Сандра Дейвидсън
Принцеса в изгнание (12)

12.

Огънят се разгоря и започна да пращи, след като Фиона разбута пъновете с една пръчка. Беше наострила уши и слушаше как лорд Робърт забавляваше майка си и Ариана в малката всекидневна между стаята му и тази на Ариана. Младият лорд май наистина бе горд със своята любима, помисли си тя. Стаята кънтеше от гласа му, сякаш разтърсвана от гръмотевици.

— Как само се справяше със сокола! Невероятно! Мамо, трябваше да видиш това. Никога не би повярвала, че дребосък като нея притежава такова умение да се справя с хищните птици. Следващия път трябва да дойдеш с нас.

Маргарет наведе ниско глава над бродерията, за да скрие усмивката, която пробягна по лицето й. Истинска радост бе да види Роб толкова щастлив и ентусиазиран. Често се бе притеснявала за него и се беше питала дали изобщо би могъл да бъде щастлив, но сега бе спокойна. Ариана щеше да бъде най-добрата съпруга за него.

— С удоволствие бих дошла, отдавна не съм ходила на лов.

— Откак татко умря, вече две години. Крайно време е да започнеш отново да се радваш на живота.

— Ще го направя, но смятам, че сватбата ще ни ангажира доста на първо време, тъй като ще се жениш съвсем скоро. Толкова си припрян, та човек би помислил, че се налага да се ожениш.

Лицето на Ариана пламна. Често й се случваше след това, което стана тази сутрин край водата. Всеки път, когато се сетеше как я беше галил Роб и какво беше изпитала, я обхващаше безкрайно смущение.

— Мамо! Какво говориш! Погледни Ариана. Виждала ли си по-непорочно и чисто създание?

— Прости ми, Ариана, пошегувах се, но безспорно по лош начин. Зная колко непорочна си. Не ми обръщай внимание, аз съм просто една ревнива стара жена — завиждам ти за любовта, която виждам да грее в очите на сина ми. Липсва ми моят Робърт, който да ме гледа така, както те гледа твоят.

— Лейди Маргарет, няма защо да ревнувате. Нищо не може да промени любовта на детето към майка му. Всъщност Роб ще ви обича още повече, след като се оженим. Когато разбере какво изпитваме двамата, ще си спомни, че баща му е изпитвал същото към вас. От това чувствата му към вас ще станат още по-силни.

Маргарет посегна да стисне ръката на Ариана.

— Ти си надарена с голяма мъдрост. Има много истина в това, което казваш.

— А какво ще кажеш за красотата, с която Господ я е дарил, мамо?

— О, в това отношение е богато надарена, сине. Няма съмнение, че ще ми роди красиви внучета.

Ариана стана от стола си и отиде до огъня, доволна, но и смутена от цялото това хвалебствие.

— Може ли да говорим за нещо друго? Страхувам се, че ще получа зъбобол от захаросаните ви думи.

Роб я хвана за ръката и я дръпна на канапето до себе си.

— Добре тогава, моя поруменяваща розичке. Мамо, какви са последните клюки от двора? От известно време не съм те чувал да казваш какво става там.

— Темата не представлява голям интерес за теб. Но има една новина, която би могла да те заинтригува. Едмънд Деверо е станал един от любимците на кралицата, бедничкият.

— Бедничкият? Повечето мъже биха дали дясната си ръка за тази привилегия.

— Със сигурност биха го сторили, сине мой, докато кралицата не щракне със зъби и не им я откъсне. Чувала съм, че тя превръща любимците си в истински затворници, като дори не им дава право да избират за кого да се оженят и даже въобще им забранява да се женят.

— Така ли? Тогава има още един човек за съжаление — Джудит, сестрата на Уил. Тя е решила Едмънд да й стане съпруг.

— Може би кралицата няма да има нищо против Едмънд да се ожени — намеси се Ариана. — Защо ще възразява срещу брака му?

— Ариана, скъпа, не трябва да се търсят обяснения за постъпките на една кралица. Не бих се притеснявала за Едмънд. Едва ли ще се радва на нейната благосклонност за дълго. Скоро ще бъде свободен да се ожени за когото пожелае.

На вратата се чу леко почукване и Лютиче подаде глава.

— Моля за извинение, но донесох загрятото вино.

— Благодаря, Лютиче. Можеш да го сервираш — каза Маргарет с усмивка.

Прислужницата влезе с дървен поднос в ръце и отиде пред всеки, за да му подаде бокала. Роб я наблюдаваше. Забавляваше го нейната притеснителност. Изведнъж забеляза камата, мушната на кръста й. Физиономията му се промени.

