Майкъл Конъли
Кръв (8)

7.

Маккейлъб вдигна ръка на таксиметровия шофьор и набра нов номер. Първо си помисли за Джай Уинстън, но реши да изчака. Позвъни на Грасиела Ривърс в стаята на медицинските сестри в спешното отделение на болницата „Холи Крос“. Тя се съгласи да се срещнат за ранен обед, макар Маккейлъб да й обясни, че не е постигнал много. Уговориха се да се видят в единайсет и половина в чакалнята на спешното отделение.

Болницата се намираше в онази част от Долината, която се наричаше „Мишън хилс“. По пътя Маккейлъб разглеждаше пейзажа — предимно търговски центрове и бензиностанции.

Маккейлъб познаваше Долината само от разследванията. Бяха много и повечето от тях стигаха до него само на хартия, снимки и видеозаписи: трупове, изхвърлени край магистралата или по склоновете на хълмовете, заобикалящи равнината откъм север. Кодовият убиец беше извършил четири удара в Долината, преди да изчезне като утринна мъгла.

— Ти да не си от полицията?

Маккейлъб извърна очи от прозореца и погледна към огледалото. Шофьорът го наблюдаваше.

— Моля?

— Попитах дали не си полицай?

Маккейлъб поклати глава.

— Не, не съм.

Той отново се загледа през прозореца, докато таксито се изкачваше по рампата към магистралата. Минаха покрай жена, която държеше надпис с молба за пари. Поредната жертва, очакваща да бъде пожертвана.

 

 

Маккейлъб седеше на пластмасов стол в чакалнята срещу болна жена и съпруга й. Жената очевидно изпитваше вътрешни болки и притискаше ръце върху корема си. Съпругът й беше внимателен, постоянно я питаше как се чувства и ходеше до регистратурата, за да провери кога ще я приемат за преглед. Но Маккейлъб го чу на два пъти тихо да я пита „Какво ще им кажеш?“.

И жената всеки път извръщаше лице.

В дванайсет без петнайсет Грасиела Ривърс се появи. Предложи му просто да идат в кафенето на болницата, защото разполагаше само с един час. Маккейлъб нямаше нищо против, защото все още не беше възвърнал апетита си след трансплантацията.

Кафенето бе почти празно. Двамата отнесоха таблите си на една от масите до прозореца, който гледаше към голяма морава, заобикаляща огромен бял кръст.

— Това е единствената ми възможност да видя слънчевите лъчи — каза Грасиела. — В спешното отделение няма прозорци. Затова винаги се опитвам да си намеря място до прозорец.

Маккейлъб кимна.

— Когато работех в Куонтико, офисите ни бяха под земята. В мазето. Нямаше прозорци, винаги беше усойно, през зимата мръзнехме въпреки отоплението. Изобщо не виждах слънцето. След известно време човек се изхабява.

— Затова ли се премести тук?

— Не. Поради други причини. Но си мислех, че ще има прозорци. Оказа се, че съм сбъркал. В ОБ-то ме натикаха в килер. На седемнайсетия етаж, но без прозорци. Затова сега живея на яхтата. Обичам небето да е пред очите ми.

— Какво е ОБ?

— Извинявай. Оперативно бюро. Намираше се в Уестууд. В голямата федерална сграда до гробището на ветераните.

Тя кимна.

— Е, наистина ли си израснал на Каталина, както пише във вестника?

— До шестнайсетгодишна възраст — отвърна той. — После живях с майка си в Чикаго… Странно е, през цялото време, докато живеех на острова, просто исках да се махна от там. Сега просто се опитвам да се върна.

— Какво ще правиш там?

— Не зная. Баща ми ми остави място на пристанището. Може би няма да правя нищо. Просто ще ловя риба и ще седя на слънце с бира в ръка.

Маккейлъб се усмихна и тя му отвърна със същото.

— Щом имаш място на пристанището, защо още не си се преместил там?

— Яхтата не е готова. Нито пък аз.

Грасиела кимна.

— Яхтата е била на баща ти, нали?

Още една подробност от вестника. Очевидно беше разказал на Кейша Ръсел прекалено много за себе си.

— Той живееше на нея. Когато почина, наследих я аз. Оставих я на сух док години наред. Сега се нуждае от много работа.

— Той ли я кръсти така?

— Да.

Тя се намръщи и присви очи, сякаш усетила кисел вкус в устата си.

— Защо я е нарекъл „Преследваща вълна“? Струва ми се безсмислено.

— Не, има смисъл. „Преследваща вълна“ е термин.

— О, и какво означава?

— Нали си чувала по репортажите за сърфинг да казват, че вълните са от шейсет сантиметра до метър и двайсет?

— Да.

— Е, преследваща вълна е онова, от което трябва да се пазиш. Става дума за онази, която се надига зад кораба. Не я виждаш. Удря те изотзад и те залива. Потапя те. Ако попаднеш на преследваща вълна, просто трябва да се движиш по-бързо от нея. Да я изпревариш. Баща ми е избрал такова име за яхтата, за да му напомня. Винаги гледай през рамо. Постоянно ми го повтаряше, когато бях малък. Даже след като отидох в града.

