Майкъл Конъли
Кръв (15)

14.

Бъди Локридж спря форда на свободно място в паркинга на „Видео график кънсълтънтс“ на „Ла Бреа Авеню“ в Холивуд. През втория си ден като шофьор на Маккейлъб, Локридж не беше облечен в холивудския си артистичен костюм. Този път носеше шорти и хавайска риза. Маккейлъб му каза, че няма да се бави и излезе от колата.

„ВГК“ се използваше предимно от развлекателната индустрия. Компанията даваше под наем професионална видеоапаратура, а също и студия за монтаж и дублиране.

Маккейлъб веднъж вече бе идвал тук във връзка със случай, в който помагаше на групата по банковите обири в оперативното бюро. Това беше станало в навечерието на прехвърлянето му от Куонтико в Лос Анджелис и технически се намираше под командването на специалния агент, оглавяващ оперативното бюро. Винаги, когато смяташе, че работата в групата по серийните убийства върви бавно — можеше ли изобщо да става дума за такова нещо? — началникът му изтегляше Маккейлъб и го пращаше да се занимава с нещо друго, обикновено поставящо го в подчинено положение.

Когато предишния път беше влязъл във „ВГК“, той носеше запис от монтирана на тавана камера в „Уелс фарго банк“ в Бевърли Хилс. Банката бе ограбена от неколцина маскирани въоръжени мъже, избягали с 363.000 долара в брой. Това беше четвъртият обир на банка на групата за последните дванайсет дни. И агентите разполагаха с видеозаписа му. Когато един от престъпниците се бе пресегнал през гишето на касиерката, за да вземе току-що натъпканата с банкноти чанта, ръкавът му се закачи за ръба на мраморния плот и се повдигна нагоре. Той бързо го свали, но за стотна от секундата на предмишницата му се видя татуировка. Образът беше зърнист и заснет почти от десет метра разстояние. След като специалистът от лабораторията на оперативното бюро заяви, че не може да направи нищо по него, решиха да не пращат записа във вашингтонската централа, тъй като анализът му щеше да отнеме не по-малко от месец. Крадците нанасяха удар на всеки три дни. На записа те изглеждаха възбудени, на ръба на насилието. Трябваше да действат, бързо.

Маккейлъб отнесе касетата във „ВГК“. Един от техните хора пресне необходимия им кадър и само за един ден успя да го изчисти до такава степен, че татуировката ясно да се вижда. Тя представляваше летящ ястреб, стиснал пушка в единия си крак и коса в другия.

Татуировката доведе до разкриване на случая. Описанието и снимката й бяха пратени по телетип и факс до шейсет оперативни бюра из областта. Шефът на бюрото в Бют препрати информацията до по-малката резидентура в Кьор Дален, Айдахо, и един от местните агенти разпозна татуировката като символ, който беше видял на знаме, окачено в дома на член на местна група антиправителствени екстремисти. Бюрото от време на време бе установявало наблюдение над групата заради покупка на огромни участъци обработваема земя извън града. Шефът на резидентурата успя да осигури на лосанджелиското бюро списък с имената и номерата на социалните осигуровки на членовете й. После агентите започнаха да проверяват в хотелите и скоро откриха, че седем души от групата са се регистрирали в „Хилтън“ на летището. Групата беше поставена под наблюдение и на следващия ден екстремистите обраха банка в Уилоубрук. Наоколо бяха разположени трийсет агенти, готови да влязат при първия признак за насилие. Не се наложи. Крадците бяха проследени до хотела им и систематично арестувани по стаите им от агенти, представящи се като хотелски персонал. Накрая един от престъпниците се съгласи да съдейства на агентите и призна, че групата ограбвала банки, за да събере пари за още земя в Айдахо. Земята им трябвала, за да могат в безопасност да преживеят второто пришествие, което според лидера им скоро щяло да настъпи в Съединените щати.

Сега Маккейлъб отново беше тук. Когато спря на регистратурата, забеляза, че благодарственото писмо, което бе пратил след разследването на банковите обири, е поставено в рамка на стената. Той се надвеси над плота, докато успя да прочете името на мъжа, на когото го беше пратил.