— Лютиче, ела тук.

Уплашена, че е сбъркала нещо, тя се отправи към него.

— Да, Ваше Благородие.

Роб посегна и извади камата от канията.

— Така си и знаех. Лютиче, какво правиш с тази кама?

— Взех я назаем от лейди Ариана, докато си намеря собствена. — Тя се обърна и пребледня, като видя тревогата в очите на господарката си. — Ваше Благородие, не съм имала лоши помисли, щях да я върна.

Ариана замръзна, като видя камата на Роб, която той бе разпознал. Беше постъпила глупаво, като я взе със себе си в Евърли, но й беше толкова скъпа, че сърце не й даде да я остави.

— Лютиче! — Гласът на Роб звучеше гневно. — Дадох ти тази кама преди две години и те помолих да я предадеш на Врабеца. Сега я откривам у теб. Защо си я задържала за себе си? Много добре знаеш колко силно желание имах да я подаря на Врабеца.

Очите на Лютиче се бяха разширили от ужас. За пръв път забеляза, че това беше същата кама. Веднага разбра, че е поставила Ариана в опасност.

— Съжалявам, Роб, искам да кажа лорд Уоруик. Не знам какво ме прихвана…

Ариана разбираше, че Лютиче се опитваше да я спаси, но не можеше да позволи това да стане за нейна сметка. Стига толкова лъжи.

— Лютиче, недей. Смятам да кажа на Роб истината.

Лютиче погледна Роб толкова уплашено, че изведнъж той се поколеба дали иска да я чуе.

— Роб, Лютиче наистина даде камата на Врабеца, точно както я беше помолил. Никога не би постъпила противно на желанията ти.

Роб стоеше мълчалив и с всяка секунда ставаше все по-напрегнат.

— О, Роб, искаше ми се никога да не стане нужно да научиш. Изпитвам ужасен страх да не те загубя, но нямам избор. Ти имаш право да узнаеш. Всичко, което ти казах, е лъжа. Всичко, което Врабеца ти каза, също е лъжа, защото, разбираш ли, той и аз сме едно лице.

Роб бавно поклати глава. Не искаше да повярва.

— Врабеца? Не може да бъде… Той…

— Така е. Принудена бях да се правя на момче. Това беше единственият начин да се предпазя.

— Защо ми казваш това, Розов листец? За да защитиш Лютиче? Няма нужда. Няма да я наказвам за това, че е взела камата ми.

— Роб, погледни ме. Аз наистина съм Врабеца. Всичко, което ти разказах за манастира, е лъжа. Живях в Норбридж с Питър и Сибил, моите осиновители. Съжалявам. Знам какво си мислиш за мен…

Роб скочи на крака. Кръвта се разбушува в главата му, когато най-сетне проумя истината.

— Да си мисля за теб? Какво ли си мислиш ти за мен, щом съм повярвал във всичко това? Какъв глупак съм бил! Какъв пълен идиот съм бил да се отнасям с теб като с нежно цвете, когато през цялото време ти си била свикнала с грубото поведение на мъжете. А тази история с манастира защо ти беше нужна?

Ариана се сви под нападките му.

— Уил смяташе…

— Уил? И той ли беше в играта? Нима целият свят знае, освен мен, глупака?

Ариана пребледня. Изправи се и се опита да докосне рамото му.

— Не, Роб, не ти си глупакът. Аз съм, защото се осмелявах да си мисля, че тази история може да мине. Всичко стана… толкова те обичах, че… не можех да понеса мисълта да се ожениш за Джудит.

Роб тръсна рамо, за да се отърве от ръката й.

— Любов? Не говори за любов. Думите звучат като чужди в устата ти. Желала си ме само по една причина — заради живота, който бих ти осигурил.

И като запрати чашата си в стената, той излезе от малката стая, затръшвайки вратата след себе си.

Ариана беше като замаяна от гневната му реакция.

— Защо не ме разбра? Винаги е бил толкова мил, толкова добър, защо…

Маргарет отиде до огъня и простря длани напред, за да ги стопли и да събере мислите си, преди да проговори. Не беше съвсем наясно какво ставаше, но в едно бе сигурна: и двамата млади бяха наранени, а истински се обичаха.

— Ариана, не знам какво те е принудило да мамиш сина ми, но ако имаш желание да ми кажеш, на драго сърце ще те изслушам. Може би всичко ще се оправи.

— Твърде късно е. Той никога няма да ми прости и има право. Ще си тръгна сутринта. Няма да му се налага да ме види отново.

