Сандра Дейвидсън
Принцеса в изгнание (27)

27.

Жената с бебето и двамата мъже яздеха към Евърли. Тримата мислеха за съвсем различни неща. Колин си представяше самотния си живот без Ариана, Робърт се люшкаше между надеждата и отчаянието, а Ариана все още бе погълната от потресаващото си преживяване. В света, в който живееха, беззащитните жени ги обезглавяваха, мечтите умираха, а безсърдечната кралица все още можеше да унищожи тези, които Ариана обичаше.

Съвсем скоро, само преди няколко часа, тя почти се беше предала, но с нежната си милувка Роб отново я беше върнал към живота. Бяха минали толкова много месеци, толкова нощи на копнеж, откакто за последен път беше изпитала магията на чудодейното му докосване. Щеше ли отново да я обича, както някога? Щеше ли да й повярва?

Ариана яздеше Паша. Беше облечена в дрехи, взети назаем от жената на гостилничаря. Отгоре я сгряваше подплатената с кожа пелерина, която Роб беше купил, преди да напуснат Фодърингей. Опръсканите с кръв дрехи бяха завързани във вързопче на седлото. Роб се беше опитал да ги изгори, но Ариана не му разреши. Не можеше да каже защо, мислите й бяха объркани…

Роб яздеше и държеше в скута си Робин. Ръцете му от време на време погалваха бебешките бузи, като че ли искаше да се увери, че това не беше сън. Неговият син — жив и здрав! Беше истинско чудо. Почувства пронизващия поглед на Ариана и вдигна глава. Тя го гледаше втренчено и мимолетната й тъжна усмивка разби сърцето му. Все още беше най-красивата жена, която бе познавал, и каквото и да се случеше в бъдеще, никога нямаше да престане да я обича.

Ужасните месеци без нея бяха доказателство за това. Скръбта му изобщо не утихна, както не отслабна и любовта му. За него нямаше милост. Нямаше острие, което да може да отсече дълбоката му любов към нея, и нищо друго, освен смъртта не можеше да изтрие всепоглъщащата му страст.

Жената, която толкова силно обичаше, се беше любила с друг мъж… Беше живяла с другия толкова, колкото беше живяла и с него. Нима можеше да забрави това? Да й прости? Колин Колрейн. Боже мой, как му се искаше да мрази този мъж! Но колкото и да се опитваше, това не му се удаваше. Колин беше спасил Ариана, беше спасил и неговия син. Само за това той би трябвало да му бъде задължен до края на живота си. Чувстваше как омразата го изпълва. Всеки път, щом вдигнеше очи към него, Роб си го представяше в леглото с Ариана. Искаше му се да може да изтрие тази представа от съзнанието си.

Беше непоносимо. Мисълта за случилото се го влудяваше. И въпреки това той се примиряваше. Беше позволил на Колин да придружи Ариана в обратния й път до Евърли. Защо беше направил това? Вероятно Колин би могъл да му помогне да открие истината за смъртта на Едмънд? Нима дълбоко в себе си признаваше, че на негово място той би действал по същия начин? А освен това, щом Колин беше наблизо, той имаше сили да се сърди на Ариана и да защити сърцето си, като я държи далече от себе си?

След един завой на тесния път Роб съгледа Джон Нийл и дузината рицари, запътили се да го посрещнат. Вдигна ръка за поздрав и спря пред тях.

— Милорд — извика Джон, — радвам се да ви видя. Бях започнал да се безпокоя. Казахте, че ще се срещнем тук рано сутринта. Тъкмо се канехме да тръгнем към Фодърингей да ви търсим. — Той внезапно забеляза, че Роб не беше сам. Погледна удивено към детето в ръцете на Роб. Но когато съзря и женската фигура на ездача, очите му щяха да изскочат от орбитите си. — Ариана! Боже мили!

Скочи от коня и се затича към нея. В очите му заблестяха сълзи. Взе ръката й и нежно я целуна, но това не му стигаше, за да изрази чувствата си. Повдигна я от седлото, постави я на земята, след това силно я прегърна.

