Сандра Дейвидсън
Принцеса в изгнание (20)

20.

Колин Колрейн вървеше покрай ръба на стръмния скалист бряг и гледаше порозовялото небе на изток. Утрото бе от онези, в които си щастлив, че си се родил. След проливния дъжд светът се бе събудил свеж и възроден. Земята скоро щеше да се покрие с килим от цветя и сладкият аромат на пролетта щеше да се просмуче във вените на Колин и да влее в него онази жизнена сила, с която той се изпълваше всяка година през април.

Виенето на вятъра, който се блъскаше в острите зъбери, звучеше като музика в ушите му и заглушаваше всичко останало. На него това му харесваше. Вятърът му говореше, понякога това бе единственият глас, който чуваше с дни наред.

Колин обичаше тези ранни утринни часове, защото само тогава се чувстваше като господар на цялата земя, необезпокояван от нищо и от никого. Откак неговата Лили умря, все повече се привързваше към гората. Беше ловец и доставяше дивеч за масата на граф Евърли. Това напълно го задоволяваше. Нямаше да се налага повече да се прекланя пред волята на кралицата и да пада под достойнството си само за да запази онова, което му принадлежи по право.

Той бе вторият мъж, след граф Лестър, към когото кралица Елизабет беше проявявала особена благосклонност и на когото разчиташе. Сега плащаше скъпо за тази съмнителна привилегия. Беше му отнела всичко, когато се ожени за Лили против волята й. Обвини го в несъществуващи престъпления срещу короната, за да прикрие истинската причина за своите действия, и му остави само един кон, с който да пътува бременната му жена. Ако не беше доброжелателният Робърт Уоруик, щяха да умрат от глад.

Сред воя на вятъра Колин чу лая на огромния си дог Тор и откъсна поглед от небето. Обърна се и видя как от ниско стелещата се мъгла се появи великолепен бял жребец.

— Откъде идваш, красавецо? Къде е господарят ти?

Огледа се, но не видя никакъв ездач. Сигурно е избягал, помисли си той и тръгна предпазливо към коня. Можеше да има награда за връщането на такова ценно животно.

Тор излая отново и се спусна към краката на коня, но бързо отстъпи, когато Паша наведе глава и оголи зъби.

— Как не ви е срам и двамата! — засмя се Колин. — Да се държите враждебно в такъв хубав ден.

Той щракна с пръсти и даде на Тор сигнал за отстъпление. Кучето недоволно сведе глава и като отиде до ръба на скалата, седна и зачака.

— Хей, красавецо, гладен ли си? — Колин бръкна в малката торба, завързана за кръста му, и извади една ябълка. Обърса я в горната си дреха и отхапа. Конят веднага наостри уши. — Ха, значи си гладен, добре! Може би тогава ще дойдеш при мен да опиташ от тази сочна ябълка.

Като по команда конят започна да приближава бавно към Колин, с очи, вперени в червения плод. Той го изчака търпеливо, докато дойде достатъчно близо, и посегна към юздата. Конят присви уши за миг, но Колин веднага мушна ябълката в устата му, а животното я схруска и се отпусна. Той започна да го гали по шията и да му говори успокоително.

— Какво не бих дал за красавец като теб. Но е невъзможно, знам. Сигурно си на някой важен благородник, а може би и на самия граф. Всъщност май си спомням, чувал съм да говорят, че жената на младия граф имала такова животно.

Тор излая отново и конят присви уши.

— Тор! Не! — Като погледна към кучето, Колин усети как косата му настръхва. То не лаеше към коня, а към нещо под скалата.

Тор душеше по ръба на скалата и скимтеше по начин, който подсказваше, че наистина долу има нещо, което силно го тревожи. Дали не беше липсващият ездач? Колин завърза коня за едно дърво, стисна зъби и като събра кураж, отиде да надникне долу.

Велики боже! По никакъв начин не би могъл да се подготви за гледката, която се откри пред очите му. На една издадена напред тераса в скалите лежеше бременна жена и се напъваше с все сила. Очевидно раждаше.