— Мило дете, сигурно няма да се стигне дотам. Ела, седни до огъня и ми разкажи всичко.

— Лейди Маргарет, как може да сте толкова добра с мен след това, което чухте? Би трябвало да ме мразите поне колкото и аз самата се мразя.

— Ариана, нищо на този свят не е съвсем черно или съвсем бяло. Научих това отдавна. Разкажи ми историята си и ме остави сама да преценя дали да те мразя или не.

Ариана седна до огъня, избърса сълзите си и се изповяда пред Маргарет. Разказа й всичко, което се случи, след като с Питър и Сибил се преместиха в Норбридж. Искаше й се лейди Маргарет да разбере това, което синът й не беше успял. Гласът й предеше тихо край огъня, докато той се превърна от буйни пламъци в тлеещи въглени. Маргарет пълнеше чашата й с вино, за да се отпусне и успокои.

Когато изповедта й свърши, Маргарет я взе в обятията си.

— Бедно дете, ти не си виновна за нищо. Всичко ще се оправи, ще видиш. Гордостта на Роб сега е наранена, но след като има време да поразмисли, ще промени отношението си. Избърши си очите и пийни още малко вино. Ще ти помогне да заспиш. Ще извикам прислужниците да ти приготвят леглото.

Ариана стоеше, втренчена в огъня, докато накрая Лютиче дойде и я заведе в стаята й. Фиона, Деидре и Ани й помагаха мълчаливо, съзнаващи, че нещо не беше наред. Като я видяха разплакана, те се бяха опитали да я ободрят и бяха извадили най-хубавата нощница от купчината нагънати дрехи, които Маргарет беше изпратила в стаята й.

След като Ариана бе готова за лягане, Фиона се зае да реши косите й, докато Деидре и Ани отмятаха завивките, а Лютиче затваряше капаците на прозорците. Изведнъж вратата се отвори с трясък и Робърт се появи, олюлявайки се, в рамката на вратата.

Стоеше мълчалив, разкъсван от мъка пред тази спокойна гледка. Страстта му пламна още по-силно при вида на красивата жена, която изглеждаше толкова крехка, толкова женствена.

Ариана и прислужниците й веднага разбраха какво иска. Те бързо я обградиха и я скриха от погледа му.

Като видя предпазните мерки, които взеха, Роб се възмути:

— Ха! Не тя има нужда от защита, а аз. Кой ще ме предпази от нея? Кой ще се погрижи сърцето ми да не се пръсне? — Като размахваше бясно ръце и дори залитна, той се развика: — Излизайте оттук, всички! Оставете ме сам с лукавата ви господарка.

Жените се скупчиха още по-близо една до друга.

— Вън, ви казвам, имаме неуредени сметки! Трябва да получа компенсация за мъчителните дни и нощи, когато не бях способен да мисля нормално, толкова силно я желаех. Да ме предизвиква с тялото си, докато единственото, за което можех да мисля, беше как да я направя моя. Е, тази вечер ще събирам просрочени дългове.

Прислужниците наобиколиха още по-плътно Ариана, с разширени от ужас очи. Даже Лютиче беше истински уплашена, защото никога досега не бе виждала Роб такъв.

На Ариана й стана болно, че за всичко това беше виновна тя. Никога не беше се страхувала от него, не изпитваше страх и сега. В негово присъствие винаги се беше чувствала напълно сигурна, затова успокои жените:

— Всичко е наред, може да си вървите. Няма да ми се случи нищо лошо в компанията на този мъж.

Като поглеждаха страхливо към Роб, четирите жени излязоха през вратата, която водеше към тяхната спалня.

Роб не бе очаквал такава смела постъпка от страна на Ариана и за миг се поколеба, но отново го обзе гняв, като си спомни Врабеца през онзи първи ден в птичарника в Норбридж. Олюлявайки се, той тръгна към нея, а тя бавно заотстъпва, докато гърбът й опря в стената.

— Защо не вдигнеш юмруци, а? Врабеца не би се поколебал. Показах ти как трябва да се прави, не помниш ли?

— Помня. Но сам виждаш… Не съм Врабеца повече. Няма да се съпротивлявам — тихо каза Ариана. — Ако смяташ, че ти дължа една нощ в леглото си, ще я имаш. Няма да те спра, но щом съмне, дългът ми ще бъде изплатен. Ще си тръгна и никога повече няма да ме видиш.

Да не я види повече? За това не беше помислял. Как би могъл да живее без нея? Кого щеше да прегръща тогава? Като се вгледа в очите й, видя, че бяха мокри от сълзи и блестяха като сапфири.

