Сандра Дейвидсън
Принцеса в изгнание (18)

18.

Декември 1585 година

Северният вятър нахлуваше през животинските кожи, опънати на прозорците на стаята в кулата. Ариана потръпваше от студ и чакаше, вперила поглед в блестящия от снега пейзаж. Тъкмо щеше да си тръгне, вдървена от студ, когато забеляза конници да препускат в бърз галоп към замъка и да вдигат облачета сняг.

Този, когото търсеше, яздеше най-отпред, следван от други четирима. Те едва успяваха да го настигат. Ариана сбърчи чело. Толкова малък антураж за толкова важна особа? Какво означава това? И защо бе пожелал да я посети сега, в това ужасно време?

Започна да изпитва страх още от предната вечер, когато бе дошъл пратеникът на граф Лестър. Той им съобщи, че графът ще ги посети на другия ден. Роб се опита да я увери, че няма нищо нередно в това един баща да реши импулсивно да види дъщеря си и на Ариана й се искаше да му вярва, но сега ли трябваше да стане това? Когато пътищата са затрупани от сняг, когато имаше опасност конят му да се подхлъзне на някое заледено място.

Ариана придърпа кожената наметка около тялото си. Гледаше как баща й препускаше насам и колкото повече се приближаваше, толкова по-развълнувана се чувстваше тя.

— Ариана, какво правиш тук горе? Ще умреш от студ.

— Исках да изчакам баща ми, а това е най-добрата наблюдателница. Той вече пристига.

Роб се приближи зад нея.

— Трябваше да се досетя, че си тук горе, да чакаш появяването му.

Той провря ръце около кръста й и леко погали наедрелия й корем.

— Чакай да те види само. Няма да има нужда да му съобщаваме новината, че скоро ще става дядо. Това е повече от очевидно. Ставаш все по-приятно заоблена всеки ден. — И като свря лице в косата й, продължи: — Щом докосна корема ти и си мисля, че аз съм причината да се заобли така, ставам по-твърд от желязо. Действа ми особено възбуждащо. Мисля, че ще се стремя постоянно да бъдеш в това положение.

— Милорд, ти си ненаситен. Но ако трябва да съм искрена, и аз искам да бъде точно така. — Тя се обърна към него и се повдигна на пръсти да го целуне. — Да идем ли да посрещнем баща ми? Нетърпелива съм да узная какво го води насам.

И като стисна ръката му, тя го изведе от стаята и бързо заслиза по стълбите. Въпреки нарастващия й корем, тялото й беше все така подвижно и пъргаво.

Лестър изтърси снега от пелерината си и я подаде на един слуга. После затропа с крака да изтърси снега от ботушите си, но чу развълнувания глас на Ариана и като погледна нагоре, по лицето му се разля широка усмивка.

— Милорд, толкова съм щастлива, че пристигнахте благополучно. Притеснявах се как ще пътувате в това ужасно време.

Лестър огледа с възхищение дъщеря си и със задоволство отбеляза, че тя очакваше дете. Беше толкова радостен, че му се искаше да я прегърне, но се сдържа. Знаеше много добре, че трябва да се държи на разстояние, щом има други хора край тях.

— Скъпа милейди, изглеждате очарователно. Ето те и теб, Робърт, радвам се да те видя отново.

Роб се ръкува сърдечно с Лестър.

— Да се оттеглим ли в библиотеката? Тя е най-топлата стая и освен това можем да си поговорим насаме.

Роб придружи Лестър и Ариана до малката стая, после отиде да донесе подгрято вино за нея, за да даде възможност на баща и дъщеря да останат сами.

Двамата мълчаливо се гледаха, сякаш за да запомнят завинаги лицата си. После Лестър нежно се усмихна и разтвори ръце, а Ариана се хвърли в обятията му.

— Не можеш да си представиш колко ми е приятно да те държа в прегръдките си. Последните четири-пет месеца бяха най-дългите в живота ми. Исках да дойда по-рано, но Елизабет ме държеше много изкъсо. Едва сега стана възможно.

Ариана положи глава на рамото му.