— Какво обичате? — попита служителката на регистратурата.

Маккейлъб посочи писмото.

— Бих искал да разговарям с Тони Банкс.

Името очевидно не й говореше нищо. Тя позвъни по телефона. Малко по-късно на регистратурата пристигна да го посрещне Тони Банкс. Той не позна Маккейлъб, докато не му припомни историята със записа на обира.

— Точно така, сега се сещам. Вие сте онзи, който ми прати писмото.

И посочи към стената.

— Същият.

— С какво можем да ви помогнем? Пак ли банков обир?

Гледаше към касетата в ръката на Маккейлъб.

— Имам един друг случай. Чудя се дали бихте погледнали този запис. В него има нещо, което искам да разгледам по-добре, ако е възможно.

— Е, дайте да видим. За нас е удоволствие да ви помогнем.

Той поведе Маккейлъб по настлан със сив килим коридор покрай няколко врати, за които от предишното си идване знаеше, че са монтажните студия. Бизнесът им очевидно вървеше добре. На всички врати имаше табелки „ЗАЕТО“. Иззад една от тях Маккейлъб чу приглушено страстно пъшкане. Банкс го погледна през рамо и обели очи.

— Не е наистина — поясни той. — Редактират запис.

Маккейлъб кимна. Банкс му бе казал същото и по време на предишното му посещение.

Банкс отвори последната врата в дъното на коридора. Пъхна глава вътре, за да се увери, че стаята е празна, после даде знак на Маккейлъб да го последва. В помещението имаше апаратура за видеоредактиране. Банкс включи апаратурата, натисна един от бутоните и лявата вратичка за касетата се отвори.

— Сцената е доста неприятна — каза Маккейлъб. — Вижда се как застрелват един човек. Ако искате, излезте навън и аз ще превъртя касетата до кадъра, който искам да видя.

Банкс обмисли за миг предложението. Беше слаб, трийсетина годишен мъж с рядка коса, толкова изрусена, че изглеждаше почти бяла. Бе дълга отгоре и обръсната отстрани. Холивудска прическа.

— Виждал съм достатъчно ужасии — отвърна той. — Пуснете записа.

— Не мисля, че сте гледали такова нещо. Има разлика между действителните ужаси и онези, които показват по филмите.

— Пуснете записа.

Маккейлъб зареди касетата и Банкс я включи. Маккейлъб чу, че дъхът на по-младия мъж секва, докато гледаше как някой хваща Глория Торес изотзад, притиска пистолет до главата й и стреля. Маккейлъб протегна ръка и я постави върху бутона за пауза. Нагласи точно онзи образ, който му трябваше. Маккейлъб погледна към Банкс. Той изглеждаше така, сякаш пред очите му току-що се е разкрило цялото зло на човечеството.

— Добре ли сте?

— Ужасно е.

— Да. Така е.

— С какво мога да ви помогна?

Маккейлъб извади от джоба на ризата си химикалка, посочи към екрана и почука с нея по часовника на китката на Канг.

— Часовникът ли?

— Да. Искам да зная дали е възможно да увеличите този кадър или да направите нещо, което да ми позволи да видя колко показва часовникът. Искам да зная колко е бил часът в този момент от записа.

— Часът ли? Не ви ли стига часовникът на камерата?

— Не мога да се доверя на този часовник. Тъкмо затова дойдох при вас.

Банкс се наведе напред и започна да си играе с копчетата на пулта, които контролираха фокуса и увеличението на образа.

— Това не е оригиналният, нали?

— Запис ли? Не, защо?

— Не съм в състояние да го увелича много. Можете ли да намерите оригинала?

— Мисля, че не.

Маккейлъб погледна към екрана. Банкс бе направил образа по-ясен и по-голям. Виждаше се само горната част от тялото на Канг и протегнатата му ръка. Но циферблатът на часовника продължаваше да бъде замъглено сиво петно.

— Тогава ми оставете записа. Бих могъл да поработя по него и да го занеса на някое от момчетата в лабораторията. Може би ще успеем да го увеличим още малко и да го поизчистим. Но е тази апаратура не мога да направя нищо повече.