— Добре ли сте? — опита се той да надвика вятъра.

Ариана беше стиснала очи и чакаше да отминат болките, които вече бяха толкова чести, че едва успяваше да си почине в промеждутъците.

— Слизам долу — извика Колин.

Тя отвори очи и се опита да види по-добре човека в кафяво, който надничаше от скалата на около два метра над главата й.

— Слава богу! — Горещи сълзи опариха посинелите й страни. — Да, добре съм, но бебето ми иска да излиза. Сега!

— Дръжте се, всичко ще мине добре.

Само след няколко секунди той беше до нея и държеше ръката й.

— Избрали сте доста странно място да родите бебето си, милейди.

В страданията си Ариана едва успя да се усмихне на своя спасител. Вгледа се в очите му и намери в тях утехата, която търсеше. Зад гъстите му мигли се виждаха очи, сини като нейните. Лицето му беше загрубяло от слънцето и вятъра. Развятата му червеникава коса стигаше до раменете и му придаваше вид на велик северен бог.

— Аз… ох! Трябва да се напъвам, трябва…

Тя здраво стисна ръката му. Напъните бяха толкова силни, че забрави всякакви изискани обноски и чувство за срам пред непознатия. Сега не беше благородна дама, а просто жена.

Колин бе обзет от страх. Преди две години бе наблюдавал как неговата Лили се беше напъвала да роди детето му, как беше губила сили след всеки напън. Беше умряла и бе отнесла и детето със себе си.

Уплашен за живота на това крехко момиче, той разбра, че трябва да направи всичко, за да я спаси. Вдигна мокрите й дрехи, оголи корема й и започна да го гали с топлите си ръце.

Това имаше мигновен ефект. Тялото й се отпусна като стоплено на огъня масло.

— О-о-о, колко е приятно, колко е хубаво наистина. Беше ми тъй студено и…

— Тихо, мъничка, знам. Хайде, опитай сега пак…

Ръцете му продължаваха да галят корема й. Топлината им възвръщаше силата й, както и решимостта й да оцелее.

— О, ето пак. Излиза, усещам го…

— Напъни още малко, мъничка, още малко и край.

Ариана напъна с всички сили, като си мислеше, че ще се пръсне или ще припадне. Но тогава, изведнъж, всичко свърши. Усети как някаква гореща течност се изля по краката й и бебето се плъзна между бедрата й в ръцете на мъжа.

Сълзите й преминаха в истински ридания, когато той вдигна детето.

— Моето бебе, моето сладко бебе. Нека да го подържа.

— След малко. Този приятел има нужда от почистване.

— Аз имам син?

— Красив и здрав син, хвала на Бога. — Колин взе парчето фуста, което лежеше до Ариана, и нежно изтри главата и лицето на детето. Преди да изтрие и тялото, провери дали диша правилно. Когато свърши, взе ножа от канията на кръста си и преряза все още пулсиращата пъпна връв. Бебето веднага изплака.

Успя. Жената беше жива. Детето също. Ликуващ, той сложи бебето върху голия корем на младата майка.

При първото докосване на топлото телце до кожата й Ариана усети още едно присвиване и от нея бликна кръв, която направи локва върху земята.

— О-о-о! — изплашена извика тя. Нима беше оживяла през тази страшна нощ само за да умре от загуба на кръв?

— Не се плаши, момиче. Това е булото, така трябва да стане. Добре си!

Успокоена, тя притисна бебето към гърдите си.

— Чуваш ли, сине? Ще бъдем добре.

Тялото й се разтърси от силно потръпване и тя започна да трепери цялата.

— Да, милейди, ще се оправите. Ей сега ще ви заведа вкъщи, ще се стоплите и ще си починете в леглото.

Ариана затвори очи. Толкова беше уморена, че искаше само да спи, но не можеше. Трябваше да се погрижи за бебето, да го скрие далеч от Елизабет.