— Простете ми, милейди, за силния изблик на чувства. Не мога да ви кажа колко съм щастлив, че ви виждам. Боже мой, всички мислеха, че сте мъртва.

— Знам, Джон, знам. И аз се радвам да те видя. Хубаво е поне някой да е щастлив, че съм жива. — Очите й потърсиха Роб и се задържаха върху него.

Усетил напрежението между господаря и господарката си, Джон бързо погледна към третия ездач. Колин? С лейди Ариана?

— В лагера сме оставили да се топли ядене. Ще хапнете ли, преди да тръгнем за дома?

— С удоволствие, Джон — каза Роб, слизайки от коня. — Води ни към лагера.

Доволен от предоставената му възможност да събере мислите си, Джон поведе малката групичка обратно към лагера, разположен на една поляна в гората.

Ариана беше трогната от загрижеността на Джон. Когато той й подаде купата с димяща яхния, тя му се усмихна благодарно. Опита топлото ядене и по тялото й премина тръпка. Едва сега осъзна колко премръзнала беше.

Роб видя как Ариана потрепери и съвсем инстинктивно му се прииска да стане и да я стопли с тялото си, но с усилие успя да се овладее. Ако сега отидеше при нея, беше загубен.

На Колин също се прииска да я стопли. Съзнаваше обаче, че мястото му вече не беше при нея. „Дявол да те вземе, Робърт! Престани с твоята глупава гордост, иди при нея!“ — мислеше си той.

Джон изчака малко, за да види какво ще направи Робърт и когато той не се помръдна, отиде при Ариана и й предложи своята наметка.

— Вземете я, милейди, загърнете краката си.

— Благодаря ти, Джон, но не се нуждая от нея. А и не искам да изгубя любимия си рицар. Може да си ми нужен някой ден и ще искам да си здрав.

— Сигурна ли сте, че не искате наметката ми? Мога и без нея.

— Да, Джон, сигурна съм. Тази яхния ще ме стопли и ще ми даде нови сили.

Роб и Колин кръстосаха погледи, засрамени от кавалерската постъпка на Джон.

Малко по-късно, след като се погрижиха за Робин, Джон помогна на Ариана да възседне коня и всички потеглиха за Евърли. Роб яздеше начело на групата с Робин в скута си. Зад него сър Джон и Колин придружаваха от двете страни Ариана. Останалите рицари яздеха отзад в неловко мълчание.

Пристигнаха в Евърли привечер.

Щом замъкът Евърли се извиси пред нея, Ариана се върна към жестоката реалност. Нужни й бяха страшно много сили, за да посрещне всичко, което й предстоеше. Но трябваше да намери смелост да продължи, поне заради Робин. Слушайки бавния протяжен вой на спускащия се подвижен мост, тя почувства странно безпокойство. Нещо в нея я караше да се съпротивлява, да не преминава през моста. Но защо? Каква опасност криеше за нея замъкът Евърли? Всички тук я обичаха.

Усетил безпокойството й, Паша започна да се върти на място и да мята диво главата си. Конят ставаше все по-необуздан.

— Кротко, кротко, момчето ми — тихо прошепна Ариана и го потупа по шията. Почувства се несигурна така, възседнала странично коня.

Роб забеляза, че жребецът беше страшно напрегнат и Ариана едва успяваше да го удържа, но щеше да бъде рисковано с бебето на ръце да се опитва да хване юздите на Паша. С крайчеца на окото си видя как Колин отива към Ариана и гневът му отново се събуди. Той пришпори коня си и стигна пръв до Ариана. Като държеше здраво сина си в едната ръка, Роб се пресегна с другата да хване юздите на Паша.

Изплашен от внезапното му движение, Паша започна да се вдига на задните си крака, но Роб натисна главата му надолу. Колин и Джон мигновено слязоха от конете си и уловиха юздите на жребеца.

