бебе, но съм шотландка. Също като кралицата.

— Още повече след посещението при нея, обзалагам се. Не ви ли напълни красивата малка главица с драматични истории за любимото си отечество? А знаете ли, че тя също не познава собствената си страна? Детството си е прекарала във Франция, не в Шотландия, а по-голяма част от живота си на възрастна — тук, в Англия, като пленница на Елизабет.

Очите на Ариана искряха, когато отговори, но гласът й беше съвсем спокоен. Все пак не можеше да забрави, че говори с благородник.

— И в двата случая не е имала друг избор, нали, милорд?

— Победен съм! Имате твърде остър ум за такова младо създание. Желая примирие. Хайде да не говорим повече за държави и кралици. Бих искал да зная повече за вас, признавам, че ме заинтригувахте. У вас има нещо познато и все пак загадъчно. Какво смятате, че е то?

— Вероятно не сте свикнали с момичета от моята среда, лорд Деверо. Може би сте били лишен несправедливо от тази специална привилегия.

Едмънд се засмя от сърце.

— Навярно сте права. Ще наваксам пропуска още в този момент. Кажете ми, омъжена ли сте? Или сте сгодена? Какви са били щастливците, които сте приели в леглото си? Бих се присъединил към техните редици.

Ариана беше шокирана от неприличните думи на лорд Деверо — той бе отишъл толкова далеч в предположенията си. Така ли се отнасяха благородниците със селските момичета?

— Господине, бъдете доволен, че баща ми не присъства, иначе…

— Иначе какво? Ще се осмели да удари благородник? Не мисля. Вижте, той идва. Кажете му, ако искате.

Ариана погледна през рамо и видя баща си, който водеше конете им. Макар да бе здравеняк, никога не беше изглеждал по-уязвим, отколкото в този миг. Не би рискувала да го нарани за нищо на света. Най-малко пък заради този арогантен англичанин.

— Тъй като няма да ви видя никога повече, не смятам за необходимо да намесвам баща си.

— Вие сте не само красива, но и мъдра.

Питър дойде при Ариана, нетърпелив да я отведе от Едмънд Деверо. Мери беше го предупредила колко е опасен.

— Розов листец, време е да тръгваме. Предстои ни дълъг път, който трябва да изминем, преди да се стъмни.

Едмънд изгледа широкоплещестия мъж и се замисли над думите му.

— Дълъг път ли казвате?

Питър погледна към надутия паун и усети хлад.

— До Нотингам, където е нашият дом.

Ариана изненадано се втренчи в баща си. Защо каза на Едмънд, че живеят в Нотингам? С всяка минута нещата ставаха все по-загадъчни, но тя изпита облекчение при мисълта, че лорд Деверо не би могъл да я открие никога.

— Готова съм, татко.

И се обърна към Едмънд, без да скрива самодоволната си усмивка:

— Ако дойдете в Нотингам, непременно се отбийте. Като у всички добри англичани, и нашите врати винаги са отворени за пътници.

Едмънд бе озадачен от внезапната смяна на настроението на тази лисичка, но после изведнъж му просветна: тя го харесваше от самото начало. Беше се правила на срамежлива, за да възбуди интереса му.

— Благодаря, сигурно ще се отбия. Ако ми позволите… — Едмънд сключи пръсти и поднесе ръцете си като стъпало за крака на Ариана.

Усилието му бе възнаградено, тъй като успя да зърне за миг част от голия й крак, докато я повдигаше на седлото. „Да, този Розов листец наистина е пикантно парче!“ — помисли си той.

Ариана заби колене в коня и пое към портата. После, спомняйки си за кралицата мадона, погледна към прозореца й и махна с ръка.

Мери беше чакала на прозореца, тръпнеща от страх, докато Едмънд говореше с дъщеря й. Ако научеше истинската й самоличност… Но всичко беше наред. Ариана й махаше с ръка от коня си, а Едмънд стоеше сам край водата.

Мери стоя до прозореца, докато Ариана се изгуби от погледа й. Сърцето ужасно я заболя. После чу, че някой шумно ридае и осъзна, че това бе самата тя.