— Проклета да си! — И като вдигна юмрук, удари с всичка сила по стената над главата й.

Болката в ръката уталожи за миг болката, която разкъсваше сърцето му. Обърна се и излезе от стаята.

Ариана разбра по очите му каква мъка му беше причинила.

„Стига!“ — помисли си тя и потрепери. Достатъчно бе страдал! Това не биваше да продължава.

Роб беше прав. Наистина нямаше кой да предпазва него. Тя щеше да го направи, като… си тръгне.

Когато настъпи утрото, Ариана се престори на весела пред прислужничките, за да ги заблуди до последния момент. Щяха да пояздят след закуска и щом се отдалечаха достатъчно от замъка, щеше да ги изпрати обратно и да се отправи към Норбридж.

Минавайки край стаята на Роб, тя забеляза, че вратата беше открехната и с надеждата да го зърне за последен път, надникна вътре. Лежеше, проснат напреки на леглото, както си беше облечен, с празна чаша до главата. Нейният егоизъм го беше докарал до това положение, помисли си тя и болка прониза сърцето й.

Закуската имаше вкус на пепел, но тя си изяде всичко, защото знаеше, че ще мине доста време, преди да може да се нахрани отново. След това се качи на Паша и заедно с прислужничките тръгнаха да излизат от вътрешния двор на замъка. Маргарет ги наблюдаваше от прозореца на стаята си. Махна им весело, когато преминаха в лек галоп през портите.

Щом поеха по тесния път, Ариана се обърна назад, спомняйки си колко изпълнена с надежди беше, когато видя Евърли за пръв път. Буца заседна на гърлото й. Какви ли езически богове си доставяха удоволствие, като я измъчваха така… Оставиха я за известно време да се надява, че всичко ще бъде наред, само за да разбият намереното от нея щастие на хиляди къса.

Когато изминаха достатъчно път, за да се скрият от погледа, Ариана дръпна юздите и спря.

— Лютиче, Фиона, тук се разделяме.

Лютиче усети, че по гърба й полазват студени тръпки.

— Какво искате да кажете, милейди? Не е разумно да яздите сама. Лейди Маргарет ще ни одере кожите, ако ви оставим, да не говорим за Робърт.

— Лютиче, аз не отивам на сутрешна разходка, а напускам завинаги. Връщам се в Норбридж.

— О, Ариана, недей!

— Спри да се вайкаш, Лютиче. Тръгвам си и каквото и да говориш, няма да ме спреш.

— Тогава идвам с теб. Заради моята грешка бягаш сега и няма да те оставя сама.

Гласът на Ариана омекна. Лютиче не беше виновна за каквото и да било.

— Не, искам да останеш. Тук ще живееш по-добре. Освен това ще можеш да кажеш сбогом на Робърт и да му предадеш това. — Ариана извади камата на Робърт. — Май сега е мой ред да му я върна.

— Лейди Ариана — каза Фиона, — не искам да се меся, но сигурно можете да почакате, докато ви осигурим ескорт. Защо е необходимо да бягате така?

— Защо ли? — Сълзите започнаха да пълнят очите й и тя избухна в ридания. — Защото трябва да се махна, докато имам сили за това. Ако още веднъж го погледна в очите, никога няма да мога да го направя.

Тя пришпори коня си и препусна, а жените останаха да гледат безпомощно след нея.

* * *

Нещо събуди Робърт.

— Ариана!

Той се претърколи от леглото и с несигурна стъпка отиде до прозореца. Огледа двора, всичко беше наред, но въпреки това безпокойството му бе почти болезнено. Погледна отвъд крепостната стена и очите му доловиха движението на някакви дребни фигури на коне в далечината. Като се приближиха, разпозна по едрото тяло Лютиче, както и стройната Фиона, която яздеше след нея. Ариана не беше с тях. Явно се беше случило нещо.

Изведнъж изтрезня напълно. Хукна към стаята на Ариана и бутна вратата. Предварително знаеше, че няма да я намери там. Затича надолу по стълбите, като вземаше по две наведнъж, и надникна в голямата зала, но никъде не видя момиче със златиста коса.

Маргарет забеляза разтревоженото изражение на сина си.

— Какво има, Роб? Какво е станало?

— Мамо, виждала ли си Ариана тази сутрин?

По лицето на Маргарет се изписа облекчение.

— Отидоха да пояздят с Лютиче и Фиона. Трябва…

— Боже мой! — Той изтича навън тъкмо навреме, за да посрещне Лютиче и Фиона. Само като ги погледна в очите, коленете му се разтрепериха. — Къде е Ариана? Какво се е случило с нея?