Ариана се задържа на седлото. Като се стискаше за гривата на коня, тя го отпусна напред и поязди в галоп, докато той се успокои. След като успя да обуздае буйния Паша, извика силно:

— Заклевам се пред всички, че никога вече няма да яздя кон, седнала настрана. От днес нататък ще яздя коня си като мъж и господ да е на помощ на онзи, който се опита да ми попречи. Чувате ли?

Роб почувства как в гърдите му се надига радост. Видя пламъка в очите на Ариана и вирнатата й надменно брадичка. Сега, когато се връщаше към земите, в които бе живяла, тя се превръщаше отново в същата прекрасна Ариана, която бе познавал, в прекрасното същество, което беше някога. Усмихвайки се широко, той потърси с поглед Джон, а след това и Колин, но отрезвя, като видя как влюбено я гледаше той.

Щом чу, че мостът се удари в земята, Роб пришпори коня си и премина по него, потискайки терзанията си. Приветствените възгласи, с които ги посрещнаха, му помогнаха да се отърси от мрачните си мисли. Хората му наобиколиха Паша и запротягаха ръце към Ариана с ликуващи викове. Ариана седеше на коня си като кралица сред своите поданици, кимаше им и се усмихваше.

Наблюдавайки трогателната сцена, Роб почувства, че в гърлото му засяда буца. Искаше му се да слезе от коня и да се присъедини към другите. Искаше му се да притисне жена си в прегръдките си, да я занесе на ръце в стаята си… О, боже, какво щеше да прави сега? Нуждаейки се от пристъп на гняв, за да пресече желанието, което изпитваше към Ариана, Роб нарочно потърси с поглед Колин. Той гледаше смутен нагоре, към крепостната стена.

Нещо накара Роб също да погледне нагоре. Облечена в черна рокля и пелерина, там стоеше Джудит и гледаше към тях. Вятърът развяваше пелерината й като крила на черен ангел. Обхвана го внезапен страх. Защо изведнъж се изплаши за Ариана?

Обърна глава и погледна жена си. В момента Джон Нийл и хората му й помагаха да слезе от коня. Погледна отново към Джудит. Видя мрачния израз на лицето й и потръпна. Като се отърси от неприятното чувство, което Джудит събуди у него, Роб слезе от коня и тръгна с широки крачки към тълпата, която веднага го заобиколи.

Лейди Маргарет извика от радост, виждайки бебето в ръцете на Роб, и изтича към него, за да го поеме. Робин се изплаши от шума и от непознатите хора, които посягаха към него, и започна да плаче. Маргарет чу гласчето му и сълзи потекоха от очите й.

Разтревожена от плача на сина си, Ариана тръгна към тълпата, която веднага й направи път. Маргарет й подаде детето, след това нежно отмахна кичурите коса от лицето й.

— Мислех си, че никога вече няма да видя прекрасното ти лице и няма да държа внучето си в ръце. Добре дошла вкъщи, Ариана.

Ариана притисна ръката на Маргарет към лицето си. Тя тъкмо искаше да каже нещо, когато гръмливият глас на Роб изпълни въздуха:

— Ариана, сър Джон и двама от рицарите му ще те придружат до стаята в кулата.

Ариана го погледна объркано.

— Не се безпокой, там ще се чувстваш удобно. Накарах да сложат стъкла на прозорците.

От суровия му глас я заболя сърцето, но трябваше да се примири. Тя беше виновна за тази ужасна промяна у него. Усети как тълпата около нея зашептя. Маргарет стисна успокоително ръката й. Като държеше главата си изправена и стискаше Робин в ръце, Ариана последва Джон Нийл и хората му вътре в замъка.

Мъжете се заеха да палят огъня в камината, а жените се засуетиха наоколо, като оправяха леглото и го постилаха с чисти чаршафи и кожи. Сред тях не виждаше нито една от своите прислужнички. Къде беше Лютиче? Ами Фиона и Ани?

Последните й сили я напуснаха. Тя замаяно се огледа наоколо и видя Роб да стои на вратата, вперил поглед в нея.