— Не мога да се върна в моя дом. Ще ме заведеш ли в твоя?

Колин знаеше, че сега не беше време да разпитва за причините. Трябваше да я подслони някъде и да я стопли, преди да е умряла от студ.

— Да, добре, не е много далеч. — Той я вдигна и загърна с пелерината. — А сега трябва да намеря начин да те заведа до коня. Ако склонът не беше толкова стръмен, щях да те занеса на ръце, но… А, да, измислих! Ще се кача на ръба и ще увисна отгоре, за да хвана ръцете ти, така ще те изтегля. Мислиш ли, че можеш да стоиш права?

Ариана не можеше да помръдне дори главата си, но отвърна:

— Да, мога.

— Милейди — възхити се Колин, — ти си по-решителна от всички мъже, които познавам. Добре, ще взема бебето горе с мен…

— Не, моля те, аз…

— Милейди, не се страхувай, довери ми се. При мен и двамата сте в безопасност.

Ариана се усмихна измъчено. Напрягайки всички сили, тя се надигна и седна, но й причерня и се отпусна отново на земята.

— Добре, нека свърша останалото. Ти се справи с твоята част, като роди сина си. — Той я вдигна и остави да стъпи на земята.

Тя стискаше с ръце шията му. Кръвта отново бликна по краката й. Колин й помогна да се обърне с лице към скалата.

— Добре ли си? Трябва да издържиш, докато се изкача горе.

Гласът му сякаш идваше отдалеч, въпреки че стоеше на една педя от нея.

— Добро момиче. Ето, тръгвам. — Колин я пусна да стои сама и макар да трепереше, на бледото й лице беше изписана решителност. Той разтвори горната си дреха и загърна детето, после се изкачи по скалата. След миг надничаше от ръба и гледаше отгоре към Ариана. — А сега протегни ръце, за да те стигна. Точно така, това се казва добро момиче.

Той хвана здраво ръцете й за китките и започна да я издърпва, напрягайки мускули до краен предел.

Почувствала здравите му ръце, Ариана вдигна очи и се втренчи в червенокосия мъж. Не откъсна очи от зачервеното му от усилието лице. Изведнъж й се стори, че се изплъзва и примижа. Когато прогледна, намираше се в една силна прегръдка върху лъскавия гръб на Паша.

— Бебето ми…

— То е на топло и безопасно място в пазвата ми. Спи, скоро ще бъдем вкъщи.

Ариана усети, че се унася, но отвори с усилие очи.

— Дори не знам името ти.

— Колин. Колин Колрейн.

— Ко… лин. — Тя затвори очи и потъна в мрак. Размърда се за миг, щом усети, че се полюшва, както когато я носят на ръце. Въздъхна дълбоко и отново се унесе. Татко щеше да се погрижи за нея. Той винаги я носеше на ръце, когато беше твърде уморена да ходи. Винаги беше до нея, когато имаше нужда от него. Някой я сложи на легло и я зави с топло одеяло.

— Татко!

— Колин е, мъничката ми. Поспи си, сега си в безопасност.

— Безопасност… — Оставяйки се на съня да я надвие, тя запомни сините очи, които я гледаха от едно загоряло и обветрено лице, после потъна отново в тъмнина.

* * *

Някъде в дълбините на съня до нея достигна плачът на бебето, който я върна към действителността. Тя се размърда и отвори очи.

Колин стоеше надвесен над нея, с бебето в ръце.

— Синът ти е гладен като вълк. Опитвах се да го залъжа със сладка вода, но тези не му минават. Смятам, че иска истинско мляко.

Ариана се разтопи от удоволствие, като видя розовото бебе в ръцете на мъжа.

— Толкова е красив! — Очите й отново се затвориха, но тя си наложи да ги отвори. „Трябва да стоя будна, трябва да накърмя сина си!“ — повтаряше си тя.