— Мислите ли, че си струва, дори без оригинала? Ще има ли някакъв резултат?

— Не зная, но си струва да опитаме. Момчетата в лабораторията правят страхотни неща. Търсите него, нали? Мъжът от записа?

И посочи към екрана, макар че в момента убиецът не се виждаше.

— Да. Търся го.

— Тогава ще видим какво ще успеем да направим. Можете ли да ни го оставите?

— Да. Искам да кажа… бихте ли ми направили едно копие, за да го имам и аз? Може да се наложи да го покажа на някой друг.

— Естествено. Ще ида да донеса касета.

Банкс излезе. Маккейлъб остана, вперил поглед в екрана. Беше наблюдавал как Банкс работи с апаратурата. Върна записа и увеличи кадър, на който се виждаше маскираният убиец. Това не му помогна много. Превъртя лентата малко напред и я спря на поглед отблизо към лицето на Глория. Почувства се като натрапник. Лицето й беше в ляв профил и окото й все още бе отворено.

Маккейлъб забеляза, че на лявото й ухо има три обеци. Едната от тях представляваше малък сребърен полумесец. Втората минаваше по извивката на ухото, малка халка, която му изглеждаше сребърна. Последната беше кръстче, което висеше надолу. Знаеше, че е модерно младите жени да носят по няколко обеци поне на едното УХО.

Докато чакаше Банкс, той отново си поигра с пулта и върна записа, докато хвана десния профил на Глория, точно, когато влизаше в кадър. На дясното й ухо имаше само една обеца, пак във формата на полумесец.

Банкс се върна с празна касета и бързо я вкара във втория отвор, докато пренавиваше първата. Направи копието на бързи обороти само за трийсетина секунди. Извади касетата, пъхна я в кутията и я подаде на Маккейлъб.

— Благодаря — каза Маккейлъб. — Кога според вас някой ще има възможност да поработи по записа?

— В момента сме малко заети. Но ще ида да погледна списъка с ангажиментите. Може би утре или в събота. Става ли?

— Става. Благодаря ви, Тони. Признателен съм ви.

— Няма проблем. Не зная дали още пазя визитката ви. Искате ли да ви позвъня?

В този момент Маккейлъб реши да продължи със заблудата. Реши, че младият мъж навярно ще положи повече усилия, ако смята, че работата му е възложена от бюрото.

— Знаете ли, нека ви дам частния си номер. Ако ме потърсите и не ме откриете, просто ми оставете съобщение и аз ще дойда веднага щом мога.

— Разбира се. Надявам се, че ще успеем да ви помогнем.

— И аз. А, Тони? Моля ви, не показвайте записа на никой друг, освен човека, който ще работи по него.

— Няма — леко изчервен обеща Банкс. Маккейлъб разбра, че или излишно го е раздразнил, или го е хванал точно в момента, в който си е мислил на кого би могъл да покаже записа. Реши, че последното е по-вероятно.

Маккейлъб му даде номера си, ръкува се и сам тръгна по коридора. Когато минаваше покрай вратата с пъшкането вътре беше тихо.

Когато наближи форда, чу, че радиото свири и забеляза, че Локридж е оставил хармониката на бедрото си, готов да засвири, ако пуснат нещо подходящо. Бъди затвори книгата си, „Смъртта на тенора“.

— Какво стана с инспектор Фуджигама?

— Моля?

— Книгата, която четеше вчера. „Инспектор Иманиши разследва“.

— Прочетох я.

— Тогава Иманиши. Бързо четеш.

— Хубавите книги се четат бързо. Чел ли си криминални романи?

— Защо ми е да чета измислени неща, когато съм виждал истинските?

Бъди се приготви за тръгване. Трябваше два пъти да завърти ключа преди да запали.

— Това е коренно различен свят. Всичко е подредено, доброто и злото са ясно определени, лошите винаги си получават заслуженото, героите блестят, няма неясни неща. Действа като противоотрова за действителния свят.

— Звучи отегчително.

— Не, успокоително. Сега накъде?