— Моите прислужнички… — започна тя.

— Лютиче се омъжи за главния зидар и живее извън замъка. Другите вече няма да те обслужват.

— Но защо?…

— Защото вече не се доверявам на никого, освен на Джон и моите рицари. Ще бъдеш заключвана тук през нощта, а Джон и хората му ще те пазят през цялото време.

Ариана запремигва от унижение.

— Мили боже, Роб, необходимо ли е това? Нима се страхуваш, че мога да убия още някого? Ти все още вярваш, че съм обезобразила Едмънд? Отговори ми, така ли е?

Роб я изгледа мълчаливо, след това се обърна и излезе. Ако наистина мислеше така, по-добре да я остави да продължи да си го мисли. Болеше го още твърде много, за да може да приказва с нея сега. Чу как вратата се затвори след него, как щракна ключалката. Тръгна надолу по стълбите със свито сърце.

Долу угрижена го очакваше лейди Маргарет.

— Робърт, сине, в името на Христа, защо трябва да заключваш жена си и детето в кулата? — попита тя.

— Имам си причини.

— Тогава ми ги разкрий, за да мога да те разбера.

— По-късно, майко — отвърна й той с треперещ глас. — Имам нужда от време да отсея нещата. Но докато това стане, никой друг, освен теб няма да има достъп до Ариана. Ясно ли е?

— Не, не ми е ясно. — Маргарет се взря в тревожните му очи. — Нищо не мога да разбера. Имам толкова много въпроси към теб.

Роб я хвана за ръцете:

— Веднъж вече я загубих. Няма да позволя това да се повтори.

* * *

Седнала до огъня, загърната във вълнен шал, Ариана се вслушваше във виещия вятър, който напираше да влезе през прозорците. Приближи се до огъня, търсейки топлината му. Чувстваше се по-самотна от когато и да било. Знаеше, че само трябва да извика и стражите ще се появят, но от това не й ставаше по-леко. Робин помръдна в съня си и Ариана отиде до огромния сандък, който й служеше временно за детско креватче.

Детето беше на топло, заобиколено с купища възглавници и одеяла. Искаше й се да бъде доволна като него. Чу леко почукване по вратата, обърна се и видя Маргарет да влиза вътре с ръкоделието си.

Не бяха необходими думи. Маргарет и Ариана се приближиха и се прегърнаха. След това Ариана я заведе до сандъка. Маргарет се вгледа във внука си и прошепна:

— Красавец. Същият като Робърт, когато беше бебе.

— О, лейди Маргарет! Щастлива съм, че видяхте внука си. Беше ми страшно неприятно, когато бях разделена от хората, които обичам.

— Ариана, още не мога нищо да разбера, но сигурно нещата не са толкова лоши, колкото ги представяш.

— Роб не ти ли разказа?

— Нищо не ми е казал, не може да си излее болката все още.

— Болката, една стара моя приятелка.

— Мое дете, тъжно ми е, като чувам, че на твоите години си преживяла толкова нещастия. Бих искала да направя нещо, с което да облекча душата ти.

— О, лейди Маргарет, вие ми помагате само с присъствието си. Чувствах се толкова самотна. Ще постоите ли още малко при мен?

— Дори нещо повече — донесох си бродерията. Можем и двете да работим върху нея. Времето минава по-бързо, когато ръцете са заети.

— Права сте.

Двете жени седнаха край огъня с ръкоделието в ръце и започнаха да говорят за маловажни неща. Маргарет осъзнаваше, че Ариана изпитва нужда да се откъсне поне за малко от тревожния си живот. Какви ли ужасни неща се бяха случили, че такава скръб се бе изписала на лицето й?

— Вярно ли, че Лютиче се е омъжила?

Маргарет се засмя.

— Да, и очаква дете. Много ще се смееш, ако я видиш сега. Държи се, сякаш е първата жена в света, която ще има бебе. А да видиш съпруга й! Божичко, той наистина я обожава.