Колин сложи бебето в ръцете й. Тя целуна меката главичка и вдъхна дълбоко — да усети мириса на бебе. Това беше нейният син, нейният прекрасен малък син! Сложи го на гърдата си и виковете му веднага секнаха.

Колин ги наблюдаваше с натежало от мъка сърце. Мислеше за жена си, но изпитваше и някаква сладка радост, че тази красива майка бе спасена и вече кърмеше бебето си.

— Как се чувстваш?

Тя го погледна замечтано.

— Изпитвам… слабост, но наистина съм по-добре. Колко съм спала?

Колин сърдечно се разсмя.

— Два дни.

— Два дни? Наистина ли? Но бебето…

— Грижих се и за двама ви.

Тя се изчерви.

— Как бих могла да ти се отблагодаря, Колин?

— Ето така — запомнила си името ми. По едно време ме смяташе за баща си.

Ариана се усмихна мило.

— Така ли? Колко странно!

Колин се вгледа в очите й.

— Щом ще съжителстваме, не мислиш ли, че трябва да се обръщам с някакво име към теб?

Тя го погледна. Лицето й доби особено тъжно изражение.

— Аз съм… Ариана Уоруик.

— Така и предполагах. Знаеш ли, че те търсят в цялата околност?

Сърцето започна да блъска в гърдите й.

— Не си казал на никого къде съм, нали?

— Не, не съм. Ти беше толкова настоятелна, когато ме помоли да те скрия. Но не разбирам защо. От какво бягаш? Доколкото съм чувал, съпругът ти много те обича. Или греша? Да не би да се отнася зле с теб?

— Разбира се, че не. Роб е най-милият, най-благородният. Причината не е в него, а в…

— Да?

Ариана погледна сладкото бебе на гърдите си, а после лицето на Колин.

— Ти заслужаваш да знаеш истината. Уморена съм до смърт от всички тези лъжи. Не искам да се крия повече и да приемам чуждо име. Аз съм незаконородената дъщеря на Мери, кралицата на Шотландия, и Лестър, любовника на английската кралица.

Колин бе очаквал всичко друго, но не и това.

— Не се шегуваш, нали?

— Знам, че е трудно за вярване, но ти казвам истината.

Колин поклати глава.

— Нищо не разбирам. Защо е нужно да бягаш тогава? Ако си дете на Лестър, защо не потърсиш помощта му? Той е най-властният мъж в Англия.

— Да, но само любовта на Елизабет го прави такъв. Незнайно защо, кралицата иска да отгледа детето ми като свое — предполагам, защото е внуче на любовника й. — Ариана видя голямата му изненада и продължи: — Едмънд, граф Клинтън, откри моята истинска самоличност и щеше да ме води при Елизабет, но първо искаше да се възползва от мен. Аз… го наръгах с камата и избягах. Останалото го знаеш.

— Значи така е умрял?

— Умрял? — Ариана усети как отмалява.

— Отидох в Евърли тази сутрин да поразпитам за теб. Бяха се събрали много хора, говореха за твоето изчезване и… за смъртта на Едмънд Деверо. Никой не знаеше подробностите. Изглежда, графът иска да останат в тайна. Но със сигурност разбрах, че Деверо е бил убит.

Очите на Ариана се разшириха от уплаха.

— Убит? Не, това не е истина. Не може да е умрял. Забих камата в рамото му, и то само веднъж. Раната не беше сериозна.

— Шшшт, не се вълнувай сега! Ще ти секне млякото. Не мога да си представя, че си способна да убиеш някого, освен ако нямаш достатъчно основателна причина за това. Успокой се, няма да позволя на никого да те отведе оттук.

— Не разбирам. Как се е случило това? Не съм смятала да го убивам, а само да избягам от него. Робърт! О, не! Какво ли си мисли той?

— Ако е такъв, какъвто го описа, сигурен съм, че ще те разбере.