— О, Робърт, опитах се да я спра, но не искаше да ме послуша. Каза да ти предам това. — Лютиче му подаде камата, но той не й обърна внимание.

— Слизай от коня.

Лютиче с облекчение скочи от коня, а Робърт се метна на него и бясно препусна. „Така ли решава проблемите си Ариана? — измънка той. — Като бяга и се крие?“ Така ли щеше да се държи бъдещата графиня Евърли при първите признаци на опасност? Време беше да се научи да застава с лице пред трудностите и да разбере коя е в действителност. Нито Врабеца, нито момиче от манастир, нито…

Роб чу тропот от копита и вдигна поглед. Паша препускаше надолу по пътя към него, но с празно седло.

Ариана! Обзе го страх и със свито от лоши предчувствия сърце той продължи напред, като се оглеждаше наоколо, за да забележи свито на земята тяло. Ето там напред се виждаше нещо бяло. Той спря коня, скочи от него и се затича към неподвижното тяло.

— Ариана! — коленичи до нея той и я взе в прегръдките си. — Моля те, скъпи боже, дано да й няма нищо.

От устните й се отрони тих стон.

— Ариана! Розов листец, всичко е наред, аз съм тук.

— Роб — промълви тя и отвори очи. — Опитах се да те напусна, но Паша имаше други планове.

— Опита се да ме напуснеш! И да ми вземеш децата?

— Роб, още ли си пиян? Ние нямаме деца.

— Да, но ще имаме — една дузина. Ако ме напуснеш сега, те никога няма да се родят. Толкова ли си жестока? Би ли могла да убиеш собствените си деца?

— Да не си полудял? Да не съм ти причинила и това, освен всичко друго?

— О, Ариана, никога не си правила нищо друго, освен да ме обичаш. Нима не съм искал точно това? Не ме интересува как си дошла при мен, кои са родителите ти, нито каквото и да било друго. Единственото важно нещо е да бъдем заедно. Омъжи се за мен или прободи сърцето ми с тази кама, защото не мога да живея без теб.

— Роб, повече от всичко друго на света искам да се омъжа за теб, но сигурен ли си в чувствата си? Ще можеш ли да ми се довериш отново? Защото ако не е по силите ти, ще си тръгна.

— Никога! Никога! — повтаряше Роб и я люлееше в прегръдката си.

Двама от хората на Роб се приближиха, водейки Паша.

— Добре ли е лейди Ариана? Щом видяхме коня да идва с празно седло, веднага препуснахме насам.

Роб погледна лудуващия бял кон, който се вдигаше на задните си крака и мяташе глава да се освободи.

— Унищожете го! Няма да рискувам отново да нарани Ариана.

Дъхът на Ариана секна.

— Не, Робърт! Не можеш да направиш това! Паша е мой. Как ти дойде наум такова нещо? Не бих понесла мисълта, че можеш да го унищожиш и не разбирам как не ти е жал.

— Не разбираш ли? — Роб говореше тихо и напълно сериозно. — Тогава не знаеш колко много те обичам.

— Роб, ще бъде грешно да убиеш такова красиво животно в името на любовта. Погледни го, виж какъв великолепен кон е. Обещавам, че никога няма да го яздя, ако ти не си с мен. Това не е ли достатъчно?

Роб се поколеба. Трудно щеше да му бъде да унищожи такава красота, но… Погледна отново Ариана и разбра колко много държеше тя на Паша.

— Как бих могъл да ти откажа, щом поставяш въпроса така. Все пак конят ти попречи да ме напуснеш. Добре, приемам, макар да не съм напълно съгласен. Той е опасно животно. Вече втори път го доказва, но ако се закълнеш, че няма да го яздиш без мен, животът му ще бъде пощаден.

Във въздуха се разнесе ликуващ смях.

— Тогава ми помогни да се кача, за да се върна с него в замъка.

Роб й помогна да стане и през смях каза:

— Ти, омайно дребосъче, все още имаш куража на Врабеца. Виждам, че ще ми създаваш грижи. — Помогна й да се качи на седлото и поклати глава. — Все пак ще ти кажа, че много ми олекна, щом разбрах, че Врабеца не е момче, а изкусителна девойка.

— Наистина ли, милорд? Е, тогава и аз ще ти кажа колко приятно ми беше да те виждам гол, докато си мислеше, че съм Врабеца.

При тези думи тя пришпори Паша и препусна, оставяйки Роб да гледа слисано след нея.