— Изгарям от нетърпение да я видя — усмихна се Ариана. — И нея, и мъжа й. Наистина ли е главният зидар?

— Да, той е. Освен това е много по-възрастен от нея, но си паснаха отлично. Той е суров мъж, но сърцето му е златно, а Лютиче, боже мой, Лютиче страшно много се възхищава от неговото положение в замъка.

— Радвам се за нея. Понякога е обнадеждаващо да чуеш, че при някои нещата потръгват добре.

Маргарет видя тъгата, която се изписа на лицето на Ариана. Протегна се да я докосне по ръката. Точно тогава вратата се отвори и в рамката й се изправи Роб.

Гледката пред камината отначало сепна Робърт. Потънал в свят на болезнени конфликти, той не очакваше да види Ариана в такава спокойна атмосфера.

— Дойдох да видя сина си, преди да си легна.

Ариана се изправи. Забравеното ръкоделие се плъзна от скута й на пода.

— Няма да го събуждам…

Роб не можеше да откъсне очи от нея. Привличаше го, както спасителният огън привлича измръзнало животно.

— Надявам се, че тук се чувстваш удобно. Топло ли ти е? Искаш ли още одеяла? — Той дойде по-близо, толкова близо, че можеше да я докосне.

— Не, благодаря. В леглото… сигурно ще ми бъде топло.

Ариана в леглото! Топла, гладка като коприна…

— Само ще погледна Робин, извини ме.

Роб отиде до сандъка с изтръпнали крака. Сърцето му биеше лудо само от това, че беше в една стая с нея. Какво ли щеше да му коства да се освободи от нейното обаяние?

На Ариана й олекна, когато Робърт се отдалечи. Само като го погледнеше, сърцето й започваше да пърха като пеперуда в гърдите. Не можеше да го гледа, без да го желае в обятията си. Нима това можеше да стане някога? Имаше ли някакъв лек за нейната болка? Робин започна да премлясква насън, след това се събуди и се разплака за майка си. Роб го вдигна от леглото.

— Какво ти има, сине? Твоят татко е тук. Той няма да позволи да ти се случи нищо лошо.

Маргарет внимателно наблюдаваше сина си и снаха си, без да пропуска нищо. Двамата бяха толкова влюбени един в друг, както и преди. Не, още по-силно, защото вече познаваха мъката от раздялата. Те си принадлежаха и ако на този свят имаше някаква справедливост, така щеше да бъде и занапред.

— Сине, страхувам се, че точно сега не можеш да дадеш на сина си това, от което има нужда — млякото на майка му.

— О, аз си помислих… — Той отиде до Ариана и постави бебето в скута й.

Топлината на огъня беше усилила уханието й и страшно му се прииска да зарови глава в косите й.

Ариана пое Робин, седна край огъня и откопча корсажа си.

Робърт я наблюдаваше като в транс.

Никога не беше виждал по-красива гледка. Ариана и неговият син. За кратко време всичко в света си дойде на мястото. Той задиша дълбоко, като попиваше с очи гледката и я оставяше да проникне в душата му. Слушаше пращенето на огъня и сладкото мляскане на бебето.

Чуваше и сърцето си, което биеше трескаво. Той усети как се приближава по-близко до Ариана… Тя го привличаше, както никога досега.

Мъжки глас развали магията. Обърна се и видя Колин, застанал на вратата.

— Извинявам се, че ви прекъснах — каза Колин, притеснен от мрачния поглед на Роб. — Исках просто да се уверя, че Ариана и Робин са добре.

Минаха няколко напрегнати мига, преди Робърт да се овладее и да отговори:

— Откакто аз се грижа за нея, вече не си нужен тук.

Колин преглътна с усилие, но потисна гордостта.

— Разбира се. Лека нощ!

Гледката на отстъпилия съперник не донесе никаква радост на Роб. В тази ситуация нямаше победители. Със свито сърце той се обърна и като хвърли последен поглед към жена си и майка си, излезе.