— Да разбере? Ти не проумяваш, че не мога никога да се върна отново при него. Никога! Не мога да му прибавя и това бреме. Ще има разследване. Едмънд беше един от любимците на кралицата — тя ще се заинтересува да разкрие истината. Не мога да допусна да разбере. Ще ми отнеме детето и ще накаже и мен, и всички мои близки. Избягах, за да спася Роб и детето ни. Сега трябва да остана далеч от него по същата причина. Без мен никой няма да разбере как и защо е бил убит Едмънд. — Ариана посегна и хвана ръката му. — Ще ми помогнеш ли, Колин? Поне за известно време, докато измисля какво да правя?

— Кой човек би могъл да се отвърне от теб? Тук ще бъдеш в безопасност. Тази къщичка е дълбоко в гората, рядко имам посетители, освен майка ми и сестра ми Фелисити. Те живеят от другата страна на поляните и няма да ти причинят неприятности. Остани колкото искаш.

Тя стисна ръката му.

— Не знам как да ти благодаря. Аз… — Ридания разтърсиха тялото на Ариана, когато осъзна ужасното си положение. Животът й с Роб бе свършил. Не можеше никога да го види отново. Но трябваше да намери сили да продължи да живее — ако не заради себе си, то заради сина си.

* * *

Беше по здрач, на третия ден от изчезването на Ариана, когато последните от хората на Робърт се прибраха в лагера. По бесния тропот на конските копита той разбра, че най-сетне щеше да чуе нещо за нея. Съсипващата умора, която изпитваше след толкова дни отчаяно търсене, изчезна, щом Джон Нийл спря до него.

— Какво открихте? Какво е това в ръката ти?

Джон подаде кървавото парче от фуста на господаря си.

— Открихме го, закачено на едно клонче, под ръба на големите скали.

Роб взе ужасен парчето плат и дълго го гледа, преди да разтърси глава.

— Не е нейно! Не може да е нейно.

Джон го гледаше и истински му съчувстваше. Роб бе покрит с прах и кал, дрехите му бяха изпокъсани.

— Роб, погледни го отново. Никоя селянка не носи такива фини дрехи. Безспорно е било на някоя благородничка.

Раменете на Роб се присвиха. Мозъкът му разбираше онова, което сърцето му не искаше да приеме.

— Ще ме заведеш ли на мястото, където го намери? — задавено попита той. — Искам сам да видя.

Мъжете мълчаливо тръгнаха нагоре по пътеката, която водеше покрай скалите. Без да продума, Джон слезе от коня и отиде до ръба на пропастта. Посочи надолу към една издатина в скалите. Роб изобщо не забави крачка, а направо отиде до бездната и погледна надолу. Сърцето го заболя, като видя следата от локва кръв върху скалата. Никой не би могъл да преживее загубата на толкова много кръв.

Тялото му се олюля, а той изкрещя с пълно гърло името на любимата си. То отекна сред скалите. Джон хвана веднага Роб, уплашен, че ще се хвърли в пропастта. Даде знак на хората си и двама от тях веднага скочиха от конете и му помогнаха да отведе Роб от края на скалите.

Джон въздъхна с облекчение и мълчаливо отиде при конниците. Говорейки тихо, той им нареди да се спуснат внимателно покрай скалите чак долу до брега и да потърсят някакви следи, останали от лейди Ариана. След един час те се върнаха, поклащайки глави — не бяха открили нищо.

Джон събра сили, отиде до Роб и сложи ръка на рамото му. Роб започна да трепери.

— Съжалявам, Робърт. Мъжете претърсиха брега и не намериха никаква следа от нея.

— Тогава има надежда, Джон. Кажи ми, че има надежда.

— Няма да те лъжа, както и ти не можеш повече да се заблуждаваш. Няма я, морето е отнесло тялото й.

— Ти, кучи сине! — Роб се нахвърли срещу Джон, тласкан от неудържима сила, и стовари юмрук в лицето му.

Джон не помръдна. Очите му се напълниха със сълзи. Не искаше да се бие с покрусения си от мъка приятел.