— В града ли?

— Когато напуснах острова. Винаги ми казваше да внимавам за преследващата вълна, дори на сушата.

Тя се усмихна.

— Сега, след като зная историята, името ми харесва. Той липсва ли ти?

Маккейлъб кимна. Преминаха на друга тема и започнаха да се хранят. Нямаше намерение да разговарят за него. След няколко хапки той й разказа за сутрешните си неуспехи. Не й спомена, че е гледал как убиват сестра й на записа, но й обясни, че от думите на Аранго заключава, че убийството на Ривърс и Канг е свързано поне с още един друг случай. Каза й за предположението си, че това може да е убийството при банкомата, отразено в репортажите, които му бе прочела Кейша Ръсел.

— Какво ще правиш сега? — попита го тя, когато Маккейлъб свърши.

— Ще подремна.

Тя любопитно го изгледа.

— Скапан съм — каза той. — От дълго време не съм тичал и мислил толкова много. Ще се върна на яхтата да си почина. Утре ще започна отново.

— Съжалявам.

— Не, не съжаляваш — с усмивка отвърна Маккейлъб. — Търсеше някой, който да има основание да се забърка. Аз имам основание и се забърках, но няма да бързам. Ти си медицинска сестра, надявам се, че разбираш.

— Да. Не искам да ти се случи нещо. Това ще направи смъртта на Глори още по…

— Разбирам.

Двамата помълчаха няколко секунди преди той да продължи разговора.

— Оказа се права за лосанджелиската полиция. Струва ми се, че задържат топката, че чакат нещо да се случи — навярно онзи тип пак да извърши удар. Определено са прекратили разследването. Докато не се появи нещо ново, случаят ще остане в чекмеджето.

Тя поклати глава.

— Прекратили са разследването, но не искат да ти позволят да се заемеш с него. Това означава много.

— Става въпрос за територия. Така се играе тази игра.

— Това не е игра.

— Зная.

Трябваше да избере друга дума.

— Тогава какво можеш да направиш?

— Утре на свежа глава ще се опитам да проверя онзи случай в шерифското управление. Онзи, който ми се струва свързан с убийството на Глори. Имам връзки там. Джай Уинстън. Работили сме заедно преди много време. Тогава всичко мина добре и се надявам, че това ще ми позволи да стигна донякъде. Поне по-надалеч, отколкото с хората от полицейското управление.

Грасиела кимна, но не успя да скрие разочарованието си.

— Грасиела, не зная дали не очакваш веднага да бъде разкрит убиецът, все едно, че завърташ ключ в ключалка, но това просто не е реалистично. Така се случва във филмите. А това не е кино. През всичките ми години в бюрото повечето от случаите се разкриваха с помощта на някаква малка подробност, нещо едва забележимо, което е било пропуснато или отначало не е сметнато за важно. Но после се оказваше, че е ключът към цялото разследване. Понякога е само въпрос на време да стигнеш дотам, да откриеш малката подробност.

— Зная. Зная. Просто се дразня, че се забавиха толкова много.

— Да, когато…

Канеше се да каже „когато кръвта още е била топла“.

— Какво?

— Нищо. Просто в повечето случаи колкото повече време минава, толкова по-трудно става.

Знаеше, че не бива да й обяснява истинското положение. Но искаше да я подготви за евентуален неуспех. На времето беше добър, но не чак толкова. Сега разбираше, че като се съгласява да поеме случая, само подготвя Грасиела Ривърс за ново разочарование. Егоистичният му копнеж за изкупление за нея щеше да е още една болезнена доза реалност.

— На онези хора просто не им пука — каза тя.

Той се загледа в сведените й очи. Знаеше, че говори за Аранго и Уолтърс.

— Е, на мен ми пука.

Довършиха сандвичите си в мълчание. После Маккейлъб премести чинията си настрани и вдигна очи към Грасиела, която гледаше през прозореца. Дори в бялата си полиестерна сестринска униформа и с прибрана назад коса, тя раздвижваше нещо в него. Излъчваше някаква тъга, която му се искаше да е в състояние да утеши. Той се чудеше дали е била такава преди да убият сестра й. При повечето хора беше така. Маккейлъб я бе долавял дори по лицата на бебета. И животът им като че ли само усилваше тъгата, която вече носеха в себе си.

— Тук ли почина? — попита той.

Тя кимна.

— Бях с нея.

— Трябва да е било много тежко.

— В спешното отделение всеки ден виждам как умират хора. Шегуваме се, за да облекчаваме стреса. Но когато става дума за близък… Вече не се шегувам.

Той се загледа в лицето й. Грасиела натисна спирачка, превключи на скорост и продължи напред, надалеч от болното място. Някои хора притежават онази пета скорост, която могат да използват, за да избягат.

— Разкажи ми за нея — рече Маккейлъб.

— Какво точно?

— Всъщност, затова дойдох тук. Разкажи ми нещо за нея. Това ще ми помогне. По-добре ще се справя със случая.

Тя замълча за миг.