— Няма нужда да ми обясняваш, напълно те разбирам. Щастлива съм, че най-сетне си тук. Очаквах те с такова нетърпение.

Лестър се отдръпна назад, за да я огледа по-добре. Очите му се плъзнаха надолу, към заобления й корем.

— Кога очакваш детето?

— В края на април.

— Добре ли си?

— О, да, изобщо не ми се гади, нито дори сутрин, както ми казаха, че се случва.

Лестър се усмихна.

— Наистина ли? Отлично. Помисли си само — внуче. Заклевам се във всичко свято, че ще гледам как расте. То ще ми помогне да забравя твоите пропуснати години. Ти ме направи щастлив.

— Значи ставате двама. Роб се държи така, сякаш съм единствената жена на тоя свят, която ще има бебе, а той е единственият мъж, който би могъл да го създаде.

— Истински щастливец. — Лестър изведнъж сниши глас. — Мери знае ли?

— Не, забраняват ми да отида при нея. — Ариана сдържа сълзите си. Не биваше да плаче. Не биваше да разваля тази щастлива среща.

— Съжалявам, Ариана. Знам колко ти е трудно да не виждаш майка си. Може би един ден Елизабет ще се умори да я държи затворена и ще я освободи. Моли се за този ден, но дотогава живей щастливо с детето и съпруга си. Това е най-доброто отмъщение в края на краищата.

Ариана долови горчивината в гласа му.

— Всичко наред ли е при теб, татко? Още се радваш на особена благосклонност от страна на кралицата, нали?

— Прекалено несигурна. Но за момента е така. Все още съм нейният любимец. Макар че дали ще бъда, като се върна от Нидерландия, не е сигурно.

— Нидерландия? Кога заминаваш?

— Допреди няколко дена смятах, че изобщо няма да се наложи, толкова пъти Елизабет беше променяла решението си да изпрати мен. Но сега е сигурно. Ще тръгна след по-малко от седмица. Затова дойдох да те видя. Не исках да замина, без да ти кажа довиждане. Не знам колко ще отсъствам, но предполагам, че ще ми отнеме доста време да разгромя Пармския принц.

— О, не! — По лицето на Ариана започнаха да се стичат сълзи. — Може да те ранят. Не бих могла да понеса да те загубя толкова скоро, след като те открих. Не отивай, кажи на кралицата да намери някой друг.

Роб влезе с поднос, върху който бяха наредени сребърни чаши с подгрято вино.

— Ариана, един граф не може да казва на кралицата какво да прави, даже и да е най-влиятелният граф в Англия.

— Говориш самата истина, Роб. Напоследък Елизабет е особено своенравна. Да си призная, радвам се, че ще се откъсна за известно време от нея. Почти съжалявам мъжа, когото е решила да покровителства, докато ме няма — Едмънд Деверо.

Лицето на Роб помръкна.

— Мислех, че…

— Да, знам. Той наистина беше извън страната. Но преди няколко седмици Елизабет пожела да го върне в двора и той току-що пристигна.

— По дяволите! Почти се надявах да не го видя отново.

— Да, но смятам, че Елизабет ще го ангажира изцяло. Едва ли ще има много време да се бърка в чужди работи.

Ариана забеляза многозначителните погледи, които баща й и съпругът й си размениха. Те потвърждаваха онова, за което се беше досетила сама — Роб беше успял по някакъв начин да изпрати Едмънд надалеч, за да не се среща тя с него. Е, това вече не я интересуваше. В нейното положение не би направила нищо, с което да застраши живота на нероденото си дете. Оставаше й да вярва, че един ден майка й най-сетне щеше да бъде освободена и тогава…

— Заповядай — каза Роб и предложи вино на Лестър. — Изпий го, докато е горещо. Ариана го направи сама, за да ти достави удоволствие. Трябва да добавя, че за целта използва последните ни запаси от портокали и силни подправки.

Лестър взе бокала.

— Тогава ще ми хареса още повече, като знам, че си го правила ти… дъще.

Ариана се усмихна срамежливо. Беше толкова странно да чува тази дума от него.

— Ще вдигнем ли тост за тази наша първа среща като семейство? Ще ми бъде особено приятно.

Лестър я погледна нежно. После взе ръката й и я постави в тази на Роб, а накрая стисна двете им ръце в своята голяма длан. Като вдигна сребърната чаша с вино, той заяви:

— За семейството! Макар да се разкъсваме между две враждуващи кралици, ние тримата и детето, което расте в утробата ти, ще ставаме по-силни и по-щастливи с всеки изминат ден, обединени от нашата споделена любов, любовта към семейството, която никой на този свят не може да ни отнеме.

— Наздраве, наздраве! — извикаха Роб и Ариана едновременно.

Лестър отпи голяма глътка, но се задави и започна да кашля.

Като видя реакцията му, Роб предпазливо отпи съвсем малко от течността и направи гримаса.

— Толкова ли е ужасно? — извика Ариана и сама го опита. — Така е. Не разбирам, имаше чудесен вкус, когато го направих. Може би е стояло на огъня твърде дълго.

— Не, не, това е чудесно греяно вино. Само е малко горещо. Но наистина след пътуването в снега е добре да усещаш как те сгрява отвътре. — Лестър отпи съвсем малко, за да достави удоволствие на дъщеря си.

Роб също се опита да я успокои.

— Да, наистина е…

— Да?

— Съвсем нетръпчиво.

Ариана се отпусна на един стол и се нацупи престорено.

— Не вярвам на никого от двама ви. Но добро или не, то все пак е гореща напитка за студени вечери като тази и очаквам и двамата да го изпиете, за да се отпуснете.

Лестър и Роб се спогледаха и се засмяха.

— Виждаш ли, Лестър, тя започва да се държи майчински още отсега. А каква красива майка ще бъде… — Роб я притегли и целуна.

Очите на Лестър блестяха.

— Ех, да можех да бъда тук, когато настъпи щастливият ден.

* * *

На много левги път от тях в замъка Уиндзор кънтеше гласът на Елизабет:

— Вън! Вън! Искам да говоря с граф Клинтън насаме.

Придворните дами изчезнаха веднага. Много добре знаеха какво можеше да се случи, когато беше ядосана на Лестър.

— Е, къде е той? Открихте ли го?

Едмънд никога не беше виждал Елизабет толкова сърдита. Винаги досега в негово присъствие се беше държала кокетно, а не като обидена глезла, каквато беше в момента.

— Не го открих никъде, Ваша Милост. Нито в замъка, нито в града.

— А в дома му? Провери ли там? Не е ли отишъл вкъщи при любящата си съпруга Летис?

— Не, Ваша Милост. Лично се уверих в това. Летис е съвсем сама. И ако смея да добавя, не е в много добро настроение, след като са й казали, че може да не придружи съпруга си до Хага.

— Ха! Така й се пада. Тя се омъжи за него, въпреки че знаеше какво място заема в моя двор и в моето сърце — затова нека сега да търпи последствията. — Елизабет вдигна надменно глава.

— Не мога да се сетя къде другаде да го търся, но ако трябва да го видите спешно, тогава ще продължа моите усилия.

Като махна нетърпеливо с ръка, Елизабет отговори:

— Не, не, той ще се появи тук съвсем скоро. Корабът му ще отплава след по-малко от седмица. Просто се чудех къде е, но щом не е при жена си, съм напълно доволна.

— Тогава, ако няма нищо друго…

Изведнъж Елизабет се промени напълно.

— Едмънд, не бързай толкова. Партия шах би ми помогнала да се откъсна от проблемите си. Каза, че от време на време си играл шах с кралицата на Шотландия, нали?

— Да, няколко пъти.

— Добре, нетърпелива съм да узная коя от нас играе по-добре. Нареди дъската там, до огъня. Ще си прекараме приятно тази вечер.

По дяволите! Изглежда, нямаше да може да види Джудит насаме тази вечер, а след всички тези месеци отсъствие се нуждаеше от тялото й. Нещо се беше променило у нея, откак се беше върнал. Забеляза го от пръв поглед. Не знаеше точно какво е то, но в едно бе сигурен — не бе дори и наполовина толкова радостна, колкото бе предполагал, че ще бъде, като го види.