— На онази яхта има ли кухня? — накрая попита Грасиела.

Въпросът й го свари неподготвен.

— Моля?

— Кухня. На яхтата ти.

— Всъщност се казва камбуз.

— Добре де, камбуз. Достатъчно ли е голям, за да сготвиш нещо?

— Естествено. Защо питаш?

— Искаш ли да опознаеш сестра ми?

— Да.

— Тогава трябва да се запознаеш със сина й. Реймънд Притежава всички нейни добри качества.

Маккейлъб бавно кимна.

— Какво ще кажеш довечера да доведа Реймънд и да приготвим вечеря? Вече му разказах за теб и за яхтата. Той иска да я види.

Маккейлъб се замисли за миг.

— Знаеш ли какво? Хайде да го оставим за утре вечер, така ще мога да ти разкажа как е минало посещението ми в шерифското управление. Може би ще успея да постигна нещо.

— Добре, тогава утре.

— И не си прави труда да готвиш. Вечерята ще е моя работа.

— Обръщаш всичко наопаки. Исках да…

— Зная, зная. Но можеш да ме поканиш някой друг път у вас. Утре ще ми дойдеш на гости и аз ще се погрижа за вечерята, става ли?

— Става — неохотно отвърна тя, но разбираше, че няма да успее да го разубеди. После се усмихна. — Ще дойдем.

 

 

Движението на юг по магистрала 405 беше натоварено и когато таксито го остави на доковете Сан Педро, вече минаваше два часа. В колата нямаше климатик и леко го болеше глава от смесицата от отработените газове по пътя и телесната миризма на шофьора.

Влезе в яхтата и провери телефонния си секретар. Бяха го търсили само веднъж, но без да оставят съобщение. Чувстваше се изтощен, защото отдавна не се беше подлагал на такова физическо натоварване. Боляха го мускулите на краката и гърба. Маккейлъб отиде в предното отделение и си премери температурата, но нямаше треска. Кръвното налягане и пулсът му също бяха нормални. Записа резултатите, после отиде в каютата си, съблече се и легна на неоправеното легло.

Въпреки физическата си умора не можеше да заспи и лежеше с отворени очи на възглавницата. Мислите му се насочиха към онова, което бе научил през деня, и пред очите му се нижеха кадрите от видеозаписа. След едночасови опити да подремне той стана и се качи в горната каюта. Извади бележника от сакото си, което беше закачил на един от столовете, и прегледа записките си. Не му направиха особено впечатление, но в известен смисъл се чувстваше доволен, че е започнал да води дневник на разследването си.

Маккейлъб записа на нова страница няколко допълнителни мисли за записа и два въпроса, които искаше да зададе на следващия ден на Джай Уинстън. Предполагаше, че детективите са свързали случаите и искаше да разбере колко сериозна е връзката и дали доларите от първия случай наистина са били отнети от Джеймс Кордел или от самия банкомат.

Когато огладня, той остави бележника си. Изправи се, чукна три яйца, отдели белтъците им в тенджерка, прибави малко табаско и чили и си направи сандвич с бял препечен хляб. След две хапки прибави още табаско.

След като почисти камбуза, Маккейлъб усети, че умората му отново се връща. Знаеше, че вече ще заспи. Бързо си взе душ, пак си премери температурата и взе вечерната си доза лекарства. В огледалото видя, че брадата му пак е поникнала, въпреки че сутринта се беше бръснал. Това бе страничен ефект от едно от лекарствата. Преднизонът помагаше за преодоляване на отхвърлянето на органа и в същото време стимулираше растежа на косата. Маккейлъб се засмя на отражението си и си помисли, че предишния ден е трябвало да каже на Бони Фокс, че се чувства като върколак, а не като Франкенщайн. Чудовищата му започваха да се преливат едно в друго. Легна.

 

 

Сънят му беше черно-бял. Сега беше така, но не и преди операцията. Не знаеше какво означава това. Когато разказа на доктор Фокс, тя просто сви рамене.

Този път сънува, че е в магазина. Участваше във видеозаписа, който му бяха показали Аранго и Уолтърс. Стоеше на щанда и се усмихваше на Кюнуон Канг. Собственикът недружелюбно му се усмихваше в отговор и казваше нещо.

— Какво? — попита Маккейлъб.

— Не го заслужаваш — каза господин Канг.

Маккейлъб погледна надолу към покупката си, но преди да успее да види каква е, усети, че до слепоочието му се притиска студеният пръстен от стомана. Бързо се обърна и видя маскирания мъж с пистолет. С обичайното за сънищата прозрение той разбра, че убиецът се усмихва зад маската. Мъжът насочи оръжието към гърдите му, стреля и куршумът прониза десетката — кръгчето на сърцето. Той прелетя през тялото му, сякаш беше хартиена мишена. Но го отхвърли назад и после Маккейлъб бавно започна да пада. Не изпитваше болка, само чувство на облекчение. Докато се свличаше на земята, той погледна към убиеца и позна очите, които го гледаха от маската. Това бяха собствените му очи. После дойде намигването.

Падането му сякаш бе безкрайно.