Жени! Кой би могъл да ги разбере? Спомни си колко вбесена беше, когато преди няколко месеца Елизабет й нареди да се яви в двореца. Но днес, когато ги видя заедно, беше повече от очевидно, че се забавлява. Изглеждаше близка с кралицата и двете се подсмиваха лукаво, сякаш споделяха някаква страхотна тайна. Каква ли би могла да бъде тя?

Докато поставяше всяка фигура на мястото й върху мраморната шахматна дъска, пръстите му попаднаха на бялата царица. В съзнанието му веднага изплуваха дългите тънки пръсти на Мери, заедно с пръстена с розата, който тя неизменно носеше. Не, повече не! Как беше прехвърлен от пръста на Мери върху ръката на Лестър, а оттам на златната верижка върху шията на Ариана? Би дал най-добрия си жребец, за да узнае отговора.

— Ваше Величество, мислех си за пръстена с розата, който Лестър даде на младата графиня Евърли. Красив жест, но се чудя как би могъл да се раздели с подарък от своята кралица?

— Любопитно, нали? Но не търси нищо зловещо в това. Ариана е прекрасно и мило дете. И е съвсем вярно, че нямахме нищо друго, подходящо за сватбен подарък. Вероятно жестът е бил спонтанен.

— Сигурно е така. Тя наистина предизвиква най-доброто у мъжа. Не можеше да не забележа обаче колко необикновен бе този пръстен. Мисля, че не съм виждал нищо подобно досега.

— Няма и да видиш. Сама измислих модела. Първоначално смятах да го дам на шотландската кралица — като символ на роднинската ни кръв. Но когато се роди синът й Джеймс, промених решението си и го дадох на Лестър.

— Разбирам. — Значи това било значението на рубина му. — Струва ми се странно, че го е пазил през всичките тези години само за да го даде на едно момиче, което никога не е познавал.

— Странно ли? Не чак толкова. Спомням си, че го носи само няколко седмици. Когато го попитах какво е станало с пръстена, той ми отговори, че го е загубил по време на лов. Очевидно изобщо не е бил изгубван, а само забравен някъде. Странното е, че го е намерил след толкова години.

Да, много загадъчно, мислеше си Едмънд. Струваше си да се залови с разплитането на загадката. Беше му трудно да се съсредоточи, затова Елизабет лесно спечели играта и с удоволствие го разгласи на всички.

— Е, сега, кажете ми, сър, не съм ли по-добра от братовчедката Мери?

— Иска ли питане? Мери никога не ме е била на шах, значи е повече от очевидно, че сте по-добрата.

— А-а-а, колко хубаво ми става на душата. — И като грабна чаша с вино, гаврътна го на един дъх. — Бясната малка кучка! Един ден ще открия дъщеря й и тогава Лестър ще разбере колко съм страдала през всичките тези години.

Едмънд наостри уши.

— Дъщеря на шотландската кралица! Винаги съм смятал, че има само един син.

Елизабет запрати празната чаша в огъня и той се стресна от злобата, с която го направи.

— Както смята и целият свят. Но аз знам по-добре. Тя се осмели да роди дете от моя човек, моя…

Едмънд се задави с виното си. Лестър, нима говореше за Лестър? Твърде пикантно.

— Ваше Величество, не може да бъде!

— Шокиран си, нали? Моят лорд Лестър да се съешава с тази, тази…

— Трябва ли да разбирам, че кралицата на Шотландия е забременяла от Лестър? Смятах, че изобщо не са се срещали.

В смеха на Елизабет се долавяше горчивина.

— О, срещали са се — два пъти, доколкото знам! Можеш ли да повярваш, че това им е било достатъчно? Само два пъти. А може би дори не са били и два. Сигурно е прихванала от първия път. Плодовита като кучка, докато аз…

Елизабет изведнъж се сепна и се овладя.

— Казвам ти това като най-строга тайна, Едмънд. Никой не трябва да разбере, чуваш ли? Няма да позволя да стана за посмешище или пък обект на съжаление. В никакъв случай. Казвам ти това поради една причина — същата, заради която изпратих да те върнат тук. Ти си единственият от моите хора, който се е срещал с дъщерята на Мери.

Сърцето на Едмънд изведнъж изтръпна.

— Аз ли, Ваше Величество? Едва ли.

Елизабет крачеше нервно напред-назад. Изведнъж бе станала нетърпелива и искаше да му разкрие всичко. Само той би могъл да открие дъщерята на Мери.

— Веднъж почти я хванах. Поне си мисля, че беше селското момиче, което бе ходило при нея.

— Селско момиче?

— Да. Умно, нали? Аз през цялото време търсех някой благородник с осиновена дъщеря, докато тя е била отглеждана като селянка.

— Не разбирам, Ваше Величество, кога съм срещнал…

— Преди две години. Беше там. Но естествено не си могъл да знаеш коя е тя.

Едмънд се отпусна. Поне не го обвиняваше в нищо.

— Къде?

— Спомняш ли си един селянин и дъщеря му, които получиха лична аудиенция при Мери, защото й връщаха кучето? Беше на моя рожден ден, който е и рожден ден на дъщеря й. Ето как разбрах. Мери е била посетена от дъщеря си на моя рожден ден!

— Спомням си този ден много добре. Но… да не искате да кажете… че това селско момиче е било дъщерята на Мери?

Елизабет задиша учестено, с пребледняло лице.

— Кажи ми! Как изглежда? Трябва да разбера дали прилича на Лестър?

Едмънд се върна към онзи ден и си спомни миловидното селско девойче, но после веднага в съзнанието му изплува образът на Ариана. Ариана!

Тя беше дъщерята на Мери!

Нямаше никакво съмнение. Нищо чудно, че толкова много приличаше на кралицата. А пръстенът! Проклетият пръстен! Не Лестър го е дал на Ариана, а Мери, и то в същия онзи ден, когато е била посетена от нея. Мери беше с него, когато играеха шах, но не и после, когато се върна в стаята. И не го сложи повече от този ден нататък. Кръвта нахлу в главата му и изведнъж му причерня пред очите.

— Е?

— Какво? О, да. Опитвам се да си я спомня. Беше доста отдавна. — Едмънд се стараеше да печели време, за да прецени по-добре как да извлече най-голяма изгода от тази вест. — Страхувам се, че не си спомням да съм забелязал някаква прилика с Лестър, но тогава едва ли съм търсел такава. Трябва да я видя отново, за да преценя.

— Тогава ми кажи какъв цвят имат косата и очите й? Висока ли беше или ниска, пълна или слаба? Какво си спомняш?

Едмънд потръпна радостно. Кралицата направо го молеше и той, само той бе единственият човек, който можеше да й даде така желаните от нея сведения. Изведнъж се сдоби с такава власт! Но щеше да я загуби веднага, щом разкриеше истинската самоличност на Ариана. Имаше ли смисъл да бърза? Можеше да удължи живота на своето величие. В края на краищата колкото повече Елизабет трябваше да чака, толкова повече щеше да го цени за изключителните му усилия да открие дъщерята на Мери. Какъв късмет! Щеше да се радва на прекрасното усещане, че държи Елизабет в своя власт и… защо да спира дотук? Защо да не използва същата тази власт над Ариана? Ако не можеше да я има за съпруга, тогава щеше да се задоволи да я направи своя любовница.

— Мили боже, Едмънд, кажи ми как изглежда тя!

— Руса, съвсем руса, с много светли сини очи. Някак си… струва ми се, че съм я виждал и някъде другаде.

— Да, да? — Елизабет почти виеше в радостно очакване.

— Изплъзва ми се. Може би ще си спомня по-късно. Ще мисля много сериозно върху това.

Едмънд скри вътрешното си ликуване зад съчувствена физиономия. Елизабет беше в негова власт, а скоро и Ариана щеше да бъде. Не смяташе да проявява никакво снизхождение.